Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (3)

3.

Откриха Аарон Ривас още на четвъртия ден, след като напуснаха Лакортас. Междувременно бяха яздили през множество планински вериги, бяха прекосили много голи долини и стръмни каньони и дни наред не бяха виждали дори един-единствен човек.

Дните бяха много горещи, а палещото слънце сякаш се бе пренесло в телата им. В лицето на Карита Куено Ласитър откри истински вярна приятелка, за каквато само би могъл да мечтае.

Спряха пред входа на една пещера в един от многобройните лъкатушещи мрачни каньони на Сиера Диабло, където зад голяма скала клечеше един мъж, който стискаше в ръцете си „Уинчестър“.

Беше белокос мъж с брадато, загоряло от слънцето лице. Косата падаше до раменете му, а на кожената му риза проблясваха сребърни копчета.

Той се засмя доволно.

— Знаех си, че ще се върнеш, Карита! — извика той. — Но няма защо да храниш излишни надежди. Какъв е този тип, когото си довела със себе си? Да не би вие двамата да сте решили да ме извадите от играта, за да можете да ме наследите?

— Можем да му се доверим, татко! — отвърна Карита. — Името му е Ласитър и той ми спаси живота. Може ли да се приближим и да поговорим с теб?

— Ласитър ли? — проехтя гласът на белокосия. — Ха, това име май вече съм го чувал! И не бяха лоши приказки, тъкмо напротив. Е, хайде, слизайте от конете! Може би най-после съм намерил добър зет. Аз съм доста уверен, че най-после си хванала на въдицата истинския мъж, Карита. Този човек ми харесва още от пръв поглед. Качете се и доведете крантите със себе си. Предпочитам да не остават тук в каньона. Човек никога не знае.

Ласитър и Карита слязоха от конете.

Тъкмо се канеха да поведат животните нагоре по склона, когато Аарон Ривас внезапно нададе предупредителен вик:

— Внимавайте! Там отсреща!

Зад тях вече отекнаха първите изстрели.

Почти в същия миг Аарон Ривас започна също да стреля отгоре между скалите.

Ласитър се хвърли пред коня и с ъгълчетата на очите си видя, че Карита също така се бе скрила с почти призрачна бързина.

Ласитър отдавна бе открил, че тя можеше да се грижи за себе си. През последните дни бе имал възможност да наблюдава реакциите й и междувременно също така знаеше, че бе прекарала по-голямата част от живота си в пущинаците заедно със своя баща.

В пясъка и скалите близо до Ласитър плющяха куршуми. Край ушите му профучаха парчета камъни. Той потърси прикритие зад един от многото големи скални отломъци, също както и Карита, по която никой не стреляше.

Ласитър хвърли кратък поглед към Карита, която се бе скрила зад друга скала. И тя като него бе грабнала уинчестъра си в последния момент.

Започна да стреля. Ласитър и Аарон Ривас също стреляха с гневна решителност.

В каньона се бяха появили седем бандити. Бяха оставили конете си някъде и се бяха промъкнали пеша. Трябва да бяха хора, които през цялото време незабелязано са ги следвали.

Дали бяха мъже от Лакортас, които се бяха съюзили, за да могат по такъв начин да се доближат до Аарон Ривас и скривалището с огромното сребърно съкровище?

Или бяха бандити от дивата орда на Доминго, които бяха разкрили големия блъф на Ласитър?

След високия, окуражаващ вик на главатаря им всички отново се втурнаха напред. Изглежда, ставаше дума за бивши войници, а главатарят им по всяка вероятност беше бивш сержант, а може би дори бивш офицер.

Дали не беше дори самият Доминго, бившият майор, който беше успял да отвлече дъщерята на губернатора?

Ласитър нямаше време да мисли повече за това. Сега трябваше преди всичко да се стреля, защото трябваше да оцелее.

Във всеки случай ставаше въпрос само за живота на Ласитър, защото те със сигурност искаха на всяка цена да заловят Карита Куено жива. И бащата на Карита им трябваше жив на всяка цена.

За тях големият враг, когото трябва да убият, беше Ласитър. Защото, ако действително се касаеше за бандитите на Доминго, те също много добре знаеха, че той е най-опасният им противник.

Тези мисли вълнуваха Ласитър, докато непрестанно стреляше по ловко настъпващите си противници. Наистина бяха отлично обучен отряд войници. Познаваше се по това, как се разгърнаха във верига, как всеки път се надигаха само за кратко и с къси подскоци се придвижваха напред, а в следващия миг вече бяха изчезнали зад следващото прикритие.

Съвсем неочаквано в непосредствена близост отново отекна нова команда.

— Прекратете огъня!

Гласът отекна протяжно и натрапчиво в каньона. Звучеше като команда на сержант на учебен полигон.

