Джон Лескроарт
Предателство (3)

2.

„Ирландският път“ от летището до същинския Багдад беше една съвсем модерна магистрала с по три добре поддържани платна във всяка посока. От гледна точка на Ивън основната разлика между нея и американските магистрали (освен очевидно почти нормалната практика да се кара в грешната посока в което и да е платно) беше, че асфалтът свършваше с пясъчни ивици отстрани, които от своя страна продължаваха без демаркационна ограда или някакъв вид заграждение в една шир от равна, неплодородна земеделска земя. Така че веднъж напуснал Багдад, където скатове и мостове бяха по-честа гледка, трафикът можеше и наистина влизаше волю-неволю в пътя, но не непременно при обозначените входни и изходни места.

Това се превръщаше в основен проблем тук, заради колите бомби със самоубийци зад волана. За четирите дни откакто полковник Калистън беше прикрепил хората на Ивън към Олстронг те не бяха виждали такава, но заплахата беше реална и вездесъща. Докато минаваха през Багдад тази сутрин Ивън беше преброил четири обгорели грамади от изкривен метал. Една от тях все още димеше, когато минаха покрай нея, забавени цял час, докато силите на реда бяха спрели движението и разчистваха пътя.

Днешната задача беше да минат през Багдад и да продължат до военновъздушна база „Балад“, с прякор „Анаконда“, на около четирийсет мили северно от столицата. Трябваше да вземат човек на име Рон Нолан, старши служител при Олстронг, който проучваше места за потенциални въздушни бази на север и запад през изтеклата седмица и правеше преценка на възможностите за сключване на договори. След като вземат Нолан, те трябваше да се върнат обратно през Багдад и да спрат в щаба на ВКУ по някаква работа и да се върнат в територията на багдадското летище до вечерта.

Разстоянието в двете посоки беше приблизително сто и шейсет километра и разполагаха с дванайсет часа дневна светлина, но Ивън не искаше да рискува. От службата за контрол на движението му бяха разписали разрешението за охранителен ескорт и той нареди цялата техника — трите машини хумви — да бъде изкарана и да потегли още в тъмния час трийсет минути след полунощ. Всеки от неговите военни джипове си имаше шофьор и помощник-шофьор, който също имаше задачата да подава амуниции на картечаря, чието тяло оставаше наполовина подадено през люка в покрива на возилото. Тежковъоръжените мъже си разменяха ролите при всяко следващо пътуване. Ивън можеше да се възползва от ранга си и никога да не поема ролята на картечар — като лейтенант официалните му задължения бяха да съпровожда командира или радио оператора — но той много държеше да поема поста на стрелец, когато се удадеше възможност.

Днес се возеше като пътник в първата кола на едната от двете задни седалки. Поради забавянето на движението конвоят успя да премине Багдад едва в осем, а измина останалите шейсет и четири километра до външния периметър на огромната база „Анаконда“ — която скоро щеше да бъде наречена „Мортаритавил“ — едва в 11:15. Дори и без коли бомби движението по пътя към главната логистична зона край Багдад пъплеше почти незабележимо, което не бе никак изненадващо, като се имат предвид шестнайсетте хиляди полети месечно, с които „Анаконда“ трябваше да се справи.

Когато преминаха през портала, шофьорът на Ивън и следващ по ранг в частта им, сержант Маршон Уитмън, премина през дълъг една миля град от палатки и каравани, преди да стигнат до кръстовище със знак, който съобщаваше, че щабът е на една миля надясно. Но Уитман не бързаше да завие. Вместо това свали страничното стъкло и се втренчи наляво в двете шатри на ъгъла. Едната носеше логото „Бъргър Кинг“, другата — „Пица Хът“.

— Какво виждат очите ми, сър! Тук не сме ли на война? Не дойдохме ли съвсем наскоро в Багдад, само преди два месеца? Не може ли да скоча и да си взема набързо един двоен бургер?

* * *

Когато Ивън се ръкува с Рон Нолан точно пред палатката на щаба, у него остана впечатлението за огромна, но обуздана сила. Височина около един и седемдесет и пет, с доста солидна мускулатура от раменете до бедрата. Квадратна челюст под подстригана като четка светла коса. Днес носеше нож на колана и редовното армейско камуфлажно облекло с подложки от кевлар над ризата в цвят каки.

