Агата Кристи
Проклятието на огледалото (29)

II.

— Какво правим? — попита доктор Хейдък. — Пак разплитаме, както виждам.

Премести погледа си от мис Марпъл към купчина бяла пухкава прежда.

— Именно вие ме посъветвахте да разплитам, след като не ми е по силите да плета — припомни му мис Марпъл.

— Виждам, че сте приела съвета ми присърце.

— Направих няколко грешки при плетенето още в самото начало. Плетката не се получи, така че ми се наложи да разплета всичко… Много сложна плетка се оказа.

— Че какво са сложните плетки за вас? Нищо работа.

— Боя се, че при сегашното състояние на зрението ми би трябвало да се огранича само с най-прости плетки.

— С риска да бъда банален ще ви кажа, че съм поласкан от това, че следвате съветите ми.

— Та нима не съм следвала винаги вашите съвети, доктор Хейдък?

— Следвате ги единствено, когато ви изнася.

— Кажете ми, докторе, нима наистина именно плетенето имахте предвид, когато ми дадохте този съвет?

Докторът забеляза закачливостта в погледа й и отвърна също така дяволито:

— Как напредва разплитането на убийството?

— Страхувам се, че умът ми е изгубил някогашната си острота — поклати глава мис Марпъл и въздъхна.

— Глупости — рече доктор Хейдък. — Само не ми казвайте, че вече не сте стигнала до някакви изводи.

— Естествено, че стигнах до изводи. И то съвсем определени.

— Като например? — полюбопитства Хейдък.

— Ако в онзи ден някой е пипал тази чаша, а не виждам как това е могло да бъде сторено…

— Извършителят е могъл да зареди предварително отровата в пипетка — прекъсна я Хейдък.

— Подхождате наистина професионално към нещата — рече мис Марпъл с възхищение. — Даже и при това положение ми се вижда много странно, че никой не е забелязал нищо.

— Какво излиза? Че убийството трябва не само да се извършва, но и да бъде забелязано. Така ли?

— Разбирате много добре какво искам да кажа — отвърна мис Марпъл.

— Убиецът не е могъл да избегне определен риск.

— Не ще и дума. Това не го оспорвам дори и за миг. Открих обаче, след като направих необходимите проучвания, че там са присъствали между осемнадесет и двадесет души. Струва ми се, че от двадесет души поне един е трябвало да забележи това действие.

Хейдък изрази съгласието си с кимване.

— Да. Звучи логично. Очевидно обаче, никой не го е забелязал.

— Дали наистина е така — рече мис Марпъл замислено.

— Какво точно имате предвид?

— Добре. Съществуват три възможности. Излизам от предпоставката, че поне един човек е трябвало да забележи нещо. Един от двадесетте. Струва ми се, че такова предположение е правдоподобно.

— Карате ме да се сещам за тези ужасни упражнения по вероятност — каза Хейдък, — където шестима мъже имат бели шапки, а други шестима — черни, и трябва по математически път да се установи вероятността шапките им да се смесят в една или друга пропорция. То започнете да разсъждавате по този начин, не след дълго ще откачите, позволете ми да ви уверя в това.

— Такъв подход въобще не ми дойде на ум — успокои го мис Марпъл. — Просто реших да помисля кое би било най-правдоподобно…

— Да — рече Хейдък замислено. — За това ви бива. И винаги ви е бивало.

— Не можете да не се съгласите — поде мис Марпъл, — че от двадесет души поне един ще бъде наблюдателен.

— Предавам се — рече Хейдък. — Хайде да чуем трите възможности.

— Боя се, че ще трябва да ги изложа в съвсем общи линии — каза мис Марпъл. — Още не съм ги обмислила обстойно. Инспектор Крадък, а вероятно преди него и Франк Корниш навярно са разпитали всички, които са били там, така че най-естественото би било, ако някой е видял нещо подобно, веднага да им го е съобщил.

