Сюзън Джонсън
Забраненият плод (9)

В средата на следващия следобед Дейзи се върна от Аделаид. Вече бе свикнала с дневното разписание на Етиен, което включваше всекидневната игра на поло, и знаеше точно кога ще се прибере… как щеше да изглежда той, как щеше да се усмихва доволен от играта си и от щастието да я види. И тя искаше да си бъде вкъщи преди него, за да го посрещне, като че изобщо не бе излизала. Тананикаше си весело, в очакване на скорошното му завръщане, когато влезе във вестибюла. Приятелската й усмивка към Бърнс бе блажена и разсеяна.

Бърнс обаче не се усмихна в отговор, нито я посрещна приятелски, както обикновено. Стори й се странно възбуден, събрал навъсено вежди.

— Херцогът по-рано ли се е прибрал? — попита тя, решила, че може би Етиен я очакваше.

— Не, госпожице, но изпратих да го повикат.

Очевидно нещо не беше наред. Бърнс и смущение — това бе нещо невероятно. Той никога не се объркваше. Представител на типичните британски резервираност и уравновесеност, той беше олицетворение на хладния иконом.

— Някой да не е пострадал? — попита припряно тя. — Да не е станало нещо с Ектор?

— Не… не… госпожице — увери я той, — никой не е пострадал… но може би за вас ще е по-добре… да се върнете у принцеса дьо Шантел, докато господин херцогът…

— Очаквах ви — прекъсна го някакъв хладен, познат глас.

Очевидно някой друг също бе запознат с дневното разписание на Етиен.

Когато Дейзи се обърна при звука на същия пренебрежителен глас, който вече бе чула в операта, Изабел стоеше на вратата на розовия салон с вид, като че създаденото от Бернини жилище бе нейна лична собственост. Облечена в мека коприна, в типичния за Вато розов нюанс и с изкуствени цветя на широкия пояс, обхващащ фината й талия, тя бе олицетворение на женствеността. Русата й коса изглеждаше като че ли още по-руса сред позлатения интериор. А на ушите й блестяха диамантите на рода дьо Век. Макар модните повели да изискваха носенето на възможно най-ограничено количество бижута през деня, тя носеше своите диаманти с кралска увереност.

— Съжалявам, госпожице — рече тихо Бърнс.

„Бил е безсилен да забрани на съпругата на своя господар да влезе“ — помисли си Дейзи и докосна ръката му успокояващо.

— Не се притеснявай за мен, Бърнс.

Тя се усмихна и, като се обърна към Изабел, рече със спокоен равен глас, който използваше често в съда.

— Можем да поговорим в розовата стая. Ще пиете ли нещо?

— Не съм дошла на гости.

Изабел умишлено избягваше да я нарича по име.

— Аз ще пия чай, Бърнс — каза Дейзи. — И донеси също така малко от шоколадовите пасти.

Бе невъзможно някой да успее да смути Дейзи, поне привидно. Индианската култура изключително ценеше и възпитаваше самообладанието. Тя пресече обширния зелен вестибюл и мина покрай посетителката си, за да влезе в салона. Когато Изабел я последва, тя вече се бе настанила удобно на един стол.

— Може би ще предпочетете да стоите права — обърна се Дейзи към жената, на която едновременно завиждаше и която презираше, — след като не сте дошла на гости.

Искаше й се тя да беше прекарала последните двайсет години с Етиен, а не тази студена и надменна аристократка.

— Моля, кажете за какво става дума.

Изабел настръхна видимо.

— Някой би трябвало да ви научи как да се държите в обществото. Говорите с херцогиня.

— В такъв случай аз ви превъзхождам по титла, защото моят баща е крал на народа си — отвърна спокойно Дейзи. — Ако сте дошла да ме видите, ако обичате, кажете за какво става дума — повтори младата американка. — Вече отидоха да повикат Етиен — добави тя с надеждата, че тази информация би могла да накара Изабел да побърза.

— Увлечението му по вас няма да трае дълго, знаете ли.

Очите на херцогинята бяха студени като на тези от жълтооките^[1], хвърлили око на индианските земи. В тях Дейзи видя омраза.

— Възможно е — отвърна младата жена, която по-добре от своята посетителка чувстваше краткотрайността на връзката си с Етиен.

Другата седмица по това време най-вероятно вече щеше да бъде на борда на кораба.

— По никоя от вас не е траело дълго.

— Не виждам смисъла в нашия разговор.

Дейзи нямаше намерение да слуша обидите на херцогиня дьо Век. Ако беше дошла само за да се надсмива над нея, по-нататъшните им дискусии бяха безсмислени.

— Смисълът е в това.

Тя извади някакъв плик от дълбокия джоб на палтото си и го хвърли на масата до Дейзи със самодоволна, злобна усмивка. Младата американка отвори плика и извади два ухаещи листа от него. На всяка страница имаше по две еднакви колонки с имена — женски имена — написани с лилаво мастило. Започна да ги брои наум, но в крайна сметка списъкът й се стори прекалено дълъг и се отказа от първоначалното си намерение. Вдигна поглед към своята посетителка и рече:

— Очевидно това означава нещо.

— Това са имената на част от жените, с които Етиен се е забавлявал. Помислих си, че това може да ви заинтригува. Естествено… тези от бордеите са ми неизвестни.

Дейзи не успя да потисне неприятното чувство, което я завладя. Разбира се репутацията на херцога й беше добре известна, но никога не бе предполагала нещо подобно.

— Защо… допуснахте това? — прошепна тя, неспособна да говори с нормален глас — струваше й се, че се задушава от тежестта, която внезапно усети в гърдите си.

— Етиен не се отличава с послушанието си. Сигурно вече сте го разбрали. Умолявах го — излъга Изабел, — особено докато децата бяха малки, да проявява по-голямо уважение към дълга си като съпруг и баща. Той рядко се прибираше вкъщи.

