Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (2)

2.

Тя седеше пред него на коня. Мисълта, че под наметалото не носи нищо друго, го изпълваше с пламенно желание. Карита се сгуши в него, като изви гръб, и при това наметалото се разкопча.

Ласитър просто пусна юздите и погали зърната на твърдите й гърди.

Долу в града между къщите все така не можеше да се види жива душа.

— Какво смяташ да правиш? — попита Карита.

Мъжът се засмя.

— Искам да разгледам града. Нали вече ти казах, Карита. Искам да се запозная с тези мили хора, които искаха да се отърват от теб. Любопитен съм да разбера какво ще кажат, като ни видят да се връщаме заедно от гробището.

— Искаха да се отърват от мен, защото съм различна — отвърна Карита. — Но нали току-що ти обясних. Освен това те през цялото време са наблюдавали какво става на гробището. Чуй ме най-сетне, Ласитър! Там долу и двамата ще се озовем в ада.

Ласитър я притисна по-близо до себе си.

— Обичам такива работи — каза той. — Те си имат свой особен чар. Иначе се отегчавам.

— Не би трябвало да бъдеш толкова лекомислен, Ласитър! — с пресипнал глас възкликна тя. — Вече ти разказах, че Вегас Кучильо трябваше да ме откара оттук. И че цялата история с гроба е един чудовищен блъф. Казах ти, че те винаги действат така. Всеки път всичко изглежда така, сякаш момичетата, които те откарват, са умрели. Във всички останали гранични градчета не е по-различно. Бандитите приготвят гробове, в които няма мъртъвци. А Вегас Кучильо беше най-големият гробар, който някога са имали. Всеки път той откарваше момичетата при бандитите в планината. Момичетата, които те искаха да имат. Паролата винаги е „Доминго“ и никой не знае какво означава тази дума.

Конят неочаквано спря, но никой от двамата не забеляза.

Карита беше извила глава далеч назад, така че Ласитър можеше да гледа лицето й отдолу нагоре.

— Всички изпитват неописуем страх от Доминго — каза тя. — А ти притежаваш пръстена, който неговите куриери носят винаги у себе си като знак, когато става дума, че някой отново трябва да повярва в това. Доминго ли те изпрати, за да убиеш Вегас Кучильо?

Ръцете на Ласитър се плъзнаха по стегнатите й гърди. От последния път, когато бе държал в обятията си такова прекрасно момиче, беше минало много време. Той кимна, потънал в мислите си.

— Да, така е — излъга той. — Доминго ме изпрати.

На лицето й отново се изписа изразът на огромна уплаха.

— И какво ще стане с мен, Ласитър? — изпъшка тя. — Какво си решил да правиш с мен?

— Трябва да те отведа при него — отвърна Ласитър и това беше втората му лъжа.

Карита го гледаше неразбиращо.

— Но нали това беше задачата на Вегас Кучильо — каза тя. — Той трябваше да направи съвсем същото. Какво да си мисля за теб, Ласитър? Всичко това тук е толкова объркано, че вече не зная на какво трябва да вярвам и на какво — не. Караш ме да полудявам, Ласитър.

Той се усмихна успокояващо. Ръцете му продължиха да галят тялото й. Усети, че тя започва да забравя.

Ясно разбираше, че сега трябва да отклони мислите й.

— Няма защо да се страхуваш — меко каза той. — Няма да ти се случи абсолютно нищо.

Тя изглеждаше още по-объркана.

— Но нали искаш да ме отведеш при Доминго — изпъшка тя. — Тук, в земите около границата, всички знаят какво очаква отвлечените момичета.

— Да, знам това, Карита.

Той беше чул страшно много ужасни новини.

Знаеше за бандата, която вилнееше в планините.

Бяха му съобщили, че дъщерята на губернатора също се намира във властта на тези бандити.

Задачата на Ласитър гласеше:

„Освободете Лара Макдоналд! Вървете по дяволите, ако не успеете да се справите!“

И тогава Ласитър тръгна на път.

