Тържеството по повод рождения ден на краля бе голямо събитие в аристократичния свят на представители на старите благороднически фамилии, новите титли и богатства с всякаква възраст. Макар и заточен в Англия, Луи Филип, граф дьо Пари, претендент за трона, известен сред роялистките кръгове като Филип VII, беше главната тема за разговор на привържениците на всякакви политически възгледи: роялисти, клерикали, хора от армията, недоволни републиканци, бонапартисти. Всички те се надяваха, по различни причини, да свалят Републиката. А Луи Филип, все още, двайсет години след обявяването на Републиката, защитаваше правото си на трона, беше като катализатор за всички тези фракции.

Херцог дьо Век, макар и политически доста далеч от реакционната десница, беше задължен да присъства не само поради близкото си семейно родство, а и защото вече бе обещал да присъства.

Аделаид се опитваше да придума Дейзи.

— Ако никога не си виждала двора на претендента, спектакълът много ще ти хареса. Да вземем само роклите — от тях дъхът ти секва — добави тя, — а странният асортимент от политически фигури става причина за зараждането на очарователни любовни връзки. След фиаското на Буланже преди една година, започнаха да се създават нови връзки. Някои от министрите могат да ти бъдат от полза.

Дейзи не възнамеряваше да отиде, въпреки настояването на Аделаид, че подобни церемонии и пищност заслужават да се видят поне веднъж в живота. Въпреки честите си посещения в Европа, след като бе заживяла с баща си Хейзард, пътуванията им в чужбина бяха винаги свързани със семейните дела. Дейзи никога не бе чувствала особено разположение към блясъка на висшето общество. Естествените й предпочитания клоняха към по-скромни приятелства. Днес обаче може би не само увещанията на домакинята й я бяха убедили да присъства на тържеството по повод рождения ден на краля. Може би се бе съгласила най-вече с надеждата, че там ще види херцог дьо Век.

„Каква детинщина — мислеше си младата жена, докато закопчаваше странните перлени обеци на ушите си, — като че ли ще мога да го видя сред тълпата, която според Аделаид ще присъства там. Като че ли трябва да се държа като девойка, готова на всичко, само за да зърне любимия си.“ Държеше се като влюбена, нещо напълно нехарактерно за нея и пагубно за отношенията й с човек като херцог дьо Век, известен с безчувствеността си към влюбените жени. Беше й казал само едно „благодаря“ на разделяне, нищо повече.

И въпреки всичко, тя отиде.

Оглеждаше тълпата нетърпеливо и неспокойно…

Но не, за разлика от повечето хора, за да зърне дебелия син и наследник на претендента.

Мъжът, когото търсеше, беше строен и мускулест.

И истинско съвършенство в леглото.

Не беше възможно времето да е по-хубаво за случая, температурата беше идеална, слънцето топлеше нежно земята, лекият ветрец развяваше панделите по шапките на дамите. Градините на Пале Орлеан омайваха с цветовете и уханията си, с живописната картина на разцъфнали дървета и храсти. Всичко беше в цветя, във въздуха се носеше главозамайващ аромат на рози и жасмин, примесен с този на люляк, момина сълза и магнолия.

Тенти в красиви пастелни тонове приютяваха истински рог на изобилието от храна и напитки за гостите. Сред тълпата се движеше истинска армия от слуги, предлагаща леденостудено шампанско. Опитвайки се да не обръща внимание на нервността си, а на приятното топло време и на удоволствието от студеното шампанско, Дейзи бе започнала третата си чаша, когато фанфарите обявиха появата на кралското семейство. Заедно с Аделаид, Валентин и няколко приятели, тя обърна глава по посока на звука.

Тълпата от гости се раздели на две, за да даде път на кралската процесия, която се движеше към обсипаната с цветя естрада в средата на безупречно поддържана и аранжирана розова градина. Вълна от шепот последва движещата се групичка с кралска кръв във вените, вдигнаха се за поздрав чаши, разнесоха се приветствени възгласи. Единственото, което успяваше да види Дейзи обаче, така притисната от тълпата, бе посоката, в която се движеше процесията.

Беше поднесла чашата с шампанско към устните си, когато дебелата жена пред нея мръдна леко встрани и това даде възможност на мис Блек най-после да види нещо. Внезапно мъжът, заради когото бе дошла тук, се озова пред погледа й.

Херцогът бе най-високият от присъстващите върху естрадата, по-висок с една глава от топчестия Орлеански херцог с буржоазен вид. До облечения в униформа Етиен, чиято широка гръд беше накичена с медали и ордени, стояха дребна руса жена и чернокосо момиче. До момичето имаше двама мъже, единият несъмнено бе нейният близнак, висок като баща си. Жоли и Жустен, разбра веднага Дейзи. Снимките им висяха навсякъде по стените на спалнята му в Колсек. Светлокосият мъж вероятно беше съпругът на Жоли.

А в ръцете си херцогът държеше своя внук, който бе толкова рус, колкото дядо му — чернокос. Бялото костюмче на момченцето бе в ярък контраст с черния тоалет на Етиен. Човек трудно можеше да си представи по-противоречива картина — не само в резултат на различието в цветовете на кожата, косите и дрехите им, но и поради контраста между златно-розовата невинност на пълното детенце и мрачната елегантност на херцога. Дейзи забеляза също така, че Ектор бе единственото дете, присъстващо в кралската процесия — безспорно жест към слабостта на херцога.

Дребната блондинка, несъмнено Изабел, се извърна и, като се протегна нагоре, постави ръка на рамото на съпруга си и зашепна нещо в ухото му. Когато свърши, се усмихна. В отговор херцогът само кимна леко.

„Е, поне не отвърна на усмивката й“ — помисли Дейзи. Разсъждението й бе напълно безсмислено, базиращо се на идеята, че тя може да го накара да се усмихне, а съпругата му — не. Като че водеше някакъв вътрешен спор. Всичко това бяха глупости, естествено. За Етиен тя бе само едно преходно развлечение, начин за по-приятното прекарване на деня. Внезапно младата жена изпита огромна тъга.

В този момент дьо Век се усмихна на нещо, казано от внука му, чиято малка ръчичка премина по бронзовата му брадичка с толкова интимен и приятелски жест, че Дейзи изпита болка от ревност. Етиен се разсмя на глас и целуна меката розова бузка на Ектор.

Орлеанският херцог се обърна и го изгледа.

Заобиколилата ги тълпа така или иначе гледаше към Етиен Мартел, защото той беше несравнимо по-чаровен от флегматичния дебел наследник на трона. На някои от поканените ситуацията им изглеждаше изключително странна. Първо, присъствието на такова малко дете на церемонията, и второ — целувките и непринуденият смях пред цялата тази публика. Подобни мисли минаваха в главата само на хора, които познаваха херцога единствено по думите на другите. Тези, които имаха по-близки отношения с него, знаеха, че той почти винаги прави това, което му е приятно и че обожава внука си повече от всичко друго на света.

А гостите, които имаха или най-вече — бяха имали особено близки и интимни отношения с него, гости изключително от женски пол, знаеха, че не е нужно кой знае какво, за да накараш Етиен да се разсмее и още по-малко — за да те целуне. И не една от дамите потисна въздишката си, породена от ревнивото желание поне още веднъж да бъде обект на топлите му чувства.

Дейзи почистваше разляното върху корсажа на роклята й шампанско, когато Аделаид видя нанесените щети.

— Шампанското не оставя следи, скъпа. Ето, вземи си друга чаша. Горещината нараства.

— Благодаря ти, с удоволствие ще си взема — отвърна Дейзи и на един дъх пресуши предложената й чаша, усещайки, че се нуждае от съдържанието й.

— Не е ли прекрасен Ектор? — продължи да говори Аделаид, без да забелязва неразположението на събеседничката си.

— Не съм забелязала — излъга тя. — Орлеанският херцог е по-малко величествен, отколкото очаквах.

— Бедничкият е по-малко от всичко, което може да очаква човек — отбеляза философски домакинята й, — но все пак е наследник на рода на Бурбоните.

Дейзи само сви рамене по повод не особено многото достойнства на младия претендент за короната, както постъпваха и враждуващите фракции в Националната асамблея. Мнозинството представители в Парламента рядко постигаше съгласие по какъвто и да е въпрос, но беше единодушно по повод на това, че Франция не се нуждае от Луи Филип.

— Валентин — обърна се към съпруга си тя, — ще ходим ли в семейство дьо Век тази вечер?

— Както кажеш.

Аделаид погледна Дейзи.

— Ще дойдеш ли?

— Не, благодаря — отвърна припряно запитаната и тъй като не се сети за по-убедително извинение, потърси помощ във времето. — Започвам да се чувствам зле от тази горещина.

— Отел дьо Век е много прохладен. Построен е още през Средновековието и стените му са дебели почти два метра. Така че там горещината няма да бъде проблем.

Главата на Дейзи беше абсолютно празна — никакво приемливо оправдание не й идваше наум.

— Предпочитам да не идвам — чу се да отговаря не особено любезно тя и стомахът й се сви от неудобство.

Когато Аделаид присви леко устни, събеседничката й напрегнато зачака поредния въпрос. Аделаид обаче само кимна и рече:

— Никога не съм харесвала Изабел. Защо вместо в дома й да не отидем заедно на реката? Валентин ще ни закара с лодка надолу до Колсек — усмихна се на Дейзи тя. — Ще бъде чудесно, нали?

Младата жена действително не се чувстваше добре. Шампанското, горещото слънце и копнежът по Етиен, взети заедно, бяха истинско изпитание за нервите й. Ако се оправдаеше с неразположението си обаче, щяха да погледнат на твърдението й или като на изключително слаба лъжа, която щеше да привлече към нея внимание, от което най-малко се нуждаеше, или пък щеше да бъде отрупана със съчувствие, което също така предпочиташе да избегне.

— Утре рано сутринта трябва да се срещна с министъра на правосъдието — каза тя. — Мисля да си легна рано.

— Сигурна ли си?

Аделаид беше олицетворение на съвършената домакиня, съзнаваща, че желанията на гостенката й трябва да бъдат от първостепенно значение.

— Искаш ли да остана да ти правя компания?

— Не! — Смутена, Дейзи веднага омекоти гласа си и продължи с по-учтив тон: — Моля те, иди без мен, Аделаид. Знам колко красива може да бъде реката по това време на годината.

Собственият й опит казваше, че е истински рай.

Дейзи прекара неспокойна нощ, непрекъснато се въртеше и се мяташе в леглото си, в съзнанието й се сменяха неспирно безполезни спомени и копнежи. Неведнъж през дългите безсънни часове тя се опита да освободи главата си от тях, определяйки ги като нелепи и комични. Не само че не трябваше да губи времето си с безсмислени желания, свързани с херцог дьо Век, ами и трябваше добре да се наспи, защото на другия ден щеше да има нужда от всичката си дипломатичност и съобразителност, за да стигне до някакво споразумение с министъра, който досега бе оставил без отговор молбите й да ускори правните процедури.

Мозъкът обаче не се подчиняваше на волята й, чувствата й бяха по-силни от логиката. За какво ли мислеше сега Етиен? Мислеше ли за нея? Беше ли възможно да я сънува тази нощ? От подобен род бяха копнежите й. По-прагматичните й размисли се състояха от въпроси като „къде и с кого беше той сега?“. Те пък, от своя страна, неизменно водеха до пристъп на ревност, който тя се опитваше да потуши. Но само миг по-късно я връхлитаха нови варианти и комбинации от предишните образи и въпроси: Дали бе изпитал същата наслада като нея от дните, прекарани в Колсек? Така изглеждаше. Никога преди това не бе водил жена там. Това все пак означаваше нещо. Дали щеше да й се обади пак, дали му липсваше, възможно ли беше никога повече да не я потърси, колко жени бяха преминали през живота му през последните двайсет години? Беше споменал, че тази година навършва четиридесет.

При следващия удар на сърцето си младата жена заклейми страстта си като истинско умопомрачение, с което трябва да се пребори, моментна нестабилност на съзнанието, която трябва да отстрани. Нито един мъж досега не бе оказвал подобно влияние върху й, а не можеше да се каже, че й бяха липсвали обожатели. Дори само семейните богатства — беше достатъчно реалистично настроена, за да си го признае, бяха привлекли повече ухажори, отколкото имаше желание да приеме. Съзнаваше и красотата си с обективност, произлизаща от погледите в мъжките очи.

Уморена и раздразнена след безсънната нощ, тя ядосано реши, докато изгряващото слънце боядисваше в розово небето, че настоящото умопомрачение щеше да попречи на доброто изпълнение на професионалните й задължения и дори на бъдещето й. Ярката утринна светлина я настройваше на по-разумна вълна. Времето, откакто не бе изпитвала върху себе си магията, излъчвана от великолепния херцог се увеличаваше и Дейзи реши да гледа на срещата си с Етиен в Колсек като на приятно и поучително преживяване. Нищо повече.

При всяко положение не бе разумно да отделя прекалено много мисли на любовта.

Още по-неразумно бе да използва думата „любов“ в романтичния й смисъл, когато мислеше за херцог дьо Век.

Практичната Дейзи в нея не можеше да се съгласи, че една жена трябва да изгуби ума си, само защото някакъв мъж е бил нежен, страстен и непреодолимо красив. Подобно безумие беше връх на абсурдността, реши тя и звънна за утринната си чаша какао, отново постигнала контрол над мислите си.

Това, което я интересуваше в момента, бе как да подходи към министъра на правосъдието, граф дьо Монтини, след като най-после отдавна исканата среща й бе обещана. Дори Аделаид се бе изненадала предишния ден, когато бе пристигнало съобщението. Според нея, молбата на Дейзи е била изпълнена само вследствие влиянието на някоя важна особа.

— Може би графът най-после е разбрал, че е безполезно да продължава да ми пречи — бе разсъдила на глас младата американка, която в крайна сметка, благодарение на упорството си, винаги получаваше онова, което желаеше. — Настойчивостта ми е имала ефект.

— Възможно е — бе измърморила Аделаид, която очевидно все още не бе убедена в това.

Познаваше Шарл от детството си. Той беше типичен бюрократ, на който можеше да се повлияе единствено чрез властта и политиката, но не и с гола настоятелност. Тя обаче запази тези цинични мисли за себе си. В много отношения Дейзи бе наивна и незапозната с византийските машинации на френските политици.

— Облечи морскосинята си рокля, Дейзи — рече вместо това тя. — Шарл е луд по синьото.

Не се наложи да чака в приемната, както я бяха предупредили, че става най-често, а незабавно бе въведена в кабинета на министъра от някакъв младеж с безупречни маниери, който изчезна веднага след това.

Стаята бе огромна, построена от Краля Слънце с типичното му предпочитание към великолепието. Прозорците, стигащи от пода до тавана, с облечени в син атлаз рамки, гледаха към площад Вандом, таванът бе украсен със златни листа, върху паркета бяха застлани изключително красиви и скъпи килими, тапицерията бе без изключение издържана в зелено и (Аделаид се бе оказала права) морскосиньо, а размерите на мебелите бяха внушителни, в синхрон с тези на помещението.

Министърът прекоси цялото постлано с пищни килими пространство до вратата, за да я поздрави още при влизането й.

— Добро утро, госпожице Блек. За мен е истинско удоволствие да се запозная най-после с вас. Моите извинения, че не откликнах по-рано на молбите ви. Страхувам се, че секретарят ми е още нов. — Вдигна за момент укорително вежди, преди да възвърне усмивката си. — И не толкова експедитивен, колкото бих желал.

Когато хвана ръката й и се наведе набързо над нея, Дейзи видя, че не бе висок — двамата бяха еднакви на ръст.

— Чест е за мен, госпожице Блек, да се запозная с жена-адвокат — добави приветливо той.

— Благодаря ви, сър — отвърна не по-малко вежливо младата жена, скривайки изненадата си от сърдечното посрещане.

Бяха я предупредили не само, че ще й се наложи да почака дълго, а и за факта, че господин графът не е сред привържениците на движението за женско равенство.

— Благодарна съм ви, че отделихте време за мен.

