Агата Кристи
Проклятието на огледалото (17)

I.

Като гледаше безстрастно наблюдаващата го през очилата си с дебели рогови рамки Ела Зелински Дърмът Крадък реши, че тя е прекалено съвършена, за да бъде истинска. Със спокойна деловитост тя чевръсто извади лист с машинописен текст от едно чекмедже и му го подаде.

— Почти съм сигурна, че няма никакви пропуски — рече тя. — Възможно е обаче тук да са включени едно иди две имена на местни хора, които всъщност да не са били в къщата. Или такива, които са си тръгнали по-рано, или такива, които да не са могли да бъдат открити и затова не са били доведени тук. Все пак съм по-склонна да предположа, че списъкът е верен.

— Много добре сте си свършила работата — похвали я Дърмът.

— Благодаря ви.

— Предполагам — аз съм пълен невежа в тези неща, че самата ви работа изисква да поддържате високо професионално равнище. Така ли е?

— Ако имате предвид, че всичко трябва да е добре написано на машина, така е.

— Какви други задължения предполага вашата длъжност? Вие да не би да сте, ако мога да се изразя така, нещо като своеобразен офицер за свръзка между Госингтън Хол и студиото?

— Не, със студиото нямам нищо общо. Разбира се приемам и изпращам послания до студиото по телефона. Работата ми е да се грижа за публичните прояви на мис Грег, за обществените й и частни ангажименти, в донякъде — да наглеждам домакинството.

— Тази работа харесва ли ви?

— Работата ми е изключително добре платена и я намирам за достатъчно интересна. Във всеки случай, в договора не бяха предвидени убийства — добави тя сухо.

— Това наистина невероятно ли ви се видя?

— Толкова невероятно, че ще ви запитам дали сте наистина сигурен, че става дума за убийство?

— Едно шестократно превишаване на дозата на диметил и така нататък трудно би могло да бъде нещо друго.

— Може да е било и нещастен случай.

— И според вас как е могъл да протече този нещастен случай?

— Много по-лесно, отколкото можете да си представите, тъй като не познавате декора. Този дом просто е претъпкан от какви ли не лекарства. Като казвам „лекарства“ нямам предвид „наркотици“. Говоря за неща, които са си надлежно предписани с рецепта. При повечето от тях обаче, това, което наричат, ако не се лъжа, летална доза, не се отличава много по размер от лечебната.

Дърмът кимна с разбиране.

— Хората, свързани с киното и театъра, имат много любопитни непълноти в познанията си. Понякога ми се струва, че колкото си по-талантлив като артист, толкова си по-отдалечен от обикновения здрав разум в делничния си живот.

— Може и да е така.

— Тези хора постоянно мъкнат със себе си какви ли не бутилчици, флакончета, прахове, кутийки и хапчета. Веднъж си вземат успокоително, друг път си вземат тонизиращо. Не мислите ли, не при това положение лесно да се обърка нещо?

— Не виждам как бихме могли да обясним случилото се по този начин.

— Аз мисля, че е възможно. Някой от гостите или гостенките например би могъл да реши, че му трябва ободряващо средство, да е бръкнал в малкия контейнер, който постоянно мъкне със себе си и тъй като не е запомнил добре дозировката, да кажем, защото отдавна не е ползвал съответното лекарство, да си е налял прекалено много от него в чашата. След това се е разсеял и е тръгнал за някъде, а през това време се явява мисис Едикояси, решава, че това е нейната чаша, взима я и я изпива. Намирате ли да има обяснение, по-правдоподобно от това?

— Не допускате ли, че всички тези възможности вече са били разглеждани?

— Сигурно е така. Така или иначе, там имаше много хора и много чаши, пълни с напитки. Сам знаете, че много често се случва някой да вземе по грешка чужда чаша и да отпие от нея.

— Излиза, че според вас Хедър Бедкок не е била отровена умишлено. Смятате ли, че тя е отпила от нечия чужда чаша?

— Друго по-правдоподобно обяснение не ми идва на ум.

— В такъв случай — започна Дърмът предпазливо, — това е била чашата на Марина Грег. Нали ме разбирате? Марина й е подала собствената си чаша.

