Джон Лескроарт
Предателство (13)

12.

Четири дни по-късно Ивън беше в дома на родителите си за неделната вечеря, която се бе превърнала малко или повече в редовно събитие след завръщането му в Калифорния. Всяка година след смяната на часовото време Джим Шолер почти всяка вечер правеше барбекю и в тази топла вечер на късния май беше изпекъл пилета, които бяха изяли с пресни аспержи, хляб, приготвен с квас и „прочутата“ салата на Ейлийн от домати и картофи с листа от кориандър и червен лук. Оставаше много време преди да се смрачи и сега те седяха отвън в големия заден двор на Шолерови под дългите сенки, хвърляни от малката им овощна градина, която се състоеше от сливови, смокинови, лимонови, портокалови и кайсиеви дървета.

Пиеха последните чаши студено, евтино бяло вино и сега, когато Ивън отново бе на работа в полицейското управление, живееше отделно в новия си апартамент, а непосредствената физическа опасност поради раната в главата бе останала зад тях, Ейлийн най-сетне събра куража да попита Ивън за интимния му живот.

Той се изсмя тихо.

— Какъв интимен живот?

— С никоя ли не излизаш?

— Това не е върхът на приоритетите ми, мамо. Наистина, не съм и търсил.

Баща му се прокашля.

— Ами Тара?

— Какво за Тара? — отговорът излезе по-рязък, отколкото му се искаше. — Не споменах ли, че тя не ми отговори на нито едно писмо — нито едно, татко! — а бях й писал поне десет. Това говори достатъчно ясно. Освен всичко, последното, което чух е, че си имала нов приятел.

— Кога научи това? — попита Ейлийн.

— В „Уолтър Рийд“. Всъщност, човекът дойде да ме види.

— Кой е идвал? — попита Джим. — Приятелят на Тара? Защо дойде?

— Не знам. Може би от чувство за вина.

— Заради това, че ходи с Тара? — попита Джим.

— Заради това, че ми е откраднал момичето, след като го бях изпратил да й предаде едно от последните ми писма, а вместо това той я отмъква, докато аз съм в болницата? Може ли човек да изпитва вина за това? Или е възможно, ако си причината цял един взвод да бъде избит?

— Имаш предвид твоите момчета? — попита Ейлийн. — Да не искаш да кажеш, че новият приятел на Тара е онзи от конвоя, който стрелял прекалено прибързано?

— Точно така, мамо. Рон Нолан. Мисля, че съм го споменавал един или два пъти досега.

— Да, но никога с добро — каза Джим.

Ивън пийна от виното.

— Какво хубаво имам да казвам?

— Ивън — Ейлийн се намръщи при тази мисъл. — Не мисля, че съм чувала досега, че той се вижда с Тара.

— Чакай малко — намеси се Джим, — мислех, че вие с Тара скъсахте заради войната. Този Нолан не е ли бил също там?

— Да — отговори Ивън. — Забавно, а? Така че може би причината за това между нас не е била войната в крайна сметка. Може би просто е искала да се освободи и е било добро извинение.

— Не — гласът на Ейлийн беше твърд. — Тара не е такава. Тя просто би ти казала истината.

Той поклати глава.

— Не мисля, че познаваме истинската Тара, мамо. Поне вече не.

Но Джим отново зададе първия си въпрос:

— Значи този тип Нолан дойде в „Уолтър Рийд“ да се извини или какво?

— Така го извъртя той. Но ако ме питаш, дойде, за да ми го натика в лицето.

— Защо му е да го прави?

— Защото си е такъв, мамо. Наемник, който стреля по онази иракска кола, просто защото искаше и толкова. Защото можеше да го направи. И ако искаш мнението ми, той дойде в „Уолтър Рийд“ да ми покаже, покрай другите неща, че се е измъкнал чист. И междувременно ми е откраднал приятелката. Това е лош човек, повярвайте ми.

— Тогава защо Тара се вижда с него?

