Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (4)

4.

Аарон Ривас беше улучен от три куршума. Единият беше заседнал в дясното бедро, вторият беше прострелял дясното рамо, а третият куршум беше оставил дълбока, силно кървяща бразда в кожата на лявото му слепоочие.

Кръвта се стичаше по бялата сплъстена брада; траперската риза с ресни от мека кожа на антилопа беше потъмняла от кръв около дупката, оставена от куршума в рамото. Петното ставаше все по-голямо, а платът на панталоните му вече беше прогизнал от кръв около дясното бедро.

Грамадният мъж беше изгубил много кръв, но продължаваше да се държи учудващо бодър. Дори се усмихна, когато взе бутилката уиски от ръката на Ласитър и отпи голяма глътка.

— На тези им дадохме да разберат. Вярваше ли всъщност, че наистина искам да стрелям по теб?

— За момент, да — призна Ласитър. — Но когато първият куршум премина покрай мен, всичко ми стана ясно. Така, а сега трябва да кротуваш за малко. Така най-добре ще мога да почистя и от двете страни раната на рамото.

Аарон Ривас не помръдна, докато Ласитър освобождаваше рамото и после се зае да почисти раната. Този стар единак и търсач на съкровища беше наистина един от най-коравите хора, които Ласитър някога беше срещал.

Но когато най-после Ласитър приключи с всичко и вече беше извадил куршума от дясното бедро на стария Аарон, мъжът беше просто съсипан. Беше дошло твърде много.

С протяжен стон той се отпусна назад и остана да лежи в безсъзнание по гръб.

— Корав мъж — с възхищение каза Ласитър. — Но ще му трябва най-малко седмица, за да се възстанови в известна степен. Какво ще правим сега? В никакъв случай не можем да го оставим сам.

Карита го погледна замислено.

— Ти вече имаш нещо предвид, Ласитър. Кажи ми! Мисля, че знам какво е.

— И какво е то?

— Искаш да ме оставиш при баща ми, за да се грижа за него в следващите дни. Ти искаш да продължиш сам, Ласитър. И аз също мисля, че така е правилно.

Той отново се удиви на прозорливостта й.

— Чудесно си разбрала всичко, Карита — похвали я той. — И съм доволен, че го осъзнаваш още сега. Желязото се кове, докато е горещо. А сега е горещо. Не трябва да оставям на Доминго никакво време за размисъл. Сега той все още не знае какво се е случило. Все още не усеща липсата на своя сержант и на другите бандити, които е изпратил, за да изпълнят някаква важна мисия. Може би те само са отишли до Лакортас, за да се огледат за Вегас Кучильо. Възможно е той да се е забавил прекалено дълго. Във всеки случай в Лакортас са научили какво се е случило и след това незабавно са поели по следите ни. Доминго все още не може да знае за случилото се тук, в каньона, но скоро ще изпрати съгледвачи. И най-късно след три или четири дни ще бъде осведомен за станалото. Значи трябва да бъда при него преди това, за да се възползвам от предимството на изненадата. Наистина съм доволен, че си схванала това, Карита.

— Но как ще откриеш скривалището на Доминго? — загрижено попита тя. — Ако някой би могъл да ти помогне да продължиш, това е единствено баща ми. Сигурна съм, че той знае всичко. Ти сам преди малко чу разговора му с Лев Маровски. Той знаеше дори за бронираната жилетка на Вегас Кучильо.

Ласитър се потупа по гърдите.

— И никой, освен нас двамата не знае, че сега я нося аз — каза той. — Идеята ти наистина беше великолепна. Това нещо със сигурност ще ми бъде от полза, когато се срещна с Доминго. Междувременно той загуби осем души, а Вегас Кучильо и бившият сержант бяха може би най-добрите му бойци.

Гласът на Аарон Ривас ги накара да се обърнат. Не бяха предполагали, че старият трапер толкова бързо ще дойде на себе си.

— Това бяха не само най-добрите, но и най-жестоките му бойци — гневно обясни Аарон Ривас. — Познавам ги добре, защото ги наблюдавам вече дяволски дълго време. В края на краищата, трябва да съм наясно що за хора са тези, които ме преследват заради съкровището ми.

Той изкриви лице в усмивка, признак за това, че имаше силни болки. Но зад тази усмивка се криеше и голяма несигурност, породена от страха за неговото забулено в тайнственост сребърно съкровище, за което беше разказвала Карита.

Забележката за съкровището изобщо не интересуваше Ласитър. Той сметна, че ще е по-добре, ако изобщо не изказва мнение. Възможно беше само една необмислена дума да пробуди недоверието на стария самотник.

— Виждал ли си скривалището му? — попита Ласитър. — Знаеш ли къде се намира?

— Зная — сърдито отвърна Аарон Ривас. — Само че най-напред ми кажи какво ще търсиш там!

