Сюзън Джонсън
Забраненият плод (17)

По време на шестдневното си пътуване по Атлантическия океан херцогът разполагаше с достатъчно време, за да реши какви ще бъдат следващите му действия. Веднага след като стъпи на твърда земя в Хавър, той се свърза с Бурж. От поредицата телеграми, които бе получил на борда на яхтата си, бе разбрал, че Изабел действаше в качеството на официален представител, което й позволяваше да сключва без негово съгласие сделки, свързани с общото им имущество.

Богатствата му бяха в огромна опасност.

Когато пристигна в апартамента си в Париж три часа по-късно, Бурж го очакваше там и бе разтворил няколко папки върху бюрото в кабинета на Етиен.

— Благодаря ти, че дойде — приветства го херцогът, докато забързано прекосяваше стаята. — Атаката беше неочаквана… дори от Изабел.

— Прекосяването на океана беше…

— … бързо. — Пое протегнатата ръка на адвоката си той и се усмихна любезно. — Е, а сега ми разкажи за детективите.

През следващия половин час двамата мъже обсъждаха възможните щети в случай, че Изабел използва пълномощията си като официален представител във връзка с общата им собственост, указанията, които трябваше да дадат на детективите, заети със следенето на херцогиня дьо Век, каква информация да искат от приятелите на херцога, членуващи в управителните съвети на различните предприятия, в които бе инвестирал.

— В следващите дни ще затворя банковите си сметки и ще прехвърля парите си за съхранение или в Лондон, или в Амстердам — каза Етиен, докато обсъждаха плана за действие срещу Изабел. — Ще прехвърля ценните си книжа, с изключение на акциите за железопътните линии, в тръст, независим от общата ни собственост. Моите имения не влизат в семейната ни собственост според брачния ни договор, както и нейните, така че за тях няма опасност. Искаш ли да се заемеш с това и със спасяването на железопътните линии заедно с останалите адвокати, работещи за мен? Трябва да се действа бързо. Нямам представа какво възнамерява да продава… по-точно — какво друго, освен акциите за тези линии.

— Според тебе Шарл ли я е посъветвал да се захване с цялата тази работа като официален представител?

— Нямам представа. Това има ли значение?

— Би могло да има. В случай, че се стигне до съда. Съдиите имат почти неограничени права.

— Искам утре всичко, което притежавам, да бъде изнесено от страната или поне да бъде недосегаемо за Изабел. Дискретно. Тогава ще можем да се съсредоточим върху битката, която ни предстои за спасяването на железопътните ми линии. Не възнамерявам да ходя в съда. Нямам време за това.

— А разводът?

— Открий нещо за нея… тогава нещата ще се обърнат. Трябваше отдавна да последвам съвета ти за детективите.

— Рядко може да се открие напълно почтена жена — заяви спокойно Бурж.

— Абсолютно сигурно е, че Изабел не спеше с мен. Макар да произхожда от толкова набожно семейство и да е възпитавана в манастир, и като се има предвид склонността й да общува със свещеници, нищо чудно пороците й да са свързани с някой от другите смъртни грехове.

— Възможно е.

Тъй като покрай работата си се бе сблъсквал с частния живот на доста представители на аристокрацията, Бурж бе настроен по-цинично от повечето хора. „Свещеници — помисли си той. — Интересно.“

— На каква възраст са тези свещеници? — попита привидно нехайно той.

— Не знам. Всичките ми изглеждат еднакви.

Етиен подписваше документите, подготвени от Бурж по време на отсъствието му, рутинни досиета, изисквани от закона при процедурите, свързани с един развод. Херцогът вдигна внезапно глава и погледна въпросително адвоката, схванал намека му.

— Нима? Свещеници? И Изабел? — След мигновено размишление поклати глава. — Не познаваш Изабел.

Ако не беше толкова любезен човек, щеше да каже, че Изабел бе единствената жена, която познаваше, а той познаваше доста много, която буквално стоеше със стиснати устни по време на любенето. Всъщност определението „правене на любов“ не можеше да се употреби, когато ставаше дума за нея. Горчивите преживявания бяха причинили немалко тревога на младия тогава Етиен.

— Макар това несъмнено да е интересна мисъл.

— Ще открием истината скоро — отвърна Бурж. Увереността му вероятно се дължеше на предишните му успехи. — Доволен съм, че реши…

Той спря, защото знаеше, че херцогът все още не бе особено склонен да раздухва подробности около брака си.

— … да захвърля меките ръкавици ли? — завърши вместо него Етиен.

— Понякога и това е необходимо. Дори — често — добави Бурж.

— Мисля, че когато съпругата е решила да разори мъжа си, е време да се сложи край на любезностите — усмихна се напрегнато дьо Век. — Ще се срещнеш ли с моите адвокати след обяд? Ще обсъдим всички подробности около това, което трябва да предприемем.

Съгласието на Бурж накара Етиен този път да се усмихне искрено.

 

 

Но когато Бурж си тръгна малко по-късно, Етиен седна пред бюрото си, потъна в стола, отметнал глава назад, отпуснал ръце на тъмнозелените странични облегалки. Беше уморен. Физически уморен след напрегнатото припряно пътуване обратно до Франция, уморен от борбата с Изабел. Чувстваше се самотен и отчаян. Имаше завидно положение сред малкия, изолиран свят, в който живееше, света, на който неговите предци от столетия гледаха като на свой. За да защити личното си щастие бе предизвикал своята съпруга, църквата, аристократичното общество, в което напълно разделеният начин на живот се представяше като нормална брачна връзка, и дори много от тези, които доскоро се наричаха негови приятели, живееха по този начин.

В удобния му безметежен живот бяха настъпили огромни промени, откакто се бе запознал с Дейзи. И макар никога за момент да не бе съжалявал за любовта си към нея, имаше мигове, като този… когато се чувстваше смазан от всичките тези обединени срещу него сили.

Трябваше да хапне нещо, преди срещата с адвокатите си. Възнамеряваше да победи на всяка цена, макар понякога, въпреки вродения му кураж, да му бяха нужни доста усилия, за да намери нужната енергия. Внезапно се усмихна. Може би Дейзи имаше право. Може би животът му беше прекалено лесен досега.

Но дори и да беше така, сега плащаше за предишната безметежност.

Той внезапно изправи гръбнак и позвъни.

Първо обядът. А за десерт — разоряването на двамата му партньори и Изабел. Тази перспектива поне бе наистина приятна.

 

 

През следващите три седмици Етиен и неговите адвокати се свързаха с всички притежатели на значително количество акции, като им обясняваха положението и предлагаха да откупят ценните им книжа на по-висока цена от тази, която даваха Верлен и Марвей. Тези занимания изискваха доста време и, естествено, му струваха доста скъпо, тъй като трябваше да подбие цените на партньорите си. Изабел бе изявила претенции, че акциите са нейни. Макар че по това време във Франция вече се допускаше жените да бъдат официални представители, мъжете в борсата се придържаха към традицията, според която само съпругът има право да контролира собствеността. И поне тук Шарл и неговите съдии бяха безсилни. Затова неговите железопътни линии бяха спасени, купени на надути цени при търг от някаква разположена в Монако компания, която херцогът притежаваше, чрез сложно завоалираното посредничество на няколко корпорации. И Изабел вече не беше заплаха за приходите му. Но на доста висока цена.

Осъществяването на отмъщението срещу Верлен и Марвей изискваше по-сложна схема на действие. Етиен искаше да си върне парите, които бе изгубил при всички тези операции, затова се уговори с приятели от Амстердам да заинтересуват двамата му бивши партньори с една диамантена мина в Южна Африка. Като че шиеха сложен гоблен, създаващ измамното впечатление за бъдещи големи печалби, холандските му съюзници бавно въвлякоха Верлен и Марвей в интригата. Изкушени от съблазнителната перспектива, двамата бивши партньори отидоха до Амстердам, за да видят диамантите, извлечени от „мината“, която съществуваше само на хартия.

