Джон Лескроарт
Предателство (2)

1.

Пламналото оранжево слънце целуна хоризонта на запад, когато двайсет и шест годишния младши лейтенант Ивън Шолер преведе своите три високопроходими конвоиращи джипове „Хумви“ през вратите на охраняваната база „Олстронг“. Намираше се по средата на област, заобиколена от палми, канали и зелени обработваеми площи. Пейзажът тук нямаше нищо общо с песъчливия, равен, кафяв терен, с който Ивън Шолер бе свикнал, откакто пристигна в Кувейт. Заграждението беше голямо приблизително колкото три футболни игрища, защитено както всички други „зони на сигурност“ с Бремерови стени — високи четири метрови бариери, завършващи отгоре с навита на спирали бодлива тел. Пред тях се бяха настанили три двойно широки жилищни фургони, които „Олстронг Секюрити“, американската компания доставчик, бе осигурила за своите местни служители.

Спирайки до средната от временните сгради, където се вееше американския флаг, Ивън стъпи от своята кола върху чакъла, простиращ се във всички посоки, докъдето стигаше поглед. Спретнат на вид американски военен, застанал на отворената врата, сега слезе по трите стъпала и протегна ръка. Ивън излая военен поздрав и мъжът се засмя:

— Няма нужда да ме поздравявате, лейтенант — каза той. — Джак Олстронг. Добре дошли на BIAP^[1]. Вие сигурно сте Шолер.

— Да, сър. Ако ме очаквате, това е приятна възможност да разпуснем малко.

— Загазили сте я, а?

— Малко. Водя осем човека със себе си и, полковник… Съжалявам, командирът тук ли е?

— Калистън.

— Точно така. Той не ни очакваше. Калистън каза, че сте имали легла, които можем да ползваме.

— Да, обади ми се. Но това, с което разполагаме, са всъщност кушетки.

— Носим си наши — каза Ивън. — Свикнали сме да спим на походни легла.

Лицето на Олстронг изобрази нещо като съчувствие.

— Известно време сте изкарали по пътищата, а?

— Три дни карахме от Кувейт като конвой на „Халибъртън“, четири дни скитосвахме някъде между това място и Багдад. През цялото време трябваше да внимаваме за крадци и ни прехвърляха от офицер на офицер. Сега сме тук. Ако нямате нищо против, сър, моите хора не са виждали легло, прилична храна и душ, откакто кацнахме. Имате ли нещо против първо да ги настаним?

Олстронг присви очи от вятъра срещу Ивън, после погледна към малката редица хумвита с монтирани отгоре картечници М–16 от времето на Виетнамската война и изтощените и мръсни мъже, застанали зад тях. Връщайки се на Ивън, той кимна и посочи караваната отдясно.

— Доведи ги тук, а ще паркирате ей там. Вътре е като обща спалня. Намираш си празно място и си го запазваш. Всички душове са ваши. Вечерята е в осемнайсет, имате четирийсет минути дотогава. Смяташ ли, че хората ти ще успеят?

Ивън потисна усмивката си.

— Човек по-добре да не им застава на пътя, сър.

— Никой няма да го прави — Олстронг вирна глава. — Добре, кажи им да действат.

* * *

През прозореца се виждаше, че навън бе паднал мрак, но вътре шумът сякаш никога не затихваше. Самолети излитаха и кацаха по всяко време. Отвъд тази постоянна бариера от фонов шум Ивън долови бръмченето на генераторите и кучешки лай.

Беше нахранил и настанил хората си и сега седеше в облечения с платно директорски стол в просторната двойна стая в единия край на караваната, която беше един от личните офиси на Олстронг. Погледът му мина по стените, една от които бе запълнена от голяма карта. На другата, похвални грамоти и военни плакети, както и дузина снимки с известни политици, свидетелстваха за знаменитата военна кариера на Олстронг — беше започнал в Делта Форс и накрая се беше уволнил като полковник от армията. Беше получил два пъти Алено сърце и Почетния военен кръст. Никакъв намек за брак или семейство.

