Агата Кристи
Проклятието на огледалото (2)

II.

Мис Марпъл възкликна с досада. Бе пропуснала една бримка. И при това не току-що, а очевидно преди известно време, и едва сега я бе забелязала. Когато бе започнала да брои бримките, за намаляване при вратната извивка. Взе още една игла, вдигна плетивото срещу светлината и започна да го оглежда. Установи, че и новите й очила вече не й помагаха много. Очевидно, бе настъпило време, когато очните лекари, независимо от луксозните им чакални, модерната апаратура, с която те преглеждаха и ти светеха в очите и големите им хонорари, не можеха много да ти помогнат. Мис Марпъл си спомни с тъга колко хубаво виждаше само преди няколко години. Е, наистина, май не бяха само няколко. Спомни си, как от едно удобно място в градината си можеше да наблюдава какво става в Сейнт Мери Мийд без почти нищо да убягва от зоркото й око. А с помощта на бинокъла си за наблюдение на птици — наблюдението на птици можеше да бъде толкова полезно — бе успяла да види — тук обикновено спомените на мис Марпъл започваха да шарят из миналото. Ана Продъроу в лятната си рокля отива в градината на викариата. Полковник Продъроу, клетият, бе много отегчителен и неприятен човек, не ще и дума, но биваше ли да го убиват по такъв начин… Мис Марпъл поклати глава и мислите й се върнаха към Гризелда, хубавката млада съпруга на викария. Милата Гризелда, толкова добра бе с нея, всяка година й изпращаше коледна картичка. А сладкото й бебче вече беше самоуверен млад човек, и то май с хубава работа. Дали не беше инженер, нали още от малко обичаше да разглобява влакчетата си на парчета. Досами къщата на викария се намираше оградата, отвъд която пасяха говедата на фермера Джилс, там, където сега се намираше…

Там, където сега се намираше Новият квартал.

А и защо пък трябваше да има нещо против него? Нали появяването му в крайна сметка бе неизбежно? Тези домове бяха необходими и при това били много добре построени, поне така беше чула. Съвременна урбанизация, май така му викаха. Не й харесваше, обаче, че на всичко бяха изпонасложили името „клоуз“^[1] Обри Клоуз, Лонгууд Клоуз, Грандисън Клоуз и така нататък. Никак не им отиваше. Мис Марпъл чудесно знаеше какво представлява един църковен двор. Вуйчо й бе каноник на катедралата в Чичестър и като малка често я бе водил в двора й.

Също като Чери Бейкър, която винаги наричаше старовремската претрупана дневна стая на мис Марпъл „хола“. „Това е дневна, Чери“, тактично я поправяше мис Марпъл. Тъй като бе млада и добра по душа, Чери се стараеше да запомни, макар че думата „дневна“ очевидно й се виждаше много забавна и чудата, така че от езика й неизменно се изплъзваше думата „хол“. Най-сетне, стигнаха до нещо като компромис, като Чери започна да казва „гостната“. Мис Марпъл имаше много добри чувства към Чери. Всъщност, тя се казваше мисис Бейкър и живееше в Новия квартал. Бе една от многото млади съпруги, които пазаруваха в супермаркета и се разхождаха с детските си колички из тихите улици на Сейнт Мери Мийд. Всичките бяха спретнати и издокарани и им личеше, че редовно посещават фризьорски салон. Появяването им бе винаги съпътствано от смях и глъчка. Приличаха на ято щастливи птички. Поддали се на безсрамните уловки на пазаруването на изплащане, те винаги се нуждаеха от пари на ръка и макар че съпрузите на всичките да получаваха добри заплати, припечелваха допълнително от готвене или почистване по домовете. Чери готвеше бързо и добре, бе умна млада жена, винаги записваше правилно телефонните съобщения и незабавно откриваше грешките в сметките на търговците. Нямаше обаче вкус към изтупване на дюшеци, а що се отнасяше до миенето на съдове мис Марпъл винаги извръщаше глава встрани, когато преминаваше покрай кухнята, за да не наблюдава как Чери прави това. А Чери го правеше просто — поставяше всички съдове вкупом в умивалника и ги поръсваше с цяла лавина препарат за миене. Във връзка с това мис Марпъл незабелязано извади стария си устърски чаен сервиз от ежедневна употреба и го прибра в ъгловия шкаф, откъдето той излизаше само при по-особени случаи. Вместо него купи модерен сиво-бял сервиз без позлата, която да е изложена на опасността да се олющи при миенето.