Мислеше за това, докато държеше Карита в обятията си.

Гласът й го откъсна от мислите му.

— Какво има, Ласитър? За какво мислиш?

— Ще отидем при Доминго — каза той. — По-нататък ще видим.

Тя се обърна и здраво се вкопчи с две ръце в него. Целуна го с бурна страст.

— Нека не отиваме при Доминго, Ласитър! Моля те, нека не отиваме, амиго!

В тайната квартира му бяха съобщили, че би могъл да намери пътя до Жан-Ласал Доминго единствено чрез Карита Куено.

И точно затова Ласитър беше натоварен със задачата да поеме към малкото гранично градче Лакортас.

Сега беше тук.

Зад него беше хълмът… и един мъртъв мъж, за когото се говореше, че е убил най-малко сто души: Вегас Кучильо.

— Защо го уби? — попита Карита.

— Аз се отбранявах, Карита.

— Но Вегас Кучильо беше от хората на Доминго.

— А аз съм представител на Доминго — каза Ласитър. — Вегас трябваше да бъде по-разумен. Ако беше играл по правилата, сега нямаше да е мъртъв. Трябва честно да ти призная, че нямах за задача да го убивам. Трябваше да говоря с Вегас Кучильо. Но за съжаление, той не искаше да ме изслуша. И там му беше грешката.

Тя коленичи в скута му. Прегръдката й ставаше все по-крепка и по-страстна.

Долу в града все така не можеше да се забележат никакви признаци на живот. Лакортас действително изглеждаше като призрачен град.

В края на краищата, беше сиеста^[1], а това беше най-горещото време от деня, когато всички хора в тази пустинна земя се прибираха в къщите си.

— Нека не говорим повече за Вегас Кучильо — прошепна тя с пламенна страст. — Нека помислим само за нас двамата!

Ласитър си мислеше, че бяха изгубили достатъчно много време и че на цялата тази история трябва най-после да се сложи край.

Той слезе от коня и после помогна на Карита Куено също да слезе.

Тя беше по-гореща от изгарящото слънце на Аризона.

И Ласитър реши поне в следващите два часа да забрави за всичко, което го тревожеше от няколко дни.

Имаше достатъчно храсти и дървета, сред които можеха да се скрият.

Когато легнаха върху топлата земя, и двамата знаеха, че вече никой не може да ги наблюдава от града.

Карита Куено…

Ръцете на Ласитър се плъзнаха по тялото й…

Тя беше най-пламенният сън, който един мъж можеше да сънува…

* * *

Слънцето вече се спускаше към хоризонта на запад.

— Обичам те, Ласитър! — запъхтяно каза Карита. — Никога не бих повярвала, че има мъж като теб! Обичам те, Ласитър! Обичам те и ти благодаря!

Тя отново го прегърна.

Започна да се здрачава.

Той мислеше за мисията си.

Лично губернаторът се беше намесил. Неговата дъщеря трябваше на всяка цена да бъде освободена от ръцете на похитителите си.

Но как изобщо можеше да се намери решение на този проблем?

От секретните информации на Бригада Седем беше научил, че в градчето Лакортас има едно момиче, на което бандитите са хвърлили око. Затова Ласитър беше пристигнал в Лакортас и бе улучил точния момент.

Сега нямаше да има гроб без мъртвец, както бе ставало във всички останали случаи.

А прословутия ловец на момичета Вегас Кучильо вече го нямаше.

Ласитър имаше съвсем други планове: възнамеряваше да надхитри Вегас Кучильо и по-късно да принуди този прословут бандит да го отведе до скривалището на Жан-Ласал Доминго в планината, където по всяка вероятност се намираше дъщерята на губернатора.

Лара Макдоналд — по сведенията на Ласитър — младо, много красиво и невинно момиче, което бе попаднало в ръцете на негодника Жан-Ласал Доминго.

