Сюзън Джонсън
Забраненият плод (5)

— Сигурно се шегуваш — каза на другия ден следобед Изабел, седнала пред сребърния чаен сервиз, със студен, като леденосиния цвят на роклята си, вид.

— Можеш да ми вярваш — никога досега не съм говорил толкова сериозно. Искам развод.

Пълен с планове, щастлив, херцогът бе отишъл да я види веднага след завръщането й от Довил. Беше решил да изложи случая по възможно най-открит и обективен начин. Както и да плати пребогато на Изабел в замяна на свободата си.

Инициативата за развода можеше да излезе от нейно име — той щеше да поеме цялата вина. Не мислеше да оспорва решението й, каквото и да бъде то. От нея се искаше само да каже цената си.

— Никой в семействата ни никога не се е развеждал. Не искам и да чуя за подобно нещо.

— Светът се променя, Изабел. Църквата губи влиянието си и не успява да спре разводите дори във Франция. Законът е прокаран преди седем години по настояване на населението.

— И точно това е, което куца в политиката на тази страна днес. Простолюдието има право на глас. И виждаш какво става в резултат на това. Не, Етиен, никой от семейство Монтини не се е развеждал и няма да се разведе. Мляко или лимон?

Херцогът си пое въздух, за да се поуспокои, вторачи се за миг в шарките на паркета под него и отвърна:

— Лимон.

— Шарл пита за теб в Довил. — Изабел му подаде чашата с чай. — Казах му да си припомни, че не обичаш соления въздух.

Произнесе всичко това с чувство за благоприличие и с характерната си неучтивост.

— Не е вярно, че не обичам соления въздух. Бях зает.

— С новото си любовно увлечение ли?

— Възнамерявам да получа този развод, Изабел — каза той, без да обръща внимание на въпроса й. — Ако не го започнеш ти, за да бъде като твоя инициатива, ще го започна аз.

— Тази трябва да е замесена от много специално тесто. — Усмивката й беше вледеняваща. — Въпреки това можеш да й съобщиш, че не възнамерявам да се развеждам. Нещо повече — продължи тя, издигайки леко глас при мисълта за клюките и униженията, които щеше да предизвика един развод, — ако не се откажеш от това си безумие, ще оспорвам желанието ти в съда… вечно!

— Не можем ли да се държим като разумни хора, Изабел? Бракът ни не е — той се затрудни в избора на по-любезна дума, — приятелски от години.

— Две от най-старите фамилии на Франция са свързани чрез брака ни, Етиен. Това стои и ще си остане в основата на нашата връзка. Не си спомням някъде в брачния обет да се споменава за „приятелство“.

— Но може би аз искам приятелство.

— И това със сигурност не ти е липсвало — повдигна подигравателно светлите си вежди тя. — Или го наричаш другояче?

— Твърдо съм решил, Изабел. — Той остави чашата си, без да е отпил.

— Не, просто отново си хлътнал по поредната млада жена — отсече тя. — Знаеш ли колко пъти съм виждала същия блясък в очите ти? Даваш ли си сметка колко много са всички те? — Гласът й бе станал по-писклив. — Аз съм им изгубила сметката, ти — също, но те неизменно са млади, красиви и леснодостъпни.

Възмущението бе придало цвят на белотата й, бе разлюляло диамантите на рода Монтини, украсяващи ушите и деколтето й.

— Отново си увлечен и заслепен! Не ти е нужен развод. Това е нещо обичайно за теб, Етиен.

— Дейзи е по-различна.

Не можеше да се прави никакво сравнение с предишните му приключения.

— Боже мой, Етиен, погледни се. Та ти си вече стар. Тя не иска теб. Иска парите ти.

Това, естествено, не беше вярно. Етиен бе все още най-красивият мъж в Париж. Във Франция. Не познаваше останалия свят, но предполагаше, че той щеше да спечели и там. Гласът й звучеше по-сдържано сега, както ставаше винаги, когато решеше, че някой спор е уреден. Човек нямаше шанс да го спечели, ако го водеше с Етиен. Той просто я оставяше да прави каквото си иска. Както щеше да постъпи и сега. Чувстваше го.