Междувременно на нетърпеливите запитвания на херцога, относно Изабел и детективите, Бурж отвръщаше уклончиво:

— За тези неща е нужно време. Сега събираме информация. Скоро ще разполагаме с нещо по-конкретно, но за да се явим пред съда, трябва да имаме сигурни свидетели.

Бе изминал почти един месец, откакто Етиен бе напуснал Нюпорт, и през цялото това време той не беше приел нито една покана, не бе ходил никъде другаде, освен на местата, свързани със спасяването на железопътните му линии и останалата му собственост. Валентин го навестяваше често. Беше му оказал и съществена помощ при последните му борсови операции, тъй като баща му беше в управителния съвет на борсата. От време на време оставаше за вечеря и често вечер двамата си правеха компания на чаша бренди.

Есента бе започнала да оцветява листата, нощите ставаха по-хладни, тук-таме последните летни рози разцъфваха в градината, в която Етиен и Дейзи се бяха пекли на слънце само преди няколко месеца. Херцогът очакваше да разбере дали Верлен и Марвей бяха захапали въдицата, но с всеки изминал ден откриваше, че все по-малко се интересува от отмъщението и все повече — от освобождаването си от Изабел.

Чувствата му бяха по-емоционални и по-малко прагматични, свързани с копнежа му да има дете от Дейзи. Макар любимата му да твърдеше, че разводът му е без значение за нея, той искаше детето му да бъде законно, да наследи както титлите, така и богатствата му. Разбираше незачитането й на благородническото потекло, но родът дьо Век притежаваше голяма власт и влияние във Франция от много отдавна, семейството му произлизаше от първите крале, бе поддържало със смелостта и честта си Франция в битките й за надмощие, бе в роднински връзки с всички княжески фамилии в „Алмана дьо Гота“^[1]. Искаше децата му също да наследят всичко това.

Реши да даде на Бурж още две седмици, с надеждата, че в развитието на развода му може да настъпи някакъв напредък. Не можеше да отлага повече завръщането си при Дейзи. Беше спасил железопътните си линии и доходите си. Бавеше го само разводът.

Тази вечер, след като Валентин го бе убеждавал в продължение на няколко дни, херцогът реши да придружи приятеля си и съпругата му на една изложба на гравюри и живописни платна на един млад художник, превърнал се в знаменитост след появата на блестящия му плакат „Франс-Шампан“ по парижките улици през март. В галерията „Льо Барс дьо Бутвил“ бяха изложени плакати на Пиер Бонар и цветни литографии. Феликс Фенеон, критик в авангардното списание „Льо ша ноар“ бе побързал да забележи чувствените моменти в известния плакат „Франс-Шампан“ и да приветства появата по парижките улици на „чистия и коварен еротизъм“ на Бонар.

— Ще можеш да си купиш някои от сладките и дяволски пищни голи жени — рече с усмивка Валентин. — Казаха ми, че направил няколко литографии на къпещи се жени.

— Дейзи би ли ги харесала, как мислиш? — заинтересува се леко усмихнат Етиен, — тъй като съм скъсал напълно с миналото и вече не съм склонен да купувам само за собственото си удоволствие.

— Критиката спори доста по повод все по-нарастващата популярност на Бонар. Според мен, дори на една толкова независима жена като Дейзи, неговите портрети биха могли да се понравят. Освен това на изложбата може да се появи сенаторът Берже в качеството си на водач на нравствената полиция. Подобен спектакъл би бил много забавен.

— Яростната съпротива на Рене срещу феминистката преса и каквото и да е излагане на показ на сексуалността винаги са ме забавлявали.

— Значи ще дойдеш?

— Ще купя една гравюра за Дейзи.

 

 

Сенатор Берже наистина се появи като поддръжник на нравите в Републиката и херцогът се забавлява искрено. Той наблюдаваше от мястото си близо до вратата, така че бе достатъчно близо, за да забележи капчиците пот, избили по челото на ревностния пазител на френския морал, който се възмущаваше от недостатъчната строгост на цензурата, доказателство за което бе това публично излагане на тези „чисти еротизъм и сексуалност“. Според сенатора „животинското“ в жената представляваше не по-малка опасност за установения ред от самия антихрист и чужденците — теория, която Етиен изобщо не споделяше. Той лично винаги бе предпочитал по-дръзки и предявяващи известни капризи жени, пред нежността и безупречността.

„Като Дейзи — помисли си той. — Жена, която не само вдъхновява, а и се стреми към надмощие. Жена, която те кани да вземеш участие в чувственото й великолепие. Жена, която не гледа на сексуалната принадлежност като на проблем, а просто като на нормално естествено състояние.“ Етиен се усмихна на обясненията на Рене за това, как става все по-трудно да се различават добрите жени от лошите, как подобен показ на предизвикателната сексуалност като в творбите на Бонар, представлява сериозно нарушаване на обществения ред, как тези обути в черни чорапи жени допринасяли за моралния упадък на френското общество. „Дейзи щеше да позеленее от яд“ — помисли херцогът.

Миг по-късно обаче усмивката изчезна от лицето му, когато зърна Изабел, полускрита зад някаква пълна жена, обвита в облак коприна. Първото, което разпозна, бе големият потомствен смарагд на рода дьо Век, забоден в основата на голямото перо на шапката й, а когато пълната жена се отмести, за да каже нещо на спътника си, той видя лицето й.

Не бяха говорили от посещението й в апартамента му, неотдавнашните й машинации, свързани с железопътните линии бяха извършвани от посредници. А когато Изабел загуби тази битка, той остана с впечатлението, че това не я интересуваше особено. Беше изявила желание да помогне на сътрудниците му само заради вероятността да успеят. Тъй като нямаше нужда от пари, победата не беше от значение за нея. Иначе мнението и решимостта на жена му във връзка с развода бяха непоклатими, за това нямаше съмнение.

Когато тълпата започна да се разпръсква малко след края на сенаторската реч, херцогът зърна и компаньона на Изабел. До нея стоеше млад семинарист, чието расо очевидно бе творение на Криг. Етиен разпозна характерната кройка на раменете на първия парижкия шивач. „Богат млад послушник“ — заключи херцогът, тъй като познаваше добре цените, които се плащаха за услугите на легендарния шивач.

Дали младежът не беше идвал у тях и преди? Лицето му му се стори познато. Може би това се дължеше преди всичко на светлорусата му коса, която бе най-забележителното в нелошата външност на младия мъж.

Странно. Никога не бе обръщал внимание на свещениците, с които вечно се обгръщаше Изабел. Като че предразсъдъкът, породен от антипатията към братовчед й архиепископа и догматизмът на църковната доктрина бяха заличили индивидуалността от облечените в черно гости на жена му.

Докато ги наблюдаваше от мястото си близо до фоайето, той забеляза нещо учудващо. Изабел плъзна ръка по гърба на младия свещеник определено доста по-надолу от кръста. Движението й, частично скрито от стъпката, която направи напред, за да види по-добре гравюрата, пред която бяха застанали, бе определено дискретно, но не по-малко смайващо. Особено за мъжа, към чиято сексуалност тя не бе проявявала нищо друго, освен отвращение.

„Трябва да не съм видял добре“ — реши той, тъй като опитът с нея, който бе придобил от многогодишното им съжителство, го караше да не вярва на очите си. И макар да не изпусна Изабел от поглед още известно време, не забеляза повече нищо подозрително.

Но през същата нощ, херцогът загатна в писмото си до Дейзи за това, което бе видял.