Ивън измери Олстронг, който изваждаше бутилка „Гленфидлих“ от нещо, което приличаше на цял сандък от същото зад бюрото си, и определи възрастта му към края на трийсетте. Имаше открито лице и винаги бе готов да се усмихне, макар че очите и устата му никога не бяха в пълен синхрон. Очите му се стрелкаха, сякаш Олстронг преценяваше обкръжаващата го среда във всеки един момент. Което, помисли си сега Ивън, вероятно е нормално, след като е прекарал живота си на места, където се води война. Олстронг беше облечен със същите дрехи, с които ги беше посрещнал — военни ботуши, камуфлажни панталони, черно поло. Той сипа щедра доза в прозрачна пластмасова чаша, подаде я на Ивън и наля два и половина сантиметра в друга за себе си. Издърпа друг стол и седна.

— Не ми ги пробутвай тия — каза той.

— Не ти ги пробутвам — отвърна Ивън. — Не ни очакваха.

— Двеста деветдесет и седем души и не са знаели, че идвате?

— Точно така.

— И какво направихте? Какво направиха те?

— Накараха ни да си направим лагер върху настилката на една временен пункт в Кувейт. Носехме цялото си снаряжение. Настаниха ни на земята, докато решат за какво сме там.

Олстронг поклати глава във възхита или може би от неспособност да повярва.

— Обичам тази велика армия — каза той. — Кой е командир там? Още ли е Бингъм?

— Така се казваше, да.

— Значи искаш да кажеш, че са ви накарали вас, войници от една седмица, да дотърчите от Щатите — откъснати от работата си и обучени надве-натри — натъпкали са ви в един 737, летели сте цели двайсет и два часа от Травис до Кувейт — „Бързо! Движение! Нужни сте ни тук!“ — вие пристигате и никой не знае, че ще идвате?

— Точно така.

— И какво направиха?

— Знаеш ли „Кемп Виктъри“?

Това беше покрита с пясъци зона на сигурност на пет мили северно от Кувейт Сити, където армията бе издигнала пет огромни шатри, за да побират излишните войски.

— „Кемп Виктъри“! — Олстронг се изсмя лаещо. — Това ще ме убие!

Той глътна малко скоч, изкашля се и поклати глава:

— А аз си мислех, че съм чул всичко. Колко време мина, докато разберат кои сте?

— Лагерувахме там една седмица.

— Боже! Една седмица. И как стигнахте дотук? Какво стана с другите от вашата част?

Ивън отпи от своето питие. За няколкото месеца след завършването на колежа беше унищожил доста бира, но откакто се присъедини към полицейските сили преди няколко години беше пил само при различни поводи. От време на време обаче първата глътка истински алкохол, макар технически да му бе забранено да пие по време на служба (т.е. винаги), му изглеждаше съвсем на място, дори заслужена.

— Не знам — отговори той. — Повечето от тях вероятно са в Кувейт и поправят ТТО, които вероятно са намерили.

Това бяха Транспортьори за Тежко Оборудване, които пренасяха два и половина до петтонни товарни камиони и други тежки артилерийски машини и оборудване от самолетите, кацащи в Ирак или Кувейт и бяха доставяни на места, където се предполагаше, че ще бъдат използвани в театъра на военните действия.

Националната охранителна част на Ивън, 2632-ра транспортна рота от Сан Бруно, Калифорния, всъщност представляваше междинно транспортно звено, обучено да пренася войска и оборудване.

— А какво стана с вас деветимата?

Питието действаше бързо. Ивън почувства тялото му да се отпуска и се облегна назад в стола, кръстосвайки крак върху крак.