Той вдигна рамене — обичаен жест за него.

— Може би си права — отвърна меко той.

Единственото, което желаеше, бе да се махне. Да се отърве от пискливия й глас и от позлатената стая, приютявала членовете на семейство дьо Век в продължение на четиристотин години, от преминаването на гнева на съпругата му в някаква дразнеща, изкуствена разсъдливост.

— Обещах да отида у Валентин тази вечер, така че ще остана в апартамента. Кажи на Ектор, че утре ще му изпратя нова играчка.

Искаше му се да се качи в детската стая, да прегърне внука си и да му каже да идва да го вижда в апартамента му на „Ке дю Лувр“. Но не беше честно да обърква детето с хаоса в личния си живот. „Няма да се връщам повече в Отел дьо Век — помисли си той, — каквото и да стане. Независимо дали ще спечеля или не Дейзи, няма да се върна тук.“

Нямаше сили да изтърпи дори още един ден, изпълнен с подобна писклива и студена разсъдливост.

— Сбогом, Изабел.

Умишлено не каза „довиждане“. Щеше да постъпи лицемерно. Любезността му обаче все още функционираше.

— Уведоми ме, ако имаш нужда от нещо.

Тя не осъзна, че я напуска окончателно. Етиен бе отсъствал от дома си през голяма, може би през по-голямата част от живота си.

— Обещахме да прекараме уикенда у принц Шобор — рече тя. — Алфонс те очаква.

— Не забравяй да кажеш на Ектор — отвърна херцогът и излезе от стаята, чувствайки се толкова стар, колкото бе казала Изабел.

 

 

„Тя не е виновна“ — мислеше примирено той, отпуснат върху меката седалка на каретата, която го откарваше до апартамента му край реката. Не беше виновна, че разсъждава по този начин — че той е само една титла, която трябва да бъде придобита, най-доброто, което можеше да получи семейството й с предложената от него огромна зестра. Изабел не бе виновна, че бе отгледана и възпитана по начин, превърнал я в празноглава красавица, която пренебрегваше децата и съпруга, но отдаваше цялото си внимание на гардероба, фризьора и злостните клюки с приятелките си. Беше определена и възпитана за тази роля, както беше и нейната майка, а детството й бе преминало сред дойки, гувернантки и подмазващи се подчинени. Не познаваше нищо друго.

Можеше да прости незнанието й, но не и низкия й характер.

Когато се ожениха, и двамата бяха млади, и той разбираше задължението си към своя род и титла така, както Изабел разбираше, че трябва да се омъжи добре.

Династичните връзки бяха решение на семейството, делово решение и той се бе съгласил като верен на дълга си наследник, със съзнанието, че браковете по сметка оставяха доста голяма свобода. Беше поел пътеката, отъпкана от безброй поколения преди него.

С изключение на децата.

Не можеше да не им обръща внимание и да не се съобразява с тях, както правеха повечето му приятели.

Както постъпваше и съпругата му.

Беше ги обикнал с цялата си душа от мига, в който бе зърнал розовите им личица на новородени.

И най-големият удар за него щеше да бъде евентуалното им неразбиране и несъгласие с постъпката му.

Трябваше да поговори с тях колкото се може по-скоро.

 

 

Етиен говори с Дейзи преди вечеря, тъй като пристигна в дома на Аделаид доста по-рано от останалите гости. Обсъдиха бъдещия му развод. Изказа мнението си, че макар Изабел да не се бе съгласила веднага, той беше сигурен, че щяха да стигнат до някакво съгласие. После настоя да споделят намеренията си с Аделаид и Валентин. Когато Дейзи запротестира, изражението в очите на Етиен, а не толкова думите му, я накара да се почувства неловко.