„Стоях със зяпнала от учудване уста“ — пишеше той по повод на невероятната случка. „Освен това — продължи да реди думите, които като че сами излизаха изпод писалката му, превключил към друга, не толкова фантастична страна на сексуалността, — купих ти няколко гравюри с къпещи се жени, които доста напомнят японското изкуство. На тях са изобразени съвременни жени, които, сигурен съм, ще ти бъдат по вкуса… жени с неопределено социално положение и прекрасни черни чорапи.

Отпускам си още две седмици — завършваше писмото си той, — и със, или без напредък в развода, се връщам при теб в Монтана. Самотен съм и чувствам ужасно отсъствието ти, причинено от упорития отказ на Изабел за каквито и да било преговори. Колко хубаво щеше да бъде, ако религиозната й пристрастеност се основаваше повече на плътски, отколкото на божествени принципи.

Целувам те за лека нощ и ти изпращам любовно послание чрез твоите нощни духове.

Етиен“

 

 

През същата тази вечер, в кабинета на Хейзард, Дейзи, заедно с баща си и брат си, преглеждаше досието от следобедното съдебно заседание, когато спря да говори насред изречението си.

— Лошо ли ти е? — попита Хейзард, забелязал миниатюрните капчици пот над горната устна на дъщеря си.

— Малко ми се замая главата — прошепна тя.

— Доведи майка си — нареди кратко Хейзард на сина си и заобиколи бюрото, за да се приближи до Дейзи.

Трей бързо се изви на стола си и сребърният му поглед се впи в измъченото лице на сестра му.

— Ще повикам и лекар.

— Не! — почти извика младата жена. — Само майка си.

Очите на баща и син се срещнаха.

— О, боже.

И двамата мъже се спуснаха към Дейзи, която се свлече от стола си. Поеха я в ръцете си и я задържаха.

— Аз ще се погрижа за нея — рече Хейзард и се намести така, че да вдигне дъщеря си. — Повикай майка си. Качете се горе.

— Никога не съм припадала — прошепна Дейзи, когато Хейзард я изнесе от кабинета. — Само благородните дами припадат — добави тя и се опита да се усмихне.

— Може би част от стопроцентовата аристократичност на дьо Век се е пропила и в теб — пошегува се баща й. — Макар най-вероятната причина да е в това, че работиш прекалено много.

И тримата бяха прекарали последните няколко вечери в подготовка на делото. Всекидневните кръстосани разпити изискваха непрекъснато нова стратегия, нова информация, нови оценки. Съдебните процедури в момента бяха на първо място по важност, но те не трябваше да пречат на работата в мините. Затова работният ден на всички се бе удължил с по няколко часа.

Когато Дейзи бе настанена в леглото и слугите — освободени, след като Блейз слезе да се погрижи за някакъв билков чай, от който Дейзи вероятно щеше да има нужда, Хейзард влезе в стаята да види дъщеря си. Той постоя за момент безмълвно край вратата, преди да заговори, опитвайки се да смели току-що получената от Блейз информация и да обмисли как да подхване разговора.

— Да не би вече да си остаряла за една целувка за лека нощ? — попита тихо той.

Младата жена поклати глава, несигурна и изпълнена с трепет, но не се чувстваше в никакъв случай остаряла. Усмивката, с която дари баща си, застанал в другия край на стаята, беше едновременно сериозна и радостна.

— Съжалявам, че трябваше да чакаш толкова дълго. Блейз настоя да хапна нещо, преди да си легна и каза, че една пълна с народ стая би намалила апетита ми.

— И яде ли наистина? — приближи се Хейзард до голямото легло, чиито ленени завеси бяха бродирани с мъниста, в стила на техния народ.

— Ябълков сладкиш със сметана. Овнешкото и зеленчуците не ме привлякоха.

— Ябълките и сметаната са полезни за здравето.

Хейзард стоеше до леглото. Беше светски тип човек, но се колебаеше в присъствието на дъщеря си, която пазеше дълбоко в себе си своите чувства. Той се наведе, целуна я нежно по челото и леко погали косите й.

— Блейз каза ли ти?

Той кимна.

— Доволна ли си?

Дейзи кимна на свой ред, след това устните й потрепериха, тя разтвори ръце и прошепна:

— Татко.

Той се приближи до нея и я прегърна, както бе направил преди толкова много време, когато тя бе дошла при него, уплашена и самотна след смъртта на майка си. Седна на ръба на леглото й, като я притискаше здраво в обятията си.

— Всички са щастливи за тебе — рече нежно той, като я галеше успокоително и нежно.

— Иска ми се Етиен да беше тук — погледна към баща си тя и двамата се изгледаха с разбиране.

— В такъв случай трябва да бъде тук — рече Хейзард.

Думите му бяха прости, а намеренията — пределно ясни. Щеше да се погрижи херцогът да напусне Париж.

— Не би трябвало да искам това, не постъпвам нито трезво, нито зряло, трябва да проявявам по-голямо чувство за отговорност, той…

— Той също има известна отговорност към теб — прекъсна я баща й, — и макар аз да съм последният поддръжник на буржоазните принципи — добави с усмивка той, — щом става въпрос за твоето щастие… той е отговорен.

— Той иска бебето, татко. Наистина.

— Тогава по-добре му кажи. И той ще дойде тук, без да се налага да пращам отряд да го доведе.

— Той не би дошъл в Монтана по този начин.

Дейзи знаеше, че баща й говори за военен отряд, метод, по който индианците получаваха това, което желаят, независимо дали ставаше дума за коне, жени или заложници.

— В такъв случай ще му изпратим телеграма — усмихна се Хейзард и целуна дъщеря си по финия й прав нос. — Виждаш ли колко лесно се съгласявам вече?

„Може и да се съгласявам лесно — помисли си той, — но съм преди всичко баща и ако херцог дьо Век не отговори както подобава, ще отида лично да го доведа.“

— Често се чувствам виновна, татко, че искам от него да се откаже от толкова много неща. Семейството му заема едно от водещите места във Франция от цяло хилядолетие.

— Семейството на чичо ми Рамзи можеше да проследи родословното си дърво чак до времето, когато римляните завладяват Англия, но остави всичко това зад себе си и откри ново щастие и живот заедно с нашия клан.

Дейзи бе много малка, когато Рамзи бе умрял по време на епидемията от едра шарка, отнела живота на почти половината от абсароките, но баща й й беше говорил толкова много за своя английски чичо, който го бе научил на английски език, че на нея й се струваше, че също си го спомня.

— Мислиш ли, че понякога е съжалявал, задето напуснал страната си?

— Човек има известни задължения, казваше често Рамзи, към собственото си щастие. Според мен той е прав. Знам, че е прав — спомни си Хейзард за собствените си усилия да съчетае любовта си към Блейз със задълженията към своето племе. — Съществува известен баланс… между личното щастие и дълга към света, в който живеем и ако имаме късмет, откриваме това съотношение.

— Казах на Етиен, че известно време от годината ще живеем в Париж.

— Той се надяваше, че ще се съгласиш на това — усмихна се баща й.

— Възнамерява да купи акции за някоя железопътна линия тук, при нас.

— Пред мен се очертава картина на безоблачно щастие. Но сега, така ми каза Блейз, не трябва да работиш толкова много. Получих заповед да не допускам повече работа до късно през нощта. Съгласна ли си?

— Мисля, че припаднах, защото забравих да ям днес.

— Възможно е. Но сега трябва да започнеш да се грижиш по-добре за себе си. Всички ние ще настояваме за това. Маккини или Блуфокс могат да заемат мястото ти в съда. Ти можеш да обсъждаш с тях нужната стратегия и да продължаваш да вършиш рутинната си работа, но те могат да те отменят през всички тези напрегнати часове в съда. Така ще имаш възможност да си почиваш през деня. Блейз ще продължи да разговаря с мен, а синът или дъщерята на херцог дьо Век ще наследи някоя от многобройните му титли като здраво дете.

