Агата Кристи
Проклятието на огледалото (24)

II.

Трудно можеше да се намери по-разговорлив човек от Доналд Макнийл. Бе дружелюбно настроен млад червенокос мъж. Посрещна Дърмът Крадък със смесица от удоволствие и любопитство.

— Е, напредва ли работата? — осведоми се той с добър глас. — Да имате случайно малко информация за мен?

— Все още няма. Може би по-късно.

— Всичките сте същите. Мълчите като риби. Не сте ли стигнали още до фазата, когато ви трябва човек, за да „помогне на следствието“?

— Ето ме, дойдох при вас — рече Дърмът и се усмихна.

— Тези думи, да не би да крият някакъв двоен смисъл? Да не би да подозирате, че аз съм убил Хедър Бедкок? Ако е така, да не би да мислите, че съм искал да убия Марина Грег, а по грешка съм убил Хедър Бедкок? Или смятате, че още от самото начало съм искал да убия именно Хедър Бедкок?

— Нищо такова не съм казвал — рече Крадък.

— То пък оставаше и да го кажете. Добре, да пристъпим към работата по същество. Че бях там, бях. Имах възможност да го направя, обаче може ли да се каже, че съм имал мотив? Нали това искате да знаете? Дали съм имал мотив?

— Досега не съм открил такъв — призна Крадък.

— Радвам се да чуя това, така се чувствам в по-голяма безопасност.

— Просто ми е любопитно какво сте видял в онзи ден.

— Това вече го знаете. Това веднага го разказах на местната полиция. Чувствам се направо унизен. Бях там, на самото местопрестъпление, убийството е станало буквално пред очите ми и въпреки това нямам представа кой е могъл да го извърши. Срам ме е да си призная, че първото нещо, което видях от убийството, бе как клетата женица пъшкаше на един стол и след това издъхна. Е, успях тогава да пусна новината преди всички останали в качеството си на очевидец и толкоз. Ще ви призная, че се чувствам унизен от това, че не зная нещо повече. Би било редно да знам повече. И никой не може да ме излъже, че тази отрова е била предназначена, за Хедър Бедкок. Тя бе една мила, макар и прекалено приказлива жена, обаче за приказливост никого не убиват, освен ако издава тайни. Не вярвам обаче някой някога да е споделял тайните си с Хедър Бедкок. А и тя не беше от тези жени, които се интересуват от хорските тайни. Аз съм я запомнил по-скоро като жена, която непрестанно говори единствено за себе си.

— И общото мнение е такова — съгласи се Крадък.

— С други думи, стигаме до известната Марина Грег. Струва ми се, че има множество основателни мотиви за убийството на Марина — завист, ревност, любов и така нататък. Кой обаче е извършил тази работа? Според мен човек, на когото му е хлопала някоя дъска. Това е. Чухте ценното ми мнение. Нали това искахте?

— Не съвсем. Доколкото разбрах, вие сте пристигнал и сте започвал да се изкачвате по стълбището почти едновременно с викария и кмета.

— Точно така е. Това обаче не бе първото ми влизане в дома. Аз пристигнах по-рано.

— Не знаех това.

— Така е. Мисията ми предполагаше доста да шетам из мястото. Бях взел със себе си фотограф. Трябваше да направим няколко снимки на кмета, да го покажем как пристига, прави се на важен и така нататък. След това се върнах в къщата, не толкова, защото имах някаква работа, а за да изпия още едно-две питиета. Пиенето си го биваше.

— Така. Спомняте ли си кой друг беше на стълбището, когато се изкачвахте?

— Там беше Марго Бенс от Лондон с фотоапарата си.

— Познавате ли я добре?

— А, доста често сме се срещали, когато и двамата сме по задачи. Тя е умно момиче, което си разбира от работата. Специализирала се е в художествена фотография от необичайни ракурси. Отразява всякакви важни събития на деня — премиери, галаспектакли и така нататък. Способна е. Тя бе застанала точно на междинната площадка в средата на стълбището, за да може да снима хората и когато се задават, и в момента, когато се ръкуват с домакините на горната площадка. Точно пред мен пък беше Лола Брюстър. Не можах да я позная веднага, защото беше с нова прическа, рижава и ситно накъдрена, като на туземка от остров Фиджи. Последният път, когато я бях виждал преди това, беше с дълга коса, спусната покрай лицето й. Придружаваше я е едър мургав мъж. Американец. Не знам кой беше, имаше важен вид.

— Когато се качвахте, погледнахте ли към Марина Грег?

— Да, разбира се.

— А да сте останал с чувството, че е била разтревожена, шокирана или уплашена?

— Много е странно това, че ми задавате такъв въпрос. Тогава за миг си помислих, че е на път да припадне.

— Така… — рече замислено Крадък. — Благодаря. Има ли още нещо, което да смятате, че трябва да ми кажете?

Макнийл го погледна с широко отворени невинни очи.

— Че какво друго би могло да има?

— Не ви вярвам — каза Крадък.

— А, изглеждате съвсем убеден, че тази работа не съм я свършил аз. Тъжна работа. Ами я си представете, че съм първият й съпруг? Никой не знае кой е. Известно е само това, че е бил толкова незначителен, че и името му е забравено.

Дърмът се ухили.

— Кога сте се оженил? — попита. — Като гимназист? Или когато сте бил още в ританки? Е, трябва да тръгвам, че не искам да изпусна влака.