Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (6)

6.

Всичко съвпадаше напълно с описанието, което Ласитър беше получил заедно със задачата си.

Без съмнение, Жан-Ласал Доминго беше симпатичен мъж. Тъмно облекло, смолисточерни, поддържани мустаци, изразително лице. Джентълмен от глава до пети.

В първия момент той отправи мрачен поглед към Ласитър. Беше явно, че той трескаво мислеше.

Накрая Жан-Ласал Доминго като че ли стигна до някакво съвсем определено решение.

Неочаквано той се усмихна, а усмивката му беше любезна.

— Кой сте вие? — попита той. — И преди всичко — как влязохте в този каньон?

Ласитър незабелязано се огледа наоколо. Никъде не можеха да се открият други мъже. Значи всичко беше приблизително така, както вече си бе представял.

И с това можеше да се обясни и неочакваната любезност на Доминго. За Ласитър нямаше съмнение, че беше точно така.

В момента Доминго разполагаше само с тези петима мъже в долината. Четирима беше изгубил в престрелката заради Лара Макдоналд, трима от тях бяха убити, а четвъртият беше избягал.

Други трима бандити преследваха беглеца, а това означаваше, че бандата на Доминго беше намаляла с общо седем души.

Освен това имаше загуби, за които в момента Доминго не можеше и да предполага.

Най-напред Вегас Кучильо, а после Лев Маровски и неговите хора. Това бяха още осем души. Значи в момента му липсваха общо петнайсет души.

Този негодник! Ласитър съвсем ясно прозря тактиката му. Искаше да печели време, затова беше толкова любезен.

— Часовият не се ли опита да ви задържи — настойчиво попита Доминго. — Никой ли не се изпречи по пътя ви насам, господине?

Ласитър се усмихна.

— Приемам, че разговарям с Жан-Ласал Доминго — дружелюбно каза той. — В случай, че вие не сте Доминго, сър, няма да отговоря на въпросите ви. Това, което имам да кажа, е предназначено за сеньор Доминго.

Доминго се наведе леко напред. Започна да разглежда Ласитър още по-изпитателно отпреди. Любопитството му беше събудено.

Но той беше също така видимо подразнен от гордото, спокойно и самоуверено държание на Ласитър.

— Да, аз съм Доминго — отвърна той и бавно скръсти ръце на гърдите. Ласитър беше уверен, че под изисканата му мексиканска жилетка е скрит малък револвер. — Но преди да ви приветствам с добре дошъл в моя лагер, бих искал да науча името ви, господине.

Ласитър слезе от коня. Остави своя „Уинчестър“ в кобура на седлото. Това трябваше да бъде знак, че е дошъл с приятелски намерения.

Спокойно пристъпи към Доминго и се спря на две крачки пред бандита, от когото всички се страхуваха.

Доминго се изправи.

Зад Ласитър бандитите заредиха пушките и револверите си. Чу се многократно тихо изщракване.

— Сеньор Доминго — каза Ласитър толкова тихо, че никой от останалите бандити не можеше да го чуе. — Това, което имам да ви кажа, е много важно. Името ми е Ривас, Алесандро Ривас.

Той изсъска измисленото си име много тихо, но Доминго разбра всичко. В очите му изведнъж се появи трескав блясък.

— И защо останалите не трябва да чуят това? — също толкова тихо изсъска Доминго. — Тук всеки един знае всичко.

— Само че никой не трябва да знае какъв е моят план — отвърна Ласитър. — Това е нещо, което засяга само нас двамата, Доминго. Вас и мен. Ясно ли е?

Доминго все още беше изпълнен с недоверие. Личеше му, че все още не е наясно как трябва да се държи в този случай. Това, което беше станало в последните пет минути, му беше дошло твърде много.

Ласитър се надяваше, че Доминго истински ще се изнерви. Колкото по-неспокоен беше, толкова по-малко щеше да се вслушва в здравия разум. В такива случаи мислите не можеха да се подредят както трябва. И човек допускаше грешки.

— Е, добре тогава — каза той накрая. — Готов съм да разговарям с вас, Ривас. Обаче…

Той направи многозначителна пауза. Погледът му се плъзна към неговите хора, които стояха зад Ласитър с оръжия, готови за стрелба, и не изпускаха нито за секунда високия мъж от погледите си.

