Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (7)

7.

Доминго го въведе в една стая, в средата на която стоеше продълговата маса. Не беше обикновена дървена маса, а беше каменна. Краката бяха от дялан камък, а върху тях беше поставена гладка скална плоча. От двете страни на масата стояха също блокове дялан камък, които изпълняваха функцията на столове.

Това беше цялото обзавеждане на стаята, която се осветяваше от множество свещи.

Зад прозорците отново се бяха появили призрачните фигури на бандитите. Отново бяха всичките петима.

— Тази вечер има антилопа — каза Доминго. — Един от моите хора я застреля. Нали обичате месо от антилопа, Ривас?

На Ласитър му беше трудно да продължи да се усмихва любезно, защото вече се досещаше какво му предстои да преживее.

— Желаете ли едно уиски преди това, Ривас? — попита Доминго. И без да дочака отговора на Ласитър, извика: — Лара! Очаквам те! — Това беше заповед, произнесена с повелителен тон, който не допускаше противоречие. — Ей сега ще преживеете изненадата, за която ви говорих — усмихна се Доминго. — А, ето, тя вече идва!

Този проклет, противен, тържествуващ глас!

Ласитър бръкна в един от джобовете на якето си. Претършува за момент и извади тънка пура. Краткото време му бе достатъчно да приготви още нещо много важно.

В момента, в който вратата се отвори, Ласитър драсна клечка кибрит о нокътя на палеца си и задържа огънчето пред пурата си.

На вратата се появи точно фигурата, която беше очаквал. Лара Макдоналд, дъщерята на губернатора! Ласитър я позна веднага, макар че никога досега не беше я виждал.

Описанията, които беше получил от Бригада Седем, му бяха достатъчни.

А освен това беше чул достатъчно и от глуповатия бандит Били.

Всичко беше горе-долу така, както му беше разказал Били.

Лара беше почти гола. Беше заметнала само една обикновена червена кърпа около бедрата си.

Така тя пристъпи към масата.

Ласитър за първи път виждаше отблизо момичето, заради което беше обикалял из непроходимата планинска пустош на Аризона.

Лара се движеше спокойно и същевременно гъвкаво. Цялото й поведение излъчваше безразличие.

Ласитър беше опитен мъж, но това, което виждаше тук, беше нещо, което винаги бе смятал за невъзможно.

Лара Макдоналд беше млада, едва на деветнайсет години, но понасяше ужасната си участ с безразличието на робиня, която от рождението си се е оставила в ръцете на съдбата.

Тя беше силна, това личеше в цялото й поведение. С достойнство спря близо до каменната маса.

— Сеньор Доминго? — попита тя. — Какво желаете?

Той направи крачка към нея. Като че се канеше да я удари.

— Върви по дяволите! — кресна й. — Колко пъти трябва да ти казвам, че не трябва да ме наричаш така. За теб аз съм твоят приятел, твоят любим майор Жан-Ласал Доминго!

Тя го гледаше невъзмутимо и безстрашно с големите си нежни очи.

— За мен Жан-Ласал е мъртъв — каза тя със суров глас. — В моите мисли той вече не съществува, майор Доминго. Какво да ви донеса, майоре?

В първия момент той сякаш щеше отново да избухне, но после се овладя и каза:

— Най-напред донеси уиски. После приготви печеното от антилопа и поднеси вино към него. Само че преди това ще свалиш тази проклета кърпа от бедрата си! Това е заповед!

Той отново крещеше. При вида на момичето той изглежда напълно губеше контрол над себе си. Рязко пристъпи към нея и в следващия момент Лара остана без кърпата си.

Ситуацията беше потискаща, а Ласитър едва ли бе изпитвал по-силен гняв някога през живота си.

Това голо, невинно, беззащитно момиче стоеше пред един човек, който в очите на Ласитър не беше нищо друго, освен един безогледен и жесток кучи син.

Ако в този момент някой можеше да види Ласитър, едва ли в негово лице би познал този иначе толкова спокоен и владеещ се мъж.

Ласитър беше обладан от дива ярост. Това беше ярост, която го накара да забрави за всякакви опасности.

Вече нищо не можеше да го спре. И дори в този момент към него да бяха насочени хиляди пушки, пак нищо нямаше да успее да спре едрия мъж, който направо експлодира като най-големия заряд динамит на всички времена.

Най-напред с бясна бързина се спусна към Доминго и стовари юмрука си върху главата му. Беше удар, който вероятно би могъл да повали млад бик. В същото време Ласитър нададе неудържим, проникващ до мозъка на костите вик, който вече бе хвърлял някои от противниците му в ужас.