— Обичам те, искам да се оженя за теб и искам да съобщя публично за това.

Аделаид и Валентин бяха шокирани, не защото Дейзи и Етиен бяха влюбени — бяха привикнали със снизходителността и доста голямата свобода, характерни за техния неискрен свят. Това, което ги изуми, бе, че херцогът обявяваше на всеослушание любовта си.

— Говори ли за развод с Изабел? — попита предпазливо Аделаид, убедена, че не е разбрала добре.

— Днес следобед.

Значи работата наистина беше сериозна.

— Предполагам, че не го е приела особено благосклонно — заяви откровено Валентин.

Тонът му говореше ясно за отношението му към херцогиня дьо Век.

— Ще измислим нещо.

Аделаид бе втренчила поглед в Дейзи, която от своя страна не сваляше очи от Етиен. Очевидно беше влюбена до уши. Двамата с херцога седяха един до друг, той държеше ръката й в своята и когато я погледна, след като свърши да говори, й се усмихна по типичния за влюбените начин.

Валентин също забеляза това и си даде сметка, че работата действително щеше да загрубее. Изабел щеше да прибегне до всички възможни средства, за да запази положението си като херцогиня дьо Век, но щеше да продаде и душата си на дявола, само и само да заличи тази влюбена усмивка от устните на съпруга си.

— Ако можем да помогнем с нещо — обади се Валентин, — непременно ни кажете. Говори ли с Бурж?

Бурж бе любимият адвокат на богаташите. Етиен щеше да има нужда от опита и способностите му.

— Не.

— На твое място не бих чакал. Изабел може да те изпревари.

— Тя не би се захванала с него. За нея той е само едно парвеню.

Валентин се усмихна — беше му олекнало. Изабел щеше да се съпротивлява диво, но с Бурж за адвокат, Етиен щеше да има някакви шансове.

— Може да е парвеню, но е забележителен и ако не му се обадиш веднага, ще го направя аз. Не можеш да си позволиш да отлагаш нито минута повече.

— За какво става дума — намеси се Дейзи. — Защо ти е Бурж?

Човек с неговата слава — адвокат за много разгорещени битки — се наемаше само, ако положението е изключително сериозно.

— Той е най-добрият — отвърна Валентин.

— Тя отказа, така ли?

Тъмните очи на младата жена бяха станали още по-тъмни.

— Не — излъга Етиен. — Но Бурж е запознат с всички тънкости по тази процедура. Ще ни бъде от голяма полза.

Валентин бе прав. Бурж се бе справил прекрасно с развода на Тен.

— Изабел е монархистка — обясни Аделаид.

Само тази дума бе достатъчна да определи носителя си като безчувствен за бързите промени в света и обществото.

— Тя ще се съпротивлява най-малкото на бързото и лесно уреждане на проблема — продължи младата жена, а гласът й действаше успокоително на притеснената Дейзи.

— За това ли ни е нужен Бурж? — обърна се Дейзи към Етиен.

Изражението й вече не бе така напрегнато.

— Да.

Премълча, че въпросният адвокат можеше да свърши по-добра работа от всеки друг и защото имаше политически връзки сред правната система, които можеха да се окажат полезни. Не спомена и това, че Бурж бе може би единственият човек в цялата страна, който би се осмелил да се опълчи срещу неизменния отказ на Изабел. Най-после, не сподели, че бе твърдо решен да получи развод, със или без Бурж.

— Струва ми се, че случаят заслужава бутилка шампанско — предложи Валентин, истински щастлив заради приятеля си, който бе получил твърде малко любов и който, въпреки любовните си авантюри, живееше доста самотно.

Аделаид вече бе протегнала ръка към звънеца. Херцогът стисна ръката на Дейзи и нежно я целуна по бузата. „Обичам те с цялото си сърце“ — помисли тя, като му се усмихваше.