— Аз съм предпазлив човек, Ривас — продължи Доминго. — Сигурен съм, че ще проявите разбиране за това. На мое място човек не може да си позволи ни най-малка грешка. Затова бих желал най-напред да ми отговорите на няколко въпроса, които са много важни и за вас, и за мен. Бих желал да отговорите на тези въпроси в присъствието на моите хора. Тук, на място.

Ласитър се усмихна снизходително.

— И какво целите с това, Доминго?

— В последна сметка ще разбера що за човек сте вие в действителност. Дали не сте просто един измамник. В мига, когато забележа, че в цялата тази история има нещо гнило, вие ще бъдете един мъртъв човек. Трябва само да дам малък знак и моите хора ще започнат да стрелят. А после ще ви оставят до останалите убити. Ако се обърнете, можете да видите труповете. Те са три. Обърнете се спокойно, сеньор!

Ласитър поклати глава. Предпочиташе да не изпуска Доминго от погледа си.

— Няма нужда, Доминго — каза той. — И така ви вярвам. Освен това чух изстрели, когато наближавах каньона. По-късно видях неколцина ездачи да препускат в нощта. Но всичко това не ме интересува. Дошъл съм тук да разговарям с вас и да ви направя предложение. Какво повече искате?

— Бих искал да зная как сте влезли в каньона.

— Не беше особено трудно — отвърна Ласитър. — Удаде ми се възможност да убедя вашия часови. Това е всичко.

— Как го убедихте? Може би с помощта на нож?

Ласитър невинно разпери ръце.

— Аз не съм коварен убиец, Доминго. Цялата работа ми струваше само една бутилка уиски. Бърбън „Тенеси“, доста добро качество.

Лицето на Доминго потъмня.

— Били, този идиот! — изръмжа той. — Доведете го… — В последния момент той размисли. — Не, почакайте! Сега това няма никакъв смисъл. Ще се занимаем с него утре, когато останалите се върнат. Смятам, че Вегас Кучильо и Маровски утре ще бъдат вече тук. Впрочем те вече се забавиха с един ден. С Били ще се занимаваме утре. Ще увисне на въжето заедно с Грег Уилърти. И без това по-рано двамата бяха все заедно навсякъде.

Разбира се, Ласитър знаеше съвсем точно защо Доминго трябваше да отложи екзекуцията за следващия ден. Той просто нямаше никакъв друг избор, защото беше определено предпазлив човек.

— Какво толкова се е случило? — лицемерно попита Ласитър. — Защо трябва човекът да бъде обесен? Та той не е направил абсолютно нищо!

— Той е престъпил моите заповеди! — изръмжа Доминго. — Такова нещо при всички случаи се наказва. Същото очаква и неговия приятел Грег Уилърти.

— Той пък какво е направил? — с престорено любопитство попита Ласитър. — По какъв начин е престъпил заповедите ви?

— Той пусна да избяга един човек, когото нямаше право да изпуска — обясни Доминго. — Но това е история, която изобщо не би трябвало да ви интересува, сеньор. И така, да си дойдем на думата! Били просто взе бутилката и ви пусна да минете, така ли? Или стана нещо друго?

— Е, не беше чак толкова просто — отвърна Ласитър. — Разбира се, трябваше най-напред да убедя човека с аргументи. Аз му казах, че съм ваш познат, сеньор Доминго, и че имам важни новини. Което е вярно, както знаете.

— Все още не знам нищо конкретно — недружелюбно каза Доминго. — Така че тепърва ще видим.

Недоверие заливаше Ласитър като невидима сила, от която не можеше да избяга. Колкото по-дълго време прекарваше заедно с Доминго, толкова по-осезателно Ласитър чувстваше, че неслучайно Жан-Ласал Доминго имаше славата на най-опасния бандит в целия Югозапад.

Той наистина беше зловещ човек. Погледите му сякаш пронизваха Ласитър.

— Трябва да разберете Били — каза Ласитър, за да отклони вниманието на Доминго. — Аз доста го поуплаших. Казах му, че вие ще му откъснете главата, ако веднага не ме пусне да вляза. Струваше ми доста красноречие, докато той най-накрая отстъпи. Не би трябвало да го съдите прекалено строго. А и той не е сгрешил в нищо. Моля, щом като искате, можете да заповядате на хората си да ме застрелят на място и така ще наваксате това, което по ваше мнение Били е пропуснал.