— Не е много вероятно… това.

— Кое?

— За титлите.

— Извинявай, забравих. Съпругата му е дотолкова неопределен образ за мен, като че не съществува.

— За нещастие… съществува и не ни дава възможност да забравим за това.

— Просто се изразих като оратор, скъпа. Титлата не е задължително условие за изисканост. Отличителните черти и силата на човек идват отвътре. Знаеш ли, че чичо Рамзи оставил жена и семейство в Йоркшир?

Чуваше това за първи път. То нямаше отношение, нито пък щеше да облекчи проблемите й, но на нея все пак й олекна като разбра, че мъжът, когото баща й обичаше толкова много, бе победил раздялата със семейството си.

— Защо? — попита младата жена.

— Говореше рядко за това, но очевидно Рамзи и съпругата му никога не са изпитвали особена любов и привързаност един към друг. Веднаж сподели, че не възнамерявал да остане, когато дошъл за първи път в нашата страна с групата на херцог Съдърланд, която пътешествала по крайбрежната ивица от страна на Тихия океан. Молил се в продължение на дни и нощи на своя Бог, преди да се раздели със спътниците си и да остане тук.

— Имаше ли деца?

— Двама сина.

— Как е могъл да ги остави?

— Не знам. Това е нещо, което аз лично никога ни бих могъл да сторя, но някои хора го правят, Рамзи също е постъпил така. Предписа именията си на тях, когато реши да остане, и запази за себе си само това, което бе наследил от майка си.

Хейзард потупа дъщеря си по опакото на дланите, разположени в скута й.

— Хората живеят живота си по хиляди различни начини, скъпа. Ние контролираме само нашия собствен живот.

Дейзи се усмихна — баща й винаги се бе проявявал като толерантен човек. Той защитаваше приемането и приспособяването като основни принципи в един свят, който винаги бе проявявал враждебност към културата, в която се бе родил и отраснал.

— Значи казваш, че трябва да се адаптираме.

— Това е най-добрата алтернатива, която ни се предоставя.

— И да приемаме, така ли?

Хейзард, който се отличаваше с огромната си смелост и разполагаше с власт и влиятелност, се усмихна и отвърна:

— Понякога.

Нейната собствена нужда от свобода и независимост бе подхранвана от сигурността, за чието осигуряване се бе борил баща й.

— Винаги си ми помагал да се почувствам по-добре. И изпълнена с надежди.

— Точно затова съм тук. А сега заспивай и утре си поспи до късно — рече той, като се изправи и я намести обратно в леглото.

Оправи дантелата на чаршафа под брадичката й, издърпа одеялото нагоре и й пожела нежно лека нощ на езика на техния народ. Когато стигна до вратата, спря за момент.

— Сутринта можеш да изпратиш телеграма на Етиен. Готов съм да се хвана на бас за едно ново пони, че до две седмици той ще бъде тук.

Беше много приятно да заспи с тази надежда. Точно това бе и целта на Хейзард.

 

 

Херцог дьо Век влезе през вратата на улица „Пе“ №7, която се отличаваше от другите само със златния си надпис „Модна къща Уърт“. Надяваше се да успее да убеди господин Уърт да бъде по-словоохотлив във връзка с господата, придружавали Изабел в салоните му. Детективите на Бурж бяха станали свидетели на многобройни случаи, при които съпругата му влизала в модната къща, придружена от различни млади свещеници. Това обаче бе единствената събрана до този момент информация.

— Нужна ни е документация и свидетели, готови да се изправят пред съда, ако бъде необходимо — бе обяснил Бурж.

Така че днес бе дошъл тук именно заради тази липсваща информация.

Посрещнат на входа от изискан млад мъж с английски акцент, облечен в лъскав черен поплин, с перлена игла за вратовръзки и накъдрена коса, херцогът бе съпроводен по постланото с яркочервен килим стълбище, украсено с цветя и от двете страни, до салоните на третия етаж, с килими — имитация на тигрова кожа по пода.

Стаите, през които минаваха, му бяха познати, тъй като той самият в продължение на години бе съпровождал из тях любовниците си. Колко ли рокли бе купил от „Уърт“ като дар за жените, дарили му удоволствие? Като се прибавеха към гардероба на Изабел, за който плащаше пак той, Етиен се надяваше, че събраната голяма сума ще бъде достатъчна, за да получи желаната информация. В първия салон бяха изложени само черни и бели коприни — като че с цел да прочистят вкуса на посетителите на този храм на изкушението. След това идваше стаята на дъгата, наречена така заради пищните, прекрасни лионски коприни и приказните италиански брокати. Третата стая, подобна на оранжерия с орхидеи, предлагаше на погледа невероятно разнообразие от кадифе и плюш, а тя пък бе последвана от салона със здравата английска вълна.

Между меките столове и канапета се виждаха етажерки от стъкло и злато, където беше изложена частната колекция на господин Уърт — кутийки за емфие, антични ветрила, порцеланови фигурки и всевъзможни скъпи дреболии. Нищо от това не се продаваше.

След тази поредица от преддверия-чакални се влизаше в огледалния салон, където на дървени форми бяха накачени готовите в момента тоалети. Без да обръща внимание на групичките клюкарстващи на чаша чай дами, които го загледаха смаяно, Етиен се насочи към приемната на Уърт.

Двете еднакви черни болонки на господаря на модната къща надигнаха глави от зелените кадифени столове, които заемаха, и когато херцогът ги назова по име, замаха доволно опашки. Услужливият младеж, който го съпровождаше, му предложи шампанско или кафе и той отвърна:

— Кафе, четири лъжички захар.

Поканиха го да седне на един стол край прозорците, гледащи към улицата. Елегантният, силно парфюмиран млад мъж излезе от стаята и се върна почти веднага с кафето на херцога и с тримата господа Уърт: Чарлс-Фредерик, бащата, и двамата му сина — Жан-Филип и Гастон.

Възрастният Уърт беше шейсет и шест годишен и вече не в особено добро здраве, но все още се обличаше в предпочитания си драматично-артистичен стил — каскет от черно кадифе, мантия от някакъв тъмен плат, украсена на места с петна от тюл, с богато обримчени с кожа ръбове, облечена върху блуза и широки панталони. Синовете му, Жан-Филип, за когото мнозина казваха, че е по-талантлив от баща си, и Гастон, практичният и строг управител на фирмата, бяха облечени с ненатрапчива елегантност.

Знаеха защо бе дошъл. Срещата бе уредена от Бурж.

Тримата Уърт все още не бяха постигнали съгласие помежду си във връзка с това каква информация можеха да дадат, без да изложат на риск своя бизнес. В тяхната модна къща идваха представители на предградието Сен Жермен и висши държавни служители със своите любовници. Тук си даваха среща различни класи и слоеве на обществото, враждуващи политически партии и съпружески двойки, които понякога се налагаше дискретно да прикриват едни от други. Както например беше станало през това лято при посещението на херцог дьо Век и последното му увлечение, мис Дейзи Блек, докато в същото време съпругата му, херцогиня дьо Век, пробваше поредния си тоалет в един от салоните под бдителния поглед на последния си млад свещеник.

След размяната на поздравления, тримата Уърт се настаниха удобно, помощникът им наля чай и след като възрастният господин Уърт го погледна, напусна помещението.

— Бурж ви е казал от какво се нуждая — започна без предисловия Етиен, веднага след като вратата се затвори зад младия помощник. — Както разбрах, съпругата ми е идвала тук често съпровождана от един или друг свещеник.

— Както правят понякога и други, господин херцог — отговори Гастон.

Етиен повдигна леко вежди.

