Джон Лескроарт
Предателство (15)

14.

Последното дете си беше тръгнало преди два часа, звуците от коридора бяха леки и далечни. От време на време се чуваше избръмчаването на копирната машина в офиса, и се регистрираше някъде назад в съзнанието на Тара, която стоеше загледана навън през прозореца на класната стая. Винаги бе намирала гледката за прекрасна, с малката горичка нискостеблени дъбове, загърнала едната страна на хълма от другата страна на улицата. Улицата се виждаше единствено от това място зад бюрото, така че човек можеше да си мисли, че тя въобще не съществува. Можеше да си представи, че хълмът се намира далече от всичко светско или градско — да речем в Тоскана, където никога не беше ходила. Понякога в такива късни следобеди донесената от вятъра пролетна миризма на люляк и жасмин се смесваше с миризмата на моливи и тебешир и тази класна стая се превръщаше в любимото й място на този свят.

Мислеше, че може да преброи на пръсти моментите, когато е била напълно щастлива и удовлетворена и много от тях бяха преминали именно тук. Някои от по-старите колеги в „Свети Чарлз“ може би бяха станали малко цинични с годините, но или Тара не бе работила още достатъчно, или цинизмът не бе присъщ на природата й; просто не беше такъв човек. Все още обичаше децата. Всяка година нова тумба и всяка година нови предизвикателства — о, да благодаря ви, предизвикателства — но също и с нови човешки създания, които да научиш, с които да се свържеш, да обичаш. Нова глина, също така. Ето така мислеше винаги за класовете си, когато започваше учебната година. Нова глина.

Облегната назад в стола си, тя бе потънала в мечтание. Лицето й бе отпуснато в доволство, с почти незабележимо вирнати ъгълчета на устните. Беше един ден също като този, мек и ароматен — станаха ли вече три години? Спомни си как цял ден й прилошаваше при мисълта за приятната си първа среща с онзи нов тип, Ивън. Прекалено приятна. Привличаше я твърде много и му позволи да го разбере, и всъщност не смяташе да се бори срещу това. Не и срещу този огън.

Ами ако се окажеше просто старото клише и той спре да я уважава и да я потърси отново? За бога, тя беше интелигентна жена със собствена кариера и знаеше, че никога не би изградила живота си около някой мъж, но мисълта никога да не види отново този мъж, когото бе срещнала само веднъж, внезапно й се стори непоносима.

И тя беше станала от бюрото си, сърдита на себе си, и бе отишла до прозореца да помирише въздуха отвън, което винаги й помагаше, когато се чувстваше потисната или разтревожена, и погледна надолу — а там беше Ивън, който слизаше от колата си с букет в ръка. Най-щастливият миг в живота й.

Въздъхна и отвори очи, изненадана колко бързо спокойното мечтание бе донесло достатъчно емоция да я доведе почти до сълзи. Пое дълбоко въздух и избърса очите си. Дръпна се назад от бюрото, мислейки си, е, добре, време е да се прибирам. Каква полза да мисля за миналото. Денят все още е красив и невероятно наситен с аромата на вятъра.

Прекоси към прозореца, за да помирише деня за последен път. И после погледна надолу.

На улицата Ивън излизаше от колата си. Не носеше цветя. Но все пак беше той, най-сетне дошъл да я види.

Чувствата отново заляха Тара и тя вдигна ръка до устата си. След това, след миг, тя я свали и сложи върху сърцето си.

* * *

— Здравей.

— Здравей.

— Помислих си, че може да си тук.

— С право. Следобедът е много красив. Любимото ми време.

— Спомням си.

Мълчание. Беше я сварил права, когато влезе в класната стая, но сега тя отново се върна зад бюрото си.

— Ти как си? — попита го най-сетне. — Изглеждаш добре.

— Добре съм. Все още имам главоболие, но в основни линии съм Мистър Късметлия.

— И аз чух така. Радвам се за теб. Радвам се, че си жив.

— И аз. — Той пристъпи една крачка към нея. — А ти добре ли си? Изглеждаш, сякаш си плакала.

Тя поклати глава и се усмихна с фалшива бодрост.

