Джон Лескроарт
Предателство (25)

24.

Когато след кратката следобедна почивка всички се настаниха по местата си, Уошбърн забеляза, че с напредването на деня Милс беше започнала да губи чувството си за хумор. Но независимо дали й доставяше удоволствие или не, тя осъществяваше едно недвусмислено, праволинейно излагане на случая, което обикновено допадаше на съдебните журита. Следващият свидетел беше прекият началник на Ивън от полицейското управление, лейтенант Лохланд. Разтревожен от неявяването на Шолер на работа, той го беше открил в апартамента му пиян и покрит с кръв, а след това го беше арестувал.

— Лейтенант, обвиняемият е бил под ваш пряк надзор, докато е работил в полицейското управление. Така ли е?

Но Уошбърн и Ивън бяха обсъдили това предстоящо показание по време на почивката и възрастният адвокат скочи на крака преди още тя да бе завършила въпроса си.

— Възразявам! Няма отношение към делото! Триста петдесет и две, Ваша чест.

Толсън обърна въпросителен поглед към Милс.

— Госпожо обвинител?

— Основополагащо доказателство, Ваша чест.

— Това е доста широко. Можете ли да бъдете по-конкретна?

— Свързано е с душевното състояние на обвиняемия, довело до конкретното действие. Също и с незаконното влизане в дома на господин Нолан.

Следвайки нещо, което Уошбърн бе започнал да разпознава като модел, съдията свали очилата си да помисли за малко. Преди да успее да ги сложи обратно и да обяви решението си, Уошбърн каза:

— Ваша чест, ако позволите, бих искал да помоля за съвещание по въпроса.

Ако Милс беше започнала да се изморява да губи точки, благодарение на снижената кръвна захар, ако това бе при нея тенденцията в следобедните часове — а тялото й говореше именно за това — Уошбърн без колебание щеше да се възползва.

Сега последва една по-кратка пауза и накрая Толсън кимна:

— Много добре. Можете да се приближите.

Когато двамата адвокати се изправиха пред банката, Толсън се надвеси отгоре.

— Какъв е проблемът, Арън? — попита той.

— Ваша чест, връзката между лейтенант Лохланд и клиента ми не може да има отношение към делото. Единствената полза, която това ще донесе на обвинението е да създаде негативен образ на клиента ми. Ще разкаже това, че Ивън е бил пълен с гняв, че е излъгал началниците си, когато е влязъл в къщата на Нолан, че не се е подчинил на заповеди, може би че се е напил по време на дежурство. Няма нищо свързано с основния въпрос тук и дори ако има, то е по-скоро в състояние да създаде предубеждение, отколкото да добави някаква доказателствена стойност; все едно да отворим кутия с червеи.

— Госпожице Уелан-Мийли?

Очевидно атаката на Уошбърн по този въпрос бе попаднала в слабото й място. Но тя не беше готова да отстъпи нито една част от територията си без борба.

— Лейтенантът е враждебно настроен свидетел, Ваша чест. Мислите ли, че ще иска да свидетелства срещу друго ченге и то с което са работили заедно? Той няма да каже нищо лошо за характера на Ивън. В най-лошия случай ще каже, че има психически проблеми и все още се възстановява от раните от Ирак. А това ще извика най-малкото състрадание у съдебните заседатели. Това всъщност е част от позицията на адвоката на защитата. Как иска да прокара това чрез своите свидетели, а не го допуска чрез моите?

— Ако е наистина толкова състрадателно — възрази Толсън, — съмнявам се, че господин Уошбърн щеше да отправи възражение. Пък и ако е така, вие защо държите на него? — попита съдията. Когато Милс не можа да измисли отговор в продължение на десет секунди, Толсън каза: — Хайде да продължаваме нататък, какво ще кажете?

Уошбърн наклони глава.

— Благодаря, Ваша чест.

Обратно на масата на защитника той издърпа пред себе си жълтия адвокатски бележник и нарисува усмихнато лице, което прикри с ръка и показа на клиента си. Същевременно Милс се опитваше да подхване разпита на свидетеля.

— Лейтенант, вие арестувахте обвиняемия, нали?

— Да, аз бях.

— Можете ли да запознаете съдебното жури с детайлите?