— Интересно — рече невъзмутимо той и остави встрани лъжичката, с която бе разбърквал захарта. — В случая обаче ме интересува точно тази вариация по темата, тази, в която става дума за моята съпруга. Спомняте ли си нещо по-конкретно по този повод, някой случай, при който тя е стояла разсъблечена пред някой от въпросните си придружители?

— Трудно е да си спомни човек подобно нещо — излъга Жан-Филип, който все още не можеше да забрави обхваналата го преди няколко месеца паника, когато херцог и херцогиня дьо Век едва не се бяха срещнали из салоните, заедно със своите „придружители“.

— Нужно ми е не само свидетелско показание — настояваше Етиен, тъй като съзнаваше, че те нямаше да му дадат доброволно тази информация, — а и свидетел, който при нужда да се изправи пред съда. И съм готов да се отплатя за получените сведения. Един от вашите служители е напълно достатъчен — добави той, — не е нужно някой от вас да се появява пред съда.

— Това може да има пагубни последствия за нашия бизнес — заяви прямо най-възрастният от семейство Уърт.

Манчестърският му акцент се чувстваше все още силно в говора му. Дори след четиридесет години, прекарани в Париж, френският му беше доста неправилен.

— Изпратете ми някоя от вашите продавачки. Може да я уволните и тя, недоволна, да изяви желание да свидетелства. Вашата фирма ще остане чиста и няма да рискува да загуби доверието на клиентите си. Освен това, бракоразводните дела не се правят публично, така че е почти невероятно да изтече някаква информация. Рискът за вас ще бъде минимален.

— Клюките се разпространяват светкавично в изолираното общество на нашите клиенти. Особено пък бракоразводните скандали — отбеляза как стои действителното положение Гастон.

— Каква сума оставя годишно при вас жена ми?

Лаконичният въпрос на херцога накара всички погледи да се насочат към Гастон. Херцогинята бе една от най-редовните им клиентки.

— Не знам точната цифра.

— Приблизителната сума също ще свърши работа. Закръгли към по-голямото число.

— Сто хиляди франка месечно.

„Боже мой, как може да носи толкова много рокли? — ужаси се от бързата сметка, която направи херцогът. — Две рокли дневно и то всеки ден. Това определено си струва цената на една-две продавачки за пред съда.“

— Ще ви плащам тази сума всяка година. Бурж ще подготви нужните документи. А сега ще можем ли да си поговорим откровено?

Забеляза, че бяха заинтригувани от предложението му. Пръв заговори Гастон, който, като мениджър на фирмата знаеше по-добре от баща си и брат си, които бяха дизайнерите, че ако се разчуеше за дадената от тях информация, модната къща щеше да загуби много повече от сто хиляди франка месечно.

— Нека да се посъветваме с адвокатите си, преди да вземем решение.

— Нужни са ми подробности, кажете им това. Вече знаем, че е идвала многократно тук с един или друг свещеник. И ще ви бъда много благодарен, ако ми отговорите колкото се може по-бързо.

Неговата учтивост бе добре известна на семейство Уърт, галантността на херцог дьо Век бе пословична. Затова бяха много изненадани, когато, точно преди да излезе, той се обърна и каза с леден глас:

— Възнамерявам да получа тази информация на всяка цена, господа, така че по-добре ще бъде и вие да имате полза от това. Разбрахме ли се?

Зададеният въпрос беше от ония, които не изискват отговор.

 

 

Получи телеграмата от Дейзи късно същия следобед, докато обсъждаше с Бурж и още няколко от своите адвокати официалното предложение на адвокатите на Уърт. Според него модна къща „Уърт“ бе съгласна да им съдейства само при определени условия. Те не бяха приети единодушно от хората на дьо Век и бяха станали повод за сериозни разногласия. Бурж бе за призоваването на семейство Уърт пред съда, като така щеше да спести на херцога един милион и двеста хиляди франка годишно. Някои от по-консервативните правни съветници на Етиен бяха за спазването на условията, а трети предлагаха да изпратят тяхно предложение, на базата на което да започнат преговорите.

— Извинете ме за момент, господа — рече Етиен и пое подадената му в сребърен поднос телеграма.

Беше дал нареждания посланията на Дейзи да му бъдат носени незабавно. Той разкъса плика, прочете набързо съобщението, докато в ушите му жужаха гласовете на адвокатите. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и прочете отново написаното.

„Твоите шамански богове сигурно бяха пратили нарочно бурята. Исках просто да знаеш. Връщай се по-скоро при нас.

С обич: Дейзи и твоето дете.“

— Някакви нови проблеми ли има? — попита Бурж, забелязал вълнението на херцога.

Етиен вдигна бавно глава, като че гласът на Бурж бе достигнал до него от голямо разстояние, и го погледна със странен блясък в зелените си очи.

— Проблеми ли? — повтори въпроса си адвокатът.

Постепенно се възцари пълно мълчание, тъй като един след друг всички забелязаха странната реакция на дьо Век.

— Точно обратното — отвърна тихо той.

Вниманието му все още не се бе върнало напълно тук, в кабинета му. Новините, които бе получил от Дейзи, бяха прекалено вълнуващи и отвличащи. Усещаше, че го обземат едновременно гордост, радост, смайване, безпокойство и луда възбуда. Дете! Дъхът му секна от това чудо. Негово дете от Дейзи! Той внимателно сгъна хартията и я пъхна в джоба на сакото си, като че тялото и душата на неговото дете бяха вече под неговата закрила.

Онова, което му се бе струвало важно само допреди няколко минути, внезапно бе загубило значимостта си. Това, дали тримата Уърт щяха или нямаше да се съгласят да свидетелстват, вече не го вълнуваше. Двамата с Дейзи щяха да си имат дете!

Радостната вълна, породена от това велико чудо заля и заличи дори подлостта на Изабел. Етиен огледа насядалите около масата мъже, без да проговори за момент, като че се опитваше да запамети образите им.

— Двамата с Дейзи ще имаме бебе — рече той, очите му светеха от щастие, а екзалтираният му вид порази дори тези от адвокатите му, които гледаха на цялата история като на истинска драма. — Утре отпътувам от Париж.

Избухнаха поздравления, учтиви и искрени, последвани малко по-късно от опасения и объркване, тъй като всички бяха убедени, че без него няма как да продължат започнатото. Той отговори на всеки поотделно и мило, но беше непоклатим в намеренията си.

На другия ден тръгваше.

Единственото, за което можеше да мисли, бяха Дейзи и тяхното бебе. Седмиците без нея бяха самотни и нещастни. Без нея Париж му се струваше празен… апартаментите му — безжизнени. И досега не можеше да се начуди на приумиците на съдбата, която с онази среща в дома на Аделаид бе променила из основи живота му.

— Какво ще правим с развода? — попита най-после и Бурж, след като всички други си тръгнаха и те останаха сами пред чаша бренди на голямата маса.

— Ще продължим с обжалванията, разбира се… докато не се обърнем и към последния съдия.

Етиен прокара пръсти през черните си коси, изпитвайки познатото раздразнение, което се появяваше всеки път, когато си спомнеше за многобройните врати, които вече се бяха затворили пред тях. Вдигна чашата си и я пресуши с видим гняв.

— Дявол да го вземе — рече той, като направи знак на Бурж да му подаде бутилката, — получаването на развода ми става още по-належащо сега, когато и детето вече е на път. А адвокатите на Уърт са поредната правна маневра, която ще причини допълнително забавяне.

— Мисля, че скоро ще излезе нещо. Успях да пробутам мой човек, когото назначиха като лакей у Изабел. Слугите не отговарят охотно на задаваните им от детективите въпроси. И не мога да ги виня за това. Подобно на семейство Уърт, също пазят препитанието си. Шарбо е компетентен, той ще се справи.