Потънала в мислите си, Карита каза:

— Обичам те, Ласитър. Дори не мога да ти го казвам достатъчно често. Но ти би трябвало поне малко да отвърнеш на любовта ми.

Ласитър се усмихна.

— Нима не го направих вече, Карита? Още ли не си доволна от мен?

— Разбира се, че съм доволна от теб, Ласитър. Но ти не трябва да ме връщаш обратно в Лакортас. За мен това би било равнозначно на смърт, Ласитър. Повярвай ми.

Сега той се замисли. Първоначално бе имал намерение да се върне в малкото градче заедно с Карита. Планът му беше да потърси в Лакортас следите към скривалището на Жан-Ласал Доминго в планината.

Но не можеше ли Карита да му помогне?

Дали тя не знаеше много повече, отколкото той предполагаше?

— Това би било смърт за мен, Ласитър! — настоятелно повтори тя. — Вегас Кучильо щеше да ме остави жива. Щеше да ме отведе в лагера на бандитите на Жан-Ласал Доминго. И аз щях да остана жива. Но в Лакортас съм загубена. Не само аз, ти също, Ласитър. Всъщност аз отдавна се бях примирила с мисълта да бъда отведена при Доминго. Какво толкова има в това да бъдеш робиня за удоволствия на един главатар на бандити! Преди малко вече ти разказах, че за доста дълъг период от време изкарвах средствата си за препитание с тази така наречена любов. Едва ли ще има някаква разлика, ако го правя за Доминго. Отведи ме при него, Ласитър! Все едно какво ще се случи, предпочитам да отида там пред възможността да се появя в Лакортас дори един-единствен път. Хората там долу ще ме замерят с камъни.

Лежеше гола върху топлата земя пред него. Той сви рамене, стана и започна да се облича.

— Както искаш. Има само една голяма пречка: не знам пътя до скривалището на бандитите в планината.

Видя как тя потрепери.

Очите й се разшириха, издавайки невероятно учудване и скрит ужас.

— Започваш да ми изглеждаш все по-страшен, Ласитър! — възкликна тя. — Що за човек си ти! През цялото време си мислех, че си изпратен от Доминго, и изведнъж трябва да науча, че това изобщо не е вярно. Какъв си ти всъщност, Ласитър?

Тя се изправи и застана пред него във великолепната си голота, обляна от червената светлина на залязващото слънце.

Ласитър отново изпита силно желание, но успя да се овладее. Винаги ставаше така, когато трябваше да се концентрира върху нещо определено, както беше в случая.

— Търся Жан-Ласал Доминго от известно време — каза той накрая. — Чиста случайност е, че тук се натъкнах на неговия гробар Вегас Кучильо.

— Но ти си знаел по какъв начин действа той.

— Естествено. Иначе нямаше да имам ни най-малка представа за какво служи ковчегът.

— Отдавна ли си по петите на Доминго?

Ласитър кимна сериозно.

— Толкова отдавна, че знам много подробности за него. Само скривалището му ми е все още неизвестно.

Тя го погледна замислено и с недоверие.

— Да не би да си човек на закона, Ласитър?

Тя стоеше пред него с леко разтворени крака. Устните й потръпваха като ноздрите на неспокойна расова кобила. Беше му дяволски трудно да се съсредоточи върху важните неща. В тези минути Ласитър трябваше да положи страшно много усилия, за да не потъне отново в опиянението на чувствените удоволствия.

— Не, не съм човек на закона — отвърна той.

— А защо тогава искаш да откриеш Доминго?

— По съвсем лична работа, Карита. Това е нещо, което засяга само него и мен.

— И защо ми го казваш едва сега, Ласитър?

— Защото никога не е добре човек да казва без остатък, всичко, което знае — отвърна той.

— Значи в такъв случай ти знаеш много повече — каза тя. — Защо премълчаваш пред мен неща, които биха могли да ме интересуват?