— Да, разбира се. — Той се обърна към съдебните заседатели и започна в разказвателен стил. — Лейтенант Спиноза, който оглавява отдел Убийства, беше така любезен да ми се обади вкъщи онази събота и да ми каже, че се тревожи за полицай Шолер. Бил извикан заради убийството на Рон Нолан и си спомнил, че полицай Шолер бил проверявал това име в компютъра няколко дни преди. Спиноза попита дали знам къде е и аз отговорих, че не знам. Полицай Шолер не се беше явил на работа в четвъртък и петък, така че когато получих обаждането на Спиноза, аз самият започнах да се тревожа.

Реших, че е най-добре да проверя в апартамента му, затова отидох до там — той живее в един от онези комплекси покрай Еджууд Роуд. Всички щори бяха спуснати, така че нямаше как да надникна вътре. Почуках и го извиках по име. Никой не отговори, но чух отвътре някакво слабо движение — сякаш беше паднал някакъв предмет.

В този момент започнах да си мисля, че нещо не е наред. Извадих мобилния си телефон и набрах неговия номер, а телефонът вътре започна да звъни и аз започнах да удрям по вратата и да викам.

Уошбърн знаеше, че може да направи възражение срещу този разказ, но знаеше, че той така или иначе щеше да бъде чут, затова само се надяваше да мине, колкото е възможно по-бързо.

— И накрая чувам „Да, един момент“, и след няколко секунди полицай Шолер отваря вратата, просто ей така. Оглеждам го и виждам, че е бил бит. И го питам какво е станало. А той сякаш не разбра въпроса. След това го питам дали знае нещо за един тип Рон Нолан, който е бил убит.

Лохланд спря, седна назад и скръсти ръце в скута си. Но Милс нямаше да го извика, ако не й беше нужен за нещо. Затова попита:

— И той реагира ли по някакъв начин на това, лейтенант?

— Да, мадам. Изруга.

— Изруга. Какво точно каза, лейтенант?

Уошбърн знаеше отговора на този въпрос. Почти изскочи от стола си, за да направи възражение и за огромно неудоволствие и на Милс, и на Толсън поиска второ съвещание.

Когато и двамата адвокати се изправиха отново пред съдията, Милс незабавно нападна:

— Ваша чест, това е най-фриволното възражение, което някога съм чувала. Господин Уошбърн знае какви думи е изрекъл обвиняемият при новината за смъртта на господин Нолан и съдебните заседатели също трябва да ги чуят.

Уошбърн даде ответен удар:

— Няма нужда съдебното жури да чува вулгарности, Ваша чест. Защитата ще признае, че Ивън е използвал език, който някой може да намери за оскърбителен, въпреки факта, че дори това признаване би могло да го очерни в очите на някои членове на журито.

— О, моля ви — извъртя очи Милс. — Този човек е на съд за убийство, Ваша чест. Той е влязъл незаконно в дома на жертвата. Признава, че го е пребил с метални боксове.

— Бил е се с него с метални боксове — кротко я поправи Уошбърн — Доказателствата подкрепят тезата за бой между двама професионални войници, не за пребиване на единия от другия.

— Това е очевидно изпадане в подробности, Ваша чест. И всъщност, като се замисля, започвам да се чудя дали господин Уошбърн не е подготвил лейтенант Лохланд за неговите показания, така че да може да повдигне това възражение, вместо да го остави просто да повтори думите на обвиняемия, които той винаги е казвал по време на подготовката си при мен.

— Ваша чест — лицето на Уошбърн изобрази тъга от факта, че неговата опонентка бе паднала дотам да го обвини в подсторване на нейния свидетел. Въпреки че, разбира се, беше направил точно това. Ако по някакъв начин можеше да задържи извън протокола злополучните думи на Ивън, изречени от замъгленото му от алкохол съзнание, то щеше да е значителна победа. — Протестирам срещу внушенията на колегата, че може да съм действал неетично.

— Не казвам това, Ваша чест. Искам да кажа, че съдебното жури знае, че обвиняемият е направил всичките онези доста съмнителни неща, освен че излъгал своя началник и приятеля си, ключаря, фактът, че е използвал една неприлична дума едва ли е в състояние да опетни повече репутацията му.

Толсън бутна нагоре очилата си и погледна смръщено през тях.

— Съгласен съм, адвокат. Свидетелят може да отговори на въпроса.