— Искам да си разчистя сметките с Доминго — каза Ласитър. — Задоволява ли те този отговор? Вече разказах всичко на дъщеря ти. Тя е наясно.

Аарон Ривас насочи поглед към Карита.

— Вярно ли е, дъще?

— Можеш да вярваш на всяка негова дума, татко. Този мъж е съвсем почтен. Не го интересува твоята сребърна мина. Трябва да му се довериш! Кълна ти се, че той никога няма да те предаде. Можеш да разчиташ на него във всяко отношение.

Старият трапер и търсач на съкровища гледаше втренчено пред себе си. Трябваше му доста време, за да се пребори със себе си и да вземе решение.

— Е, добре тогава — изсумтя той накрая и тонът му ясно показваше, че това решение му бе коствало немалко усилия. — Щом така желаете и двамата.

Той с мъка бръкна в задния джоб на панталона си и измъкна оттам четвъртито парче кожа, което бавно разгъна.

Махна уморено към Ласитър.

— Ето, разгледай тук! Това е карта, която сам съм направил. Линиите са очертани с нажежено желязо. Това е карта на Сиера Диабло. — Той посочи към една точка. — Запомни добре всичко, Ласитър — каза той и ясно се чу, че му става все по-трудно да говори. — Тук, в тази точка, се намираме сега. А тук — той посочи към друга точка, — се намира каньонът Мистериозо. Скривалището на Доминго. Трябва точно да следваш начертаните линии. Само така ще можеш да достигнеш целта си. Но ти ще се справиш. Имам ясно предчувствие. Ти си човек, който ще се справи.

Той изтощено притвори очи. Говоренето му беше струвало много сили. Сега лежеше сякаш потънал в сън. Беше пуснал кожената карта небрежно на земята.

Ласитър я взе и я разгъна.

Непосредствено след това Аарон Ривас започна отново да говори. Изглежда беше изпаднал в транс. Очите му оставаха все така затворени, а гласът му звучеше като глас на човек, който бълнува в съня си.

Но Ласитър се заслуша внимателно и така разбра почти всяка дума.

Разказът звучеше горе-долу така:

„Има още една загадка, Ласитър. Знам със сигурност, че там се разиграва още нещо, за което знаят само малцина. Забелязах много подробности, но така и не можах да разкрия тайната на Доминго. Може би ти ще успееш, Ласитър. Свързано е с момичето, което Доминго държи в плен. Струва ми се, че той държи в плен и един мъж. Отношенията му с него, изглежда, са много особени. Но това е голямата тайна на Доминго. Вярвам, че е важно, Ласитър…“

След тези думи, които бяха изречени толкова неясно, че Ласитър разбра смисъла само от отделни срички, Аарон Ривас отново загуби съзнание.

— Не разбрах почти нищо — каза Карита.

— Аз обаче разбрах — замислено промърмори Ласитър. — Той говореше за някаква голяма тайна. За някакъв мъж, когото Доминго държи затворен в скривалището си. Имаш ли някаква представа за всичко това? Или може би се досещаш какво би могъл да има предвид?

— Не зная. Сигурно става дума за някакво откритие, което е направил, докато не съм била при него.

Полузаспалият, полуприпаднал мъж започна отново да шепне едва разбираеми думи.

Ласитър се заслуша внимателно.

— Тайна… пленникът… важен човек… не е обикновен пленник… Доминго… проклет да си… Ти ми отне всичко… Проклет да си, Доминго…

Главата му клюмна настрани. Чуваше се само дълбокото му дишане.

Карита погледна Ласитър.

— Не разбирам какво трябва да означава всичко това, Ласитър. Наистина не мога да го разбера. Може би е само трескаво бълнуване. Всичко звучи толкова призрачно, толкова недействително. Вярваш ли, че действително би могло да има нещо вярно във всичко това?

Ласитър кимна убедено.

— Човек като баща ти не разказва врели-некипели — каза той. — Такъв човек никога не би и помислил да си изсмуче нещо подобно от пръстите. Още повече — в неговото състояние не би могъл да го направи. Дори и изпечен лъжец не би бил в състояние да го направи.

Слънчевите лъчи падаха в каньона и обливаха стръмните скали в червеникава светлина.

— А сега? — попита Карита.

Ласитър погледна надолу към мъртвите бандити.

— Ще потърся подходящо място за тях — каза той. — Ти остани тук при баща си!

После отново се спусна надолу към дъното на каньона. Не след дълго откри скален процеп, който беше достатъчно широк. По-късно натрупа камъни върху мъртвите, така че накрая никой не би могъл да забележи нищо подозрително.

В случай, че се измъкнеше жив, щеше да информира съответните служби, а всичко останало щеше да бъде работа на организациите, отговарящи за това.

