Сюзън Джонсън
Забраненият плод (19)

Следващите седмици бяха истинска идилия, време, изпълнено с малко работа и много почивка и удоволствия, сезон на зараждане, разцъфване и нарастване на близостта между двама влюбени, които не бяха и предполагали за съществуването на всички тези нюанси в интимността.

Един ден наистина накупиха и бебешки дрешки, макар в последния момент Дейзи да бе влязла с доста опасения в модния магазин, предназначен за богати родители.

— Кажи им, че купуваш дрешките за подарък — предложи Етиен. — Това звучи доста правдоподобно.

Но когато по-късно напуснаха магазина, натоварени с многобройни пакети, младата жена заяви разтревожена:

— Видя ли, че започнаха да си шепнат, когато се запътихме към изхода? Не ми повярваха.

— И аз не бих ти повярвал, при положение, че непрекъснато заекваше и се изчервяваше — усмихна се бодро той.

— Не трябваше да влизаме.

— Но тогава нямаше да можем да купим всички тези прекрасни бродирани нещица. Какво значение има какво мислят те?

Дейзи се спря рязко и си пое дълбоко въздух.

— Баща ми често ми повтаря да не се грижа толкова за мнението на другите.

— Прекрасен съвет — отвърна небрежно херцогът. — А сега вече имаш бебешките дрешки, които искаше.

— Много са сладички, нали?

— Абсолютно.

— Хайде да се прибираме, за да ги разгледаме — рече с преливащ от радост глас тя.

— Хайде — съгласи се той, развълнуван от порозовялото от щастие лице на жената, която обичаше.

И всичките му познати от парижките клубове щяха да паднат от удивление, ако разберяха, че херцог дьо Век се готвеше да прекара следобеда в щастливо съзерцание на бебешки дрешки.

 

 

Отидоха за няколко дни високо в планината, във вигвама на Дейзи, разположен в едно закътано високопланинско пасбище. Времето беше чудесно, есента бе боядисала в прекрасни цветове разкриващите се в подножието пред тях долини. Слънцето сякаш беше по-близко и по-топло на тази надморска височина, а нощем им се струваше, че само да протегнат ръка и щяха да докоснат звездите. Денем лежаха под слънчевите лъчи, а вечер — под звездите, с преплетени тела, с пулсиращи като едно сърца. Удовлетворението и любовта, които изпитваха, бяха прекалено силни, за да се поберат в тесните рамки на тези две прости думички.

Обсъждаха плановете си — какви проучвания смята да направи Етиен, преди да реши коя мина да купи, колко време още щеше да продължи делото, във връзка със спора, който се разглеждаше понастоящем в съда и докога щеше да бъде нужно там присъствието на Дейзи. Говориха за възможността да отидат в Париж в скоро време.

— Щом разводът бъде уреден, ще трябва да се оженим във Франция — предложи херцогът, — за да осигурим наследството на нашето дете.

— Нямам нужда от твоите пари.

— Искам нашето дете… деца — поправи се с усмивка той, — да имат законен достъп до богатствата ми.

— Имам достатъчно пари.

— Искам бракът ни да бъде признат и от френските закони. Освен това, парите на баща ти се поделят сред членовете на цялото племе.

— Богатството на Блейз е предостатъчно за семейството. Всички имаме големи суми в банката.

— Ако не се оженим във Франция, ще бъде поставено под въпрос не само наследяването на моите имения, а и на титлите ми.

При вида на скептичната физиономия на Дейзи, Етиен побърза да добави:

— Защо да не оставим децата сами да решат… за титлите? Така е справедливо, нали?

Тя се поколеба за момент, поразена от факта, че и детето й, и тя самата щяха да носят някакви титли. „Колко странно“ — помисли си тя — разбиранията на аристокрацията бяха нещо съвсем чуждо за нея. Нямаше оправдание обаче, заради собствените си предразсъдъци да ограничава избора на децата си, затова се съгласи.

— Справедливо е, разбира се. Колко титли имаш?

Той повдигна рамене и я погледна дяволито.

— Достатъчно, за да напълним няколко детски стаи… ако желаеш.

— Дай ми все пак някаква идея за плановете си — отвърна с леко закачлива нотка в гласа тя.

— Плановете не са мои. Ти каза, че искаш още деца, нали така.

— Колко са титлите? — прошепна тя.

Двамата лежаха един до друг върху кожената постелка. Стените на вигвама изглеждаха полупрозрачни на светлината на следобедното слънце.

— Жустен вече е наследил някои от тях.

— Разбирам. И колко са останали?

Тя се търколи, така че отчасти легна върху гърдите му. Подобният й на мъркане глас звучеше убедително и страстно.

— Девет.

— Ммм. Доста са.

Розовото й езиче се показа, облиза горната й устна и тя се протегна, за да достигне устата му. Обсъдиха безкрайните възможности, като се интересуваха не толкова от титлите, колкото от удоволствието и в крайна сметка постигнаха съгласие, че с времето ще изпълнят детските стаи.

 

 

През следващите няколко седмици, докато Дейзи все още се занимаваше с делата в съда, Етиен оглеждаше различни мини, ръководеше делата си в Европа, доколкото бе възможно да се прави подобно нещо с помощта на телеграми и водеше преговори за купуването на някоя местна железопътна линия.

Хейзард и Трей при всяка възможност играеха ролята на негови гидове и след около месец херцогът вече се бе спрял на два недвижими имота. Единият бе в близост до новата медна мина на Брадок-Блек, което щеше да намали вероятността от разгаряне на нови спорове около находищата на полезните изкопаеми, а другият — в Бът.

Вечер Дейзи и Етиен се връщаха в „Клиър ривър вали“, в дома, подновяван малко по малко под ръководството на Луи, който го превръщаше от ергенско ранчо в удобно жилище. Вечеряха без официалности в малката дневна, станала неузнаваема благодарение грижите на Луи, любеха се като нови влюбени всяка нощ и заспиваха в обятията си.

И ако раят можеше да бъде изобразен, за тази цел спокойно можеше да се използват хармонията и щастието в тяхното съществуване.

 

 

В събота сутринта Дейзи спа до късно, лукс, който си позволяваше често напоследък, тъй като бебето като че смучеше енергията й. Етиен бе станал призори, както обикновено, и извел заедно с конярите понитата на утринната им разходка и тренировка.