— Това ли е едната от възможностите?

— Не, разбира се — каза мис Марпъл, — защото това не е станало. Трябва да анализираме защо, ако някой действително е видял нещо, не го е съобщил?

— Слушам ви.

— Първа възможност — започна мис Марпъл, а бузите й поруменяха от оживление. — Човекът, който е забелязал нещо, не е разбрал какво всъщност е видял. Това би означавало, естествено, че такъв човек би трябвало да е най-малкото глуповат. Да е човек, който — нека се изразя така — може да използва очите си, но не и мозъка си. Човек от тези, които, ако ги запиташ „Видя ли някой да слага нещо в чашата на Марина Грег?“ ще отговори „Не съм“, но ако му зададеш въпроса „Видя ля някой да поставя ръката си върху чашата на Марина Грег?“ ще отговори „А, видях, разбира се“.

Хейдък се засмя.

— Съгласен съм, че често забравяме наличието на тъпаци сред нас. Добре, приемам правдоподобността на първата възможност. Тъпакът е забелязал действието, но не е схванал значението му. Коя е втората възможност?

— Тя изглежда по-малко вероятна, но все пак съществува като възможност. Извършителят е могъл да бъде човек, за когото поставянето на нещо в чаши се е приело от останалите като нещо естествено.

— Почакайте, почакайте. Бихте ли се изразила малко по-ясно?

— Струва ми се, че днес хората непрестанно добавят разни неща към това, което ядат и пият — обясни мис Марпъл. — По мое време поглъщането на лекарства по време на храна пред погледите на други хора се смяташе за проява на много лоши обноски. Приравняваше се към секненето пред други по време на вечеря. Просто не беше прието. Ако на човек му се наложеше да вземе някакви лекарства във вид на капсули, хапчета или течности, излизаше от стаята и там ги поемаше. Днес нравите са различни. Когато гостувах на племенника си Реймънд, забелязах, че някои от гостите му носеха със себе си голямо количество флакончета, пълни с хапчета и капсули. Поглъщаха ги по време на ядене, преди ядене и след ядене. Носеха купища аспирини и други подобни в чантите си и ги гълтаха непрестанно. И с чая си, и със следобедното кафе. Нали разбирате какво искам да ви кажа?

— Разбрах — каза Хейдък. — Разбрах ви и това ми се вижда интересно. Искате да кажете, че някой… я по-добре ми го разкажете със свои думи.

— Искам да кажа, че би било напълно възможно, макар и много дръзко, някой да е взел въпросната чаша, да е преценил, че другите ще помислят, че след като я държи в собствената си ръка, това си е неговата чаша и да е сипал в нея това, което си е наумил, съвсем неприкрито. Би могъл да разчита, че това въобще няма да впечатли никого.

— Все пак, не би могъл да бъде напълно уверен в последното — отбеляза Хайдък.

— Така е — съгласи се мис Марпъл. — Това би било рисковано. Става обаче дума за риск, който някой би могъл да поеме. Остава и третата възможност.

— Значи, първата възможност е свързана с тъпак. Втората, с наглост. Коя е третата?

— Третата възможност е някой да е видял какво е станало, но умишлено да крие това.

— Защо? — намръщи се Хейдък. — Да не би да намеквате за изнудване? Ако е така…

— Ако е така — каза мис Марпъл, — това би било много опасно.

— Вярно е — докторът втренчи поглед в спокойната стара дама с бяла плетка в скута си. — Третата възможност ли ви се струва най-вероятна?

— Не — каза мис Марпъл. — Не бих казала това. Все още нямам достатъчно основания да го твърдя. Нещата ще стоят иначе — добави тя предпазливо, — ако още някой бъде убит.

— Смятате ли, че още някой ще бъде убит?

— Надявам се това да не се случи. Моля се на Бога да не стане. Обаче тези неща стават толкова често, доктор Хейдък. Това е тъжното и страшното. Стават много често.