Джон Лескроарт
Предателство (29)

28.

В осем и половина на другата сутрин Мери Патриша Уелан-Мийли седеше върху ъгъла на бюрото си в своя малък кабинет. Зад нея през прозореца втори ден беснееше силна буря и нямаше никакви признаци, че ще престане скоро. На паркинга отвън падаха наклонени почти хоризонтално порои студен, силен дъжд. Пред Милс беше секретарката й Фелис Бринкли, седнала върху сгъваем стол и с бележник в ръце.

Фелис беше сериозна жена. Носеше малко грим, а косата си беше оставила сива. Милс смяташе, че това е нещо като защита срещу лоши типове — но с нейната фина кожа, изваяни скули и замрежен, чувствен поглед, даже и сивата коса, и липсата на суетност не скриваха факта, че тя бе изключително привлекателна жена.

На трийсет и шест години тя беше майка на две момчета и едно момиче, всичките под дванайсет. Милс беше убедена, че тя е един от най-умните хора, които бе срещала, затова постоянно се опитваше да я убеди да държи изпитите и самата тя да стане адвокат, Фелис обаче категорично отказваше — може би само по себе си, признаваше Милс, това бе доказателство за интелигентността й. При сегашното положение, обясняваше Фелис за стотен път, можеше да идва рано, да отработва часовете си, да пропусне обяда и да се прибере вкъщи точно когато децата се прибираха от училище. Съпругът й Джон даваше извънредни смени в градската служба за поддръжка срещу допълнително заплащане, така че по този начин винаги щеше да има някой при децата.

— Просто те са най-важното за нас.

— Но с допълнителните пари, а те няма да са малко, въобще няма да се налага Джон да работи, стига да започнеш работа в добра фирма. Това със сигурност ще стане.

— Да, но ще трябва да работя денонощно. А как ще се чувства той като не работи? Той иска да работи. Или ако аз изкарвам повече от него? Не смятам, че това е непременно рецептата за щастлив брак.

— Но смята, че няма нищо лошо той да изкарва повече от тебе?

— Не смята така.

— Но ако смяташе, това щеше да е в реда на нещата.

— Да, но щеше да мисли, че е в реда на нещата и ако аз изкарвам повече, стига животът ни да върви по-добре по този начин. Но защо трябва само заради парите да започвам работа, която няма толкова да ми допада и ще ме отдалечава от децата ми?

— Защото парите дават сигурност, Фелис. — Тя вдигна пръст предупредително. — Добре, знам че не искаш да мислиш за това, но какво ще стане ако той те напусне?

— Кой, Джон ли? — Тя се засмя. — Джон никога не би ме напуснал.

— Откъде можеш да си толкова сигурна? Той е мъж, нали?

Фелис бе чувала всичко това преди и го намираше за забавно. Нейната нещастна, тъжна, амбициозна шефка, която работеше като ненормална и никога не беше имала стабилна връзка, се опитваше да обясни на Фелис как да направи живота си по-сигурен и щастлив — ситуацията сама по себе беше толкова смешна, макар и донякъде трогателна.

— Не всички мъже си тръгват — каза Фелис. — Например и двамата дядовци на децата са налице и са женени за бабите им. Случва се. Всъщност и в двете семейства, моето и на Джон, това е нещо като традиция. — Тя отметна косата си назад от челото, отвори бележника върху скута, щракна химикалката няколко пъти и погледна часовника си. — Какво ще кажеш да ми представиш това последно заключително обръщение.

Милс изведнъж ококори очи и отрезвя. Скочи от бюрото си.

— Боже, наистина ли вече е единайсет и половина? Трябва да…

Фелис вдигна ръка.

— Трябва да се успокоиш, госпожо обвинител и да изложиш нещата. Само това се иска от теб. Бавно и ясно.

— Права си. — Милс издуха кичур коса, паднал пред устата й. — Права си.

— Да, права съм. — Фелис отново щракна химикалката. — Добре, давай.