— Лейтенант — избоботи Нолан, произнасяйки леката като британец, усмихна се широко и закрачи до Ивън. — Наистина ценя точността. Времето е пари, в края на краищата, а тук и в този момент това е особено вярно. Надявам се тази лимузина да има добър климатик.

Ивън забави крачка и завъртя глава настрани:

— Ъ-ъ, сър…

Но след още малко боботещ смях Нолан го тупна по рамото:

— Шегувам се, синко. Не се притеснявай. Няма част от едно хумви, в която да не се чувствам като у дома си. Нали знаеш, че планът е да спрем в Багдад?

— Така ми наредиха, сър.

Нолан спря, протегна ръка и я сложи на рамото на Ивън.

— Спокойно, лейтенант — каза той. — Малко си притеснен, а?

— Всичко е наред, сър. Ще излъжа, ако кажа, че Багдад ми е любимото място.

— Е, няма да се бавим, ако успея да го направя, а мисля, че мога. Джак Олстронг е майстор в отварянето на врати — той млъкна за секунда. — Така. Редовно служещ ли си?

— Не, сър. Национална гвардия на Калифорния.

— Да, чух, че се занимават с това. Колко голям е твоят конвой?

— Три машини хумви, сър — вече се приближаваха към джиповете, паркирани до тротоара. — Ето ги.

Нолан спря с ръце на кръста и погледна колите от които стърчеше оръжие.

— По дяволите! — каза на Ивън. Бива си я тази купчина машинария.

Кимна към ефрейтор Алън Рийз — бивш прогимназиален учител, който сега обслужваше картечницата на най-близкия хумви, и му подвикна:

— Как си синко?

— Добре, сър.

— Откъде си?

— Сан Карлос, Калифорния, сър.

— Сан Карлос! — избумтя Нолан. — Аз съм израсъл в съседство, в Редууд Сити! — той плесна бронята на превозното средство. — Малък свят, нали, лейтенант? Това момче и аз сме съседи там, у дама.

— Всички сме съседи — каза Ивън, включвайки се в ентусиазма, макар че не можеше да обясни точно защо. — Частта ни е от Сан Бруно. И деветимата сме от Пенсилвания.

— Да му се не види! — изграчи Нолан. — Попаднал съм точно на когото трябва, няма грешка. Откога сте тук, момчета?

— Вече три седмици — отвърна Ивън.

— Вече гърмяха ли по вас?

— Още не.

— Не се тревожи — ухили се Нолан. — Ще гърмят.

* * *

Поради някаква неясна и вероятно неразгадаема причина насочиха маршрута им през смесения квартал Мансур по улица Хайфа, вместо по определения само за военните безопасен път, по който минаваха за щаба във ВКУ от BIAP. Рон Нолан отиваше в стария републикански дворец на Саддам Хюсеин в централен Багдад и редицата от транспортни средства по Хайфа, които чакаха пред пропускателния пункт, за да влязат в зелената зона — броня до броня, оръжията със свалени предпазители и готови за стрелба ги макара да замръзнат. Нолан се измъкна от задната седалка и отвори вратата си, стъпи на паважа и се разкърши. Ивън, който не искаше да губи пътника си от поглед, преодоля собственото си нежелание — навсякъде по улицата имаше цивилни иракчани и всеки един от тях можеше да е въоръжен метежник — и също излезе.

Вече беше късен следобед, убийствено горещ, без помен от освежаващ бриз. Въздухът тежеше от миризми на печено месо и риба, тор, олио и боклуци. Улица Хайфа беше широка, обточена от двата края с три и четириетажни бетонни сгради. На повечето, поне част от прозорците зееха разбити. От тълпата по тротоарите обаче, в която имаше жени и деца, никой не би заключил, че това е военна зона. Търговците се бяха наредили там, където минаваше най-голямата част от движението към зелената зона и улицата имаше вид на тържище — импровизирани щандове продаваха всичко, от дрехи до батерии, тоалетна хартия, пари и сладкиши.

Нолан оглеждаше всичко и то изглежда му допадаше. Накрая погледът му попадна на Ивън и той се ухили от другата страна на капака.

— Ако повървим, ще свършим два пъти по-бързо. Тръгваш ли?