— Ваша чест — намеси се Уошбърн, — позволяването на свидетел да говори вулгарности от свидетелската скамейка е хлъзгав наклон, който…

— Адвокат, не вярвам… не вярвам, че става въпрос за най-мръсните думи, нали?

— Не, Ваша чест.

— Все още не знаем това, Ваша чест, свидетелят не е отговорил на въпроса.

Но този последен коментар най-сетне вбеси Толсън.

— Не си играйте с мен, господин адвокат. Аз се произнесох. Не губете повече времето на този съд.

— Разбира се, Ваша чест. Извинявам се.

Толсън пренебрегна извиненията му.

— Госпожице Уелан-Мийли, можете да продължите.

И в крайна сметка Милс се върна на мястото си на десет фута пред свидетеля.

— Лейтенант, бихте ли казали на съдебните заседатели точните думи на обвиняемия, когато го попитахте дали познава Рон Нолан и му съобщихте, че е бил убит?

— Да, мадам — обезсърчен от факта, че няма да може да пропусне това, той се постара да го посрещне по най-добрия начин. Обърна се към съдебните заседатели и заговори на тях. — Каза: „Сритах му задника“ а аз казах: „Исусе, Ивън, той е мъртъв.“ А той: „Точно така, по дяволите.“

Милс дръзко погледна Уошбърн и рискува да си навлече гнева на съдията, като кимна, насочвайки думите си, колкото към съдебното жури, толкова и към своя опонент.

— „Точно така, по дяволите“. Благодаря, лейтенант, нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Уошбърн.

Чевръст като юноша, Уошбърн почти скочи до мястото, откъдето започна кръстосания разпит на свидетеля.

— Лейтенант Лохланд, след първата реакция на полицай Шолер на новината той какво направи? — решението да нарича Ивън със служебното му име пред този свидетел бе преднамерено и съзнателно.

— Той някак се сви и седна, а после направо легна.

— На пода?

— Да.

— Оказа ли съпротива при ареста?

— Не, сър. Очите му бяха затворени. Претърколих го, закопчах го с белезниците, а той пак не се събуди.

— Значи в онзи момент е спял?

— Заспал, но може би и пиян. Проверихме го в участъка и установихме алкохол в кръвта нула и двайсет и четири.

— Лейтенант, при какво ниво на алкохол в кръвта един човек се смята за пиян според закона в Калифорния?

— Нула цяло нула осем.

— Значи полицай Шолер е превишавал три пъти законовия лимит за шофиране?

— Не съм правил сметки, но определено беше много пиян.

— Пиян до неспособност да се изразява ясно?

Милс скочи.

— Възражение. Изисква извод.

— Приема се.

Уошбърн направи пауза, после подходи по различен начин.

— Ивън отговори ли веднага на въпроса ви какво му се е случило?

— Не.

— Докато бяхте в апартамента ви, нарече ли ви по име?

— Не.

— Речта му беше ли неясна?

— Да.

— Наложи ли се да му повтаряте въпросите, преди да ви отговори?

— Да.

— Сега кажете, лейтенант Лохланд, той нито веднъж не каза, че е убил Рон Нолан, нали?

— Не, не каза.

— Единствено каза, че му е сритал задника, прав ли съм?

— Точно така.

— И да използвам същата цветиста фраза, Ивън Шолер изглеждаше така, сякаш и неговият задник е бил сритан?

— Да, беше здравата бит.

— И е казал още нещо след думите, че е сритал задника на господин Нолан?

— Каза: „Точно така, по дяволите“.

— Преди да каже това вие му съобщихте, че Рон Нолан е мъртъв, нали? Но нямаше начин да разберете дали той ви е разбирал, нали?

— Е, не със сигурност.

— Беше пиян, бит, и говореше доста несвързано, нали?

— Да.

— И така, ще повторя въпроса си, бяхте ли сигурен дали той ви чуваше и разбираше, когато му казахте, че Рон Нолан е мъртъв?

— До голяма степен сякаш беше някъде другаде. Не мога сто процента да кажа, че разбираше какво се случва.

— Полицай Шолер каза ли нещо друго, докато го транспортирахте към управлението?

— Само несмислени неща. Просто бръщолевеше.

— Ваша чест — сега Милс бе скочила наистина разгневена. — Моля за съвещание.

