Джон Лескроарт
Предателство (18)

17.

Въпреки че не беше типичното свърталище за ченгета, „Старата Градска Травена“ не беше далеч от полицейския участък в центъра и в „Щастливият час“ предлагаше прилични, макар и подозрителни като хранителна стойност плата от пилешки крилца, фъстъчени тартлетки, малки кюфтенца в сос и пуканки. Макар че „Щастливият час“ официално бе свършил преди два часа, все още имаше купища храна. „Травена“ не беше особено претъпкано заведение и в този момент Ивън, който бе свалил униформата в участъка, и неговият партньор на боулинг Стан Паганини, също в цивилни дрехи, седяха сами на единия край на бара.

Между леката нервност след изпращането на писмото до ФБР и нуждата да се ангажира с нещо, за да не извърши някоя глупост и да се опита да отиде при Тара преди да се е отървал от Нолан, ако въобще се отърве, Ивън чувстваше, че едно-две питиета няма да му се отразят зле. Да прекара трудната нощ в замаяност и ще види какво ще му донесе следващият ден.

Сега беше девет и половина и той и Паганини обсъждаха името на заведението. Дали поради ограничения интелект на собствениците, дали поради пиянска или правописна грешка, или всичките взети заедно, неоновият надпис на вратата гласеше „Стара Градска Травена“. Визитките на мястото също съдържаха думата „таверна“ написана грешно, затова Ивън заключи, че собствениците не бяха особено умни и определено не бяха стигнали до състезанието за правопис на Сан Матео, както него самият, когато беше в осми клас.

— Не си стигнал до там — Паганини набоде последното кюфтенце в чинията си с клечка за зъби и го поля със здрава глътка джин с тоник.

— Стигнах, и още как. Спечелих с думата „хигиена“, което е почти нечестно, защото е много лесна.

— Чакай, не ми казвай — Паганини отново пи от джина си. — Х, И, започна той.

— Дотук добре.

— Г — той спря и погледна Ивън.

— „И“ преди „е“ — Ивън надигна чашата с водка и лед. — Като в „питие“.

— Не ми казвай!

— Току-що ти подсказах. „И“ преди „е“ като в „питие“.

— Добре де, опитваш се да се подиграваш със старата ми глава. Но ще се справя с теб, момче. Ето, започвам отначало. Х, И, Г, Е…

— Бъззззз! Изгоря. — Ивън поклати глава. — Нали Току-що ти казах „и“ преди „е“, Стан. Казах ти цялото правило. Да не мислиш, че съм си го измислил?

— Реших, че се опитваш да ме преметнеш. И без това „и“ и „е“ толкова си приличат по звучене, реших, че е някакво изключение.

— Не. Това е правило — и Ивън изговори думата буква по буква.

— Не ми звучи правилно. Като се прибера, ще го проверя.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не, не искам да се хващаме на бас. Но си прав, че е твърде лесна дума да спечелиш окръжното състезание по правопис.

— Е, по-трудна е от „таверна“, във всеки случай. А те са я сбъркали тук. Два пъти. Три пъти. Кой знае, може и повече. Може да са я написали и върху рекламния кибрит.

— Да, може… — Паганини се размърда и извика: — О-о-о-х!

— Какво има?

— Седнах върху нещо. — Паганини се плъзна от високото столче и започна да рови в задните джобове на панталона си. Хвърли на бара голяма връзка ключове, бръкна отново и извади тежък предмет и го тресна в бара.

— Боксове — каза той.

Предишната вечер, когато играха боулинг, трите ченгета бяха започнали да обсъждат различни често използвани приспособления за усилване на естествения потенциал за защита. Металният бокс бе присъствал силно в опита на Паганини, а Ивън каза, че никога не е виждал такъв в действителност.

Сега той вдигна металния предмет.

— Тежки са, пущините.

— Ако те треснат с това, излизаш от строя — отбеляза Паганини. — Пък и кой се бие днес с юмруци? В днешно време ако знаеш, че ти предстои да се биеш, запасваш патлака, не съм ли прав?

— Може да не искаш да убиваш онзи, с когото се биеш.

Паганини се изкиска.