Ивън, който не искаше да оставя войниците си, би предпочел относителната сигурност на своето возило, но той също така бе натоварен с отговорността да пази Нолан и да го върне при Олстронг. Ако това означаваше да се осмели да пътува по улиците на Багдад, то беше нещо различно, което просто трябваше да направи. Противоречието се изписа по лицето му. Нолан забеляза, че се колебае:

— Хайде, лейтенант. Без кураж няма слава.

— Само си мислех за моите момчета, господин Нолан — защити се Ивън.

— Ако стигнат до портала преди нас, накарай ги да спрат и да ни срещнат там. Но с това темпо те няма да са там и след като си свърша работата. Иска ми се да сме в BIAP преди тъмно.

Техният джип се придвижи напред сто и осемдесет сантиметра и отново спря.

— Едно от двете — каза Нолан. — Аз тръгвам. Идваш ли?

— Разбира се.

Ивън се наведе през страничното стъкло и каза на Маршон какво смята да направи.

— Не ми харесва това изгубване на контакт — отвърна шофьорът му.

— И на мен, Марш. И за мен това е ново — той посочи техния пътник с брадичка. — Но той тръгва. А нещата тук изглеждат доста спокойни.

— Да — каза Марш. — Като снимка „преди“.

И двамата знаеха какво има предвид: „преди бомбата да гръмне на претъпкания с хора пазар.“

— Да се надяваме, че не е — каза Ивън. — И колкото по-скоро си тръгнем от Багдад, толкова по-скоро ще се приберем у дома.

— Не споря, сър. Щом трябва да вървите, вървете. Но какво ще правим, ако не сте на портала? Къде трябва да отидем? Вие къде ще бъдете?

Вместо отговор Ивън вдигна рамене и вдигна мобилния си телефон „Моторола“, който вършеше добра работа на разстояние около една миля. Нолан, който беше чул разговора, се наведе към Маршон.

— Бюджетният отдел долу в мазето на щаба. Няма как да не го откриете. Но се обзалагам на сто долара, че ще бъдем на портала преди вас.

Колите се раздвижиха и Маршон изпълзя напред още пет-шест фута, преди отново да спре. Редицата от превозни средства се простираше поне на четвърт миля напред.

— Лош облог за мене, сър, даже и да имах парите.

— И аз така мисля, сержант. Затова ще тръгнем пеша.

Нолан щракна с пръсти, спомни си нещо и отново отвори задната врата. Пресегна се и се измъкна секунда по-късно с раницата си, очевидно празна.

— Не мога да забравя това — каза с широка усмивка и я сложи на гърба си върху дрехата от кевлар.

* * *

Рон Нолан изчака Ивън да се изравни с него, после каза:

— И, между другото, името ми е Рон, става ли? Господин Нолан е баща ми. Имаш ли нещо против да ти казвам Ивън?

— Така се казвам.

— Е, добре, Ивън. Нямах намерение да те поставям в затруднение там пред хората ти. Извинявай. Но тук не можеш да си позволиш колебания. Вземаш решения и ги изпълняваш, ето най-важното нещо за това място.

— Аз Току-що взех моето решение. Но не знам дали е правилно да оставям хората си. Научени сме, че спазването на правилата са от съществено значение за поддържането на реда.

Вървяха рамо до рамо покрай бордюра. Нолан поклати глава в несъгласие:

— Опитът ми показва, че е по-важно да разчиташ на куража си. И нямам предвид само това да различиш за части от секундата кой е Мудж и кой Хадж — имаше предвид муджахидините и хаджите, лошите и добрите съответно — кое е живот и кое смърт и то веднага. Но бизнес средата тук… Господи, истинска златна мина. Трябва да съумееш да видиш благоприятния случай и да го сграбчиш веднага, иначе той отлита. Имаше ли възможност да говориш с Джак Олстронг в базата на летището?

— За малко.

— Разказа ли ти как се докопа до договора за него? Онзи, благодарение на който сме на борда.

— Не, изобщо не е споменавал за това.

— Е, това е идеален пример за каквото ти говоря. Знаеш ли на колко възлиза нашата половина от договора? Ако си мислиш за шестнайсет милиона, познал си.

— За да правите какво? Видях фургоните, но изобщо не ми стана ясно какво правите там.