— Алергия. Лошата страна на всички тези цъфтящи растения. — Тя бързо вдиша и издиша, след което опита нова усмивка, която умря веднага. — Опитах се да ти се обадя.

— Знам. Държах се отвратително. Бих могъл да кажа, че тогава все още съм се възстановявал и не си спомням нищо, но това би било лъжа. Съжалявам.

Тя вдигна рамене:

— И аз се държах отвратително. Твърде непреклонна. Твърде глупава.

— Добре, — каза той — и двамата сме отвратителни.

— Отвратителни глупаци — допълни тя. И най-сетне успя леко да се усмихне.

— Така е по-добре — каза той. Погледна през прозореца към покрития с дъбове хълм. Когато отново се извърна към нея, челюстта му някак бе придобила по-твърдо очертание. Рязко пое въздух и го изпусна. — Продължаваш ли да излизаш с Рон Нолан?

Прехапвайки устна, тя кимна и отговори много тихо:

— Да.

— Обичаш ли го?

Тя сви рамене, поклати глава, пак сви рамене.

— Не знам, Ивън. Няколко пъти сме прекарвали много приятно, но не знам. Любов е голяма дума.

— Да, така е. Какво ще правим ние с това?

— Какво имаш предвид под ние?

— Ти и аз. Ние. Точно това искам да кажа. Факт е, че аз те обичам.

— За бога, Ивън, — тя поклати глава. — Не го казвай.

— Защо не? Това е истина.

— Ами… — тя се измъкна иззад бюрото и отново тръгна към прозорците. Спря за малко, после се обърна към него. — Моля те, не го казвай. Не знам какво да правя.

— Не е нужно да правиш нещо. Въпреки, че е една от причините да дойда тук. За да ти кажа, че те обичам. Ако се чудиш, да го знаеш.

Погледът й спря върху очите му.

— Добре — каза тихо. — Добре, сега знам. — Вдигна ръка до челото си и го натисна, докато пръстите й побеляха, след това я свали. — Имаше ли и други причини?

— Други причини за какво?

— Да дойдеш тук. Каза, че една от причините е да ми кажеш, че ме обичаш. Кажи друга?

Облак падна върху челото на Ивън — не можеше да си спомни. За един ужасен миг той си помисли, че завинаги може да е забравил истинската причина да дойде да види Тара днес. Не беше дошъл да й каже, че я обича. Не беше сигурен в това, докато не застанаха един срещу друг. Но по-късно заговориха и то излезе, а сега не можеше да си спомни истинската причина да дойде тук.

— Опитвам се да си спомня — каза той. — Можеш ли да ми дадеш няколко секунди?

Сега тя за първи път стана свидетел на резултата от раняването му и той изпитваше болезненото съзнание, че този миг може да промени завинаги всичко между тях. В нейните очи сега той щеше да е повреден, ненормален, недъгав — не толкова умен както преди, не съвсем същия човек. Не съвсем равен на нея.

Не можеше да позволи това да се случи.

Затвори очи, концентрира се. Хайде, мисли, хайде.

Спомни си. След това отвори очи и отговорът стигна до езика му:

— Другата причина да дойда, е да ти задам един фактологически въпрос.

Изведнъж тя отново се доближи до него. Изразът й бе спокоен, пристъпи няколко крачки напред, а ръцете й се скръстиха на гърдите.

— Мога да отговарям на прости фактологически въпроси. — На устата й играеше усмивка.

— Добре. Спомняш ли си кога за първи път чу, че съм ранен?

Озадаченият й поглед остана дълго върху лицето му, сякаш бе изненадана, че той пита точно това.

— Разбира се — отговори тя. — Една вечер случайно срещнах майка ти в супермаркета. Мисля, че беше няколко дни преди Коледа. Знам, че беше няколко дни преди да ти се обадя.

— Да ми се обадиш в „Уолтър Рийд“? Когато не исках да разговарям с теб?

— Точно така.

— Сигурна ли си? За времето, имам предвид. Точно преди Коледа?

— Разбира се, точно тогава беше. Кога иначе е възможно да съм го научила?

— Какво ще кажеш за по-рано, когато всъщност се случи? Да речем през септември.