Тази вечер, по време на вечеря, въпреки че не бе направено официално съобщение, защото дьо Век искаше да говори първо с децата си и с Бурж, гостите на семейство дьо Шантел се споглеждаха многозначително. Херцогът бе очевидно влюбен и великолепната мис Блек от Америка, макар и по-сдържана, явно отвръщаше на чувствата му. Бяха в много добро настроение, макар че любовта им ги правеше разсеяни. Херцогът на няколко пъти тази вечер каза „Моля?“, искайки да бъде повторен фрагмент от разговора, който бе пропуснал. А очите на красивата Дейзи Блек блестяха с такава радост, че засенчваха диамантите й. Когато по-късно започнаха да танцуват, след вечерята и шампанското, след като господата с чаша порто и пура в ръка си бяха правили грубовати шеги с Етиен за светещите му като на ученик очи, всички бяха единодушни, че херцог дьо Век е поразен от любов.

 

 

Херцогът се видя с децата си рано на следващата сутрин, преди до ушите им да е достигнала клюката. Не се опасяваше, че Изабел вече може да е говорила с тях. Връзката й с децата беше напълно формална, ограничаваща се до сдържан диалог по време на чая, който съвсем не беше всекидневие. Дори Ектор й носеха само когато се чувстваше в настроение да даде някои инструкции във връзка с възпитанието му. Рядко отиваше в апартаментите на Жоли и Жустен и никога — в детската стая.

Етиен и синът му яздеха в Булонския лес малко след изгрева на слънцето. И двамата бяха еднакво високи и със същата тъмнокожа и чернокоса красива външност, но младостта на Жустен проличаваше от прекалено слабата му фигура. Той, едва навършил двайсет години, все още нямаше излъчващата сила и мъжественост физика на баща си. Първо поговориха за предстоящото пътуване на Жустен, което го вълнуваше безкрайно много. Етиен му препоръча любимите си места в Кайро, изказа няколко типични бащински препоръки да се пази и да внимава и завърши с обичайния въпрос, който задаваше преди всяко пътуване на сина си:

— Лежер даде ли ти препоръчителните писма?

— Да, татко.

— Не забравяй — френският консул обича хавански пури. Ще накарам да му изпратят от моите преди заминаването ти. Би трябвало да се появиш пред него най-малкото от учтивост.

— Не се притеснявай, татко, ще го посетя. Съпругата му е много привлекателна.

Етиен хвърли светкавичен поглед към сина си и видя слънчевата му, безметежна усмивка. Беше живял прекалено дълго на този свят, за да му дава лицемерни съвети. Вместо това каза:

— Може би на Робер би му се понравила и една каса от специалното ми бренди. Ще се погрижа за това.

Тъй като двамата яздеха често сутрин в Булонския лес, Жустен не видя нищо особено в този конкретен случай. Двамата се движеха в грижливо поддържания лес, срещайки много малко други ездачи в ранния утринен час, а Жустен продължаваше неспирния си монолог във връзка с приготовленията си за Египет. Наложи се херцогът да го прекъсне, защото бяха стигнали почти до края на традиционната си обиколка.

— Имам да ти кажа нещо важно.

— Знам, татко, ще внимавам. Винаги внимавам.

Херцогът се усмихна на жизненото изражение на сина си и за момент изпита огромно удоволствие от щастието му. Поне децата не бяха страдали от нещастния му брак.

— Става въпрос за нас с майка ти — започна той, а гласът му вероятно бе в синхрон със сериозността на това, което се готвеше да каже, защото младият мъж до него задържа коня си и го заслуша много внимателно.

— Помолих я за развод.

— Най-после — възкликна синът му.

Не беше очаквал да получи някакъв отговор. Особено пък толкова непринуден.

— Това не те ли разстрои?

Като баща, Етиен се чувстваше отговорен да се съобразява с очакванията на децата си.

— Защо чака толкова дълго? — попита тихо синът му.

Тук херцогът разказа за Дейзи и накрая рече:

— Бих искал да се запознаеш с нея, преди да тръгнеш…

— С удоволствие — успокои колебанието му Жустен, съзнавайки за дълбоките промени, настъпващи в живота на баща му. — Жоли също ще те подкрепи, татко.

