Джон Лескроарт
Предателство (26)

25.

Противно на очакванията, Фред Спиноза съвсем не беше свидетел, враждебен към обвинението.

Всъщност той се чувстваше сериозно оскърбен, че някой, който е работил за неговата служба, играл в неговия отбор по боулинг, използвал помощта му да открие адреса на къщата, в която е планирал да влезе и където след това е щял да извърши убийство, и дори е идвал в дома му и е играл ролята на герой от войната пред децата му… Всеки път щом си помислеше за това, червата му се преобръщаха. Вярваше, че в ада има специално място, запазено за онзи, който е могъл да постъпи така с децата му.

Нямаше значение какво е направил Ивън Шолер с Рон Нолан.

Сияещ в тъмносинята си униформа, Спиноза се настани на свидетелската скамейка близо до банката на съдията. В кариерата си бе прекарал доста време като свидетел и никога не бе изпитвал повече нужда от този натрупан опит, колкото днес. Уелан-Мийли излезе иззад своята маса пред претъпканата зала и застана по средата на разстоянието между него и съдебните заседатели.

Няколко пъти след като се запознаха по повод на този процес Милс и той бяха имали случай да пийнат заедно. За кратко през първите седмици бе останал с впечатлението, че тя може би го сваля, но въпреки че я намираше за доста привлекателна, той обичаше Лиза и бе дал на Милс достатъчно ясно да го разбере. Ако наистина бе хвърлила въдицата, то тя избра да я отдръпне.

Но някаква химия, знаеше той, все още искреше помежду им.

Знаеше, че това ще бъде добре разиграно пред журито — просто едно от онези недоловими неща, които понякога се случват по време на процес. Важен свидетел на Народа и помощник на Областния прокурор, работещи в неуговорен и сдържан синхрон, можеха да внесат в делото на едно обвинение усещането за справедливост и необорима убедителност.

Милс изглеждаше спокойна и самоуверена, когато кимна на съдебните заседатели. След това му се усмихна.

— Лейтенант Спиноза, каква длъжност заемате в управлението на полицията?

— Началник-отдел „Убийства“.

Премина през подробностите за неговата служба и накрая стигна до същността.

— Обвиняемият беше полицай, нали?

— Да, беше патрулиращ участъков полицай преди да замине зад океана, а когато се върна, пое предишната си служба.

— Как стана така, че се запознахте?

Спиноза изстреля нещо като полуусмивка към журито. Какво щеше да направи? Да каже истината.

— Играехме заедно в отбора по боулинг.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели кога за първи път се натъкнахте на връзка между обвиняемия и жертвата в този случай, Рон Нолан.

— Да. Бях в офиса един уикенд. Току-що бяха съобщили за убийството на семейство Халил и аз трябваше да работя извънредно. Случайно открих обвиняемия пред един от компютрите и го попитах какво прави. Той ми каза, че се опитва да открие адреса на местен наркодилър.

— Попитахте ли го за името на този наркодилър?

— Да, казвал се Рон Нолан.

— Това не е ли в нарушение на политиката на полицейското управление?

— Е, тук сме в малко сива територия. Разбира се, че на полицаите не им е позволено да използват компютрите за лични цели. Можеше да използва компютъра, за да проследи сигнал за наркотици, макар че строго погледнато трябваше да прехвърли случая на полицейския отряд за борба с незаконните деяния.

— Какво ще кажете за използването на компютъра с цел откриване на съперник в любовта?

— Това не само нарушава политиката ни, но е напълно незаконно. Ако беше хванат, той щеше незабавно да бъде уволнен и вероятно съден.

— Така че използването на компютъра от обвиняемия в този случай е било незаконно?

— Както се оказва, да.

— И все пак сте му помогнали?

По време на подготовката с Милс и двамата бяха признали, че това е един щекотлив момент, който трябваше да посрещнат открито.

— Разбира се, в онзи момент аз не знаех каква е истинската причина да рови в компютъра, но да, помогнах му. Той ми каза, че проследява наркодилър и аз му повярвах.

— И по какъв начин му помогнахте?

Спиноза се обърна към съдебните заседатели и заговори на тях.

— Е, знаех, че ако иска да открие адрес по регистрационния номер на колата, ще трябва да знае как работи системата. Предполагам, че погледнах на това като нещо обичайно, възможност да го обуча.

