Агата Кристи
Проклятието на огледалото (23)

I.

Мисис Бантри бе коленичила. Денят бе подходящ за прекопаване. Почвата бе достатъчно изсъхнала. Прекопаването обаче нямаше да е достатъчно. Бе пълно с магарешки бодли и глухарчета. Мисис Бантри се зае усилено с плевенето им.

Изправи се, задъхана от умора, но с тържествуващ вид и погледна отвъд оградата, в посока на пътя. Бе леко изненадана, когато видя как тъмнокосата секретарка на Марина Грег, чието име не бе успяла да запомни, излезе от телефонната кабина, разположена до автобусната спирка от другата страна на пътя.

Как й беше името? С „Б“ ли започваше, или с „Р“? Не, Зелински се казваше, точно така. Мисис Бантри си спомни името й тъкмо навреме, тъй като Ела прекоси пътя и мина покрай нея.

— Добро утро, мис Зелински — поздрави я приятелски. Ела подскочи. Всъщност не подскочи, а по-скоро трепна, също като изплашен кон. Това изненада мисис Бантри.

— Добро утро — отвърна Ела и бързо добави: — Дойдох да позвъня оттук, че нашият телефон нещо не е наред.

Мисис Бантри се озадачи още повече. Замисли се защо й е необходимо на Ела Зелински да си сторва труда да обяснява действията си. Реагира съчувствено:

— Досадно е, не ще и дума. Можете да ползвате моя телефон винаги, когато ви потрябва.

— Много ви благодаря… — благодарността на Ела бе прекъсната от кихане. Мисис Бантри веднага постави диагноза.

— Имате сенна хрема — каза. — Опитайте слаб разтвор от сода бикарбонат и вода.

— О, благодаря ви, у дома имам един специален аерозол. Благодаря ви още веднъж.

Кихна отново и се отправи с бърза крачка към къщата.

Мисис Бантри я наблюдава известно време. След това отново обърна поглед към лехата. Погледът й изразяваше неодобрение. Никъде не се виждаше нито един плевел.

— Така… Останах без занимание — промърмори с досада мисис Бантри. — Не съм любопитна стара жена, която си пъха носа навсякъде, но много ми се би искало да узная…

След съвсем кратко колебание мисис Бантри се поддаде на изкушението. И любопитна стара жена да беше, какво от това? Влезе в къщата, отиде до телефона, вдигна слушалката и набра един номер. След малко чу енергичен презокеански глас.

— Тук Госингтън Хол.

— Обажда се мисис Бантри от Ийст Лодж.

— Добро утро, мисис Бантри. Хейли Престън е на телефона. Запознахме се в деня на партито. С какво мога да ви бъда полезен?

— Реших, ме може би аз бих могла да ви бъда полезна. Ако телефонът ви не е изправен…

Прекъсна я един удивен глас:

— Нашият телефон да не е изправен? Нищо му няма. Кое ви кара да мислите така?

— Сигурно не съм разбрала добре — каза мисис Бантри. — Нещо недочувам в последно време — добави тя съвсем невъзмутимо.

Затвори телефона, изчака минута и след това набра още един номер.

— Ти ли си, Джейн? Доли е на телефона.

— Да, Доли. Какво има?

— Ами има нещо странно. Онази жена, секретарката, се обади някому от телефонния автомат на шосето. Направи си труда да ми обясни, без да я питам, че звъняла оттам, защото телефонът в Госингтън Хол бил развален. Аз обаче сетне позвъних там и разбрах, че нищо му няма…

Изчака малко, за да разбере отсрещната реакция.

— Да… — рече мис Марпъл замислено. — Любопитно е.

— Защо според теб го е направила?

— Съвсем ясно защо. Не е искала да рискува друг да чуе разговора й.

— И аз си помислих същото.

— А за това би могло да има най-различни причини.

— Така е.

— Любопитно, наистина — повтори мис Марпъл.