Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (5)

5.

Въпреки цялата си простота, примитивната карта на стария Ривас беше толкова точна, че Ласитър не се заблуди дори в отделните разстояния.

Както беше преценил още предишния ден, привечер Ласитър разбра, че вече се намира недалеч от прословутото скривалище на Доминго.

Мислеше си за другите момичета, които бяха отвличани от бандитите на Доминго и довеждани тук, мислеше си за ужасяващите истории, които се разказваха за масовия убиец Вегас Кучильо, който сам беше отвлякъл не малко момичета със своя ковчег.

Всичко това бяха информации, които Ласитър беше получил от Бригада Седем.

Обаче Аарон Ривас беше говорил само за едно определено момиче. За останалите не бе проронил и дума.

Какво бе станало с другите?

Дали не ставаше дума за банда, която се занимава с търговия с момичета в голям мащаб?

Ласитър си помисли, че в това не би имало нищо необичайно. В края на краищата, и на него му се беше налагало да изяснява подобни случаи. Най-често такива момичета биваха отвеждани в Мексико, а оттам ги изпращаха в Южна Америка и дори в Азия. Там също имаше богати мъже, които предпочитаха екзотичното, също както и в африканските страни.

Това, което ставаше тук, не беше нищо друго, освен чудовищна търговия с роби, както в миналите столетия, само че този път при променени обстоятелства.

През цялото време Ласитър си бе мислил за бившия майор Жан-Ласал Доминго. Всъщност всичко това изобщо не съвпадаше с онзи тип, който му беше описан, докато събираше първите си сведения.

Жан-Ласал Доминго, двайсет и осем годишен, син на офицер от френския легион и мексиканка, избягал от Мексико след падането на император Максимилиан, заедно с много други събратя по съдба намерил в Съединените щати нова родина, постъпил в армията, отличил се с особена съобразителност и храброст по време на войните с индианците, стигнал до чин майор, командвал ескорта, който трябвало да охранява дъщерята на губернатора по време на пътуването през земите на апахите, изчезнал безследно заедно с дъщерята на губернатора от форт Апаче.

Това беше първото, което Ласитър беше научил за майора. А сега това!

Всъщност по-голямо противоречие не можеше и да съществува. Защо този мъж за кратко време се бе превърнал в безпощаден, всяващ ужас главатар на банда?

В далечината Ласитър съзря четири зъбера, които изглеждаха като четири ъглови кули на огромен замък. Тези четири зъбера бяха нарисувани на картата на Аарон Ривас, Ласитър добре си спомняше това. Там, при зъберите, трябваше да се намира входът към каньона Мистериозо, онзи тайнствен каньон, за който вероятно можеше да се каже дори: каньонът на голямата загадка.

Испанците, които бяха завладели тази страна, бяха дали на отделните местности много сполучливи имена. Най-вероятно на това място някоя експедиционна група беше изживяла нещо мистериозно и ето че вече каньонът е бил обозначен на картата като Мистериозо.

Ласитър все повече приближаваше към зъберите. Слънцето клонеше към залез. Той намали хода на коня, защото искаше да пристигне там, след като луната изгрее.

Постоянно се озърташе незабелязано, но с извънредна предпазливост във всички посоки, за да се увери, че не го наблюдават. Не забеляза нещо подозрително.

Слънцето току-що беше залязло, когато в далечината отекнаха изстрели. Идваха откъм каньона Мистериозо. Изглежда, там беше избухнала някаква свада.

Ласитър дръпна юздите на сивия кон и се заслуша в падащия мрак.

Изстрелите бяха заглъхнали. Ласитър чакаше. Слезе от седлото, за да се поразтъпче. Беше необходимо, защото беше прекарал много часове на гърба на коня.

Едрият мъж извади бутилка уиски от чантата на седлото, запали пура и реши да почака още известно време. Седна на един топъл камък и си помисли, че това е може би последното уиски в живота му. Искаше му се да го изпие с особена наслада. Той пиеше, пушеше и следваше мислите си — докато внезапно дочу отсечен тропот на копита. От север се зададе кон, профуча като дявол покрай скалата, зад която се бе скрил Ласитър, и той само за момент успя да забележи призрачния силует на ездач, който стоеше почти прав на стремената, приведен далеч напред над шията на коня.

Това беше всичко, което Ласитър успя да види за няколко секунди, после ездачът отново изчезна в тъмнината на нощта, а тропотът на копитата внезапно заглъхна.

Ласитър отново чу конски тропот. Този път бяха три или може би четири коня. Животните също профучаха край него, а ездачите им ги бяха подгонили така, сякаш дяволът дишаше във врата им.