След това възнамеряваше да се срещне с Хейзард и Трей, за да слезе и огледа с тях една от мините им. Със същата енергия, която влагаше в полото и изобщо във всичко, което предприемеше, херцогът изучаваше систематично всичко, което можеше, за добива на медна руда.

След като в продължение на час се наслаждава на красивите си чистокръвни коне, херцогът се отправи към Ръби Майн. Хладният есенен въздух му действаше освежаващо и той яздеше в прекрасно настроение по спокойния селски път. Харесваше утрата, винаги ги бе обичал. Струваше му се, че носят обновление, свежест и безкрайни обещания. А един от двегодишните жребци, които бяха докарали от Франция, бе пробягал една миля за рекордно късо време, затова дьо Век очакваше с нетърпение следващия сезон на конните състезания. Освен това изпитваше искрен интерес към предстоящата си обиколка из Ръби Майн. Тя бе една от първите собствености на Брадок-Блек и бе доста добре разработена, така че слязоха почти деветстотин метра под земята.

— Якето няма да ти трябва — обяви Хейзард, когато излезе да посрещне Етиен пред канцеларията на управителя. — Можеш да го оставиш тук. Това е Джордж Стънц, управителят на Ръби.

Запознаването премина в дискусия, посветена на проучванията, които се правеха в дълбочина, щом Джордж разбра, че херцогът желаеше да научи колкото се може повече за подземните мини.

— Прокарваме хоризонтални галерии на изток в продължение на шестстотин метра, след което започваме да пробиваме дупки под прав ъгъл — обясни Джордж.

— И правим проучвания едновременно на ниво 2666 и 2433 — добави Хейзард.

На ниво 2433 работите вървели добре, но на 2666 прогресът бил доста по-бавен, защото хората не можели да работят по повече от четири часа заради трийсет и три градусовата температура и голямата влага.

— Някои не издържат дори и по толкова — обясни Джордж. — Работата е наистина трудна. Отново имаме проблеми с бормашините — обърна се към Хейзард той.

Гранитът беше толкова твърд, че само след петнайсетминутна употреба наконечниците се изтъпявали.

— В работилницата направо се побъркват от работа, опитвайки се да ги наточват с нужната бързина.

Хейзард попита за появилите се напоследък признаци за наличие на вода под земята. Управителят сплете молитвено пръсти и рече:

— Да се надяваме, че късметът няма да ни изостави.

 

 

Беше почти девет и половина, когато Хейзард, Трей и Етиен влязоха в асансьора, който ги понесе под земята. Когато слязоха на осветената с лампи площадка на ниво 2666, ги очакваха неприятни новини. От всички направени дупки бе започнала да изтича вода.

— Кажете на хората да излизат — нареди веднага Хейзард, щом научи злокобната вест. — Ще се изтеглим и ще затворим херметическата врата на ниво 2666.

Ръби майн бе имала проблеми с водата от самото начало, очевидно рудните й находища бяха свързани с подземните води. Само след десет минути всички работници от смяната бяха събрани и металната врата към източния коридор — солидно затворена.

Малко след затварянето на вратата, водата започна да се надига по вертикалната, широка метър и двайсет на метър и двайсет шахта, която се използваше за вентилация, толкова бързо, че всички разбраха, че някъде нещо се бе пропукало.

— Ще трябва да затворим вратата и на ниво 2433 — обяви лаконично Хейзард, като се надяваше да задържат водата на това ниво.

Хората знаеха процедурата. Всичко трябваше да бъде извадено от тунела, така че силата на водната стихия да не бъде увеличена допълнително от блъскащите се в желязната врата дървесни трупи или метални инструменти. Мъжете вършеха работата си с рекордна бързина, като товареха всичко в асансьора, който се понасяше нагоре с максималната си скорост от хиляда и сто метра в минута, последван от друг, празен, който също биваше натоварван, докато всичко бе почистено.

Миньорите, които вече газеха във вода до коленете, също бяха прехвърлени на ниво 2433, където трябваше да бъде затворена следващата врата.

В края на тунела, водещ към източната галерия, бе издигната огромна метална структура с две тежки стоманени врати, тъй като водата от край време бе представлявала заплаха за Ръби майн.

Трей пръв забеляза процеждащите се вадички. На стотина метра от вратите бе започнало да се образува малко езерце и само докато привлече вниманието към него, то увеличи доста размерите си. „Дали водата ще избие дотук?“ — помисли си Трей. Всички знаеха, че подобна възможност не бе изключена, затова трескаво се заеха с издърпването на вратите на място.

Дочуха някакво задавено бучене, подобно на кратко предупреждение на страшен великан, и изведнъж от пода на тунела изригна воден гейзер. Новите тунели, в които се правеха проучванията, бяха доста по-нестабилни от работните и подовете им не бяха осигурени с толкова дървени трупи. Думите на Хейзард отразиха мислите на всички присъстващи:

— Нямаме много време.

Тежките врати заскърцаха недоволно, когато мъжете с общи усилия започнаха да ги бутат, за да ги затворят. Водата, която започна да приижда в основата им, допълнително увеличаваше съпротивлението и затрудняваше работата. Тъй като влагата бе голяма, а температурата не беше по-малка от трийсет и два-три градуса, работниците бяха потънали в пот и, изтощени вече от досега свършената работа при тези тежки условия, нямаха нужната сила да затворят бързо вратите. Всички бяха напрегнали мускули до краен предел и усилието, което полагаха, личеше по стиснатите им челюсти.

Водата бе достигнала вече трийсетина сантиметра и се издигаше толкова бързо, че човек можеше да различи надигането й без помощни уреди. Обединените усилия на миньорите обаче почти бяха затворили вратите, въпреки съпротивата на изкачващата се вода.

Когато нивото й бе достигнало до бедрата на мъжете, оставаха да бъдат преодолени само още десетина сантиметра за пълното затваряне на вратите. В този момент някаква подгизнала от водата дървена трупа, пропусната при бързото разчистване на терена, се мушна като снаряд между вратите и заседна пред едната от тях. Ругаейки, мъжете се опитаха да я избутат назад или издърпат напред, без да отслабват натиска си върху вратите, но тя се заклещи на една страна и запречи точно лоста за затварянето на вратата.