— А сега ми кажете — продължи той, докато я съпровождаше към столовете край прозореца, — какво мога да сторя за вас. Разбрах, че сте зълва на очарователната Емпрес, графиня дьо Джордан.

Четири стола с високи облегалки бяха наредени край кръгла маса, на която бе сервиран чай. Усмивката все още не напускаше лицето на министъра. Беше поръчал чай в нейна чест. „Колко мило от негова страна“ — помисли Дейзи, забравила доскорошното си раздразнение.

— Тук съм, както може би вече знаете, за да се погрижа името на новородената дъщеря на Емпрес да бъде включено в регистрите на фамилните имения, което ще осигури наследяването им. Напълно рутинна процедура — усмихна се леко тя, — но ще ви бъда благодарна, ако можете да направите нещо за нейното ускоряване. Понякога се губи доста време заради разни бюрократични усложнения.

Тя дипломатично пропусна да спомене, че той беше една от най-големите пречки.

— Няма проблеми, госпожице. Абсолютно никакви проблеми — увери я той с почти подмазвачески тон. — Смятайте го за уредено.

Думите му я учудиха за пореден път, защото граф дьо Монтини бе известен с отлаганията и протаканията си, а току-що й бе обещал да изпълни всичко, което тя напразно се опитваше да свърши вече от няколко седмици.

— Искате ли чай? — попита той, като посочи към масата с подредени отгоре й сребърен чаен сервиз и различни, подходящи за случая сладкиши.

— Да, благодаря. Колко мило от ваша страна — отвърна вежливо Дейзи.

— Вече се познавате със зет ми, доколкото знам — каза все така сърдечно господин министърът, докато се приближаваха към столовете.

В този момент херцог дьо Век стана от облицования в зелена дамаска стол, който до този момент го скриваше от погледите им.

— Добро утро, госпожице Блек — поздрави я много тихо той. — Изглеждате прекрасно.

И той бавно огледа строго скроената копринена рокля, преди да спре очи върху смаяното й лице. Дейзи едва успя да се сдържи да не извика от изненада. Веднага разбра на какво се дължеше изключителната услужливост на министъра и отвърна, както се надяваше, със същия небрежен тон като херцога.

— Добро утро, господин херцог. Вчера се насладих на тържеството по случай рождения ден на краля.

— Значи сте била там.

— За кратко.

— Винаги има страшно много народ.

— Но е поучително.

Наблюдавайки гостите си с проницателния поглед на професионален дипломат, граф дьо Монтини се почувства очарован от разменените помежду им думи. Етиен криеше възбудата си под привидно безлични коментари, а госпожицата имаше още по-малко опит в изкуството на заблудата. Бяха ядосани един на друг или може би — на себе си, тази тънкост му убягваше. Той обаче със сигурност щеше да помогне с каквото може на дамата. Етиен беше заинтригуван от нея, очевидно повече от заинтригуван. Това беше нещо необичайно за отегчения му от света зет. И тъй като дьо Век му бе правил много услуги, щеше да му бъде приятно да се отплати за тях по такъв чудесен начин.

— Моля, заповядайте, седнете — посочи с жест към столовете той и започна да налива чая. — А сега ми обяснете, госпожице — каза вежливо той, като подаде на Дейзи почти прозрачната порцеланова чаша, щедро украсена със злато, — какво точно желаете да сторя.

Трябваше да бъде доволна, че всичко се очертаваше да стане толкова лесно, че й бяха предложили цялата процедура на сребърен поднос, подобно на сладкишите на масата. Единственото, което се искаше от нея, бе да каже „искам това и това“… Всички обременителни правни процедури бяха пометени по команда на херцога.

Обсъдиха подробностите делово. Повикаха секретаря на министъра, за да се погрижи за точната последователност и за особеностите: с кого трябваше да се видят, какви печати бяха нужни, решението на кои съдии се изискваше и след по-малко от час министърът ги изпращаше с приветлива усмивка на лицето и сърдечни уверения, че ще се погрижи незабавно за всичко.

— Благодаря, Шарл — заяви тихо херцог дьо Век на раздяла.

Участието му в обсъждането на проблема се бе ограничило до редки, сдържани предложения.

— Скоро ще трябва да отидем за риба. Моят пазач на дивеча ми съобщи, че сьомгата е в отлична форма.

— С най-голямо удоволствие — отвърна граф дьо Монтини. Гостоприемството на херцога в ловната му вила в Шотландия бе легендарно. — За мен бе удоволствие да се запознаем, госпожице — обърна се след това към Дейзи той. — Ако мога да ви помогна с нещо друго, не се колебайте да ми съобщите.

Беше прекалено любезен, за да добави: „Всяка любовница, на която Етиен държи, заслужава специалното ми отношение“. Но в действителност цялото му държание говореше точно това.

— Струва ми се, че трябва да ти благодаря — произнесе сдържано малко по-късно младата жена, докато двамата с херцога се движеха по позлатените коридори, водещи към изхода.

— Не е необходимо — отвърна събеседникът й.

— Разбира се, че е — озъби се Дейзи. — Загубих повече от две седмици за нищо, в безплодна борба с бюрокрацията, а ти свърши цялата работа за по-малко от час.

— Шарл просто ми е задължен за някои услуги. Не е нужно да го приемаш лично.

— Мисля, че трябва да го приема лично — отговори разгорещено тя. — Шарл не прави това за всеки, нали така?

Скритото течение, образувано от личните връзки, това типично членуване в нещо подобно на мъжки клуб за размяна на услуги, беше причината за осъществяването на тази среща. Както и позицията й като настояща любовница на херцог дьо Век.

— Не търси нищо лошо в това, Дейзи — каза спокойно херцогът, опитвайки се да охлади гнева й. — Правил ми е услуги и преди, ще ми прави и за в бъдеще.

— За други от милионите ти любовници, искаш да кажеш. На мен така ми се струва.

— Не, не е така.

— Моля те, Етиен, мога да преценя и сама — рече язвително тя.

Развърза панделите на бонето си и махна украсената с цветя шапка от главата си. Господи, как само мразеше бонетата, точно както мразеше и социалните ограничения, които изискваха мъжко влияние, мъжка власт, изречена от устата на мъж команда, преди да може да стане и дума за правосъдие.

— Исках да помогна. Съжалявам, ако съм те раздразнил с нещо.

— Целият ти живот ме дразни — сряза го Дейзи.

Той не се поддаде на гнева й.

— Понякога съм съгласен с теб — рече простичко.

Тази сутрин изглеждаше много млад в бричовете си за езда и финия вълнен жакет. „Типично по кралски — помисли си младата жена, — не намерил за необходимо да се облече по подходящ начин за срещата си с един от министрите на Франция.“

Приближаваха изхода на министерството.

— Ела в моята карета — предложи той.

— Не.

— Освободих екипажа, с който дойде.

— Ще си наема файтон — отвърна тя, ядосана от поредния пример за арогантността му. — Нямаше право да правиш това и ще ти бъда благодарна, ако не ми правиш повече услуги. Не искам услугите ти, не искам да пътувам заедно с теб, предпочитам никога повече да не те виждам.

По времето, когато наближиха изхода, гласът й вече звучеше доста силно. Сърдеше му се за огромната власт, за разбиращия поглед в очите на Шарл, но най-вече за непреодолимото привличане, което изпитваше към най-скандалния поклонник на жените в Париж. Не искаше да падне безпомощна в обятията му, подобно на всички останали жени в живота му. А той нямаше право да изглежда толкова красив и привлекателен, като някой фермер, връщащ се от утринната си езда, като проклетата свежа роса по розите.

— Недей — каза тихо Етиен, като хвана ръката й, за да я възпре.

— Недей какво? — попита тя, борейки се с желанието си да го прегърне тук, на централното стълбище на Министерството на правосъдието.

— Не ми причинявай това — промълви едва чуто той.

— Не знам за какво говориш — отвърна безмилостно тя.

— Снощи не съм спал.

— Добре.

„Сега вече знаеш какво значи това“ — искаше й се да добави.

— Не беше добре.

Ръката му все още държеше нейната, очите му, които търсеха нейните, горяха.

— Минавах с каретата край дома на Аделаид.

— Аз спях — отвърна припряно младата жена.

— Така ли?

Гласът му едва се чуваше.

— Да, не… от време на време… не. Изобщо. Нито минута. Доволен ли си сега?

Гласът й беше сърдит, в тъмните й очи проблясваха гневни сълзи. Той я вдигна на ръце, без да се интересува нито за своята, нито за нейната репутация, нито пък за тази на Шарл. Пред очите на зяпналите хора я понесе надолу по пълните с народ стъпала на Министерството на правосъдието, настани я в чакащата ги карета, каза едно лаконично „Колсек“ на Гийом, качи се на свой ред, затръшна вратата и спусна щорите на вратите.

— Не ми пука, дори да започнеш да викаш.

Гласът му се бе превърнал в тихо ръмжене. Отметна с рязко, грубо движение настрани полите и фустите й.

— Не ми пука, а и Гийом няма да спре. Възнамерявам сериозно, когато стигнем в Колсек, да те заключа там, за да те имам само за себе си.

— Не можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш — отвърна разгорещено Дейзи, борейки се с ръцете и тежестта на тялото му, докато той я притискаше към покритата с кадифе мека седалка.

— Аз не искам всяка жена — рече дрезгаво той, а пръстите му вече бяха върху копчетата на корсажа й. — Искам теб.

— За колко дълго, дявол да те вземе! — извика младата жена, като го блъсна по гърдите с всичка сила, като за момент се запита какво ли си мислеше Гийом, тъй като каретата се полюляваше от тежестта и борбата им, а ядосаните им думи се носеха из въздуха.

— Завинаги, дявол да те вземе! — извика в отговор херцогът и сграбчи ръцете й, преди да успее да издере лицето му.

Дейзи незабавно притихна под него.

— Не ти вярвам — прошепна тя.

Етиен пусна китките й, обхвана с длани главата й, не нежно, а буйно, така че тя усети силата, която се криеше в тях и напрежението на тялото му.

— Аз сам не си вярвам — отвърна дрезгаво той, — но е така и не знам какво, по дяволите, ще правя.

— Утре или следващата седмица… наистина не знам какво ще правя — изръмжа тихо Етиен малко по-късно.

Зелените му очи я гледаха пламенно и настойчиво. После се усмихна доста по-уверено.

— Колкото до сега, веднага… знам добре.

— Не можеш… няма да ти позволя…

Гласът на Дейзи прозвуча рязко. Натискаше го с всичка сила по гърдите. Усилието, което полагаше, беше очевидно по напрежението в ставите на китките й и по червенината на бузите й. Младият мъж повдигна едната си вежда.

— Не мога? Няма?

Думите на херцога бяха само един дъх. И този път усмивката му беше студена.

— Ако бях в друго състояние, госпожице… някое — той затвори за момент очи и пое въздух, опитвайки да се поуспокои, — някое значително по-ненапрегнато от настоящото ми състояние… тогава може би думите ти щяха да окажат влияние върху джентълменския център в мозъка ми…

— Обаче…

В тази единствена дума на младата жена се съдържаше безкрайно презрение.

— Обаче…

Гласът на херцога, за разлика от нейния, прозвуча нежно, въпреки че това не можеше да се каже за ръцете, които все още държаха главата й. Те стискаха здраво, не й даваха да помръдне… в пълен контраст от мекия му тон.

— Върви по дяволите!

Младата жена започна отново да се бори с тежестта и ръцете му… както и със собствените си всепобеждаващи чувства. Как бе възможно да презира арогантността му, самонадеяността, целия му начин на живот, и въпреки това да го желае?

— Не можеш да имаш всичко, което желаеш! — запротестира разгорещено тя. — Правата на господарите са вече минало!

„Не е точно така“ — помисли си Етиен, припомнил си многобройните случаи, в които селяни от огромните му имения, водеха при него като дар дъщерите си. Струваше му се обаче, че моментът не беше подходящ да дискутира различията между разбиранията на Дейзи Блек и своите собствени по повод господарските права.

— Ще помогне ли, ако ти кажа, че те обичам до полуда… По дяволите!

Той също бе ядосан, но по малко по-различен начин от нея. Може би изпитваше по-голяма тъга от Дейзи, защото тя бе свободна, а той — женен.

— Ти не знаеш какво е любов — каза младата жена и буйно посегна, за да махне ръцете му от лицето си.

Може и да не знаеше, но това, което чувстваше сега, реагира болезнено на хапливата й забележка. Той незабавно отпусна ръце и я изгледа мълчаливо, проклинайки както нейната привлекателност, така и проклетото си желание.

— Прости ми — рече хладно той, надигна се от нея и седна на отсрещната седалка.

И двамата бяха задъхани, сърцата им препускаха лудо като каретата, в която се намираха. Единственият звук, който се чуваше, бе тежкото им дишане.

— Не съм някоя от твоите проститутки.

Изразяваше се по типичния за ядосаните жени начин, подчертавайки разликата в различните раси.

Беше разрошена, тежките черни коси се бяха пръснали по раменете й. Роклята й, изпомачкана и вдигната до бедрата й, предлагаше не по-малко изкусителна гледка. Херцогът, без да може да отдели поглед от златистата й кожа, за миг се подвоуми дали да не й обясни тънките разлики между една дама и една проститутка. Вместо това, с учудваща липса на топлина в гласа, каза:

— Толкова по-жалко.

И като кръстоса крака, мрачен и навъсен, се отпусна в ъгъла си.

— Върни ме.

Тонът й беше същата високомерна смесица от студенина и аристократичност, която му бе направила впечатление при срещата му с брат й. В култивирането на високомерността обаче, херцогът имаше преднина от цели хиляда години, така че той вдигна вежди по онзи едва забележим начин, развит и усъвършенстван от петдесет поколения, и рече:

— Не.

Успя да създаде впечатление, че се е настанил удобно в люлеещата се карета. В полумрака, създаден от спуснатите щори, очите им се срещнаха във вечното съперничество, старо като самото време… воля срещу воля и срещу решаващия фактор — чистата физическа сила.

— Баща ми ще те убие… или братята ми — произнесе със забележително спокойствие Дейзи.

— Брат ти вече ми го е казвал.

— Заради Емпрес.

Така, както се бе вкопчила в седалката, за да запази равновесие в люлеещата се карета, повдигането на раменете му не й се стори чак толкова драматично.

— Ще ти бъда много благодарна, Етиен, ако кажеш на Гийом да обърне и да ме заведе до дома на Аделаид.

И младата жена се опита да придърпа надолу полите на морскосинята си рокля, без да загуби равновесие в клатещата се карета.

— И можеш да кажеш на Гийом да не кара толкова бързо — добави тя с тона, с който гувернантката би смъмрила възпитаника си. — Така може да смаже някой.

Херцогът не отвърна нищо. Само се наклони напред и отново разкри бедрата й.

— Не е нужно да се срамуваш, Дейзи. Краката ти са — той спря за миг, а зелените му очи буквално поглъщаха голите й бедра, — много хубави…

Спря в мига, в който се готвеше да допълни: „и само мои“, защото тя не вярваше в господарските права. А и той сам съзнаваше доколко анахронистични бяха чувствата му.

— Етиен — присви черните си очи младата жена. — Аз не съм като другите.

И, прекалено сигурна в себе си, дори не покри това, което той току-що бе разкрил. Беше взела решението си и, независимо дали седеше облечена или разсъблечена пред него, това нямаше да промени нищо.

— Преиграваш.

— Аз не играя.

— Вече сме в хиляда осемстотин деветдесет и първа година, Етиен. Аз съм независима, богата, образована и поддържана от много влиятелно семейство. Не бъди глупав.

Той не помръдна, разположен все така отпуснато на седалката и Дейзи усети раздразнение — и от привидното му безгрижие, и от способността му кой знае как да не се влияе от друсането на бързо носещата се карета.

— Съпругата ти може би те очаква — добави с убийствен сарказъм тя, тъй като й се искаше, с типична женска хапливост, да му припомни за неговите задължения… както и да изкопчи някаква реакция от дяволски невъзмутимата му физиономия.