Той продължи да се облича и го правеше така, че съблазнителното й тяло да не попада в полезрението му. Едва ли имаше мъж, който при вида му би могъл да издържи дълго време, без да се поддаде и може би дори без да забрави за всичко останало, което не търпи никакво отлагане.

— Какво всъщност искаш да знаеш? — попита той.

— Откъде познаваш Доминго?

— Бях офицер, също както и той — каза Ласитър. — Майор, ако искаш да знаеш съвсем точно. Бях влюбен в Лара Макдоналд. Тя е дъщеря на губернатора. Тя…

— Чувала съм за това! — почти пронизително го прекъсна тя. — Естествено, зная, че Жан-Ласал Доминго е отвлякъл дъщерята на губернатора. Причините за това, разбира се, не са ми известни, но знам, че Доминго по-рано е бил офицер за свръзка при губернатора. И… — Тя направи пауза и го погледна изпитателно. — Никога не бих си помислила, че ти също си бил офицер — продължи тя. — Разкажи ми всичко, Ласитър! Това ме интересува!

Ласитър повдигна рамене.

— Не остана много за разказване. По-рано смятах Доминго за най-добрия си приятел. Скарахме се, когато стана дума за Лара Макдоналд. Доминго изчезна заедно с нея. До ден-днешен никой не знае дали тя доброволно е тръгнала с него, или е била отвлечена.

— Няма съмнение, че той я е отвлякъл — убедено каза Карита. — Една жена никога не би изоставила доброволно мъж като теб. Аз…

Устните й отново потръпнаха по онзи чувствен начин, който Ласитър бе забелязал още преди.

Карита Куено беше по-гореща и от вулкан. Когато страстта й избухнеше с пълна сила, дори за мъж от класата на Ласитър беше трудно да угаси такъв огън.

Това беше причината тя толкова много да се харесва на Ласитър.

Това, разбира се, беше причината и Доминго да иска непременно да получи това момиче.

Но имаше и още една причина Карита Куено да се озове в центъра на събитията. Досега Ласитър беше успял да разкрие само мъничка част от тази тайна, но той беше твърдо убеден, че скоро ще може да научи повече от това, което му предлагаха секретните доклади на Бригада Седем.

В края на краищата вече беше направил значителна крачка напред. В известен смисъл можеше да каже, че е успял да очертае границите на проблема.

Всичко се въртеше около Доминго, около Карита Куено и около дъщерята на губернатора.

Ако Ласитър успееше да открие скривалището на Доминго, това щеше да бъде последната голяма играчка към целта — ако не и последната крачка в живота на Ласитър.

Това бяха мислите, които за части от секундата преминаха през главата на Ласитър, докато той наблюдаваше чувствено потръпващите устни на Карита и очакваше тя да продължи да говори.

Но тя не довърши започнатото изречение. Само погледна към Ласитър. Аз никога не бих те напуснала — говореха очите й, в които междувременно се бе появил влажен блясък.

И изведнъж цялата горчивина, която се бе насъбрала в душата й, просто избликна.

Тя се спусна към Ласитър, разпери ръце, прегърна високия мъж и трепереща притисна голото си тяло към него.

Избухна в ридания.

— Ще ти разкажа всичко, Ласитър — прошепна тя през сълзи. — Но преди това трябва да ми обещаеш, че няма да ме изоставиш в беда. Никога, Ласитър, каквото и да се случи!

Ръцете му се плъзнаха по кадифената кожа на гърба й. Той почака, докато тя се поуспокои.

— Не мога да ти обещая нищо — колкото е възможно по-нежно каза той. — Разбира се, няма да те изоставя в беда, докато виждам дори най-малката възможност да направя нещо за теб. Но кой би могъл да надзърне в бъдещето?

Тя продължаваше да го стиска в обятията си. Меките й устни се плъзнаха по страните и устните му.

— Знам, че не мога да те спра, Ласитър. Отдавна го почувствах със сърцето си. Но бих искала да останеш с мен, докато това е възможно. Можеш ли да ми обещаеш, Ласитър?