Бе поднесъл декларацията си простичко, като дете, предлагащо помощта си.

— Но все пак — добави с усмивка той, — радвам се, че ще бъда на път към Египет, преди възпламеняването на фойерверките. Знаеш, че мама ще предизвика страхотна патърдия.

— Ще настане истинска каша — въздъхна Етиен. — Ще строи всички консервативно настроени съдии и министри. Здравите редици на монархистите няма да се огънат. Не ми се иска да мисля за лекцията, която ще трябва да изслушам от устата на братовчед й — архиепископа.

— Не забравяй тъща си Монтини — повдигна тъмните си вежди Жустен. — Сигурен съм, че ще се нахвърли отгоре ти, подкрепена от престарелите си лицемерни съветници. — Усмивката му се разшири. — Може би Египет не е достатъчно далеч. Индокитай също е на наше разположение. Какво ще кажеш за едно пътуване из Изтока?

— Да — усмихна се печално херцогът. — За съжаление… отсъствието ми няма да реши проблема. Изключително сериозен съм, като казвам, че искам да се оженя за Дейзи и ми е приятно най-после да проявя сериозност във връзка с нещо след толкова години. Слава богу, това бе последният династичен брак по сметка в рода дьо Век. Жоли е щастлива, а ти…

— … си щастлив, татко. А аз не възнамерявам да се женя поне още десет години.

Херцог дьо Век се усмихна.

— Освен, ако хубавата съпруга на Робер не ти завърти главата.

— Татко! — В тона му се съдържаше едновременно опровержение на казаното и протест. — Тя флиртува с всички.

Пресичаха рю дьо Риволи, движението все още не беше натоварено, по улицата се движеха само забързани продавачки и търговци и от време на време профучаваше някой фургон.

— Помолих Жоли да дойде да ме види веднага след закуската на Ектор. Ще се присъединиш ли към нас?

Жустен се поколеба за момент — денят му бе твърде натоварен с уреждане на многобройните подробности около пътуването му. Но тогава се сети за всичките пъти, когато баща му го бе утешавал в детството му, или бе винаги готов да му помогне със съвет, пари или влиянието си, когато бе забъркал някаква каша, или просто го изслушваше с безкрайно внимание и истински интерес откакто се помнеше, затова каза:

— Разбира се.

 

 

Когато след половин час Жоли, следвана от Ектор, влезе в трапезарията, Жустен каза:

— Най-после ще го направи! Забележителна новина! Здравей, Ектор, кажи на вуйчо Жустен какво искаш да ти донеса от Египет.

— Камила — отвърна детенцето, а вуйчото погледна изненадан сестра си.

— Говориш за Египет от месеци, така че дори двегодишните научиха какво е камила, тъй като слушат всекидневно за това — усмихна се благо Жоли.

— Аз не знаех какво е камила, когато бях на две години.

— Татко още не беше ходил в Египет. Наистина ли, татко? — попита небрежно тя, обръщайки се към Етиен, който бе взел Ектор в скута си и му показваше движещите се зодии на джобния си часовник. — Най-после? — усмихна се младата жена.

— Защо всички ми казват „най-после“? Нима през изминалите години съм пропускал да забележа някакви многозначителни намеци?

— Всички знаят, че двамата с мама не се разбирате.

— Което не е нещо чак толкова необичайно.

— Може би, но за вашето поколение — намеси се Жустен.

— Ще имаш нужда от Бурж.

— Защо всички мислят, че ще имам нужда от Бурж?

— Татко, понякога си толкова наивен — обърна се Жоли към мъжа, считан за най-малко наивния в цял Париж. — Мама би се съгласила по-скоро да те види мъртъв, отколкото разведен.

— Какво е „веден“? — попита Ектор, като за момент отклони вниманието си от опитите да разглоби часовника на Етиен и погледна към майка си.