Нямаше как да я преместят оттам.

И вратата, само на сантиметри от целта, не можеше да бъде затворена.

— Свършено е — отсече Хейзард, когато водата достигна до кръста. — Всички да излизат.

Не можеше да рискува живота на толкова много хора. И докато те се приближаваха към асансьора, забавени от непрекъснато надигащата се вода, Ръби майн, мината, която хората в продължение на години упорит труд бяха отвоювали от земята, започна с ужасяваща скорост да потъва под природната стихия.

— Трябва… да опитаме… с помпите, шефе — предложи един от миньорите, когато пред тях се изпречи асансьорът.

Площадката изплува от мастиления мрак благодарение на светлината на керосиновите лампи.

— Ще опитаме с две от тях, но на ниво 2200 — отвърна Хейзард, задъхан, както всички останали. — Може би… ще успеем да овладеем наводнението.

Херцогът не попита какво щеше да стане, ако не възпрат водата — не бе нужно да го прави. Можеше да разбере по мрачните физиономии по всички лица.

След по-малко от десет минути бяха инсталирани две помпи и трийсетсантиметровите им тръби започнаха да изтеглят нагоре водата. Моторите им, намиращи се на повърхността на земята, работеха с пълна мощност. И въпреки това водата продължаваше да се покачва. Всички разбираха, че ако стигнеше до помпите… с мината беше свършено. Положението изглеждаше доста мрачно, защото вече се бе покачила на трийсетина сантиметра дори на ниво 2200 и почти бе заляла платформата, на която се намираха помпите.

— Трябва да опитаме да направим отвори в галериите над шахта „Аляска“ — предложи Трей, надвиквайки шума на работещите мотори.

В момента се бореха, за да издигнат по-нагоре платформите за помпите.

— Така ще намалим налягането тук.

— Галериите още не са свързани — извика в отговор Хейзард, а жилите на ръцете му като че щяха да се скъсат от тежестта на помпата, която повдигаше.

— Динамит — извика Трей.

— Аз също ще отида — изкрещя Етиен.

Трей поклати глава в знак на несъгласие. Херцогът кимна утвърдително. Никой от двамата не хабеше напразно думите си. И двамата бяха знаещи, можещи и привикнали да ръководят.

— По-добре той да не отива — рече предупредително на сина си Хейзард, след като помпите бяха повдигнати още на около половин метър над водата и мъжете си бяха поели въздух, така че вече можеха отново да говорят. — По-добре не ходи — обърна се към Етиен той. — Дейзи няма да бъде доволна, че си рискувал живота си.

— По някаква случайност знам някои неща за динамита — отвърна скромно херцогът и се усмихна, — тъй като притежавам част от балистичните заводи на Нобел. — Вече бе взел решението си — щеше да отиде, със или без съгласието на Дейзи. — Мога да помогна. Тя няма да разбере… и не възнамерявам да споря… няма време за това.

— Аз също ще отида — намеси се някакъв едър рус мъж, разбрал, както впрочем и всички останали, че наистина няма време за дълги обсъждания и спорове.

— Аз също — предложи още един миньор. — Бягам бързо.

— Благодаря — рече Трей, като се усмихна на реалистичните съображения на Триуейн.

Всички трябваше да бягат бързо, като че ги гони дяволът, щом запалят динамита, защото ако успееха да разбият преградата между галериите, след тях щеше да се спусне висока три метра водна стена. Решението бе взето и, тъй като нямаше време за губене, мъжете изоставиха помпите и взеха асансьора до ниво шест, където имаше друга галерия, свързваща двете шахти.

— Вие с Триуейн ще взривите източната част, а ние с Лънд ще се заемем със западния край — обясни Трей. — Сигурен ли си, че знаеш какво вършиш? — насочи погледа си към Етиен той.

Утвърдителното кимане с глава на херцога му помогна да потуши донякъде чувството за вина, което изпитваше. „Дейзи ще ме разкъса — помисли си Трей, — ако реши, че аз съм го окуражил да се захване с това рисковано начинание.“

— Научих се да използвам динамит, когато разбивахме тунели в Алпите за една от нашите железопътни линии.

— В такъв случай тази работа ти е позната. Дейзи знае ли? За тунелите?

— Никога не е ставало дума — отвърна херцогът, но тонът му говореше, че умишлено „не бе ставало дума“.

— Разумен човек — промърмори Трей.

Дейзи успяваше някак си да направи така, че другите да разберат чувствата й във връзка с определени теми, обстоятелство, добре познато на брат й.

Четиримата мъже натовариха сандъче с достатъчно динамит за целта и бормашините на асансьора, който ги понесе отново надолу, към ниво 2433 на шахта „Аляска“. След това се отправиха към далечния край на новия тунел, пресичайки съседната шахта, където Хейзард и другите миньори все още се бореха с водната стихия. Когато наближиха скалистата стена, разделяща двете мини, до ушите им достигна ясно грохотът на водата.

— Как мислите — три метра или три и петдесет има до шахта „Пасифик“? — попита Трей, припомнил си неотдавнашния разговор с управителя.

— Най-много четири и петдесет — уточни Триуейн.

— В такъв случай дупките не трябва да бъдат повече от метър и осемдесет, нали?

— Метър и осемдесет ще бъде най-безопасно. Ако ги направим по-дълбоки водата може да избие, преди да запалим динамита и да се изметем оттук.

Гласът на Триуейн звучеше безизразно, като че разговорът им не бе свързан с огромната смъртоносна опасност, която ги грозеше на 2433 фута под земята.

Мъжете се заловиха за работа и започнаха да пробиват твърдия гранит с големите дрелки за двама. Стори им се, че е изминала цяла вечност, макар само след петнадесетина минути дупките с нужната големина да бяха готови и напълнени с динамит. От лицата и на четиримата капеше пот, дрехите им бяха мокри от водата, в която работеха вече от един час.

— Късмет, господа — рече Трей, а гласът му прозвуча сериозно, тъй като обмисляше шансовете им да надбягат потопа, който щеше да рукне след тях. — И ви благодаря. — Внезапно се усмихна. — Някой иска ли да се обзаложим за резултатите от надбягването към асансьора?

Лампите, прикрепени към каските им, пръскаха слаба светлина. Най-близките големи лампи бях след завоя на тунела. Усмивките им се бялнаха в полумрака на фона на изцапаните им лица.