Той я целуна внимателно и нежно.

— Обещавам ти, Карита.

Тя се откъсна от него, направи половин крачка назад и се взря в него още веднъж с изпитателен поглед.

— Да, вярвам ти — каза тя после. — Чувствам го. Ти си човек, на когото може да се вярва. При все че още на обяд ти казах, че не трябва да се месиш в неща, които не те засягат. Знаеш ли защо го казах?

— Доста се учудих — отвърна той. — Дори бях на мнение, че ти би трябвало да ми бъдеш благодарна след всичко, което се бе случило. После си помислих, че изявлението ти би могло да се обясни само с прекомерната ти възбуда. Защо, впрочем, се нахвърли така върху мен? Изглеждаше така, сякаш с намесата си съм попречил на плановете ти. Наистина, какво искаше да кажеш?

— Смятах, че си един от онези, Ласитър — каза тя. — Един от негодниците, които преследват баща ми също като Доминго с неговите бандити. Но аз вече се бях примирила с мисълта, че ще бъда отведена при Доминго. Бях убедена, че съжителството с Доминго е най-малката от всички възможни злини. Затова се бях примирила със съдбата си, след като Вегас Кучильо ме отвлече. Дори вече имах определени планове. Сигурна съм, че бих успяла да се споразумея с Доминго. Мисля, че бих могла да го убедя да стигне до компромис с баща ми. Но ето че неочаквано ти се появяваш на пътя ми. В първия момент бях дори бясна. И точно затова ти казах да не се месиш в работи, които не те засягат.

Червената светлина на вечерното слънце все така обгръщаше голото й тяло. Тя изглеждаше недействителна. Новата партньорка на Ласитър приличаше на антична богиня на любовта.

— Не знаех, че баща ти е още жив — каза той. — Каква роля играе той? Защо не си при него, вместо да се мотаеш в този крайграничен град със съмнителна слава?

— Баща ми е побъркан! — обясни тя. — Открил е огромно сребърно находище в планините. Той е баснословно богат, но живее в някакви скривалища, които непрекъснато сменя, и вече изобщо не смее да се появява сред хората. Страхува се, че биха могли да го убият заради сребърното съкровище. Това, което сам знае, го побърква. Дълго време се опитвах да го убедя да регистрира находището си и после да продаде всичко на някоя от големите компании, които имат необходимия опит в тези дела. Но той не иска и да чуе за подобно нещо. Вече във всеки човек вижда само враг, който би могъл да го ограби. Вече не мога да разменя нито една свястна дума с него. Това беше и причината да го напусна преди повече от половин година. Объркана история. Омъжих се за Марко Куено и той беше добър съпруг за мен. Беше играч, но това ми беше безразлично. Тръгнах с него, защото най-после исках да заживея живота, за който всяка жена копнее. Не можех да издържам повече да живея сама с този стар, полупобъркан човек. Един ден просто избягах от него, но днес ми се струва, че съм била прокълната заради това. Марко Куено беше застрелян на игралната маса в Тумбстоун. И тогава аз се озовах тук, в Лакортас. В тази дупка винаги идват много бандити. Те бяха мои клиенти и аз печелех добре. В Лакортас имах много приятели, но когато Вегас Кучильо се появи, изведнъж се оказа, че не е останал нито един. Всички се страхуват от Доминго. Никой не смее да се намесва в неговите работи. Едва ли би се намерил и един-единствен човек в целия Югозапад, който би се осмелил да го направи. Аз…

Тя онемя изведнъж.

В падащия здрач към нея и Ласитър се приближаваха конници.

— Вземи наметалото! — каза Ласитър. — Може би така ще е по-добре. Не бих искал сега тук още няколко души да си изгубят ума.

Тя поклати глава и презрително се усмихна.