— Искам детето ми да се роди законно.

Нямаше какво да се възрази на това емоционално желание на Етиен. Бурж, който си оставаше при всякакви обстоятелства вечно практичният адвокат, посочи веднага правните възможности, с които разполагаха.

— Детето би могло да бъде определено като законен наследник, а да бъде узаконено по-късно. След уреждането на развода.

Етиен се усмихна на доброжелателството на Бурж.

— Изабел се оказа по-мъчна, отколкото предполагаше. Всъщност, аз трябваше да съм го разбрал, след като съм я наблюдавал в продължение на толкова години.

— Не може и да става дума да бъдем победени — възкликна рязко адвокатът. — Уверявам те в това.

Фелисиен Бурж не бе загубвал нито една битка в живота си и не възнамеряваше да позволи на херцогиня дьо Век да му нанесе първото поражение. Само по себе си това бе немислимо за селянчето, което без ничия помощ се бе издигнало до това ниво. За твърдата му решимост да победи на всяка цена имаше още една причина — презрението на Изабел. Щеше да направи така, че да загуби херцогската си титла, дори ако трябваше да се бори още десет години за това.

Откакто бе получил телеграмата на Дейзи, Етиен обмисляше необходимостта и евентуалната безполезност на посещението си при Изабел. Искаше да направи последен опит да уреди този въпрос, преди да замине, и дори вече мислеше да падне на колене пред нея и да я моли като последна възможност. Затиснат от необходимостта, той бе загърбил гордостта. Единственото, което имаше значение, бе бъдещето на детето му.

— Мисля да се отбия у Изабел, преди да замина — заяви той, вперил поглед в течността в чашата си.

Тъй като знаеше, че херцогът не бе говорил със съпругата си откакто бе напуснал дома си, Бурж разбра причината за внезапния му импулс.

— Искаш ли да дойда с тебе?

Дьо Век го изгледа мълчаливо за миг изпод полуспуснатите си клепачи, преди да отговори.

— Не — усмихна се внезапно той. — Предпочитам да нямам публика, когато се унижавам.

— Нека да уредя така нещата, че Шарбо да бъде наблизо… ако е възможно. Мога да се свържа с него, преди да пристигнеш.

— Свидетел?

— За всеки случай. — Бурж никога не пропускаше нито една от милиардите възможности.

Етиен погледна часовника. Почти три часа. Надяваше се да се види с Изабел преди следобедния чай, тъй като най-вероятно тя или щеше да има гости за чая, или самата тя щеше да отиде някъде.

— Трябва да се видя с нея преди четири и половина. Това време достатъчно ли е да се свържеш с твоя човек?

— Ще изпратя незабавно пратеник — каза Бурж и се изправи.

Само секунди, след като разтърси буйно вилката на телефона, поръчката му бе приета. Етиен слушаше с половин ухо инструкциите, които адвокатът даваше на един от помощниците в кантората си и размишляваше върху встъпителните слова за срещата си с Изабел. Преговорите трябваше да бъдат придружени с нещо по-материално, за да подсладят предложенията му. Изабел не притежаваше почти нито една от християнските добродетели, в това число и милосърдие.

— Готово — обяви Бурж, като се върна на масата. — Шарбо ще бъде уведомен за предстоящото ти посещение.

— Имаме още време да пийнем по чаша — каза херцогът и позвъни, за да даде нареждания да приготвят каретата му. — Можеш да ми пожелаеш късмет. Или, като се има предвид, че ще се срещам с Изабел — добави с усмивка той, — по-реалистично би било да ми изкажеш предварително съболезнованията си за напразно загубеното време.

 

 

„Толкова много ли искам — помисли си уморено Етиен, отпуснат на седалката в каретата си, която се движеше по измокрените от дъжда улици. — Нима е толкова много да желая да се освободя от един брак, в който няма нищо друго, освен злоба? Нямам ли право на щастие подобно на другите хора на тази земя?“

В отчаяните си опити бе тръгнал да моли за услуга жената, която за две десетилетия не бе проявила нито веднъж нито състрадание, нито милосърдие.

Много от старите подчинени в дома дьо Век бяха отишли с херцога в новото му жилище, така че новият иконом на Изабел не го позна, докато не се представи. Управителят обясни, че не знае дали госпожа херцогинята е вкъщи и ако херцогът почака в зеления салон, той ще нареди да занесат визитната му картичка в покоите на мадам. След това повика с жест стоящия наблизо лакей и рече:

— Занеси горе визитната картичка на Негово Височество.

Човекът на Бурж не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини. След това новият иконом на Изабел повика с ръка друг лакей и нареди:

— Пикар, заведи господин херцога в зеления салон.

Етиен подаде ръкавиците си на управителя и последва лакея по коридора, по който бе минавал хиляди пъти в миналото. Усети да го пробожда носталгия, тъй като познатият интериор му напомни за по-щастливи дни, свързани с децата и със собственото му детство. Когато наближиха вратата към салона, младият лакей се обърна, усмихна се и каза:

— Тя няма да ви приеме, Ваше Височество.

— Няма ли?

Макар подобна възможност да не бе съвсем неочаквана, откровеното признание на този младеж определено бе изненадващо.

— Нареждания, сър. Не трябва да ви допускаме горе.

— Херцогинята там ли е сега?

Лакеят кимна с глава.

— Все едно че не сте го чул от мене, сър.

— Ти си внукът на Дуе, нали?

Етиен разпозна типичната за рода висока фигура с широки рамене и шокиращо сламеноруса коса. Семейството на Дуе бе дошло от едно от именията в Нормандия, а размерите и цветовете им вероятно идваха от някой далечен предшественик викинг.

— Да, сър, трябва да тръгвам сър, иначе Монроз ще дойде да ме търси.

— Защо не дойде с баща си, когато той се отказа да служи за херцогинята?

— Ами, сър, камериерката от източната приемна работи тук отскоро и трябваше да остане… така че…

— Ти също остана — довърши с усмивка Етиен. — И двамата сте добре дошли в дома ми, ако желаете… и благодаря за информацията.

— Благодаря ви, сър. Маргьорит ще бъде щастлива да се измъкне оттук… много я е страх от херцогинята, Ваше Височество.

— В такъв случай докарай вещите си и Маргьорит при баща си. Знаеш пътя, нали?

— Да, сър, Ваше Височество, сър — заекна младежът, като отстъпваше заднишком и се покланяше. — Благодаря ви, сър, Ваше Височество.

„Ако Изабел не възнамерява да ме приеме, ще трябва да използвам по-неофициални канали“ — помисли си херцогът и реши да мине по стълбището за оранжерията, за да избегне срещата с Монроз.

Оранжерията се издигаше над източния двор. Четириетажната стъклена конструкция приютяваше истинска колекция от екзотични дървета и всевъзможни други растения, носени от поколения влюбени в пътешествията представители на рода дьо Век. Ароматът на цветята и разцъфтелите храсти се носеха из цялото източно крило на огромната сграда, за което в голяма степен допринасяше и отвореното стълбище, добавено от някой дьо Век, влюбен в тропическите страни, които бе посетил в младостта си.

Тази стълба се използваше рядко, защото отдалечеността й от обитаваната част на двореца я правеше неудобна. Етиен спря за момент на площадката на третия етаж, за да се порадва на парниковата градина, която бе обичал винаги. Изпълни с наслада ноздрите си с уханието на влажна пръст, лилия, жасмин и всевъзможни други тропически аромати. Внезапно почувства меланхолия, породена от всички тези познати миризми.

