Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (1)

1.

— Можете ли да ми дадете назаем този ковчег? — попита Ласитър стария гробар, който, плувнал в пот, тъкмо свършваше с изкопаването на гроба, където щеше да положи един човек, оставил вече всичко преходно зад гърба си.

Старият гробар изтри капчиците пот от челото си. Погледна Ласитър по такъв начин, сякаш се съмняваше не само в неговия, но и в собствения си здрав разум.

— Какво казахте, сеньор? — попита той с писклив глас и в същото време извади бутилка изпод извехтялата си престилка. Отпи голяма глътка, отново погледна към Ласитър и повтори въпроса си: — Какво казахте, сеньор?

— Попитах ви — търпеливо отговори Ласитър — дали бихте се съгласили да ми предоставите този ковчег. Само за няколко часа. Аз, разбира се, ще си платя за всичко. Я погледнете какво имам тук…

Ласитър показа кокалче от пръст на ръка, на което имаше прастар златен пръстен с онзи тайнствен надпис.

Брадатият мъж се разтрепери. Не можеше да откъсне поглед от пръстена и от костта, която някога, преди много години, е била човешки пръст…

— Доминго! — отрони се от устните на стария гробар като вик на давещ се. Цялото му тяло се разтърсваше от конвулсии. Той отново изкрещя: — Доминго, Доминго, Доминго!

После старецът падна на колене пред Ласитър. Сви се в горещата пепел като човек, който очаква екзекуцията си. И отново в неспирни конвулсии от устата му се отронваше само тази дума: Доминго!

Звучеше като проклятие.

Ласитър замислено разглеждаше костта, била някога безименен пръст на човек.

После отново прибра всичко в джоба си.

— Кълна се в живота на майка си. Аз…

В тези минути Ласитър изпитваше дори съчувствие, макар добре да знаеше, че на съвестта на този стар гробар тежи смъртта на близо стотина души. Но той го прекъсна и каза с онова достойно за възхищение спокойствие, което караше дори най-заклетите му врагове да изпитват уважение:

— Интересува ме единствено ковчегът, сеньор.

Защото Ласитър знаеше какво се крие в ковчега…

* * *

Двамата мъже се намираха на хълма край Лакортас. Това беше едно от онези малки крайгранични градчета, които Ласитър винаги бе харесвал най-много.

Той погледна надолу към невзрачния градец и попита много учтиво:

— Какво става с ковчега?

Брадатият старец продължаваше да стои на колене в пепелта.

Беше много прашно и много горещо. Старият гробар, който според информацията на Ласитър беше убил най-малко сто души, бе коленичил до ковчега.

А крайграничният градец Лакортас лежеше долу като призрачен град, макар там да имаше повече хора, отколкото би предположил непредубеден наблюдател.

Ласитър знаеше по-добре.

Той насочи поглед към стария гробар, който бавно надигна глава. Изведнъж в очите му се появи опасен блясък, който накара Ласитър да застане нащрек.

— За какво ви е този ковчег, сеньор? — попита старецът. — Откъде имате този пръстен?

И в следващия миг се извърна дяволски бързо.

Нож проряза въздуха.

Но Ласитър беше по-бърз, защото беше изрично предупреден да внимава със стария гробар.

Съвсем леко премести лявата си ръка. Беше ръката, на която Вегас Кучильо не бе обърнал внимание, докато разговаряше с Ласитър.

С лявата си ръка Ласитър беше извадил нож. Вегас Кучильо се строполи на земята, когато острието на ножа на Ласитър се заби в гърдите му.

След това Ласитър слезе от коня.

Отвори ковчега, за който знаеше, че съвсем не е обикновен.

Жената вътре в него беше много красива.

Беше гола…

* * *

Вегас Кучильо лежеше до ковчега. Изглеждаше мъртъв, но Ласитър знаеше много добре, че не е.

