Джон Лескроарт
Предателство (4)

3.

Тази нощ в офиса на караваната Джак Олстронг и Рон Нолан пиеха скоч, докато си подхвърляха увит в найлон пакет от петстотин стодоларови банкноти — 50 000 долара — все едно играеха на топка. Офисът на Олстронг, колкото и да беше хубав, си оставаше болното му място. Причината беше, че главната канцелария на основния му конкурент „Къстър Батълс“ („КБ“) се намираше в един от наскоро подновените терминали. Когато Майк Батълс беше пристигнал за първи път преди два месеца, той се оказа наследник на няколко празни корпуса — сгради на летищни терминали — осеяни със стъкло, бетон, боклук и човешки отпадъци. Беше почистил мястото, застлал подовете и покрил стените с тапети (всички неща купени и доставени от Щатите). Постави душове в къпалните и свърза мястото с безжична Интернет връзка.

Горе-долу по същото време Джак Олстронг беше принуден да започне работа върху парка си от фургони, за да може да подслони своите готвачи и пазачи, и все още не можеше да се състезава с такива удобства като плувен басейн и зала за отдих с маса за билярд. Олстронг знаеше, че подобен род козметика е важна, за да убеди клиентите си, че е сериозен и ангажиран с дългосрочния успех на мисията си, но в началото беше спъван от липсата на инфраструктура и просто на помощ.

Но тогава този гений Куван Крекар беше дал идеята за кучкарниците като нов източник на доходи и тя вече започваше да дава плодове. Олстронг сега разполагаше с приличен брой хора от министерството, които започваха да вярват, че кучетата търсачи на бомби и импровизирани експлозивни устройства щяха да са съществен елемент от процеса на преустройство в базите по цялата страна.

Затова като цяло Джак беше в отлично настроение поради няколко причини: Куван показваше интерес да участва с тях в бизнеса с подмяната на валутата, което веднага му придаваше правдоподобност и можеше да го превърне във водещ състезател в надпреварата с „КБ“; ВКУ все още им плащаше в долари (което означаваше, че за да плати на местните си работници Олстронг можеше сам да си купи динари по силно занижения курс на обмяна на черния пазар); финансирането за кучетата търсачи поне за известно време нямаше да бъде спряно от бюрократи като Чарли Тъкър.

Най-важното беше, че двата милиона долара в брой, които Нолан беше изтеглил този ден и донесъл в раницата си, покриваха приблизително четиристотин хиляди долара действителни текущи разходи на компанията, включително бакшишите за полковник Рамсдейл и неколцина други посредници. Всички бяха твърде заети и/или твърде уплашени, а времената бяха твърде объркани, за да държи някой строга сметка точно за какво се харчат парите и къде отиват. Имаше много пари в брой, а заповедите бяха Ирак да бъде изправен на крака и да започне да функционира. Подтекстът: каквото и да струва това.

Например през първите дни след сключването на договора питейната вода в караваните на Олстронг свърши за една седмица — истинска криза. Джак отиде при Рамсдейл и му каза, че има отчаяна нужда незабавно да купи още вода, но парите не му стигат — с всичките разходи по жилищата, за заплати, за оборудване на основателно изискваната охрана, оръжие, превозни средства като бронирани автомобили Мерцедес-Бенц и всички останали ежедневни доставки за персонала, който вече бе нараснал почти до сто и петдесет души. Без лично да провери ситуацията и очевидно без опасения, Рамсдейл подписа на Олстронг пълномощно за още шестстотин хиляди долара към първоначалните 16 милиона за всичките шест месеца на договора — трохи, като се има предвид факта, че вече подписания договор изплащаше на Олстронг малко повече от 88 хиляди на ден, и всичко това в брой.

