Сюзън Джонсън
Забраненият плод (10)

Пет дни по-късно херцогът и Дейзи отпътуваха заедно до Хавър. Той се погрижи за настаняването й в каютата. Последвалият разпокъсан и безсъдържателен разговор се състоеше от онези баналности, които се разменяха задължително при всяка раздяла. Щял да пише, щял да телеграфира, тя също щяла да пише, когато намерела време. Желаела му късмет с Бурж. Той се надявал делата й да протекат гладко. Тя му каза да прегърне Ектор от нейно име и той обеща да го стори. Той предложи да пият по чашка коняк, тъй като морето изглеждаше бурно, а тя понякога помагала на човек да се отпусне. Тя се усмихна и му припомни, че люлеенето не й действа ни най-малко, тъй като е прекарала години от живота си на конския гръб. Докато се прегръщаха, прозвуча предупредителният сигнал за потегляне.

— По-добре да тръгваш.

— По-добре да тръгвам.

Но никой не помръдна.

— Ела с мен в Монтана.

Думите на Дейзи бях спонтанна декларация на чувствата и желанието й, но още преди да бе довършила изречението си, вече си бе дала сметка, че Етиен не можеше и нямаше да го направи, затова се усмихна, като че се беше пошегувала.

Той се поколеба.

— Не мога.

— Зная.

И двамата прекрасно знаеха доколко са обвързани с други хора и обстоятелства. И двамата знаеха, че за щастието, което бяха изживели, си бяха взели няколкоседмичен кратък „отпуск“ от задълженията и, поне засега, не беше възможно да го удължават повече. Бяха разумни възрастни хора и разбираха добре какво трябва да правят.

Но въпреки разумността на преценката им, и двамата се чувстваха отчаяни. И макар да разменяха баналните за подобни случаи фрази, свързани с бъдещето, никой не бе сигурен в сърцето си, че щеше да има такова бъдеще.

Херцогът трябваше да се справи с Изабел, и след смъртта на чистокръвния му жребец съдбата на Дейзи и на Ектор бе започнала истински да го тревожи. Връщането на любимата му в Монтана естествено щеше да я предпази от тази опасност, но трябваше да се погрижи за Ектор. Имаше вероятност съдебните процедури по развода му да стигнат до задънена улица, ако Бурж не успееше да премести разглеждането на делото в Колсек. И освен това, откакто бе срещнал Дейзи, дьо Век се бе откъснал почти напълно от бизнеса си. Затова сега и управителят, и секретарят му го очакваха в Хавър с най-належащите въпроси.

Едва след това, едва след разрешаването на всички тези проблеми, той щеше да има някакво бъдеще. Беше реалист. Но също така беше влюбен. И нямаше еднозначен отговор на нито един от въпросите.

Тревогите на Дейзи бяха свързани главно с несигурността й, че двамата си подхождаха един за друг. Опасяваше се, че нямаха нито географска, нито емоционална съвместимост. Не можеше да има съмнение, че обича Етиен. Другото, което я вълнуваше, бе дали и неговата любов е също така силна. Освен, че определено одобряваше решението й да си тръгне, а мисълта, че тази негова реакция може би не бе породена от безпокойството му от действията на Изабел, не й даваше мира. Дали причината не беше просто в това, че връзката им бе достигнала границите на любовния интерес на херцога? Вече не можеше да определи кое бе разумно съмнение и кое — прекалена чувствителност, породена от информацията за поведението му в миналото. Не знаеше вече, дали би могла да мисли рационално, когато ставаше дума за Етиен Мартел. Не знаеше дори дали можеше да живее без него. А усещането й за загуба вече бе напълно реално и много болезнено.

„Няма да плача — обеща си решително тя, — няма.“ Защото, ако това бе само поредната от десетките или по-скоро — стотиците раздели на дьо Век, тя нямаше намерение да се излага.