Колко различно бе всичко някога… Вярната й Флорънс например бе същински гренадир сред прислужниците. Мис Марпъл си спомни и за Ейми, Клара и Алис, за тези „мили малки прислужници“, които идваха от сиропиталището Сейнт Фейт „за обучение“ и след това си намираха по-добре платена работа другаде. Бяха простички момичета, нерядко глуповати, а Ейми, определено тъповата. Обикновено се събираха на клюки с другите селски прислужници и излизаха на разходка с помощника на търговеца на риба или на градинаря на кметството, или с някой от безброя чираци на бакалина мистър Барнс. Мис Марпъл си спомни с умиление за многото вълнени дрешки, които бе изплела за многобройните им чада. Тези послушници не успяваха да се справят с телефона, а и в смятането съвсем не ги биваше. От друга страна, умееха превъзходно да мият съдове и да оправят легла. Притежаваха умения, но не бяха образовани. Странно защо, днес именно младите образовани момичета и жени се занимаваха с къщна работа — чуждестранни и местни студентки по време на лятната ваканция и млади омъжени жени като Чери Бейкър, живеещи на улици с фалшиви названия в нови квартали.

Разбира се, все още имаше и хора като мис Найт. Мис Марпъл се сети внезапно за това, след като от тежките стъпки на мис Найт на горния етаж свещниците на поставката над камината започнаха леко да подрънкват. Мис Найт очевидно бе приключила следобедната си почивка и след малко щеше да започне следобедната си разходка. След минута щеше да слезе при мис Марпъл и да я попита иска ли да й донесе нещо от града. Мисълта за мис Найт предизвикваше у мис Марпъл една и съща реакция. Разбира се, беше наистина много мило от страна на скъпия й племенник Реймънд да се погрижи толкова за нея, пък и мис Найт беше самата грижовност. Вярно беше и това, че след прекарания бронхит наистина се бе почувствала много слаба и без съмнение доктор Хейдък беше прав, когато безапелационно заяви, че отсега нататък вече не трябва да остава сама вкъщи. Тук мис Марпъл обикновено преставаше да разсъждава по въпроса. Нямаше смисъл да си повтаря мисълта: „Ех, ако можеше само да е някоя друга жена, но не и мис Найт“. Даваше си сметка, че в днешно време възрастните дами трудно можеха да си намерят компаньонки. Едновремешните предани камериерки отдавна бяха изчезнали. Ако се разболееше човек сериозно, можеше с цената на много пари и трудности да си осигури присъствието на истинска медицинска сестра, или пък да постъпи в болница. След като обаче преминеше критичната фаза на заболяването, човек неизбежно се оказваше в ръцете на жени като мис Найт.

Всъщност, мислеше си мис Марпъл, единственият недостатък на такива жени, беше, че страшно я дразнеха. Бяха добронамерени, винаги готови да ободрят подопечните си, да ги развеселят и въобще да се отнасят към тях като към деца с лека умствена изостаналост.

Може и да съм стара, каза си наум мис Марпъл, обаче в никакъв случай не съм умствено изостанала.

В този момент, дишайки тежко, както обикновено, в стаята с бодра стъпка нахълта мис Найт. Бе едра и по-скоро отпусната жена на петдесет и шест години с избеляваща жълта коса, много внимателно фризирана, очила и дълъг тънък нос, под който имаше добродушна уста и брадичка, издаваща слаб характер.

— Ето ни и нас! — възкликна тя с приповдигнат тон, който очевидно целеше да внесе малко радост и тонус в тъжното гаснене на възрастната й подопечна. — Успяхме ли да си подремнем малко?

— Аз досега плетох — отвърна мис Марпъл, като наблегна леко на местоимението. — Изпуснах обаче една бримка — добави тя с неудобството, че трябва да признае своята немощ.

— Тъй ли? Ами ей сега ще я оправим.

— Ти ще я оправиш — уточни мис Марпъл. — На мен, уви, не ми е по силите.

Леката язвителност в гласа й остана незабелязана. Мис Найт, както винаги, бе готова да демонстрира своята услужливост.

— Ето — каза тя след малко. — Готово, мила. Сега е наред.

Макар и мис Марпъл да нямаше нищо против момичето от зарзаватчийницата или продавачката в книжарницата да й казват „мила“, бе й страшно досадно именно мис Найт да се обръща към нея с тази дума. Няма как, на възрастните дами се налагаше да изтърпяват и такива неща. Благодари учтиво на мис Найт.

— А сега ще изляза малко да се поразтъпча — каза мис Найт дяволито. — Няма да се бавя.

— А, няма защо да бързаш да се прибираш — успокои я учтиво и искрено мис Марпъл. — Разходи се спокойно.

— Благодаря, мила, но не бих искала да те оставям за дълго сама. Не ми се ще да скучаеш.

— Уверявам те, че не ми е скучно, когато съм сама — каза мис Марпъл. — Може би няма да е зле да подремна малко — добави тя и притвори очи.