Олстронг беше помолил Рамсдейл за сто хиляди долара за водата, но полковникът беше толкова свикнал да мисли в едномесечни суми, че умножи по шест исканото, а Олстронг не виждаше причина да го коригира. Пък и, в края на краищата, истината беше, че те всички работеха в една изключително враждебна среда, където опасността от смърт беше реална и присъстваше навсякъде. Според Олстронг такъв риск не бива да минава без значително възнаграждение, дори и ако голяма част от него е под масата. Не че хора като Рамсдейл не знаеха какво се случва. Всъщност Рамсдейл планираше да се оттегли от активна военна служба преди края на годината и вече бе поел ангажимента да остане в Ирак като главен анализатор на безопасността при Олстронг с годишна заплата 240 000 долара.

Застанал до картата на стената, Олстронг улови за пореден път хвърления от Нолан пакет с банкноти и го завъртя в ръцете си.

— Тъй.

Не беше въпрос. Не беше и отговор. Тонът му сякаш говореше: „Държа петдесет хиляди в брой, а миналата година едва не бях разорен.“ Позволи си една полуусмивка:

— Колко е сладко, а, Рон?

— Да, сър — Нолан отпи от скоча си. — Годината се оказа добра.

— Да, така е — Олстронг прекоси до бюрото си, небрежно подхвърляйки пакета към Нолан. — И мисля, че може да стане дори по-добра, но се боя да не съсипя най-ценните си авоари, които са хора като теб. Не, не, не, не ми пробутвай никаква фалшива скромност. Изпращам те да свършиш някаква работа и ти я свършваш. Не всеки на тоя свят може да се разхожда с два милиона долара, без да се изкуши да избяга с тях.

Това не бяха просто приказки. Точно такова изкушение, макар и за далеч по-малка сума — четвърт милион долара — се бе оказало твърде силно поне за един от другите старши служители на Олстронг през последните два месеца. Освен другото почти половин дузина от първите наети пазачи — онези, наети преди да се появи Куван — бяха изчезнали с оръжията и документите си за самоличност почти веднага, след като ги бяха получили.

Но Рон Нолан просто вдигна рамене.

— Ти ми плащаш добре, Джак. Работата ми харесва. Хубаво е редовно да си получаваш заплатата. Освен това — и неговата усмивка се появи, — ако офейкам с два милиона твои пари, сигурен съм, че ще ме откриеш и ще ме пречукаш.

Олстронг насочи показалец към него.

— Тук имаш известно право. Нищо лично.

— Не, разбира се, че не.

Олстронг приседна на ъгъла на бюрото си.

— Това, което имах предвид е, дали не започваш да се чувстваш сякаш те разпъвам прекалено много.

— Не, добре съм.

— Питам, защото изникна една нова възможност — знам, тези дни те никнат по дърветата, но ако аз не ги бера, някой друг ще го направи. Както и да е, исках да ти го спомена, дали не би се заел. Трябва да те предупредя, че го смятам за доста голям риск, даже и за място като това.

— Дори една разходка тук е голям риск, Джак.

— Да, но става дума за Сунитския триъгълник.

Нолан подхвърли пакета и го улови. Вдигна рамене.

— Каква е работата?

— „Пасифик Сейфти“, предприятието на Рик Слокъм, който е свързан с Ръмсфелд, съвсем скоро е прокарало през инженерния корпус договор за подмяна на цялата електропреносна мрежа в проклетия триъгълник за три месеца. Проводници за високо напрежение и всичките носещи пилони. Държиш ли се да не паднеш? Ще му трябват седемстотин души охрана за хората му.

Нолан подсвирна.

— Седемстотин?

— Знам. Ужасно много. Но не се съмнявам, че Куван може да ги събере.

— И аз знам, че може. Обичам ги тези кюрди.

— Кой не ги обича? Но… не искаш ли да чуеш числата?

— Давай — каза Нолан. — От два дни не съм го дървил.