— Ами, просто последният да почерпи по една бира в „Скала“ — пошегува се Триуейн.

И те се захванаха да палят фитилите. После изчакаха, за да се уверят, че всички фитили горят добре и побягнаха с всичка сила по неравния тунел, към галерията, водеща до асансьора. След четиридесет секунди земята под краката им се разтресе. Динамитът бе експлодирал по-рано от очакванията им. Взривът бе последван от оглушителния грохот на прииждащата вода. Светлината, носеща се от площадката с асансьора изглеждаше неясна и далечна, бученето на водната стихия — заплашително близко, скоростта, с която бягаха бе незначителна, сравнена с нейната. Обгърна ги прохладна мъгла. Знаеха, че това всъщност е облак от миниатюрни капчици, предвестникът на потопа.

До клетката на асансьора оставаха около деветдесет метра. Животът и бъдещето бяха пред тях… ако успееха да я достигнат на време.

Още шейсет метра.

И четиримата мъже бяха вперили очи в асансьора, съсредоточени върху нуждата да бягат колкото се може по-бързо, макар да поемаха все по-мъчително всяка следваща глътка въздух.

Четирийсет метра.

Лампите светеха вече ярко, отворената врата на клетката като че ги канеше гостоприемно, ръчката, с която се командваше изкачването, бе блестящо червена. Тяхната цел и спасение.

Само двайсет и пет метра.

Сърцата им биеха така, като че всеки момент щяха да се пръснат. Триуейн, най-дребният от четиримата, не изоставаше нито на крачка благодарение единствено на волята и решителността си.

Девет метра.

Леката мъглица бе станала гъста и бе закрила почти напълно светлините, макар вече да бяха съвсем близо до тях. Ужасяващият грохот като че вече ги настигаше.

Триуейн се спъна в една издатина и се олюля. Етиен улови случилото се с периферното си зрение и инстинктивно намали скоростта си. Миньорът размаха ръце и почти успя да запази равновесие… докато херцогът се опитваше да го хване. В крайна сметка обаче загуби битката си със земното притегляне и се стовари в цял ръст на земята.

Трей и Лънд, които бягаха на две-три крачки пред тях, разбраха какво се е случило, едва когато достигнаха асансьора. Те се обърнаха и видяха с ужас падналия Триуейн и опитващия се да го вдигне Етиен. А зад тях се бе изправила бляскава водна стена, стигаща до тавана и черна като ада и заплашваше всеки момент да ги залее.

— Сигнализирай! — извика Трей, за да надвика оглушителния грохот на водната стихия и се спусна обратно към двамата мъже.

След секунди двамата с херцога, хванали Триуейн под мишниците, вече го мъкнеха към асансьора.

— Вратата! Вратата! — изкрещя Трей, правейки знаци със свободната си ръка да започнат да затварят.

Кабелите започнаха да се въртят бавно и клетката се издигна на няколко сантиметра от ниво 2433.

Само още пет секунди и всички щяха да бъдат спасени. Още пет секунди и вратата на асансьора щеше да се затвори зад всички тях.

Но водната стена се стовари отгоре им само на две крачки от целта им, като изхвърли Трей и Триуейн в бавно изкачващата се кабинка.

И като запрати Етиен встрани от металната клетка и шахтата, в тунела, отиващ на запад от асансьора. Той се озова в пълен мрак, тъй като лампите на площадката изгаснаха. И във водовъртежа.

 

 

Бушуващата стихия го пое като безпомощен лист. Той осъзна с ужас, че се намира на седемстотин и трийсет метра под земята. И ако помпите в шахта „Пасифик“ потънеха, щяха да изминат месеци преди мината да може да бъде отворена отново. И той щеше да бъде погребан във воден гроб на седемстотин и трийсет метра под повърхността.

Той задържа дишането си, опитвайки се да овладее обхващащата го паника. Не беше мъртъв, преди да е умрял, по дяволите! В съзнанието му започнаха да се редуват образи, които го обезкуражаваха — картини от досегашния му живот, на Дейзи, на децата му, на майка му… това, което обикновено вижда всеки в последните мигове на живота си.

Имаше чувство, че дробовете му ще се разкъсат от болка. В следващия миг бе запратен в една здрава скала. Пазейки главата си с ръце, Етиен се запита, дали щеше да изгуби съзнание от задушаващата го болка в гърдите или все още щеше да бъде на себе си, когато поеме глътката въздух, която щеше да го удави.

Изпълнен с решителност, той си наложи да си представи образите на светите мъже в централна Азия, които с дни не помръдваха и като че изобщо не дишаха, погълнати от божествената си медитация. Искаше да отклони мислите от агонията в белите си дробове, да подчини цялото си същество на своята воля, за да посрещне спокойно смъртта.

Освен към усилията да потуши страха и болката си, последните му мисли бяха насочени към Дейзи. Тя му се усмихваше от другата страна на масата в трапезарията, облечена в неговата нощница, която й беше доста голяма, със свободно пуснати в безредие по раменете бляскави коси, с изцапани с пудра захар устни. „Обичам те… винаги ще те обичам“ — обеща той.

Виждаше ясно любовта в очите й… докато образът й се приближаваше все повече… вече почти можеше да я докосне…

Той изпъна ръце, забравил, че те пазеха главата му и се опита да я прегърне. Болката в дробовете му бе ужасна. Непоносима. В този момент нещо го удари силно по рамото и новата болка измести старата. След това главата му се блъсна силно в скалата. Смъртта бе надвиснала над него.

И мракът го обгърна в черната си мантия.

 

 

Трей, Лънд и Триуейн се изтърколиха от асансьорната клетка на ниво шест, като дишаха тежко. Бяха изминали първите шейсет метра, сдържайки ужаса си, докато се изкачат над наводнените тунели. Никой не проговори известно време, тъй като дробовете им все още изгаряха от болка, причинена от недостиг на въздух. А когато Триуейн най-после изрече задъхано първите си слова, те отразяваха мислите на всички.

— Дължа му живота си. Бедният.

— Дори, ако… можехме да се върнем… там долу — добави Лънд, изразявайки се на части, тъй като все още не можеше да нормализира дишането си, — той вече… ще бъде… мъртъв.