Етиен се усмихна, това, вярно, не беше реакцията, която бе очаквала, и рече с усмивка, която се усещаше и в гласа му:

— Тя отпътува за Довил тази сутрин.

— Мразя те.

Мразеше самоувереността му, мъжката му свобода, безразличието му.

— Не, не е вярно.

Най-много от всичко мразеше арогантността му, съзнанието, че никоя жена не би могла да го мрази. А едва тази сутрин бе разговарял със съпругата си… въпреки че така безпроблемно отричаше близостта помежду им, дявол да го вземе. Доколкото го познаваше, вероятно бе спал с нея снощи, след „техния“ прием.

— Оставила беше бележка на камериера ми. Не бях вкъщи, разбираш ли, и влюбен до уши като някой юноша, обикалях край къщата на Аделаид. Това достатъчно изчерпателен отговор на незададените ти въпроси ли е?

„Как е разбрал — учуди се тя, загледана в небрежната поза на силното му тяло, — че ревнувах при мисълта, че е спал с жена си.“ Дрехите му за езда бяха сиво-бежови, жакетът му — мек като кадифе, дългите му силни крака бяха обвити в гъвкав габардин, обутите му в ботуши стъпала бяха толкова близо до нейните в теснотията на каретата, че бе достатъчно само да протегне ръка и щеше да докосне лъскавата кожа. А тъмната му красота и меланхоличните, замислени очи я привличаха непреодолимо, като че й обещаваха рая.

— Нямам никакви въпроси — излъга Дейзи, — освен един.

Продължавайки да се бори с все по-горещите, надигащи се в тялото й усещания, тя непрекъснато си повтаряше, че той е изключително чувствен мъж… но не само с нея — с всяка жена.

— Кога ще ме върнеш у Аделаид?

Етиен само вдигна рамене — леко спокойно движение, едва забележимо, въпреки абсолютната му неподвижност.

— Ще видим — отвърна по кралски той, използвайки местоимението „ние“, макар да нямаше предвид, че решението ще бъде общо дело.

— „Ще видим“ ли? — Смъквайки полите и фустите си с решително движение, младата жена се наведе към него, вирнала надменно брадичка. — Имаш ли последно желание?

— Едва откакто те срещнах.

Отговорът му беше толкова спокоен, толкова нежен, толкова невъзмутим, че тя веднага промени посоката на спора. В момента силата не беше на нейна страна — намираше се в каретата на Етиен, карана от неговия кочияш към Колсек.

— Слушай — започна с разумен и типично адвокатски тон тя, — нека да обсъдим някои неща.

— Като например?

Гласът му прозвуча развеселено, неприятно и предизвикателно, но Дейзи имаше предостатъчно голям опит в тази област и се бе научила да не обръща внимание на предизвикателствата.

— Като например да се споразумеем за известен период от време, приемлив и за двама ни.

Етиен се разсмя.

— Период от време значи? — рече той. — Наистина ли?

Загледа се замислено в нея и стигна до извода, че или щеше да я има за вечни времена, или щеше да умре, опитвайки се да постигне целта си. Решението бе доста неразумно и напълно нехарактерно за човека, известен в цивилизования свят като страстен, но непостоянен любовник.

— Аз не се пазаря — отвърна спокойно той, — но все пак, ако се стигне до това, няма да се съглася на по-малко от едно хилядолетие, ако не може завинаги.

— Дръж се сериозно, Етиен. Нямам настроение за шеги.

— Наистина не се пазаря, скъпа. И не се шегувам.

— Това отвличане ли е?

— Не мисля така, но би могло и да бъде. Аз съм отстъпчив.

— Нямам намерение да падна в обятията ти като… всички останали.

— Ти, скъпа, си толкова далеч от… „всички останали“… че няма защо да се опасяваш от това… повярвай ми.

Говореше толкова тихо, че думите му едва достигаха до ушите й, въпреки малкото разстояние помежду им. След това внезапно се надигна с рязко, неспокойно движение, за да вдигне щорите. Прекрасните кожени щори се навиха нагоре с остро щракване, а коприненият им пискюл се залюля.

— Етиен…

Той не отговори. Може и да не я беше чул, защото гласът й бе едва доловим, а може и да беше погълнат от разкрилата се пред очите му гледка.

— Не знам какво да правя…

Този път вероятно я бе чул, защото обърна много бавно глава към нея, като че с нежелание се откъсваше от панорамата навън.

— В такъв случай ставаме двама — въздъхна тихо той.

— Искам нещо повече от цялото ти внимание в продължение на няколко часа, или, при положение, че си дълбоко обвързан, няколко дни или… колко? — Тъмните й очи го гледаха сериозно. — Няколко седмици? Виждаш ли, все пак съм подочула нещо.

— Не мисля да се извинявам за миналото си, но дори и да го сторех, това не би променило нищо. Иска ми се да можех да ти дам някакви гаранции. Ако ставаше въпрос за някой друг, бих го излъгал и бих му обещал всичко, което поиска. Сама виждаш колко съм объркан, след като не мога да постъпя и с теб така. Нещо повече — признавам си го. Все пак мога да ти кажа следното — ти си глътка свежест и красота в живота ми, даряваш ми радост, за чието съществуване не съм и предполагал. За първи път в живота си съм истински щастлив, но само когато съм с теб. Искам това чувство да продължи вечно. Искам да бъда с теб вечно. Но светът, а може би и аз сам съм се направил циник… Във всеки случай, мога да заявя… с удоволствие бих направил всичко, за да те задържа.

Приличаше на младеж, който кани на танц първата партньорка в живота си, толкова почтителен и изпълнен с уважение бе тонът му. За миг Дейзи не знаеше как да отговори на искреността му. В следващия момент откри, че разглежда внимателно лицето му. Може би просто беше по-умел от нея в изкуството на прелъстяването, в използването на всички средства, дори на лъжата, по-голям експерт в употребата на верния тон в подходящия момент за подходящата жена? Дали това просто не бе поредното потвърждение на репутацията му?

— По принцип не съм наивна или пък чак толкова неопитна.

Етиен се усмихна на думите й, защото тя беше най-интелигентната жена, която познаваше.

— Въпреки това откривам, че ми се иска да повярвам на току-що казаното от теб.

Незабавно му дойдоха наум цяла армия от всевъзможни очарователни отговори, защото беше усетил известна капитулация в признанието й, макар и да не бе заявена открито. Вместо това каза само едно простичко:

— Добре.

Тя бе от прекалено голямо значение за съществуването му, за да си позволи да използва банално очарователни фрази. Не беше сигурен как трябва да се държи и не смееше да рискува с някакъв съблазнителен отговор.

— „Добре“ ли? И нищо повече от най-популярния сред дамите парижанин? — Тя го оглеждаше критично, леко обидена. Простият му отговор я порази като прекалено самоуверен. — Не заслужава ли поне…

— Дейзи, моля те.

Лекият укор в гласа му беше примесен с желание, в това нямаше съмнение. Гневът й се изпари моментално и погледите им се срещнаха. Нейният беше пълен с разбиране.

— Този път това не е игра за теб, нали? — прошепна тя, изпълнена с необясними радост и страх.

Той вече значеше прекалено много за нея. Каква част от сърцето си щеше да посмее да погуби по мъж с неговата репутация, мъж, чието име се бе превърнало в нарицателно за разврат?

— Не.

— В такъв случай, започвам да се страхувам.

— Мога да променя това.

Очите му бяха истинско вълшебно зелено изкушение.

— Много ти е лесно на теб. Зная, че можеш, но аз съм по-практична, Етиен. Искам бъдеще извън спалнята ти.

Не знаеше какво да отвърне на това. И той искаше същото. Този факт обаче бе прекалено нов за него и все още не бе успял да мисли за това, как да постъпи с брака си.

— Ще говоря с Шарл.

— За какво, Етиен? Боже мой, като че той вече не знае повече, отколкото би ми се искало.

— За развод.

Шокът й бе очевиден, но миг по-късно реалността надделя.

— Толкова зелена ли ти изглеждам?

Не по-малко шокиран, на младия мъж му трябваше известно време, за да осмисли истинското значение на това, което бе изрекъл току-що. И още малко, за да осъзнае, че наистина го мислеше. А в следващия миг реши, че все пак дължеше на Изабел учтивостта да говори първо с нея.

— Не, скъпа, никой не би те объркал с неопитно дете.

Той се усмихна, чувствайки странно щастие от решението, което трябваше да вземе още преди години.

— Да не си пиян, Етиен?

Внезапно беше почнала да се пита, дали смайващото му поведение не беше резултат от алкохола. Почти не го познаваше, като се изключат двата дни, които бяха прекарали заедно. Семейството му беше старо колкото Франция. Това на Изабел — също. Бракът им беше доста продължителен. Херцог дьо Век й се струваше последният аристократ, който би нарушил една хилядолетна традиция.

— Донякъде.

— Знаех си.

Така, това бе разумно обяснение на лудостта му.

— Прекалено съм замаян от любов, за да бъда изискан.

— Ти си полудял.

— Вероятно.

— Благодаря — каза язвително Дейзи, изненадана от силното недоволство, което бяха предизвикали думите му.

— Хайде, реши се, скъпа — произнесе нежно Етиен.

Той беше олицетворение на мечтите на всяка жена и тя не можеше да не се съгласи, че бе обсебил и нейните мисли. Също така бе достатъчно честна, за да признае, че я бе дарил с удоволствие, което не бе изпитвала досега.

— Може би ще трябва да се върнем в самото начало. Признавам, че успя да ме очароваш.

Той се усмихна блажено. Тя се опита да не обръща внимание на този факт, опитвайки се да запази поне някакво подобие на нормалната си способност да разсъждава логично.

— Така че не виждам причина да не бъдем приятели, докато съм в Париж.

— Приятели?

Дълбокият му глас се бе превърнал в шепот. Дейзи пое малка глътка въздух, издиша и се осмели да срещне погледа му.

— В такъв случай — любовници. Така по-добре ли е?

— Много по-добре — отвърна Етиен.

— Защо е толкова трудно всичко това? — въздъхна младата жена.

— Мога да ти отговоря само от свое име — свързано е с факта, че те обичам. Това е за мен нещо напълно ново и непознато… и трябва да импровизирам.

— Не искам да се влюбвам. Особено пък в теб.

Той вдигна рамене, разбрал дилемата й. Преди да я срещне, той също не вярваше в любовта.

— Нека да ограничим отношенията си до чисто физическо привличане — предложи тя, като че това ограничаване на периметъра щеше да й даде сигурност.

— Както кажеш.

Той също беше практичен човек, а и никъде в миналото си не намираше опорни точки, които да му помогнат в новите чувства, в любовта, която изпитваше към Дейзи.

— Колко дълго ще стоиш в Париж?

— Най-много още един месец.

Почувства, че я заля гореща вълна на удоволствие при мисълта за „чисто физически“ контакти с херцога в продължение на цял месец.

— А може и само две седмици — добави тя, уплашена от необичайните си реакции.

— В такъв случай нямаме кой знае колко време — обяви той и се присегна, за да спусне отново щорите.

— Какво правиш?

Троснатият й въпрос накара херцога да я погледне с възможно най-невинния поглед на земята.

— Осигурявам известна интимност — обясни с любезна физиономия той, — за нашата чисто физическа връзка. — Устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — До Колсек има още половин час.

— Не мислех, че си толкова недодялан.

Неприятните нотки в гласа винаги й бяха служили добре в миналото.

— Скъпа, забравяш, че съм обиколил половин свят, яздейки кон. Свикнал съм с недодялаността. — Гласът му прозвуча развеселено. — Имаш ли нужда от помощ за корсета?

— Не нося корсет — сряза го младата жена, ядосана от непринудеността му и от неотразимото привличане, което изпитваше към чернокосия, силен мъж, разположил се удобно насреща й.

И още, защото той не бе отдал кой знае какво значение на дните, прекарани заедно, та да си спомня, че не носеше корсет. Несъмнено беше виждал прекалено много корсети в живота си.

— Прости ми. Това беше само една шега. Спомням си много добре.

— Изненадана съм — отвърна, все още сърдита, Дейзи, — че си способен да забелязваш индивидуалности сред цялото множество жени в живота ти. Или да си спомняш за вида дантела или финтифлюшките на тази или онази от тях.

— Прелъстяването е мое призвание от юношеските ми години — отговори той, като я предизвикваше умишлено заради удоволствието, което му доставяше яростната й, буйна реакция. — Гордея се с компетентността си в тази област.

— Така — отвърна разгорещено и възмутено младата жена, — промених мнението си. Да не си посмял да ме докоснеш, дявол да те вземе.

Гневът обаче само подпали още повече разгорещената кръв, течаща във вените й. Съзнанието й бе изпълнено с картини, в които „компетентният“ херцог дьо Век увеличаваше телесната й температура с няколко градуса.

— Говоря сериозно — каза тя, приличайки на капризно дете, — не ти е позволено да си играеш.

Тъй като херцогът наистина възнамеряваше да си играе, той не обърна внимание на сприхавите й думи, затова пък забеляза поруменелите й бузи и учестеното й дишане.

— Не си прави излишен труд — каза тя, когато Етиен започна да съблича жакета си, на което той отвърна:

— Това не е излишен труд. После ще те заведа да поплуваме, за да се разхладим.

Тя го гледаше, докато младият мъж събличаше жакета си и разкопчаваше бялата си ленена риза, без да бърза, в контраст със собствената й силна възбуда. Откри, че се премества възможно най-далеч от него, доколкото позволяваха твърде ограничените размери на каретата, когато той съблече ризата си. Широчината на раменете му бе наистина впечатляваща в това ограничено пространство, или по-скоро — възбуждаща. Не можеше да спре очите си, които обхождаха един по един силните му мускули, поддържани от полото и другите спортове, които практикуваше.

— Би ли искала да кажа на Гийом да позабави малко? — попита той.

Дейзи не отговори и той продължи:

— Ти си отраснала на гърба на коня, забравих това.

После се наведе, за да издърпа ботушите си за езда и ги постави под седалката си.

— Да не ни се пречкат — обясни Етиен, като че спътницата му го бе питала.

Баналните думи нямаха нищо общо с дивото му желание и само невероятният самоконтрол му позволяваше да се съблича така бавно и спокойно. Още преди срещата им в кабинета на Шарл, беше обсебен от мисълта да я люби отново и му беше много трудно да се държи привидно безразлично. Миналата нощ беше истинско изпитание за самообладанието му. На десетина пъти едва се бе удържал да не заблъска по входната врата на Аделаид.

— Може би ще бъде по-добре да се извиня предварително — каза той, докато се занимаваше с копчетата на панталона си.

— Казах „не“.

— След като каза „да“.

— И отказът ми няма ли да се зачете?

— Целуни ме и след това ще ти отговоря.

— Не искам да те целувам.

— Аз пък се побърках от желание да те целувам. Прояви снизхождение. Или пък ми покажи, че целувките ми те оставят безучастна и аз ще те върна в дома на Аделаид.

— Това конкурс ли е?

— Малък облог, мила моя.

Младият мъж протегна ръце и я взе в скута си, докато тя наум премисляше безсмислеността на съпротивата си. Беше я вдигнал от седалката й без никакво усилие. Щеше да бъде безсмислено да се бори с него. Много по-добре щеше да направи, ако остане безучастна към целувките му. Взела това решение, Дейзи студено вдигна глава и предложи устните си.

Без да се впечатлява от престорената й резервираност, защото усещаше горящото й тяло, херцогът пое малките й ръце в своите и внимателно ги сложи върху раменете си. Дейзи трябваше да положи усилие, за да не се поддаде на импулса да отдръпне дланите си от твърдите му като стомана мускули. Когато той се размърда, за да обърне тялото си по-добре към нейното, тя пое трескаво дъх, с надеждата да се успокои, докато мускулите му играеха под ръцете й. Спомняше си невероятно точно усещането за силното му стегнато тяло над и под нейното, как се движеше уверено и умело, как никой мъж преди това не бе успял да я докара до подобен оргазъм. Мразеше го заради майсторството му… заради неговата предизвикателност. Прелъстяването може и наистина да бе негово призвание, но тя беше обучавана от една шаманка от нейния клан и щеше да му устои. Знаеше начин за визуален умствен контрол и щеше да го използва сега.