— Много добре, мила. Искаш ли да ти донеса нещо от града?

Мис Марпъл отвори очи и се замисли.

— Ако не те затруднява, би могла да се отбиеш при Лонгдън и да провериш дали завесите са готови. Да вземеш още едно кълбо синя прежда от мисис Уизли. И кутия касисови таблетки от аптекаря. И да ми вземеш друга книга от библиотеката — обаче не взимай нищо извън списъка, който ти дадох. Последната книга беше ужасна — мис Марпъл подаде на мис Найт книга със заглавието „Пролетта се пробужда“.

— Наистина ли ти се стори ужасна, мила? Аз пък си помислих, че ще ти хареса. Такъв хубав роман.

— Освен това, ако не ти се вижда да е много далеч, би ли се отбила и в „Халътс“ да провериш дали случайно нямат бъркалки за разбиване. Не от онези, на които се върти дръжката, а от другите, дето са като пружина.

Мис Марпъл чудесно знаеше, че в „Халътс“ нямат нищо подобно, но това бе най-отдалеченият магазин.

— Разбира се, ако това не те затруднява — промърмори тя.

— Ни най-малко — отвърна с искрена радост мис Найт.

Мис Найт обожаваше пазаруването. Приемаше го като живителна глътка въздух. По магазините човек срещаше познати, можеше да си побъбри с тях, да размени някоя и друга клюка с продавачките и да разгледа различни стоки в различни магазини. Можеше, освен това да се потопи за дълго време във всичките тези приятни занимания, без да изпитва чувство за вина, че е пренебрегнал дълга си като се е забавил навън.

Накратко, мис Найт излезе с приповдигнато настроение, хвърляйки последен поглед върху крехката възрастна жена, седнала мирно до прозореца.

След като изчака няколко минути в случай, че мис Найт ненадейно се върне, за да вземе забравената пазарска чанта или портмоне — вечно забравяше нещо, а и за да се съвземе от леката умствена умора, причинена от необходимостта да измисли разни работи, с които да удължи отсъствието на компаньонката си, мис Марпъл чевръсто се изправи, остави плетивото и се насочи право към антрето. Взе лятното си палто от закачалката, бастуна, от поставката за чадъри и смени домашните си чехли със здрави обувки без ток. След това излезе от къщата през страничната врата.

Тя ще отсъства поне час и половина, прецени мис Марпъл. Всички хора от Новия квартал пазаруваха по това време.

Мис Марпъл се опита да си представи какво точно прави в момента мис Найт в магазина на Лонгдън и отгатна. В този момент мис Найт даваше обяснения.

— Разбира се, самата аз чудесно си давах сметка, че не могат да бъдат готови толкова рано. Естествено обаче, казах на старата госпожа, че непременно ще проверя. Клетите старци, толкова малко радости са им останали. Човек трябва да се опитва да им повдига настроението. А тя е наистина една много мила стара госпожа. Е, наистина, започнала е да поизкуфява малко, но това си е в реда на нещата, на тази възраст няма как да не ти отслабне умът. Я, този плат си го бива. Имате ли го и в други разцветки?

Изминаха двадесет минути в празни приказки. Когато мис Найт най-сетне си тръгна, главният продавач изръмжа недоверчиво.

— Изкуфяла ли? Ще повярвам, когато сам го видя. На старата мис Марпъл акълът й открай време сече като бръснач и сто на сто и сега си е същият — след този коментар отиде да обслужи една млада жена с тясно прилепнали панталони и моряшки пуловер, която се интересуваше от пластмасови завеси за баня с щамповани раци по тях.

„Сега се сещам на кого ми прилича“, помисли си с удовлетворение мис Марпъл. Винаги й бе приятно да открива прилика между нейни нови и стари познати. „На Емили Уотърс ми прилича. Същият кокоши акъл.“

Какво впрочем се бе случило с Емили? Нищо особено, реши тя. По едно време почти се бе сгодила за един свещеник, но след няколко години връзката угасна. После мис Марпъл изхвърли болногледачката от мислите си и се зае с оглед на обстановката. При бързото прекосяване на градината успя да забележи, че Лейкък бе подкастрил старите розови храсти по начин, подхождащ повече за хибридни сортове, но не позволи това да я ядоса, нито да наруши удоволствието й от предстоящата съвсем самостоятелна разходка. Имаше щастливото усещане, че започва едно приключение. Зави надясно, прекоси градинката на викариата и излезе на пътя. Там, където по-рано имаше дървена порта, за да не влиза добитъкът, сега стоеше голяма желязна врата, от която започваше асфалтирана пътечка. Пътечката водеше към малко мостче над потока, а отвъд мостчето, там, където по-рано бяха пасбищата с крави, започваше Новият квартал.