Всички бяха наясно, че никой не би могъл да се върне там при никакви обстоятелства в продължение на седмици.

Смазан от трагедията, от ужасните последици от няколкото загубени секунди, Трей се изправи и прибра с две ръце мокрите коси от лицето си. Макар да бяха поразени от мъка, горчивата действителност за надвисналата опасност над шахта „Пасифик“ не им даваше време да тъгуват — водната стихия, убила Етиен, можеше да отнеме живота на още доста хора, ако не бяха успели да я спрат с взрива. Трябваше да се върнат незабавно, за да помогнат с каквото могат на мъжете, занимаващи се с помпите.

„Дявол да го вземе — размишляваше обезсърчен и потиснат младият мъж, като насилваше краката си да се движат. — Всички знаеха какъв риск поемат. Но, по дяволите, само още няколко секунди и сега Етиен щеше да бъде с нас.“ Едва се сдържаше да не заплаче. Какво щеше да каже сега на Дейзи?

— Съжалявам, шефе — каза тихо Триуейн, който се движеше до него нататък по тунела, вперил очи в разстроеното му лице, самият той страдащ от още по-силно чувство на вина. — Трябваше да ме остави.

— Ти не си виновен, Били. Никой не беше сигурен дали ще успее да се върне. Той знаеше какво рискува.

Нямаше смисъл да губят време в предположения или обвинения. Херцогът беше мъртъв. Ако възкресението бе възможно, той с радост щеше да се покае и да поеме цялата вина, че бе го оставил да отиде. Не че дьо Век щеше да го послуша. Той бе от хората, които винаги сами вземат решенията си.

Но, боже мили, какво щеше да прави Дейзи? Чувстваше се толкова отчаян.

 

 

Когато Трей се подаде от асансьора на ниво 2200 в шахта „Пасифик“, един от миньорите извика:

— Водата спря да приижда! Вие я спряхте!

Хейзард се обърна, дочул приветствието и лицето му светна. Очите му обаче помръкнаха веднага, забелязал намалелия брой на завърналите се мъже. „Дано херцогът да се е върнал вече горе“ — бе първата му, изпълнена с надежда мисъл. Можеше да е излязъл през шахта „Аляска“. Мрачното изражение на сина му обаче прекъсна радостта му от факта, че мината бе спасена. Надявайки се отчаяно, че не е прав, той попита:

— Нима Етиен…?

Трей поклати глава.

— Водата го отнесе. — Гласът му секна за миг от мъка. — Точно когато стигнахме до асансьора.

Хейзард бе видял доста смърт в живота си: по време на Гражданската война и на бойните походи през младостта си, епидемията от едра шарка, отнела живота на родителите му и на половината племе, никога не бе успял да забрави смъртта и на малките си деца. Но смъртта винаги улучваше човек в сърцето.

Брутално и неочаквано.

 

 

Тънката свирка на сирената се чу съвсем слабо в „Клиър ривър вали“, но Дейзи познаваше добре този сигнал. Когато всички свирки на мината звучаха едновременно, това означаваше, че се е случило нещастие. Или може би някакво шесто чувство я накара да стане, когато кошмарният предупредителен сигнал прониза въздуха. Разбрала, че се е случило нещо непоправимо, тя отметна завивките и беше полуоблечена, когато телефонът иззвъня.

Колко пъти преди това бе получавала спешни обаждания от мината? Но днес Етиен беше отишъл също там, така че тя трябваше да положи усилие, за да успокои нервите си, преди да вдигне слушалката.

— Мината е наводнена — рече Блейз, — и под земята все още работи група хора, в това число и нашите мъже.

Блейз полагаше усилия да говори спокойно, без следа на страх или истерия. Дейзи отвърна също така сдържано, макар да бе почувствала паника още в мига, в който бе чула сирените.

— Тръгвам веднага.

Не беше нужно да губи време и да задава въпроси — разбираше прекрасно колко опасно можеше да бъде едно наводнение в мината.

Ръката й трепереше като остави слушалката.

 

 

Когато Дейзи пристигна в мината, край асансьорната кула вече се бе събрала група хора, привлечени от сигнала за бедствие. Всички очакваха да научат нещо повече, наблюдаваха напрегнато появата на асансьорната кабина. Върху всички лица се четеше страх за любимите. Майки, с притиснати към полите им деца, се молеха за спасението на съпрузите си. Старци, които знаеха какво е да бъдеш под земята, се надяваха, че синовете им ще излязат при следващото издигане на асансьора, защото то може би щеше да бъде и последното, тъй като водната стихия можеше да повреди мотора му. По-големите деца, с изписано по младите им лица напрежение, се опитваха да успокояват по-малките си братчета и сестричета. Старите жени, които знаеха, че би било истинско чудо, ако всички се спасят, плачеха.

Блейз и Емпрес стояха с групата, заедно с нощния надзирател, и очакваха появата на асансьора. Камбанката, възвестяваща изкачването му, прозвуча отново и всички погледи се насочиха към входа на мината. Някои се молеха, мърдайки беззвучно устни, други пристъпваха от крак на крак, неспособни да стоят спокойно и да изчакат оставащите няколко минути. Едно малко дете проплака и веднага бе успокоено от майка си. В този момент някакво момченце извика щастливо „Тате!“ и излизащите от асансьора миньори бяха приветствани радостно. Тълпата се залюля, подобна на вълна от надежда, и всяко семейство търсеше с поглед любимия си мъж.

Дейзи оглеждаше, затаила дъх, новодошлите и стисна несъзнателно юздите. Но нито Етиен, нито баща й и брат й бяха сред тях. Опитвайки да се пребори със злокобния си страх, тя си припомни, че бе напълно нормално те да останат последни и опита да си изброи стъпка по стъпка многобройните процедури, които трябваше да се предприемат при пробив на водата. Знаеше не по-зле от другите, че бе останал екип, за да обслужва помпите. Тя слезе от коня си, мина покрай щастливите семейства, прегръщащи миньорите и се приближи до Блейз и Емпрес.

— Долу има все още десетима мъже, но наводнението е спряно — рече Блейз. — Нека да се скрием от вятъра.

И тя посочи към малката постройка край входа на мината. Когато се приютиха на завет, тя сподели с Дейзи подробностите, които знаеше.