Може би не изпитваше особено благоговение пред своите предци, тъй като баща му не проявяваше никакъв интерес към него дори през редките си престои у дома, а приятелството на майка му бе факт едва от юношеските му години, но тази красива стара сграда носеше някакво усещане за приемственост. Чувстваше привързаност не към семейните емоции, а към мястото. Беше прекарал целия си живот в този дворец и от навършването на пълнолетие се грижеше за именията на рода дьо Век, разширяваше ги и ги подновяваше, възстановявайки тези, които баща му бе пренебрегвал. Като тази сграда например.

Етиен положи усилие, за да се отърси от налегналата го носталгия, като си припомни, че удоволствието, което му носеха грижите и поддържането на именията не можеше да се сравни в ни най-малка степен с щастието, което бе открил с Дейзи. И ако трябваше да пожертва всички скъпи за един дьо Век места от миналото, щеше да го направи.

Херцогът поднови пътя си и се отправи по застлания с дебели скъпи килими коридор към стаите на Изабел. По това време на деня, между сънливия следобед и часа за чай, както обикновено царяха тишина и спокойствие. Дъждът навън увеличаваше синкавия полумрак из дългите помещения. Даде си сметка, че трябва да побърза, тъй като разполагаше с ограничено време в интервала от представянето на визитната му картичка и връщането й на управителя долу. Тогава щяха да го потърсят в зеления салон, за да му предадат отказа да бъде приет.

На вратата на приемната на Изабел имаше нов златен параван, и в мига, в който прекрачваше прага на стаята, Етиен забеляза през пролуката между две от сгъваемите му ребра Изабел и младия рус свещеник от изложбата на Бонар, седнали един до друг на канапето край камината. Херцогът се поколеба за секунда, стискайки все още дръжката на вратата, хипнотизиран от сцената, и тогава забеляза, че младият мъж гледаше жадно съпругата му в очите и държеше двете й ръце в своите.

Килимът беше толкова дебел, а бравата — толкова добре смазана, че дьо Век влезе абсолютно безшумно.

Изабел точно казваше гальовно с богат, гърлен тон, който никога досега не беше чувал.

— Роже, скъпи, ти ме разбираш толкова добре.

— Винаги е особено хубаво, когато вали, нали, сърце на… от онзи първи следобед…

— … по време на приема на Шарл.

Той вдигна ръцете й и ги пъхна в разтворената предна част на расото си. Етиен усети ударите на сърцето в слепоочията си, когато Изабел смъкна черната дреха от раменете на младия мъж.

Херцогът внимателно затвори вратата зад себе си, питайки се как Шарбо щеше да узнае, че е тук. Но ако всичко се развиеше така, както бе най-вероятно като се има предвид видяното до този момент, само след няколко минути можеше да заяви присъствието си, да отвори вратата, да позвъни за прислугата, а после да се настани в един от меките фотьойли стил „Рококо“ на жена си и да зачака появата на свидетелите.

— Ще трябва ли да се покая за този си грях, Роже, скъпи? — прошепна Изабел. — Знам, че похотливостта е грях. Какво покаяние ще ми избереш?

Младият свещеник бе останал само по черно копринено бельо. На бедрото му бе избродиран семейният герб. „Очевидно не се е отказал напълно от лукса на този свят — помисли сухо херцогът. — Нито от неговия упадък…“ — реши той, докато малките ръце на Изабел галеха голите рамене на младежа.

— Първо трябва да се разсъблечеш за мен, детето ми — рече с характерния за изповедалните тон той. — Освободи се от дрехите, за да мога да те видя такава, каквато Господ те е създал.

— Гола ли, Ваша Милост? — прошепна Изабел със страстни нотки в гласа.

— Както Магдалена е била пред своя господар.

— Вие моят господар ли сте, Ваша Светлост?

— Във всяко отношение, скъпа моя.

Възбуденият член на младия свещеник надигаше черното му копринено бельо и Изабел като че не можеше да устои на вида му. Тя прекрати развързването на панделите на светлосинята си копринено-муселинена рокля, за да разкопчее долните дрехи на Роже и да освободи члена му.

— Приятно ми е да го гледам — измърмори тя, — как надига нетърпеливо глава.

Тя погали възбудения член и младият свещеник затвори за момент очи от силно желание.

— Не може повече — рече след няколко секунди той, събрал достатъчно сили, за да отстрани галещите пръсти на херцогинята, — преди да се покажеш напълно гола пред мене.

— Трябва ли да го направя? — попита престорено уплашено тя, докато развързваше панделките, свързващи двата края на ефирната си рокля за посрещане на следобедни гости.

„Колко ли съм платил за тази рокля?“ — почуди се херцогът, поразен от великолепието на плата и дантелите, които издаваха вкуса към разкош на Дусе. За „домашната“ рокля на Изабел, широка и неизискваща носенето на неудобните корсети, бяха отишли десетки метри дантела и бродиран муселин. Утре трябваше да мине оттам и да поръча нещо подобно за Дейзи, преди да замине.

Миг по-късно роклята на съпругата му се плъзна на пода с леко шумолене и херцогът видя голото й тяло за първи път от почти две десетилетия. Изабел винаги се бе гордяла с това, че поддържа фигурата си с игра на тенис и това си личеше — беше се променила много малко.

Застанала пред младия свещеник с разпуснати по раменете руси коси, с гръб към вратата, тя като че очакваше следващата стъпка на тази игра, която очевидно бе добре позната и на двамата изпълнители.

— Беше ли добра, скъпа? Не извърши ли някакъв грях?

— Не, Ваша Милост.

— Грешила ли си?

— Изпитвах страст, Ваша Милост.

— Трябва да бъдеш наказана, скъпа моя, ясно ти е, нали?

— Зная.

— Постави ръцете си зад гърба и се наведи, скъпа — нареди с престорена строгост младежът, — за да мога да раздам правосъдие.

Тя се подчини охотно. Свещеникът я гледа известно време така. Гърдите й висяха пред него и можеше да ги достигне, ако се протегне. Той се наведе напред, сграбчи ги в двете си ръце и я задърпа по-близо, докато зърната й, набъбнали от натиска на пръстите му, се озоваха на сантиметри от устата му.

— Правя това за твое добро, нали знаеш — измърмори той и явно зачака отговор.

— Да, сър — прошепна с умиращ глас Изабел.

Той пое едното, станало твърдо като диамант зърно в устата си и го засмука с такава сила, че изохкването на херцогинята достигна чак до ушите на съпруга й. Въпреки грубостта на свещеника, която той демократично прехвърли и към другата й гърда, Изабел явно изпитваше удоволствие и започна да движи с ритмично, възбудено движение бедра. След малко свещеникът попита:

— Сега вече изчисти ли се от похотливите си мисли, скъпа?

— Не съвсем, Ваше Светейшество.

— Я да видя.

Той пусна гърдите й, по които ясно се виждаха яркочервените следи там, където пръстите му бяха стискали буйно плътта й и ръката му се насочи към бедрата й. Без никакъв коментар, колебание или подготовка той напъха грубо двата си пръста в нея. Изабел изохка от удоволствие и помръдна, за да ги поеме още по-дълбоко в себе си. „Докъде трябва да ги оставя да продължават?“ — почуди се херцогът и реши, че ще бъде по-добре заради правосъдието да има като доказателството спермата на младежа по бедрата на Изабел.

Трябваше да изчака божествения им оргазъм… стига само, разбира се, тази игра да не бе предназначена за искрено каещи се грешници, които спират точно преди върховния момент — заради изчистването на съвестта си. Тъй като той нямаше опит нито с религиозните неврози, нито с перверзността, не разполагаше със собствен опит, към който да се обърне за съвет…

Просто трябваше да изчака, за да види.

„Дали Изабел получи оргазъм?“ — почуди се Етиен.

Миг по-късно се убеди, че е бил прав, защото тя замря под грубите манипулации на свещеника. Тя като че изгуби съзнание, заровила лице в скута на Роже.

