Джон Лескроарт
Предателство (38)

37.

Харди седеше в тъмната дневна отпред, в стола си за четене, вдигнал крака върху табуретката. Беше със същите шорти, които бе обул, когато си легна преди шест часа. Преди един час се беше събудил стреснат — бе имал кошмар как някой го бута да падне от самолет в Тихия океан. Бе отметнал завивките и останал неподвижно в нощта, докато сърцето му се успокои. Слушаше дишането на жена си, черпейки успокоение от спокойната му равномерност.

Накрая се отказа от опитите да заспи и се измъкна от леглото. Долу по навик отвори хладилника и надникна, после го затвори и отиде в съседната обща стая. Погледа рибките, които плуваха в своя тъмен, бълбукащ дом.

Беше прекарал по-голямата част от вечерта след вечерята до рибките и компютъра, за да открие колкото може повече за „Олстронг Секюрити“. Анализът на Хънт за успеха на компанията в началото на войната се беше оказал точен до този момент, но той бе пропуснал да спомене, че до настоящия момент правителствените договори в Ирак, които компанията изпълняваше, възлизаха на обща стойност от осемстотин и четирийсет милиона долара.

Олстронг отговаряше за охраната на шестнайсет летища в страната и на електропреносната мрежа в двайсет и два административни района. Отговаряха за смяната на валутата в цялата страна, както и за електрификацията на особено опасната провинция Анбар. Уебсайтът на компанията се хвалеше с 8800 работници в Ирак, 465 от които бивши военни, повечето офицери.

Компанията действаше и в няколко други страни с повече от 500 бивши командоси, оперирали в Индонезия, Афганистан, Нигерия, Ел Салвадор. Специализираше в корпоративна и правителствена логистика и охрана. Повече от 200 служители работеха в огромния нов комплекс на централното управление на компанията близо до Кендълстик Пойнт в Сан Франциско. Там се концентрираха главно върху програмите за гарантиране на целостта на общинската водоснабдителна мрежа и, ни в клин, ни в ръкав — върху отглеждането на морски котки, като питателен и евтин източник на храна за развиващите се страни.

Джак Олстронг, основател, президент и изпълнителен директор на компанията, очевидно бе преместил офиса си у дома през март 2005-а. Живееше сам в голяма къща на Халисбъро и ръководеше бизнеса си от Сан Франциско, макар че заглавната страница на сайта наблягаше на факта, че Олстронг е готов и способен да се озове незабавно във всяка гореща точка по света с един от частните самолети на компанията, два от които Гълфстрийм V с реактивни двигатели.

Когато си легна, умът на Харди гъмжеше от възможностите, които Олстронг можеше да предложи за обжалването на Ивън. Веднага щом Брако успееше да изкове звеното, свързващо Олстронг с участието на Нолан в убийството на двамата Халил и семейство Боуен, Харди щеше да разполага с неопровержимо доказателство, че журито на първия процес не е разполагало с най-важната улика, която би могла да повлияе върху присъдата. Щеше да получи своя апел, позовавайки се на „нарушението Брейди“, а после вероятно и втори процес. А тогава едва ли новото жури, предвид настъпилите обрати, щеше да осъди Ивън повторно.

Сега подсъзнанието на Харди бе отхвърлило всички онези оптимистични заключения. Докато седеше прегърбен, с пръсти събрани пред устата, той установи, че търси някаква сигурна нишка, която може да свърже Олстронг или неговата компания въобще с някакво престъпление.

Ако Джак Олстронг лично бе наредил на Нолан да елиминира семейство Халил и му бе платил в брой — а според Харди именно така се беше случило — той не можеше да разчита да открие нещо черно на бяло за това, особено след всичките тези години.

Или — поправи се Харди — Чарли Боуен бе открил единственото доказателство, което може непредпазливо да е предал на съпругата си. Но вече всичко е изгубено, каквото и да е било то. И убийствата на Чарли и Хана бяха извършени също толкова професионално.

Даже и Брако да откриеше, че Чарли или Хана Боуен се бяха обаждали или посетили Олстронг през последния ден от живота си, какво щеше да докаже това? Щеше ли да доведе до откриване на тялото на Чарли, което сигурно отдавна е станало храна за рибите? Щеше ли да установи, че някой наемник на Олстронг е дръпнал тялото на Хана в гаража, за да е сигурен, че вратът й ще се чупи, докато пада от стълбата?

Харди знаеше, че това няма да стане.

И стига Олстронг да не признае нищо — а след като няма доказателства, защо да го прави? — тогава даже целият свят да се изправи и да го обвини, той щеше да остане недосегаем. Всъщност, осъзна Харди, при мащабите на дейността на Олстронг, досега той несъмнено се бе обградил със здрава защита — административни помощници/висш персонал, свои собствени адвокати. Те щяха да го държат надалеч от досадници като него или даже сержант Брако, които биха могли да се появят и да му задават нахално въпроси. Харди може би никога нямаше да стигне до него, за да разговарят.