— Не, Ивън. Как може да съм знаела тогава?

Той вдигна рамене.

— Добре, тогава кога започна да излизаш с Рон Нолан?

— Какво общо има Рон с това?

— Мислех, че го е споменал, затова.

— Той не знаеше за това, Ивън. Ти и момчетата сте били прехвърлени от неговата база през седмицата, когато той се върна.

Ивън наклони глава малко на една страна, като любопитна птица. Изучавайки лицето й, той прочете само искреност, откритост, може би леко объркване. Едно нещо беше ясно — тя казваше истината, такава, каквато й беше известна.

— Ние сме били прехвърлени?

— Така каза Рон.

— Къде сме били прехвърлени, Тара? Каза ли ти това?

— Не, мисля, че не знаеше.

— Правилно. Не е знаел. Знаеш ли защо? Защото не бяхме прехвърлени въобще. Тръгнахме на тази последна мисия от летището на Багдад, където през цялото време бяхме с Рон. Можеш да го провериш.

Червеят на съмнението се разпростря върху чертите й. Сви устни, смръщи чело, очите й се стрелкаха, търсейки място, на което да се спрат.

— Но… — думата увисна между тях. Ръцете й се отпуснаха безжизнено отстрани. — Нищо не разбирам.

— Рон беше с нас в конвоя, Тара. Беше в моя джип. Беше до мен, когато ме раниха.

— Не. Това не може да е истина.

— Защо да си го измислям, Тара?

— Не казвам, че си го измисляш, Ивън. Макар да откривам причина да го направиш. Но не мисля, че би могъл.

— Не мога. Не го измислям — каза той. — Случи се именно това.

Тя задържа очи върху неговите цяла минута, а после едва чуто, гласът й подхвана следващата сламка:

— Може би… искам да кажа, мисля дали не е от онова, което се е случило с главата ти… Може да не си спомняш много точно?

Той кимна — спокоен, търпелив, сдържан.

— Това е основателен въпрос. Забравил съм някои неща. Не си спомням цели дни и седмици, след като дойдох в съзнание. Но Рон беше с нас в онзи конвой. Спомням си всичко за онзи момент. Ако все още не ми вярваш, можеш да го провериш в Интернет. Само натискаш Гугъл, Масба. — Той каза буква по буква името на квартала в Багдад. — Всичко е там. Той е причината всичко да отиде по дяволите. И това е причината така бързо да напусне Ирак. Започвало е разследване, а той е знаел, че ще стигнат до него.

Лицето й бе останало без цвят. Очите й оглеждаха ъглите в стаята, сякаш можеше там да открие някакъв отговор. Отмахна кичур от челото си. Постави длан на един от чиновете, за да се подпре и бавно седна на стола зад него.

— Той ми каза, че нямал и представа, че си ранен. Научил го от мен, след като аз се бях видяла с майка ти и тя ми каза.

— По Коледа.

Тя кимна.

— Точно така.

— И ти каза, че за първи път чува.

— За първи път. Заклевам се, Ивън. Не, той се закле. Не бил чувал нищо за това.

— Не е било нужно да чува, Тара — каза Ивън. — Той беше там. Той започна стрелбата.

* * *

Спиноза наля в чаши кафе за двамата и изведе Ивън в задния двор, за да не пречат на Лиса и четирите дечица да гледат филма в дневната. Денят, от който оставаше поне половин час светлина, продължаваше да е топъл и пълен с аромат. Двамата мъже седнаха на масата за пикник под дървена конструкция, обвита с лози.

— Е — започна Спиноза, — пипна ли своя наркодилър?

— Още не съм — отговори Ивън. — Не е в града.

— Много е важно правилно да избереш момента — отбеляза Спиноза.

— Не знам — каза Ивън, — моментът е важен, но аз бих сложил до него и мястото. Сантиметър настрани от него и историята ще е съвсем различна. Това е ставало повод за доста кошмарни истории.