Задачата на Ласитър гласеше да се освободи дъщерята на губернатора от Жан-Ласал Доминго. В случай, че останеше жив, щеше отново да изчезне, а някой ден босовете от Бригада Седем щяха да го натоварят с нова задача. Само че дотогава имаше да изтече още много вода.

Той закрачи в посоката, от която според него трябваше да са пристигнали бандитите. Търсеше конете им. Правеше това не само от любов към животните, но и защото искаше да заличи последните следи.

Намери животните на половин миля на юг. Стояха в един вир сред скалите и не показаха никакъв страх от високия мъж. Той се метна на първия попаднал му кон, един вран жребец, и подкара останалите коне пред себе си обратно към пещерата.

Карита му махна с ръка и извика:

— Току-що разгледах пещерата. Отзад има малка долина, в която има достатъчно място за конете. Да ти помогна ли, Ласитър?

Той поклати глава.

— Остави и сам ще се оправя. Погрижи се за баща си! С това тук може да се оправи всеки що-годе добър каубой.

Той подкара конете нагоре по каменистия склон и ги вкара в пещерата. При това надаваше пронизителни викове, както правеха каубоите, а те бяха хора, които познават конете.

Пещерата беше много по-широка, отколкото си бе помислил в началото Ласитър, а конете не показваха и следа от уплаха, защото още отсега надушваха свежия въздух и мириса на зелена трева.

Малко по-късно Ласитър видя пред себе си котловината, за която бе говорила Карита. Имаше достатъчно трева и вода. Там долу беше един истински малък рай за конете.

Ласитър свали седлата и юздите от конете на бандитите. Животните вкупом се спуснаха надолу. Беше прелестно да ги наблюдава как най-напред направиха една обиколка из котловината, сякаш вдъхваха аромата на една нова свобода.

Ласитър остана още няколко минути, дълбоко вдъхвайки свежия въздух. Карита пристъпи до него и той сложи ръка на раменете й.

— Кога ще тръгнеш? — тихо попита тя.

— Още тази вечер — каза той и гласът му прозвуча сурово. — По-добре е да се възползвам от тъмнината. По моя преценка утре вечер ще мога вече да стигна до каньона Мистериозо. Не трябва да губя повече време.

Тя се сгуши в него. Следобедното слънце галеше нежно лицата им.

— Страхувам се за теб, Ласитър — прошепна тя. — Дали някога ще се видим отново?

Той сви рамене.

— За такива неща никога не трябва да се говори предварително. В повечето случаи става не това, което човек си мисли.

Тя се обърна и сякаш понечи да го прегърне, но после се стегна и отстъпи назад.

— Трябва да донесем татко тук — рязко каза тя. — Сама няма да се справя, Ласитър.

Двамата влязоха отново в пещерата. Тук, в задната част, имаше струпани сухи съчки и огнище. Необходимите съдове също бяха налице.

— Той се е обзавел така във всичките си скривалища — обясни Карита. — Отсреща, в скалните ниши, има складирани достатъчно хранителни припаси. Моят баща се е подготвил за всякакви случаи.

Те спряха.

— Убеден съм, че той не е толкова смахнат, както ти ми разказваше в Лакортас, Карита — промърмори Ласитър. — Той е единак, който не се доверява на никого. Това е всичко.

— Но историята с мината! — възкликна Карита, клатейки глава. — Можеш ли да повярваш в това? Всичко звучи толкова невероятно, Ласитър. Нима това не са само измишльотини на един стар човек, който е прекарал прекалено дълго време в самота? Можеш ли да му вярваш, Ласитър?

Ласитър усмихнато кимна.

— Вярвам му, Карита.

— Но защо, Ласитър? Та ти дори не го познаваш достатъчно добре! Той би могъл хиляди пъти досега да продаде своето съкровище и сега можеше да бъде солиден човек!

Тя почти изкрещя последните думи. В гласа й се прокрадваше безсилна ярост, а Ласитър знаеше какво я бе породило.

— А ти щеше да бъдеш солидна жена, Карита — сухо каза той. — Добре те разбирам. Щеше да опознаеш големия свят и да бъдеш изискана, уважавана дама с много приятели. Вместо това трябва да живееш тук заедно с един старец сама в пущинаците. Това е била и причината да избягаш оттук и да се омъжиш за комарджията Марко Куено. Наистина добре те разбирам, Карита. На твое място и аз едва ли бих постъпил по друг начин.

Тя изглеждаше доста слисана и сведе поглед. Най-накрая тихо каза:

— Съжалявам, Ласитър. В никакъв случай няма втори път да избягам от баща си.

— А един ден той ще ти се отблагодари, Карита — промърмори той. — Можеш да разчиташ на това.

Този път тя го прегърна, без да се колебае. И го целуна.