Дейзи беше достатъчно разумна, за да разпознае опитите на Изабел да мелодраматизира нещата. Знаеше добре колко предан е Етиен към своите деца и внука си и че последното, в което можеше да бъде обвинен, бе липсата на чувство за дълг. Внезапно усети страшна умора, от Изабел и от пропадналия й брак, от противния развод, в който бе въвлечена, въпреки нежеланието си. Чувстваше се уморена и от белоликите надменни жени, които откриваха смисъла на живота във всекидневната многократна смяна на тоалетите си.

— Благодаря ви за списъка — рече младата американка, като стана от стола си и остави листата на масата, неспособна повече дори да се преструва на учтива. — Сигурна съм, че ви е струвало известни усилия да го направите. А сега, ако обичате да ме извините.

Без да чака отговор, тя се запъти към вратата.

— Той получава всеки ден любовни обяснения — възкликна бодро Изабел, доволна, че както личеше, бе извадила съперницата си от равновесие. — Виждала ли сте ги? — провикна се зад отдалечаващата се Дейзи тя. — Попитайте Бърнс, питайте Луи, питайте Валентин!

Дейзи почти бе стигнала вратата, когато тя се отвори широко и на прага й застана Етиен, поставил ръцете си в кожени ръкавици на дръжките й. Прашен, потен и разчорлен, белият екип висеше влажен по тялото му. Очите му се срещнаха за момент с тези на Дейзи, след което се спряха върху жена му.

— Присъствието ти тук е нежелано, Изабел. Нужно ли е да вземам съдебна заповед за това?

— Тръгвам си, Етиен — отвърна вежливо съпругата му. — Надявам се, че играта те е ободрила.

Олицетворение на хладното невъзмутимо спокойствие, херцогиня дьо Век като че не забелязваше грубия тон на мъжа си. „Мисията й явно е била успешна“ — помисли си той, съдейки по доволния й вид. Дейзи стоеше малко встрани от него. Застанал така, той блокираше пътя й.

— Не й вярвай — рече той, забелязал наранения поглед в тъмните й очи.

Каквото и злословие да бе накарало Изабел да дойде тук по времето, когато знаеше, че съпругът й играе поло, то явно щеше да загуби силата си в негово присъствие.

— Всичко е наред, Етиен… наистина — отвърна тихо Дейзи. — Не ми е казала нищо, което вече да не знам — опита се да се усмихне тя, но разбра, че не може. — Бих искала… да изляза от тази стая — добави шепнешком тя, — така че мръдни малко.

Той се подчини незабавно.

— Много съжалявам, че ти се е наложило да се разправяш с…

— С твоята съпруга ли? — допълни с лек сарказъм мисълта му младата жена.

За това нямаше извинение, нямаше приятен отговор.

— Съжалявам — повтори той.

Уханието, което се носеше от нея бе познато и приятно, аромат на диви рози, който щеше да разпознае и със завързани очи. Тя не отговори. Мина мълчаливо край него и излезе от салона. Уханието остана още известно време в ноздрите му.

— Да не би да е заради нещо, което съм казала? — попита иронично Изабел и вдигна широкополата шапка, която бе оставила на едно канапенце.

Държеше се така, като че си беше у дома, като че имаше правото да се чувства у дома си тук.

— Ако има някаква справедливост на този свят, Изабел — отвърна херцогът, почувствал внезапно безкрайна умора, — някой ден ще се удавиш в собствената си отрова.

— Ако има някаква справедливост на този свят, скъпи Етиен, ще си спомниш за кого си се оженил — отговори остро тя. — И ако все още ти е трудно да го направиш, няколко години, прекарани по съдилищата ще ти помогнат да си го припомниш!

— Развеждам се, дори ако това ще трябва да продължи до края на живота ми. Надявам се, че съм ясен.

Тъй като Шарл й бе връчил едва вчера неплатените сметки на всички съдебни лица, които най-вероятно щяха да вземат участие в процедурите около развода, Изабел можеше да си позволи да говори от позицията на силния.

— Точно така и ще стане, скъпи. Надявам се, че съм ясна.

— Слушай — рече Етиен и започна да сваля ръкавиците си, — каквито и да бъдат съдебните процедури… съгласен съм, че цялата работа би могла доста да се проточи, — гласът му започваше да звучи все по-властно, — трябва да стоиш, заедно с отровата си, по-далече от Дейзи. Разбра ли?

По този въпрос нямаше да прави никакви компромиси. В очите на съпругата му проблеснаха особени светлинки.

— Както и от Ектор — добави той, а ръцете му замръзнаха неподвижни за момент. — Няма да допусна каквито и да било пазарлъци във връзка с тях. Надявам се, че се изразявам пределно ясно. Аз лично ще се заема с теб, Изабел, ако направиш нещо на някой от двамата.

Не се притесняваше за Жустен и Жоли. Бяха свикнали с похватите на майка си и можеха сами да се справят с нея. Погледът му бе вперен напрегнато в този на съпругата му в продължение на няколко секунди.

— Ще видим — рече най-после тя, като се усмихна смразяващо.

— Не, няма — отвърна грубо той, измъкна окончателно ръкавиците си и ги захвърли встрани. — Войната ще бъде безмилостна, Изабел, ако се приближиш на по-малко от петдесет метра до някой от тях двамата.

Не й вярваше. Познаваше злобния й порочен характер и знаеше, че може да бъде опасна.

— Боже, боже, какъв защитник си ми само — изгука тя.

— В твое присъствие винаги е по-добре човек да бъде по-внимателен.

— Тогава не го забравяй — измърмори тя.

— Не се притеснявай, Изабел, след тези двайсет години тази реакция действа автоматично щом само се приближиш на разстояние, от което бихме могли да си говорим.

— Клоунското ти чувство за хумор винаги ме е забавлявало.