Когато чу как вестникът се удря във външната врата, той отвори отново очи. Тъмнината отвън бе изсветляла леко.

Денят щеше да е дълъг.

* * *

Три и половина часа след началото на работния му ден Харди злобно изгледа телефона, иззвънял до лакътя му. Беше на осмата страница от своя апел, позован на Брейди. Беше направил чудесна обосновка на факта, че информацията на ФБР е трябвало да бъде предоставена на Уошбърн. Това би му дало възможност да подложи на кръстосан разпит сега изчезналите и както се твърди бивши федерални агенти по въпроса с внесените от Нолан осколочни гранати. Беше изключил мобилния си телефон и бе оставил строги указания на Фелис да отменя всичките му разговори. Имаше нужда от концентрация.

Но ето че телефонът му звънеше. Затова го изгледа така злобно.

Пусна химикалката и посегна да вдигне слушалката.

— Сигурно е някаква тревога — каза с мек тон. — Да не би в сградата да е избухнал пожар?

— Не, сър. Но лейтенант Глицки каза, че се налага да ви обезпокоя. Очевидно някой се е опитал да убие Ивън Шолер в затвора тази сутрин. Лейтенант Глицки е на линия. Да ви свържа ли?

— Няма да е лошо, Фелис. Да, ако обичаш. — Чу изпукване в слушалката. — Ивън добре ли е?

— Жив е, макар че е много лошо намушкан. Имал е късмет. Ножът е опрял в ребро, иначе сега да е със стайна температура.

— Значи ще живее?

— Не мога да обещая, но очевидно има големи шансове.

— Какво точно е станало, Ейб? Да не се е замесил в побой?

— Е, в затвора винаги е трудно да се установи какво точно се е случило, но според първите сведения той е бил нещо като мишена. Някакъв салвадорски бандит от Лос Анджелис, Рафаел Калдерон, се е опитал да го намушка. Никой не ги е виждал двамата заедно допреди тази сутрин.

— Искаш да кажеш, че някой е наредил това?

— Нищо не искам да кажа. Казвам ти, каквото знам до този момент. Чух, че твоят човек Ивън Шолер бил идеалния затворник. Никакви врагове досега, нито нещо, с което да си е създал такива.

— Значи заповедта е дошла отвън?

— Не знам. Може да е било нещо лично, за което не знаем. Бих се поколебал да дам предположение. Но може би ти имаш да ми казваш нещо.

Харди си спомни за проучването си миналата вечер и не можа да спре една мисъл, която веднага изскочи в ума му — това че „Олстронг секюрити“ вече имаха присъствие в Ел Салвадор. Освен разходката си в Интернет предишната вечер, той си спомни няколко големи статии и даже откъси от две книги, които разглеждаха връзките между американските наемници и салвадорските гангстерски мрежи в страната. Определено те бяха дълбоко свързани. За около минута осведоми Глицки, после попита:

— Разпитвали ли са Калдерон?

— Калдерон не е бил късметлия като Шолер.

— Да не би да искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Точно така.

— Шолер ли го е убил?

— Не. Шолер е бил на земята, целият в кръв. Надзирателите чули ревове и викове от нападение и отишли там. Заобиколили Калдерон и той направо побеснял. Ножът все още бил в ръцете му и той започнал да замахва към тях. Тяхната реакция била нещо, което със сигурност ще нарекат „уместно приложена сила при самозащита“.

Харди осъзна, че кокалчетата му бяха побелели — толкова силно бе стиснал слушалката. Знаеше, че ако Калдерон е приел задачата да убие Шолер в затвора и после се беше провалил или беше хванат, то можеше да е сигурен, че друг затворник щеше да убие него, преди да бъде разпитан. Знаеше също, че онзи, който бе издал заповедта, също толкова лесно можеше да издаде нова.

* * *

След телефонния разговор Харди не можеше да върне мисълта си към черновата на бюрото. Реши да повърви до Съдебната палата, за да проясни мозъка си. Времето продължаваше да е хубаво и ако Глицки бе отишъл да обядва, Харди можеше да продължи още две пресечки нататък и да хапне нещо в някоя от онези приятни нови закусвални в Со-Ма, южно от пазара. Но Ейб беше зад бюрото си. Пиеше минерална вода и хапваше оризов кейк. Глицки издърпа чекмеджето, извади шепа фъстъци в черупките и ги плъзна през бюрото.

Харди строши една черупка.

— Пак е Олстронг, Ейб.

— Калдерон? Може и да е така.

— Така е, абсолютно съм сигурен.

Глицки поклати глава.

— Не ме разбирай погрешно. С цялото си сърце искам да е така, но само това не ми е достатъчно, Диз. Ако от това ще се почувстваш по-добре, мисля, че е възможно, а не мислех така допреди няколко дни. Чакам Даръл, преди да си направя заключения.

— А аз направих своето заключение, когато научих, че Ивън е бил намушкан с нож. Няма друго възможно заключение.