Когато устните на херцога докоснаха нейните, в съзнанието й се появиха покритите със сняг планински вериги, оградили летния лагер. Когато разтвори устата й, тя видя мислено препускащите към високопланинските пасища коне. Притисна силно клепачи, когато езикът му бавно се доближи до нейния, като се опитваше да задържи създадения от съзнанието й пейзаж, роден от спомените за прекараните в планината лета.

Той я държеше здраво в обятията си. Единствената преграда между разгорещените им тела бе коприната на роклята и на долната й риза. Езикът му бавно се плъзна към вътрешността на устата й. Усещаше твърдостта на възбудения му член и откри, че си представя как той прониква бавно, също като езика му, в нея. Въпреки волята й, през тялото й премина тръпка от желание. Усетил реакцията й, той леко се повдигна, като същевременно натисна нежно раменете й. Дейзи отчаяно се опитваше да отклони съзнанието си от удоволствието, обземащо все по-силно сетивата й, но летните лагери и планинските пейзажи постепенно избледняваха пред страстта, която обземаше все по-силно центровете на удоволствието й.

— Не — прошепна тя и се опита да отблъсне тежкото му тяло. — Не.

Ръцете му обаче я държаха здраво, целувките му ставаха по-дълбоки и Етиен Мартел, херцог дьо Век и опитен любовник на красиви жени, пусна в ход цялото си майсторство. Не след дълго ръцете й се плъзнаха по раменете му, сякаш действаха по своя воля — това бе първата й капитулация пред желанието. В следващата секунда обаче, тъй като беше дъщеря на Хейзард Блек до мозъка на костите си, със силна воля като баща си и прекалено развито чувство за независимост, за да бъде просто следващото завоевание на херцога, тя отдръпна ръцете си рязко, като че се беше изгорила.

— Недей — запротестира младата жена, извивайки настрани устата си. — Не искам.

Етиен хвана лицето й в ръце, погледна я и каза много, много бавно:

— Обичам те, Дейзи Блек…

Пръстите му оставяха следи по кожата й.

— И никога досега — добави тихо той, — не съм казвал подобно нещо на друга жена.

Простите му думи улучиха разгорещеното й недоволство и недоверието й с непогрешима точност.

— Никога? — повтори тя.

Той отдръпна ръка от лицето й и поклати глава, после потръпна, като че предчувствайки надвисналото над главата му нещастие. Беше управлявал безупречно собствения си свят прекалено дълго, за да не разпознае настъпилия пълен хаос.

Дейзи се усмихна за първи път този ден, разбрала доколко шокиращо бе направеното от него признание.

— Аз също — рече с не по-малка простота тя. Черните й ресници потрепнаха леко, после погали леко с пръст устните му и добави подканващо: — Сигурно съм чакала теб.

Друга покана не му трябваше. Вече беше започнал да си мисли, че за първи път в живота си ще има жена против волята й. И без повече да се интересува от удобния свят, който бе разрушил в желанието си за тази жена, като че вековните аристократични традиции изведнъж бяха станали неуместни, той започна да я целува с неконтролируема, насъбрала се страст. След секунди вече я разсъбличаше като обезумял, а след още няколко мига, когато тя каза: „Побързай“, той изостави разсъбличането, махна от пътя си полите и фустите й и, проклинайки копчетата на панталона си, в следващия момент вече беше в нея, като че им оставаха само още няколко минути на тази земя.

Тя беше не по-малко обезумяла от него, полудяла от страст, също като него възбудена, ненаситна и буйна. Двамата се любеха с пламенна невъздържаност, докосваха се, усещаха се и се прегръщаха така, като че трескавото притежание и заслепяващата страст бяха потвърждение за любовта им. Най-после, с признанието си в любов, бяха получили разрешителното, даващо им право да задоволят желанието си един за друг. Препускащата карета ги мяташе и хвърляше насам-натам, собственото им препускане към върховното удоволствие беше не по-малко буйно. Както личеше и двамата не можеха повече нито да чакат, нито да дишат, нито пък да обърнат внимание на неудобното си положение.

— Миналата нощ беше много дълга… — прошепна Етиен и протегна ръце и крака, за да се подпре за момент, възпламенен до полуда от желанието да я притежава. — Едва се сдържах да не те притисна в обятията си пред Шарл. Ти си моя. — Гласът му се бе превърнал в тихо ръмжене, блестящите му зелени очи бяха пълни със сладострастие. — Моя — повтори дрезгаво той.

Широките му рамене се полюляваха от все по-бързите му движения. Държеше я здраво, като пленница, подчинена на страстта и желанието му, като я изпълваше докрай. Поклащането на препускащата карета създаваше допълнително, зашеметяващо приятно триене.

— Твоя — прошепна Дейзи, отдавайки без капка съжаление цялата си свободолюбива душа, приветствайки мъжа, обсебил мислите и възбудил сетивата й.

Вкопчена в него, младата жена посрещна дивата му, неконтролируема сила. И когато почувства дълбоко в себе си първите слаби конвулсии на настъпващия оргазъм, той очевидно разбра, синхронизирайки ритъма си с нея така съвършено, че тя извика. Удоволствието я заливаше на горещи вълни. Скоро той я последва и затвори очи, диво опиянен. Единственото, което имаше значение, бяха тези наелектризиращи усещания. Околният свят се разпадна, изчезна, всеки нерв и клетка егоистично бяха насочили вниманието единствено към себе си, нагрети до бяло от избухналите чувства.

Докато лежеше със затворени очи замечтана, унесена, Дейзи разбра, че представите й за удоволствие се бяха променили завинаги. Беше си дала сметка, че съществуваха степени и че настоящият й опит отстоеше на цели светлинни години от предидущия. „Колко е прекрасно“ — беше първата й мисъл. „И колко уязвим се чувства човек“ — реши в следващия миг тя. Херцогът се наведе, за да я целуне и когато клепачите й се повдигнаха при допира му, видя само красотата на очите му, а когато главата му се вдигна — обезоръжаващата му усмивка. Чувството за беззащитност, започнало се да се оформя в съзнанието й, се изпари под влияние на топлотата в усмивката му. Той я притежаваше все още, или може би — най-после и окончателно.

— Прекалено стар съм за това — усмихна се Етиен.

За последен път бе се любил в карета на петнайсетгодишна възраст.

— Прекалено си голям за това — прошепна Дейзи.

Усмивката й беше изпълнена с доволство.

„Може би причината е именно в това“ — помисли си дьо Век. На петнайсет години все още не беше достигнал сегашната си височина. Не, не, никога не беше помислял да се лиши от удобствата на леглото. Нямаше място нито за раменете, нито за краката му, забеляза сега Етиен, когато отново се бе върнал към действителността. Беше се подпрял на лакти, като същевременно се опитваше да предпази Дейзи от люлеенето на каретата.

— Ако продължаваш да ме изкушаваш — в очите му се мярнаха шеговити пламъчета, — ще трябва да поръчам по-голям екипаж. Не знам дали ще мога да се помръдна.

Тази карета определено не бе конструирана за любовни игри.

— Ти поне имаш избор дали да мръднеш или не — отбеляза Дейзи.

Тя все още беше здраво притисната под него. Очите му проблеснаха развеселени.

— Простете, госпожице… моята… непростима недодяланост.

Изглеждаше по момчешки очарователен с разбърканите си коси и шеговито гледащите я зелени очи, че младата жена внезапно изпита остра болка. Когато се разделеше с него, а това неминуемо трябваше да се случи, светът около нея щеше да потъне в мрак. И може би защото днешният ден вече бе изпълнен с прекалено много страст, или пък защото бе открила за първи път любовта, тя усети, че очите й се замъглиха от сълзи.

Етиен, който бе прекалено близо, за да не забележи това, реагира на мига:

— Скъпа — възкликна смаян, — какво има?

И той се размърда доста пъргаво за човек с изтръпнали, вцепенени крайници. Миг по-късно и двамата седяха на кадифената седалка. Той съчувствено бе допрял главата си до нейната.

— Кажи ми, миличка, и аз ще уредя нещата.

Беше твърдо решен, ако трябва да премести планини заради нея.

— Няма нищо за уреждане — прошепна Дейзи, мислейки колко несправедливо бяха постъпили боговете, поставяйки Етиен в свят с хиляди ограничения, със съпруга и семейство. — Прости ми. Обикновено не съм от емоционалните.

Последното, изречено с по-нормален тон, беше очевидно вярно. Тя наистина никога не се бе проявявала като емоционална личност. При тази мисъл сълзите й започнаха да текат още по-силно и да се плъзгат по бузите й.

Бърз като стрела, Етиен взе Дейзи в скута си и оправи якичката на роклята й с покровителствен, нежен жест, без да обръща внимание на безпорядъка в облеклото й. После внимателно докосна с пръст брадичката й и повдигна леко главата й.

— Ако не ми кажеш, не бих могъл да помогна.

Използваше същия тон, с който успокояваше Ектор.

— Не знам какво ми става — излъга тя.

— Не искам да те правя нещастна. Това е последното нещо на света, което бих желал да сторя.

— Не съм нещастна — прошепна тя, а по лицето й продължаваха да се стичат сълзи.

— Би могла да ме излъжеш нещо.

Дейзи направи опит да се усмихне. Със силно порозовелите си бузи, разрошените копринени коси и мокрите си ресници, тя изглеждаше съвсем почти като дете.

— Изглежда ще се наложи да сменям репертоара си — отметна кичур коса от челото й той.

— Не.

По-скоро отгатна, отколкото чу думите й.

— Поне с нещо не така емоционално. — Гласът му беше тих и дрезгав, с лек нюанс от привичната му закачливост.

— Не, недей.

Въпреки сълзите, младата жена си даваше сметка, че той бе отворил пред нея вратите към обещаната обетована земя.

— В такъв случай, може би ще ми се наложи да се науча да пресушавам с целувки сълзите ти?

Той се наведе и облиза търкулналата се сълза от бузата й. Усмивката й вече започваше да прилича на усмивка. Бе успяла да се съвземе и да постави граници между фантазията и желанията си от една страна, и действителността от друга.

— Стига да нямаш нищо против.

— Да те целувам, поради каквито и да било причини, е истинско щастие за мен, мис Блек.

Тъй като притежаваше голям опит в доставянето на удоволствие на жените, той се надяваше, че думите му ще повлияят благотворно на Дейзи и ще я накарат да се усмихне.

— Където и да е — добави ухилено той.

— Шокираш ме.

Този път младата жена отвърна на усмивката му. Внезапната й уязвимост бе изместена от привичната й вродена разсъдливост.

— Дори не съм и започнал да те шокирам, скъпа.

— Това обещание ли е?

Тя изглеждаше отново самоуверена и дори кокетираше. Имаше този ден и още няколко седмици — това щеше да й бъде достатъчно.

— С най-добри намерения — прошепна Етиен.

Остатъкът от пътуването до Колсек премина в размяна на шеговити безсмислици и нежни целувки, като изпълнено с нетърпение и очарование въведение. И двамата не се бяха чувствали така никога досега, като че бяха се озовали в особено, заградено от високи зидове имение, където неочаквано, заедно с ключа за вратата, им бяха подали и радостта. А понятието „щастие“ не беше вече някаква мъглява и неопределена дума.

Когато пристигнаха, той я понесе на ръце към вилата така, както беше полуразсъблечена. Самият той нямаше нищо друго върху себе си, освен бричовете. Докато крачеше бос към входната врата, а Гийом ги наблюдаваше усмихнат, херцогът отвърна на притесненията на Дейзи с усмивка, целувка и едно арогантно:

— Те няма да забележат.

А когато, естествено, двамата му слуги ги забелязаха и въпреки старанието си не успяха да скрият напълно смайването си, младата жена скри лице в рамото му, а Етиен каза невъзмутимо:

— Искам да ми донесете нужното за къпане и да сервирате обяда в градината в три.

После прошепна в ухото на Дейзи:

— Добре ли е така?

Това бе най-простичкият въпрос, който можеше да съществува, любезност от страна на любезен мъж, но нямаше нищо общо с формалното запитване, което би отправил към която и да е друга, защото в този случай отговорът й беше от значение. Искаше му се да й достави удоволствие по всички възможни начини. Желаеше да й поднесе слънцето и луната, богатството си, именията и възможно най-много радост и щастие. Почувства се ужасен.

Тя се усмихна и му предложи всичко с простичкия си отговор:

— Това е без значение. — Искаше да каже, че не я интересуваше нищо друго от въртящата се в галактическия мрак земя, освен факта, че я държи в обятията си. — Говоря сериозно — добави тя.

— Знам — отвърна загадъчно той, като че разговаряха на някакъв таен език.

Франсоа донесе водата за къпане в лъскави медени ведра, докато двамата се грееха на слънце на балкона.

— Можеш ли да останеш през нощта? — попита Етиен, след като обмениха мнение по повод спокойствието на речния пейзаж, топлината на пролетното слънце, степента на обхваналото ги безумие.

Когато Дейзи кимна утвърдително, младият мъж предложи да пише на Аделаид, за да й се извини. Както и предишния път, Гийом щеше да предаде посланието. След това Етиен стана, за да й донесе всичко необходимо за писане, и постави малко писалище на коленете й.

Не я попита какво е написала — за първи път в живота си не се вълнуваше от обществените ограничения. Просто взе плика от ръцете й, когато тя свърши да пише, слезе на долния етаж и го подаде на Франсоа, за да го занесе на Гийом.

Отсъствието му бе кратко, но Дейзи, която не бе спала предишната нощ и отмаляла от любовната им игра и от топлите галещи лъчи на слънцето, спеше, когато се върна.

Херцогът я остави да поспи, докато се изкъпе. И без това ергенската му вана бе предназначена за един човек. Откри с изненада, че си подсвирква. Откога не се бе чувствал така щастлив? Започна да прави планове за обновяването на селската си къща, нещо, което съвсем доскоро би приел като недопустимо за уединеното си убежище. Трябваше да прокара водопроводна инсталация, да построи по-голяма баня с по-голяма вана, така че Дейзи да се чувства удобно. Вилата, дело на осемнайсети век, която до този момент бе напълно подходяща за отшелническия му живот в нея, внезапно вече не отговаряше на променените му изисквания. Дали щеше да иска телефон? Той се намръщи при тази мисъл, защото това, което го привличаше най-вече в Колсек, бе изолираността му. Миг по-късно вдигна с безразличие рамене. Ако тя искаше телефон, значи щеше да прокара. Най-голямото му желание и радост бе да й доставя удоволствие. Започна наум да съставя списък на всичко, което трябваше да направи — списък на влюбения, чиято цел бе да направи другия щастлив. „Дали обича диаманти?“ — запита се той.

След като облече някаква семпла риза и панталони, той взе участие в подготовката на ваната за Дейзи. Вълнуваше се от това, каква температура би предпочела за водата си. Смути се като научи, че в ергенското му домакинство няма ухаещ тоалетен сапун. Суетеше се, както по-късно Франсоа каза на готвачката, като квачка.

Като затвори вратата след камериера, Етиен хвърли поглед към часовника на нощната масичка, преценявайки времето, оставащо до обяда и се запъти да събуди жената, която го бе накарала да повярва във възможността за щастие в живота.

Все още неразсънена, тя усети как ръцете му развързват панделите на долната й риза и издаде звуци, подобни на мъркане.

Херцогът заглуши с целувки въпросното мъркане, като същевременно освободи ръцете й от ръкавите на морскосинята рокля, разкопчана до кръста, която така и не бяха успели да съблекат в нетърпението си.

— Ще ти купя нова рокля — прошепна той, забелязал с учудване, че коприненият плат на някои от илиците беше поизносен.

— Имам предостатъчно — отвърна незаинтересовано младата жена, вече събудена и отворила очи, като се протягаше сега, когато вече не чувстваше ограничението на корсажа.

Беше модерно дрехите да прилепват плътно по раменете и ръцете, особено дневните рокли, каквато беше и нейната. Така, боса и с голи ръце, и с развързана долна риза, огряна от слънцето, й се стори, че лежи някъде из родните прерии.