— Недей да правиш нещо глупаво, Ив — каза лейтенантът. — Ако наистина смяташ, че има нещо около този тип, прехвърли го на наркоотдела. — Спиноза духна кафето си и отпи. — Между другото, спомняш ли си господин Халил, за който говорихме онзи ден в обедната почивка? От преди няколко часа господин Халил е случай под двойна юрисдикция. Нали се сещаш за осколочната граната? Е, федералните окончателно потвърдиха, че именно това е вдигнало стаята във въздуха и започнало пожара. Така че участват в случая, въпреки факта, че както изглежда господин Халил и жена му най-напред са били застреляни с по един деветмилиметров в главите.

Лицето на Ивън вероятно бе издало нещо. Спиноза изведнъж остави чашата на масата.

— Какво има?

— Нищо — каза Ивън.

* * *

Ивън напусна дома на Спиноза с чувство за огромно объркване. Беше планирал — беше се надявал — някак да извади пред Спиноза снимката от компютъра на Нолан, но нямаше как да разкаже на лейтенанта по какъв начин се беше сдобил с нея — че беше влязъл незаконно в чужд дом и е направил безнадежден целия зле замислен план. Но когато стигна до разрушения дом на Халил, Ивън с доволство установи, че къщата от снимката всъщност е тяхната и реши, че онова, което трябва да направи, е да изпрати дискетата на ФБР. Нолан трябва да фигурира в базата данни на бюрото и да знаят неговата история. Преимуществото в тази нова идея беше, че и ФБР, и Бюрото за контрол над алкохола, тютюна и оръжията бяха известни с безскрупулното си отношение към процеса на разследване и вероятния мотив. Ако те започнеха да вярват, че Нолан е убил семейство Халил, особено ако има връзка с Ирак или тероризма, те щяха да намерят начин да го разпитат, може би дори да влязат в дома му, където щяха да открият гранатите, другите снимки, пистолетите. Във всеки случай, след като получат дискетата, Нолан щеше да влезе в сферата им на наблюдение. След това щеше да е само въпрос на време да го пипнат.

Нощта вече бе паднала. Ивън мина от хладилника, който бе отворил, за да си сипе лед, до кухненската маса. Носеше огромна рекламна чаша на Сан Франциско Джайънтс, пълна с равни чаши водка и портокалов сок. Главата му отново пулсираше, а искриците в периферното зрение предвещаваха идването на мигрената. Вече бе изпил две таблетки Викодин и веднага щом свършеше, трябваше да си легне, ако искаше на другия ден да е на работа.

Със сини ръкавици от латекс на ръцете, той дръпна към себе си самозалепващия се плик. Беше му отнело известно време да напише с лявата ръка адреса на Нолан върху листче от бележник и адреса на ФБР върху плика. Но сега беше доволен — почеркът беше четлив, но не можеше да бъде идентифициран като неговия. Плъзна листчето с адреса на Нолан в плика, заедно с дискетата, след което махна предпазната лентичка върху лепилото и затвори плика. Отлепи няколко самозалепващи се марки от лентата, която беше купил и ги постави отгоре. Утре щеше да спре в някой друг квартал и да пусне плика в някоя пощенска кутия.

Сега го остави върху масата и набързо го огледа отново. Уверил се, че не може да го проследят до него, той отиде в спалнята, изгаряйки светлините, докато вървеше. Легна на леглото без да се съблича, дръпна одеяло върху раменете си, обърна се настрани и затвори очи.

* * *

Малко след като наистина се стъмни, Тара се обади на майката на Ивън, Ейлийн, и поиска адреса му. Тя почака, размишлява, направи повторно някои догадки и някъде след 11:00 излезе от апартамента си и потегли към неговото жилище. Паркира на тъмната улица отсреща и поседя около пет минути в колата със свалени стъкла. Ръцете й бяха събрани като за молитва пред устата.

Когато стигна до вратата чуваше по-силно ударите на сърцето си от собственото си плахо почукване. След минута почука пак, по-силно. И зачака.

Вътре светна лампа и се чуха стъпки. Пое дъх.

Вратата се отвори. Беше спал с дрехите. Косата му бе разчорлена, очите имаха още онзи сънен поглед, който й бе до болка познат. Вдигна поглед нагоре към него, осъзнавайки колко много обича да го гледа така нагоре, това й бе липсвало; обичаше неговия ръст и беше толкова по-различно от това да гледа право напред към Рон Нолан. Всичко е толкова различно и толкова по-хубаво с Ивън. Как бе могла да го забрави?