— Благодаря ти, Ласитър, че толкова много държиш на него. Но защо си толкова сигурен? Не мога да те разбера. Та ти го познаваш съвсем отскоро.

— Видях очите му — отвърна Ласитър. — И видях как предизвика бандитите. На такова нещо е способен само един много смел човек. А никога досега не съм срещал истински смел и безстрашен човек, който да е бил лъжец.

Тя се усмихна някак смутено.

— Само ако имаше право, Ласитър — въздъхна тя. — Убедена съм, че в такъв случай целият ми живот би се променил с един замах.

— Пожелавам ти го, Карита — каза той и това беше истина. — Но сега трябва най-напред да се погрижим за него. Ако той умре, никой никога няма да научи къде се намира неговата сребърна мина.

Те се върнаха обратно при ранения. Той отново си бе отпочинал и беше седнал.

— Ако само ми помогнеш да се изправя на крака, Ласитър — изпъшка той, — ще мога да вървя и сам.

Ласитър го повдигна и преметна едната му ръка през рамото си. Така двамата влязоха навътре в пещерата. Аарон Ривас куцукаше на един крак, но се държеше мъжки.

— И така, сега ти знаеш всичко, Ласитър — изпъшка той, когато най-после лежеше на простата си постеля. — И знаеш какво трябва да правиш. Важното е сега да побързаш. Така ще използваш предимството на изненадата. И ще ти кажа още нещо. Доминго е сатана в човешки образ. Той знае хиляди хитрости. В сравнение с него Лев Маровски беше просто новак.

През входа на пещерата се процеждаха последните слънчеви лъчи.

— Зная — каза Ласитър.

— Значи го познаваш?

— Да, от форт Апаче. Двамата служехме там като офицери. Някога го смятах за свой приятел. Докато накрая той отвлече момичето, за което исках да се оженя.

Старият Аарон тихо подсвирна.

— Момичето в каньона Мистериозо?

— Трудно бих могъл да допусна, че е някое друго момиче — мрачно каза Ласитър. — Казва се Лара Макдоналд и е дъщеря на губернатора.

— Значи и това — сухо отбеляза Аарон Ривас. — Работата може да стане напечена. Защо тогава още не са изпратили армията? Всичко би могло да се уреди много по-просто, отколкото да изпратят един човек.

— Армията го търси вече седмици наред — отвърна Ласитър. — Но тя го търси не където трябва. Освен това ще е необходимо да се мобилизира цялата армия на Съединените щати, ако трябва истински да се контролира тази огромна, трудна за ориентиране местност. Не, стари човече, такъв хитър дявол като Доминго не може да бъде заловен по този начин.

— Моите уважения! — с възхищение каза чепатият старец. — Ти обаче си се заел със страшно трудна задача. Наистина ли се надяваш да се справиш?

— Трябва най-напред да стигна до него — каза Ласитър, като сви рамене — и тогава вече ще знам.

Аарон Ривас притвори очи.

— Е, в такъв случай ти желая успех, Ласитър. И не забравяй за другото, което ти разказах. В Мистериозо има още една загадка. Каква точно, не зная. Но по някакъв начин има връзка с момичето и пленника. За бога, приятелю, бъди предпазлив! Впрочем каньонът има само един вход и там винаги има човек на пост. Макар че познавам всеки камък там наоколо, никога досега не ми се е удавал случай да стигна достатъчно близо до Доминго. Той е предпазлив като лисица в дупката си.

— И без това нямах никакво намерение да се промъквам тайно дотам — отвърна Ласитър. — Ще отида съвсем открито при него. И тогава ще му разкажа някои работи.

— Но преди това като непознат ще трябва да оставиш всичките си оръжия.

Това беше хитро поставен въпрос уловка, но Ласитър веднага разбра, че лукавият старец му слага капан.

— Нали вече ти казах, че го познавам от времето, когато беше офицер — каза той. — Не си ли ме чул, старче?

Аарон Ривас се усмихна широко.

— Не се сърди, амиго. Просто исках само да те изпитам. Можеше пък да се уловиш.

— Ти не вярваш, че аз също съм бил офицер, Ривас?

— Е, да. Във всеки случай във всички фортове на целия Югозапад няма нито един майор на име Ласитър. Но да оставим това. Ако ти действително познаваш Доминго, той ще те пусне близо до себе си. Обаче ако не те познава, вероятно ще заповяда да те застрелят на място. В случай, че сам не го направи веднага. Желая ти късмет, Ласитър. И не се бави прекалено дълго със сбогуването.

Ласитър тръгна. Карита го чакаше на входа на пещерата.

— Успех, Ласитър — каза тя, после рязко се обърна и изчезна навътре в тъмнината.

— Благодаря — каза Ласитър и пое надолу по склона. Точно такъв начин на сбогуване обичаше.

Сега можеше да съсредоточи мислите си върху целта…