— За това и живея — за да те забавлявам — отвърна иронично той. — Но по-добре вземи предупреждението ми присърце — не по-близо от петдесет метра… никога.

— Треперя, скъпи — рече с подигравателна усмивка тя.

Даде си сметка, че подигравката й бе искрена и това го караше още повече да бъде нащрек. „Безполезно е — реши отвратен Етиен, — да я слушам. Абсолютно безполезно.“ Знаеше го много добре след всичките тази години.

— Можеш да си намериш пътя за навън и сама, сигурен съм.

После се обърна рязко и излезе, вбесен и разстроен. И обезсърчен от дългото изпитание, което го очакваше.

 

 

Намери Дейзи на балкона на спалнята, седнала на плетената кушетка, от която наблюдаваха залезите. Тя вдигна поглед към него, когато той престъпи през прага и се усмихна, по-скоро разтегли в нещо като печална усмивка устните си.

— Какво ти каза тя? — попита той с примирен глас и изражение.

Колкото по-рано научеше това, толкова по-скоро щеше да се справи с хитростта на Изабел.

— Донесе някакъв списък.

— Списък ли?

— С женски имена. Жени, с които си имал някакви отношения — добави Дейзи, забелязала озадачения му поглед. — Написала го е сама… с лилаво мастило — продължи тя, като че допълнителните обяснения щяха да й помогнат да се пребори с хаоса в мислите си. — Оставих го долу.

Херцогът излезе, без да каже дума и се върна след малко с ухаещите листи в ръка.

— Имената говорят ли ти нещо?

Не можа да се въздържи да не го попита, макар да си бе повторила поне десет пъти, откакто бе избягала от неприятното присъствие на Изабел, че всякакви дискусии във връзка с жените от миналото на Етиен, са напълно безполезни. Единственият резултат от подобни спорове би бил увеличаването на горчилката в душите им.

Дьо Век стоеше пред малката масичка, вперил поглед в реката, чудейки се как да реагира на парфюмираната каша, която бе забъркала съпругата му.

— Някои от тях — отвърна предпазливо той.

— Някои от тях ли? — Обидата в гласа й бе заради всички тези жени, макар при дадените обстоятелства да беше доволна, че отговорът му не бе по-изчерпателен. — Да не би Изабел да е попрекалила с лилавото мастило?

За момент херцогът се поколеба колко откровен можеше да бъде.

— Не си спомням някои от имената, ако трябва да бъда напълно искрен.

— Защото наистина са били много, нали?

Дейзи не можа да възпре на негодуванието в гласа си. Той не отговори веднага.

— Не знам — рече най-после Етиен. — Може би някои са измислени… а други… — Той повдигна рамене. — Наистина не знам.

Несигурността му нямаше нищо общо с любовта, която изпитваше към Дейзи, но не знаеше как да я накара да разбере това.

— Не мога да залича последните двайсет години — каза тихо той, — дори и да искам.

— А може би и не искаш — впери тя в него черните си очи с такова изражение, като че той бе обядът й.

— Не желая да се извинявам — произнесе едва чуто той, — но ти не си живяла живота ми. И независимо дали ми вярваш или не, много от тези жени сами ме канеха.

Това вече наистина можеше да го повярва.

— Освен това… нищо чудно Изабел да е поувеличила малко бройката за по-голям ефект — въздъхна херцогът. — Но всъщност, ако говорим за чувствата ти, за теб е без значение дали са били с двайсет повече или по-малко, нали?

— Не е.

— Не мисля така.

— Идната седмица се връщам в Монтана — заяви спокойно Дейзи.

— Заради това ли?

Зелените му очи я наблюдаваха напрегнато изпод полупритворените клепачи. Младата жена поклати леко глава.

— Билетите ми са запазени за вторник.

— Можеш да ги смениш.

— Няма да получиш бързо развод… не и докато Изабел не промени намеренията си. А аз имам задължения към моето семейство, някои от които — като разглеждане на дела и други подобни, не трябва да пропускам в никакъв случай.

— Може би наистина ще бъде най-добре да не оставаш тук — отвърна Етиен, действително разтревожен за безопасността на любимата си след посещението на Изабел.

Най-разумно бе Дейзи да стои по-надалеч, за да не могат да й навредят.

— Имаш задължения… докато се уреди този развод…

Той направи едва забележима гримаса. Един Бог знаеше колко щеше да продължи това. Младата жена бе изненадана от лекотата, с която Етиен прие съобщението й. А предполагаше, че ще се разстрои много повече при новината за заминаването й. Не беше ли права в крайна сметка Изабел, когато бе споменала за позицията, която заемаше в неговия живот? Не беше ли и тя само една от многото мимолетни връзки, която щеше да бъде отстранена със същата лекота, както и предишните?

— Струва ми се, че си прав — отвърна със забележима студенина тя.

— Изабел също е немаловажен фактор за това решение — добави дьо Век с чувството, че е нужно да спомене и за заплахата й. — Господ ми е свидетел, че не искам да заминаваш, но Изабел може да се окаже сериозна заплаха за безопасността ти.

Дейзи вдигна вежди.

— Сериозно?

Не можеше да се разбере какво беше отношението й по този въпрос. Херцогът разпери длани в знак на несигурност, поклати глава и каза:

— Напълно възможно… така че ще бъде по-безопасно, ако заминеш.

След неотдавнашния й разговор с Изабел, първата реакция на Дейзи бе усещането на съмнение. Разбира се, че не представляваше опасност да бъде тук, в Париж, заплашена от една ревнива съпруга. Какво можеше да й стори Изабел? Може би да я набие с обсипаната с диаманти дръжка на чадъра си? Или с ветрилото си от пера и слонова кост? А може би идеята за някаква си заплаха просто беше удобна за него. Но тъй като така или иначе вече бе решила да си ходи, нямаше смисъл да спори повече по този въпрос.

— Щом ти мислиш така, добре, защото съм сигурна, че знаеш по-добре от мене.