— Тъкмо това се опитвам да ти обясня, мамо. Тя не е онази, за която я мислиш.

— Все още не разбирам как можеш да говориш така.

Изправен пред неумолимото спокойствие на майка си, пред нейния твърд отказ да мисли лошо за някого, Ивън изведнъж се почувства готов да се прекърши. Удари с длан по масата и каза с разтреперан глас:

— Добре, какво ще кажеш за това, мамо? Когато Нолан й казал, че съм ранен, знаеш ли какво отговорила тя? Казала, че сам съм си надробил попарата, нека сам си я сърбам. Това били точно думите й. — Очите му се замъглиха, но сълзите в тях бяха от гняв, не от мъка. — Въобще не я е било грижа, мамо. Ето каква е станала.

За няколко секунди единственият звук в задния двор бе шумоленето на вятъра в листата на плодните дървета.

— Не вярвам — каза най-сетне Ейлийн. — Това просто не може да е истина.

Ивън въздъхна дълбоко и вдигна глава да погледне майка си. Чувстваше се изтощен и ядосан, но все пак успя да овладее гласа си:

— Не се обиждай, мамо, но откъде може да си толкова сигурна. Това са думите й.

Ейлийн се пресегна през масата и постави успокояващо ръка върху ръката на сина си.

— И кога е станало това? — попита тя.

— Кога е станало кое?

— Кога е научила, че си ранен и казала, че сам трябва да си сърбаш попарата?

— Не знам точно. Някъде в началото на септември, точно след като Нолан се върнал и малко след като съм отишъл в „Уолтър Рийд“.

— Не, това е невъзможно — и тя му разказа как бе срещнала Тара точно преди Коледа в супермаркета. — Аз може и да съм безнадеждно предразположена да виждам само доброто у хората — каза тя, — и знам, че понякога греша. Но не е възможно да е научила за твоето раняване преди да й го съобщя аз. А това беше през декември.

— Ако това е вярно, тогава защо не ми се обади? Просто да види как съм? Да ми пожелае късмет? Малка… — той млъкна рязко, внезапно спомнил си за елените на стената срещу леглото и че нейното обаждане в „Уолтър Рийд“ — когато той бе отказал да говори с нея — бе точно преди Коледа.

Или, ако майка му е права, няколко дни след като Тара бе научила, че е ранен.

Ейлийн потупа Ивън по рамото.

— Може да не ти се е обадила, защото в онзи момент вече е излизала с Нолан. Може да се е чувствала виновна заради това, а може просто да си е помислила, че ще бъде неловко. Но искам да ти кажа, че със сигурност не е знаела през септември, че си ранен. Пък и никак не прилича точно на нея да е казала сам да си сърбаш попарата.

— Но тогава защо…?

Джим, който до този момент ги беше слушал внимателно, изведнъж не успя да сдържи ентусиазма в гласа си. Той знаеше отговора още преди Ивън да довърши въпроса.

— Защо Нолан ще измине целия този път до „Уолтър Рийд“, за да ти каже тази лъжа? Възможно ли е, за да те накара да намразиш Тара толкова, че да не се изкушиш да й се обадиш, когато се върнеш?

Погледът на Ивън се премести от баща му на майка му и после пак върху баща му.

— Знаеш ли, татко — каза той, — с възрастта си станал много умен.

* * *

Слънцето тъкмо залязваше зад предпланинските хълмове, когато Ивън изкачи външното стълбище на сградата, в която живееше Тара, и натисна звънеца. Когато не последва отговор, той слезе до прозореца на кухнята и надникна към вътрешността, където светлините бяха изгасени и нищо не помръдваше. Трябваше първо да се обади и да провери дали е вкъщи, но решението да дойде тук направо от къщата на родителите си и да говори с нея, бе дошло импулсивно и следвайки този импулс — беше доста трезвен, добре отпочинал, наскоро изкъпан и избръснат и едва ли щеше да има по-подходящ момент — той се сбогува с майка си и баща си, скочи в колата и отпътува.