Бяха всичко трима мъже и както изглеждаше, преследваха първия ездач. Но от него вече нямаше и помен. Ласитър се засмя. Подозираше, че той бе постъпил особено съобразително. Най-напред щеше да остави преследвачите си да яздят напразно, а после възможно най-тихо щеше да поеме в друга посока.

Нямаше съмнение, че в каньона Мистериозо се бе случило нещо, което не влизаше в плановете на бандитите, и затова сега някой от тях е трябвало да избере пътя на бягството. Но какво се бе случило?

Първо изстрелите, после — бягащият ездач и накрая преследвачите.

Дали бандитите се бяха скарали помежду си?

Или имаше някаква връзка със загадъчния пленник, за когото бе говорил Аарон Ривас?

Ласитър извади трофейната бронирана жилетка от багажа си. Беше опасно да бъде заловен с тази запазена марка на Вегас Кучильо, но ако се стигнеше дотам, тя можеше да му бъде единствено от полза.

Ласитър спокойно закопча катарамите на гърба. Във всеки случай трябваше да закопчае каишките на последните дупки, защото в сравнение с Ласитър Вегас Кучильо беше доста дребно, но затова пък дяволски пъргаво човече.

След като Ласитър беше отново напълно облечен — той носеше и специалното си яке — потегли, без да бърза. Беше запомнил точно посоката и знаеше, че след малко повече от половин час ще достигне целта си, ако продължи да язди със същото темпо.

Знаеше какво го очаква, но не изпитваше ни най-малко вълнение.

Просто беше любопитен от първата среща с Жан-Ласал Доминго, мъжа, от когото всички се страхуваха.

Лунната светлина обгръщаше Ласитър. Звездите блестяха студени и далечни. Воят на койотите разкъсваше нощната тишина.

И тогава съвсем неочаквано някой извика на Ласитър. Стана в момент, когато той изобщо не го очакваше.

— Стой! Нито крачка нататък! Кой си ти? Накъде си тръгнал?

— Изобщо не ти влиза в работата кой съм — невъзмутимо отвърна Ласитър. — Нали това тук е каньонът на Доминго. Трябва да говоря с него. Нося важни новини.

Часовият несигурно се засмя. Възможно беше Ласитър действително да има важни новини за Доминго. Ако това беше вярно и той не го беше пуснал да премине, по-късно можеше да има неприятни последици.

Ако пък не беше вярно, часовият пак щеше скоро да изживее катастрофа.

Ласитър вече се смееше развеселено. Колко лесно беше всъщност да подведеш такива хора с няколко думи и да ги хвърлиш в голяма несигурност.

— Имам стриктна заповед да не пускам никакви въоръжени хора, които не са от нас — разколебано каза часовият. — Трябва да разбереш това, човече! Постави се на моето място! Как би постъпил ти, а?

— Добре, добре — примирително каза Ласитър. — Естествено, мога да те разбера. Обаче ти не бива да се страхуваш от нищо. После всичко ще се изясни.

Часовият се появи между скалите вляво от тесния проход, който водеше към каньона Мистериозо. Мъжът държеше ловна пушка, опряна на хълбока си. Беше двуцевна карабина с рязани цеви. От разстоянието, което сега делеше Ласитър и часовия, подобно оръжие имаше унищожително действие.

Ласитър примирително вдигна двете си ръце на височината на раменете.

— Спокойно, спокойно, амиго — предупреди той. — Остани там съвсем кротко и не върши никакви глупости, защото иначе Доминго ще ти откъсне главата.

— Кой си ти, човече? Кажи си поне името!

— Нищо няма да научиш, омбре — отвърна Ласитър. — Никой друг, освен Доминго няма да научи кой съм и защо съм тук. Мога да ти кажа само едно: нося извънредно важни новини за него. Искаш ли пура?

Той зададе въпроса толкова непосредствено, че часовият напълно изгуби вътрешното си равновесие.

Ласитър се усмихна доволно.

Той спокойно бръкна в джоба на гърдите на специалното си яке и извади оттам две тънки хавански пури. Би могъл да извади и нещо друго, ако беше бръкнал в някой друг от многото си джобове, но Ласитър вече беше намислил нещо.

— Ето, дръж — дружелюбно каза той и мъжът посегна да хване пурата, която полетя във въздуха към него.

В последния момент му мина през ума, че е допуснал съдбоносна грешка, като за момент беше изпуснал Ласитър от погледа си.

С изражение на дива решителност той веднага насочи двойното дуло към ездача, но Ласитър продължаваше невъзмутимо да седи на седлото и в този момент тъкмо палеше пурата си.