Наведе се над него и разкопча якето му. Ласитър познаваше стария негодник, познаваше го от тайните доклади, които бе получил от Бригада Седем.

Под ризата си Вегас Кучильо носеше бронирана жилетка, изработена от тънки сребърни нишки, подобна на люспестата кожа на чудовището Гила, най-опасния и най-отровен гущер, който се срещаше в целия Югозапад.

Вегас Кучильо се преструваше на умрял. Това беше един от многобройните му трикове. Но с него не можеше да заблуди Ласитър.

Високият мъж спокойно извади белезници от един от многобройните джобове на специалното яке и железните пръстени тракнаха около китките на Кучильо.

Той отвори очи. В зениците му проблясваха безумни пламъчета.

— Пръстенът! — изпъшка. — Откъде имаш този пръстен, омбре^[1]?

— Сега не мога да ти обяснявам — отвърна Ласитър. — И без това нямам време да разговарям повече с теб. Трябва най-напред да се погрижа за момичето.

Той се изправи и се обърна към ковчега.

Момичето го гледаше с разширени от ужас очи. Ласитър я беше нарекъл „момиче“, но в действителност тя беше една млада жена, току-що излязла от детската възраст.

Ласитър знаеше всичко за нея.

На шестнайсет години Карита Куено се бе омъжила, а два дни по-късно вече бе останала вдовица.

А това беше афера, която го бе повела по една от най-горещите следи в живота му.

Всички факти бяха свързани като в невидима паяжина: Карита Куено — пръстенът — Вегас Кучильо — думата „Доминго“ — привидно заспалото градче там долу в прашната долина — гробището тук горе на хълма и най-опасната мисия на Ласитър…

* * *

Ласитър развърза Карита Куено и извади кърпата от устата й.

Момичето на няколко пъти пое дълбоко дъх. По лицето й все още се четеше непреодолим ужас.

Това, което беше преживяла, със сигурност бяха най-ужасните часове, които човек би могъл да си представи само в най-мъчителните си кошмари.

— Кой сте вие, сеньор? — задъхано попита тя. — Защо се намесихте в работа, която изобщо не ви засяга?

Ласитър извади от джоба си пръстена с тайнствения надпис и го задържа така, че той заблестя на слънцето и бялата кост от пръста изпъкна особено ярко на ослепителния фон.

По нищо не можеше да се познае, че пръстът не е истински. Беше издялан от биволска кост.

А пръстенът също беше имитация, само че това можеше да установи само човек, запознат с тънкостите на подправянето. Трябваше да бъде специалист, а такива хора бяха рядкост.

Може би дори самият Ласитър не би бил в състояние да разпознае фалшификацията, ако не беше предварително информиран.

Той държеше фалшивия пръст с фалшивия пръстен непосредствено пред очите на голата Карита Куено.

— Доминго!

Той произнесе това име съвсем спокойно, като внимателно наблюдаваше лицето й, без да пропусне и най-дребната подробност.

Видя как тя се изплаши. Направо се сгърчи от страх.

— Доминго — промълви тя и затвори очи. — Доминго…

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне в несвяст.

Долу в града все така цареше мъртвешка тишина, но Ласитър беше убеден, че го наблюдават.

Окованият в белезници Вегас Кучильо се обади:

— Никога през живота си не съм те виждал, омбре, и въпреки това ти знаеш думата. Може би ти също си един от нас, омбре?

Ласитър усмихнато погледна брадясалия мъж. Вегас Кучильо тъкмо се канеше да се надигне и да седне. Сега приличаше на човек, от когото вече не може да се очаква нищо лошо.

Той протегна към Ласитър ръцете си, оковани в белезници, и извика:

— Можеш отново да ме освободиш, амиго! Нали сме приятели — или може би не?

Той се ухили свойски.

Ласитър отвърна на усмивката му.

— Ти си напълно прав, Вегас Кучильо. Доволен съм, че правилно си прозрял как стоят нещата.