С увитите банкноти в една ръка и чаша в другата той се изправи и отиде до бюрото на шефа си, който извади калкулатор, започна да натиска копчетата и да говори:

— Да сложим двеста на месец за пазачите — толкова им плащаме сега. Добре ли е? Имаме седемстотин души, които работят за деветдесет дни, това прави четиристотин и двайсет хиляди. Плюс храна, амуниции и друго, което възникне. Да го сметнем приблизително и да речем, че прави по двайсет долара дневно на човек. Значи, четирийсет и две хиляди. Да се прицелим по-нависоко и да речем, че разходите ни са петстотин хиляди. Неофициално Слокъм ми каза, че поради високия риск в тази територия очаква печелившата оферта да е не по-малко от дванайсет милиона. И точно това смятам да предложа, което прави — ако можеш да смяташ — тримесечна печалба от единайсет милиона и петстотин хиляди долара.

— Направо го надървих — каза Нолан.

— Значи си вътре, ако успеем да го получим?

— До края, Джак. Ще бъдем ненормални, ако не го направим.

— Съгласен съм. Но не искам да го представям твърде захаросано. Мисля, че може да изгубим десетина души. Говоря за убити, не дезертирали или изчезнали.

— Добре.

— Ще има значителна премия за теб. Двайсет на месец добре ли е?

— Кога започвам?

— Първо да получим поръчката. Но не забравяй, искам да си сигурен, че го приемаш. Задникът ти там постоянно ще е изложен на опасност.

— Ще има седемстотин души да го пазят. Мога ли да си взема лична охрана? Този тип Шолер ми харесва. Държи здраво нещата.

— Ще говоря с Калистън, но мисля, че няма да има проблеми. Той даже не знае кои са тези момчета.

— Нещастни копелета.

— Хей, те са на редовна служба. Какво очакваш?

Джак заобиколи бюрото си и застана пред прозореца, загледан в летището навън. Един огромен транспортен самолет С–17 Глоубмастър III се плъзна по пистата — още няколкостотин тона доставки и оборудване направо от САЩ. Без да се обръща, той каза:

— Каква е програмата ти от днес нататък?

— Кога точно?

— Следващите две седмици.

— Доста ненатоварена. Получих предложения в „Анаконда“ и „Тикрит“. Там определено имаме приятели, които искат да се свържат с нас, но първо трябва да се оправят с големите началници. Може да се наложи да заместваме ВКУ и на двете места. Все пак имам усещането, че като цяло са отворени за това, което правим тук. Каквото и да се случи, ще отнеме известно време. Защо питаш?

Сега Олстронг се обърна.

— Бих искал да те върна в Щатите за седмица-две. Да разчистиш малко бъркотии в домашния офис. Бих отишъл сам, но точно сега, ако искаме да спечелим въпросните предложения, не мога да замина. Ще се върнеш съвсем навреме за онази работа в триъгълника, ако нещата се осъществят. Пък и от утре списъка със служители ще е пълен до следващата поръчка.

— Какви проблеми има там?

— Ами — Олстронг допи скоча си, — наех частен детектив и той е открил Арнолд Цвик. Идиотът, който се върна в Сан Франциско. Цвик беше онзи старши служител на компанията, който бе изчезнал с четвърт милиона долара пари на Олстронг преди шест седмици. — Някак ми се иска да си получа обратно парите. Надявах се ти да успееш да му набиеш малко разум в главата. След това можеш да си вземеш една малка заслужена почивка и да отидеш, където ти се иска. Как ти се струва?

— Кога искаш да тръгна?

— Мога да те кача на самолета за Травис утре сутринта.

— Имаш го.

Олстронг се усмихна:

— Знаеш ли, Рон, мразя, когато вземаш решенията си твърде бавно.

— Знам — каза Нолан. — Това ми е недостатък, но работя върху него.

Олстронг вдигна от бюрото си кафяв плик и го подаде на Нолан.

— Ако това не дава отговор на всичките ти въпроси, ще ти дам още информация утре сутринта. Сега не е лошо да отидеш да си стегнеш багажа.

— Отивам.

Нолан отдаде чест и се завъртя. Ръката му бе хванала дръжката на вратата, когато Олстронг се обади зад него:

— Не забрави ли нещо?