— Нашият летен лагер ще ти хареса — заяви ни в клин, ни в ръкав тя, чувствайки се особено, като в приказките.

— Покажи ми го — отвърна Етиен, като че между тях и въпросния лагер нямаше един океан и половин континент.

— Да — промърмори младата жена, защото в този миг не й се искаше да мисли за съпругата му или за това, как би реагирало семейството й, ако го заведеше в индианския лагер.

Той целуна връхчето на носа и устата й и всеки откриващ се сантиметър от ухаещото й тяло, докато бавно издърпваше ризата, полата и фустите й.

— Трябва да се изкъпя — извини се тя, тъй като той беше чист и се бе преоблякъл, докато нейното тяло още пазеше мириса от любовната им игра.

Искаше му се да не се съгласи, защото от нея се носеше предизвикателно ухание на някоя богиня на плодородието. Въпреки това той прие, заради нейното спокойствие.

— Ще се почувстваш по-добре след една баня — каза той.

Трябваше да се бори с бясното си желание, когато я вдигна, занесе я до ваната и я спусна в топлата вода.

След това стоя подобно на благоразумен ухажор в гостната на любимата си, докато тя се къпеше, макар отпуснатата му поза да бе типично дьо вековска — самоуверена, ненатрапчиво патрицианска. И през цялото време говореше безобидни неща, така че Дейзи да се чувства удобно.

— Да не би да те познавам от хиляда години? — попита тя, като се плъзна по-надолу във водата, за да отмие сапуна по раменете си, като в същото време си мислеше колко близък й се струваше Етиен.

— Не зная — отговори той, — но със сигурност ще ме познаваш през следващите хиляда.

— Колко си безнравствен.

— Възможно е, но съм щастлив.

Родът дьо Век се бе издигнал над клеветите още преди хиляда години. Техният девиз „Отдръпни се“ беше достатъчно показателен за степента на тяхната незаинтересованост.

— Искаш да кажеш „докато си щастлив“, нали?

Под невинната шега на Дейзи се криеше съпротивата й към подобен самодоволен хедонизъм.

— Нещо против ли имаш?

Като проницателен човек, Етиен бе доловил лекото неодобрение в гласа й.

— Участвам, и то доста щедро, в благотворителността. По-добре ли е така? — усмихна се неустоимо той.

Младата жена се разсмя.

— Положението, в която се намирам сега, както си лежа във ваната ти и жадувам за твоето тяло, не е най-подходящото за даване на морални оценки.

Усмивката му можеше да възкреси и мъртвец.

— Това, че споменах този факт, бе само проява на крайна учтивост от моя страна. Мама винаги ме е предупреждавала да избягвам разговори за добродетелта в подобни ситуации.

— Изглежда харесваш майка си.

Беше се изказал много въодушевено за нея.

— Да. И ти много ще й харесаш.

Дейзи усети пристъп на ревност.

— Всичките си любовници ли представяш на майка си.

— Никога не съм го правил.

Тя не знаеше доколко може да се довери на лаконичното му изявление, тъй като вече неведнъж бе получавала подобен отговор и й се струваше невероятно толкова много „никога“ да определят връзката й с опитен мъж като дьо Век.

— Не е нужно да бъдеш снизходителен към мен — достатъчно добре познавам живота и съм реалистка.

— Понякога, Дейзи, миличка, си прекалено голяма реалистка. След като съм казал „никога“, значи наистина е така. Не виждам причина да те лъжа.

— Не ми казвай, че винаги си говорил само истината в своите…

Недоволна от огромния му опит с жените, тя спря, за да не употреби думите „разпуснатост“ и „безпътство“.

— … приятелски връзки с жените ли?

Тя стоеше все така потопена почти цялата под водата, черните й коси плуваха по повърхността, а очите й го гледаха обвиняващо.

— Да — отвърна на безмълвния укор в погледа й той, — такъв съм. Не неучтив, но винаги честен, скъпа.

Голяма част от чара му, освен на очевидната му красота, се дължеше на пленителната му откровеност.

Тя го желаеше въпреки всичко, което й диктуваха недоволството и разсъдъка. Беше прекалено красив, така както се бе разположил удобно на стола, облечен с бяла, отворена на врата риза и бежови панталони, навити над бронзовите му глезени. Кожата му изглеждаше още по-тъмна в контраст със светлите цветове на дрехите, които носеше. Възбуждаше я още повече така, както се бе оставил напълно на нейно разположение, без да й се натрапва. Беше си помислила, че ще й помогне да се изкъпе или поне ще се приближи, за да я целуне. Откри, че резервираността му я караше да го желае още по-силно и да изгаря от нетърпение да го почувства отново в себе си. Дали умишлено се държеше така дистанцирано? И колко пъти беше играл подобна игра, като седеше и изчакваше жената сама да отиде при него? В крайна сметка наистина ли беше по-различна от другите жени, щом като не можеше да скрие желанието си?

— Ела тук — рече тя, за да изпита както властта си над него, така и до каква степен бе решил да не й обръща внимание.

— Свърши ли? — попита тихо той, като че не беше чул думите й.

— Да, свърших — отвърна тя, като си мислеше за безкрайните размери на собственото си желание. — Ела тук и ме целуни.

— Ще донеса хавлия.

Той имаше други планове и в тях не влизаше възможността да се измокри.

Тя внезапно се изправи, подобна на Афродита, целият й вид го подканяше, прозрачни струйки вода се стичаха по тялото й, черните коси се сипеха като коприна по гъвкавата извивка на гърба й, тъмното триъгълниче между гладките й, блестящи от мокротата бедра, беше истинско изкушение. Тя го докосна за миг, като че го подканваше и зачака. Когато се приближи обаче, Етиен само й подаде ръка, за да й помогне да излезе от ваната и я обгърна в голямата бяла хавлия, която бе взел от леглото.

— Може ли да ядем по-късно? — попита тя, а дрезгавият й глас сякаш молеше за повече. — Имам предвид обяда — добави тихо тя, като остави хавлията да се свлече върху пода и наблюдаваше погледа му, който се насочи надолу по стройните й форми, докато мислеше, че съществуваха много загадки, необяснени от човешкия разум, като например защо й се искаше да се люби с него всеки път, когато го видеше, всеки път, когато си помислеше за него… изобщо, всеки път.

— Излез навън с мен — започна да я увещава той.

— Не ме ли желаеш?

Беше по-скоро пряма, отколкото кокетна. Дъхът й секваше от съзнанието, че стои така гола пред него, като роб на дръвника. След като си пое дълбоко въздух, Етиен измърмори бавно:

— О, да.

С типична женска самоувереност, тя се захвана с копчетата на ризата му. Беше получила нужното разрешение. Когато обаче той възпря ръцете и леко притисна пръстите й, които точно разкопчаваха първото копченце от слонова кост, младата жена го погледна въпросително.

— Надявам се това да не разруши образа ми на развратник — усмихна се той, — но обещах на Габриела — готвачката — добави той, в случай че не е разбрала за кого става дума, — че ще обядваме в три.

После вдигна пленената й длан до устните си и целуна нежно пръстите й, преди отново внимателно да ги стисне в ръката си.

— Когато донесе водата ти, Франсоа ми напомни, че приготвяла сьомга с подправки. Днес е доста горещо, пък и… двамата с Франсоа се грижат тук за мен от доста дълго време.

— Нека да изясним положението. Сьомгата с подправки на Габриела е по-важна от правенето на любов с мен, така ли?

Ако не се беше усмихнала, щеше да й отговори по друг начин.

— Да речем, че имам по-голямо доверие в твоята способност да чакаш, отколкото в тази на сьомгата с подправки, а — добави с широка усмивка на лицето Етиен, без да пуска дланите й от своите, — ако ми се ядосаш, знам един-два начина да усмиря недоволството ти.

Двамата стояха съвсем близко един до друг, смесвайки дъха си.

— С други думи, Габриела не се поддава на твоите изкушения.

— Нещо подобно.

— Значи, ако се съглася без спорове да отложа за по-късно задоволяването на желанията ми, ти, несъмнено, ще… — Гласът й се превърна в дрезгав контраалт, а очите й проблеснаха шеговито. — … ме възнаградиш след това.

— Давам думата си, адвокате — отвърна усмихнато той. — След сервирането на сьомгата, съм напълно на ваше разположение.

— Напълно ли?

Въпросът й даваше много храна за въображението.

— Абсолютно.

Думите му я убедиха, че може да не се притеснява от нищо, защото бяха напълно изолирани от околния свят. Дейзи избра и облече една от ризите в гардероба му и двамата се запътиха, хванати ръка за ръка, надолу по извитата стълба. Прекалено широката за нея риза на Етиен й напомни за роклите на абсароките, които носеше по време на престоите си в летните лагери на своя клан. Босите й крака също напомняха за свободата на онези летни дни.

След като излязоха от вилата, той я поведе по виеща се, покрита с трева пътечка, минаваща край прохладни папрати и плачещи върби, която водеше към реката, където пред тях се разкри нещо като горска полянка, потънала в зеленина и слънчева светлина. Артистично разположена край група плачещи върби, някаква грубовата беседка засилваше още повече усещането, че всичко, което ставаше, бе истинска вълшебна приказка.

— Невероятно — възкликна Дейзи.

Подобна на илюстрациите към детските приказки, беседката я въведе в друг, фантастичен свят.

— Миналия път не ми показа тази прелест.

— Имението ми се простира на пет мили по протежение на реката — отвърна уклончиво Етиен. Миналия път не възнамеряваше да се среща отново с нея. — Това е една от моите играчки.

— Има ли и други?

Не предполагаше, че е надарен с богато въображение, тъй като по-голямата част от живота му беше ограничена от тесните рамки на аристократичната матрица.

— Няколко — отвърна скромно той, като мислеше как ли щяха да заблестят очите й, когато й покажеше монголската юрта, издигната върху възвишението точно над големия завой, който правеше Сена.

В този момент обаче по пътеката безшумно се появи Франсоа, който носеше огромен сребърен поднос с капак. След като заведе Дейзи до откритата беседка, младият мъж й помогна да се настани на малкото камъшитово канапенце, отрупано с лъскави многоцветни възглавници. Наля й от шампанското, което се охлаждаше в пълната с лед сребърна кофичка, разположи се до нея и насочи вниманието си към действията на Франсоа, който подреждаше масата за обяд. След още няколко отивания и връщания на слугата, и последното блюдо бе сложено върху бялата ленена покривка. С елегантно изказаната си благодарност херцогът показа едновременно, че е доволен от стореното от Франсоа и че не се нуждае повече от услугите му.

— Не е необходимо да стои повече тук — добави той.

— Много добре, сър. Хавлиите, които пожелахте, са на малкия кей до навеса за лодките.

— А шампанското?

— Под навеса за лодките.

— Кажи на Габриела, че поръчах да изпратят още няколко играчки на внуците ви.

Франсоа се поклони, очевидно доволен, с ръка върху сърцето.

— Благодаря ви, сър — обърна се той към човека, когото познаваше под името барон Фермон. — Габриела ще бъде щастлива.

— От колко време работят при теб? — попита Дейзи, след като камериерът изчезна зад гъстата растителност.

— Работеха в имението, когато го купих. Тогава още бяха младо семейство… трябва да има двайсетина години.

Отговорът бе твърде неопределен, но паметта му говореше друго. Спомняше си точно деня, защото бе купил Колсек непосредствено след като Изабел го бе информирала, почти веднага след раждането на близнаците, че повече не го желае в леглото си. Същият този ден бе казал на иконома си да му потърси някакво убежище в околностите на Париж. А седмица по-късно бе купил вилата. Беше идвал в нея често в течение на годините, когато започваше да се задушава сред висшето общество и трябваше да се пребори с мрачното си настроение.

— Страхуваха се, че ще ги отпратя — продължи разказа си той, — и ще доведа от своите слуги. Но аз търсех анонимност, която беше немислима, ако използвах парижката си прислуга. Сега техните деца също работят за мен, и тук, и в селото. Най-малкият им син управлява моята библиотека в селото.

Дейзи вдигна въпросително вежди. Сред френските селяни не се срещаха често книжовници, а библиотека в едно малко село бе нещо наистина изключително.

— Благодетелността не е позната само в твоя клан, скъпа — пошегува се той.

— Изненадваш ме — каза, истински възхитена, младата жена. — Мислех, че благотворителността ти се ограничава в даване на щедри подаръци на модерни дами.

— След време, несъмнено, ще те накарам наистина да се учудваш от моята… благотворителност.

Тонът, с който отвърна, беше истинско изкушение.

— Искрено се надявам на това.

— Ще трябва да се запознаеш с моите монахини — продължи херцогът, който явно се забавляваше. — Осигурявам издръжката и на един женски манастир.

— Женски манастир ли? — присви подозрително очи Дейзи.

— Никога не съм го изтъквал — отвърна с лека усмивка младият мъж, прочел правилно изражението й. — Епископът бе отрязал парите за издръжката им и те буквално гладуваха, това е всичко.

— Издържаш доста много хора — рече почти злобно тя, принудена да признае, че първоначалното й мнение за Етиен се бе оказало почти напълно погрешно.

— Много от тях обаче допринасят за богатството ми. Щях да бъда глупак, ако не го правех.

Простичкият му отговор, необичаен за представителите на неговата класа, бе изречен по типичния му безцеремонен, но логичен начин.

Дейзи бе израснала сред културна традиция, в която всеки отделен индивид допринасяше за благото на цялото племе. Както бе влюбена до уши, тя едва ли се нуждаеше от допълнително доказателство за качествата на херцога, но фактът, че той проявява обществено съзнание в общество, известно с егоизма си, беше наистина впечатляващ. Не, нещо повече — тя откри още една причина да го обича. Тази мисъл сериозно я притесни. Тя вдигна чашата си в знак, че иска още шампанско. А за да потисне пагубните мисли и със съзнанието, че любовта е невъзможна с херцог дьо Век, каза:

— Ще опитаме ли изключителната сьомга с подправки? Предупреждавам те, че като се има предвид какво отложихме заради спокойствието на Габриела, очаквам да вкуся нещо подобно на божествената амброзия.

След пет минути, когато от порцията й в чинията нямаше и следа, тя вдигна очи и срещна разбиращия поглед на Етиен.

— Не гледай така самодоволно, а ми отрежи още от сьомгата.

— Струва ми се, че на това място би трябвало да изрека нещо по-високомерно.

— Само, ако не държиш на живота си.

Той се усмихна в отговор и й сипа втора, доста внушителна порция. След това мълчаливо я загледа, докато тя се хранеше и облизваше лакомо вилицата си.

— Това е афродизиак, нали? — попита младата жена.

— Струва ми се, че не би трябвало да бъде. Габриела ми каза, че това е семейно ястие, сервирано традиционно на сватбени тържества. Ледът, нужен за приготовлението му, естествено прави блюдото истински лукс за селяните.

— Какво има в него?

Въпреки уклончивия му отговор, тя вече чувстваше прокрадващото се във вените й желание. Той вдигна рамене с присъщото за благородниците безразличие към въпросите, свързани с кухнята.

— Няма смисъл да питаш мен. Искаш ли да извикам Габриела?

— Не — отвърна незабавно Дейзи, която нямаше настроение да общува с друг, освен с Етиен.

— Бих ли могъл да те заинтересувам с диви ягоди или с бадемова торта? Би ли искала чаша чай?

— Нищо ли не усещаш? — попита младата жена, която не можеше да повярва, че той е способен да говори така непринудено за храна, когато на нея започваше да й се струва, че финият памук на ризата, която бе облякла, започва да изгаря кожата й.

— Разбира се, че чувствам. — Той също бе ял от сьомгата.^[1]

— Това значи е била причината да искаш да отложим… а не от загриженост за чувствата на прислугата.

— И двете — отвърна той. — Много ме е страх от Габриела.

Усмивката явно отричаше истинността на последното му твърдение — в действителност Габриела го глезеше. За което той, като способен да изпитва благодарност човек, й отвръщаше с подобни топли чувства.

— Още шампанско?

— Не, благодаря.