— Охраняваме летището, ето какво.

— Ами ние?

— Какво вие?

— Имам предвид военните, армията, морската пехота. Какво правим ние? Не пазим ли летището?

— Не. Вие се биете с бунтовниците — поне повечето редовна войска. Джери Бремер, бог да го поживи за мъдростта му, уволни цялата иракска полиция и разформирова армията, така че тук не остана никой друг освен нас, военните доставчици, за да осигуряваме охрана на хората, които идват тук на тълпи да осъществяват контрол и изграждат инфраструктура, както правят всички.

Ивън държеше ръката си върху оръжието в кобура на бедрото. Повечето местни хора на улицата се отдръпваха, за да минат двамата американци, но повечето деца се усмихваха и подтичваха след тях — Ивън, както и иракските деца, беше научил, че американските военни с техните пакети с готова храна са чест източник на лакомства. Но Ивън не носеше лакомства у себе си и искаше да влезе в зелената зона час по-скоро, затова не спираше да си пробива път през тълпата.

Междувременно Рон Нолан не спираше да бъбри.

— Джак всъщност не се справяше съвсем добре след уволнението. Беше се опитал да завърти охранителен бизнес в Сан Франциско, занимаваше се с проблеми във водоснабдяването, случаи на домашно насилие. Но нещата не вървяха. Тогава падна Багдад. И какво направи Джак? Същото, което Майк Батълс с Къстър Батълс. Скочи на самолета с последните си двеста долара и долетя тук да разузнае възможностите за бизнес на това място. — Нолан разпери театрално ръце. — И воала! Два месеца по-късно — шестнайсет милиона зеленички.

— Просто ей така?

— Почти. Джак все още познаваше няколко човека от преди, които го насочили към договора за летището и уговорили онзи, който отговарял за него да му позволи да наддава.

— Но как го е получил? — въпреки нежеланието си, Ивън се оказа завладян от разказа и ентусиазма на Нолан. — Имам предвид, той сигурно се е състезавал с гиганти, нали? „Халибъртън“, „Блакуотър“, КБР.

КБР бяха „Келог, Браун и Рут“. Ивън не знаеше, че самото КБР е филиал на „Халибъртън“, а не напълно самостоятелна компания.

— Аха. И не забравяй „Динакорп“ и „Армър Груп Интернешънъл“. Големите момчета. Да не говорим за „Къстър Батълс“ — всъщност те ни създадоха най-много главоболия. Но Джак се пребори с всичките и измъкна половината доставка.

Даже и посред лудостта на багдадския следобеден пазар, Нолан засия при този спомен.

— Какво предложи той?

— Най-напред най-ниската оферта, понеже не беше наясно и не знаеше колко струва договорът. Но най-важното нещо се оказа времето. Обеща за две седмици да докара сто и петдесет човека.

— Две седмици?

— Две седмици.

Те изминаха още няколко крачки, преди Ивън да се опомни.

— Но как е смятал да го направи? С какво е мислел да им плати? Всъщност, кого си е мислел, че може да наеме? Вие, момчета, имахте ли сто и петдесет служители в Сан Франциско, които да бъдат докарани със самолет тук?

Нолан се запревива от смях.

— Майтапиш ли се? Той имаше трима служители в Сан Франциско. И им беше платил от личните си кредитни карти през юни. Това беше краят за него, ако нещата се бяха объркали. Но не се объркаха.

— И как стана това?

Почти бяха стигнали до пропускателния пункт, а колоната от коли още не беше мръднала. Нолан спря и се обърна с лице към Ивън.

— Това е най-готината част. Джак не разполагаше с повече кредит. У дома никой вече не искаше да му дава пари, затова отново се върна тук и убеди ВКУ да му даде на заем два милиона долара срещу първата вноска по договора.

— Два милиона долара?

— В брой — каза Нолан. — В новички стодоларови банкноти. Които Джак натъпкал в един куфар и отлетял за Йерусалим, където депозирал всичко в банката. След това ми се обади и ми каза да си вдигна задника и да долетя тук. Бяхме в бизнеса.