Нолан се изпъна и извади пакета с банкноти изпод якето си. Усмихна се:

— О, имаш предвид това скапано нещо? — и го подхвърли към шефа си. — Само исках да проверя колко си внимателен, Джак. Така те държа нащрек.

— Винаги съм нащрек — каза Олстронг.

— Виждам. До утре сутринта.

* * *

„Мила Тара,

Днес се разходих по някои от сиромашките улици на живописния Багдад с един ненормален тип на име Рон Нолан, който като че ли не знаеше, или въобще не му пукаше, че сме във вражеска територия. Той е един от службата за сигурност на Олстронг. Може би си спомняш от последното ми писмо (ако ги четеш), че това е военният доставчик, към който някак си сме почти за постоянно прикрепени. Намирам меко казано за ирония факта, че трябва да го пазя. Този човек има нужда от охрана толкова, колкото патицата от дъждобран.

Всичко е толкова сюрреалистично. Идва, за да прибере парите за заплати за месеца. И аз си мисля, че ще отидем в някаква банка и ще вземем чек от хората на Бремер, който Олстронг ще депозира после в тяхната банка. Нищо подобно. Бодлива тел и бетонни блокчета в коридора пред една врата. Нолан си показва картата на сержанта от морската пехота отпред, който дежури там с цял взвод. Мястото е истинска крепост.

Както и да е. Минаваме през проверката — всички познават Нолан — и ни вкарват в една тясна вътрешна стая. На стените няма даже и прозорци. По земята още има мазилка от бомбардировките през април. Липсва даже хоросана. След като Саддам напуснал града, тук дошли грабители и отнесли всичко, наистина всичко. Армировката от стените. Жиците под мазилката. Направо да не повярваш. В цялото министерство няма нито едно бюро — всички използват сгъваеми маси като онези, които се намират в «Уолмарт». Не бих се учудил, ако са ги купили от «Уолмарт» и са ги транспортирали до тук.

И така, стоим в тази тясна, мрачна, мръсна стаичка. Четири електрически крушки. Температурата вътре е приблизително 65 градуса. Има двама мъже, които вземат документите на Нолан, преглеждат ги й след това изчезват в нещо като склад зад гърба им. Десет минути по-късно се връщат с пазарска количка пълна с пакети стотачки.

Стоя и си мисля: «Тия нещо се майтапят.» Но те преброяват четирийсет опаковки от по петдесет хиляди всяка и — ако щеш ми вярвай — Нолан се разписва срещу сумата, преброяваме ги още веднъж, и заедно ги тъпчем в неговата раница!

Представи си само. Нолан носи два милиона американски долара в брой в раницата на гърба си и се разхождаме през тълпа от не особено приятелски настроени хора във фоайето на Републиканския дворец. След това се връщаме в зелената зона, скитаме през бедните багдадски улици, гъмжащи от хора, които печелят по-малко от сто долара месечно и наистина не ни обичат. Дали бях уплашен? Този тип ненормален ли е или какво? На всичкото отгоре останах с впечатлението, че му харесва.

Казано по-накратко, извървяхме две пресечки по този наистина много претъпкан пазар и накрая се събрахме с моите момчета от ескорта, излязохме от града и се прибрахме в базата, където според слуховете Олстронг има огромен сейф — докаран от Америка, разбира се — монтиран с болтове към циментовия под на неговия офис.

Има още много да ти разказвам за някои от другите ненормални елементи на икономиката на това място — всички готвачи в базата са филипинци, а същинските пазачи на летището са от Непал. Днес срещнахме един тип на име Куван, който очевидно снабдява Олстронг с всичката тази работна ръка. Нолан ми каза, че никой от тези хора не изкарва повече от сто и петдесет долара месечно, докато самият той прави по двайсет хиляди! Каза ми като се уволня да се върна тук като доброволец и да работя за Олстронг. Бившите американски военни тук се превръщат в нещо като бандити. Ще ти хареса ли ако поема този път?

Добре, достатъчно за това място. И без другото слушаш достатъчно за Ирак, сигурен съм.