Незабавно всички изчезнаха. Тези негодници умееха учудващо добре да намират прикритие.

Досега Ласитър беше успял да одраска с един куршум само един от тях, просто те бяха прекалено опитни, за да останат достатъчно дълго под прицел.

Над каньона се спусна тишина.

— Аарон Ривас! — отекна отново онзи свикнал да командва глас. — Можеш ли да ме чуеш, стара лисицо!

— Чувам те! — Гласът на Ривас идваше откъм входа на пещерата. — Кои сте вие и какво искате?

— Искам да поговорим с теб, Ривас! Не трябва да се страхуваш, че би могло да ти се случи каквото и да е, ако си благоразумен. И косъм няма да падне от главата ти. А с дъщеря ти ще се отнасяме като с кралица.

Старият търсач на съкровища гръмко се засмя.

— Първо си кажи името, човече! После може би ще поговорим още малко. Искам да знам името ти и кой ви изпраща!

— Аз съм сержант Лев Маровски. Идваме по поръчение на Доминго. Сигурно си наясно какво означава това. Срещу нас нямаш никакъв шанс. Знаеш съвсем добре, че Доминго е непобедим. Впрочем той отдавна те търси.

Старецът отново гръмко се засмя. В тесния каньон ехото отекна като далечен тътен.

— Мнозина ме търсят! — извика той. — И аз съм чувал за един кучи син, някой си Доминго, който се смятал за непобедим. Но аз плюя на подобни лекомислени истории. Никой човек на този свят не е непобедим — никой! Желаеш ли да чуеш още нещо от мен, ти, самозван сержанте?

Разбира се, това бяха думи, които силно засягаха честта на сержанта, който по-рано наистина беше сержант, преди да дезертира със своя майор Жан-Ласал Доминго.

— Какво каза току-що? Как ме нарече? Самозван сержант? И ти не вярваш във властта на Доминго? Само за тези думи би трябвало да ти одера кожата! И може би…

Той не довърши изречението си. Междувременно избухливият му темперамент бе отстъпил пред здравия разум. Със сигурност се беше сетил, че пътува със строго определена задача и че на всяка цена трябва да залови жив стария търсач на съкровища.

И може би един ден ще го направя — вероятно искаше да извика той, но после го беше осенила мисълта, че няма никакъв смисъл да продължава да дразни този стар и твърдоглав мъж.

— Какво има, сержанте? — извика Аарон Ривас. — Какви хубави думи искаше да кажеш още по мой адрес?

— Ах, по дяволите, не исках да кажа точно това — отвърна Лев Маровски. — Не бива да приемаш нещата буквално, Аарон Ривас. Просто аз се разгневих за момент, защото се подиграваше на моя майор. Забрави за това и нека да поговорим отново разумно. Трябва да ти предам едно почтено предложение от Доминго. Той иска да преговаря с теб. Би искал да стане твой съдружник.

Ласитър хвърли кратък поглед назад през рамо.

Това, което видя, накара дъха му да секне.

Аарон Ривас се бе изправил високо горе пред входа на пещерата, така че всички да могат да го видят.

— Съвсем не звучи зле, сержант — извика той. — По тези земи е особена чест за всеки да може да бъде съдружник на Доминго. Би трябвало да поговорим, но аз нямам желание през цялото време да рева оттук като бик.

Той небрежно държеше пушката си в дясната ръка. Беше модерен „Уинчестър“, калибър 76, най-доброто оръжие с дълга цев, което можеше да се купи по това време.

За първи път Ласитър виждаше стария търсач на съкровища в цял ръст. Беше внушителен мъж, висок приблизително колкото Ласитър и широкоплещест като бивол. Беше човек, който въпреки побелелите си коси, излъчваше чудовищно непокорство.

Също така беше човек, който не познаваше страх, иначе не би се изправил така открито срещу противниците си.

Бившият сержант Лев Маровски обаче не се виждаше.

— Ако си мислиш, че ще се хвана на твоите номера, значи много се заблуждаваш, Ривас! — извика той. — Вече съм слушал прекалено много за теб. Не можеш да ме преметнеш, Ривас. Ще трябва да измислиш нещо друго. Както и не трябва да се надяваш, че ще ти дадем още един шанс. Там горе си като в капан за мишки. А ние разполагаме с много време. Нима не можеш да проумееш, че всичко това вече няма никакъв смисъл за теб? Ела с нас при Доминго! В негово лице ще откриеш най-добрия съдружник, който би могъл да си представиш.

Белокосият мъж се засмя гръмогласно.

— Зная, сержант. Ти вече ми каза. А дъщеря ми Карита ще се чувства като принцеса при Доминго.

— Да, точно така ще бъде, Ривас!

В гласа на Лев Маровски се прокрадна надежда. Като че ли вече беше успял да убеди стария търсач на съкровища в това, което искаше.