— Понякога хората не се разбират и тогава се развеждат — обясни тя. — Забелязала, че баща й повдигна вежди, Жоли добави: — През идните месеци със сигурност ще му се наложи да слуша доста за това. Мисля, че трябва да бъда честна и откровена с него. Ти винаги си бил такъв с нас, татко.

Произнесе последното толкова енергично и убедено, че Етиен не можа да сдържи усмивката си.

— Все пак — рече той, тъй като произлизаше от по-старата школа на откровеността, — бихме могли да обсъдим подробностите по този въпрос друг път. Просто исках да ви кажа, преди да ме е изпреварил някой друг. И — добави с широка усмивка той — от снощи Ектор започна вече да ми липсва много.

— Ти си добре дошъл, татко, по всяко време… знаеш това.

— При дадените обстоятелства…

— Ектор може да идва при теб, когато пожелаеш. Ако аз не съм вкъщи, ще инструктирам дойката да ти го води. А ако изпитваш някаква сантиментална привързаност към този часовник, татко, може би ще трябва да отвлечем вниманието на Ектор с една ягода. Ектор, скъпи — започна да го прилъгва, без да дочака отговора на Етиен тя, — виж тази ягодка, която прилича на тези, които яде госпожа Катерица.

И с опитен жест тя му подаде ягодата с едната си ръка, а с другата пое часовника на баща си.

— А сега ми разкажи за хубавата приятелка на Аделаид — помоли тя като седна, а усмивката й бе досущ като тази на баща й — чаровна и приветлива. — Естествено, че те държа под око — обясни, в отговор на изненаданото изражение на Етиен. — Някой все пак трябва да го прави.

 

 

Посещението на херцог дьо Век у Бурж се оказа не толкова топло и успешно. Фелисиен Бурж изложи ясно и сбито ограниченията, които поставяше френското законодателство пред разводите. Това не бе съвременно, светско решение на проблема по взаимно съгласие, затова ако Изабел решеше да не подава молба за развод или да оспорва молбата на съпруга си, процедурата можеше да се проточи много дълго. Нещо повече, ако херцогинята се опиташе да докаже, че е понесла материални щети пред някой съдия, който, най-вероятно ще бъде задължен на министъра на правосъдието граф дьо Монтини, тогава получаването на развод би се превърнало не само в много трудна задача, а дори…

— Да не би да искате да ми кажете, че това е невъзможно?

Тонът на херцога говореше достатъчно красноречиво за отношението му към тази дума. Бурж бе изключително млад. Може би репутацията му, макар и не незаслужена, бе резултат на благоприятно стечение на обстоятелствата? Дали имаше достатъчно опит?

— Не. Просто исках да изброя пречките.

Фелисиен Бурж, син на селянин, издигнал се единствено благодарение на упорития труд и таланта си, преминал трудния път на стипендиант в една система на обучение, настроена недоброжелателно към стипендиантите, знаеше по-добре от всеки друг какво означават пречките. Те го вдъхновяваха и бяха едновременно негова слабост и сила.

Хора от типа на херцога бяха свикнали единствено на отстъпки и сервилност. Дали този небрежно седнал мъж, привикнал да командва, имаше представа от трудностите, пред които вероятно щеше да се изправи? Бурж не бе много сигурен в това.

— Ще отнеме ли много време получаването на развода? — попита Етиен.

Щом Бурж не бе казал, че е невъзможен, значи беше възможен. А ако бе отсъдил, че е невъзможен, тогава Етиен просто щеше да си намери друг адвокат.

— Братът на херцогинята е министър на правосъдието. Много неприятен факт.

Младият адвокат се приведе напред, като че искайки да подчертае този факт.

— Със сигурност само една спънка.

— Огромна. Но — добави Фелисиен със самообладание, необичайно за младостта му, — не непреодолима.

— Колко дълго? — повтори въпроса си херцогът.

— Това зависи от херцогинята. Била против ли казахте?