Доминго се строполи на земята като поразен от гръм.

Ласитър се спусна към прозорците, от които вече се стреляше. Изглежда, изненадата напълно бе парализирала бандитите за известно време.

Те стреляха, но Ласитър не мислеше за огъня от дулата, който го връхлиташе. Почти не усещаше куршумите, макар че беше улучен на много места.

Ласитър трябваше да благодари на Вегас Кучильо. Ако някога успееше да се измъкне жив оттук, щеше да се чувства задължен да му постави паметник на хълма край Лакортас.

Скачайки с главата напред и с див, пронизителен вик Ласитър прелетя през тесния прозорец, през един ад от пръскащи се парчета стъкло, следван от изстрели като непрестанни мълнии.

Той се сблъска с един мъж и падна заедно с него на коравата земя.

Мъжът изкрещя и Ласитър стовари юмрук върху главата му, също както беше направил това преди малко с Доминго.

В същия миг един от бандитите, улучен от куршума на приятеля си, нададе страхотен вик.

Цареше неописуема бъркотия и това беше голямото предимство на Ласитър, най-малкото един голям шанс.

Той вече беше отново на крака и държеше своя „Деринджър“. Без да се колебае, изстреля първия куршум в негодника, който стоеше най-близо до него и се канеше да стреля. Видя как улученият вдигна нагоре двете си ръце и политна назад.

Ласитър скочи в тъмнината толкова бързо, колкото можеше. Беше стиснал здраво зъби и това му помагаше да преодолее болките, които усещаше по цялото си тяло.

След четири-пет дълги скока той се хвърли по очи на земята. Междувременно вече беше извадил от якето си една от своите специални изненади. Беше един от специалните взривове, които постоянно носеше у себе си. Да го запали и да го хвърли към противниците си — това беше работа за половин секунда. Беше извадил най-мощния заряд, който имаше.

Ослепително ярка светкавица превърна нощта в ден, а грохотът, който я последва, накара земята да потрепери.

На светлината от експлозията Ласитър видя две олюляващи се фигури, вдигнали високо ръце, които бяха пометени като от тайфун.

Ласитър не знаеше дали изобщо някой от неговите противници беше все още жив. Във всеки случай вече не се чуваха изстрели, а това беше добър признак.

На първо време Ласитър трябваше да се погрижи не за негодниците тук отвън.

Най-опасният човек се намираше в къщата.

Доминго!

Само ако можеше да го хване жив!

Този двукрак изрод не трябваше да му се изплъзне!

С това щеше да предизвика страх от бога у всички бандити от граничните територии, което щеше да бъде не само полезна поука за тях, но и знак за всички онези хора, които досега се бяха снишавали и прекалено много се бяха страхували да се опълчат срещу един вероятно непобедим тиранин.

Но сега Ласитър не мислеше за това.

Той дори не си даваше сметка, че е улучен на много места. Беше съсредоточил цялата си воля върху това на всяка цена да остане на крака. Ако не успееше, всичко щеше да бъде напразно.

„Само напред, Ласитър! Стегни се! Напред, човече! Няма съмнение, че ще успееш! И дори никой друг човек на света да не успее, ти ще го направиш, Ласитър! Не се оставяй да паднеш на колене! Продължавай, не бива да спираш да вървиш, Ласитър! Там е вратата! Зад нея е стаята, в която навсякъде по стените висят окачени оръжия! Стисни зъби, Ласитър!“

Той усещаше, че се олюлява. Кръвта от многото рани по тялото му се стичаше на топли вадички. Гърдите му сякаш бяха удряни с чук. Това беше действието на всички куршуми, които бяха улучили бронираната му жилетка.

„Продължавай, Ласитър! Точно сега не трябва да се огъваш!“

Беше изгубил деринджъра си, когато се бе спасил отвън с няколко диви скока, за да извади от джоба си и да запали един от зарядите. Те бяха първокласно откритие, което беше взел със себе си. За да се възпламени подобен заряд, нямаше нужда от кибрит. Чувствителната главичка сяра беше изработена на края на късия фитил. Такава главичка можеше да се драсне и на нокътя на палеца и Ласитър беше направил точно това.

Той притежаваше още доста такива взривове. Притежаваше и още един револвер, но това беше специално оръжие, отделните части на което бяха скрити в специални тайни джобове на якето му. Би трябвало първо да ги сглоби, но не разполагаше нито с време, нито със сили.

Като в мъгла той видя оръжията по стените и грабна най-близкото нещо, което блестеше, а това беше една дълга испанска пика с месингов обков.