— Хм, не звучи лошо — изсумтя Аарон Ривас. — Изглежда наистина нямам никакъв друг избор, освен да приема предложението ви. Но ти говориш само за мен и Карита. Какво ще стане с мъжа, който пристигна заедно с Карита?

— Той не е човек, а свиреп вълк! — изрева сержантът и гласът му премина във фалцет. — Той уби Вегас Кучильо. Знаеш ли какво означава това? Вегас Кучильо беше най-довереният човек на Доминго и най-добрият му приятел. Доминго ще одере кожите на всички ни, ако не можем да му съобщим новината за смъртта на този кучи син.

Аарон Ривас погледна косо надолу към Ласитър.

— Наистина ли имаш предвид този човек? — попита той, сякаш не знаеше за какво става дума. — Не бих могъл да си представя, че някой някога би успял да надхитри Вегас Кучильо. Да не би да го е застрелял в гръб? Да, това би била единствената възможност, поне аз така мисля, защото там има няколко незащитени места между закопчалките на бронираната жилетка на Кучильо. Просто не мога да го повярвам, Маровски. Може би искаш само да ми разкажеш някаква измислена история, за да ме подмамиш да изляза оттук.

— Откъде знаеш за бронираната жилетка на Кучильо, Ривас? — с изумление извика Маровски. — Та това беше тайна, в която бяха посветени малко хора! Откъде знаеш? Да не би този кучи син Ласитър вече да ти е разказал?

— А, значи се казва Ласитър. Интересно. Досега нямаше възможността да се представи. И в интерес на истината нямаше никакво време да ми разкаже за всичко, което се е случило. И как всъщност е успял да пречука Вегас Кучильо?

— С няколко проклети, подли номера! Но за всичко това ще ти разкажа по-късно. Искам преди всичко да очистиш Ласитър. Ти си в много удобна позиция, дори оттук се вижда съвсем добре. Пусни му един куршум и ще заслужиш огромната симпатия на Доминго. Той ще те приветства като брат.

Аарон Ривас беше човек на бързите решения.

Той изстреля два куршума от своя „Уинчестър“, преди още бившият сержант Лев Маровски да е успял да довърши изречението си, а Ласитър се изправи за миг иззад прикритието си зад скалата, нададе предсмъртен вик и после се строполи отново на земята.

Карита изпищя пронизително.

— Татко! Защо го направи! Това беше убийство! Не трябваше да го правиш за нищо на света! Проклет да си!

След това тя скочи и изтича към мястото, където се бе строполил Ласитър.

В каньона отново стана тихо.

Чуваше се единствено тихото хълцане на Карита.

Отсреща зад храстите и скалните късове Лев Маровски се изправи иззад прикритието си. Лев Маровски, бивш сержант от Трети ескадрон във форт Апаче, дезертьор и задочно съден на смърт заради двойно убийство, свързано с отвличането на дъщерята на губернатора, която по това време беше във форт Апаче. Тя се връщаше от гостуване при роднини в Юма и беше ескортирана по пътя през индианските територии от един ескадрон под командването на майор Доминго. И тогава във форт Апаче Лара внезапно бе изчезнала.

Това бяха някои от подробностите, които Ласитър беше научил досега. Спомни си за тях, докато намигаше на хълцащата Карита, която забележително добре играеше ролята си.

Бившият сержант Лев Маровски извика:

— Майсторска работа, Ривас! Защо стреля толкова бързо?

— Ако не бях го направил, сега щях да бъда мъртъв — обясни сърдитият старец горе на входа на пещерата. — Той вече беше вдигнал пушката си. Сигурно е усетил, че не се шегувам. И в последния момент се опита да ме изпревари. Сега вече мога да си представя, че е ликвидирал Вегас Кучильо.

— Напълно ли си сигурен, че е мъртъв? — попита Маровски. — Човекът се казва Ласитър. Досега за него винаги са казвали, че и той като котката има седем живота. Няма ли да предпочетеш да му пуснеш още един куршум за всеки случай?

— Не стрелям по трупове, Маровски. Това можеш да направиш и ти, ако имаш желание. Можеш спокойно да дойдеш тук и да го направиш. Тогава ще можеш най-малкото да докладваш на Доминго, че и ти имаш заслуга за това, че убиецът на Кучильо вече не е между живите.

Карита продължаваше шумно да хълца.

Лев Маровски даде кратка заповед на хората си и всички излязоха от укритията си.

Бавно започнаха да се приближават.

По нова команда на Маровски спряха и насочиха своите нови уинчестъри към Аарон Ривас.

Бившият сержант самодоволно се изсмя.