— Така каза. Лично аз мисля, че си има своята цена. Казах й, че само трябва да ми я каже.

„Жената, за която е толкова нетърпелив да се ожени, трябва да е наистина необикновена — помисли си Фелисиен, — или може би е бременна.“ Познаваше херцога само по думите на другите и знаеше, че никога досега не бе изявявал желание да се жени за нито една от многобройните си любовници.

— Имаме ли някакви притеснения относно… времето?

Етиен се усмихна на деликатното запитване.

— Нищо друго, освен егоистичното ми желание да се оженя отново.

— Естествено си давате сметка, че дамата, за която желаете да се ожените, не може да бъде призната за съучастник при разрешаването на развода или законът ще забрани да се ожените за нея.

— В такъв случай ще трябва да се погрижете името й да не се споменава.

Херцогът говореше с типична патрицианска самоувереност.

„Колко хубаво би било — помисли си Фелисиен, — ако законите можеха да бъдат управлявани така лесно.“

— Предлагам първо да поговорим с адвоката на херцогинята… като встъпителна процедура.

— Старият Летев ще бъде скандализиран.

— Това значи ли, че не си е взела друг адвокат за случая?

— Последния път, когато говорих с нея — вчера, тя помисли, че въпросът ще се уреди помежду ни. Първо можете да поговорите с Летев, ако желаете. Не знам как се процедира в подобни… случаи, но може би, ако разговаряте с нея, преди да се е намесило семейството й, би могла да сподели на четири очи желанията си. Готов съм да изпълня всяка нейна молба, с изключение на една.

„Херцогът е потаен както повечето представители на своята класа“ — отбеляза за себе си Бурж. Знаеше със сигурност, че ако имаше възможност, херцогът щеше да избегне днешната им среща. Но в бъдещите преговори със съпругата му, която очевидно не желаеше да се развежда, добрите обноски и възпитание на херцога несъмнено щяха да бъдат подложени на сериозно изпитание. Като първа крачка към подготовката му за това, което го очакваше, Фелисиен заяви:

— Това ще ви струва скъпо, както материално, така и морално. Но вие го знаете.

— Надявам се умението ви да ни предпази от второто — както мен, така и Изабел. Колкото до материалната страна, това не ме притеснява.

— Вие сте готов да се съгласите с всички нейни изисквания, така ли? Това, разбира се, не е нужно. Законът е създаден по такъв начин, че да се грижи преди всичко за вашите, а не нейните права върху имуществото. Стига да успеем да се справим с всевъзможните юридически маневри, които семейството й сигурно ще пусне в ход. Както сигурно сте си дали сметка, семейството й е най-големият проблем.

— Моята най-голяма пречка, искате да кажете.

— При положение, че брат й е министър на правосъдието, а братовчед й — архиепископ на Париж, тя, за съжаление, има на своя страна изключителна стратегическа поддръжка. Виж, ако брат й бе министър на вътрешните работи или на търговията — повдигна рамене Бруж, — съдиите нямаше да бъдат чак толкова благосклонни към нея.

— Но тъй като са назначени…

— Наистина нещастно стечение на обстоятелствата.

— Предлагам първо да поговорите с Изабел. — Етиен се поколеба за момент. — Ако се съгласи да ви приеме. — Той премигна два-три пъти. — Съжалявам, Изабел е член на древна фамилия, привърженичка на стария режим, която все още се съпротивлява на съвременната действителност, рожба на Революцията.

— А богатството им е дало възможност да го сторят. — В гласа на Бурж се усещаше сарказъм. — Непременно ще се опитам да се срещна с нея, господин херцог.

 

 

На Фелисиен му се бе налагало и преди да се разправя с аристократи с реакционни разбирания като Изабел, така че това не беше нещо ново за него. Затова, когато уреждаше срещата си със секретаря на херцогинята, той завоалира действителната причина с някакво благотворително тържество, в което участваше Изабел.