— Трябва ли ти огън, амиго? — любезно попита той. — От мен можеш да получиш всичко, дори и първокласно уиски от моята бутилка от чантата на седлото. Ето, наистина няма защо да се страхуваш от мен. Пийни си. Не ти трябва твоята глупава ловна пушка. Аз съм миролюбив човек.

Часовият не можеше да разбере какво става.

Този беден дявол беше един от многото такива бедни дяволи, които бяха в състояние единствено да изпълняват стриктно само строго определени заповеди, но никога не се осмеляваха да предприемат каквото и да е на своя глава.

Но ето че Ласитър сега така го беше объркал, че той действително остави ловната пушка опряна на един камък и запали пурата.

Междувременно Ласитър бе приближил с коня си дотолкова, че можеше да му подаде бутилката уиски.

Бандитът я взе и пи от нея доста дълго.

Чак сега Ласитър имаше възможност да го разгледа по-отблизо. Беше брадат мъж, чието лице представляваше своего рода напълно див пейзаж. Ако се съдеше по външността му, той би трябвало да принадлежи към най-изпечените представители на неговия ужасен занаят, а той действително беше един от тях, що се отнасяше до боравенето с оръжие.

Колкото до интелекта, то той беше на равнището на детския.

Ласитър изобщо не би могъл да си намери по-добър събеседник.

— Значи работата е такава, приятел. Мога да ти разкажа нещичко. Та как ти беше името?

— Били — обясни смутено другият. — Били Акерман. Наистина ли вече съм ти го казал?

— Да, да, възможно е — промърмори Ласитър. — Можеш да ме наричаш Джери. Засега по-добре да не ти казвам фамилното си име. Впрочем с това име си имам неприятности още от самото си рождение. Ротзатакаплуяроу — съвсем просто е, какво ще кажеш? Или може би предпочиташ да ти го напиша?

Били се възпротиви така енергично, сякаш някой се готвеше да извърши покушение срещу него.

— Не, не, няма нужда, Джери. Първото име ми е достатъчно. Ти не искаш ли също да пийнеш една глътка, Джери?

— Много мило от твоя страна, Били. Но можеш да задържиш бутилката. Нека само да ти е сладко, амиго. — И после отново направи напълно неочакван преход. — Май тук преди малко се случиха доста неща, а, Били? На няколко мили оттук покрай мен като опърлени прасета профучаха няколко души. Какво им беше станало? Първият за малко не ме прегази.

Били с наслада надигна бутилката, после направи пренебрежителен жест на досада.

— Ах, не се е случило нищо особено, Джери, само една малка престрелка, както се случва понякога… Този път имаше трима убити. Но какво от това! Не ме засяга. Стрелям, когато босът иска, а всичко останало ми е напълно безразлично. Впрочем аз бях там, когато се започна. Разбира се, застанах на страната на боса, ясно, нали? И после стрелях като дявол. Мога да ти кажа на ухо, че всичко беше един път! Много ми харесва, когато от време на време се случват такива работи.

Той прекъсна разказа си с една солидна глътка от бутилката.

— Само да ти е сладко, приятел — отново го насърчи Ласитър. — В багажа имам още бутилки. Приятелите на Доминго са и мои приятели. Впрочем каква беше причината за цялата пукотевица? Знаеш ли?

— Ах, всичко стана само заради тази тъпа фуста. Казва се Лара. Била дъщеря на губернатора. Е, и какво значение има това? Ако питаш мен, може да е дъщеря на президента или на китайския император. Няма защо да се държи така. За мене всички жени са еднакви. Плюя на това кой е бащата. Какво ме интересува губернаторът. Той така или иначе ще се погрижи да бъда обесен, ако един ден ме пипнат.

— И заради тази Лара неколцина мъже са се изправили срещу боса? — попита Ласитър между другото.

— Да, така беше. Тези идиоти защо се бъркат в работите на боса! Така не се прави. Аз никога не бих направил подобно нещо, Джери, можеш да ми вярваш.

— Вярвам на всяка твоя дума — увери го Ласитър. — Ти имаш право, Били. Защо са направили такава глупост! И казваш, че един от четиримата негодници е успял да се измъкне?

Били отново беше надигнал бутилката. Съдържанието й беше на привършване. Ласитър слезе от коня и извади нова бутилка от чантата на седлото.

— Ето, можеш да получиш и още, Били. Имам достатъчно бутилки в багажа си.

Били изпразни старата бутилка и зарадвано взе новата. Наведе се напред. Вече беше настроен наистина свойски.

— Един от четиримата на име Том Хубърд успя да ни избяга — изръмжа той. — Но няма да стигне далече. Досега Доминго винаги е пипвал всеки, когото е искал да пипне, кълна ти се.