Доминго не можа да прикрие усмивката си.

— Вие сте добър оратор, сеньор — каза той. — Умеете да убеждавате хората. Да се надяваме, че ще успеете да убедите и мен. Разбира се, трябва да ви е ясно, че лесно сте спечелили играта с Били Акерман. При мен ще ударите на камък.

Ласитър махна небрежно с ръка.

— Изобщо нямам такива намерения, сеньор Доминго — каза той. — Вярвате ли, че щях да дойда тук, ако имах намерение да се препирам с вас?

Очите на Доминго се бяха свили до две тесни цепки.

— Възможно е да имате съвсем почтени намерения, сеньор — промърмори той проточено. — Само че аз далеч не съм убеден в това. Може в действителност да сте някой проклет кучи син, дошъл тук, за да ме постави натясно. Я ми кажете как изобщо намерихте пътя до скривалището?

Това беше опасният въпрос, който Ласитър беше очаквал през цялото време и от който се бе страхувал.

Ставаше все по-взривоопасно.

Ако сега сам попаднеше в капана с неубедителен отговор, с него беше свършено.

Погледът на Доминго беше станал още по-настоятелен.

Ласитър се чувстваше всичко друго, но не и удобно в собствената си кожа.

Само една погрешна дума и с него беше свършено. Тогава и бронираната жилетка под ризата нямаше да може да му помогне.

— Известно време бяхме заедно с Вегас Кучильо — каза той. — Преди около две години нападнахме една парична пратка в Сонора. Преди по-малко от четири седмици се срещнахме отново в Аламогордо. Почерпихме се малко и той ми каза, че ако някога се нуждая от добра работа, трябва да дойда тук. Каньонът Мистериозо, така се нарича този каньон, нали? Той ми нарисува всичко. Разбира се, не особено точно, но, както виждате, намерих мястото, Доминго.

Доминго едва се сдържаше да не избухне.

— Вегас Кучильо! — кипна той. — Този негодник да не би да си е загубил ума? Ще го накарам да се кае за това. Той е престъпил всички заповеди. Този проклет глупак!

Ласитър поклати укоряващо глава.

— Убеден съм, че Вегас е постъпил правилно, Доминго — каза той. — Сега имате точно човека, който ви трябва! Би било несправедливо да отправяте упреци към моя стар приятел Вегас.

Доминго продължаваше да изпитва недоверие.

— И защо тогава не ви е довел веднага направо тук? — лукаво попита той. — Не ви ли е разказал с какво се занимаваме тук?

— Чак толкова много не ми се е доверявал, Доминго.

— Но нали той е знаел името ви, сеньор!

— Не и истинското ми име, Доминго. Аз имам много имена. Тогава в Мексико той ме наричаше Карлос Корента. Но това се разбира от само себе си. Ние не можахме да останем дълго време заедно. По това време нещо се беше случило в Аламогордо. Моят стар амиго Вегас трябваше спешно да замине. Ставаше дума за сделка с някакъв гробар, така поне каза той. Аз така и не можах нищо да разбера, но нямах никакво време да мисля. Имах свои собствени грижи. Налагаше се също да изчезна.

— Вие сте беглец?

— Може и така да се каже. Но днес вече на всичко това е сложен кръст. Някои хора наистина не те оставят никога на мира.

Той въздъхна.

— Започвате ли вече лека-полека да ми вярвате, Доминго? Или трябва още да ви разказвам за едно време? Изобщо, къде е Вегас? Трябва само да го попитате, той ще потвърди всичко.

— Вегас е още на път — каза Доминго. — Може би утре ще бъде отново тук. После ще видим. Сега можете да дойдете с мен, сеньор, само че трябва да оставите оръжията си. Това е част от моите мерки за безопасност.

Ласитър посочи към коня си.

— Моят „Уинчестър“ е там, в кобура, Доминго — каза той. — Това не ви ли стига?

— Вие носите револвер, сеньор.

Ласитър хвана катарамата на широкия си колан.