„Боже мили — мислеше си херцогът, — ами ако Изабел е права и успее да ме върти из съдилищата до края на живота ми?“ Той постоя за момент неподвижен, попивайки усещането от притиснатата в обятията му Дейзи, вдъхвайки аромата на парфюма й, като се опитваше да запамети и най-дребните детайли от лицето, косата и изражението й… за да може да се бори и да издържи изпитанията на очакващото го несигурно бъдеще.

— Целуни ме — прошепна младата жена, неспособна да се владее повече.

След миг той щеше да си тръгне, а тя отчаяно желаеше да го целуне още веднъж. Очите й се напълниха със сълзи, когато повдигна глава и секунда по-късно потекоха по бузите й, въпреки твърдото й решение да не се поддава на плача. Въпреки репутацията й на студена и сдържана жена. Въпреки опита й да се сбогува сърдечно и в рамките на добрите маниери с Етиен Мартел.

За момент, преди устните им да се докоснат, херцогът си помисли, че би могъл да я вземе от този параход, да я заведе в Колсек и да я пази там на сигурно място, далеч от Изабел, ако трябваше, дори пряко нейното желание и разписанието на роднините й. Егоистично обмисли възможността да я отвлече, тъй като съвсем не беше сигурен, че ще може да понесе тази раздяла.

Докато сълзите се стичаха по лицето на Дейзи, а Етиен се задушаваше от мъка, устните им се докоснаха и се сляха в нежна, подобна на юношеска целувка, когато времето беше без значение. Великодушно и от сърце, всеки един отдаде на другия цялото си същество.

Настоятелно и властно чукане по вратата сложи край на трогателната им прегръдка.

— Вдигнаха мостика! — извика някакъв мъжки глас.

— Пиши! — каза херцогът.

— Мисли за мен!

— Всяка секунда.

Дейзи се усмихна, стоплена от думите му.

— Трябва да тръгваш…

— Добре ли си?

Тя кимна.

Той избърса нежно сълзите по бузите й.

— Бъди внимателна — прошепна той.

Когато се обърна от прага, за да я погледне за последен път, младата жена се усмихна.

— Обичам те — произнесе тихо тя.

Очите му се сляха с нейните.

— Ти ме накара да повярвам в любовта — рече едва чуто той.

И се надяваше, изпълнен с нетърпелив копнеж и страх, че все още не бе станало непоправимо късно за него.

 

 

Проблемът със сигурността на Ектор бе разрешен неочаквано, без да се налага херцогът да споделя с дъщеря си своите страхове от Изабел. В крайна сметка тя беше майка на Жоли и това обясняваше нежеланието му да разкрие пред нея връзката й със смъртта на Мороко.

Малко преди смъртта на расовия жребец Жоли бе заминала със семейството си в Трувил, на брега на морето, на безопасно разстояние от Париж. Преди да бе успял да вземе някакво решение, дъщеря му и съпругът й Анри го изненадаха с посещението си същата вечер, когато се върна от Хавър.

Луи въведе младата двойка в библиотеката, където се бе оттеглил след вечерята господарят му. Вперил поглед в реката навън, той отпиваше от чашата коняк пред себе си, чувствайки се самотен и несвързан със света, сякаш бе изолиран напълно от ритъма на човечеството.

Шумното им влизане, суетенето на Луи да запали газовото осветление, сияещите усмивки на Жоли и Анри и разменените приветствия успяха да го извадят от мрачните му размисли.

— Защо стоиш на тъмно, татко? Чай за мене, Луи, и бренди за Анри. Татко, не можеш да си представиш, щастието само дойде при нас. Може и някакви сладки, Луи, нещо шоколадово. Запали всички светлини… Мразя полумрака. Това, че Дейзи си е заминала, не значи, че трябва да падаш духом, татко. Тя ще се върне скоро, сигурна съм, или пък ти можеш да я посетиш, защото… Анри, кажи му… кажи му всичко за новия си бизнес.