— Да бе, ама това не се случва вече. Давай, сложи ги. Задръж ги, ако искаш. Колекционирам ги като ги сваля от престъпниците. Имам половин дузина такива у дома.

Докато Ивън прибираше боксовете в джоба си, изведнъж пред тях застана барманът, трийсет и няколко годишен повлекан с хилава брада. Паганини погледна чашата си.

— Пак ли ги изпразнихме?

— Май да. Да ударим ли по още едно голямо, Джеф?

Джеф погледна единия, после другия.

— Вие, момчета, пеш ли ще се прибирате? Ако ви лепнат наказание за шофиране в нетрезво състояние, ще дойдат и ще хванат нас за гушата.

— Няма да ни лепнат никакво наказание — каза Паганини. Той посегна към задния си джоб и този път измъкна портфейла си. Отвори го и показа значката.

— Налей ни още по едно и аз няма да докладвам за престъплението да държите тези кюфтенца на открито толкова дълго. Страхотни кюфтенца, между другото. Напомнят ми онези, които мама приготвяше. — Той наклони глава към Ивън. — Мисля, че господинът помоли за две двойни.

Джеф преглътна, кимна и се обърна за чисти чаши и лед.

Ивън снижи глас и се наведе до Стан.

— Говоря ли забавено?

— Не, говориш по-гладко от Цицерон. Ами аз?

— Какво ти?

— Аз говоря ли забавено?

— Не.

— Помниш ли къде сме?

— В „Травената“ — отговори Паганини.

— С напитките, Стан, с напитките. Знам къде сме физически.

— Четири, може би. С две двойни прави шест, а сме тук от… — той погледна часовника си — … три часа. Така че ако трябва да духаме, това прави нула цяло и пет, шест максимум, което означава, че сме в добра форма, за да караме и ще бъдем в близкото бъдеще.

Но Ивън — напълно наясно с гениалните умения на средностатистическото ченге да намира поводи за пиене — си правеше собствена сметка. Беше почти сигурен, че вече са изпили по повече от четири, може би шест или седем, и ако налееха още по две двойни, това правеше единайсет. Тъкмо се готвеше да каже, че може би е по-добре да пият по едно малко, за да може организмът им да го преработи, когато вратата на бара се отвори. Хвърли поглед в огледалото зад бара, сложи ръка върху рамото на Паганини и без да каже дума се обърна.

* * *

— Майка ти ми каза къде мога да те открия — от масата им в дъното на бара, където никой не можеше да ги чуе, Тара оглеждаше занемарената обстановка. — Хубаво място. Често ли идваш тук?

— Понякога. Нощите са дълги, а аз полудявам вкъщи. Понякога играя боулинг. Или чета. Преди два дни бях при майка ми и баща ми. Имам живот.

— Разбира се, че имаш. Нямах предвид това.

— Да, точно това имаше предвид — той се облегна назад и скръсти ръце. — Не одобряваш това, че съм тук. — Погледна я потиснато. — Да не би да си дошла тук да ми се караш?

— Не — каза тя. — Нямам намерение да го правя. — Дойдох тук да… поговорим пак.

— Все още ли се виждаш с Нолан?

— Не. Това приключи. Напълно.

Джеф се появи с две чаши и ги сложи на масата.

— А за дамата?

— Може би ще изпия едното от тези. И малко сок от боровинки.

Когато Джеф си тръгна, Тара придърпа стола си, пресегна се през масата и докосна ръката на Ивън.

— Наистина не съм дошла да те критикувам, Ивън. Просто когато те видях миналия ден ти каза, че пиеш прекалено много и се опитваш да го намалиш.

— Е, предполагам, че тази вечер не ми се удава. Какъв е този поглед? Смяташ, че две наведнъж не е добра идея?

— Не съм казала такова нещо. Щом имаш нужда от това — дръпна ръката му от чашата и я покри със своята. — Виж — прошепна тя, — не познавам дори малка част от онова, което си преживял. Ти си онзи, който каза, че ще е по-добре да спреш да пиеш.

— По-добре ще е, съгласен съм. — Той предизвикателно вдигна чашата си и пи. — Но изглежда сега не правя точно това, а се опитвам да примиря нещата.

— Кои неща?