С тази пика в ръце едрият мъж се втурна през вратата към трапезарията.

Още веднъж мобилизира последните си запаси от енергия. Погледът му отново се избистри, когато видя Лара Макдоналд и я чу да надава ужасен вик.

Също така видя, че Доминго току-що се бе изправил на крака и тъкмо изваждаше револвера изпод скъпото си мексиканско яке.

Писъкът на Лара заглъхна.

Изведнъж тя сякаш се вкамени.

Пламъчетата от многобройните свещи потреперваха от полъха на въздуха и създаваха призрачна атмосфера.

В стаята беше съвсем тихо.

Доминго и Ласитър впериха погледи един в друг.

Револверът в ръката на Доминго беше насочен към Ласитър.

— Кой си ти в действителност? — извика Доминго. — Наистина ли си Алесандро Ривас? Кажи ми истинското си име, сатана!

Ласитър усети, че започва да залита. Но продължаваше да стиска дългата дръжка на пиката здраво в ръцете си.

— Името ми е Ласитър! — извика той. — И съм тук по заповед на губернатора. Нещо друго, Доминго?

Ръката на Доминго започна да трепери.

— Ами Вегас Кучильо? — прегракнало попита той. — Къде е Вегас?

— Вероятно в пъкъла, Доминго. Погребах го в собствения му ковчег. Лев Маровски също вече не е между живите. Ти си последният, Доминго, и аз те искам жив! Сега пусни револвера! Срещу мен нямаш шансове!

Доминго започна да се смее. Смехът му звучеше зловещо.

И тогава изстреля първия куршум.

Ласитър гледаше неустрашимо пламъчето, което припламна от дулото, и премести тежестта си леко напред, за да поеме удара от куршума.

И в същото време изхвърли пиката. Вложи цялата си сила в това движение, а собственият му мах го понесе напред, така че той направо се сблъска с куршума на Доминго.

Ударът беше дяволски силен и Ласитър имаше чувството, че сърцето му ще спре да бие.

Падна напред, мъчейки се да поеме дъх. С всички сили се бореше с връхлитащата го несвяст и с отчаяна решителност успя да се задържи на колене.

Доминго стреля още веднъж, но този куршум не можа да причини никакви щети. Той профуча покрай Ласитър и се заби в дървената стена зад него.

Доминго така и не успя да стреля трети път.

Беше изпуснал револвера и сега беше вкопчил и двете си ръце в дръжката на пиката. Сякаш се опитваше да изтръгне от гърдите си това ужасно средновековно оръжие. В своя безумен страх от смъртта не можеше да разбере, че всичко това вече нямаше никакъв смисъл.

— Проклет да си, Ласитър! — изпъшка той с отпаднал глас. — Проклет да си, кучи сине. Бъди про…

Не можа да продължи. Издъхна още прав. Беше вече мъртъв, когато се строполи на земята със забита в гърдите пика.

Ласитър все още стоеше на колене. Междувременно болката в гърдите му беше позатихнала, той можеше поне да диша нормално.

Момичето коленичи до него. Беше все още голо, но във вълнението си не мислеше за това. Кърпата, с която беше прикривала бедрата си, лежеше на каменния под край Доминго.

— Не трябва да ми помагаш, момиче — изпъшка Ласитър. — Все още не мога да си позволя да се предавам. Дай ми едно уиски, момиче! Мисля, че това ще ме задържи на крака поне докато всичко окончателно свърши.

Той се изправи и пое няколко пъти дълбоко дъх. Куцукайки, се придвижи до каменната маса и се отпусна върху един от каменните столове.

Усещаше пулсираща болка и в двата крака. Кръв бликаше през простреляните крачоли на панталона му и се стичаше по каменния блок. Лара се плъзна покрай него и опря бутилката с уиски до устните му. Силният алкохол парна стомаха му и отново пробуди живота в тялото му.

Ласитър посочи простреляните си бедра и Лара го разбра. Без да каже нито дума, поля с уиски раните му. Стомахът му пареше още по-ужасно отпреди, а от гърлото му се отрони потиснат стон.

Ласитър знаеше, че сега вече не би могъл да стане от това място, но също така знаеше, че на всяка цена трябва да остане в съзнание. Защото оставаше още Били Акерман, а той със сигурност беше чул изстрелите.

— Оръжие! — прегракнало изрече той. — Трябва ми оръжие, Лара. Дай ми револвера на Доминго. Скоро ще имаме посещение. Донеси още няколко пушки! Надявам се, че можеш да си служиш с оръжие!

Тя се отдалечи мълчаливо, както винаги. След като му подаде револвера, отново изчезна.