Дейзи се наведе и постави чинията си на пода. После се облегна на възглавниците, разкопча ръкавите и се зае със сребърните, украсени с гербове копчета на ризата си. Усмихна се на херцога, който сложи на масата чашата си с шампанско и остави дрехата бавно да се плъзне по раменете и ръцете й и да се свлече върху яркоцветните възглавници. След като освободи и ръцете си, тя се надигна колкото да позволи на ризата да падне от канапенцето и отново се настани върху му.

— Очаквам обещаната награда — каза с блеснали в усмивка очи.

„Тя е — помисли младият мъж, вперил поглед в нея, — най-прекрасно оформената жена, която съм виждал.“ Стройна, с добре поддържани мускули, с кръстосани дълги крака, поставила ръце върху облегалката на канапенцето, тя беше олицетворение на еротичните мечти на всеки мъж. Великолепните й гърди, благодарение на вдигнатите й нагоре ръце, изглеждаха безупречно закръглени, меки и пищни и като че очакваха да бъдат докоснати… зърната им бяха щръкнали, очевидно повлияни от сьомгата с подправки на Габриела. Той вече си представяше скимтенето й, когато започне да ги смуче. След това погледът му се премести по-надолу, към пламналото триъгълниче между бедрата й и тя се размърда, като че я бе докоснал там. Той протегна ръка и каза:

— Ела.

Знаеше, че тя ще се подчини. Когато стана, за да се приближи до него, той поглъщаше с поглед всяка нейна стъпка, като същевременно се питаше с малката част разсъдък, останала все още незасегната от желанието, дали някой някога в човешката история бе губил разума си така охотно. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Топлата й длан се плъзна в неговата, която я очакваше. Той придърпа Дейзи по-близо и в частицата от секундата, преди устните им да се докоснат, въздухът помежду им сякаш стана течен и ухаещ. Още при първия контакт на устните им, при който нейната уста се впи в неговата, все още носеща хладния вкус на шампанското, сетивата и телата им се възпламениха и апетитът им един за друг, и без това подсилен от специалитета на Габриела, стана още по-голям. И те се притиснаха един към друг за момент, бездиханни… смаяни от неистовото си желание.

— Канапенцето е прекалено малко — обади се първа Дейзи, гласът й все още звучеше сравнително спокойно.

— Ще ти покажа лодката си.

Затова пък гласът на Етиен бе пресипнал. Миг по-късно той вече я мъкнеше към беседката, гледаща към реката. Движеха се под гъстата сянка на върбите, земята под краката им беше подгизнала и покрита с мъх, прохладата беше в прекрасен контраст със сгорещените им тела.

— Чакай — обади се изведнъж Дейзи и, обезумяла от желание да го докосне, протегна нагоре ръце и придърпа главата му към себе си, за да може да го целуне.

И ако младият мъж не знаеше какви удобства ги чакат на речната му лодка, щеше да я повали на земята още тук. При дадените обстоятелства обаче той произнесе едно нежно „не“ и след това свали ръцете й от лицето си, като прошепна дрезгаво:

— Скоро.

Вдигна я на ръце и бързо я понесе към навеса за лодките, ритна вратата с крак и остана за миг неподвижен в прохладния сумрак, докато очите му привикнат с тъмнината. Дейзи хапеше ухото му, шепнеше интригуващи предложения, затова той забърза по пътеката, водеща към лодката.

Баржата бе построена през миналия век, през последното десетилетие преди Френската революция, за правене на речни увеселения, за развлечение. Палубата бе достатъчно широка, за да събере музикантите и да има място за танцуване, а салоните от долната палуба бяха предназначени за занимания от любовен характер.

Главната кабина беше голяма, обилно позлатена по всички правила на класическия период на рококото, украсена с огледала и гирлянди, с изрисувани по стените овчари и овчарки в пастелни цветове, отдадени на всевъзможни игри. В центъра беше поставено огромно златно легло.

— Откъде е това? — попита със смесица от любопитство и ужас Дейзи.

Овалното легло във формата на мида беше декорирано с барелефи, изобразяващи подробно различни любовни сцени, истински шедьовър на златарското майсторство, екзотично, впечатляващо, очевидно с източен произход, като че ли попило спомена за тези, които го бяха ползвали.

— От един харем.

— Не би трябвало да съм чак толкова наивна, нали? Струва ми се, че доста често имаш нужда от подобно легло.

Тя се бе стегнала в ръцете му, а очите й блестяха сърдито.

— Леглото се продаваше с лодката — обясни Етиен и я постави върху кувертюрата в прасковен цвят, отдаден на желанието си да отговори напълно сериозно. — Доколкото разбрах, предишният му собственик бил някакъв руски принц. Руски принц с ревнива съпруга. Затова продал леглото.

— Не се съмнявам, че е предпочитала да няма толкова убедителни спомени в спалнята си. Това ли е обичайното второ блюдо след сьомгата с подправки?

Ревността й придаваше лек сарказъм на всяка произнесена от нея дума.

— Леглото е така девствено, както и моите монахини в имението ми, така че можеш да изгасиш проклетия огън в очите си.

— Твоите монахини ли?

— Изречението не трябва да се тълкува буквално. Боже мой, Дейзи, бъди по-разумна.

Искаше му се да й каже, че можеше да има всяка жена, която пожелае, за да прибягва до женския манастир, но подобно признание щеше да бъде доста непредпазлива стъпка.

Дейзи очевидно бе стигнала до извода за безсмислието на ревността си, защото внезапно прочете на лицето й разкаяние.

— Извинявай — усмихна се криво тя, както се бе настанила чисто гола в центъра на леглото.

— А ако бях отговорил по друг начин? — попита Етиен, докато измъкваше ризата през главата си, като я наблюдаваше шеговито усмихнат.

Умението му да не казва всичко, което мисли, му бе помогнало да избегне един скандал.

— Щях да си тръгна.

— Нямаше да стигнеш далеч.

Той я изяждаше с очи, оглеждайки подред пищните й гърди и стегнатия опънат корем, и по-долу, там, където черните копринени косъмчета докосваха прасковената кувертюра.

— Защото в този момент съм прекалено отдаден само на едно желание.

— Мога да те надбягам.

Тя говореше спокойно и самоуверено.

— Възможно е — съгласи се той, тъй като нямаше желание да спори.

Съмняваше се, че би могла да го надбяга, но дори и да вземеше преднина в началото, после непременно щеше да я догони. В крайна сметка тя беше гола и нямаше къде да отиде, освен някъде из двайсет и петте квадратни мили на ограденото му имение. Тази мисъл още повече възпламени желанието му.

— Винаги съм побеждавала — дори братята си, когато бяхме малки.

— Мислиш ли, че в такъв случай би трябвало да заключа вратата? — попита с усмивка Етиен и се зае с копчетата на панталона си.

Внезапно остър женски смях — някъде съвсем наблизо — наруши уединението им, последвано от плясък на весла и от мъжки глас, който викаше:

— Не, опъни въжето на щирборда, наляво, наляво. О, по дяволите!

И в този миг някакъв плавателен съд с трясък се блъсна в баржата.

— О, по дяволите!

Възклицанието на Етиен сякаш бе ехото на вика на непознатия. Той се поколеба за момент дали изобщо да обръща някакво внимание на случилото се, но острият женски смях отново разцепи въздуха и реши проблема вместо него.

— Дявол да те вземе, не, не теб. Господи, колко си обидчива. Успокой се и не мърдай оттук — добави припряно той, докато закопчаваше панталона си. — Връщам се веднага.

Минаха цели петнайсет минути, преди да се завърне, защото трябваше да помогне на младежа да оправи омотаните платна на малката си лодка, да намери друго гребло, за да замести веслото, което доста пияната млада дама бе изпуснала в реката и най-накрая да изчака, докато хубавата продавачка удовлетвори естествените си нужди на брега. Двамата били излезли да се развлекат, бе обяснил младежът и плували към Хавър, но Анжелик изпила прекалено много вино, когато спрели да обядват в Аржантьой и решила, че трябва да опита да управлява лодката. Херцогът се държеше любезно. „Разбирам“ — бе казал той. Подобни неща се случват — бе се съгласил след това. Да, Сена била особено красива в тази си част. Не, наистина, нямало никакъв проблем, да задържат греблото, той имал още няколко, но трябвало да внимават, когато наближат Буживал, защото течението ставало доста по-бързо. После Етиен изчака, докато двойката се отдалечи, за да бъде сигурен, че няма да ги прекъснат отново.

— Всичко наред ли е? — попита Дейзи, когато той се върна при нея.

Беше дочула достатъчно от разговора, за да разбере какво става.

— Жената беше пийнала повечко.

— Струва ми се, че ти е топло.

Беше се излегнала върху купчина възглавници и имаше доста уравновесен вид, а гласът й звучеше закачливо като игриво котенце.

— Хм — отвърна само той.

Беше му горещо както от слънцето, така и от нетърпението да се освободи по-бързо от натрапниците. Особено го дразнеха глупаво кискащите се жени. Приближи се до широкия порцеланов умивалник, наведе глава и наплиска лицето си с вода. Изправи се мокър, с течащи по него вадички, но разхладен и внезапно забеляза, че една от механичните вратички в извитата лицева дъска на леглото, край дясното рамо на Дейзи, е отворена.

— Виждам, че не си скучала, докато ме нямаше — прошепна тихо, гърлено той.

Вратичките, зад които се намираха специалните съоръжения на златното легло от харема, бяха скрити сред богатите декорации и се отваряха с хитроумни механизми. Младата жена вдигна тъмните си копринени вежди и го погледна невинно. В следващия миг обаче се усмихна и наивното изражение бе заменено от шеговито.

— Възхищавах се на техниката на неизвестния златар.

— Колко откри?

— Осем.

— Много добре — отвърна възхитен той, защото всички те бяха добре прикрити.

— Колко са общо?

— Осем.

— За осем жени?

Етиен само вдигна рамене. Нямаше намерение да отговаря на този въпрос.

— Искаш ли да опиташ копринените въжета?

Дьо Век усети главозамайване от силната топлина, която го обхвана изведнъж. Тя размърда леко бедра.

— Искаш ли?

И младата жена изви гръб, бавно и изкусително, усещайки как кипналата й кръв слиза надолу.

— Не знаех — усмихна се той, — дали ще искаш… да бъдеш вързана.

Дейзи, замислена, отвори широко тъмните си очи.

— Всъщност — произнесе много бавно тя, — аз имах предвид вързаният да бъдеш ти.

Той не можа да потуши нарастването на възбудата си, което пролича по издуването на мекия плат на панталоните му отпред.

— Идеята ти допада — прошепна Дейзи.

— Не знам дали ми допадна.

Тя отвори сърдито очи.

— Нима досега си общувал само с отстъпчиви жени?

— Предполагам — отвърна много бавно той, обмисляйки въпроса й, — вероятно е така.

Беше достатъчно скромен, за да не спомене, че „отстъпчивост“ е слабо определение за изключителната готовност на любовниците му да задоволят всичките му желания. От друга страна невинната чувственост и откритата и спонтанна свобода на духа на Дейзи, бяха истински очарователни за мъж, който досега не бе срещал жена, изискваща равенство в отношенията.

— До днес — рече тя, като че бе прочела мислите му.

— Прелъстителка на душата ми — прошепна Етиен.

— В такъв случай би ли имал нещо против — прошепна тя и притвори многозначително клепачи, — да свалиш това — палецът й посочи панталоните му, — а аз ще се постарая да се издигна до тази висота.

Той се усмихна на увереността й.

— С удоволствие — започна пъргаво да се разкопчава той.

Дейзи наблюдаваше как панталоните му бавно се свличат по бедрата и прасците, възхищавайки се на смесицата от великолепие и аскетичност на тялото му. Беше слаб, но с много добре развити мускули, с атлетично тяло на редовно спортуващ човек, чиято мъжественост се съчетаваше с грация на движенията. А когато Етиен се запъти към нея, тя наблюдаваше омаяна играта на мускулите на бедрата, торса и раменете под загорялата му кожа.

Когато стигна до леглото, той коленичи върху него и се протегна към най-близката вратичка. Отвори я сръчно, протегна се още малко, за да достигне механизма на следващата. Вършеше всичко с вещина, която се стори неприятна на Дейзи. С ума си разбираше, че миналото му не й принадлежеше и въпреки това изгаряше от ревност при всеки намек за предишните му връзки с жени. И макар да бе отрекъл, той със сигурност бе споделял това легло с някои от любовниците си, ако не тук, тогава някъде другаде. Прекалено добре бе запознат с неговите особености.

— Всичко ли видя? — попита нехайно Етиен, след като отвори до една вратичките, скрити във високите, полукръгли табли до главата и до краката. — Султанът явно е обичал да се забавлява.

В многобройните малки чекмедженца и шкафчета имаше парфюми и благовонни масла, играчки за доставяне на сексуално удоволствие, копринени въжета във всички цветове на дъгата, привързани за метални халки, малки бурканчета с яркочервена боя. Имаше фин златен бръснач, с гравирани декорации по него и пера с дръжки от инкрустирана слонова кост, направени така, че да пасват като по мярка в дланта на този, който ги държи.

— Не можах да определя за какво служат някои неща. За какво се използва това, например? — попита Дейзи и се наведе, за да вземе малко бурканче с руж, украсено с фигури, които бяха очертани с тънки метални жички.

— Жените в харема боядисват зърната на гърдите и гениталиите си с червена боя… очевидно типична източна традиция.

— Откъде знаеш?

Етиен вдигна рамене, както лежеше върху възглавниците.

— Мислех, че всички го знаят.

— Като таблицата за умножение.

Той повдигна вежди при сарказма на Дейзи.

— Като игрите за възрастни — поправи я меко той.

— А това? — И тя взе един от миниатюрните златни бръсначи. — За осигуряване благоразположението на онези от красавиците в харема, които не са били настроени за любовни игри?

Дьо Век се усмихна широко.

— Ти не би изкарала и един ден в харем.

Пръстите му обаче бяха много нежни, когато докоснаха черните косми на триъгълничето между краката й.

— За да бръснат това — отвърна той, — така че червеният цвят да се вижда. Жителите на изтока намират червения цвят за възпламеняващ.

— А ти?

— Не знам.

— Лъжец.

— Абсароките имат ли подобни неща? — попита той, вместо да дискутира щекотливи теми от отминалия си любовен живот.

От облицовано с кадифе шкафче беше извадил два изкуствени члена с умерени размери, и двата изработени от стъкло.

— Да, но не стъклени.

Небрежният отговор на Дейзи го наелектризира. От добродушния му поглед не остана и помен и той присви очи.

— Откъде знаеш? — попита злобно той.

— Мислех, че всички го знаят — отвърна с огромно удоволствие младата жена. — Разбира са, ако са достатъчно големи — добави студено тя.

Ноздрите му се разшириха за момент, но разумът му му припомни, че откритата чувственост на Дейзи бе едно от най-големите й очарования.

— Върна си го — прошепна с усмивка младият мъж.

— Ревнуваш ли?

Неподготвен и неопитен за това съвсем ново за него чувство, той не се опита да излъже.

— Неразумно, струва ми се.

— В такъв случай това ще бъде едно поучително преживяване за теб.

— Така ли мислиш? Защо? — Беше любопитен да чуе отговора й, когато му говореше с подобна претенциозна педантичност.

— Всяко ново преживяване е поучително. — Младата жена се усмихна. — И така ще ме оцениш още повече.

— В такъв случай — отвърна на усмивката й той, — нямам търпение да започне обучението ми. За момент помислих, че ще ми четеш морал.

— Не ме познаваш.

— Не. — Наистина не я познаваше.

— Това означава ли, че никога не се държиш морално?

— Не и в леглото.

— Друг път не говори подобни неща — рече едва чуто той.

— Би ли предпочел да съм девствена?

Той не обичаше девиците и никога не бе виждал някакво предимство или привлекателност в положението ми. И винаги се бе старал да ги избягва.

— Да — отвърна Етиен със съзнанието, че отговорът му нямаше нищо общо с разума. — Би било добре.