— Обвиняемият каза ли ви защо му е нужен адреса на господин Нолан?

— Да. Но аз помислих тази причина… помислих, че се шегува.

Това беше важно да се изясни и Милс искаше да е сигурна, че то ще бъде чуто в съда, тъй като то служеше да подчертае едновременно арогантността и предумисъла на Ивън Шолер.

— Все пак, каква причина изтъкна той?

— Каза, че иска да намери господин Нолан и да го убие.

Залата закипя от реакции, достатъчно силни, за да се наложи Толсън да удари с чукчето няколко пъти.

Милс изчака говоренето да стихне и продължи разпита.

— Обвиняемият споменавал ли е при други случаи, че ще го убие?

— Да.

— Кога беше това?

Спиноза се завъртя на стола, за да обърне отново лице към журито.

— В дома ми. След работа.

— Това обичаен случай ли е — полицай да дойде в дома ви след работа?

— Не, определено беше необичайно.

— И какво се случи?

— Ами направихме си кафе и излязохме навън. И понеже и преди се бяхме шегували за това, аз го попитах дали вече е убил онзи наркодилър.

— А той какво ви отговори?

— Не, защото господин Нолан бил извън града.

— И вие продължавахте да смятате това за шега?

— Е, не много сполучлива, но ние ченгетата често си говорим по този начин. — Все още бях на светлинни години от мисълта какво замисля действително да…

Уошбърн скочи на крака, преди той да бе успял да завърши.

— Възразявам!

Без нито секунда колебание Толсън кимна.

— Приема се. Моля, лейтенант, придържайте се към въпроса. Продължавайте.

Милс кимна. Беше удовлетворена и очевидно готова да подхване нова нишка в разпита — какво е станало след самото убийство, включването на ФБР, арестуването на Шолер. Но след това изведнъж спря, хвърли един последен поглед към съдебните заседатели и вероятно видя нещо, което й хареса, защото последвалите думи бяха:

— Благодаря, лейтенант. — А след това към Уошбърн: — Свидетелят е ваш.

Спиноза познаваше добре Уошбърн. Като началник на отдел „Убийства“ в Редууд Сити често бяха кръстосвали шпаги със стария ветеран, но днес очакваше това с особено нетърпение. Уверен, че дори и майстор като Уошбърн няма да успее да постави в различна светлина събитията, за които бе дал показания, Спиноза се готвеше за кръстосан разпит, който всъщност щеше да го забавлява. Но в този момент Уошбърн вдигна глава, поклати я срещу Толсън и каза:

— Нямам въпроси към този свидетел.

* * *

— Специален агент Риджио — Милс започна разпита на следващия свидетел — как бе замесено ФБР в случая Халил?

Марша Риджио имаше късо подстригана коса. Носеше тъмносин костюм, който би стоял добре и на мъж. Но строгият вид бе смекчен от отворена кремава блуза от някаква мека и лъскава материя, както и от гладкото златно колие. Седеше изправена на свидетелския стол, ръцете й бяха сплетени в скута, говореше с официална, равна интонация.

— Много свидетели от мястото съобщиха за експлозия и пожарните експерти заключиха, че има съвпадение между това и причината за последвалия пожар. Господин Халил и съпругата му са били натурализирани граждани, дошли от Ирак. Било е възможно това да има някаква връзка с тероризма, затова местните власти сметнали за разумно да се свържат със Службата по сигурността, Управлението за алкохол, тютюн и оръжие и ФБР. Последвалият анализ на шрапнели от експлозията показа, че тя е била причинена от така наречената осколочна граната, вероятно родно производство. Притежаването на такава е нарушение на федералния закон. Съответно ФБР пое случая, макар че, разбира се, споделяхме откритията си с местната полиция.

— И какви бяха тези открития?

— Много малко през първите дни. Освен осколочната граната, установихме, че и двете жертви са били застреляни преди експлозията с деветмилиметрови куршуми, които открихме, но се оказаха твърде деформирани, за да определим оръжието, с което са били изстреляни. Естествено разговаряхме с членове на семейството във връзка с това покушение и тъкмо бяхме започнали да обработваме информацията, когато партньорът ми Джейкъб Фрийд и аз получихме по пощата плик с дискета, на която имаше файл със снимки. Това насочи вниманието ни в друга посока. Сред снимките във файла имаше такива на къщата на Халил, направени от различни ъгли. Имаше и написана на ръка бележка, че снимките са свалени от компютъра на някой си господин Рон Нолан. След това господин Фрийд откри телефонния номер на господин Нолан и му остави съобщение, че бихме искали да поговорим с него по въпрос, който може би засяга държавната сигурност. Не споменахме нито двамата Халил, нито снимките.