Лишеният от каквато и да било емоция отговор смути Етиен. Дейзи рядко биваше толкова сговорчива. По-точно — никога не беше сговорчива, поправи се незабавно той. Дали не си тръгваше просто защото вече не го обичаше, питаше се той. Подобен род несигурност му беше непозната до мига, в който не се бе влюбил в Дейзи. Или пък проявяваше практичност, тъй като разводът му бе на път да се превърне в истинско бедствие.

— Реакциите на Изабел ще се омекотят с времето. А Бурж каза, че може би ще успее да предаде делото за разглеждане в окръг Колсек, тъй като живея там от двайсет години. Ще дойда да те взема, когато разбера, че работите отиват към успех — усмихна се той. — И тогава ще можеш да ми покажеш планинския си вигвам.

Неочакваната поява на Изабел и изнервящият списък караха Дейзи да приема необикновено спокойно думите на Етиен. И докато преди сигурно щеше да му повярва, сега посрещаше всичко с подозрение. Колко лесно му беше да дава обещания. Може би слагаше край на всичките си връзки с подобни приятелски словоизлияния. Такива раздели му спестяваха сълзите и обвиненията.

— Ако Бурж успее, аз също ще бъда щастлива.

— Не звучиш особено оптимистично.

Гледайки към балкона изпод полуспуснатите си ресници, тя отговори откровено, а мислите й бяха смесица от меланхолия и подозрителност, подкрепени от присъщата й логика.

— Ние не се борим само с предизвикателството на Изабел — въздъхна едва чуто тя. — Разводът ти е заплаха за онези представители от твоята класа, чиито ценности и норми са противоположни на твоите. Спомни си, те отричат не само твоя случай, а развода по принцип. И са така привързани към своите разбирания за нормално поведение, както всеки един — към своята индивидуалност.

Тя вдигна клепачи и го погледна открито, питайки се дали и той беше също толкова откровен с нея.

— Не, не съм оптимистично настроена — призна си тя — посещението на Изабел бе още прекалено прясно в съзнанието й, за да не мисли за него. — Обществото може да бъде истински деспот. Зная го от опит. Моят народ е жертва на тази система.

Днешното посещение на херцогиня дьо Век й напомни, че колкото и тъжно да беше това, по-силните нехайно експлоатираха и проявяваха жестокост към по-слабите. Етиен разбираше, че горчивият й опит с човешките предразсъдъци действително можеше да повлияе на мислите й, но той самият бе привикнал до такава степен с привилегиите, че не можеше да се съгласи с песимистичните й прогнози. Никога досега не му се беше налагало да се бори за правата си, които му се струваха гарантирани. Борбата в бизнеса обаче му бе добре известна и знаеше, че ако се предадеш, никога няма да спечелиш.

— Бурж ще намери някакъв начин — рече той.

— И след това в Америка ли ще живееш?

Можеше да използва мрачното настроение, последвало визитата на Изабел, за да постави на дневен ред друго от най-големите препятствия за общото им бъдеще.

— Не съм мислил за тази възможност. Не би ли останала да живееш тук с мене?

Както бе очаквала, той не бе предвиждал да промени собствения си живот, а единствено нейния.

— Не постоянно — отговори младата жена.

Той се пребори набързо с изненадата, предизвикана от отговора й, и рече:

— Ще имаме време да обсъдим спокойно това, Дейзи, повярвай ми.

Не й даде сърце да му каже, че парижкото общество й беше абсолютно безразлично, като се изключат неколцината й приятели… и той, разбира се.

— Значи, ще уредим нещата — прошепна с усмивка тя, давайки си внезапно сметка, че общото им бъдеще започваше да изглежда все по-далечно и неосъществимо.

Оставаха й още само пет дни. Пет дни, през които да го обича и да разговаря с него, да споделя смеха и живота му. И възнамеряваше твърдо да извлече колкото е възможно по-голямо удоволствие от оставащото време, от последната глава на книгата й със спомени.

Усмивката се появи незабавно и на лицето на Етиен, усетил промяната в настроението й.

— Винаги сме били много добри — съгласи се той, с внезапно променен глас и многозначителен поглед в зелените очи, — в… уреждането на нещата.

— Би ли те заинтригувала една следобедна баня, например — предложи загадъчно Дейзи.

Той прокара пръсти през дългата си черна коса, прашна и все още потна от разгорещената игра и бързото му прибиране вкъщи, и промърмори:

— Извънредно много.

— Мога да ти помогна. — Това бе обещание за удоволствия.

— Или да се присъединиш към мен.

Ваната на херцога беше с кралски размери, вкопана в земята, доказателство за известната слабост на Бернини към римските фонтани.

— При условие, че ще измия косата ти.

Веждите му се повдигнаха едва забележимо. Това бе неговото обещание.

— Имаш разрешението ми да измиеш всичко, което пожелаеш — отвърна много тихо той, изправи се, протегна се и хвана ръката й.

— Думата „разрешение“ не ми харесва.

Скъпата му Дейзи беше отново във форма. Той се усмихна широко.

— В такъв случай — покана, моя буйна дама на сърцето ми. Това повече ли подхожда на независимия ти дух?

— Ако разполагах с повече време, щях да те отуча от стереотипното ти държание към представителките на моя пол. — Гласът й беше истинско предизвикателство, очите й светеха закачливо.

— Не смесвай нещата, скъпа, ти си рядко, своеволно изключение. — Говореше с убеждението на опитния човек.

— В такъв случай жените, с които си свикнал, са само едно украшение към живота на мъжа. Светът извън тесните рамки на парижкото висше общество предлага голямо разнообразие от положителни женски качества.

Херцогът нямаше намерение да спори със скъпата си Дейзи точно сега, когато неприятното впечатление от посещението на Изабел най-после бе превъзмогнато. Дейзи бе напълно права, сравнявайки жените от неговата класа с украшения. Пътешестванията му из земното кълбо обаче го бяха накарали да се убеди, че жени с нейните качества бяха истинска рядкост.