— Работата ми, например. Това, което стана с момчетата в Ирак. Защо още съм жив. Гневът. Вината. Какво ли не. — Вдигна очи, нефокусирани, с натежали клепачи. — И всичко това преди въобще да съм стигнал до теб.

Появи се Джеф със сока на Тара, сложи го на масата пред нея, обърна се и си тръгна. Падна мълчание. Ивън отново вдигна чаша, после я сложи долу.

— За теб и Рон ли ще ми говориш?

— Няма никакво мен и Рон. Вече. Обадих му се, след като се видяхме в понеделник. Край. — Тя въздъхна. — Но днес следобед той дойде.

— Не разбира от намеци, а? Как мина?

— Не го пуснах да влезе. Твърди, че никога не е казвал, че съм скъсала писмото.

Ивън прие това със сериозно кимване.

— Този тип е роден лъжец.

— Ивън, погледни ме! — Очите й се забиха в неговите. — Заклеваш ли се, че ти е казал това? Не си го измислил, за да го изкараш лош? Знам, че е ужасно да те питам така, но трябва да те питам. Трябва да съм абсолютно сигурна.

Ивън хвана ръката на Тара в своите две.

— Кълна се в Бог — каза той. — Кълна се в паметта на моите момчета, че никога не съм те лъгал.

Тара изпусна дълбока, накъсана въздишка, сякаш нещо, което я бе стискало отвътре, сега я беше освободило.

— Отрече също и да е казвал, когато е идвал при теб в болницата, че съм казала сам да си сърбаш попарата.

Той поклати глава, почти с възхищение.

— Старият Рон наистина е ненадминат. — Вдигна чашата, изля последното от съдържанието й и се пресегна за втората пред Тара. — Каза го и още как.

Тя завъртя чашата пред себе си.

— Той каза още нещо днес.

— Нямам търпение да го чуя. Какво? Да не съм убил човек?

Но Тара се изпъна.

— Господи, Ивън, защо каза това?

— Кое?

— Че си убил човек.

— Не съм го казвал. Пошегувах се. И Какво?

Тя въздъхна, отвори уста, спря, после отново отвори уста:

— Рон ми каза, че си влизал в дома му миналия уикенд и си оставил там неща, които си пренесъл контрабандно от Ирак, за да направиш така, че да изглежда сякаш той е убил онзи човек и съпругата му, а всъщност ти си ги убил.

Раменете на Ивън се отпуснаха. Той се прегърби на стола. Вдигна чашата си и я изпи на един дъх.

— Ивън?

— Това копеле. Това шибано копеле!

Тя продължи.

— Каза, че си вкарал в дома му ръчни гранати и пистолети, които си изнесъл контрабандно от Ирак. И си внесъл уличаващи снимки в компютъра му.

Тялото на Ивън бавно се намести назад в стола. Заговори бавно, внимателно, за да не го подведе надебелелият му език:

— Този мъж, който беше убит, Халил. Той е иракчанин. Помисли върху това. Помисли каква е истинската работа на Рон тук…

— Какво искаш да кажеш? Рон се занимава с набиране на персонал. Той е…

— Не, слушай. Той е наемник преди всичко. Това бяха неговите пистолети, неговите гранати, неговите снимки.

Тара се дръпна назад и скръсти ръце.

— Искаш да кажеш, че наистина знаеш за това? Как може да знаеш? И за Рон?

Той само я погледна, отвори уста и я затвори пак.

Сега тя се наведе напред.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не е излъгал за влизането ти в дома му? Направи ли го, Ивън? Кажи ми, че не си го направил.

— Не, аз… — Ивън разклати главата си, опитвайки се да премахне алкохолната мъгла. — Искам да кажа, добре, наистина влязох там.

— Влязъл си незаконно в дома на Рон? И какво направи?

— Нищо. Не направих нищо. Не — поправи се той, — не е вярно. Влязох в компютъра му и копирах снимките на къщата на онзи човек, преди да е била запалена.

— Защо го направи?

— Защото Рон е убиец, Тара. Той е убил онези хора и това беше доказателството…

— И какво направи с него?

— Изпратих го на някого.