— Нива 2666 и 2433 са залети. Водата започнала да се показва на ниво 2666 рано тази сутрин.

— Помпите са на ниво 2200 — добави Емпрес, а бялото й лице бе обградено от кожената качулка на палтото й.

— Хората на ниво 2200 ли са?

— Така казва Джо. Все още се занимавали с помпите. Не мислиш ли, че ще е по-добре да изчакаш в града? — попита тя, притеснена за Дейзи, за която бе опасно да стои на студа.

— Не — отвърна с тон, нетърпящ възражение, младата жена.

— Донесох топло кафе и храна. Занесоха ги в машинното отделение. Защо не изчакаш вътре? — предложи Блейз.

Дейзи поклати глава в отговор на всички предложения.

— Топло ми е. Искам да сляза долу.

— Джордж не пуска никого долу. По нареждане на баща ти — добави Блейз, видяла упоритото изражение на лицето на дъщеря му.

— Ще говоря с него.

Джордж Стънц обаче беше непоклатим… учтив, но твърд. Хейзард щял да го одере жив, ако пуснел дъщеря му долу при дадените обстоятелства. Първо щял да го одере, а после да го убие.

— Съжалявам, мис Дейзи — повтаряше той. — Татко ви няма да позволи.

Така трите жени зачакаха край входа на мината заедно със семействата на мъжете, които все още бяха долу.

Бездействието и несигурността изостряха емоциите им. Ужасно бе да не знаят какво става на почти хиляда метра под земята. Да не знаят дали помпите вече не бяха залети. Нестихващото буботене на огромните мотори, разположени край шахтата, им действаше донякъде успокояващо, както и непрекъсващите струи вода, изливащи се от тръбите в специалните канали.

Тъй като Джо Шърууд, нощният пазач, и Джордж стояха до тях, разговорът се въртеше около спасителните операции в подобни случаи. Дейзи крачеше напред-назад, неспособна да запази външното спокойствие на Блейз, или да поддържа любезно разговора като Емпрес. Като по-страстна натура, тя не можеше да си намери място заради безполезността си в момента. Знаеше всичко, свързано с минното дело, не по-зле от баща си и брат си. Можеше да помогне, ако Джордж не беше толкова непреклонен. Чувството за безпомощност увеличаваше тревогата й.

Макар да им се струваше, че е минала цяла вечност, бе изтекъл само един час, когато камбанката на асансьора прозвуча отново и стоманените въжета започнаха да се движат. Измина безкрайно дълъг интервал. Всяка секунда се проточваше много дълго и най-после кабинката се показа над земята.

От мокрите дрехи се издигна пара, когато мъжете излязоха на студения есенен въздух. Беше трудно да се разпознаят лицата им под нахлупените каски. Бяха привели рамене от умора. Седем човека, пресметнаха незабавно всички.

— Водата бе спряна — рече първият, — току, преди да достигне помпите.

Странно, гласът му не звучеше щастливо. „Прекалено е изморен, — помисли си Дейзи, — за да показва радостта си. Но къде са другите? Къде са нашите мъже?“

— Къде е Хейзард? — попита Блейз с напрегнат от страх глас, а привидното й спокойствие бе нарушено.

— Скоро ще се качи — отговори мъжът.

— А Трей? — попита също толкова страхливо Емпрес.

— Той е с него.

Емпрес се подпря на рамото на Блейз. Очите на Дейзи се срещнаха с тези на миньора и въпросът заседна в гърлото й. Човекът сведе поглед.

— Етиен? — Гласът на Дейзи едва се чу над шума на моторите. Ужасът бе обхванал гърлото й и бе започнал да я души.

— Търсят го.

Само с усилие на волята успя да се задържи права.

 

 

Хейзард и Трей се появиха двайсетина минути по-късно, когато нова смяна хора слязоха долу, за да се заемат с помпите, след като бяха огледали грижливо шахтата „Аляска“ на ниво 2200 — напълно безсмислено упражнение при дадените обстоятелства, тъй като долните сто и двайсет метра от мината бяха залети. Но трябваше да направят това, колкото и безнадеждно да изглеждаше, за да не изпуснат и най-малкия шанс.

Когато се показаха от асансьора, всички чакащи изглеждаха доста потиснати. Новината за трагедията се бе разпространила.

Дейзи стоеше до Блейз и Емпрес и червеното й вълнено палто бе в ярък контраст както с тъмните тонове на минния пейзаж, така и с тъмните кожени горни дрехи на другите жени. Когато видя баща си и брат си, тя се втурна към тях. Блестящите по бузите й сълзи бяха единственият признак на разкъсващите я емоции върху приличното й на маска лице.

— Кажете какво стана — рече едва чуто тя, тъй като искаше да знае, това обяснение й беше нужно след дългите, ужасни часове на очакване. — Как? — попита тя и побърза веднага да добави: — Къде?

Като че това щеше да й донесе някакво облекчение, като че тази информация щеше да й позволи да се доближи до него още един, последен път.

„Дейзи изглежда по същия начин, както първия път, когато я видях след смъртта на майка й, — помисли си Хейзард. — Сдържана, прекалено мълчалива, сериозна… неразкриваща чувствата си.“

А когато Трей обясни последователността от събития, тя попита тихо:

— Може ли да бъде намерено тялото на Етиен?

Хейзард поклати едва забележимо глава.

— Не знам — отвърна приглушено той. — Зависи много от това колко време ще бъде нужно да изпомпаме водата от мината… и от това дали изобщо ще успеем да я изпомпаме. Не знаем откъде идва, нито пък количеството на резервоара, от който изтича. Ела в града с нас — предложи той, — докато ние…

Баща й млъкна, защото знаеше, че търсенето на тялото можеше да продължи дни и дори седмици. А дотогава състоянието на трупа щеше да бъде ужасяващо.

— Предпочитам се прибера у дома.

Внезапно се почувства изпразнена и самотна сред семейството си. „Клиър ривър вали“ беше домът… нейният и на Етиен.

— Аз ще те закарам. Ще дойдем с тебе. Не трябва да оставаш сама.

Не можа да каже на баща си, че предпочита да бъде сама, затова позволи семейството й да я придружи до фермата. Но след като изтърпя един дълъг и мъчителен период, изпълнен със сдържано и тържествено подобие на разговор, тя каза най-после:

— Отивам да спя. Моля ви… — Младата жена се поколеба, знаейки, че роднините й желаеха доброто, но не можеше да издържа повече ничия компания. — Искам да бъда сама.