Усмивката на седналата до него върху султанското легло жена бе добродетелна, но от лицето й го гледаха същите изкусителни очи, които го бяха пленили още при първата им среща в дома на Аделаид.

— В такъв случай бих била щастлива — рече с мелодичния си, изпълнен с обещания глас тя, — да бъда твоята невинна девица. Сговорчива съм, както виждаш… и се приспособявам към разбиранията ти за приличие.

Всеки, който познаваше херцога, щеше да бъде изненадан, че изобщо знае за съществуването на подобна дума.

— Или за неприличие — добави с усмивка той.

— По-късно… — предложи тя, — ще уточним този въпрос. А сега кажи имаш ли предпочитание към някой от цветовете, от които са направени тези копринени въженца?

Малко по-късно, с вързани ръце и крака, той лежеше неподвижен и очарован, с добре оформен възбуден член, дишаше спокойно и наблюдаваше как Дейзи бръсне космите по венериния си хълм. Беше използвала едно от благовонните масла за смазка и бръсначът се движеше безпроблемно.

— Острието е забележително остро — вдигна очи към него тя и го погледна многозначително, — за бръснач на такава преклонна възраст.

— Дамаска стомана — обясни меко херцогът.

Току-що подменен, беше готова да се обзаложи тя. Но вързаният все пак беше той, а тя бе на свобода… затова можеше да го накаже не особено сурово за дребната проява на лицемерие. Прясно обръснатата й кожа лъщеше от мазнината. Тя се присегна към бурканчето с руж.

— Ще трябва да избършеш мазнината, преди да нанесеш ружа — обади се Етиен.

Тя го изгледа раздразнено за момент, но отвърна меко, сякаш бе без значение, че е запознат така подробно с процедурата.

— Благодаря за информацията.

Тя намаза с яркочервената боя първо гърдите си, вършейки прилежно и усърдно това, за да е сигурна, че е покрила напълно целите ареоли, а след това изтегли зърната, докато щръкнат и ги намаза така, че заприличаха на яркочервени вишни.

— Пропуснах ли нещо?

Тя се взря в очите му за момент, преценявайки интереса му. Той бавно отмести поглед, за да го насочи отново към действията на ръцете й. Имаше по-голям опит от нея в тази любовна игра.

— Съвършена си като обучена хурия, скъпа… изкусителна като самия грях.

Неговото нехайство — любезно и опитно — комплиментите, които раздаваше без усилие, всичко това я жегна незабавно и й се прииска да сложи край на безгрижието му. Тя се премести леко, така че да може да я вижда още по-добре и зае предизвикателна поза — като в индийските скулптури, където жените винаги бяха безкрайно разбрани и любезни… разтворила широко бедра и кръстосала глезени. Като че искаше да огради обекта на мъжките желания. После взе хавлиената кърпа, с която преди малко Етиен бе избърсал лицето си и изтри с нея благовонното масло по кожата си. После вдигна очи, за да се увери, че той проявява достатъчно внимание. Започна да размазва ружа по венериния хълм и срамните си устни с бавни, галещи движения, нанасяйки боята във всяка гънка, като от време на време навираше палеца си до половината навътре, за да бъде сигурна, че не е пропуснала нещо. Херцогът затвори за миг очи, за да дойде на себе си. Все пак беше човек с опит.

— Правилно ли го направих? — попита тихо Дейзи, когато свърши и се наведе към него, за да докосне с начервения си палец върха на възбудения му член. — Като девица — усмихна се тя, докато плъзгаше пръстите си по пулсиращите му вени, — не съм съвсем сигурна.

Дишането му се ускори. Тя се усмихна по-широко, с очевидно задоволство. Доволна бе, че успя да смути спокойствието му. Още по-доволна бе при мисълта, че след малко щеше до го наруши още повече. Взе един от стъклените членове в шкафчето и промърмори с объркан вид, както би сторила една неопитна девица:

— Колко странно изглежда това нещо. За какво се използва?

— Отгатни — отвърна сухо дьо Век, притворил очи.

— О-о!

Простодушно-невинната физиономия, озарила лицето на Дейзи, вследствие на направеното от нея откритие, разкриваше истинска драма и ако възбуденият му член не бе толкова твърд, толкова пулсиращ, така готов да обязди прелъстителната актриса, която си играеше с него, Етиен сигурно щеше да се засмее на невинната й шега.

— Ти си по-дебел — заяви тя, след като разположи цилиндричния син предмет до еректиралия му член, прилепнал до корема му. — В такъв случай бих могла да го използвам, за да свикна… така че после да не ми причиниш болка.

Гласът й звучеше тихо и нежно, държеше се така, както би сторил някой неопитен човек, сблъскващ се с ново, непознато приключение.

— Как го усещаш? Студено ли е?

Тя прокара гладкото стъкло по опънатата кожа на члена му. Тъй като Етиен не отговори, притворил за миг очи под влияние на силните усещания, тя повтори, този път по-дрезгаво:

— Студено ли е?

— Да — отвърна най-после той, контролирайки дишането си.

— Не си особено приказлив.

Той я изгледа втренчено изпод полуспуснатите си ресници.

— Това те забавлява, нали?

— А теб не те ли забавлява? Струва ми се, че не скучаеш — измърка младата жена и плъзна отново прохладното стъкло надолу, като натисна леко с него пениса му, изравнявайки за момент пулсиращите му вени. Последвалият прилив на кръв беше впечатляващ. Дьо Век затаи дъх.

— Кажи ми, дали ти харесва — продължи със същия равен, безизразен тон Дейзи и приближи изкуствения член към гениталиите си, боядисани като тези на някое момиче в харем.

Тъмносиньото стъкло контрастираше ярко с огненочервената боя.

— Гледаш ли?

Въпросът й бе напълно излишен. Той не можеше да помръдне погледа си и несъзнателно опъна копринените въжета, в очакване да види как стъкленият предмет прониква в нея.

— Дали това би се харесало на една девица? — попита с меден глас тя и като напъха два-три сантиметра от него в червената плът, вдигна очи към завързания мъж, лежащ срещу нея.

— Не ме питай — отвърна като че леко сърдит той.

— Ще ти кажа, като разбера…

Тя натисна стъкления член и той бавно изчезна в плътта й, а отвън остана само коприненият пискюл. Индиговият му цвят ярко контрастираше с пастелните прасковени тонове на кувертюрата.

— Отговорът е… безусловно… категорично… да — прошепна миг по-късно тя, когато задължителният за харемите предмети я запълни с цялата си дължина и накара кръвта й да пламне.

Дьо Век се усмихна леко, тъй като гласът й най-после се бе променил. Ако продължаваше в същия дух, скоро и двамата нямаше да могат повече да се сдържат.

— Ще го имам предвид, ако някога бъда с девица — каза той, без да отделя очи от лицето й, от ръката, от мястото, където се намираше стъкленият предмет и от неговите движения. — Харесваш ли девствениците?

Спокойно зададеният му неочакван въпрос за миг отвлече вниманието й от възбудата, обсебила тялото и съзнанието й. Колко мъже биха се сетили да зададат подобен въпрос на една жена.

— Да — излъга тя, защото той я наблюдаваше с познатата безпристрастност, която само допреди малко липсваше на лицето му.

Изведнъж се почувства беззащитна, въпреки че вързаният бе той, а не тя. Някакво мускулче на слабата му буза потрепна и Етиен смръщи леко вежди. Гласът му прозвуча иронично, когато попита бавно:

— В такъв случай сигурно харесваш и много младите мъже.

— Понякога.

Можеше да бъде не по-малко самоуверена от него.

— Някой ден ще трябва да ми разкажеш за това.

— Не виждам защо трябва да го сторя.

„Дявол да те вземе — избухна наум той, — и по дяволите всички мъже в миналото ти, на каквато и възраст да са били.“ Разбираше обаче поведението й, стремежа й да го съблазни, и то по-добре от всеки друг, защото днес я бе понесъл на ръце пред всички присъстващи, без да се замисля какви последствия би имало това за името му.

— Разбира се, че си права — отвърна тихо той, като си налагаше да запази самообладание при разиграващата се пред очите му съблазнителна сцена. — Мислиш ли, че сурогатът, на който се наслаждаваш в момента, би могъл да те задоволява цял живот в харема?

Предварително знаеше какъв отговор ще получи. „Той може да каже — помисли си младата жена, — точно какво чувствам, как цялата пулсирам от желание.“ Тя рязко издърпа навън стъкления член.

— Не би ме задоволил дълго време — заяви тя, като за момент замръзна неподвижно под влияние на силното си желание. — Струва ми се, че в такъв случай би се наложило да намеря начин да привлека вниманието на султана — измърка показно страстно тя, твърдо решена да разруши прекалено осведомената самоувереност на Етиен. — Нали разбираш, нещо необичайно…

— Това би ме заинтригувало — провлече думите си херцогът.

— Така предположих — усмихна се предизвикателно Дейзи.

Обви с пръсти възбудения му член, дълъг, твърд и подут, и го придърпа към себе си.

— Ако източните мъже намират червения цвят възбуждащ, това би могло да заинтригува един султан — обяви тихо тя и потопи палеца си в едно от мъничките бурканчета с руж.

Призовавайки всичката си сдържаност и самообладание, таоистки и всякакви други методи, Етиен успя да запази нещо като спокойно дишане, докато младата жена внимателно докосваше чувствителната главичка на пениса му. Пръстите й се плъзнаха надолу, очертавайки постепенно разширяващи се яркочервени кръгове. След това хвана току-що боядисаната главичка между палеца от една страна и останалите си пръсти — от друга и леко я стисна. Той помисли, че умира. Тя се надвеси над него и докосна устните си до неговите.

— Кажи ми — настоя нежно тя, — харесва ли ти вариантът ми на военни краски?

С огромно усилие на волята той впери поглед в развеселените й тъмни очи и кимна.

— И на мен така ми се струва — прошепна тя, допряла гърдите си в неговите. — Така, а сега да обсъдим положението — рече игриво тя, като се изправи отново. — Ще имаш ли нужда от някакви упътвания? — пошегува се тя, докато рисуваше тънка червена линия по дължина на уголемения му член, която после оформи като стрела.

Той погледна произведението й.

— Струва ми се, че не — измърмори, като се усмихна напрегнато той. — Но можеш да постъпиш така, както искаш.

— Вежливостта ти е много приятна.

— Старая се — отвърна едва чуто той, но в действителност не се чувстваше особено добре така вързан — несъмнено проява на някакъв варварски атавизъм.

Той обаче искаше да й достави удоволствие, оставяйки я да прави това, което желае. Дейзи, с бавни, възбуждащи движения, нарисува още две стрели по члена му и Етиен се запита дали трясъкът от пръсването на сърцето му щеше да се чуе чак до Париж.

— Мислиш ли, че художническият ми талант би могъл да се понрави на някой султан?

— И то значително повече — съгласи се шепнешком той, — от… „Хиляда и една нощ“.

— Приятно ми е да мисля така — усмихна се тя. — Рисуването може да действа много удовлетворяващо естетически — продължи тя, проследявайки формата на една от стрелите с деликатното плъзгане на пръстите си.

Херцогът изохка ниско и приглушено. Колкото и опитен да бе в задържането на еякулацията си, все пак всичко си имаше граници, които бе наближил.

— Ммм — промърмори Дейзи, без да се впечатли от напредващото разписание на Етиен, — уголемил си се с още няколко сантиметра.

Червените линии бяха прекъснати тук-там, накъсани на неравни части от увеличената дължина на члена му.

— Страхувам се, че си прекалено дебел за една девица — пошегува се меко младата жена. — Ще ме заболи много. Прекалено си голям за девическия ми трепет. Само като си помисля, че мога да бъда обладана от… това…

И тя леко стисна основата на члена му.

— Дали една истинска девица би отказала или би била… привлечена още по-силно? Но ти не си запознат с девиците, нали — прошепна ядосано и ревниво тя, — защото прекалено много опитни жени са си съперничели, за да спечелят благоволението ти.

Не можеше да възпре недоволството си, нямаше контрол над ревността си. Беше прекалено красив така, както лежеше загорял и силен на султанското легло, прекалено съвършен, привикнал на прекалено много внимание от страна на страстни жени. Прекалено нехаен, дори с възбуден до пръсване член. Никога не губеше самоконтрола си. Колко дълго още щеше да поддържа подобно равновесие? Колко ли практика бе нужна, за да се достигне такова съвършенство?

— Отговори — прошепна тя.

— Не.

— Не?

— Не.

Гласът му прозвуча съвсем тихо и ако го познаваше по-добре, Дейзи нямаше да пренебрегне този факт. Незапозната с характера на херцога обаче, интересуваща се единствено от собствения си гняв, тя не обърна внимание на изключително спокойния му тон и внезапно се приближи още повече до него. Дали ревността бе причината за предизвикателната й поза? Бе застанала толкова близо до него, че би могъл да я докосне, разбира се, ако китките му не бяха привързани с копринените въжета за златните халки, скрити зад тайните вратички. Дали морното протягане, което повдигна тежките й гърди с начервени зърна, изтъни кръста й и приближи само на сантиметри от лицето му пурпурните части на тялото, намиращи се между бедрата й, бе нещо повече от голо предизвикателство?

Реакцията на Етиен бе недвусмислена. Възбуденият член все така пулсираше с всеки удар на сърцето му, притворил очи, полагаше големи усилия, за да поддържа привидното си спокойствие.

— Стига си ме дразнила — каза той.

Учестеното му дишане се проявяваше в свиването и разпускането на гръдния му кош. В отговор Дейзи само се излегна до него в предизвикателна поза и започна много бавно да движи едно от перата с дръжка от слонова кост нагоре по пениса му, а когато достигна върха му, започна да го гали с въртеливи движения на перото. Дьо Век изви гръбнак под влияние на неустоимото усещане.

— Това е достатъчно — каза едва чуто той, когато успя да си поеме дъх.

Докато говореше обаче, тя наведе глава, пое втвърдения член в устата си и започна да го ближе, смуче и хапе лекичко, докато дишането му се учести забележимо. Той опъваше копринените въжета при всяко движение на главата й, стиснал юмруци, напрегнал бицепси, но вървите го държаха здраво — определено заслуга на занаятчията, който ги бе изработил. Отпускайки пръсти, докато Дейзи бавно прокара език нагоре по пулсиращия пенис, с овладян тон, напомнящ за строгия херцог дьо Век, той каза:

— Развържи ме.

Тя не можа да му отговори веднага, но когато вдигна глава, впери поглед в разгневените му очи и рече:

— След малко. — Сякаш я бе попитал кога ще играе крикет.

В желанието си да изпита докъде стига умението му да се владее, тя се надигна, гъвкава, закръглена и чувствена и възседна бедрата му. Усмивката й бе олицетворение на предизвикателния флирт, когато промърмори:

— Харесва ми леглото ти от харема… и покорността ти.

Това не беше точната дума, описваща състоянието на Етиен в момента. В очите му проблеснаха зелени, гневни пламъчета.

— Нека видим — погледна към силно издутия му член тя и след това отново насочи очи към лицето му, — ако все пак реша да… да речем, да експериментирам… като девица, приятно възбудена от вида ти, как точно бих могла да разположа този толкова широк… — усмихна се младата жена и се изви леко, така че да усети влагата и горещината между бедрата й. — Можеш ли да ми помогнеш — добави с престорена свенливост тя, — … или поне да ме упътиш?

Той затвори за момент очи под почти болезненото напрежение, породено от желанието му.

— Развържи ме — повтори много спокойно той, — игричките свършиха…

— Не ти ли харесва да бъдеш вързан — попита пренебрежително Дейзи.

— Не — отвърна Етиен.

— Така ли правеха жените, които си забавлявал в това легло?

Не трябваше да задава подобен въпрос, но думите сами бяха излезли от устата й, когато се сети за всички наскоро напълнени шишенца с парфюми и бурканчета с масла и балсами в едно стогодишно легло, и не би могла да ги спре, макар да мислеше: „Какво значение би имало дори ако са били хиляда?“.

— Не искам да споря — отвърна херцогът, смазан от силата на страстта си. — А сега, моля те, ме развържи.

— Колко? — повтори въпроса си тя, водена от чувства, на които не бе господар.