— ФБР, това ли искаш да кажеш? — тя удари с длан по масата. — На ФБР ли изпрати дискетата, Ивън? Защото днес Рон ги е извикал в дома си и им е казал, че ти си оставил всички онези неща. А сега ти ми казваш, че наистина си влизал там, значи те ще открият косми от косата ти, твои отпечатъци или нещо друго, не разбираш ли? Опитва се да те натопи. — Тя прекара и двете си ръце през косата си до врата. — Боже, боже, боже! Как може това да се случва наистина? Сега те може да са в дома ти и да чакат, за да те разпитват, не разбираш ли? Какво ще им кажеш?

Той я гледа с празен поглед една цяла минута, след което вдигна ръка и загриза кокалчето на показалеца си.

— Достатъчно сме се занимавали с това. — Думите му бяха започнали да звучат завалено.

— Ивън — тя стисна ръцете му. — Той вече е пуснал ФБР след теб, не разбираш ли? Това вече се случва.

— Не може да бъда. Трябва да го спра.

— Не, не прави нищо. Намери адвокат, който да говори с някой от твоите началници. Може би те могат да оставят съобщение, да предадат нещо на Рон. Но ти лично стой настрана. Рон е опасен, Ивън. И се е заел да те смаже. Трябва да проявиш разум. Изтрезней и започни да си изработваш план.

Ивън стовари тежко длан върху масата.

— Какво искаш да кажеш с това „изтрезней“? За това ли е цялата работа — дали съм пиян или трезвен? Точно сега съм достатъчно трезвен, за да го начукам на Рон Нолан.

— Ивън — умоляваше го тя. — Не си. Чуй се само какво говориш. Ти никога не псуваш, когато си трезвен. Не говориш завалено, когато си трезвен. — Тя се изправи, протегна се и докосна ръката му. — Слушай, защо не дойдеш при мен? Аз ще карам.

— А след това какво? — Надебелелият глас на Ивън трепереше от гняв и страх. — След това ФБР ще ме открие там. Или утре на работа. Какво ще правя след това?

— Ела с мен вкъщи. Ще поговорим и ще измислим нещо. — Тя плъзна ръка по ръкава му и го хвана за ръка. — Хайде. Наистина.

— Не — той се дръпна и се извърна леко настрани. Раменете му се повдигнаха и спуснаха, след това се обърна към нея. — Повече няма да се разправям с него! Това трябва да свърши. Не може да продължава.

— Прав си, но не може да свърши тази вечер, Ивън.

— По дяволите, разбира се, че може.

Тара запази гласа си нисък, помирителен, сдържан.

— Ивън, хайде. Нищо не можеш да направиш в това състояние, затова недей да губиш разсъдък. Ти просто си много ядосан…

— Много повече от това, Тара. Ще убия това копеле.

— Ш-ш! Ш-ш! — тя се премести напред и сложи пръсти върху устните му. — Не говори така. Това просто е пиянско бръщолевене. Хайде и двамата да излизаме оттук и…

— Хей! — Той грубо бутна ръката й от устата си. — Чуй ме! — Каза го ниско и много сериозно. — Това трябва да свърши. Не може да продължава повече. Пиенето няма нищо общо. Чуваш ли ме? Става въпрос за чест. За това кой съм аз. Какво направи той с нас. Не разбираш ли?

— Да, разбирам. Прав си. Напълно си прав. Но това изобщо не е подходящият момент, за да се решават нещата. — Тя се доближи и застана пред него права, с ръце, спуснати отстрани. — Моля те, Ивън! Ще те помоля още веднъж. Моля те, ела вкъщи с мен. Каквото и да е, заедно ще измислим нещо. Обещавам ти.

Но стъкленият поглед беше единственият му отговор. Прав и леко олюляващ се, той се хвана за облегалката на стола.

— Чашата преля — каза той.

Тя го погледна за последен път в лицето.

— Моля те. Умолявам те.

Не показа с нищо дали въобще я беше чул. Гледаше напред с празен поглед и не спираше да клати глава. След това тръгна към вратата.

— Ивън, моля те — извика след него. — Чакай.

Той спря и за миг тя изпита облекчение, че най-сетне го е убедила. Той се обърна.

— Остави ме. Знам какво трябва да направя и ще го направя. — След това отново се обърна и тръгна залитайки към вратата.