— Абсолютно си права — усмихна се той, — както винаги.

— Не обичам снизходителните мъже — отвърна на усмивката му тя.

— В такъв случай ще бъда груб и заядлив… нещо доста по-лесно за осъществяване. Тогава и ти с право ще можеш да се почувстваш обидена.

— Като някоя сладка и розова млада дама… от тези, които, несъмнено си обиждал редовно.

„Обиждал“ не беше най-точната дума. В действителност херцог дьо Век възбуждаше фантазията на всички срамежливи, сладки и розови млади дами със славата си на Дон Жуан и тъмната си красива външност. И ако те се осмеляваха, а той от своя страна проявяваше интерес към сладките и розови млади дами, можеше да има всяка една от тях.

 

 

По време на неуспялата си мисия да реконструира Лувъра, Бернини бе създал архитектурни дизайни за благородниците, които можели да си позволят това. Темпераментен като примадона, при сътворяването на своите дворци той не се интересувал нито от особеностите на френския климат, нито от функционалността на стаите. Този от неговите подчинени, ръководил строежа на дома на дьо Век, прагматично бе приспособил гения на Бернини за създаване на театрални ефекти в архитектурата, към реалностите на всекидневието. Чудесен пример за това беше облицованата със зелени плочки, подобна на пещера вана. Тръбите за топлата вода поддържаха целогодишно една приятна температура, естествената светлина се подсилваше от орнаментирани метални рамки, огромният басейн и водоскоците бяха затоплени.

Заобиколена от лудуващи делфини и чучури, от които бликаше вода, Дейзи миеше косата на херцога, излегнал се на стъпаловидното водопадче, отпуснал се след следобеда, прекаран в напрегната игра на поло. Като някоя хурия от харем тя прислужваше на господаря си, а той, подобно на султан в своя сарай, приемаше оказаната му чест.

— Глезиш ме — прошепна той, унесен от стичащата се по стройното му мускулесто тяло топла вода.

Младата жена прокара пръсти по гладката му черна коса и изми последните остатъци от сапун.

— Ти също ме глезиш — отвърна нежно тя.

Внезапно й се прииска да го предпази от всички машинации на съпругата му, да се грижи за него всеки ден, да го люби с безкрайна преданост. И да запази тези изпълнени с любов мигове за спомен и утеха в предстоящата чернилка на бъдещето. Тя се наведе и го целуна. Стичащата се от миниатюрния водопад топла вода се лееше от едната страна на гръдта й и усещането беше едновременно успокояващо и възбуждащо, и странно нематериално.

Устните му бяха хладни, тя бе по-гореща от него, разкъсвана от умопомрачителна страст, подсилвана от близката им раздяла.

Ако можеше, щеше да остане. Ако можеше, щеше да го вземе със себе си. Ако можеше, щеше да пренесе и двамата в друг свят, в някакво изолирано царство, където с радост щеше да бъде негова жена.

Етиен се повдигна на лакти, следвайки устните й, когато Дейзи се отмести нагоре. Ръката му се плъзна зад главата й, за да я придърпа към него.

— Остани — прошепна той и без никакво усилие намести тялото й върху своето.

Лежаха дълго така, с леко докосващи се устни, като смесваха дъха си в едно, лекото повдигане на гърдите им действаше успокояващо като шуртящата вода и вдигащата се пара.

Малки, задушевни картини на Жером украсяваха стените и допринасяха още повече за странната отпадналост и покорност на Дейзи. Това бяха еротични сцени от живота в харемите, от пазарите на роби и на арабски интериори, прилични на скъпоценни бижута, закрепени по студените зелени плочки. Блестящите рисунки, изработени до най-дребните детайли, запознаваха зрителя с представата на художника за екзотична обстановка и с мъжката му чувственост. Те изобразяваха небрежно излегнати или къпани от слугините им жени, жени, застанали безучастно пред купувачите или увлечени от харемни игри, пак жени, разкрасяващи се за своите господари — с бижута, бои и благовония.

— Не са мои — каза тихо Етиен, проследил погледа й. — Те са добавка от баща ми.

„Етиен няма нищо тук — помисли си Дейзи, — дори снимката му и тази на майка му са останали вероятно от баща му.“ Точно затова и нямаше никакви следи от жени. Той очевидно не ги е водел тук.

— Къде е ергенският ти апартамент? — попита младата жена, но не с обичайния обвинителен маниер, а по нерешителния, почти покорен начин, по който действаше през последния час.

Съзнавайки промяната, настъпила в нея, младият мъж не се опита да избегне отговора, както би постъпил само допреди малко, и отвърна:

— На площад „Конкорд“.

— Колко хубаво. — Изненадата му явно беше проличала. — Изключително ревнива съм.

Той се усмихна и обхвана лицето й в широките си длани, доволен, че никога не бе водил някоя от любовниците си тук.

— Ако нашата култура позволяваше това, ние можехме да си имаме нашето местенце на този пазар и аз, като богат арабин, щях да те купя, за да те имам само за себе си.

— Без моето позволение ли?

Дейзи каза това по странно предизвикателен начин.

— Без чието и да било позволение, срещу цяла армия от отмъстителни ангели и разгневени молли.

— И щеше да ме държиш заедно с другите жени от харема си, така ли?

— Не — отвърна тихо Етиен, — нямаше. Те щяха да те отровят, защото повече нямаше да имам нужда от тях.

— Сигурно съм си изгубила ума, щом нищо в мене не се съпротивлява на подобна възможност.

Той се усмихна и ръцете му бавно се спуснаха надолу по гръбнака й.