През дългия си монолог тя се настани удобно на малкото канапе, като се увери, че съпругът й също ще седне до нея, оправи полите на зелената си тафтена рокля и най-накрая се увери, че панделата, поставена умело във вдигнатите й нагоре тъмни къдрици, е също на мястото си.

— Но първо трябва да поговорим с теб, татко — започна възбудено младата жена, присвоявайки си ролята на информатор, която току-що бе предложила на Анри, — за да разберем, какво е мнението ти за това предложение.

Седнала до високия си рус съпруг, поставила длан в неговата, тя се усмихваше на баща си.

— То е свързано с понитата за игра на поло, а никой на света не знае повече от теб по този въпрос.

Етиен се усмихна на ентусиазма и на преувеличения й комплимент.

— Тогава кажи какво съдържа това невероятно предложение.

Честно казано, беше изненадан, че Анри се интересуваше от някакъв бизнес. Знаеше, че зет му е любящ съпруг и баща, но никога не бе мислил, че се интересува от правене на пари. Той обикновено играеше трети в отбора им, беше действително чудесен играч и сега, след като Ектор вече можеше да пътува, отново участваше активно в сезона по поло, както бе правил преди брака си, и участваше в състезанията по целия континент и в Англия. За забавление… и за занимание.

— Познавате ли Суантес? — попита кратко Анри.

— За него ли става дума? Дори без да съм чул подробности около това, смело мога да те посъветвам да приемеш. Суантес отглежда най-добрите понита за поло. В коя част на Франция е купил имение?

— Не във Франция, татко, в Кентъки — намеси се Жоли. — Не е ли вълнуващо?

„Толкова далече“ — бе първата мисъл на Етиен. Внукът му щеше да му липсва. „Колко навременно“ — помисли си веднага след това той. Щяха да бъдат достатъчно отдалечени от гнева на Изабел.

— Наистина е вълнуващо. Кога възнамерява да започне Суантес или все още очаква отговора ви?

— Дадох уклончив отговор, сър — каза Анри, — като разчитах на вашата преценка, тъй като имате много по-голям опит в тази област.

— Добре тогава. Струва ми се, че е невъзможно да сгрешите, ако приемете. Всички най-добри понита за поло в света, от началото на осемдесетте години насам, са негови. Дали ще мога да купувам на по-ниски цени — попита шеговито Етиен, — щом съм ви роднина?

— Несъмнено, татко. Защото, виждаш ли, ти ще бъдеш и нашият банкер.

Дъщеря му се усмихваше слънчево и това му напомни някои моменти от детството й, когато бе споделяла тайните си с него.

— Струва ми се, че е напълно възможно — усмихна се топло той.

Макар Анри, граф дьо Сен-Жорис, да беше много богат, отглеждането на коне изискваше огромни капиталовложения и трябваше да минат години, преди бизнесът да стане печеливш. Суантес можеше да използва ресурсите на дьо Век.

— Колко иска Суантес?

— Не кой знае колко, татко — заяви Жоли.

— Сумата е доста сериозна, сър — отвърна спокойно Анри. — Пет милиона франка.

„По-малко, отколкото очаквах“ — помисли си херцогът. По-ниските цени на земята в Америка несъмнено допринасяха за намалените първоначални разходи.

— Вижте се с Лежер още утре сутринта. Той ще ви даде нужните пари.

— Благодаря ти, татко — каза радостно Жоли, която беше сигурна, че баща й щеше да се съгласи — пет милиона франка не беше сума, която можеше да го смути. — Ела с нас да видиш имението. Винаги си казвал, че Кентъки е чудесно място за отглеждане на коне и можеш да ни дадеш съвет за хиляди неща. Пък и — добави тя с блеснали от ентусиазъм очи, — след като Жустен е в Египет, а Дейзи — в Монтана, няма какво повече да те задържа тук.

„Като оставим настрана интересите ми във връзка с бизнеса, нищо друго, освен един ожесточен развод“ — помисли си със съжаление Етиен. Но фактът, че Жоли беше щастлива и достатъчно далече от Изабел, го утешаваше.

