Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (8)

8.

Те стояха пред могилата от камъни. Лара беше скръстила ръце. Ласитър държеше пушката в дясната си ръка. Макар че изглеждаше отпуснат, високият мъж непрекъснато се взираше във всички посоки. Знаеше, че с Лара още не бяха стигнали там, където искаха да стигнат.

— Все още не мога да разбера — прошепна тя. — Та аз го обичах толкова много. Той беше джентълмен от глава до пети. Той беше човек, който по това време имаше света в краката си. Един ден вероятно щеше да стане дори генерал. Притежаваше всички необходими качества.

Тишина. Ласитър не отговори. Мислеше си за прозвището, което й бяха дали — Нежната грешница…

Във внезапен порив той сложи дясната си ръка на раменете й и двамата останаха така.

Потънали в мислите си, се взираха в могилата, която двамата бяха издигнали над мъртвите бандити.

— Аз наистина го обичах, Ласитър, можеш да ми вярваш. Винаги съм мислила, че на света няма по-добър мъж от него. А после така се разочаровах от него.

Той сметна за по-добре да я отклони от мислите й.

— Трябва да се махаме оттук. Ще те отведа колкото е възможно по-бързо във форт Апаче. Там най-после ще бъдеш в безопасност.

Тя гледаше втренчено пред себе си.

— Ами ако изобщо не желая да се върна, Ласитър? — тихо попита. — Би ли ме отвел там насила?

— Аз имам задача, Лара. Трябва да се придържам към нея. Моля те да разбереш това.

— Колко ти предложи баща ми?

— Казах ти вече, че въобще не познавам баща ти, Лара. Получих тази задача по околни пътища.

— Но тогава по същите околни пътища ти е била предложена определена сума, Ласитър!

— Възможно е — уклончиво отвърна той. — Не обичам да говоря за личните си дела, Лара.

Тя изви глава така, че сега можеше да го гледа в очите.

— Колко, Ласитър?

Гласът й звучеше нежно като мъркането на котка. Ласитър се засмя развеселено.

— Сто хиляди долара — каза той.

Видя как очите й заблестяха.

— Окей, Ласитър. Предлагам ти двойно повече, за да мога да остана тук при теб в планините. Не желая да се връщам, Ласитър. Нима наистина не можеш да разбереш? Позорът, който ме сполетя, ще ме преследва цял живот.

Той се обърна и закрачи към масивната каменна къща.

— Няма да бъде чак толкова ужасно — каза, когато тя го настигна. — И над тази история ще поникне трева. След няколко седмици едва ли някой ще си спомня. Най-напред ще се отпразнува щастливото ти завръщане. Ти ще разказваш на всички хора историята на твоето насилствено отвличане и всички ще ти съчувстват или ще ти завиждат. Зависи от отделните хора. Във всеки случай ти ще бъдеш център на вниманието, Лара. Репортерите от вестниците ще се избиват да те интервюират и в същото време ще имаш десетки кандидати за женитба.

Двамата влязоха в къщата и отидоха в трапезарията с каменните мебели.

На масата все още стоеше бутилката уиски. Ласитър си наля малко в една чаша.

— Да налея ли и на теб?

Тя се съгласи, а след като пи, се закашля и лицето й почервеня.

— Сигурно никога няма да мога да свикна с това, Ласитър.

— Човек свиква с всичко.

Тя го гледаше с големите си невинни очи, които го бяха очаровали още от първия миг. Очите и нежният глас.

— Аз наследих цялото състояние на покойната си майка — без заобикалки започна тя. — Възлиза на приблизително един милион долара, а може би и повече. Можем да бъдем богати и независими, Ласитър. Би трябвало да си помислиш.

Гледаше го, изпълнена с очакване. В очите й прочете любов и отчаяние. На това момиче нямаше да му дойде умът в главата. Питаше се какво иска от него.

Дали пък не се беше влюбила?

Само това му липсваше.

— Какво да си помисля? — попита той. — И какво ще правим с толкова много пари тук, сред тази пустош? Впрочем, ти никога не би успяла да стигнеш до това наследство. Не, Лара, би трябвало да забравиш всичко това. Аз не съм мъжът, подходящ за теб. Аз…

— Аз и не те искам като мъж! — енергично го прекъсна тя. — Никога повече няма да поискам да има някой, който да ме обича. Ти си ми нужен като приятел и нищо друго! Нима не можеш да разбереш това, Ласитър? Искам да имам истински мъж до себе си, мъж, на когото да мога да разчитам при всякакви обстоятелства. Закрилник, баща и брат едновременно. И, естествено… — Тя сведе поглед, сякаш се срамуваше.

Ласитър бе срещал много жени, но никога досега не беше се чувствал така очарован, както в тези минути.