На портала, въпреки тълпата, която се натискаше да влезе, Нолан показа картата си и двамата мъже си пробиха път през контрола на ВКУ — даже и намръщената охрана изглежда знаеше кой е той. Двамата с Ивън прекосиха огромен, открит, осеян с танкове двор — поне по двеста ярда дълъг от всеки край — пред грандиозна, подобна на дворец сграда. Погледната отблизо тя носеше белезите на бомбардировките, които бяха обсипвали града през последните месеци — все още имаше избити прозорци, дупки по стените от гранати, куршуми и шрапнел.

Вътре в централната част на сградата, в огромно открито фоайе, царуваше хаосът. В една вавилонска смес от езици се виждаха военни униформи, разбъркани с делови костюми и арабски роби. Около петстотин души се блъскаха и бутаха за място на опашките. Всяка опашка стигаше до една от импровизираните сгъваеми бюра, които очевидно контролираха достъпа до вътрешната светая светих на Бремер и неговия състав от висши служители. Шумът, напрежението, високата температура и общата човешка миризма връхлетяха сетивата на Ивън веднага щом влезе през вратата.

По всичко изглеждаше, че Нолан бе имунизиран срещу цялото това нещо. Не бе изминал и три стъпала навътре във фоайето, когато дръпна Ивън за ръкава и посочи надясно. И те се прилепиха към задната стена, заобикаляйки по-голямата част от бъркотията и се насочиха към широко мраморно стълбище, което водеше надолу. Тълпата по стълбите беше далеч по-разредена, отколкото в салона зад тях.

— За какво е всичкото това? — попита Ивън, веднага щом гласът му можеше да бъде чут.

Нолан слезе на най-долното стъпало.

— Тези хора всъщност са онези, които са пристигнали тук един ден по-късно и за един долар по-малко. Бих казал, че са конкуренти на Джак, само че повечето от тях дебнат да станат доставчици на големите момчета. Всъщност, цялата страна се продава, а Бренер се опитва да ръководи всички сделки от тази сграда, от онези маси, всяка една от които представлява отделно министерство, ако щеш вярвай. Седемнайсет или двайсет на брой, не знам точно колко. И, както може би се досещаш, резултатите са смесени. Всеки иска парче от баницата. Слава богу, ние минахме тази фаза. Истинска лудница, нали?

Но той не очакваше отговор. Обърна се и продължи покрай стената, следван от Ивън. Тълпата около тях изтъняваше все повече, колкото по-нататък отиваха. След около трийсетина метра най-сетне завиха покрай един ъгъл. Пред тях се простря друг огромен коридор, странно пуст. Малко по-далече от средата стоеше самотна маса, зад която седеше мъж във военна униформа. Трима други мъже, очевидно цивилни, бяха застанали пред него.

Иначе коридорът бе съвсем празен. Шумът и лудостта зад тях все още отекваха, но Ивън изведнъж се почувства физически откъснат от тях, въпреки факта, че все още се долавяше миризма на човешки отпадни материали, защото нямаше вентилация, и въпреки дупките на местата на прозорците.

Нолан нито за миг не забави крачка. Само погледна часовника си, вдигна очи към прозорците високо в стената и ускори ход. Но когато приближиха бюрото, той вдигна ръка, за да намалят и изпсува.

— Какво има? — попита Ивън.

Нолан пак изпсува и напълно спря.

— Точно Чарли Тъкър и то когато бързаме. Може би твоят сержант трябваше да приеме облога със стоте долара.

— Кой е той?

— Един мръсник. Старши одитор по въпросите на авиацията. Мисля че у дома е бил библиотекар. Тук брои парите, но основното му занимание е да тормози такива като нас с Джак, които наистина се опитват да направят нещо добро и нещата да потръгнат.

Ала Ивън започваше да разбира, че Нолан не е от хората, които биха изпаднали в мрачно настроение заради хора като Чарли Тъкър или който и да е било друг. Той храбро залепи усмивка на лицето си.

— Хей, нали затова ни броят големите пари, а? Да го направим.

За краткото време докато стигнат до бюрото, майор Тъкър беше приключил с един от тримата мъже отпред. Когато Нолан се приближи, последният мъж в редицата се обърна, направи крачка напред и леко се поклони:

— Господин Нолан — каза с лек акцент, — как сте, сър?

— Куван!