Тъй като не беше с Нолан до залата за боулинг, Ивън почти се беше самоубедил, че връзката й с него е приключила. И ако това бе наистина така, щеше да говори с нея и да провери веднъж завинаги дали въпреки всичко има следа от искрата, която някога бе прелитала помежду им. Поне щяха да знаят истината.

Не беше спрял на паркинга на блока, а отвън, на улицата, на същото място, което замаяното му съзнание бе избрало онази вечер. Сега се върна при колата и влезе. Взе клетъчния телефон и започна да търси нейните номера — мобилния и домашния, но изведнъж спря. Ако още излизаше с Нолан или по-лошо, ако беше с него навън точно сега, изборът на този момент щеше да е катастрофален.

Запали за малко двигателя, колкото да може да свали стъклото, и видя, че часовникът на таблото показваше 9:15. Едно от ненарушимите правила в живота на Тара, когато излизаха, беше да не стои до късно и да не участва в твърде буйни празненства, когато на другия ден е на училище. Свали малко седалката си, но все пак така, че да може да вижда над долния ръб на стъклото, изключи двигателя и зачака.

Не чака дълго.

Все още имаше остатък от дневна светлина, когато един жълт корвет със свален гюрук зави и влезе в паркинга. Тара седеше в него и разбира се беше с Нолан.

Той излезе, заобиколи и отвори нейната врата. Двамата тръгнаха, хванати ръка за ръка небрежно и фамилиарно, пресякоха паркинга и се качиха по стълбите. Тя отвори вратата, двамата влязоха и Ивън почувства как кръвта се блъсна в слепоочията му. Внимателно постави ръка на мястото, където преди бе раната му и му се стори, че го усеща по-горещо отпреди.

В апартамента светнаха прозорците на кухнята. Една сянка влезе в рамката, задържа се минута-две, после излезе. Стаята — и целият апартамент — отново станаха тъмни.

Ивън постави ръцете си на волана и се опита да върне физически контрола в тялото си. Преглъщането беше ужасно трудно. Пот избиваше по челото му и надолу по гърба.

Какво щеше да прави?

Хайде, хайде, хайде, хайде — повтори на себе си. Но то беше една празна, безсмислена заповед. Това че ги видя заедно, това че те всъщност бяха любовници, омаловажаваше днешното разкритие, че Тара не беше жестоко пренебрегнала раняването му. Какво значение имаше това, щом спеше с Нолан? Щом в живота й беше той, а не Ивън.

Изведнъж, разлюлян от себененавист и омраза, той се остави да го обземе едно стоманено спокойствие. Подобно на повечето ченгета, които не бяха на смяна, той държеше оръжието си подръка за спешни случаи. Неговият 40-милиметров полуавтоматичен пистолет бе заключен в жабката и сега той го извади. Провери патронника и предпазителя, пое въздух и отвори вратата на колата, напъхвайки оръжието в колана под хавайската си риза.

Стъпи на улицата.

* * *

Ивън седеше пред един от компютрите на полицейското управление. С неговата работа по ОПБН не му беше нужно да влиза в базата данни на отдела за превозните средства и сега за първи път имаше повод да използва този софтуер. Засега не вървеше толкова бързо, колкото би му се искало. В един идеален свят той щеше да влезе и да излезе преди някой да го е видял, което разбира се бе за предпочитане.

Но неговият свят отдавна не беше идеален.

И разбира се, неочаквано, в 9:30 неделя вечерта, когато целият участък трябваше да е пуст, някой извика името му от прага. Той изправи гърба си, натисна бутона ESC и толкова бързо завъртя главата си, че чу вратът му да изпуква. Видя лейтенант Спиноза от „Тотемите“, който вече се беше запътил към него. Разтегна устни в дружеска усмивка и каза:

— Хей, Фред, какво става?

— Хората постоянно се убиват един друг. Затова ние, бедните слуги на обществото, трябва да се трепем до късна доба и след това пак. — Той стисна рамото на Ивън. — Хей, а ти как се чувстваш? Не ми хареса това замайване, което те връхлетя изневиделица онази вечер.