— Вие сте най-недоверчивият човек, когото някога съм срещал, Доминго — изсумтя той. — Никога досега не съм обичал да се разделям с оръжията си, но във вашия случай съм готов да го направя дори доброволно. И знаете ли защо го правя, сеньор Доминго? Бих искал най-после да ви освободя от вашето проклето недоверие. Вие трябва най-накрая да ми повярвате, че не съм дошъл тук като ваш враг. Ето, не искате ли да ви дам и ножа си?

Доминго се усмихна коварно.

— Няма нужда, сеньор. С ножа едва ли бихте представлявали опасност за мен. Само че сега разкопчейте якето си. Може би носите още един револвер в кобура под мишницата.

Ласитър разкопча якето си. В дясната ръка държеше колана със своя тежък „Ремингтън“, калибър 44. По знак на Доминго един от бандитите пристъпи и взе колана.

— Доволен ли сте сега, Доминго? — иронично попита Ласитър.

Дано само на Доминго да не му хрумнеше да заповяда да претърсят дрехите му за други оръжия. Тогава на Ласитър не би му оставало нищо друго, освен да нападне и да се бори.

Само че искаше най-напред да разбере къде се крие Лара Макдоналд. Трябваше да разбере съвсем точно. Едва след това можеше да предприеме нещо.

— Можем да тръгваме — отбеляза Доминго. — Ще разговаряме в моята къща. Но двама от хората ми ще бъдат постоянно наоколо, зад прозореца на стаята, в която ще разговаряме. Така че е излишно да храните каквито и да е надежди.

— По дяволите! — кипна Ласитър. — Още ли продължавате да мислите, че съм дошъл тук, за да ви убия? Дойдох, за да ви предложа сделка. Още ли не можете да разберете? Или просто не искате да го разберете?

— Не се горещете толкова! — каза Доминго. — От това няма никаква полза. И така, да тръгваме.

Той се обърна и пое към къщата, а Ласитър го последва.

Петимата бандити тръгнаха след тях.

Ласитър беше любопитен да разгледа масивната къща от другата страна на малкото езеро.

Беше любопитен да види Лара Макдоналд.

Би трябвало да бъде кротко, нежно момиче. Така му я бяха описали.

Едва след отвличането постепенно беше станало известно, че тя е имала връзка с този майор.

Приятелките на Лара, които са знаели за това, бяха признали през сълзи по време на отделните разпити. Ставаше дума за тайна любов между дъщерята на губернатора и майора и никой не беше допускал, никой не бе могъл дори да предполага, че един ден ще се случи нещо толкова ужасно.

Но ето че то се бе случило и до ден-днешен никой не знаеше дали тя бе тръгнала с майора по своя воля, или този негодник я бе отвлякъл.

Посветените вече й бяха дали прозвище. Ласитър го знаеше от секретните доклади на Бригада Седем.

В пълна секретност я наричаха Нежната грешница, защото при нейната кротост и сдържаност никой не бе предполагал за връзката й с майора.

Изглежда, че трябва да е била безумно влюбена в него, толкова влюбена, че по-късното разочарование със сигурност се бе превърнало в най-съкрушителното преживяване в нейния живот.

От събитията Ласитър си правеше свои собствени заключения.

Може би това е било една чисто платоническа връзка. Може би Лара Макдоналд никога не е имала физически контакт с майора. И това го е влудило дотолкова, че той е прибегнал до брутално насилие, за да я притежава единствено за себе си и да я накара да се покори.

Ласитър много добре си представяше цялата история. Наивна симпатия на едно момиче, детинска обич, така да се каже, която все още няма нищо общо с физическо привличане.

Майорът е спечелил доверието на момичето, за него това не е било трудно.

Ласитър можеше да си представи Жан-Ласал Доминго — един съвършен джентълмен в изискано общество, напет, добре изглеждащ офицер, който умее да води забавни разговори и е достатъчно съобразителен, за да не прави многозначителни комплименти на дамите.

Жан-Ласал Доминго, един не само представителен и духовит човек, но и мъж с интересно минало. Всичко това беше известно на Ласитър. Когато такъв човек се появи в обществото, той за кратко време се превръща в център на внимание на изискания дамски свят и буди възхищение у всички.

Но после, по неизвестни причини, бе изпуснал нервите си.

Това беше проблемът, който занимаваше Ласитър през цялото време, откакто беше натоварен с този случай. Досега не беше стигнал до никакъв отговор. Но може би съвсем скоро щеше да открие обяснение.