— Разбира се — рече Блейз и хвана Хейзард за ръката. Очите й бяха пълни със сълзи при вида на страданието на Дейзи. — Ще дойдем пак по-късно днес, за да видим дали не се нуждаеш от нещо.

След като си тръгнаха, младата жена накара Луи да изключи телефоните. Не можеше да понесе да отговаря на съболезнователните обаждания. Не желаеше да приема учтиво доброжелателната симпатия на другите. Как можеше да отвръща с нужната любезност, когато не знаеше дали иска да живее? След малко отдих, след като имаше възможност да потъгува в самота, щеше да се заеме със задълженията си. Трябваше да уведоми децата на Етиен… и Бурж.

Макар Луи да изглеждаше спокоен, той бе мълчалив и мрачен, а очите му — зачервени. Но след като попита за подробностите около смъртта на господаря си, той не спомена повече за него. Резервиран, какъвто бе бил винаги в присъствието и на Етиен, той изпълняваше грижливо желанията на Дейзи.

— Надявам се, че ще останеш с мен, Луи — каза младата жена, преди да се качи в спалнята си. — Ще ти бъда много благодарна.

В мъката си не можеше да изрази колко много означаваше присъствието му за нея. Къщата й изглеждаше някак си по-нормална, когато Луи беше в нея. Благодарение на него щеше да чувства по-ясно присъствието на Етиен, като че беше зад ъгъла, или на горния етаж, или пък навън при конете… Луи можеше да й разказва за Етиен… той знаеше безкрайно повече за него, отколкото тя. Знаеше всички подробности от живота му. Така щеше да има връзка с Етиен и миналото му.

— Да, мис Дейзи — отвърна на френски Луи, макар че и двамата с Етиен му бяха говорили на английски откакто бяха пристигнали в Америка.

Беше човек на традицията и протокола, но очите му я гледаха топло, когато каза:

— Би ми било приятно да остана.

 

 

Дейзи каза на камериерката да дръпне завесите в спалнята, така че следобедното слънце да не влиза в стаята. Струваше й се несправедливо слънцето да продължава да грее все така ярко, когато нейният свят бе мъртъв. И тя обърна креслото на Етиен с гръб към прозорците, преди да седне в него и да се свие на топка върху меката му кожена тапицерия, пропита с неговото ухание.

Едва снощи той се бе разположил във фотьойла си, бе я взел в скута си и двамата, загледани в обсипаното със звезди небе, бяха прехвърлили стотици имена, опитвайки се да изберат най-хубавото за своето бебе.

При този спомен сълзите й започнаха да текат бавно, като че на сърцето й най-после бе позволено да тъгува в самотата на тяхната стая. Тихият плач скоро премина в бурни ридания и прерасна в неконтролируем порой. „Как ще живея — мислеше отчаяно тя, — без да го видя никога повече… да не го чуя вече да се смее или да се шегува, без никога повече да почувствам ръцете му около тялото си, без да видя лицето му, когато зърне за първи път нашето бебе?“ И тя се притискаше към креслото, с надеждата, че ще се разтвори в него и ще почувства как Етиен я обгръща в обятията си, както бе правил снощи.

Тя лежа така, смазана от мъка, неопределено дълго време. Под горчивината й се надигаше и гняв, за това, че бе изгубила в раздяла толкова ценни мигове заради някакви си принципи. За това, че бе искала безупречност и съвършенство в един несъвършен свят. Трябваше да остане с Етиен в Париж и да остави някой друг да се заеме с делата. Трябваше да се възползва от всяка минута, за да бъде с него.

Тя обаче, за разлика от него, не бе разбрала каква рядкост е любовта и дори си мислеше, че човек може да води преговори за стила на любовта и на брака, така че да ги вмести в рамките на своите разбирания. Етиен бе проявил много по-голяма готовност от нея да направи нужните компромиси. Едва сега си даваше сметка, че разводът му беше наистина върховното пожертване на целия му досегашен начин на живот. А тя бе изразявала съмнения в неговата искреност и вярност, както и в степента на привързаността му към нея.

И сега, когато беше прекалено късно, разбираше колко глупаво и банално бе постъпила. Тя си помисли със съжаление, че ако сега съдбата й предоставеше още един шанс, щеше да знае какво да прави, щеше да цени всеки миг, който прекарваха заедно, всяка дума, всяка целувка, най-малкият дъх, най-лекото докосване.

И тя започна да моли своите доброжелателни духове да й дадат втори шанс.

Риданията й срещаха само мълчанието на стаята. Болката в сърцето й бе толкова силна, че дишаше с усилие. Подпряла буза на топлата кожа, където Етиен бе облягал главата си само преди няколко часа, тя плачеше отчаяно, желаейки вчерашният ден да се върне.

След известно време заспа, приютена от мекия фотьойл на любимия си, изтощена от плач, смазана духовно от съзнанието, че този път го бе изгубила завинаги.

 

 

Етиен усети въздуха първо на лицето си. След няколко секунди съзнанието му изпрати съответните сигнали до мозъка му и той разбра, че диша. Лежеше във вода до брадичката. Мудните му сетива регистрираха бавно това обстоятелство. Скоро го обхвана паника. Опитвайки се да избяга от водата, той не обръщаше внимание на силната болка в белите дробове и в израненото си тяло, и се изтласкваше в полуседнало положение.

Усилията го накараха да се задъха дотолкова, че пред очите му изскочиха звезди, разкъсвайки пълния мрак, в който се намираше.

Той обаче бе жив!

Най-после бе осъзнал това.

И се усмихна от щастие в непрогледната тъмнина, на деветстотин метра от повърхността на земята, сред лабиринт от тунели, където човек можеше да се лута цял живот.

Усмихваше се, защото изпитваше безкрайно удоволствие от простия факт, че диша и от възможността да отпразнува първата годишнина от свързването си с жената, която обича.

Боговете на шаманите щяха да получат щедри дарове за това, че го бяха спасили.

Или може би доброжелателните духове на Дейзи бяха пожелали бракът им да трае повече от две седмици.

Затова той благодари подред на цялата плеяда от божества, някое от които вероятно го бе спасило.