— Разпитахте ли господин Нолан?

— Да.

— Какво ви каза той?

Уошбърн скочи на крака.

— Възразявам! Основано е на слухове.

Толсън погледна Милс.

— Да чуем обвинението.

— Вече се произнесохте по това, Ваша чест — каза Милс. — Когато на господин Шолер му станали известни отправените от господин Нолан обвинения пред ФБР, това му дало още един мотив да го убие.

Толсън погледна Уошбърн.

— Тя има право, господин адвокат. Наистина говорихме за това и то беше допуснато. Възражението се отхвърля.

Тя продължи в същата посока, педантична към всеки детайл и нюанс. Обаждането на Нолан във ФБР, теорията му че неговият съперник в любовта — обвиняемият, може да е влязъл в дома му, откриването на осколочните гранати и деветмилиметровата Берета в дрешника, регистрираното влизане в компютъра по време на отсъствието му. След това как ФБР проверяват теорията на Нолан и откриват пръстовите отпечатъци на Шолер върху дискетата. И най-сетне стигнаха до развръзката.

— Проследявайки линията на времето, спомняте ли си деня или датата, когато открихте отпечатъците на обвиняемия върху дискетата?

— Да. Беше четвъртък, четвърти юни.

Милс продължи да чака да чуе по-нататък, докато в един момент осъзна, че агент Риджио бе отговорила на въпроса й и нямаше нужда да произнася реч по това.

— След като научихте това, опитахте ли се да се свържете с обвиняемия?

— Да, направихме го. Опитахме се да стигнем до него чрез службата му в полицията на Редууд Сити, но тази сутрин той не се беше явил на работа.

— Беше ли се обадил, че е болен?

— Не.

— Добре. Къде опитахте след това?

— Обадихме се в дома му, но никой не отговори. Затова оставихме съобщение на телефонния му секретар.

— Той отговори ли на това съобщение?

— Не.

— В този момент имахте ли намерение да арестувате обвиняемия?

— Не, само искахме да го разпитаме.

— Поставихте ли апартамента му под наблюдение?

— Не, нямахме причина да подозираме, че избягва срещата с нас. Смятахме, че най-вероятно ще ни се обади, или по някакъв друг начин ще открием местонахождението му след ден-два.

— Опитахте ли се да откриете господин Нолан по някакъв начин през това време?

— Не. Той каза, че ще ни се обади, ако получи някаква информация. Освен това нямахме причина да се опитваме да установим контакт с него в този момент.

— Какви бяха следващите ви действия?

— Прегледахме отпечатъците, които бяхме снели от дома на господин Нолан и установихме, че е бил прав. Обвиняемият е бил в дома му. Нещо повече, отпечатъците на обвиняемия бяха върху Беретата в раницата на господин Нолан.

— Открихте ли негови отпечатъци по гранатите?

— Не. Повърхността им е неравна и нищо снето от тях не може да се използва.

— Но Беретата с отпечатъците на обвиняемия беше в раницата при гранатите, нали?

— Да.

— Можехте ли в онзи момент да кажете дали с пистолета е било стреляно наскоро?

— Не, само че не е било стреляно с него след последното му почистване. Но нямаше начин да кажем преди колко време е бил почистен.

Милс продължи без да забавя темпото.

— Пистолетът беше ли зареден?

— Да. Магазинът беше пълен и имаше един патрон в гнездото.

Милс знаеше, че е свършила добра работа с Риджио, която в известен смисъл беше идеалният свидетел — безпристрастно равно, придържащо се към фактите присъствие. Но тя все още имаше нещо в запас.

— Специален агент Риджио, как открихте, че господин Нолан е убит?

* * *

Спиноза и Риджио изядоха цялата сутрин и съдът възобнови работата си в два следобед.

Уошбърн, който бе останал мълчалив по време на дългия разпит на свидетелите, не показваше ентусиазма от предишния ден, докато бавно се изправяше от стола си и вървеше напред, за да извърши кръстосания разпит.

— Специален агент Риджио, — започна той през нос — свидетелствахте, че веднага след убийството на семейство Халил сте разговаряли с няколко членове на обществото. За какво говорихте с тях?