— Ще дойда по-късно, скъпа. След като Бурж уреди нещата между нас с майка ти.

— Много благодаря, сър — рече по-официално зет му. — Много сме ви признателни, сър. — И той протегна ръка.

— Дяволски се радвам, че вече ще имам достъп до най-добрите понита на света — отговори Етиен и стисна здраво десницата на Анри.

Беше щастлив, че можеше да помогне и повече от доволен, че семейството на Жоли щеше да се установи за известно време толкова далеч от отмъстителната Изабел.

— Кога заминавате? — попита той.

Надяваше се, без да предизвиква излишни тревоги, да ги убеди да потеглят колкото се може по-скоро.

— Запазихме си места за следващата седмица, татко.

— Идеята не беше моя, сър — намеси се припряно младият граф дьо Сен-Жорис. — Жоли го е направила без моето знание. Каза, че била сигурна, че… ами… Знам колко много са пет милиона франка, сър, и понякога… хм… Жоли като че ли не…

— … разбира от икономика ли?

— Точно така, сър.

— Наистина, татко, когато стане дума за пари, понякога Анри се държи така, като че нямаме никакви. Казвам му, че зестрата ми е предостатъчна, но той твърди, че трябвало да я пазим за децата.

— Децата ли?

Лицето на дъщеря му се озари от усмивка и тя погледна първо съпруга си, преди да отговори на баща си.

— Много е рано още, за да бъдем напълно сигурни, но мислим… че идната година Ектор може да си има братче или сестричка. Точно заради това — допълни тя, — сме заинтересувани да се установим някъде за известно време.

— Ако Жоли ще има бебе, през следващите няколко години няма да участвам в състезателните обиколки — заяви простичко младият граф, като стисна ръката на съпругата си и я изгледа влюбено. — Така че предложението на Суантес дойде точно навреме.

Погледът, разменен между двамата млади, накара Етиен да изпита лека завист. Колко хубаво беше, че заедно се радваха в надеждата си да имат друго дете. За Изабел и бременността, и отглеждането на децата бяха само една неприятна тегоба.

Без да забелязва мрачното настроение на баща си, Жоли продължи да говори по характерния си, кипящ от добро разположение на духа начин.

— Знаеш, че Анри, също като теб, татко, живее заради полото, а ако имаме бебе, дори да не може да пътува за състезанията, чрез сътрудничеството си със Суантес пак ще бъде активно въвлечен в тази игра.

— Аз не живея заради полото — възпротиви се херцогът.

— Разбира се, че живееш за него, татко. Не си пропуснал нито един мач от години.

„С изключение на тази седмица — помисли си той. — Заради Дейзи.“

— С изключение на тази седмица — прозвуча като ехо гласът на дъщеря му. — Защо пусна Дейзи да си замине? — попита тя, като че бе прочела мислите му.

„Поради същата причина, поради която искам и вие да заминете“ — помисли си той.

— Има своите задължения, свързани със семейния й бизнес в Щатите — отвърна той.

— Кога ще се върне?

— Не знам със сигурност.

— Ще я посетиш ли?

— Не преди уреждането на развода.

— Тя ли го поиска?

Жоли разбираше прекрасно трудната ситуация, в която се намираше баща й.

— Не.

— Е, в такъв случай ще трябва да промениш намеренията си и да ни навестиш на път за Монтана.

Етиен се усмихна на небрежно подхвърленото й предложение, което не се съобразяваше с милионите социални табута, които му забраняваха да посети една неомъжена млада жена в дома на семейството й, при положение, че той самият бе все още женен. Макар Дейзи да го бе уверила, че никой нямаше да погледне неодобрително на подобна визита, той знаеше по-добре как стоят нещата. Влиянието, което имаше в Париж, му позволяваше да защити любимата си от всеки, който би си позволил да коментира връзката им. „Почти от всеки“ — поправи се той, имайки предвид Изабел. Провинциалните нрави в Монтана нямаше да отминат без порицание интереса му към Дейзи. А семейството й със сигурност щеше да прояви загриженост за нейното щастие.

