Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (12)

12.

Свечеряваше се, когато съзряха ездача, който идваше право към тях, и още отдалеч им се стори, че търси точно тях.

Беше сержант Дон Шонеси, облечен в цивилни дрехи.

— Търсих ви като игла в купа сено — обясни той. — Добре, че най-после ви намерих.

Беше невероятно притеснен. Едва се стърпя да не изпусне нервите си, докато разказваше.

Лара Макдоналд сподавено изстенваше от време на време.

— Боже мой! — въздъхна тя. — Как ли ще свърши всичко това!

— Трябва да побързаме! — извика сержантът. — Отсега нататък всяка минута е ценна. Ако пристигнем прекалено късно, полковникът не може да направи нищо повече за майор Доминго.

Той обърна коня и другите го последваха. Тази вечер яздиха, докато накрая конете капнаха от умора.

Спряха за почивка край малък вир.

Сержант Дон Шонеси запали лулата си. Този мъж като мечок излъчваше невероятно спокойствие.

— Можем да почиваме три часа — каза той. — После трябва да продължим. Действително не трябва да губим никакво време. Ако закъснеем дори само една минута, с майор Доминго е свършено.

Ласитър и Лара мълчаха. Думите бяха излишни.

Лара хвана ръката на Ласитър и погледна питащо високия мъж.

Той не можеше да отговори на мълчаливия й въпрос. Можеше само да направи всичко, което беше по силите му…

* * *

Майор Доминго беше изведен на парадния плац и изправен пред палисадата.

Ръцете му бяха завързани на гърба. Той стоеше гордо изправен.

Полковник Тейлър пристъпи към него.

— Имате ли последно желание, майоре? — попита той и добави със съвсем тих глас: — Все още не ви вярвам, майоре. Дявол знае защо сам се очернихте така!

— Нямам никакви желания повече, полковник! — извика майор Доминго толкова високо, че се чу във всяко кътче във форта. — Бих искал да побързате! Сбогом, полковник!

Наказателният отряд вече беше заел позиция. Бяха общо осем души, които очакваха командата.

Един сержант приближи с черната превръзка, която в такива случаи винаги се завързваше на очите на осъдения на смърт.

— Нямам нужда от това! — извика майор Доминго. — Искам да умра така, както съм живял!

Сержантът се поколеба. Полковник Тейлър му даде знак да се махне.

Лейтенант Томас Уокър пристъпи с извадена сабя пред наказателния отряд.

Командата му отекна гръмко в тишината.

— За стрелба!

Той извика много проточено, както беше обичайно, и осмината мъже вдигнаха пушките.

Лейтенантът понечи да даде команда „Огън!“, но в този момент отсечен тропот на копита разкъса зловещата тишина.

В двора връхлетя един ездач.

Беше Ласитър.

Той рязко спря коня си до осъдения на смърт.

— Майор Доминго! — с пресипнал глас каза той. — Струва ми се, че тук трябва да бъдат доизяснени някои неща.

Отново отекна тропот на копита.

Пристигнаха сержант Шонеси и Лара Макдоналд.

Полковник Тейлър пристъпи към тях и по военному отдаде чест на Лара.

— Знаех си — каза той на своя сержант. — Знаех си, че накрая доброто все пак ще победи. — После пристъпи към Ласитър и му протегна ръка. — Благодаря ви, господин Ласитър — каза той. — Благодаря ви…

* * *

Ласитър приближаваше към пещерата, където бе оставил Карита и стария трапер Аарон Ривас.

Карита Ривас му махаше още отдалеч.

Беше полугола, само с една синя кърпа, която бе преметнала през хълбоците си.

Зад нея се появи Аарон Ривас, висок и величествен.

Ласитър спря коня си под пещерата.

— Е, сега има ли сребърна мина, или няма, Аарон?

Старият трапер гръмко се засмя.

— Вече знам, че си прогонил онези негодници от каньона, Ласитър! — извика той. — Неколцина апахи ми разказаха всичко. Ти действително свърши цялата работа, Ласитър! Затова ще ти бъда вечно благодарен!

Той слезе надолу по склона заедно с Карита.

Карита се усмихваше обещаващо.

Ласитър вече не мислеше за Лара Макдоналд.

— Ти си кораво момче, Ласитър! — извика Аарон Ривас. — Ние двамата би трябвало да станем съдружници! Без теб сигурно никога нямаше да стигна до среброто. Знаеш ли къде е съкровището, Ласитър? Знаеш ли? В каньона Мистериозо, Ласитър. Точно в този каньон…

Той се засмя оглушително. Всичко това му доставяше невероятно удоволствие.

Но Ласитър виждаше само Карита. В тези минути всичко останало му беше безразлично…