И той най-после показа гнева си.

— Хиляда — отвърна дьо Век, като че бе прочел мислите й.

Тя му удари плесница.

Във внезапен пристъп на сила дясната, а след това и лявата му ръка се освободиха, измъквайки златните халки. После само с едно мощно движение отхвърли Дейзи встрани, хвана копринените въжета, с които бяха вързани глезените му и с невероятната си сила, удвоена от гнева, изскубна скобите от металната рамка, за която бяха захванати. А секунда по-късно младата жена бе повалена по гръб, затисната от тежкото му тяло.

— А сега — произнесе със завидно спокойствие херцог дьо Век, — започвам хиляда и първата.

Тя се опита да се пребори със силата и тежестта му, докато той пъргаво измъкна първо едната, а след това и другата си китка от коприненото въже.

След това протегна ръка и издърпа от едно от шкафчетата необходимата му дължина от небесносинята копринена връв. Справяйки се без усилие с бясната съпротива на Дейзи, той я повдигна на няколко сантиметра от леглото, колкото да прекара въжето под нея, бързо го уви около кръста й и го завърза на възел. След това издърпа розово-лилава връв и повтори цялата процедура за броени секунди.

— Така — рече той и се изправи, за да я огледа така, както бе заела мястото, на което допреди малко бе лежал той. — Няма да мърдам много — добави с любезна усмивка Етиен. — Тези възли се затягат още повече, когато се дърпат.

— Развържи ме, дявол… да те вземе — запротестира буйно младата жена.

Гласът й обаче секна на последната дума, защото при рязкото й движение въжето се бе впило в кръста й.

— Успокой се, скъпа — промълви нежно дьо Век, като пъхна пръст под връвта, за да разхлаби стегнатата примка. — Не ми се иска да ти останат следи.

— Това гласът на авторитета ли е?

Леденият глас на Дейзи бе в синхрон със студенината на погледа й.

— Само правя връзката с понитата ми за поло, скъпа, а не поради това, което си мислиш — усмихна се като ангел небесен той. — Внимавам и за тяхната кожа. Въпреки че — добави той и протегна ръка, за да я докосне, — твоята е…

Хвана пръстите й, готвещи се да го одерат, само на сантиметри от лицето си. Същата съдба последва и другата й ръка, докато довършваше невъзмутимо изречението си:

— … по-ценна.

Пъргаво и след като се извини с усмивка на уста, херцогът върза китките й с поредното копринено въже, което измъкна от шкафчето. След това ги привърза хлабаво към връвта, стягаща кръста й и каза с кадифен глас:

— Така, а сега защо да не те запозная по-добре със султанските играчки. Единствено с възпитателна цел — добави шепнешком той и измъкна един стъклен изкуствен член в прекрасен морскосин цвят, украсен със златни нишки, от тапицирана със синьо кадифе кожена кутия.

— Или — как го беше казала — за практика?

— Съжалявам, че не те развързах, когато ме помоли.

— Да не би в теб да заговори адвокатът? Да преговаряме ли искаш? Виж го как изглежда до кожата ти — продължи той, като постави гладкото лъскаво стъкло на корема й, без да обръща повече внимание на думите й, страдайки, въпреки че не си го признаваше, от забележката й по повод индианския еквивалент на морскосинята султанска играчка. — Освен това този е и по-широк. Може да ти хареса повече.

— Това не ми харесва — смръщи черните си вежди тя.

— Ще видим. Това се радва на препоръка от страна на многобройни красавици от харемите.

— Както и на твоите любовници, нали?

— Питам се дали моментът е подходящ да обсъдим всички младежи, които си запознала с удоволствието. Въпреки, че лично аз винаги съм предпочитал да оставя сексуалното обучение на девиците на съпрузите им. Кажи ми, според теб младежката страст достатъчна ли е да компенсира неопитността?

Мекотата, с която говореше, беше в рязък контраст с гнева, който го изпълваше всеки път, когато помислеше за миналата близост на Дейзи с други мъже.

— Страстта и нетърпението имат своя чар.

Не искаше да му достави удоволствието да каже пред него истината.

— Можеш ли да го сравниш с това — прошепна Етиен и плъзна стъкления член по корема и по боядисания й венерин хълм нетърпимо бавно… така че да удължи колкото се може повече възбуждащото очакване на проникването му в нея, — кое е по-очарователно?

Гладкото закръглено стъкло, натиснато съвсем слабо от херцога, започна бавно да навлиза в нея. Младата жена изви гръбнак. Морскозеленият цилиндър продължаваше да прониква все по-навътре, въпреки че тя извиваше протестиращо тялото си.

— Бих те посъветвал да ограничиш движенията си до минимум, скъпа. Стъклото е крехко и чупливо — произнесе спокойно той.

Тя веднага застина.

— Виждаш ли. Всеки може да бъде усмирен.

Той се усмихна уверено и натисна още малко по-навътре изкуствения член. Мускулите й се свиха от силните усещания, желанието сгорещи кръвта й и тялото й потръпна от удоволствие, а между бедрата й се плъзнаха няколко миниатюрни капчици — смазката на любовта. Не трябваше да отвръща на обидната агресия на херцога. Трябваше да намери начин да не обръща внимание на разкъсващите със силата си усещания, предизвикани от венецианската играчка на султана. Но не можеше да го направи и той знаеше много добре това, дявол да го вземе. Защото всички други жени преди нея също не бяха могли да останат безучастни.

— Проклет да си — прошепна тя.

„Но не казва да спра“ — помисли си Етиен, като измъкна леко зеленикавото стъкло, за да изпита интереса й към него. Искаше му се и да командва реакциите на тялото й. Като че това разширяваше влиянието, което имаше над живота й.

— Не — простена дълбоко в гърлото си тя, притисна ръката му между бедрата си и се повдигна леко, за да удължи удоволствието, което изпитваше.

— „Не“, че не искаш това или „не“… какво? Кажи ми — продължи той, настоявайки да получи отговор заради извратената, неконтролируема омраза, която изпитваше към всички мъже в миналото й, които бяха предизвиквали подобни бурни реакции от нейна страна.

— Искам… — поколеба се тя, претегляйки несъществуващите си възможности за избор.

Можеше да се възмущава от жените в миналото му, да им завижда или да ги мрази, но нямаше самоконтрола на Етиен…

— Искам… теб — примоли се тихо тя.

— Странно, за човек, който обича да си играе на възбуждащи игрички с другите…

Той отново пъхна изкуствения член до дъно в нея. Зеленикавото стъкло бе влажно от предателската течност на желанието й.

— Съжалявам… боже, Етиен, умирам… моля те, искам да те почувствам… — Вдигна тъмните си очи към него. — Умолявам те.

Той започна да налива благовонно масло в малка лампа. Младата жена разтвори широко очи.

— Какво правиш?

Етиен запали маслото с клечка кибрит.

— Ще махна боята ти.

После покри съдинката с капачето й, изгаси пламъка, наля няколко капки от благовонното масло в дланите си и ги разтърка една в друга. Блестящите му от мазнината пръсти започнаха да разтриват зърната на гърдите й, размазвайки с чувствени движения ухаещата течност по навирените им връхчета.

Тя се изви под невероятно приятното усещане. Екстазът достигна да тръпнещата й, разпъната от султанската играчка плът.

— Внимателно — предупреди я той. — Лежи неподвижно.

Дейзи потрепваше под ръцете му, съвсем близко до оргазма, с дълбоко проникналия в нея стъклен член. Ръцете му слязоха надолу, за да размажат затопленото олио по начервените й срамни устни като при това движение ги притискаха към гладкия цилиндър в нея. Тя потръпна от неописуемата възбуда. Етиен избърса с кърпа червената боя и прокара език по разпънатата от харемската играчка плът. И, със силен вик, тя достигна до оргазъм. Той вдигна глава и доближи лицето си до нейното:

— Доволна ли си?

Тя повдигна бавно ресници. Тъмните й очи бяха изпълнени с чувственост.

— Не — прошепна младата жена.

Пулсирането между бедрата й все още беше силно и неукротимо.

— Не ли? Но ти достигна до оргазъм.

— Искам теб — прошепна тя, чувайки ударите на сърцето си в ушите, все още трескава от желание.

— Тук вътре ли?

Пръстите му погалиха мокрите й срамни устни, плъзнаха се по разтегнатата мека плът и поеха перлената течност по морскосиньото стъкло. Тя кимна. Обзе я неконтролируемо желание, когато Етиен вдигна ръка до устата си и облиза течността й от пръста си.

После я погледна с непроницаемо изражение над вдигнатата си длан. Можеше да се възмущава от неутолимото си желание да я има, но не можеше да пренебрегва силните си чувства. Той беше неин роб, така както в момента тя бе робиня на разкъсващата я страст, определяща поведението й.

Това, което изпитваше към нея беше силна страст, имаше достатъчно опит в тази област, за да бъде сигурен, но това не бе всичко, тъй като Дейзи бе обсебила мислите и чувствата му, беше променила привичния му ритъм на живот така осезателно, че бе загубил равновесието си.

Дланите му се насочиха към нея и обхванаха раменете й, като че тя бе негова по право. Недоволството му се чувстваше по хладния натиск на пръстите му, когато се плъзнаха надолу по раменете и гърдите й. Спря да напредва за момент, за да претегли гръдта й, след което продължи движението им надолу. Обхвана за миг ръцете й в своите, след което ги плъзна между краката й. Остана известно време неподвижен, притиснал силно бедрата й, като че се питаше кой бе победеният. Тя видя моментната му гримаса, след което той рязко извади стъкления член, захвърли го настрани и, без да пророни дума, развърза китките и кръста й.

Допирът на ръцете му внезапно се промени, предишното едва сдържано желание за насилие бе изместено от нежност. Пръстите на Етиен галеха лицето, шията и раменете на младата жена така, сякаш яростта, определяла действията и на единия, и на другия, допреди малко, бе само един кошмар, като че не бе счупил металните халки или не си бе отмъстил за предизвикателните й възбуждащи игри, като че нежната пасторална хармония между многобройните овчари и овчарки по стените и тавана, бе повлияла върху трудните им взаимоотношения. Устните и езикът следваха движенията на ръцете му.

— Съжалявам — прошепна той. — Съжалявам за всичко. Съжалявам също и за жените — извини се Етиен, като целуваше с безкрайна нежност клепачите й, — понеже това те ядосва.

В гласа му се усещаше тъга, желанието му се виждаше във всяко негово движение.

Когато Дейзи го погледна, учудена от простичкото му извинение, той добави:

— Ти си първата жена, която обичам.

Внезапно в мрака на очите й проблесна очарователна радост. Думите му бяха реабилитация за неразумната й, несдържана ревност.

— Самата аз също съм дълбоко влюбена — прошепна тя и като се надигна, го целуна по фината извивка на устата. — И ще се опитам — добави с потрепващ глас тя, като се усмихна закачливо, излъчвайки щастие от цялото си същество, — никога повече да не ти причинявам болка.

Херцогът въздъхна и ноздрите му потрепнаха леко.

— И двамата бихме могли да бъдем малко по-умерени — усмихна се мило той.

Разбираше прекрасно ревността й. Неговата собствена бе нещо ново за него и го плашеше.

— Луд съм за теб, Дейзи — прошепна той, пиян от желание, като галеше гладките й бедра.

За поведението му нямаше извинение, но вероятно съществуваше обяснение. Дланта му беше голяма и топла и натискът й я караше да потреперва цялата, от глава до пети. Дейзи се притисна към тялото му, ръцете й се плъзнаха по врата му, устните й се сляха с неговите. Когато проникна бавно в нея, очите му се притвориха от сладостта, която изпита. Той вече не контролираше собствения си живот. Тази странна, красива жена, произлизаща от култура, която се различаваше от неговата така, както денят — от нощта, държеше живота му в малките си длани.

„Светът ми се промени завинаги — помисли си Дейзи, — от непреодолимото ми желание за този мъж, който само с докосване или поглед преобръща спокойствието и разумността на живота ми.“ Единственото, което имаше значение, бе, че са заедно и че се прегръщат блажено, докато следобедното слънце позлатяваше овчарите и овчарките, и херцогът и неговата дама. Двамата разговаряха с целувки и усмивки, докосваха се с чувството, че са омагьосани, обичаха се със съвършенство, което никой от тях досега не бе предполагал, че е възможно да съществува. Устните, както и сърцата им се сляха, и най-после, бурно, почти яростно, заедно откриха рая.

Поплуваха в реката, за да се разхладят, както бе обещал Етиен и после полежаха в разбърканото златно легло, мокри и освежени, отпивайки от шампанското, оставено от Франсоа. Разговаряха на различни светски теми, за риболова в Поайи, за градинаря на херцога, за селското училище, издържано от него, за приятелството на Дейзи с Аделаид, за типа коне, които бяха най-подходящи за ходене на лов. А когато сенките започнаха да се издължават, той я поведе обратно към вилата през върбовата горичка и цветните градини, нагоре по витите стълби, до строгата си спалня, толкова различна от пищната украса на речната баржа.

— Направих някои подобрения във вилата — обясни Етиен, когато Дейзи забеляза промените в обстановката. — Претенциите ми за удобство се увеличиха.

Усмихна се на начина й да стои по индиански маниер в средата на леглото. Отново беше облечена само в бялата му риза, с пусната върху раменете коса, олицетворение на естествената красота.

— Уморена ли си?

Тя поклати отрицателно глава.

— Щастието изглежда е нещо като средство срещу умората.

— Трябва да останеш — заяви простичко той.

Младата жена не се престори, че не разбира за какво става дума. Тя отвърна по същия простичък начин:

— Да, знам.

Те лежаха в леглото, докато слънцето отстъпваше властта си на полумрака, като се целуваха, прегръщаха, усмихваха и бяха единодушни, че този свят е най-хубавият от всички възможни светове.

— Ожени се за мен — каза тихо Етиен, плъзгайки пръст по копринената извивка на веждите й.

— Непременно щях да го направя, ако вече нямаше съпруга.

Дейзи се чувстваше толкова щастлива, че блаженството й не можеше да бъде нарушено от никакъв тъмен облак, колкото и реален да беше той. Искаше това да продължи вечно — тя да бъде до него и да се усмихва, карайки го да се чувства цял, да бъде причината да мисли с радост за бъдещето.

— Не се шегувай, говоря сериозно. Утре ще се видя с адвоката си. За достатъчно пари Изабел ще прояви практичност. Боже мой, целият ни брак се основаваше на практичността.

— Сигурен ли си?

Дейзи нямаше предвид само Изабел. Беше ли сигурен, че иска да бъде вечно с нея? Та той бе прочут с непостоянството си. Във всеки случай отговорът му щеше да бъде без значение. Какъвто и да бе той, тя, възвисена от любовта си, щеше да му позволи всичко. Дьо Век не искаше тя да бъде практична, защото за първи път в живота си той не проявяваше това качество. Искаше му се и тя да се чувства така всецяло отдадена на него, както той — на нея.

— Би ли ме делила с нея?

— Ако се налага.

— Аз няма да те деля. С никого — обяви той, гласът му напомняше ръмжене.

— Аз също, ако искаш да знаеш — отвърна нежно тя.

— Добре — усмихна се Етиен.

Тя отвърна на усмивката му.

— Опитах се, мислех, че ще успея, исках да успея, бях решила, ако се наложи да се виждам с теб само за няколко минути седмично. Ако нямах никакъв друг избор. Но предполагам, че в крайна сметка щях да предявя невъзможни искания. Не съм от пасивните.

— Забелязах — усмихна се очарователно той.

Изпълнени с радост, двамата се впуснаха да правят планове за бъдещето си.

Етиен Мартел, херцог дьо Век, никога през живота си не се бе чувствал толкова щастлив.

А Дейзи Блек разбра какво значи блаженство.

Бележки

[1] Кората на ресестата върба (salix discolor) съдържа танин и салинигрин и има успокоителни и възбуждащи половата система свойства. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сюзън Джонсън Забраненият плод (4)

Метаданни

Данни

Забраненият плод

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сюзън Джонсън
Забраненият плод (4)