— Може би ще го направя… някой ден — отвърна той, без да е сигурен, че този „някой ден“ ще дойде скоро.

Особено пък сега, в мрачното настроение, в което бе изпаднал след заминаването на Дейзи.

— Каза ли на майка си за вашите планове? — попита той, тъй като Изабел все още не можеше да излезе от главата му.

— Майка е в Англия. Лейди Уинкомб я покани за конните надбягвания в Аскот. Анри говори със Суантес, след като тя напусна Трувил. Той има малък конезавод там… както знаеш.

След приключване на сезона по поло в Париж през юли, висшето общество напускаше столицата, за да отиде в летните си къщи и голяма част от неговите представители се събираха в Трувил.

— Ще й пиша в Англия — продължи Жоли, — за да й разкажа за плановете ни.

Въздържа се да каже това, което всички знаеха: че Изабел нямаше да наруши спокойствието си, за да дойде да се сбогува с тях, дори и да й телеграфираха.

— Но нямам намерение да те оставя да тъгуваш дълго в Париж, татко — добави младата жена и дари баща си с една от своите ослепителни усмивки. — Очаквай по една телеграма седмично, после, ако все още не си дошъл, всекидневни послания, докато не решиш да ни посетиш. На Ектор ще му липсваш страшно много… така че, както виждаш, нямаш избор. А и Анри се нуждае от помощта ти — добави тя, като потупа съпруга си по ръката, — нали, скъпи?

— Да, сър. Абсолютно, сър.

Младият граф, за разлика от съпругата си, изпитваше страхопочитание към херцога. Дьо Век беше не само най-добрият играч на поло в цяла Франция (а дори само това беше предостатъчно основание за подобно отношение за Анри), ами и беше известен в средите на Жокейския и Ловджийския клубове като най-търсения от дамите мъж в Париж. Освен това името му се цитираше като пример за почтеност както на игралното поле, така и в света на бизнеса.

— Това ще бъде чест за нас, сър — каза с искрено благоговение граф дьо Сен-Жорис, — ако решите да вземете участие в управлението на фермата.

— Благодаря, Анри, може би… по-късно.

Херцогът се усмихна на младия мъж, който бе направил дъщеря му толкова щастлива и за момент отново изпита съжаление за напразно пропиляния си живот.

— Обещай, че ще дойдеш, татко — настояваше Жоли. — Пътуването от Хавър до Ню Йорк вече отнема само няколко дни.

— Ще дойда колкото мога по-скоро — отвърна с усмивка той. — Така е справедливо, нали?

 

 

През същата тази вечер, докато Етиен отговаряше уклончиво и многозначително на настояванията на дъщеря си да ги посети в Америка, Дейзи седеше на капитанската маса и слушаше обясненията на съпругата на богат индустриалец от Чикаго, че бедните коптори трябва да бъдат сринати из основи.

— Те са толкова неприятна гледка — настояваше с капризен тон тя. — Цялото ми пътуване нагоре край езерото до лятната ни къща се проваля, когато минем край тези… ъъъ… мръсни, гадни градски райони. Просто трябва да изгонят всички тези… — тя махна с отрупаната си с пръстени ръка в израз на презрение, — бедни прошляци.

„Само диамантите й ще стигнат за изхранването на всички тези «бедни прошляци» поне в продължение на месец“ — помисли си Дейзи, която имаше представа от въпросните бедняшки квартали, тъй като бе учила право в Чикаго. Бе прекарала голяма част от времето си в тях, докато беше работила с Джейн Адамс, и се беше опитвала да помогне с каквото може.

— Първо на първо, всички тези чужденци не би трябвало да бъдат допускани в страната — обади се друга матрона. — Съпругът ми предложи на сенатора една безкрайно полезна система на ограничаване на тъмнокожите чужденци.