Ласитър погледна към Доминго. Страховитият крал на граничната област лежеше на една страна и дори и в смъртта си продължаваше с две ръце да стиска дръжката на пиката.

Лара се върна. Бе облякла една обикновена синя ленена рокля. Носеше два уинчестъра и остави единия върху каменната плоча пред Ласитър.

— Това стига ли?

Той й се усмихна измъчено. Тя му харесваше.

— Благодаря, Лара. Сега погледни какво става навън.

Той кимна към прозореца, през който бе направил опасния смъртен скок при нападението над бандитите.

Сега и тя се усмихна. За първи път той я виждаше да се усмихва. В нея имаше нещо ангелско. Усмивката й беше също толкова нежна, колкото и гласът й.

— Това вече не е необходимо — каза тя. — Току-що проверих. Никога досега не бях виждала някой да се бие така решително като теб. И вече си мислех, че си нов приятел на Доминго.

— Имах късмет. Всъщност отначало исках да изчакам по-подходящ момент, но после вече сам не можех да се спра. Честно казано, такова нещо не ми се е случвало никога досега. Сам не можех да се позная.

— Няма защо да се упрекваш, Ласитър. Ние наистина можем да кажем, че имахме късмет да сме все още живи. По лична заповед на баща ми ли си тук?

Учудващо бързо тя минаваше от една тема към друга. Беше едно крехко, но с вътрешна сила момиче.

— И така може да се каже — уклончиво отговори той. — Разбира се, твоят баща задвижи всички възможни механизми, за да те открие отново. Бяха мобилизирани цели армейски части, но аз от самото начало знаех, че тук само един човек, действащ самостоятелно, би могъл да има успех.

Лара си наля чаша уиски.

— Сега и аз имам нужда да пийна нещо силно — каза тя и някак извинително добави: — Естествено, обикновено не пия такова нещо. — Тя отпи и веднага след това се закашля. Лицето й почервеня. — Та това пари като жарава — задъхано каза тя. — Но въпреки това ми се отрази добре. Вече се чувствам много по-силна.

Ласитър не можеше да твърди същото за себе си. Погледна към простреляните си бедра. Лека-полека започваше да усеща и болките от другите рани.

— Дай ми пак бутилката, Лара!

Тя отново я задържа до устните му, както преди. От нейната близост той се чувстваше по-добре, но същевременно си задаваше въпроса колко още ще може да издържи, без неочаквано да клюмне и да изгуби съзнание.

— По мои пресмятания трябва да очакваме още четирима души — каза той и сам се учуди колко бавно говореше. — Така ли е?

Тя помисли за момент и отвърна:

— Може би имаш право. Трима преследват Том Хубърд. Четвъртият, Били Акерман, е на пост при входа към каньона. Във всеки случай не трябва да се забравя и за Грег Уилърти, когото Доминго се канеше да обеси утре сутринта. Аз…

Тя замълча и вдигна пушката. Ласитър също реагира незабавно.

На вратата стояха двама мъже. Ласитър вече познаваше единия, беше Били Акерман, който изглеждаше така, сякаш вече е успял да изпие всичкото уиски, което Ласитър му бе подарил.

Двамата невярващо се взираха в своя мъртъв бос. Държаха пушките си с дулата надолу.

Били обърна поглед към Ласитър. Мислите в пияната му глава започнаха съвсем бавно да се подреждат.

— Хей! — прегракнало възкликна той. — Значи ти си дошъл, за да пречукаш нашия бос, а?

Ласитър поклати глава.

— Не е точно така, Били — каза той. — Аз само не бях съгласен да се отнасят така с това момиче. Сега бих могъл да изпратя в ада и вас двамата, Били. Струва ми се, че си довел със себе си приятеля си Грег Уилърти, прав ли съм?

Мъжът до Били закима усърдно. Двамата не създаваха впечатление, че се канят да се бият.

— Ами останалите? — със свито сърце попита Били. — Къде са останалите, Ласитър? Къде са?

Ласитър кимна леко към прозореца.

— Вашите компанерос лежат там отвън, Били. Направиха най-доброто, което можеха да направят. И те, както всички останали, вярваха, че Доминго действително е непобедим.

Двамата мъже не можеха да го проумеят. Никога не бяха допускали, че подобно нещо е възможно, но босът действително лежеше пред очите им, осветен от пламъка на свещите. Между ребрата му стърчеше пика, а навън лежаха мъжете, които бяха останали верни на Доминго.

В тези минути Ласитър им изглеждаше като извънземно същество.