Не успя да накара лицето си да се усмихне. Твърде много се боеше. Сега кръвта й пулсираше в ушите, ръцете й не можеха да си намерят място отстрани край тялото.

Той само я гледаше.

— Много ли е късно? — попита тя. — Имам предвид тази нощ.

— Не.

— Нужно ми е да поговоря с теб още малко. Имаш ли нещо против?

— Всичко е наред, Тара. Можеш да постъпиш, както желаеш. Искаш ли да влезеш?

Отстъпвайки настрани от вратата, той й направи място да мине, след това затвори тихо зад гърба й, докато тя продължи към дневната и спря до плота, очертаващ кухненската част. Обърна се да го погледне. Раменете й се повдигнаха и паднаха.

Застанал до вратата, той каза:

— Не мога да ти обещая, че ще говоря много добре. Имам малко проблеми със спането, затова гълтам разни неща. Освен това пих едно-две. Пия прекалено много. Трябва да престана.

— Боли ли те?

Успя да се усмихне.

— Понякога боли малко, но не е това проблемът. — Замълча за секунда, после продължи: — Знам, че каквото и да казват, не съм се оправил напълно. Може би никога няма да съм същият. Да си призная, понякога от това ми идва да полудея. Предимно когато съм сам. Но не искам да карам някой да се чувства длъжен постоянно да е с мен.

— Майка ти?

— Добър пример, да. Пък и който и да е. Но… — той отново сви рамене — Това правя в момента, Тара. Държа се. Надявам се, че се възстановявам. Опитвам се да преодолея това, което се случи.

Ивън продължаваше да стои до вратата без да прави опити да скъси пространството между тях. Тя чувстваше как разстоянието я привлича, причинявайки някаква отделна болка, затова направи стъпка напред, после още една.

— Но стига сме говорили за мен — каза Ивън. — Какво искаше да обсъдим?

— Рон. Никога… Исках да ти кажа, че с него никога не е било като с теб. Беше напълно различно.

— Беше? Минало време?

Тя въздъхна тежко.

— Да. След онова, което ми каза днес.

— Добре. И какво при нас беше по-различно?

Тара сложи ръце на кръста си. Заслужаваше да получи този въпрос. А той заслужаваше искрен отговор.

— Защото между нас се получаваше връзка, Ивън. Толкова е просто.

Той кимна.

— Знам.

— Не мисля, че това някога може да изчезне.

— Не. И аз мисля така.

Тя погледна в очите му.

— Защо стоиш там? Сякаш се страхуваш от мен.

— Страхувам се. Толкова много, колкото е необходимо.

— И колко е това?

— Зависи доколко това, че си свършила с Рон, означава, че си се върнала при мен.

Тя почака няколко секунди, после премахна разстоянието между тях. Погледна го пак отдолу нагоре, сега за да го помирише отблизо.

— Боли ли те, когато се докосва белега?

— Това е само белег.

Но той наведе глава, за да може тя да го види. Почти идеален кръг, все още малко грапав.

Тя бавно вдигна ръка към главата му. В мига, в който го докосна, усети краката й да омекват. Проследи очертанията му с пръсти, сълзите избиха в очите й и тя не направи опит да ги спре. Ивън наведе глава и се опря в нея.

Тя вдигна и другата си ръка към косата му и прегърна главата му.

Държейки я, събрал ръце зад гърба й, той се свлече на колене пред нея. Притисна лице отстрани до бедрото й. Но после нейните ръце върху главата му започнаха да го водят насреща и като я обхвана отзад, той я привлече и притисна в себе си. Тя го отдръпна леко настрани, само колкото да се освободи от дрехите си и после пак се върна там.

Вече извън времето тя бе на пода, обвила крака около врата му, обзета от прилива на кръв и огън, които познаваше само с него. След което остана единствено нейния вкус в устата му и виковете, които не спираха да идват. Накрая и двамата останаха на пода, изтощени, заситени и свързани с всяка част от себе си.