Водната струя го бе изхвърлила нагоре в област, където правеха проучванията в шахтата „Аляска“, даде си сметка малко по-късно той, когато силата и способностите му се възвърнаха дотолкова, че да проучи стените и ниския таван на подобното на гробница пространство, в което се намираше. Знаеше, че трябва само да започне да се изкачва по стълбата, за да излезе на повърхността… и на свобода.

Известно време след изследванията си лежа неподвижно, за да даде възможност на болката в дробовете му да стане по-търпима. След това започна да се изкачва по стълбата във вентилационната шахта, като се движеше бавно, тъй като силите му се бяха поизчерпали, а тялото му беше окървавено и изранено там, където водната стихия го бе блъскала в острите скали. Почиваше си често, защото му се завиваше свят вследствие на удара по главата, така че изкачването му отне доста време.

Вертикалният коридор свърши внезапно на ниво 1400 и той се озова пред солидната скала. Обзе го паника, че ще остане погребан жив тук. „Запази спокойствие — помисли си Етиен, вкопчил се в стъпалата на висящата стълба, докато пулсът му се нормализира. — Има път, водещ навън… трябва само да го открия.“ И той се върна по стъпките си обратно до ниво 1800, където се надяваше, че ще може да влезе в мината. Докато пълзеше в продължение на няколкостотин метра през някаква тясна галерия, той се молеше тя да се свързва с някоя по-широка.

Тъй като лампите в по-ниските нива бяха загасени от наводнението, той се намираше в пълна, потискаща тъмнина. Дали щеше да открие пътя навън, питаше се, изпълнен със страх Етиен, като опипваше с ръце пътя пред себе си, напредваше с двайсетина сантиметра и пак започваше проучванията на терена с дланите си. От време на време му се струваше, че таванът и стените ще се сгромолясат всеки момент върху му. Напредването ставаше мъчително бавно, раните му кървяха.

Веднъж му се наложи да спре, докато се пребори с отчаянието, налегнало го при мисълта, че никой нямаше да дойде да го търси. Никой нямаше да предположи, че е оцелял след потопа. Каква ирония на съдбата — да не се удавиш в наводнението, за да умреш бавно в този тъмен лабиринт от тунели, като някоя къртица на половин миля под земята. Наложи си да диша спокойно, докато преброи бавно до десет, като опитваше да се пребори с мрачните картини, изпълнили съзнанието му, и след това отново тръгна. Щеше да продължи да пълзи докато не можеше повече да помръдне… или докато кръвта му изтечеше.

След като сигурно за милионен път опипа земята пред себе си, за да напредне с две крачки и пак да започне да опипва, подготвяйки следващите си стъпки, след като си даде още една почивка, преди да поднови мъчително бавното си придвижване, Етиен се озова на място, където тунелът се разделяше на две. Той се изправи предпазливо, тъй като не бе сигурен в пълния мрак, в който се намираше, дали таванът бе достатъчно висок за ръста му.

Слава богу, беше висок и херцогът се протегна с удоволствие. Галерия с подобни размери не можеше да не води към асансьора. „А сега накъде?“ — зачуди се той. Зави наляво с надеждата, че вътрешният му компас ще го ориентира правилно. Галерията, по която бяха слезли, се намираше в центъра на ориентираните в посока север-юг тунели. Освен това бяха вървели на юг, за да заредят динамита, така че най-вероятно водата бе нахлула от север.

Картографските му талант и знания свършиха чудесна работа, защото след десетина минути се озова на площадката на асансьора. Въпреки това не се поддаде на преждевременна радост, тъй като не знаеше дали наводнението не бе нарушило нормалното му функциониране. Започна да опипва като слепец стените му, търсейки сигналния лост и най-после пръстите му хванаха бленуваната метална ръчка.

Той я дръпна три пъти, давайки сигнал и несъзнателно затаи дъх, очаквайки тревожно да чуе познатия стържещ звук на движещите се метални въжета.

След неопределено дълъг напрегнат момент, който му се стори безкраен, въжетата се раздвижиха.

Етиен въздъхна с облекчение и от душата му се изля благодарствена молитва.

 

 

Когато асансьорът се показа на повърхността, херцогът откри край шахтата внушителна група смаяни миньори. За всички тях трите позвънявания на сигналната камбанка бяха прозвучали като задгробен глас.

Етиен премигна на слънчевата светлина и застана неподвижно, мокър, замръзнал и разбит психически и физически, чувствайки се така, като че се бе родил за втори път… като Йон, изваден от стомаха на кита. Цветовете му се струваха много по-ярки и блестящи отпреди, пейзажът, който се разкриваше пред очите му като че имаше повече от три измерения, слухът му възприемаше гласовете по особен, отчетлив начин, подобен на ясния камбанен звън. А въздухът, който дишаше, бе вълшебно свеж.

Бе посрещнат от оглушителни приветствия. Той се усмихна, като пое протегнатата ръка на Джо Шърман и позволи да се ръкуват с него много по-буйно, отколкото би било приятно на нараненото му тяло. Болката обаче приятно му напомняше, че е още жив, така че нямаше нищо против това дребно неудобство.

Веднага щом поздравленията позаглъхнаха, той разказа обстоятелствата около невероятното си оцеляване, за късмета си да бъде изхвърлен от водната струя нагоре към вентилационната шахта докато бе все още жив.

Той изгаряше от желание и нетърпение да говори с Дейзи, затова се извини и отиде в канцеларията, за да се обади в „Клиър ривър вали“. Бе изпратен от разбиращи усмивки и погледи. Тъй като никой не отговори, той помоли пазача да опита на свой ред да се свърже, предполагайки, че може би при набирането на номера бе пропуснал някоя особеност на местните телефонни връзки.

— Може би е станало нещо със заземяването на вашата линия. Случва се често, мистър дьо Век — каза Джо Шърман, когато и неговият опит се провали, — щом сте на повече от пет мили извън града.

След това Етиен опита да се обади в дома на Брадок-Блек, в случай, че Дейзи бе отишла в Елена с тях, но му отговориха, че семейство Брадок-Блек били все още при мината.

— Те тръгнаха да заведат мис Дейзи до „Клеър ривър вали“, сър — каза Джордж Стънц, — така че сигурно всички са в ранчото.