— Не искам да ти изглеждам опърничав, но не се заблуждавай. Ти мислеше същото и вчера, а може би и преди.

Харди задъвка замислено.

— Искаш ли да ти кажа защо смятам, че е Олстронг?

— Да, само че кратката версия, ако обичаш.

— Добре, преди шест седмици Хана е убита. Олстронг вече е трябвало да убие двама души, свързани с обжалването на Шолер. Той смята, че от гледна точка на доказателствата вече се е отървал от всичко. Но знае, че докато Ивън е в затвора, винаги ще се очаква обжалване с всичките съпътстващи рискове — хора като Боуен и мен, които да задават провокиращи въпроси. Може би някъде има даже доказателство, че той лично е участвал в домашно убийство.

— Да се надяваме — рече Глицки.

Харди кимна.

— Затова на Олстронг му хрумва нова идея.

— Да убие Шолер.

— Четеш ми мислите. — Още един фъстък. — Шолер умира и апелът умира. Прекъсва всички нишки. Но разбира се, проблемът е, че Шолер е в затвора. Не е недосегаем, но е малко по-усложнено — през Ел Салвадор, обратно към бандите в Лос Анджелис. — Харди направи жест, който сякаш казваше: „Воала!“ — ето ги твоите шест седмици между Хана и днешния ден.

— Великолепно — Глицки сдъвка още един фъстък. — Измислил си всичко.

— И за Боуен измислих. Хвърлили са го в океана.

Това накара Глицки да се изправи на стола си.

— Откъде знаеш?

— Сънувах го — ухили се Харди. — Но точно това се е случило, Ейб. Ще откриеш ДНК-то му в някой от самолетите им, гарантирам.

— Веднага, щом вляза в него. — Глицки се отпусна назад и събра ръце в скута си. — Искам да ти вярвам, Диз, наистина искам. Ще скоча с двата крака в тази история в мига, в който някой съдия ми даде съдебно разрешение. Или имам сериозна причина да изпратя Брако да говори с този тип. Но дотогава… — той сви рамене — Чакам Брако. Дали ще открие нещо или не. Обикновено ако има нещо, той го открива.

— Да, но междувременно клиентът ми продължава да е мишена.

Глицки хвърли поглед към часовника на стената.

— Диз, това наистина е фантазия. Наистина мисля така. Ако не е така, по твоите сметки следващата атака е след шест седмици.

* * *

Глицки го каза почти на шега, но Харди усещаше следващата атака, по-близка.

Възбуден се прибра в офиса си, нареди на Фелис да спира обажданията и прекара следващите два часа в работа над апела си. Едно нещо, което като адвокат можеше да направи, беше да заведе апела и да размърда нещата. Той също чакаше дали Брако ще открие някакво доказателство, че някой от двамата Боуен се е обаждал на Олстронг, но имаше още един, по-пряк начин да научи това. Можеше да вдигне телефона и да попита.

Това не беше стилът на Глицки, а Харди, в ентусиазма си да разбере какво всъщност се бе случило, се чувстваше доста забавен от този процес. Но Глицки се опитваше да разреши два случая на убийства в неговия район и да изправи виновника пред правосъдието. Докато Харди имаше само една задача — да работи за освобождаването на клиента си.

Разликата беше съществена и след нападението срещу Ивън в затвора беше наложително да се действа спешно. Харди се бе надявал полицията да докаже по някакъв начин връзката Олстронг-Боуен, защото тя би подсилило аргументацията в апела му. Но всъщност не се нуждаеше от това, за да го внесе за разглеждане — ФБР и Халил след време можеха да покажат следата към Нолан и Олстронг, но тук ставаше въпрос дали тези първи разговори със свидетели е трябвало да бъдат част от разкритията на прокуратурата, а по това не можеше да има съмнения.

Колкото и да изглеждаше лесно да се обади на Олстронг, в уравнението имаше още един елемент, който Харди можеше да пренебрегне само на свой риск. Тези хора бяха доказали, че са особено активни спрямо хората, застрашаващи бизнес интересите им. Ако теориите на Харди бяха верни, а до този момент той вече бе убеден, че са, те бяха убили двамата Боуен и посегнали на живота на Ивън. И то без да оставят и най-малка следа, която би ги свързала с тези престъпления.

Харди съзнаваше, че в мига, в който вдигне телефона, опасността за собствения му живот изведнъж щеше да скочи. Щеше да се постави точно в същото положение, в което преди него е бил Чарли Боуен, преди да изчезне завинаги.

Но той се нуждаеше от тази информация. Искаше да е сигурен; не можеше да внесе апела си, без да го знае.

Рискът бе наградата.

Харди си беше записал телефона на офиса на Олстронг сред бележките, които си беше водил предишната вечер, докато издирваше факти. На връщане от канцеларията на машинописките, където бе оставил черновата си с надпис „СПЕШНО“, той затвори вратата на кабинета, мина зад бюрото, седна, извади записките и дръпна телефона към себе си. Започна да набира номера със стоманена решимост.