Това, което наистина ме интересува, ако четеш всичко, е дали по някакъв начин се свързвам с теб. Трудно е, когато не отговаряш, Тара. Ако си стигнала дотук и не желаеш повече да ти пиша, само ми кажи и аз обещавам да спра. Ако си решила и всичко е свършило. Но някаква част от мен се е вкопчила в надеждата, че може да пожелаеш да ми дадеш още един шанс, когато се върна.

Знам, както каза поне сто пъти, ако се върна. Е, предлагам ти сделка. Ще се върна.

Просто ми е трудно да приема, че леките различия в политическите ни убеждения наистина ни накараха да скъсаме. Признавам, понякога си мисля, че е добре да се биеш за нещо, било защото вярваш в някаква кауза, или защото си се записал в армията. Дал си дума и толкова. Може би не си съгласна, но се надявам някой ден да поспорим.

Ако би могла да ми пишеш, Тара, по един или друг начин ще съм щастлив да получа вести от теб. Обичам те. Все още.“

* * *

— Хей! Ивън!

Той вдигна поглед и видя Рон Нолан, застанал на вратата, която водеше назад към общата спалня, където спяха хората му. Беше писал писмото си на приглушена светлина, седнал на маса в иначе празната офицерска трапезария. Сега тъкмо приключи с написването на адреса, остави химикалката и кимна:

— Сър?

Нолан влезе в стаята.

— Не минахме ли вече през тази фаза? Ти си Ивън, а аз съм Рон. На колко си? Двайсет и пет?

— Двайсет и седем.

— Е, аз съм на трийсет и осем. Хайде, смили се. Като ми викаш „сър“ се чувствам стар. А когато се чувствам стар, ставам гаден. Убивам хора. След което ти ще си виновен. Това е един порочен кръг и грешката ще е изцяло твоя.

Последните думи, които бе писал на Тара още бяха в главата му и Ивън трябваше да насили лицето си в търпелива усмивка.

— Просто ще убиете, който ви падне?

Нолан, ухилен широко, вече беше стигнал до масата.

— Случвало се е. Неприятна картинка. Искаш ли бира?

Ивън имаше дразнещото чувство, че това пиене за отмора би могло да се превърне в хлъзгаво надолнище. Сега щеше да пие за втори път, откакто бе пристигнал. Но всъщност, какво толкова? При всичко останало, което става тук, кой го е грижа? Все пак зае наполовина позата на нежелание.

— Не трябва да пием — каза той.

— Правилно, забравих — наклони глава Нолан. — Ти да не се майтапиш с мен? Кой ще те накаже? Тук ти си началникът, пич.

— Знам. Мисля за хората си.

— Това да не е твоята мантра? Виждал си го по филмите или какво? Не виждам кой от твоите момчета ще бъде скандализиран. Те даже няма да те видят. Не бъди задръстеняк. Ще ти донеса бира.

— Една — Ивън се обърна и го каза на гърба му.

— Добре. За начало.

Нолан влезе отново в кухнята, отвори огромния двоен хладилник и се върна с две бутилки „Будвайзер“. Отваряйки едната, той я плъзна по дължината на масата към Ивън, който я спря и вдигна към устните си. Като свърши с първата глътка, Нолан вече седеше срещу него.

— Има електронна поща, нали знаеш? — посочи той плика. — Мама или някоя мадама?

— Бивше гадже. Пращах й имейли по време на цялото обучение и тя нито веднъж не отговори. Твърде лесно е да натиснеш бутона за изтриване. Или да си смениш адреса. Затова сега пиша писма. — Сви рамене. — Глупаво, но е може би някакъв вид физическа връзка.

— Щом е старо гадже, защо й пишеш?

— Не знам. Може би е губене на време. Аз съм глупак. — Отпи още веднъж от бирата си. — Бих искал само да знам дали получава проклетите писма.

— Значи това не е първото?

— Някъде десетото.

— И тя не е отговорила? Дори веднъж?