Двамата мъже стигнаха до голямата къща, построена така масивно, както сградата на командването в граничен форт.

Вътре гореше светлина, но не се виждаха никакви хора. Мъжете преминаха през пристройката и влязоха в едно голямо помещение, което беше обзаведено като кабинет на висш офицер или може би дори на генерал. На стената срещу вратата зад масивно писалище беше окачено мексиканското знаме, но синьото, с корона, от времето на император Максимилиан.

До него се виждаха големи карти, върху които с пъстроцветни знаменца бяха отбелязани множество точки.

Навсякъде бяха окачени пушки, пистолети и саби. Върху масивното писалище стоеше офицерски шлем от времето на императора. Цялото помещение представляваше спомен за отминали времена.

— Това е моята командна централа, Ривас — обясни Доминго. — Оттук ръководя всичките си походи.

„Този се е побъркал“ — помисли си Ласитър.

— Какви походи, сеньор Доминго? — гласът му прозвуча така, сякаш Ласитър беше силно впечатлен. — Не ви разбирам добре. Вегас не ми е разказал нищо за това. Нямах ни най-малка представа, че тук става дума за тайна военна централа. Ако знаех, изобщо нямаше да дойда.

Доминго го гледаше със странно втренчен поглед. Сякаш се взираше в нещо далечно и непознато.

— А за какво си мислехте, Ривас?

— Ами, всъщност само за това, което винаги е било моят занаят — отвърна Ласитър. — Трябва ли да се изразявам по-конкретно, сеньор Доминго? Или бихте искали да ви наричам другояче? Може би с някакъв офицерски чин?

Доминго се усмихна коварно.

— Всъщност, какво знаете за мен, Ривас? — попита той. — Преструвате се на невинен като новородено дете, но не мога да ви приема в тази роля. Наистина ли никога не сте чували, че Жан-Ласал Доминго известно време е бил майор във федералната кавалерия и един ден е дезертирал? Наистина ли не знаете за това?

Ласитър не загуби присъствие на духа.

— Вече ви казах, че напоследък бях в Ню Мексико, сеньор Доминго — обясни той. — Бях в Аламогордо заедно с Вегас Кучильо. Малко по-късно тръгнах насам. Беше крайно време за мен. Трябваше да изчезна. Ако желаете, бихте могли да заповядате да проверят, майор Доминго.

— И със сигурност ще го направя. Любопитен съм да разбера дали Вегас Кучильо ще потвърди обясненията ви, Ривас. Той ще се върне най-късно вдругиден. Дотогава трябва да се смятате за мой пленник. Но да си дойдем на думата, Ривас. Вие знаете… — Той направи пауза. Смръщи отново чело. — Момент, Ривас — лукаво продължи той. — Знаехте, че името Ривас ще ми подейства като вълшебна дума. А твърдите, че не сте чували за дезертьор на име Жан-Ласал Доминго. Тук нещо не се връзва.

Ласитър разбра, че е направил грешка. На този дявол Доминго наистина не можеше да се хвърли прах в очите.

— Вегас Кучильо ми беше разказвал — неубедително каза той. — Не ви ли споменах преди малко? Ами така става, когато човек знае, че зад гърба му са насочени пет дула. В такива моменти всеки се изнервя.

Бившият майор крачеше неспокойно напред-назад.

Зад двата прозореца стояха бандитите и слушаха внимателно, както им беше заповядал Доминго. Всъщност трябваше да са само двама, но сега любопитството беше обхванало всички.

— Вегас! — неочаквано изсъска Доминго и се спря, стискайки юмруци. — Вегас Кучильо! И точно теб винаги съм смятал за свой най-доверен човек и приятел! Как можа да ми причиниш това! — Той рязко се обърна отново към Ласитър, на когото през последните минути беше обърнал гръб. — Наистина ли бяхте толкова добри приятели с него, Ривас?

Ласитър кимна сериозно.

— Сигурен съм така, както съм сигурен, че сега стоя пред вас, майор Доминго! — каза той.

— Можете ли да ми обясните защо тогава той не ми е споменал нито дума, Ривас?