— Ей сега ще видиш каква власт притежава Доминго над тези хора — каза тя. — Във всеки случай трябва да продължаваш да твърдиш, че си изпратен от него. Разкажи им някаква история за това, защо си се намесил и за това, че си имал за задача да премахнеш Вегас Кучильо. Все нещо ще ти дойде наум.

Тропотът на копита все повече приближаваше.

— Знаеш ли пътя до скривалището на Доминго? — попита Ласитър.

Тя поклати глава.

— Аз не, амиго. Но баща ми го знае. Ще те заведа при него. А после той ще те заведе при Доминго. Във всеки случай трябва да не забравяш какво ми обеща.

Ездачите се появиха пред тях, преди Ласитър да може да й отговори.

Карита Куено стоеше съвсем невъзмутимо. Изглеждаше толкова предизвикателно, че Ласитър имаше дяволски лоши предчувствия. От опит знаеше как обичаха да реагират подобни диви и коравосърдечни типове, когато една красива жена ги предизвикваше по подобен начин.

Сега обаче не можеше да се направи нищо повече.

Ездачите спряха пред тях, като гледаха ту към Карита, ту към Ласитър.

Като че ли все още не можеха да решат на кого да отдадат предпочитание в случая.

Бяха шестима мъже и изглеждаха опасни. С един-единствен поглед Ласитър разбра, че ставаше дума за хора, които можеха да боравят с оръжие и за които не представляваше никакъв проблем на бърза ръка да застрелят някого.

— Ние видяхме всичко от Лакортас, Карита — започна главатарят. — Знаем, че този мъж очисти пратеника на Доминго. И сега се питаме защо се криете вече четири часа тук между храстите и дърветата. А преди всичко искаме да чуем кой е този мъж.

Ласитър взе думата, преди Карита да успее да каже нещо.

— Доминго ме изпрати — каза той. — Неотдавна имаше малък спор между него и Вегас Кучильо. Сега аз съм приемникът на Вегас Кучильо. Убеден съм, че е във ваш интерес сега да изчезнете. Достатъчно ясно ли се изразих?

Някои от мъжете нервно преглътнаха. Други се усмихнаха смутено.

— Разбира се, това е нещо друго — изсумтя главатарят най-накрая. — Щом вие сте представител на Доминго, сеньор, значи тогава всичко е ясно. Моля, извинете за безпокойството.

После той направи знак с ръка на останалите и всички като по команда обърнаха конете и се отдалечиха.

Подобно нещо се случваше за пръв път на Ласитър.

— По дяволите! — изруга той. — Никога не съм подозирал, че само името на един човек би могло да внушава такъв респект.

— Но нали познаваш Жан-Ласал Доминго! — извика Карита. — Всъщност ти би трябвало най-добре да знаеш това! Или той не е бил така отвратително брутален, докато е бил твой приятел?

— Трябва напълно да се е променил — промърмори Ласитър. — Все още не мога напълно да повярвам на очите си. Любопитно ми е как ще реагира той, когато отново ме види. Облечи отново наметалото! Ще слезем в града и ще нощуваме там. Утре сутринта ще си купиш дрехи, а аз ще ти избера добър кон. Освен това искам да се погрижа да запазим от храната за пътуването в планините. Утре сутринта ще ме заведеш в скривалището на баща си. Впрочем как се казва старият вълк?

— Аарон Ривас. Никога ли досега не си чувал за него?

Ласитър поклати глава.

— Не, съжалявам.

— Скоро ще се запознаеш с него — засмя се тя. — Той със сигурност е най-странният особняк, когото някога си срещал. Той е малко смахнат, но причината за това е чисто и просто страхът му, че някой би могъл да му отнеме сребърната мина. Можеш ли да си представиш, Ласитър? Невероятно богат е, но страхът за състоянието му почти е помрачил разума му. Сега живее в разни скривалища в планините, непрекъснато сменя местата и никъде не се задържа повече от три или четири дни. Впрочем възможно е да мине известно време, докато го открием.

Ласитър спокойно махна с ръка.

— Все някак ще се справим.