— Това е от топлата пара, от тази прекрасна скрита пещера и от елегантните илюстрации на Жером, величаещи една далечна култура. Архитектурните дизайни на Бернини, освен на Венеция, дължат много и на Изтока. Тогава ще трябва да опиташ и пързалката.

— „Тогава“?

— Щом си толкова отстъпчива.

— А защо трябва да бъда отстъпчива?

Той вдигна рамене, питайки се как ли по-омекотено трябваше да представя фактите пред жена като Дейзи, която гледаше на себе си не само като на независима, не само като на равна, а и понякога — като на превъзхождаща мъжете.

— Пързалката е била източник на забавления за жените в харемите — обясни простичко той.

— Звучи доста безобидно.

— И източник на забавление — продължи предпазливо той, — също и за султаните, хановете и монголите.

Очите й бяха съвсем близо до неговите.

— Ясно — рече тя и внезапно се разсмя на глас. — Чувстваш ли се достатъчно деспотичен, за да играеш ролята на източен владетел?

Етиен се усмихна незабавно.

— Арогантен като Чингис хан, скъпа.

— При едно условие.

— Всичко, каквото кажеш.

Младата жена се усмихна, а в очите й проблеснаха кокетни светлинки.

— Можеш само да гледаш, без да пипаш.

Това бе вариантът на подчинение на Дейзи Блек, която, по своя неподражаем начин, създаваше дори тогава собствени правила.

— Съгласен — излъга херцог дьо Век, който, като истински деспот, нехаеше за правилата.

Той се настани удобно в основата на пързалката, за да вижда по-добре. Там имаше специално мраморно кресло, направено на подходящо разстояние точно за тази цел. И когато Дейзи с весел смях се спусна по спираловидно извитата мраморна пързалка, а пищният й задник се понесе надолу само на сантиметри от възхитения му поглед, той за момент се замисли върху предимствата на истинското притежание.

Гмуркането й в топлия басейн го изпръска с хиляди капчици. Тя изплува със смях след секунди, като изтръскваше водата от очите си, дългата й коса я следваше, разпиляна във формата на ветрило.

— Харесва ли ти гледката? — провикна се към него тя.

Само ако пожелаеше, Етиен можеше да протегне ръка и да погали прелестния й задник, докато тя се носеше над главата му. И тя прекрасно знаеше това.

— Гледката е достойна за награда — усмихна се развратно той.

Беше се разположил удобно и нехайно като принц по рождение. Тялото му като че бе специално изложено на показ, черната му коса лежеше на дълги гладки кичури по раменете, очите му бяха пълни с възхищение. Херцог дьо Век бе олицетворение на човек с развратна природа и познавач на жените.

Усмивката внезапно изчезна от лицето на Дейзи.

— Често ли са се правели подобни състезания?

— Казвали са ми, че тези пързалки са създадени именно заради някакви такива съревнования.

— Казвали ти били?

Внезапно всяка нейна дума бе започнала да звучи многозначително.

— Ами… да…

Така. Вече можеше да се усмихва така самодоволно, колкото подигравателно му се бе усмихвала тя преди малко.

— В такъв случай, струва ми се, трябва да си компетентен като съдия — заяви прекалено мило тя в желанието си да подложи на известна дисциплина прекалено често използваното либидо на Етиен.

— Така мисля — отвърна тихо той.

Малко по-късно младата жена отново бе на върха на пързалката, разположила се така, че да може да я вижда най-добре, подобно на играчка, предназначена за неговото удоволствие. След това вдигна ръце над главата си, парадирайки с това, което той не можеше да има.

— Готов ли си? — измърка тя.

Този път наистина беше готов и я изненада, когато тя се гмурна във водата. Хвана я и й се усмихна при вида на изумената й физиономия, от която се стичаха струйки.

— Не можеш да ме докосваш — запротестира тя, като се опитваше да се изскубне. — Забрави ли за правилата.

Той плъзна ръка между краката й и я придърпа по-близо.

— Не вярвам в правила.

— Лъжец.

— Кокетка.

— Развратник.

— Флиртаджийка.

И той вмъкна двата си пръста в нея, като султан, решил да си присвои случайно завоевание.

— Пусни ме.

Тонът й започваше да става гневен.

— Мислех, че ще бъдеш отстъпчива — измърмори Етиен.

— Не — прошепна тя, когато усети пръстите му да проникват по-дълбоко в нея.

Внезапно обаче спря да се движи, наслаждавайки се на приятното усещане.

— В тази малка пещера, в този миг, аз те притежавам — прошепна той, усетил мълчаливото й съгласие.

— Никой не ме притежава.

Очите й обаче бяха полупритворени. Масажиращите пръсти на Етиен бяха изключително изкусни.

— Мога да те накарам да останеш.

Можеше, точно сега наистина можеше.

Така и направи, като я понесе към мраморното кресло, постави я точно над възбудения си член, като я държеше там като че без усилие, докато тя скимтеше от нетърпение да го усети в себе си. Той изпълни желанието й, като постепенно я спусна върху пулсиращия член, стиснал здраво талията й, сякаш тя беше не само робиня на страстта си, а и негова робиня. Държа я така повече от час, като я любеше нежно и егоистично, въпреки протестите й, докато тя получи оргазъм толкова пъти, че накрая вече едва дишаше от изтощение. Като че ли ненаситното му сладострастие можеше да бъде задоволено. В крайна сметка тя загуби съзнание — крайната степен на покорност — и вместо най-после да се почувства доволен, Етиен изпита само страх. Благодарение на огромния си опит можеше да я подчини сексуално, но нямаше право над живота й. Никакво. И тя го беше изоставила.

Той я понесе внимателно, сякаш беше нещо крехко и чупливо, през тоалетната стая към спалнята си, постави я върху огряното от слънцето легло и я зави с кадифената завивка. Притеснен от абсолютната й неподвижност, той я целуна нежно по бузата, като наум се упрекваше за бруталното си държане. Дейзи беше по-беззащитна от разните светски дами като Исм, например, незапозната със сексуалните излишества, и същевременно — по-пламенна и страстна, отдаваща се невъздържано. Трябваше по-добре да контролира перверзното си недоволство.