— И как е успял този Хубърд да се измъкне от каньона?

— Ах, за това е виновен Грег Уилърти. Бил е пак къркан и е заспал. Доминго заповяда да го затворят. Утре Грег ще бъде обесен, обаче аз не мога да му помогна. Сам си е виновен за всичко. Вярно, беше добро момче, но сега ще трябва да изсърба каквото е надробил. При нас всеки, който направи грешка, увисва на въжето. Вероятно Доминго ще избере мен за палач. Грег и аз бяхме най-добрите приятели в нашето гнездо. Разбираш ли защо Доминго действа така, Джери?

Естествено, Ласитър разбираше, но само сви рамене.

— Няма никакво значение, Били — каза той. — Доминго знае какво върши. Той винаги е постъпвал правилно. Защо впрочем е отвлякъл това момиче?

— Иска да я пречупи — ухили се Били. — Само че не като другите. Всички те бяха направо разсипани след тежкия престой тук. След това всички бяха доволни, че най-после ги откарват оттук. Но при дъщерята на губернатора е другояче. Той каза, че иска да прекърши гордостта й и че скоро тя ще яде от ръката му. При нея не става с пердах и други такива работи. Не, Джери, не си мисли подобни неща. Доминго прави всичко по много фин начин — чакай, как беше казал той? — ах, да, сега се сещам: това е изискан английски метод, или нещо подобно, така каза той. Последното е, че тя няма право да носи дрехи в лагера. Само ако видиш това, сигурно няма да можеш да се стърпиш. Тя има едно телце… такова нещо досега не сме имали в каньона. Освен това е все още доста млада. Но ти скоро и сам ще я видиш, Джери.

Били вече беше отворил новата бутилка и отново отпи доста голяма глътка.

Ласитър вече знаеше достатъчно. Той се обърна към коня си, но в последния момент се сети за нещо важно.

— Пленникът още ли е при вас? — попита той.

Били го изгледа неразбиращо.

— За какъв пленник плещиш? Никога не сме имали никакъв пленник в каньона.

— Значи трябва да съм се заблудил, Били. Всъщност Лев Маровски върна ли се вече заедно с останалите?

— Още не, но скоро ще се върнат. Заедно с Вегас Кучильо. Този път той ще ни донесе особено тлъста гъска, нашия гробар. Става дума за онзи стар Ривас, разбираш ли, амиго? Момичето е дъщеря на стария Ривас. Веднъж само да я пипнем, тогава и този проклет стар търсач на съкровища ще се хване на въдицата. Дъщеричката му ще бъде стръвта. Хе, ти знаеш ли изобщо кой е този Ривас, амиго Джери? Знаеш ли…

Ласитър го прекъсна отвисоко. Сега трябваше да се отнесе с кучето като с куче.

— Няма защо да ми обясняваш, Били Акерман. Аз съм доверен човек и приятел на Доминго. Знам всичко.

Глупавият Били потрепери и буквално се смали под думите на Ласитър. Стоеше свит и едва се осмеляваше да погледне, докато Ласитър се метна на седлото и потегли.

Ласитър бе успял така да го обърка, че той напълно бе забравил за задълженията си.

После отново опря бутилката уиски до устните си.

— Дяволски любезен джентълмен — промърмори той на себе си. — Такъв човек не можеш да срещнеш всеки ден.

Ласитър изчезна в скалния проход, който все повече се стесняваше и най-накрая достигна в котловината, която наричаха каньона Мистериозо. Действително беше не само котловина, но и начало на един тъмен каньон, който водеше на север към гигантски планински масив, разделяйки се на множество извивки и разклонения.

Какви ли тайни криеше каньонът!

Ласитър видя колиби и палатки, малко езеро и една голяма, масивна каменна сграда на северния бряг на езерото.

На южния бряг гореше голям огън. Край огъня стояха трима души. Допреди малко там долу бяха пекли месо на големи шишове, но сега вече никой не мислеше за това. Парчетата месо се бяха овъглили върху жарта.

Когато чуха тропота на копита, тримата мъже веднага грабнаха оръжията си. Ласитър невъзмутимо продължи да язди към тях.

— Здравейте, омбрес — ухилено поздрави той и леко почука с пръсти периферията на шапката си. — Да не би случайно някой от вас да е босът?

На светлината от огъня се появи нова фигура. Отляво и отдясно на Ласитър също се появи по един човек.

Мъжът, който беше дошъл отпред, носеше черен костюм и бяла риза. Сребърна кордела украсяваше сомбрерото му, а дръжката на револвера му беше обкована със страшно много сребро.

Отзад на колана носеше навит камшик.

Ласитър разбра веднага кой стои пред него.

Беше Доминго…