— Не, добре съм. Не знам какво беше. Мозъкът ми пак ме пробва.

— Е, каквото и да е, изглеждаше все едно те е премазал влак и това е най-меко казано. — Той дръпна един стол към Ивън и го яхна обърнат наобратно. — Надявам се знаеш, че когато не ти е добре, можеш да излезеш в болнични. Всички знаят какво си преживял. Не е нужно да се напрягаш. Никой няма да те разжалва, ако трябва малко време да не работиш. Освен това, най-важното, да не забравяме какво ни очаква. Ти трябва да се готвиш за играта другия вторник, вместо да си хабиш енергията да убеждаваш хлапетата да не се друсат.

— Добре съм, Фред. Наистина. Не ми трябва отпуск.

— Очевидно, щом си тук. Какво е толкова важно в неделя вечер?

Ивън махна неопределено към екрана пред него.

— Подобрявам си компютърната грамотност — той скръсти ръце пред гърдите си, самата небрежност. — Ами ти защо си тук?

— Бих казал обичайната работа, но не е. — Спиноза очевидно бе имал дълъг ден. — Името Ибрахим Халил да ти говори нещо?

— Трябва ли? Този въпрос има ли връзка с Ирак?

Спиноза се забави с отговора.

— Не — каза той, — като имам предвид откъде се прибра, ясно че това ще ти дойде наум. Но не. Господин Халил живее — е живял — в онзи палат в Менло Парк. Притежава около половината верига „7-илевънс“^[1] на Полуострова. Притежавал. Той и жена му вече не притежават нищо обаче. Ако са те с жена си…

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли?

Спиноза поклати глава.

— Е, знаем, че това е била къщата им. И знаем, че в нея имаше две тела. Но ще мине известно време, преди да съберем парчетата.

— Какви парчета?

— Телата им.

Ивън трябваше да смели това, преди да попита:

— Да не би някой да ги е насякъл?

— Не, някой ги е вдигнал във въздуха с бомба или с нещо друго. Което разбира се подпалило къщата и изгорило половината от нея около тях. Така че за известно време няма да разполагаме с подробности. Но всички съседи са чули експлозията и видели пожара след това.

— Някой се е опитвал да скрие уликите.

Спиноза се усмихна с одобрение и малко изморено.

— Бива те не само на боулинг. Направо те виждам с детективска значка, сине.

— Чакай първо да се измъкна от ОПБН.

— Не е лоша идея. Колко време още ще си там?

— Ами, докато свърши учебната година. — Ивън изпъшка с досада. — Ще се справя, ако дотогава се сдържа да не удуша някое хлапе.

— Не го прави. Родителите се разстройват. — Погледът на Спиноза изведнъж попадна върху компютъра и той зацъка като гимназист. — Това, момчета и момичета, е забранено.

— Кое?

— И ме пита кое. Знам аз. Да не мислиш, че съм идиот? — Той заговори с пресилен театрален шепот: — Ние — под ние разбираме отдела — официално не одобряваме този начин за уреждане на срещи с красиви млади жени. — Той снижи още глас: — Но, сериозно, това са лични данни, не влизай там. Няма да е хубаво да те уволнят.

— Не се опитвам да намеря момиче, Фред.

Спиноза кимна.

— Разбира се, че не. Как можах да си го помисля. Просто си рекох, ако случайно е така, да ти разясня политиката в отдела. Чий адрес търсиш тогава?

— На един тип.

Спиноза вдигна вежди.

— Някои правила се отнасят и за готините типове — каза той. — Знам, че не бива да задаваме въпроси за сексуалната ориентация, но…

— Не съм гей, Фред. Някои от хлапетата по програмата казват, че продавал наркотици.

— Защо просто не го прехвърлиш на отряда за борба с незаконните деяния?

— Защото те ще го мотаят, а ако аз открия, че този тип наистина продава наркотици на децата, ще го хвана и ще го убия.

