Агата Кристи
Проклятието на огледалото (25)

III.

Върху бюрото на Крадък в Ню Скотланд Ярд някой бе оставил старателно подредена купчина документи. Той ги прелисти набързо и след това зададе въпрос през рамото си.

— Къде е настанена Лола Брюстър?

— В хотел „Савой“, сър. Апартамент 1800. Очаква ви.

— А Ардуик Фен?

— Той е в „Дорчестър“. Апартамент 190 на първия етаж.

— Добре.

Взе няколко телеграми и ги прегледа отново, преди да ги пъхне в джоба си. Усмихна се, когато се сети за съдържанието на последната. „Само не ми казвай, че не си гледам работата, лельо Джейн“, промърмори под носа си.

Излезе и се отправи към „Савой“.

Лола Брюстър го посрещна възторжено в апартамента си. Все още мислейки за това, което току-що бе прочел, той внимателно я разгледа. Наистина беше красавица. Доста пищна и може би малко попрецъфтяла, но хората и такива ги харесваха. Разбира се, бе съвсем различен тип от Марина Грег. След като приключи встъпителното си слово, Лола приглади прическата си а ла остров Фиджи, нацупи предизвикателно щедро начервените си устни и като примига с боядисани в синьо клепачи над големи кафяви очи, го запита:

— Да не би да сте решил да ме мъчите с още от тези ужасни въпроси, които ми зададе местният полицейски инспектор?

— Надявам се да не бъдат прекалено ужасни, мис Брюстър.

— Сигурна съм, че са ужасни. Сигурна съм, че цялата работа е някакво страшно недоразумение.

— Наистина ли смятате така?

— Да. Цялата история е съвсем глупава. Наистина ли искате да кажете, че някой се е опитал да отрови Марина? Че кой би могъл да отрови Марина? Та тя е ужасна сладурана, нали ме разбирате? Всички я обичат.

— И вие ли в това число?

— Винаги съм изпитвала най-добри чувства към нея.

— Е, посмалете малко, мис Брюстър. Преди единадесет-дванадесет години между вас двете не са ли възниквали някакви малки неприятности?

— А, вие говорите за онова нещо — Лола махна с ръка. — Тогава бях страшно изнервена и ядосана и с Роб имахме ужасни кавги. В онзи момент и двамата не бяхме на себе си. Марина просто лудо се влюби в него и го изкара от равновесие, клетия човек.

— И това никак не ви бе приятно, нали?

— Да, инспекторе, тогава никак не ми бе приятно. Естествено, сега си давам сметка, че това е едно от най-добрите неща, които ми се случиха в живота ми. Всъщност тогава се вълнувах за децата, нали ме разбирате. Само заради тях не исках да се разтурва семейството ни. А иначе още тогава бях разбрала, че с Роб имаме несъвместими характери. Надявам се, вече знаете, че след развода си веднага се омъжих за Еди Гроувз. Сетне си дадох сметка, че всъщност отдавна съм била влюбена в него, но не съм си разтурвала брака само заради децата. Нали сте съгласен с мен, че за децата е важно да си имат дом?

— При все това хората говорят, че тогава сте била страшно разгневена.

— Какво ли не говорят хората — отвърна Лола неопределено.

— Обаче тогава вие в гнева си сте наговорила доста неща, мис Брюстър. Дори сте заплашила, че ще застреляте Марина Грег. Поне така ме информираха.

— Може и да съм говорила. Човек в такива случаи говори какво ли не. Разбира се, аз никога не бих застреляла когото и да е.

— А какво ще кажете за кавгата у Еди Гроувз няколко години след това?

— Тогава бях изнервена. Не можах да се овладея.

— Научих от достоверен източник, мис Брюстър, че тогава сте казала точно следното — Крадък извади един бележник и започна да чете: — „Тази кучка хич да не си мисли, че така ще й се размине. Ако не я застрелям сега, ще й видя сметката по-късно. Ако трябва, и години ще чакам, но ще я очистя“.

— Не допускам да съм могла да се изразя точно така — засмя се Лола.

— Уверен съм, мис Брюстър, че точно това сте казала.

— Хората са склонни да преувеличават — отвърна Лола и се усмихна чаровно. — Тогава бях много ядосана, а когато човек е много ядосан може да наговори какво ли не — рече тя с доверителен глас. — Не допускам обаче наистина сериозно да вярвате, че четиринадесет години след това съм дошла нарочно в Англия, специално, за да сипя отрова в чашата на Марина три минути след като съм се срещнала с нея.

Дърмът Крадък наистина не вярваше това. Такава възможност му се виждаше съвършено нелепа.

— Просто искам да кажа, мис Брюстър — продължи той, — че в миналото спрямо Марина Грег са били отправяни заплахи, и че в онзи ден тя е реагирала с изненада и уплаха, като е видяла някой да се качва по стълбите. Човек съвсем естествено може да допусне, че този някой сте била вие.

— Но как така, та милата Марина направо ми се зарадва! Целуна ме и ми каза, че е чудесно, дето съм дошла. Не ми се сърдете, инспекторе, но това е глупаво.

— Значи, всичките вие сте били като едно голямо щастливо семейство?

— Ако щете, това е много по-близо до истината от другите неща, които си помислихте.

— Не бихте ли могли да ни помогнете по някакъв начин? Да ни кажете кой според вас е могъл да има желанието да я убие?

— Казвам ви, че никой не би поискал да убие Марина. А и тя, клетата, е много глупава жена. Непрестанно занимава всички със здравето си, капризничи, не знае какво иска, а когато получи нещо, винаги е недоволна от него. Просто не мога да разбера какво толкова й харесват хората, че я намират за симпатична. Джейсън открай време е бил влюбен до уши в нея. Какво ли не е трябвало да изтърпи този човек! Обаче си е факт. Всички гледат да са мили с Марина и да й уйдисват на акъла. Тогава тя им се усмихва тъжно и мило и им благодари за това. И те решават, че си е струвало труда да я понасят. Не знам как успява да постигне това. На ваше място, въобще бих изхвърлила от главата си мисълта, че някой е могъл да поиска да убие Марина.

— Бих се радвал да го направя — отвърна Дърмът — За съжаление, не мога да изхвърля тази мисъл от главата си, защото, видите ли, това все пак се случи.

— Какво искате да кажете с това, че „се е случило“? Нали Марина не е убита?

— Не е. Обаче беше направен опит да я убият.

— Не мога да повярвам това. Според мен, който и да е убиецът, искал е да убие другата жена. Онази, която бе убита. Сигурна съм, че някой ще се облагодетелства от смъртта й.

— Не е имала никакви пари, мис Брюстър.

— В такъв случай са я убили по някаква друга причина. Така или иначе, на ваше място не бих се тревожила за Марина. На Марина винаги всичко й е наред.

— Така ли мислите? Нямам впечатлението да е щастлива жена.

— А, това е така, защото от всичко прави трагедия. От нещастните си любовни истории. От това, че не може да има деца.

— Ако не се лъжа, тя май беше осиновила някакви деца? — подметна Крадък, като си спомни за разговора си с мис Марпъл.

— Имаше такова нещо, но тя и в тази работа не преуспя. Тя често действа импулсивно и след това съжалява за постъпките си.

— Какво стана с тези деца?

— Нямам представа. Изчезнаха от хоризонта и толкоз. Предполагам, че са й омръзнали, както и всичко останало.

— Разбирам — каза Дърмът Крадък.