От този видимо искрен ентусиазъм можеше да се заключи, че Куван може да е бил най-добрият приятел на Нолан от детството. Той се приближи към него с протегнати ръце, стисна го за раменете и двамата мъже изглеждаха сякаш си търкат носовете. След това си размениха реплики, които Ивън вече разпознаваше като стандартните мюсюлмански хвалебствия към Пророка. След това Нолан се обърна към Ивън.

— Куван Крекар, този тук е младши лейтенант Ивън Шолер, Национална военна охрана на Калифорния. Тук е само от няколко седмици и аз се опитвам да го накарам да се отпусне. — След това към Ивън: — Куван ни помогна с част от нашия филипински персонал в BIAP. Гениален е в откриването на хора, които искат да работят.

Докато Куван протягаше ръка, за да предложи на Ивън едно силно и здраво ръкостискане, той се усмихна и каза:

— Всички хора ценят благородството на труда. Ако всички хора имаха работа, нямаше да има войни.

— Тогава аз щях да бъда безработен — отговори изненадващо и за самия себе си Ивън.

Но Куван прие коментара спокойно, усмивката му даже не трепна.

— Но не за дълго, обзалагам се. Дори моят приятел господин Нолан, професионален военен с известна репутация, си намери значима работа в частния сектор.

Куван изглеждаше на трийсет и няколко. Кожата на лицето му беше светла, разполовяваше го голям гърбав нос, под който стоеше обичайният за иракчаните мустак.

— Все пак, добре дошъл в страната ни, лейтенант. В добри ръце си с господин Нолан.

— Имам това впечатление — отговори Ивън.

Куван обърна усмивката си към Нолан.

— Чуват се слухове, че господин Олстронг ще наддава за проекта за валутата.

Ставаше дума за договора за замяна на старата иракска валута — тринайсет тона хартия с лицето на Саддам Хюсеин върху всяка банкнота — с нова, с различен дизайн. Две хиляди и четиристотин тона нови динари се очакваше да бъдат разпространени за по-малко от три месеца. За това щяха да са необходими стотици иракчани във всички части на страната и всички те трябваше да бъдат разквартирувани и хранени в нови лагери с нова инфраструктура и интернет връзка в Мосул, Басра и много други градове — точно онзи вид работа, с която Олстронг се занимаваше в момента на летището в Багдад. Щеше да е необходим още цял автомобилен парк от петтонни камиони, за да се превозват хората и парите.

— Напълно е възможно — отговори Нолан. — Макар че от две седмици не съм разговарял с Джак. Нали знаеш, че за две седмици светът може да се преобърне.

— Добре, когато го видиш — каза Куван, — спомени моето име. Хартията и печатарските преси, всякакви подробности във връзка с дизайна и банките — познавам хора с такива умения и може би Джак и аз ще се споразумеем, ако е рекъл Аллах.

— Непременно ще му кажа, Куван. Ако въобще участва в наддаването.

Зад тях Тъкър се изкашля. Куван побърза да се сбогува с Нолан и Ивън и след това се приближи до бюрото.

Отстъпвайки няколко крачки назад, с което поведе и Ивън, Нолан заговори с приглушен глас:

— Като си говорим за работа, ако Куван е с нас в този бизнес с валутата, можем да разчитаме на успех. Без да омаловажавам постижението на Джак, без Куван нямаше да имаме летището и това съвсем не е преувеличение.

— Какво е направил той?

— Нали ти казах как всичко зависеше от това да се докара много работна ръка тук за две седмици. Джак обеща да го направи и военните му повярваха — той може да бъде много убедителен. Но все пак нещата опряха до истинската реализация и Къстър Батълс започнаха да ни изпреварват на всяка крачка с намирането на работници. Джак нямаше идея откъде може да намери пазачи, готвачи и всички останали, които щяха да са му нужни. Но се оказало, че един от старите другари на Джак от Делта Форс работи като охрана на ВКУ. Той го насочил към Куван, който пък го насочил към една безкрайна върволица черноработници — непалци, йорданци, турци филипинци, какви ли не. Даваш им по един долар на час и те правят, каквото поискаш — готвят, чистят, застрелват някого…

— Долар на час? Толкова ли вземат?