— Много лошо се скарахме. Бяхме на различни мнения за войната.

— Хората не скъсват заради такива неща.

— Ние, да. — Той погледна към другия край на масата. — Но понякога си мисля, че може нещо да й се е случило. Не мога да повярвам, че не иска да ми отговори. Може би не ги получава. Ако ги чете, знам, че би… може да е умряла или нещо да се е случило и тя да не може…

— Да не може какво?

— Не знам.

Нолан леко завъртя шишето.

— Приятел — започна той. — Не се обиждай, но сега ми изглеждаш малко смешен. Ето те тук, всеки ден рискуваш живота си. Има да свършиш къде по-важни неща.

— Да. Знам — преглътна бирата в устата си. — Знам.

— Искаш ли просто да се откажеш?

— Може би ако ми отговори, ще ми бъде по-лесно.

— Но ти имаш отговор от нея. Помисли си.

— Да, прав си. Знам, че си прав. — Надигна бутилката и я пресуши.

Нолан се изправи, отиде в кухнята и се върна с още две бири. Отвори едната за Ивън, подаде му я и седна.

— Къде си ходил на училище?

— „Санта Клара“.

— Колежанче, а?

Ивън сви рамене и Нолан продължи:

— Ей, това не е престъпление. Аз посещавах „Бъркли“ две години. Но не можех да понасям онова място, затова напуснах и се записах в армията. Попаднах при „тюлените“ и животът стана хубав. Ти завърши ли го?

— Аха.

— След това какво прави?

— Станах ченге.

Нолан се ухили и кимна:

— Имах това усещане, че си ченге.

— Защо?

— Приличаш на ченге.

— Познавам много ченгета, които не приличат на мен.

— Знаеш какво да търсиш, обзалагам се, че и те знаят. — Нолан отпи, усмивката не слизаше от лицето му. — То е в походката ти, в стойката. Едър си и се стремиш да поддържаш форма. Нормално да предположа, че си ченге. За всички ченгета навсякъде по света.

Нолан се изправи, вдигна ръка с изпъната длан, а Ивън се протегна и я удари достатъчно силно, за да се чуе пляскането в празната стая. Обратно на стола си, Нолан вдигна бирата и двамата мъже се чукнаха и пиха едновременно по една дълга глътка.

Когато Нолан донесе за трети път бира и те отново се чукнаха, той посочи писмото, което все още лежеше на масата между тях.

— Поддържаш ли връзка с някой у дома, който би могъл да я намери и да поговори с нея? Да открие какво се е случило.

— Всъщност не. Това място не е най-доброто от гледна точка на комуникациите, както сигурно си забелязал.

— Имаш ли семейство?

— Да, но… какво трябва да направя? Да помоля брат си или майка си да проверят дали Тара е добре? Нали ще изглежда странно. Тя може да си помисли, че я следя или кой знае какво.

— Е, ето какво ти предлагам — Нолан отново вдигна бирата си. — Утре летя за Сан Франциско. Ти ми даваш това писмо, а аз го нося лично на нея и я питам дали е чела и останалите. Ще науча цялата история. Връщам се след две седмици.

— Прибираш се вкъщи? Защо?

Той махна с ръка.

— Някаква логистична глупост за Джак. Проблеми в офиса. Да се покажа и да се уверя, че екипажът е на борда и работи. Ако получим някои от тези нови поръчки ще ни трябва нова сграда у дома. — Той сви рамене. — Бизнес. Работата е там, че ще имам достатъчно време да стигна с кола до Редууд Сити. Ще разузная какво е станало с твоето бебче.

— Бивше.

— Както и да е. — Той се пресегна, завъртя плика и прочете: „Тара Уитли“. Красиво име.

— Красиво момиче — каза Ивън.

— Вярвам ти.

— Наистина ли нямаш нищо против да отидеш и да й предадеш писмото?

Нолан разпери широко ръце:

— Хей, приятел! Моля те. Забрави за това. Вече е направено.