— И… и какво ще стане с нас? — запелтечи Били с треперещи устни. — И-и-искате ли и н-нас…

Той не се доизказа.

Ласитър беше на път да припадне. Той изкриви гневно лице и двамата неволно отстъпиха назад.

Били хвърли пушката си и боязливо вдигна двете си ръце.

— Сеньор! — извика той. — За бога, сеньор! Ние ще направим всичко, което поискате от нас! Само ни подарете живота! Обещаваме ви също така никога вече да не се мернем тук! Честна дума, сеньор! Да не ми е името Били Акерман!

Гласът му прегракваше все повече. Беше го обхванал ужасен страх. Сигурно в този момент смяташе Ласитър за човекоядно чудовище, иначе не би се показал толкова уплашен.

Ласитър свали лявата си ръка от приклада на пушката и направи нещо като знак на пощада към двамата негодници.

— Окей — с последни сили каза той. — Подарявам ви мизерния ви живот! Изчезвайте! Не искам никога повече да ви виждам. И предупредете приятелчетата си никой от тях да не се мярка повече тук. Всеки от някогашната банда на Доминго, който се появи край мен, ще отпътува за ада. Няма защо да се надявате повече за Вегас Кучильо и сержант Лев Маровски. Всички те отдавна са там, където им е мястото!

Били Акерман се прекръсти и изпъшка:

— А кой сте вие, сеньор? Какво да кажа на останалите, когато ги видя?

Ласитър се усмихна сърдито.

— Кажете им, че аз съм наследникът на Доминго — изръмжа той. — Кажете им, че сте срещнали сатаната! А сега се измитайте оттук!

Двамата изчезнаха. Били даже забрави да си вземе уинчестъра. Двамата бяха обезумели от страх.

Ласитър политна напред. Искаше му се да кръстоса ръце върху каменната плоча и да облегне главата си върху тях. Искаше му се да си отдъхне поне за няколко минути. Но Лара вече стоеше зад него. Тя го хвана с две ръце и отново го изправи.

— Сега не бива да заспиваш, Ласитър — каза тя със своя нежен, но енергичен глас. — Събери за последен път силите си, приятелю! Ще ти помогна да си легнеш в истинско легло, а после ще почистя раните ти. Когато свърша с това, ще можеш да се наспиш както трябва. Аз ще стоя на пост.

Едрият мъж се изправи с усилие. Момичето продължаваше да го крепи и той едва сега усети колко сила се крие в крехкото му тяло. Успя да се стегне.

— Пусни ме, момиче — промърмори. — Аз ще се справя и сам…

Вече едва чуваше собствения си глас. По-скоро спящ, отколкото буден, той пристъпваше от крак на крак, а Лара Макдоналд го поведе към стаята, в която искаше да го настани.

Той забеляза, че стигнаха до някакво легло. Усети, че се строполи в меката постеля, и после потъна в мрак.

Беше изпаднал в състояние на пълно изтощение.

Лара Макдоналд леко погали страните му. Усмивка на благодарност озаряваше нежните й черти. Но после стройната й фигура отново се стегна и лицето й стана сериозно.

Със сръчността на опитен лекар тя огледа раните, след като внимателно разсъблече припадналия мъж, и не се учуди, когато откри бронираната жилетка.

— Знаех си — прошепна тя. — Все някога трябваше да дойде някой, който да те победи, Доминго…

И след това се залови за работа.

Макар да беше още млада, тя знаеше какво върши.

Вече беше работила като медицинска сестра, за да се подготви за следването си по медицина. Искаше да стане лекар, защото с цялото си сърце и душа се чувстваше призвана да помага на другите хора.

Сега за пръв път можеше да приложи на практика придобитите знания.

Почисти огнестрелните рани с уиски, направи превръзки и накрая разтри с уиски цялото тяло, защото знаеше, че това беше благотворен масаж.

Накрая зави Ласитър с дебело одеяло и импулсивно погали още веднъж страните му.

— Спи спокойно, приятелю — прошепна тя.

После взе пушката и излезе.

В трапезарията повечето свещи все още горяха.

Тя се спря край Доминго и с горчивина погледна надолу към убития мъж.

— А аз ти имах доверие, Доминго — сподавено прошепна. — Как само съм могла да се заблуждавам толкова много…

Тя дълго стоя мълчаливо до мъртвото тяло. Свещите пламтяха. В каньона отвън цареше дълбока тишина.

Лицето на Лара приличаше на желязна маска, докато тя отправяше мълчалива молитва към небето.

Момичето бдеше край мъртвия мъж, когото някога беше обичала повече от всичко на света…