— Хвана се, Ривас — каза той. — Сега можеш да пуснеш пушката на земята. Повече няма да ти трябва. От този момент си мой пленник. Хайде, пусни оръжието! Вече няма никакъв смисъл!

Аарон Ривас кимна, но това кимване беше предназначено за Ласитър, който разбра, че това е сигналът.

— Окей, Маровски — каза белокосият трапер. — По всичко личи, че ти спечели.

— Пусни оръжието, Ривас! — тържествуващо заповяда Маровски. — Или предпочиташ преди това да получиш няколко куршума в краката!

— Добре де — изръмжа Аарон Ривас. — Не се горещи толкова, Маровски…

Той като че ли наистина се канеше да пусне уинчестъра на земята. Това беше номер, на който вече се бяха улавяли неколцина. Трябваше само да бъдеш достатъчно бърз, за да можеш да го изпълниш.

Аарон Ривас отново хвана уинчестъра и го притисна към хълбока си.

Долу зад скалата Ласитър светкавично се изправи.

За части от секундата сякаш пъкълът се разтвори и този път стана наистина опасно.

Никоя от страните не търсеше пощада. Всички се биеха с ожесточението на хищници, хванати натясно.

Тътенът от множеството изстрели прерасна в ревяща буря.

Проблясващи дула, диви викове, тук и там притичващи и политащи силуети в барутния дим. Наистина беше пъкъл…

Всичко продължи не повече от минута. След това над каньона надвисна мъртвешка тишина. Тук-там все още можеха да се чуят сподавените стонове на ранените, но Ласитър още отсега знаеше, че едва ли някой от тях щеше да оживее.

Самият той беше улучен на две места, но това бяха незначителни повърхностни рани. Истински късмет беше за него, че на хълма край Лакортас бе взел за себе си бронираната жилетка на Вегас Кучильо, в противен случай сега може би също щеше да бъде един от убитите.

Той хвърли поглед към входа на пещерата. Аарон Ривас седеше облегнат на една скала и изтощено бе затворил очи. Беше още жив, това можеше да разбере по стенанията му, но очевидно беше доста зле улучен.

Карита вече бе тръгнала към него. Запъхтяна, тя се катереше по стръмния сипей.

Ласитър се запъти към застреляните бандити на Доминго.

Четирима от тях лежаха неподвижно и с изцъклени очи. Оставаше да се разбере дали останалите трима щяха да изкарат още дълго.

Един от онези, които бяха още живи, беше Лев Маровски. Лицето му се изкриви още повече, когато Ласитър коленичи. В очите на дезертьора Ласитър прочете най-ужасната омраза.

— Изроди! — изпъшка Марковски. — Проклети кучи синове! За това Доминго ще ви плати с лихвите!

Видът му показваше, че няма да успее още дълго да държи очите си отворени. Беше учудващо, че изобщо още имаше сили да говори. Кръвта изтичаше от раните му и животът постепенно го напускаше.

— Търся Лара Макдоналд — каза Ласитър. — Търся Доминго по поръчение на правителството. Къде да го намеря, сержант?

Лев Маровски поклати глава. В очите му се четеше огромно смайване. Това, което Ласитър току-що му бе казал, беше нещо, което той просто не можеше да проумее.

— Ти… ти си… не, това е най-големият виц… точно ти, Ласитър… точно такъв кучи син…

Той се изправи. Устата му се отвори и устните се изкривиха, сякаш се канеше да избухне в неудържим смях.

Но точно в този момент силите окончателно го напуснаха.

Той падна назад и не помръдна повече. И в смъртта ръката му продължаваше да стиска дръжката на един тежък нож, който бе измъкнал от колана си при последното си изправяне.

Беше се опитал да извърши последното добро дело за своя господар и благодетел Доминго. Но така и не беше успял. Беше отнесъл със себе си в небитието тайната на Ласитър.

Останалите също бяха утихнали.

Сержант Лев Маровски беше завел себе си и всички останали на смърт.

Ласитър зарея поглед из каньона и се вслуша в тишината.

Нищо подозрително не можеше да се види или чуе.

Откъм пещерата долетя гласът на Карита:

— Ела бързо, Ласитър! Трябва да ми помогнеш! Побързай! Не бива да губим нито минута.

Ласитър отиде най-напред до коня си. Движеше се бързо, но не припряно. Свали чантата от седлото и с нея пое нагоре по склона.

Старият трапер седеше все така облегнат на скалата, затворил очи. Приличаше на мъртвец, също като сержанта и неговите бандити.

Ласитър спокойно опипа пулса на Аарон.

С широко разтворени очи, притихнала и изпълнена с тревога, Карита следеше всяко движение на Ласитър.

— Какво има, Ласитър? Кажи нещо най-после!

— Донеси превързочния пакет от багажа ми! — спокойно каза Ласитър. — Ще направя всичко, което е по силите ми…