— Това е друго нещо. Защо не каза веднага? — Спиноза се приближи до клавиатурата. — Имаш ли номера на колата?

* * *

За първи път откакто беше напуснал „Уолтър Рийд“, Ивън почувства нужда да говори с терапевта си Стивън Рей. Не, знаеше дали съществуваше технически термин за онова, което изпитваше, но имаше усещането, че е нещо подобно на неспособността му да си спомня названията на предметите през първите месеци след операцията. Само че сега, а и няколко пъти за последните дни, той се бе озовавал по средата на някакво действие или в хватката на някаква емоционална реакция, без да има спомен за това как е стигнал дотам. Или да контролира действията си.

Например по-рано тази вечер, с пистолет в ръка до корвета.

Какво си е мислил да направи с пистолета? Какво е искал да направи с него? Не знаеше, всъщност, не си спомняше реален момент на вземане на решение. Най-напред седеше в колата и чакаше Тара да се прибере, за да разговарят като разумни хора. А в следващия миг — следващото, което си спомняше — беше как стои до корвета на паркинга с пистолет в ръка. Чудейки се защо този пистолет е в ръката му.

Определено не възнамеряваше да застреля Нолан. Или Тара. Боже опази, никой от двамата. Може би е искал да гръмне една или повече от красивите му гуми? На фона на сумрака на ранната вечер това изглеждаше най-малкото необмислена идея. Но бдящият му мозък осъзна, че би произвело силен шум и напълно възможно бе да го видят и разпознаят. Също — може би — щеше да е обявление за Нолан, че се интересува от действията му, по начин, който би предпочел да запази за себе си, докато реши какво иска да прави с живота си.

С Тара.

Спирането в полицейския участък бе рационално решение. Знаеше какво търси там, макар да не беше сигурен защо го търси, но знаеше как да го получи.

Ала сега, след като беше научил къде живее Нолан и след като беше отишъл дотам, той се озова седнал в колата, паркирана отвън, с пистолет в ръка. Ако Нолан се прибереше сам, ситуацията въобще нямаше да е същата, както когато бе с Тара. Беше тиха улица, далеч не толкова оживена, като тази пред блока на Тара, и от двата й края растяха дървета.

Приятно на вид жилище, самостоятелна градска къща с прилепен гараж сред група подобни на нея. Отделена и някак изолирана. Идеална за…

За какво? — запита се той.

И изведнъж, за пореден път, съзнанието за това къде се намира и какво прави, се отдръпна назад. Правеше нещо тук — в преносен смисъл все едно се взираше в рисунка на елен и се чудеше как се нарича това нещо — но точното естество на онова, което се опитваше да осъществи, продължаваше да му убягва.

Наведе поглед към пистолета и се протегна да го прибере във все още отворената жабка. След което затвори капака и завъртя ключа. После, с ключове в ръка, осъзна, че трябва да се махне оттук, преди да е направил нещо глупаво. Нещо, което не можеше да обясни даже и на себе си.

Затова запали колата. На таблото часовникът светеше — 10:42.

Потегли и се отлепи от бордюра, но не бе изминал и шестстотин метра, когато натисна спирачния лост толкова рязко, че гумите изсвириха. Стъклата бяха свалени, не беше включил фаровете и тъмнината, заедно с топлия бриз над главата му проблеснаха и ударът на спомена го разтърси.

През месеците след раняването си бе изгубил най-новата част от паметта си, но сега, неочаквано, всички елементи на тази нощ възпламениха отново видението за една случка с Нолан, когато бяха нападнали леговището на бунтовниците в квартала край летището на Багдад. Ярката светлина и ужасната експлозия, избила прозорците; пламъците, облизали нощта като езици; изригването на стрелба зад гърба му.

Наемническа мисия за убиване.

Взрив, после пожар.

Някъде в квартала излая куче.

Ивън изпусна задържания в дробовете му въздух, запали фаровете и свали крака си от спирачката.