— Приблизително толкова за готвачите и другия персонал. Пазачите изкарват по двеста на месец — Нолан снижи още гласа си и махна към бюрото: — Да не ме чуе Тъкър. Джак обяви по двайсет долара на час на човек, но нали ти казвам, че Куван е гений. Неговият хонорар е два долара на час, което покачва разходите ни на три долара, а ние прибираме седемнайсет. Това е на час. Двайсет и четири по седем, по сто и шейсет души до този момент, а имаме още двеста в процес на обработка. Колкото повече докарваме, толкова повече печелим. Както ти казах, ако знаеш какво да правиш, това място е златна мина. Колко ти плащат на теб, Ивън? Две хиляди на месец?

— Там някъде. Плюс рискованите дежурства…

Смехът на Нолан го прекъсна.

— Рисковани дежурства, какво е то? Сто и петдесет на месец. Толкова изкарват нашите готвачи.

— Да, каза ми вече.

Тази новина разтревожи Ивън — сто и петдесет долара допълнително на месец, и то за това, че рискуваш ежедневно живота си. След известна пауза Нолан го изгледа отстрани.

— Знаеш ли колко изкарвам аз?

— Нямам представа.

— Искаш ли да ти кажа?

Кимване.

— Да.

— Двайсет хиляди на месец. Необложени с данъци, между другото. Разбира се, аз имам много опит и такива като мен получават премии. И все пак хора като теб могат да си изкарат службата тук, да се приберат и да се върнат отново с някой от нас, които имаме договори, и със сигурност ще прибират минимум по десет хиляди на месец. Шест месеца и се прибираш у дома с куп пари. Това нещо трае достатъчно дълго, вложените пари междувременно се въртят и си отиваш вкъщи като милионер.

* * *

Изправен зад бюрото, майор Чарлз Тъкър изглеждаше сякаш има нужда да прекара известно време на слънце. Потта му избиваше през ризата. Носеше очила без рамки под високо чело и почти невидими руси вежди — карикатура на изтормозен счетоводител. Той не скриваше презрението си към Нолан.

— Нека видя документите ви. Кой се е подписал този път?

— Полковник Рамсдейл, сър. Координатор на службата за охрана на въздушната база.

— Още един от приятелите на господин Олстронг?

— Другар по оръжие. Да, сър. Били са заедно в „Пустинна буря“.

— Радвам се за тях.

Тъкър погледна към листовете хартия, които Нолан му беше подал. Прелисти първата страница, огледа втората, върна се на първата.

— Всичко наред ли е, сър? — попита Нолан с иронично раболепие.

— Това са прекалено много пари, за да ги носите в брой, Нолан. — Той посочи Ивън. — Кой е този?

— От конвоя, сър. Охрана за пътя обратно до базата.

Тъкър се върна на документите.

— Добре, виждам ведомостта, но какви са тези допълнителни шейсет хиляди за… — той присви очи над хартията — … кучета ли пише тук?

— Да, сър. Кучета търсачи на бомби, за които трябва до осигурим кучкарници, храна, както и за техните треньори и пазачи.

— И Рамсдейл е одобрил това?

— Очевидно да, сър.

Нолан се надвеси и се престори, че търси подписа на Рамсдейл. Ивън потисна усмивката си. Нолан, прекалено вежлив, някак успяваше да вмъкне известна хапливост във всяка реплика.

— Ще поръчам финансова ревизия, за да се провери.

Нолан сви рамене.

— Разбира се, сър.

— Шейсет хиляди долара за глутница кучета!

— Търсачи на бомби, сър. — Нолан си оставаше все така благ. — И инфраструктурата, свързана с тях.

Но очевидно Тъкър не бе в състояние да направи нищо. Формулярът на Нолан беше напълно изряден и подписан от един от упълномощените ковчежници в армията. Той надраска нещо върху долния край на документа. След това вдигна поглед. Зад Нолан редицата отново беше порасла до четири-пет човека.

— В брой? — попита Тъкър.

— Не ви разбрах, сър — отвърна Нолан.

— Майната ти, Нолан! Долари или динари?

— Мисля долари.

— Да. И аз мисля, че така мислиш. С долари ли плащаш на хората си?

— Само това са съгласни да приемат, сър. Старият динар е малко несигурен точно сега.

Тъкър написа още нещо, откъсна второто копие за себе си и го пусна в горното чекмедже отдясно.

— Това отива за ревизия — повтори той, след което погледна покрай Нолан и каза: — Следващият!