— Съжалявам, майор Доминго. Нямам никакво обяснение. Може би е мислил, че така или иначе никога повече няма да ме види. Може би в последно време е имал да уреди достатъчно много важни неща, така че изобщо не му е останало време да говори с вас.

Доминго се взираше пред себе си и кимна няколко пъти като в мълчалив диалог със самия себе си.

— Да, възможно е — промърмори накрая на себе си и тези думи не бяха отправени към Ласитър. Но после отново вдигна глава и погледна към него с такъв поглед, под който повечето други хора неволно биха се снишили. — Възможно е вие да сте само един подъл лъжец, Ривас — рязко каза той толкова тихо, че прозвуча още по-заплашително. — Но това ще се установи, когато Вегас Кучильо се върне. А ако сте ме излъгали, Ривас, ще умрете не един, а стотици пъти. Седнете!

Той седна в тежкото, тапицирано с кожа кресло зад писалището. Ласитър трябваше да се задоволи с един от обикновените столове, които бяха подредени пред писалището.

Доминго отново се взря в Ласитър със своя демоничен, настоятелен поглед.

По стените бяха окачени лампи, които разпръскваха жълтеникава светлина. Беше тихо в цялата къща. Ласитър се ослушваше да чуе някакъв шум, който да издава присъствието на други хора, но такова присъствие не можеше да се забележи дори и по най-дребна подробност.

Къде ли можеше този дявол да държи затворена дъщерята на губернатора?

Доминго започна да говори. Гласът му звучеше толкова безучастно, че всичко изглеждаше по-опасно, отколкото ако бе изревал като бик.

Ласитър беше обхванат от толкова силно вътрешно напрежение, че му беше дяволски трудно да остане да седи спокойно и да не се издаде с гримаса.

— Ще повторя още веднъж, Ривас. По мое мнение вие сте един проклет измамник. А аз никога досега не съм се заблуждавал в оценките си. Но, за съжаление, нямам никакви доказателства против вас. Още от вашето появяване се питам дали не би било най-добре да заповядам на хората си да ви застрелят на място.

Ласитър разпери ръце в жест на невинност.

— Не бих могъл да го предотвратя, майор Доминго — каза той. — Дори не бих могъл да се отбранявам. Вие сам знаете, че освен ножа, нямам никакво друго оръжие. Хайде, какво чакате още? Дайте знак на вашите хора там отвън! Нямам с какво да се противопоставя. Аз, глупакът, се питам само защо ми трябваше да идвам тук. Бях си представял това посещение по съвсем друг начин.

Доминго леко се наведе напред. Сега отново се усмихваше. Беше ужасно да се наблюдава колко бързо се сменя изражението на лицето му.

— Искам първо да чуя какво предложение можете да ми направите, Ривас — каза майорът. — По-късно може би ще помисля какво ще стане с вас. Значи вие твърдите, че се казвате Алесандро Ривас?

— Аз не само твърдя; аз действително се казвам така.

— И какво толкова особено има в това?

— Аз съм син на Аарон Ривас. Наистина ли не разбирате, Доминго? Защо се държите по такъв начин? Та аз знам, че вие искате да пипнете легендарното сребърно съкровище на Аарон Ривас. Той е мой баща.

— До днес не знаех, че има и син. Знаех само за дъщеря му. Как се казваше тя?

Той се престори, че се опитва да си спомни. Този дявол!

— Карита Ривас — каза Ласитър.

Доминго кимна със задоволство.

— Виждам, че знаете, Ривас. А знаете ли къде е сега сестра ви?

— Нямам понятие, Доминго. Също така не знам къде се намира и баща ми. Научих само, че се скита някъде из планините и че уж е открил огромно сребърно съкровище. Така говорят хората и затова знам, че различни банди са по петите му.

— И защо ме потърсихте, Ривас? Защо не тръгнахте да търсите баща си?

— По дяволите баща ми! — диво изръмжа Ласитър. — Скъсах с него още преди седем години. Ние вече не се разбираме, т.е. в действителност аз бях виновен, защото тогава избягах и се разделих с него. Исках да видя нещичко от широкия свят. Не можех повече да понасям скучния живот в пущинаците.

Доминго отново стана. Вече не го свърташе на коженото му кресло. Беше го обхванало безпокойство, което можеше да овладее в известна степен само като крачеше насам-натам из стаята.

— И какво предложение искате да ми направите, Ривас?