Два дена по-късно, една сутрин, тя го очакваше до бюрото в стаята си за посетители, когато го поканиха да влезе при нея. Въпреки миниатюрните си размери, Изабел представляваше доста внушителна фигура.

— Нямах представа, господин Бурж, че сте ангажиран от манастира на кармелитките.

Намекваше, че за тях щеше да е по-добре да са имали основателни причини да постъпят така, както и той, за да се осмелят да я безпокоят.

— Не съм дошъл заради кармелитките.

Тъй като тя се присегна към звънеца, той добави:

— Господин херцогът ме натовари да ви предложа да изберете това, което желаете от неговата собственост.

Лакомията възпря ръката й.

— Вече притежавам собствеността му.

— Не е точно така, госпожо херцогиньо. Не и от законова гледна точка.

Според закона Етиен бе единствен управител както на своите имоти, така и на тези, дадени в зестра на съпругата му. Фелисиен се приближи една крачка към бюрото. Сега ги разделяха само три-четири метра, така че двамата се изгледаха преценяващо.

„Шивачът му е Криг. Очевидно е натрупал солидно богатство, защитавайки парижките търговци. Носи дълга коса като някой актьор.“ После, водена от предразсъдъците на нейната класа, очите й се насочиха към ноктите му.

— Няма никаква мръсотия по тях, мадам — отвърна хладнокръвно младият мъж, привикнал от години да бъде оглеждан от разни богаташи на много по-ниско интелектуално ниво от него. — Остана назад, в Лоар-е-Се. А камериерът ми е безупречен.

Никога досега не я бе виждал от толкова близко разстояние, въпреки че понякога посещаваха едни и същи места. Отблизо изглеждаше по-дребна, изключително добре поддържана и имаше очи като на хищна птица.

— Мръсотията никога не остава отзад, господин Бурж.

Всичките му успехи и упоритият му труд бяха зачеркнати с едно изречение.

— Може да уведомите херцога, че визитата ви е минала неуспешно. Членовете на семейство Монтини не се развеждат.

Този път тя опъна връвта на звънеца с всичка сила.

Херцогиня дьо Век бе олицетворение на всички неприятни качества на аристокрацията. Арогантна, груба, отнасяше се непочтително към всички, родени извън строго пазената територия на фамилиите на стария режим. Тя искрено вярваше в божествените права, отредени за нея и подобните й.

— Препоръчвам ви да си намерите адвокат, госпожо херцогиньо.

Погледът му обхождаше позлатената, богато декорирана стая, т.нар. „малък салон“, предназначена за прием на най-близките й гости, достатъчно голяма да побере поне десетина семейства.

— Така че — добави със студена усмивка той, — да имате шансове да запазите поне тази собственост.

Знаеше как да се поклони. Беше наемал най-добрите учители по държание в обществото, но не се поклони на съпругата на херцог дьо Век. Всъщност, за първи път в живота си, си позволи да покаже гнева си.

— Херцогът изгаря от нетърпение да се разведе — каза той, подтикван от яда, с който мислеше, че се е преборил отдавна, — така че предайте на Летев, че ще действаме експедитивно.

Изабел седеше зад бюрото си и пишеше, като че Бурж не съществуваше. Не отвърна нищо, сякаш изобщо не го беше чула.

„Как е търпял толкова дълго подобна жена херцог дьо Век“ — почуди се Фелисиен и се обърна, дочул някакъв слаб звук. Вратата на салона бе отворена и застаналият до нея лакей очакваше излизането му. „Тя очевидно не е способна на състрадание.“

Гневът му, остатък от миналото, не го остави дълго след утринното му посещение. Дори през нощта, след часове, запълнени с различни правни процедури, които вървяха повече от успешно, след вечерята и посещението на театър, неприятният спомен продължаваше да го измъчва. Беше го накарала да се почувства отново отчаяно беден. Под нейното ниво. Незаслужаващ вниманието й.

Херцогиня дьо Век си бе създала в негово лице непримирим враг.