Дали наистина я бе наранил? Хвана леко китката й и започна да измерва пулса. Очите й се отвориха леко при докосването и тя се усмихна мило.

— Този път действително разби всички рекорди.

— Господи, съжалявам — прошепна той, а погледът му бе изпълнен с искрено разкаяние. — Нямам оправдание.

И Етиен нежно погали извивката на бузата й.

— Чувствам се чудесно. Само съм изморена.

— Сигурна ли си? Не трябва ли да повикам лекар? Ще… трябваше… определено ние трябваше… ще кажа на Луи да телефонира на…

Младата жена сложи край на пороя от извинения, като допря палец до устните му.

— Чувствам се чудесно. Наистина. — Като че огромен товар се стовари от раменете му. — Защо вместо това не поръчаш на Луи да донесе нещо за ядене? Умирам от глад.

Херцогът се усмихна с облекчение.

— Всичко, което пожелаеш. Аз съм един каещ се грешник. Искаш ли да ме удариш? — Измъчван от угризения, той искаше да изкупи вината си. — Ще ти купя… какво да ти купя — диаманти?… Или онези черни перли, които видяхме в „Картие“?

— Гладна съм, скъпи — усмихна се нежно Дейзи. — Това е всичко.

— Щом казваш да хапнем, нека да хапнем. Сигурна ли си?

Неуверен и отстъпчив, той бе готов да й даде всичко.

— Сигурна съм.

— Луи! — извика Етиен. — Ела тук веднага, по дяволите!

 

 

Малко по-късно, когато Дейзи се бе подкрепила, двамата лежаха на леглото, загледани в слънчевия залез, оцветил небето в тиквенооранжеви нюанси и си разменяха целувки и нежности. Етиен повдигна отново темата за отпътуването на любимата си, като говореше предпазливо и обективно.

— Ами ако вече носиш моето дете? — попита внезапно той. — Тогава какво?

— Нищо не нося.

— Откъде си толкова сигурна? Подобни неща са напълно възможни.

— Не и при мене.

Подпрян на лакът, той я наблюдаваше и се радваше на поруменялото й доволно лице. Тя беше олицетворение на женствеността, пищна, сочна и създаваше впечатление за плодовитост.

— Какво означава това?

Тя го погледна право в очите с тъмния си поглед.

— Означава, че вземам нужните мерки, за да не позволя да се случи подобно нещо.

— Не искаш да имаш дете от мен? — Тази мисъл му причини по-голяма болка, отколкото бе предполагал, защото напоследък подобни мечти не излизаха от главата му.

— При дадените обстоятелства наистина не искам да имам дете от теб.

— А ако обстоятелствата се променят?

— Няма да се променят.

Той повдигна рамене и въздъхна печално. Беше права… поне за момента и за близкото бъдеще. Изабел щеше да бъде неуморима в отказа, заплахите и създаването на пречки.

— А ако се променят? — попита едва чуто Етиен.

Даваше си сметка не по-зле от нея за трудностите, които щеше да срещне в една страна, която бе приела развода едва преди седем години. В същото време беше прекалено влюбен, за да се интересува от този факт. Единственото, което желаеше, бе тя да споделя чувствата му.

— Ако се променят — отвърна сподавено Дейзи, мислейки си, че за това трябваше да успеят да се преборят не само с правосъдието, — с радост бих родила дете от теб.

— Нашето дете.

— Нашето дете — прошепна тя.

 

 

Точно преди изгрев-слънце чуха, че някой зачука като обезумял по вратата за прислугата.

— Колко е часът? — попита замаяна Дейзи.

Херцогът се отдели от топлото й тяло и се изви, за да види часовника.

— Пет — отвърна той. — Не се разсънвай.

Говореше спокойно, за да не я притеснява, но френетичните удари по вратата във време, когато най-нормалните взаимоотношения изискваха тишина и спокойствие, го бяха стреснали. Провеси крака от леглото, разтърси глава, за да прогони сънливостта, пое си дълбоко въздух и пъргаво се изправи.

Грабна халата си и излезе от спалнята, като навличаше зелената китайска коприна, докато се движеше из коридора. От вчерашното добре обмислено посещение на Изабел изпитваше странно безпокойство, сякаш му бяха хвърлили ръкавицата, призовавайки го на борба на живот и смърт. Тъй като нямаше склонност към мелодрамата, той се пребори с виденията си за осеяно с трупове и кръв бойно поле, но тъй като познаваше добре злата воля на съпругата си, реши, че няма да бъде зле да стои нащрек. Когато чу бесните удари по слугинския вход, някакво шесто чувство му подсказа, че се е случило нещастие.

Беше на втората площадка на стълбището, когато се натъкна на идващия по коридора откъм кухнята Луи. Гледката на тичащия Луи бе наистина нещо изключително. Сърцето затупка още по-неспокойно в гърдите на херцога.

Верният слуга се закова на място, съзрял господаря си. Бе пребледнял.

— Черният ви бегач е мъртъв!

„Изабел“ — беше първата мисъл на Етиен. Беше сигурен в това, чувстваше го с цялото си същество. „Дано изгори в ада!“ — прокле я наум той.

— Сигурен ли си?

Не можеше да не зададе този въпрос, макар печалната физиономия на Луи да бе по-красноречива от отговор.

Мрачното кимване на слугата потвърди горчивата истина. Дьо Век изпита за момент непоносима болка от загубата на любимия си кон. Горкото безсловесно животно, беззащитно срещу човешките машинации, беше станало невинна жертва. Бе мъртво, защото имаше малшанса да бъде негов любимец.

— Кой го е открил? — попита мрачно Етиен.