Очевидно страстите наоколо вече се бяха нажежили. Толсън мисли цели трийсет секунди преди да измърмори, да кимне с глава и да повика с ръка двамата адвокати на третото им съвещание за този следобед.

Когато дойдоха отпред, Толсън ги чакаше с насочен показалец като учител.

— Това постоянно заяждане започва да ми лази по нервите. Така не се води процес.

Но очите на Милс хвърлиха мълнии, докато отговаряше:

— Аз също бих предпочела да нямаме подобни проблеми, но поведението на господин Уошбърн е безотговорно! Вие Току-що приехте възражението ми за неясния говор, а сега свидетелят говори за същото, само малко замаскирано.

— По начин, който не дава повод за заключения относно душевното състояние на клиента ми, Ваша чест. Според мен именно това има предвид направеното възражение. Лейтенант Лохланд определено има право да нарече бръщолевенето „несмислени неща“.

Но Милс не беше готова да се предаде. Сдържано каза:

— Ваша чест, очевидно ако обвиняемият е говорил несвързано, по-ранните му думи нямат същата сила.

Уошбърн бе натрупал огромен опит в подобни ситуации. Изкушението беше да започнеш да отговаряш директно на опонента си, а това неизбежно разгневяваше съдиите. Затова без да сваля поглед от Толсън каза напевно и спокойно:

— Това разбира се до голяма степен е целта на моите въпроси, Ваша чест. Разграничението между един злополучен епитет и уличаващ в престъпление отговор на въпрос, макар и твърде дълбоко, за да бъде разбрано от моята опонентка, има огромно значение.

— Добре, достатъчно ви слушах и двамата. Ще позволя въпроса и отговора. Госпожице Уелан-Мийли, вие разбира се можете повторно да разпитате свидетеля. — Той отново насочи показалец към тях. — Днес няма да позволя повече такива обсъждания. Свидетелят вече е тук почти от един час и две трети от времето ние сме тук да спорим за четири-пет думи. Това трябва да се прекрати. Ако имате възражения, повдигайте ги по обичайния начин, а аз ще се произнеса, както намеря за добре. Но край на тези шикалкавения. Ясно ли е? И на двамата?

Уошбърн кимна сърдечно.

— Да, Ваша чест.

Милс стоеше като побита на мястото си, очевидно все още твърде ядосана, за да може да отговори. Толсън спря твърд поглед върху нея.

— Адвокат? Разбрахме ли се?

— Да, Ваша чест — най-после се изтръгна от устата й.

* * *

Лохланд все още беше на скамейката, току-що потвърдил, че в съботата на ареста Ивън е бил извор на несвързани и безсмислени приказки. На Уошбърн можеше да му се прости усещането, че нещата се развиват както иска той. След като мина покрай редицата съдебни заседатели със снимката при ареста, веществено доказателство номер едно на защитата, на която един напълно раздърпан Ивън гледаше безучастно в обектива и така потвърди обърканото му състояние в онзи момент, Уошбърн се обърна към Милс с най-кавалерския си маниер:

— Можете да разпитате повторно свидетеля.

Милс хвърли поглед към часовника, който показваше 4:45. Вероятно можеше да вмъкне един-два въпроса във връзка с това дали думите на Шолер „Точно така, по дяволите“ са прозвучали смислено или не на лейтенанта, но в крайна сметка реши, че това би послужило само да подчертае атаката на Уошбърн — че нищо казано от Шолер не е имало някакво значение. Дори онова „Точно така, по дяволите“, заради което бе положила такива огромни усилия. Именно това беше казал и у нея нямаше съмнения какво означава — то се равняваше на признание, че Шолер е убил Нолан и Уошбърн го знаеше отлично. Но как можеше да знае дали така щяха да го изтълкуват съдебните заседатели. Щеше да се наложи да се довери на здравия им разум.

Всичко, което искаше в момента бе този ден да остане зад гърба й. На другия ден я чакаха нови удари от страна на Уошбърн, но все пак козовете бяха нейни — Ивън Шолер беше виновен и съдебните заседатели щяха да го разберат. Вдигна поглед към съдията и едва потисна импулсивното желание да се усмихне, което бе се зародило в крайчетата на устните й. Погледна журито, Уошбърн и отново съдията.

— Нямам въпроси — каза.

Толсън спусна чукчето.

— Съдът се разпуска до 9:30 утре сутринта.