Направихме обичайните предварителни интервюта, които се извършват при подобни събития.

— И какво се съдържаше в тези интервюта?

— Попълване на информацията за връзките между членовете на семейството и убитите, както и въпроси от делови, политически, личен и друг характер, които биха могли да хвърлят светлина върху разследването на престъплението.

— Колко такива разговори проведохте?

Милс се обади зад гърба му:

— Възразявам. Няма връзка.

— Приема се.

Уошбърн не успя съвсем да прикрие разочарованата си гримаса.

— Семейство Халил са имали простиращи се нашироко интереси в бизнеса, нали?

Отново:

— Възразявам. Няма отношение към делото.

Този път Уошбърн отговори:

— Не е така, Ваша чест. Макар че не обвинява господин Шолер в убийството на двамата Халил, обвинението се опитва да внуши без доказателства, че той по някакъв начин е замесен. Питам се дали специален агент Риджио е разпитала някой човек, свързан с бизнес интересите на господин Халил, който да е имал връзка с господин Шолер?

— Добре, отхвърля се. Можете да отговорите на въпроса.

На Риджио й беше все едно. Тя кимна невъзмутимо.

— Да, семейство Халил имаха много широко разпространени бизнес интереси.

— Само тук, в страната?

— Не, и зад океана също.

— В Ирак?

— Според децата им, да.

— Но вие не проверихте тази информация лично?

— Бяхме започнали да търсим потвърждение за цялата налична информация, когато господин Нолан беше убит.

— Значи отговорът е не. Не сте проверили информацията за бизнес интересите на Халил в Ирак, нали?

— Ваша чест — направи още един опит Милс. — Къде е връзката?

Уошбърн:

— След минута ще се изясни, Ваша чест.

— Добре, но внимавайте наистина да е така. Отхвърля се.

— Специален агент Риджио, господин Нолан е работил за охранителна компания в Ирак, нали? „Олстронг Секюрити“.

Сега Милс подскочи.

— Ваша чест, моля ви! Обсъдихме го вече. Това отклонение няма да доведе доникъде. Единствената цел в изтръгването на тези слухове е внушението, че има връзка между господин Нолан и Халил, за което няма никакви доказателства.

Уошбърн знаеше, че едно избухване по време на процеса може би ще му се размине. Той реши, че едва ли ще има по-подходящ момент от този и се завъртя яростно към Милс:

— Има далеч повече доказателства за участието на Нолан в убийството на семейство Халил, отколкото за това на клиента ми. Просто не искате съдебните заседатели да чуят нещо, което не пасва на вашите теории.

Бум!

— Господин Уошбърн! — изригна Толсън. — И двамата! Достатъчно. Ако го направите още веднъж, някой ще бъде глобен за неуважение към съда! Отнасяйте забележките си към съдийската банка, не един към друг. — Изгледа еднакво дълго и двамата кръвнишки, след което хвърли поглед към часовника на стената. — Обявявам десетминутна почивка за охлаждане на страстите.

* * *

Когато Уошбърн възобнови разпита, гласът му беше самата благоразумна сладост. Той извади купчина документи, изискани от ФБР, и ги подаде на Риджио.

— Специален агент Риджио, докато работихте над тези документи имахте ли възможност да изследвате осколочните гранати, открити в дома на господин Нолан?

— Да.

— Какво установихте?

— Точно тези гранати са произведени през 2002-а — ако искате складовите и серийни номера, мога да ги дам, но…

— Не е необходимо. Продължавайте.

— Били са транспортирани до Ирак през първите седмици на нахлуването.

— Знаете ли дали са били доставени на групата на господи Шолер?

— Не.

— Не знаете дали са доставени, или не са били доставени?

— Доставили са ги като част от въоръжението на „Олстронг Секюрити“ в Ирак.

— Има ли доказателства, че в някакъв момент господин Шолер е притежавал такива гранати или че по някакъв начин ги е пренесъл обратно в Съединените щати?

— Не.

— Специален агент Риджио, разполагате ли със свидетел, който да е видял тези гранати у господин Шолер в който и да е момент?

— Не.

Макар да бе получил подходящите отговори на последните няколко въпроса, Уошбърн знаеше, че постигнатото не е кой знае какво и вероятно нямаше да получи нищо повече. Усмихна се на свидетелката.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.