— Вие трябва да ми помогнете да открия Аарон Ривас, Доминго.

— А после?

— Когато го открием, аз ще отида сам при него и съм уверен, че той веднага ще ме приеме в обятията си. Бащите са си такива. Ще говоря с него и все някой ден той ще ми каже къде се намира неговото легендарно сребърно съкровище. По-късно ние ще му изплатим обезщетение, така че той да няма грижа за нищо до края на живота си, а ние двамата ще си поделим по равно останалото. Ще има достатъчно за нас, Доминго. Какво ще кажете за моя план?

Доминго се спря, като продължи да гледа недоверчиво.

— Добър план — каза той. — Даже много добър. В цялата работа има само една огромна пречка. Трябва най-напред да открием Аарон Ривас. Чак тогава можем да мислим за останалото.

— Сигурно ще го намерим — уверено каза Ласитър. — Ще обиколя околността и ще питам за него във всички малки градчета и търговски станции. Един ден новината, че го търся, ще стигне до него. Останалото ще се уреди, така да се каже, от само себе си. Не споделяте ли моето мнение, Доминго?

Бившият майор скептично изкриви уста.

— Изглежда, вие сте стара лисица, Ривас. Също като баща си. Няма да повярвате от колко време сме по петите му, но той е като сянка. Просто не можеш да го пипнеш. Въпреки всичко планът ви съвсем не звучи лошо, Ривас. Впрочем знаете ли, че скоро отново ще видите сестра си?

Изведнъж той се ухили сатанински.

Ласитър подскочи.

— Карита? — извика той. — Къде е тя? Кога ще я видя?

— Щом вашият приятел Вегас Кучильо се появи тук — отвърна Доминго. — Именно той е специалист по залавянето на красиви жени. Любопитен съм как ще реагира тя.

Ласитър продължаваше да се преструва на невероятно учуден.

— Наистина ли Вегас ще докара сестра ми тук? — невярващо възкликна той. — Откъде ще дойде тя, Доминго? Току-що казахте нещо за залавяне! Какво трябва да означава това?

Доминго поклати глава.

— Имайте търпение до утре сутринта, Ривас. Сега най-напред ще хапнем и ще пийнем нещо. Елате, Ривас. Лека-полека наистина започвам да ви вярвам. Точно заради това ще седна с вас на една маса. Между другото, имам още една изненада, сеньор Ривас. Кълна ви се, че това ще бъде една от най-вълнуващите изненади през целия ви живот. Но трябва още веднъж да ви предупредя, Ривас. Всичко се случва. Ако си позволите да извършите каквато и да било глупост, за вас това ще е равносилно на незабавна смърт.

— Как да разбирам това, Доминго?

— Продължавайте да ме наричате майор — отбеляза престъпникът. — Обичам да се обръщат към мен с истинския ми чин. Това пробужда определени спомени.

— Всичко е наред, майоре. Но вие току-що говорехте за някакви глупости, в които аз евентуално бих могъл да се впусна. Как да разбирам това, майоре? Нали и досега вече достатъчно често ви уверявах, че не съм дошъл тук с намерението да ви нападам по какъвто и да е начин. Все още ли не ми вярвате?

Доминго изкриви устни. Неговото всъщност симпатично лице отведнъж стана ужасяващо зло.

— Какво мислите за жените, Ривас?

Ласитър повдигна вежди и се усмихна.

— Нямам нищо против красивите жени, майоре.

Той добре знаеше какво има предвид Доминго, но сега не трябваше да се издава по никакъв начин.

Трябваше първо да разбере съвсем точно какво се разиграва тук. Едва тогава щеше да пристъпи към действие.

И тогава Доминго щеше да изживее нещо невиждано.

Ласитър беше подготвен за най-лошото.

— Значи вие сте това, което хората наричат кавалер, Ривас — констатира Доминго. — И точно това е причината да ви предупредя. Тази вечер умряха вече трима мъже, защото искаха да бъдат кавалери. Ако нямате здрави нерви, ще бъдете четвъртият за тази вечер, Ривас. Но да тръгваме най-после! Ще научите всичко останало, когато отидем в трапезарията.

Ласитър беше обхванат от почти непоносимо напрежение.

Но неговата усмивка не издаваше с нищо мислите и чувствата му.