Агата Кристи
Проклятието на огледалото (21)

II.

В Госингтън Хол Крадък бе посрещнат от Ела Зелински. Тя бе, както винаги, пъргава и делова.

— Мис Грег ви очаква, мистър Крадък — покани го тя.

Дърмът я погледна с известен интерес. Още от самото начало бе сметнал, че Ела Зелински е интересна личност. Лицето й е на играч на покер, бе си казал. Бе отговорила на всички негови въпроси с неприкривана готовност. Не бе дала никакви признаци да премълчава нещо, но той така си нямаше и представа какво мислеше тя или знаеше в действителност. Не изглеждаше да има никаква пукнатина в бронята на нейната деловитост. Може би й бе известно повече, отколкото му беше казала. Може би й бе известно много. Единственото нещо, в което бе уверен, е, че е влюбена в Джейсън Ръд, макар и да си даваше сметка, че нямаше никакви формални доводи, с които да обоснова тази си увереност. Тази влюбеност бе нещо като професионално заболяване на секретарките. По всяка вероятност не означаваше нищо. Самият факт обаче можеше да подскаже някакъв мотив, а и Крадък бе напълно уверен, че тя премълчава нещо. Може би прикриваше чувство на любов или омраза. Или просто чувство на вина. Бе възможно онзи следобед просто да се бе възползвала от удобен случай, а не бе изключено и да бе осъществила някакво отдавна планирано действие. Дърмът си представи с лекота как точно е могла да го извърши. Движела се е чевръсто, но не и припряно из помещението. Грижела се е за гостите, прибирала е празните им чаши и им е поднасяла пълни, и през цялото време е следяла къде точно Марина ще остави чашата си върху масичката. Сетне, може би точно в момента, когато Марина с възгласи на изненада и радост е посрещала гостите от САЩ и погледите на всички присъстващи са били обърнати към тях, е могла спокойно и незабелязано да постави смъртоносната доза в чашата й. Наистина, за такова са необходими здрави нерви, дръзновение и сръчност. Ела Зелински притежаваше всички тези качества. Каквото и да беше правила, не би имала виновен вид докато го прави. Щеше да й е напълно по силите да извърши едно едновременно просто и блестящо престъпление. Престъпление, което нямаше как да не успее. Съдбата обаче се бе разпоредила нещата да станат иначе. В навалицата някой бе блъснал Хедър Бедкок и тя бе разляла чашата си. Марина, проявявайки импулсивно природната си любезност, й бе дала своята, и в крайна сметка е била убита не тази жена, която е трябвало да умре.

„Това си е чисто теоретизиране и при това навярно напълно неоснователно“, рече си на ум Дърмът Крадък, докато разговаряше любезно с Ела Зелински.

— Да не забравя, мис Зелински. Ако съм разбрал добре, снабдяването за партито е било възложено на една фирма от Маркет Бейзинг така ли е?

— Да.

— Защо се спряхте именно на нея?

— Не знам — отвърна Ела. — Това не беше мое задължение. Доколкото ми е известно, мистър Ръд реши, че ще бъде по-тактично да се използват услугите на местните хора, а не да се търси фирма от Лондон. Всъщност, цялото това парти не бе кой знае какво за нас.

— Разбирам ви — рече Крадък и погледна Ела Зелински, която леко бе смръщила поглед. Красиво чело. Брадичка, издаваща решителност. Фигура, която можеше да се приеме и като пищна, ако стопанката й пожелаеше това. Уста, говореща за твърдост и алчност. А очите? Погледна ги и се изненада. Бяха почервенели. Беше ли плакала? Така изглеждаше. И все пак можеше да се закълне, че тя не изглеждаше като младите жени, склонни към плач. Тя го погледна и, сякаш бе прочела мислите му, извади носната си кърпа и шумно се изсекна.

— Настинала сте — съжали я той.

— Не е настинка, а сенна треска. Въобще, някаква алергия. Винаги ме мъчи по това време на годината.

Чу се тихо бръмчене. В стаята имаше два телефонни апарата. Единият бе разположен върху масата, а другият — върху друга маса в ъгъла на помещението. Звукът се бе разнесъл от втория апарат. Ела Зелински отиде до него и вдигна слушалката.

— Да. Тук е. Да, сега ще го доведа — и постави обратно слушалката върху апарата. — Марина ви очаква — обърна се тя към Крадък.