* * *

— Дами и господа съдебни заседатели. — Милс стискаше бележника със записките си, макар че отлично знаеше какво трябва да каже. — В началото на този процес аз ви казах, че уликите ще докажат без всякакво съмнение, че обвиняемият е убил Рон Нолан преднамерено и злоумишлено. Сега бих искала да отнема малко от времето ви, за да ви поговоря за правото и как доказателствата постигат именно това.

През следващите четирийсет и пет минути тя се спря върху елементите на убийството, за да им помогне да прегазят през многословните и понякога загадъчни указания, които съдията щеше да им даде след приключване на разглеждането. След това стигна до същността на спора.

— Вече ви обясних, какво е убийство. Говорих за юридическата дефиниция на предумисъла и се надявам коментарът ми да ви е помогнал да разберете какво се изисква да бъде доказано по закон, за да бъде намерен обвиняемият за виновен. Сега искам да ви поговоря за уликите, спецификата на свидетелските показания по това дело, веществените доказателства, разумните изводи, които могат да се извлекат от показанията и от тези веществени доказателства, за да покажа, че поведението на обвиняемия съответства на престъплението убийство от първа степен.

— С какви данни разполагаме? Първо, господин Нолан и обвиняемият са били съперници в борбата за чувствата на една и съща жена, Тара Уитли. Защитата пожела да ви накара да повярвате, че в нощта на нападението на обвиняемия над жертвата — което той между другото открито призна — след шестмесечна връзка с господин Нолан, Тара Уитли изведнъж решава да обърне чувствата си към обвиняемия и именно поради тази промяна, той вече не е имал мотив да убие господин Нолан. Аз заявявам пред вас, че това е пълна неистина.

— Чакай малко — намеси се Фелис — не казвай „неистина“. Бъди малко по-земна. Защо не: „Според вас, има ли смисъл в това?“

Милс кимна и си записа нещо.

— По-добре е. — След това закрачи и възобнови речта си. — Защитата твърди, че човек, който е загубил приятелката си заради друг мъж, който вярва, че този мъж, лъжец и измамник и го е предал, който знае, че той е имал интимната връзка с приятелката на обвиняемия, докато е лежал в болницата, изведнъж научава, че тази приятелка смята да се върне при него и вече всичко е наред. Никаква горчивина. Никаква враждебност. Никаква омраза. Това се опитва да ви пробута защитата. Аз се надявам, че няма да го приемете.

Преди всичко, защото здравият разум казва, че това е лъжа. Кървавите вражди не свършват за една секунда. Отдавнашната омраза не изчезва за една нощ. А обвиняемият е знаел, че госпожица Уитли, която веднъж вече е променяла мнението си, може също така лесно да го промени на следващия ден и да предпочете господин Нолан пред него. Нещо повече, доказателствата разкриват, че обвиняемият е продължавал да мрази Рон Нолан.

След като разговарял с Тара, той се въоръжил със смъртоносно оръжие — както чухте от показанията, тези метални боксове са смъртоносно оръжие — и отишъл в дома на господин Нолан с ясно заявената цел да се бие с него. Прилича ли ви това на човек, който е загърбил лошите чувства, който е простил на врага си, който повече не иска да причинява болка и да търси отмъщение? Разбира се, не. Това са безсмислици. — Тя спря до прозореца. — Стига ли по този въпрос?

Фелис кимна.

— Мисля, че да. Не трябва да прекаляваш. Просто карай нататък.

Милс закрачи отново и продължи.

— Тъй като засегнах въпроса за мотива, нека кажа, че само мотивът…

— Не — прекъсна я Фелис. — Тежестта на мотива ще бъде включена в инструкциите на съдебните заседатели. Не е необходимо да навлизаш там.

Милс кимна и започна отново.

— Защитата иска да ви накара да повярвате, че вторият еднакво силен мотив за убийството — това че обвиняемият е искал да попречи на господин Нолан да говори пред ФБР — е теоретичен, тъй като господин Нолан вече бил говорил с тях. Това е изопачен аргумент. — Тя спря. — „Изопачен“ добре ли звучи?

Фелис помисли няколко секунди.