— Марина й е подала това, което е мислела, че е нейната собствена чаша — поправи го Ела Зелински. — Нали все още не сте разговарял с Марина? Тя е много разсеяна. Спокойно може да вземе чужда чаша, да реши, че е нейна и да я изпие. Виждала съм я неведнъж да прави това.

— Тя ползва ли „Калмо“?

— Всичките го ползваме.

— И вие ли, мис Зелински?

— И аз понякога прибягвам до него — каза Ела Зелински. — В тези неща човек се влияе от другите, нали ме разбирате.

— Очаквам с нетърпение да получа възможност да разговарям с мис Грег — каза Дърмът. — Депресията й изглежда е доста продължителна.

— Въпрос на темперамент — рече Ела Зелински. — Тя обича да драматизира нещата. Освен това, досега не й се беше налагало да се справя и с убийство.

— Но вие се справяте, нали, мис Зелински?

— Когато всички наоколо са постоянно свръхвъзбудени — каза сухо Ела, — на теб ти се иска да отидеш в другата крайност.

— Значи, гордеете се с това, че сте се научила да не ви мига окото дори и пред ужасяващи трагедии?

Тя не му отговори веднага.

— Възможно е това да не е дотам хубава черта на характера — каза тя след малко, — но ако не съумееш да я развиеш, по всяка вероятност не след дълго и ти ще отидеш в трапа.

— Трудно ли е да се работи с мис Грег?

Въпросът бе от твърде лично естество, но Дърмът го зададе съвсем съзнателно и целенасочено. Ако Ела Зелински повдигнеше въпросително вежди и го попиташе какво общо има това с убийството на мисис Бедкок, той щеше веднага да се съгласи с нея, че няма нищо общо. Допусна обаче, че Ела Зелински може би ще изпита удоволствие от това, че ще може да сподели с него какво мисли за Марина Грег.

— Тя е голяма артистка. Притежава лично обаяние, което се чувства и на екрана по удивителен начин. Поради това човек не може да не приеме работата си с нея, освен като привилегия. А иначе в чисто човешки план тази работа е ад.

— Тъй ли?

— В нея няма никаква умереност в нищо, нали ме разбирате. Или лети във висините, или се сгромолясва в низините. Всичко при нея е ужасно преувеличено. Непрестанно си променя настроението и освен това има страшно много неща, които човек не трябва да споменава в нейно присъствие, защото я хвърлят в тревога.

— Какви например?

— Например, не трябва да се говори за нервни сривове и за санаториуми за нервноболни. Това че е чувствителна на тази тема, е съвсем разбираемо. Не трябва да се говори и нищо, свързано с деца.

— С деца? В какъв смисъл?

— В смисъл, че винаги се чувства потисната, когато види деца, или когато чуе за хора, които са щастливи родители. Чуе ли, че някоя жена е бременна или току-що е родила, веднага изпада в депресия. Тя самата не може да има повече деца, нали ме разбирате, а собственото й единствено дете е увредено. Не знам дали това ви е било известно.

— Чух това. Да, то наистина е много тъжно. Логично е обаче да се предположи, че с течение на годините човек започва да не мисли непрестанно за тази работа.

— Нейният случай не е такъв. Тя е вманиачена на тази тема. Постоянно си мисли за това.

— А мистър Ръд как приема тази работа?

— А, детето не е от него. То е от предишния й съпруг, Айсидър Райт.

— А, да, вярно. А той къде е сега?

— Ожени се повторно и живее във Флорида — побърза да отговори Ела Зелински.

— Бихте ли казала, че Марина Грег е успяла да си създаде много врагове?

— Не. По-точно, не повече от другите. Е, винаги има разни разправии, свързани с други мъже, с други жени и с други роли, нали ме разбирате.

— Не ви е известно да се е страхувала от някого?

— Марина ли? Да се е страхувала от някого ли? Не. Защо? Би ли трябвало да се страхува?

— Не знам — отвърна Дърмът и взе списъка с имената. — Много ви благодаря, мис Зелински. Ако ми се наложи да ви попитам още нещо, ще ви потърся отново. Нали не възразявате?

— Не, разбира се. И аз, и останалите желаем да помогнем с всичко, което ни е по силите.