— Конярят от Ирландия, Ваше Височество — отвърна с погребален глас Луи. — И побързал веднага да дойде тук.

— Доведи го при мен в кабинета ми.

Налегна го смазваща мъка, докато слизаше останалите стъпала до първия етаж и зави по коридора, водещ до кабинета му. Знаеше черния жребец от първия ден на раждането му. Той си беше красавец още тогава. Беше го тренирал сам. Особено му допадаше игривият характер на Мороко, рядко срещано качество у чистокръвен жребец с неговите размери и възпитание. Помежду им се бе зародила истинска привързаност. Друго, което ги свързваше, бе общата им любов към скоростите.

Миналата година Мороко бе победител във всички състезания за двегодишни коне, а на първите надбягвания тази година, без никакво усилие, бе излизал винаги на първо място. Планираше да го пусне да се състезава за златната купа в Аскот, до която оставаха само три седмици, срещу Ражимунд на херцог дьо Бофор. „Дявол да я вземе Изабел — беснееше мрачно той. — Дявол да вземе злата й душа!“

Как можеше така безсърдечно да се погубва един такъв хубав кон.

Заради едното отмъщение.

Едва се сдържаше да не се разплаче.

Мракът, който цареше в кабинета на дьо Век, бе в унисон с чувствата му. Той застана за миг неподвижно на прага, обгърнат от тъмнината, като се питаше дали наистина съществува божие наказание, чиито гняв сега се бе стоварил върху му заради доскорошните му похождения. Приближи се до прозорците и дръпна тежките завеси, за да позволи на утринното слънце да разпръсне мрака. Все още стоеше до прозорците, подпрял ръка на рамката на единия от тях, когато влязоха Луи и конярят.

Херцогът се обърна бавно и му се стори, че не би могъл да понесе да чуе подробности около случилото се. Настана кратко мълчание, докато двамата мъже се приближаваха към него. Стаята бе странно притихнала. Тъгата присъстваше реално, осезаемо в смълчаното помещение с високи стени, покрити с пълни с книги лавици, тъй като и тримата присъстващи, макар и съвсем различни във всяко едно отношение, бяха свързани от една и съща обща скръб. Неохотно, тъй като знаеше, че само ще се разстрои още повече от това, което му предстоеше да чуе, дьо Век най-после каза:

— Заповядайте, седнете и ми разкажете това, което знаете.

Той на свой ред се настани в един тапициран с кожа стол срещу тях и се заслуша в подробностите около смъртта на Мороко. Били дали на чистокръвния му жребец захар и моркови — любимите му лакомства — и това позволило на нападателите му да се доближат до него. Тъй като конюшнята не се охраняваше, проникването в нея не представляваше проблем. После разрязали една артерия на предния крак на животното — малък и точен разрез, майсторски изпълнен, не по-голям от пет-шест сантиметра, и изтеклата кръв бе причинила смъртта на коня. Всичко това беше наистина много тъжно.

Огромният черен жребец се опитвал да стане на няколко пъти, след като бил повален от слабостта, последвала загубата на кръв, доказателство за невероятното му сърце и смелост. Стените на конюшнята били оплискани с кръв, сламената му постелка — подгизнала, мъртвият поглед на Мороко бил насочен към вратата, разказваше почти през сълзи конярят. Като че ли очаквал помощ.

— Трябваше да спя при него — завърши разказа си младият ирландец. — Не трябваше да го оставам сам. Ако бях останал при него, сега Мороко щеше да бъде жив.

— Или пък ти също щеше да бъдеш мъртъв, тъй като не знаем кой го е направил. А и никой не очакваше подобно нещо. Не се самообвинявай. Никой не е виновен.

„Или поне никой от тях“ — помисли си той с огромно съжаление. Можеше ли да възпре атаката на Изабел? Беше ли възможно да защити всичко, което ценеше? „Напълно невъзможно“ — реши той. Но все пак трябваше да направи някакво степенуване на ценностите. Не можеше да позволи да му се случи нещастие, по-голямо от загубата на черния кон.

Когато най-после се върна в спалнята, след като бе дал нужните за погребението на жребеца разпореждания — щяха да го откарат обратно в Шантили, където бе отраснал — Етиен скалъпи някаква приемлива историйка за тежко болен кон от конюшнята му с първокласни бегачи, за да задоволи любопитството на Дейзи. И се отказа от играта на поло за дните, оставащи до нейното заминаване. Просто искал да прекарат заедно малкото оставащо им време, обясни той, без да споделя страховете си от ненормалната отмъстителност на Изабел. След ужасния начин, по който бе убит Мороко, нямаше намерение да я оставя повече сама.

Ако досега бе имал някакви колебания във връзка с връщането на Дейзи в Америка, сега вече бе напълно уверен, че трябва да постъпи точно така. А мъката от раздялата щеше да бъде компенсирана от облекчението, че в Монтана любимата му щеше да бъде недосегаема за Изабел.

През този ден, давайки си сметка за непрекъснато намаляващите часове, делящи ги от раздялата, те не се отделиха един от друг за миг, наслаждавайки се от компанията си. И защитени, мислеше си Етиен, от несигурността, пред която ги изправяха неразгадаемите намерения на съпругата му.

Следобед, докато Дейзи дремеше на шезлонга в градината, Луи потайно подаде някакво писъмце за херцога. Тъй като му го беше предал един от лакеите на херцогинята, Луи бе преценил, че в никакъв случай не трябва да му го дава пред Дейзи.

На бледорозовия лист имаше само две изречения:

„Не спомена за любимия си черен жребец — бе написала с предпочитаното си лилаво мастило Изабел, — когато ми направи петдесетметровото предупреждение.

Надявам се, че той ще ти липсва.“

Етиен смачка хартията в дланта си и я подаде на Луи.

— Изгори го — рече лаконично и тихо той, — и се погрижи пистолетите ми, заредени, да бъдат в горното чекмедже на бюрото ми.