Съпругът й, съдия от Филаделфия, града на братската любов, спомни си Дейзи, очевидно теглеше чертата на демократичното разпределение на любовта.

— Не искам да ви обидя, мис Блек — добави съпругата на съдията с грациозна усмивка, тъй като бе преценила, че диамантеното украшение на Дейзи бе достойно за някоя кралица.

— Всъщност, аз съм по-малко чужденка от вас, мисис Лоуел — отвърна с не по-малко благосклонна усмивка Дейзи. — Родът ми живее в Америка от повече от хиляда години.

„А животът си продължава“ — помисли меланхолично тя, докато дамата от Филаделфия едва не се задави от изненада. Предразсъдъците и фанатизмът продължаваха да си съществуват необезпокоявани извън обществото за богопомазани, в което живееше Етиен. Беше толкова далеч от враждебността на света, че нямаше как да разбере едно съществувание, изпълнено с нетолерантност, или хищническата политика, или невероятните лишения. Можеше да избере да остане в Париж, защитена от неговото име и власт, закътана в удобното недостъпно общество на тесен кръг привилегировани. Можеше да го остави да я закриля не само от гнева на Изабел, а и от реалността на живота. Можеше, ако не беше така силно обвързана със своя народ… или по-точно, припомни си тя, ако той беше настоял да остане.

Но той не беше, нали? Бе казал само „може би така ще бъде по-добре…“.

Дяволски умерени думи, сравнени със собствената й страстна любов.

Вероятно любезен край на една приключила любовна афера?

Откри, че не е способна да прояви ни най-малък интерес към разговора, съсредоточен върху удоволствията, любимите курорти и социалните развлечения, предпочитани от богатите матрони от Чикаго, Филаделфия или Бостън. Или пък към всеобщото съжаление, че било голяма рядкост да си намериш порядъчни слуги, от не чуждоземен произход, разбира се. Погълната от мъката, която я обхващаше всеки път, когато си помислеше за Етиен, т.е. почти непрекъснато, тя се оттегли от масата, преди сервирането на десерта. Съвсем не беше в настроение да гледа как пълни дами, отвратени от вида на бедността, поглъщат обилно покрити с различни кремове торти. Компаньонките й по маса, олицетворение на мързеливото, преситено съществуване на модното общество на Етиен, й припомняха прекалено ясно за пропастта, която разделяше неговия начин на живот от нейния.

И докато това несъответствие си оставаше постоянна величина, тя просто не бе обръщала внимание на изумителните разлики, погълната от буйната страст на връзката им. За по-голямо удобство тя не бе обърнала внимание на факта, че той изобщо не поставяше под въпрос начина си на живот. Беше позволила личният му чар да я заслепи и да замъгли преценките й.

Сега, далече от огъня на неговата страст, можеше да види много по-ясно как бе завладяна и омагьосана подобно на легиона жени, които бе имал преди нея. Сега си даваше сметка, че херцог дьо Век беше изключително съвършен, изключително опитен, изключително красив, с несравнимо излъчване в интимността. В резултат на всичко това тя се бе влюбила безпаметно и безразсъдно в него, но впоследствие, ефектът щеше постепенно да намалее поради липсата на близост помежду им. И макар да й се струваше, че й е нужен както самия въздух, за да живее, младата жена не можеше да не си даде сметка, че любовта им един към друг водеше до много, уви, неразрешими проблеми.

Тази нощ, сама в леглото, плака дълго, тъй като никакви разумни доводи не можеха да възпрат копнежа й за Етиен. Чувствайки се безкрайно нещастна, тя лежеше будна, неспособна да заспи, с единственото желание да усети отново огромната утеха и удовлетворение, които й носеше неговото присъствие. Така й се искаше единственият мъж, когото бе обичала, да не живее на другия край на света. Искаше й се той да я обича повече, или тя него — по-малко. Плачеше отчаяно, защото дори да я обичаше толкова, че да преодолее проклетото разстояние, което ги делеше, той вече беше женен за една жена, която нямаше намерение да се отказва от него.