— Ти си представяш всичко прекалено просто — грубо каза той. — Отдаваш се на някакви илюзии, които никога не биха могли да се превърнат в действителност. А аз със сигурност не съм подходящият партньор за теб, Лара. Трябва да забравиш за разочарованието си в обятията на друг мъж. А аз не съм най-подходящият.

Не му беше лесно да говори толкова грубо. Дори не вярваше в това, което говори, но разумът му подсказваше, че за нищо на света не бива да се съгласява на варианта, който му предлагаше тя.

Лара пристъпи към него. Като в транс вдигна ръце и ги сключи на тила му.

— В продължение на два дни се грижих за теб — прошепна. — Бях непрекъснато близо до теб и сега познавам всяка частица от лицето ти, от тялото ти. Откакто си близо до мен, успявам да забравя за миналото. Всичко, което някога е било, потъва в мрак. Нима наистина не можеш да разбереш това, Ласитър? Аз вече бях приключила с живота си. По-скоро бих предпочела да умра, отколкото да се подчиня на волята на Доминго. Бях решена да мразя всички мъже, които в бъдеще се изпречат на пътя ми. Обаче сега ти си тук, Ласитър! И само ти единствен имаш значение за мен!

Той хвана китките й и се освободи от прегръдката й. Беше му трудно, защото тя беше толкова млада, толкова красива и толкова желана. Но мъжът от Бригада Седем също така разбираше, че в тази ситуация не трябваше да се поддава на собствените си слабости.

— Ще те отведа във форт Апаче — каза той с твърдост, неочаквано непозната и за самия него. — Дори ако трябва да те завържа и да те сложа на коня, пак ще изпълня задачата си, Лара.

Беше му мъчно за нея, защото я разбираше. Щеше да й бъде тежко да признае грешката си пред баща си. И то не само пред него, но и пред всичките си приятелки и досегашни обожатели. Междувременно вече беше станало публична тайна, че е имала връзка с дезертиралия майор Жан-Ласал Доминго.

Тя сведе глава.

— Съжалявам, Ласитър — прошепна. — Но ти имаш право, приятелю. Трябва да изкупя грешката си. Да тръгваме. Искам най-после да оставя зад себе си цялата тази история. Но можеш да ми вярваш, че никак няма да ми бъде леко.

Ласитър си наля още едно уиски.

— Да, зная, Лара — съчувствено каза той. — Но наистина не може да се направи нищо друго.

Тя вдигна глава и отново го погледна. Големите й очи блестяха и тя каза със сподавен глас:

— Благодаря ти, че ме разбираш, Ласитър. Сигурна съм, че ще ми помогнеш да забравя всичко, което е било. Аз го обичах, Ласитър. Аз го боготворях. Но после…

Тя отново се хвърли на гърдите му. Беше напълно отчаяна. Преживяното беше объркало мислите и чувствата й.

Той усети, че все повече попада във властта на това момиче. Изглежда тя притежаваше дарбата да привлича мъжете както медът — пчелите, но въпреки това — Ласитър беше напълно уверен — тя не го правеше от пресметливост.

Беше около десет часът сутринта. Слънчевата светлина падаше през тесния прозорец. Лара все още носеше същата ленена рокля и беше застанала така на слънцето, че тялото й ясно се очертаваше под тънкия плат.

Тя си даваше съвсем ясна сметка за това, във всеки случай поне Ласитър мислеше така.

Усмихна му се многообещаващо.

— Помогни ми да забравя, Ласитър! — прошепна тя. — Нека поне веднъж да забравя! Моля те, Ласитър!

Гласът й беше топъл и мамещ.

Ласитър не можеше повече да се противи. Достатъчно дълго се бе противопоставял на инстинктите си. Повече не можеше.

И забрави за всичките си добри намерения…

* * *

Лежаха в леглото, в което тя два дни се беше грижила за него, докато той отново се изправи на крака.

Любовта й беше като магия. Сега разумът му постепенно започваше да работи.

Беше я смятал за напълно невинна, но това съвсем не беше така. Макар че беше доста млада, по опит тя превъзхождаше повечето жени, които Ласитър бе познавал досега. Интересното у нея беше, че всичко, което знаеше, прикриваше зад невинност и нежност.

Нежната грешница…

Това прозвище не можеше да излезе от главата на Ласитър. Беше прозвище, което съвършено точно подхождаше на Лара Макдоналд. Беше непостоянна и в същото време една завършена личност.

— А как беше с Доминго? — попита той, докато ръката му се плъзгаше по голия й корем. — Това би било интересно за мен, Лара.

— Доминго ли? — Тя се засмя. — Кой е този Доминго, Ласитър?

Той разбираше. Тя не искаше повече да си спомня за това. Беше затворила тази най-мрачна страница от живота си.