След това свали белезниците от ръцете на опасния убиец и отново ги пусна в един от многобройните джобове на якето си.

Вегас Кучильо закопча ризата си. В следващия момент бронираната му жилетка вече не се виждаше. Той потърка гърдите си.

— Как успя да го направиш, амиго? До ден-днешен никой, освен теб, не е успявал да го открие. Знаеше ли го предварително?

— Естествено, че го знаех — отвърна Ласитър. — Великото време на Жан-Ласал Доминго. Оттогава и тайното име. Жан-Ласал. Доминго, който подарил такъв пръстен на най-добрите си приятели.

— А как успя да ме надхитриш? — попита Вегас Кучильо. — За мен това си остава загадка.

— И ще си остане загадка — отвърна Ласитър. — Не ми се вярва някога да го разбереш, Кучильо.

Старият бандит, който се представяше за гробар, погледна Ласитър учудено, уплашено и неразбиращо.

— Аз знам всичко — каза Ласитър. — И за да знаеш с кого си имаш работа — името ми е Ласитър. Просто само Ласитър. Изобщо не ти трябва да запомняш нищо повече.

Вегас Кучильо беше неописуемо нагъл.

Той протегна дясната си ръка към Ласитър.

Ласитър я пое.

— Благодаря ти, амиго — каза Вегас Кучильо.

— Благодаря ти от цялото си сърне.

И тогава нападна. Съвсем внезапно и неочаквано. Извади нож изпод ризата си и посегна към гърлото на Ласитър. При това нададе ужасяващ вик и по всичко изглеждаше, че за Ласитър вече няма никакъв шанс.

Тогава лявата му ръка полетя нагоре и ръбът на дланта му улучи дясната китка на стария бандит.

Вегас Кучильо здраво стискаше ножа в ръката си. Той отстъпи назад и в следващия миг отново се втурна напред.

— Предател! — изкрещя той. — Проклет предател! Ти не си Доминго! И ти си измамник като другите!

Беше дяволски сръчен със своя нож, а този нож беше толкова дълъг, че с него човек без особени усилия би могъл да прониже двама души наведнъж.

Острието вече почти се бе опряло в гърдите на Ласитър, когато той мълниеносно атакува с две ръце.

Беше една от онези хватки, които беше научил още преди години от своите китайски и японски приятели в Сан Франциско.

Беше така нареченият кара-суто!

Вегас Кучильо полетя назад във въздуха, като се завъртя няколко пъти около собствената си ос.

Беше вкопчил здраво ръце в дългия си нож. Приличаше на хищна птица, захапала плячката си, която за нищо на света не би я пуснала.

Това беше последната плячка в живота му, защото той падна толкова лошо, че собственият му нож се заби в тялото му.

Нададе последен ужасяващ вик, тялото му подскочи неколкократно в мощни конвулсии, докато той внезапно се сгърчи на земята и остана да лежи, без да издаде нито звук повече.

Ласитър го обърна по гръб. Вегас Кучильо лежеше безмълвно и продължаваше да стиска с две ръце дръжката на дългия нож, който сам бе забил в тялото си.

Лежеше със свити ръце, а бронираната жилетка под разкопчалата се риза започна да почервенява.

Обедното слънце печеше безмилостно.

Ласитър се обърна към Карита Куено, която лежеше все още гола, безпомощна и мълчалива в пепелта.

— Доминго! — промълви тя най-накрая. — Доминго…

Тя се изправи на крака и се заклатушка към Ласитър, а когато стигна близо до него, падна на колене. Той погледна надолу към прекрасния й приведен гръб и изпита съчувствие, защото знаеше какво бе трябвало да преживее, преди да се намери в този ковчег.

Ласитър отиде до коня си и взе наметалото, окачено зад седлото.

— Облечи това, Карита! — каза той, докато й подхвърляше жълтото наметало. — Трябва да се махаме оттук!

След тези думи той се обърна, метна се на коня и изчака, докато тя дойде…