— Е, може да се каже, че имахме глупав или лош късмет. Едно от двете. Когато Бингъм намери парка на ТТО се оказа, че повечето от тях не работят. Жега, пясък, четири месеца без поддръжка, каквото се сетиш. Така че половината момчета бяха пренасочени към строителни и ремонтни работи, а Бингъм започна да изпраща останалите на всяко място, където му трябваха хора. У дома бях ченге, а преди това съм служил в пехотата, освен това бях единственият с известен опит с артилерийски оръжия, така че Бингъм нареди транспорт с конвой до Багдад, а аз и моите момчета сме въоръжена охрана.

— Значи твоите момчета също са ченгета?

— Не, само аз, и съм единственият, който има някакъв опит с М–16, ако не се броят онези 45 минути инструктаж, който ни направиха преди да ни изпратят.

— Сега вече ме премяташ.

Ивън вдигна три пръста.

— Честна скаутска.

— Исусе! — каза Олстронг. — И сега какво ще правите, момчета?

— Какво имаш предвид?

— Задачата ви. Какво ще правите утре например?

Ивън сръбна скоч и сви рамене.

— Нямам представа. Ще се явя пред полковник Калистън утре сутринта в осем нула нула и ще разбера предполагам. Не виждам как ще ни изпрати обратно в нашата част, макар че ще го помоля точно за това. Момчетата не са особено щастливи на тази конвойна служба, може накрая да стрелят по тях. Това не влизаше в плана.

Олстронг се изправи с чаша в ръка и отиде до картата. Остана взрян в нея няколко минути, а после заговори през рамо:

— Може да поговоря с Бил Калистън. Да ви вземе при нас. Как ти се струва това?

— Да останем тук?

— Да.

— И какво ще правим?

Олстронг се обърна.

— Е, това е лошата новина. Ще искаме да охранявате нашите транспортни камиони, но те са далеч по-малко на брой и не се боим да караме по-бързо, ако се наложи.

— Докъде?

— Главно до Багдад и обратно, но се надяваме да отворим офиси в други бази близо до Фалуя и Мосул. Навсякъде, където можем да намерим работа и да измъкнем кокала под носа на „Къстър Батълс“.

— Новите типове. Сключиха договори като нас и сега се врат навсякъде. Получиха другата половина от договора за летищата и идват навсякъде, където сме ние. Мисля някой ден да взема да ги избия.

Ивън едва не се задави със скоча си, а Олстронг избухна в смях.

— Шега, лейтенант, или почти шега. Както и да е, може да си забелязал, че тук набираме персонал. След два месеца това място ще е истинско гъмжило. Във всеки случай Калистън ще иска да назначи някаква охрана. Помислих си, че и без това сте тук. Нещата съвпадат. Освен това, тук ще става все по-безопасно. Имам предвид пътя между Багдад и BIAP.

— Имаш предвид онзи, известен като „АБ“?

Олстронг се усмихна.

— Вече си го чувал, а?

— „Алеята на бомбардировачите“ съвсем не звучи безопасно.

— Но нещата ще се подобрят.

Ивън не искаше да спори с домакина си.

— Вие защо сами не се охранявате? — попита той. — Смятах, че момчета като вас охраняват Бремер.

Ставаше дума за Л. Пол Бремер, „Джери“, командващ Временното коалиционно управление на Ирак или ВКУ, който преди две седмици беше организирал щаб в Президентския дворец на Хюсеин в Багдад за администриране на инфраструктурата, икономиката и всички невоенни аспекти на окупацията.

Олстронг се изкиска пак.

— Да. Вярно е. Още един абсурд. Хора като нас защитават цивилните и административния персонал, но от нас се очаква да не носим тежки оръжия, така че се налага военните да охраняват нашите конвои.

— Красива картинка.

— Нали? Все пак, ако се интересуваш, мога да звънна на Бил. Поне вас да закрепя тук. Наречи го временен дом.

— Така може би ще започнем да се чувстваме принадлежни на някое място — каза Ивън. — Разбира се. Обади му се.