— Може би е малко цветисто.

— Какво ще кажеш за „привидно приемлив“?

— Още по-натруфено. — Секретарката завъртя очи. — Какво ще кажеш да използваш една най-обикновена дума, „съмнителен“?

— „Фалшив“.

— „Натъкмен“.

Милс щракна с пръсти.

— Ето, това е, „натъкмен“. — Тя се върна към официалния тон. — Този аргумент е натъкмен, защото първо, възможно е обвиняемият да е допускал, че господин Нолан разполага и с други улики. Но по-същественото е, че нищо казано от господин Нолан пред ФБР по случая Халил е нямало да може да бъде използвано срещу господин Шолер, ако господин Нолан е бил мъртъв. Ако сте научили едно нещо по време на този процес, то е, че ние имаме нужда от живи свидетели да дават показания. Предлагам ви да помислите върху това, че обвиняемият е имал дори по-силен мотив да убие господин Нолан, след като веднъж е станало ясно, че той го е предал и се е готвел да свидетелства срещу него. Ако обвиняемият е убил семейство Халил, още едно убийство, с цел да го предпази от закона, не би навредило.

— Уха! — възкликна Фелис. — Подготви се. Тук господин Уошбърн направо ще подскочи.

— Знам. Но аз имам право да водя спор и искам журито да чуе това.

— Съдията няма да го допусне.

— Не, вероятно няма. Но аз ще говоря бързо и ще се опитам да кажа колкото може повече, преди да ми затворят устата.

— При известни условия, както знаеш.

— Знам. Добре, по-нататък. — Милс направи бързо справка с бележките си. — Но нека да се върнем на това какво всъщност се е случило, какво според доказателствата безспорно се е случило. Въоръжен с метални боксове и признавайки пред Тара Уитли, цитирам, че ще сложи край на това, край на цитата, обвинителят отива с колата си до жилището на господин Нолан и го напада. Следва бой, в който и двамата мъже получават наранявания. Три дни по-късно върху леглото в спалнята на господин Нолан е открит пистолет с отпечатъците на обвиняемия, близо до мястото, където жертвата лежи на пода, простреляна смъртоносно в главата с оръжие от същия калибър.

Какво точно се е случило през онази нощ? Единственият човек, който може да ни каже това твърди, че не помни нищо от онзи момент. Не помни нищо въобще. И това при показанията на неговия лекар, че изключването на съзнанието трае не повече от десет минути. Това оставя доста време, което обвиняемият не може да обясни и за което нищо не помни. Изслушаните показания, и онези от неговите свидетели, не подкрепят твърденията му.

Така че при липса на абсолютна сигурност, на нас ни остава само едно — да си зададем въпроса какво е най-разумното обяснение на фактите, изложени в показанията. По-разумно ли е да приемем, че обвиняемият е приключил боя си с господин Нолан и след това, пиян и с мозъчно сътресение, се връща сам с колата си до своя апартамент, където продължава да пие два дни, докато някакъв неидентифициран трети човек, поради някаква необяснена причина…

— Може би по-добре е „необяснима“.

— … поради някаква необяснима причина влиза в жилището на господин Нолан, пребива го с ръжена и след това го застрелва? Или е по-разумно да повярваме, че въоръжен с металните си боксове обвиняемият е надвил господин Нолан в боя и като край на цялото упражнение го застрелва в главата с пистолета, открит на местопрестъплението? Тогава, дами и господа, и само тогава той се е върнал вкъщи и продължил да пие до несвяст. — Милс спря, срещна погледа на Фелис и поклати глава. — Мразя този тип.

— Не си личи — коментира секретарката й. — Всичко е ясно и обективно. Напълно го приемам.

— Не е ли малко кратко?

— Според мен не.

Милс вдигна очи към часовника на стената.

— Време е за шоу. Представяш ли си да бия Уошбърн?

— Само не бързай. Изговаряй бавно изреченията. — Фелис се изправи и бързо прегърна шефката си. — Готова ли си?

— Както никога.

— Добре. Върви и ги разбий.