Ласитър видя как изведнъж тя стана сериозна. Лицето й придоби израз на мрачна решителност.

— Виждам, че искаш да знаеш, Ласитър. А аз искам най-после да го разкажа на някого. Трябва да го направя, Ласитър. Трябва да се освободя от това. Не мога повече да го нося у себе си. Слушай, Ласитър.

Жан-Ласал и аз започнахме тайно да се срещаме още преди две години. Никой не знаеше за това. Бяхме си дали клетва за вечна вярност. Искахме един ден да разкрием всичко пред баща ми. Това трябваше да стане след моето завръщане от Калифорния. Но Жан-Ласал започна да се променя от ден на ден. Ставаше все по-сериозен, вече не се усмихваше, както правеше обикновено. Задавах му всички възможни въпроси, но вече изобщо не можех да разговарям разумно с него. И така дойде денят, в който спряхме за почивка във форт Апаче. Посред нощ той дойде в стаята ми, както обикновено. Аз знаех, че той ще дойде, и през всичките тези нощи копнеех за него. Но през тази нощ той беше съвсем различен от друг път. Беше брутален. Завърза ме и ми запуши устата. Откара ме от форта в една кола с ритли под купчина сено. И три дни по-късно се намерих тук в този каньон. Жан-Ласал Доминго беше напълно променен. Тиранин. Човек, с който вече не можеше да се размени нито една свястна дума. Искаше да ме превърне в робиня, но аз не желаех вече да имам нищо общо с него. И до днес все още не мога да си го обясня, Ласитър. Просто не мога да си го обясня.

— Някой ден ще разкриеш загадката — опита се да я успокои той. — Трябва само да почакаш, Лара. Някой ден повечето въпроси ще се разрешат от само себе си…

Искаше да й каже още нещо, но забеляза, че тя не го слуша вече. Тя скочи от леглото.

— Отведи ме във форт Апаче, Ласитър! — гласът й звучеше нежно, както винаги. — Обаче ми направи тази услуга — никога вече не споменавай онова проклето име в мое присъствие!

Ласитър също стана.

— Обещавам ти, Лара — беше доволен, че по такъв начин се отстраняват някои неприятности, които евентуално биха могли да се стоварят и върху него. И макар да беше напълно излишно, още веднъж добави: — Обещавам ти, Лара. Можеш напълно да разчиташ на мен. Сега смятам, че бихме могли да си сварим кафе и да си приготвим нещо за ядене. Наближава дванайсет. Ако потеглим оттук след два часа, до вечерта бихме могли да изминем доста път. Вдругиден по това време ще можеш да бъдеш във форт Апаче. А приблизително един ден по-късно милият ти татко ще има възможност да те вземе в обятията си.

Той още отсега се радваше на деня, в който тя ще си отиде. Беше една очарователна млада дама, но в нея имаше нещо, което можеше да накара всеки мъж да загуби ума си. От една страна Ласитър се чувстваше омаян от нейната близост, но — от друга — би предпочел да знае, че тя е на хиляди мили далеч от него.

Постепенно започваше да разбира защо Доминго така отчаяно се бе опитвал да превърне това момиче в своя робиня. Беше толкова горда, толкова недостижима и точно това своенравие можеше да накара всеки мъж да обезумее по нея.

— Жалко, че не можахме да се споразумеем — с полъх на съжаление каза тя. — Но ти не искаш. А с мен щеше да изживееш рая на земята, Ласитър. Но сега за нас двамата всичко свърши.

Тя отново се беше облякла с онази рокля, в която изглеждаше толкова прелъстително. Носеше ботуши с високи токове, които стигаха почти до коленете й.

— В тази рокля ли смяташ да яздиш? — попита той.

Тя дръзко се усмихна.

— А защо не, амиго?

Двамата отидоха в трапезарията с каменните мебели. Пред очите на Ласитър сякаш отново се появиха ужасяващите картини от нощта, в която се бе изправил срещу Доминго в битка на живот и смърт.

И ето че изведнъж той наистина се изправи пред него.

Доминго!

Лара изпищя от ужас.

Ласитър не можеше да го проумее.

Там, до каменната маса стоеше той.

Доминго!

Изглеждаше като човек, изпълзял на белия свят от бездните на ада.

— Лара! — каза Доминго. — Върни се при мен, Лара! Умолявам те за това. Ще забравим за всичко, което се случи.

Лара не бе способна да каже нито дума. Стоеше и поклащаше глава. От устата й излязоха само няколко нечленоразделни звука. Не можеше да проумее всичко това, също както и Ласитър.

Обаче Доминго вдигна пушката, която от самото начало държеше в ръцете си. И я насочи към Ласитър.