Дьо Век разбра какво щеше да последва. Прислугата сигурно вече бе разпратена да го търси, но тъй като нямаше да посмее да влезе в тази стая, ако не е поканен, той беше в безопасност. В останалата част на двореца обаче сигурно цареше тревога.

Това може би дори щеше да му свърши добра работа. Толкова много слуги в коридора, готови да се отзоват на повика му и да станат свидетели, нямаше да му бъдат излишни.

Младият свещеник стана инициатор на следващата стъпка в драмата на плътското им прегрешение. Той вдигна главата на херцогинята от скута си и я целуна по челото. Нежността му беше в истински контраст с досегашното му господарско държане.

— Имаш прогрес, скъпа моя, в контролирането на похотливите си мисли. Не извика по време на оргазма си. Сдържаността ти е похвална.

Той я целуна отново. Пръстите му повдигаха брадичката й, така че погледите им се срещнаха и този път устните им се сляха в дълга страстна целувка.

— Благодаря, Ваша Милост — прошепна Изабел, когато младежът я освободи от прегръдката си. — Сега ще бъда ли възнаградена за сдържаността си?

Тя коленичи в коленете му и изви гръбнак така, че гърдите й щръкнаха напред, заела поза, в която му се предлагаше.

— Непослушно момиче — смъмри я той и плъзна ръце от раменете към вирнатите й гърди. — Нима се опитваш да ме изкушиш, грешнице?

Обхвана зърната й между палците и показалците си, и започна да ги потърква и да ги дърпа нагоре, принуждавайки я да се надига, докато лицата им почти се допряха.

— Опитваш ли се? — дръпна по-силно той.

— Не, никога не бих се опитала да ви изкуша, Ваша Милост — прошепна тя, сподавяйки леко изохкване, почти притиснала устни в неговите. — Аз съм само ваша слугиня… — измърмори тя, — за да ви служа по всички възможни начини.

— Би ли ме къпала? — Той все така я държеше с железните си пръсти, като вдигаше нагоре гърдите й. Тя кимна. — И да носиш храната ми?

— Да, господарю.

— И да носиш моите деца?

— Да — прошепна тя.

„Боже мой…“ — помисли си Етиен.

— И да ми доставяш удоволствие?

— Наистина, Ваша Светлост, живея само за да ви служа.

— Ще видим — каза той, като че не изпитваше особено желание да й позволи да стори това.

Пусна зърната й и я остави да коленичи отново. Тя зачака следващата му заповед, покорна и хрисима. Младият свещеник обхвана възбудения си член и започна лекичко да го гали под жадния поглед на Изабел, докато той увеличи още повече размерите си.

— Упражнява ли слугинските си уроци? — попита той, все така бавно галейки пениса си.

— Да, абсолютно, сър.

— Мислиш ли, че си достигнала някакво задоволително ниво?

Той обви с тънкия си показалец лъскавата червеникава главичка на мъжествеността си, без да изпуска от очи нетърпеливия й поглед.

— Бях много старателна, Ваша Светлост — отвърна едва чуто тя, все така вторачена в бавните галещи движения на пръстите му.

— Много добре. Тогава ще ти предложа една малка компенсация за усърдието и положените усилия в учението. Достави ми удоволствие — рече с умишлено заповеднически тон той, — с грешната си уста.

И Етиен загледа с безстрастно любопитство как съпругата му се надвеси и пое възбудения член на русокосия свещеник в устата си с такъв ентусиазъм и майсторство, че вече нямаше съмнение, че действително бе научила добре уроците си. Тя смука, близа и хапа лекичко огромния лъскав член, докато собственикът му несъзнателно мачкаше гърдите й. Независимо дали беше воден или не от божествени мотиви, не след дълго стана ясно, че Роже скоро ще свърши и че дори духовната му самодисциплина нямаше да му помогне да възпре оргазма си.

— На кушетката — нареди лаконично отецът, като че беше генерал, а не свещеник, и Изабел скокна, за да изпълни заповедта му.

Легна с разтворени крака, за да поеме, като вярна на дълга си слугиня, възбудения член на своя господар, когото стискаше в обятията си и стенеше леко, докато той се движеше буйно в нея. Само след няколко секунди русокосият мъж изпъшка тихичко и се отпусна безжизнено върху двайсет и седмата графиня дьо Век, като че беше някое момиче от кухнята.

„В известен смисъл всичко това придаде известен човешки облик на Изабел“ — помисли си Етиен. През всичките тези години се бе питал какво правеше с живота си тя. Сега вече бе видял…

И никой повече нямаше да може да го обвинява, че е единственият развратник, носещ това име.

Той се усмихваше искрено, когато отвори вратата и се показа иззад паравана.

— Добър ден — рече той, без да изпуска от очи учудения свещеник, легнал върху жена му. — Мисля, че не сме се срещали. Аз съм дьо Век. А тази, която топли патката ви, струва ми се, е моята съпруга.

— Излез веднага! — извика Изабел, а очите й блестяха от гняв.

— Такъв тон от слугинята на господина. Шокиран към — настани се спокойно Етиен в един от фотьойлите в пастелен цвят на Изабел. — Ако знаех колко те възбужда набожността, скъпа, отдавна щях да прегърна религията. Изпълнението беше наистина страхотно. Какво въображение, каква страст! Имаш капчици пот по горната си устна, скъпа.

— Ще накарам да те изхвърлят — озъби се херцогиня дьо Век, като се опитваше да се измъкне изпод шашнатия младеж върху си.

— Може би този слабичък младеж? Така ли? — усмихна се ангелски Етиен — раменете му бяха два пъти по-широки от тези на бледия свещеник. — А, ето те и теб, Шарбо — обърна се той към влезлия в този момент лакей с очевидно задоволство в гласа. — Би ли потвърдил, че съм сварил жена си в доста деликатно положение?

— Да, сър, Ваше Височество. Ще потвърдя това пред съда.

— Махни се от мен, Роже! — избухна Изабел и избута уплашения младеж на пода. — Кой си ти? — извика към Шарбо тя, арогантна дори при създалата се ситуация. Изправи се пред него гола, като нахлузваше дантелената си роба, без да се притеснява от присъствието му. — Тук ли работиш? Кой те е наел? Ще им откъсна главите! Уволнен си. Махай се!

Трябваше да се откаже от типичното за една аристократка държане. Не изпитваше нито неудобство, нито угризения, само този мелодраматичен гняв.

— Малко е късно за театрални представления, Изабел — каза спокойно херцогът, — макар — добави с иронична усмивка той, — да имаш истински актьорски талант. Не съм и предполагал, че можеш да бъдеш толкова покорна — повдигна черните си вежди той в потвърждение на комплимента си. — Искрено съм смаян.

— Роже, намери проклетите си дрехи и се омитай оттук! — изкомандва Изабел.

Ролите им се бяха разменили — сега тя беше генералът. А тази й роля беше доста по-позната на Етиен.

— Запомни името му — обърна се дьо Век към Шарбо, който гледаше как младежът нервно навлича расото си, като в същото време пристъпваше към вратата.

Бе изоставил бродираното със семейния герб бельо на кушетката на Изабел.

— Да, сър.

Междувременно отвън се бяха събрали доста слуги, но никой не смееше да се приближи, смутен от нервния креслив глас на херцогинята. Етиен се усмихна и им махна с ръка за поздрав, след което затвори вратата зад отдалечаващите се свещеник и Шарбо.

— Имам законното право да застрелям и теб, и любовника ти — обърна се любезно към жена си той. — Предполагам, че това ти е известно, тъй като през последните месеци се запозна в тънкости с подробностите около развода. За нещастие ти нямаш същите права спрямо мен. Не е честно, признавам, но в това няма нищо чудно, като се има предвид, че законите се правят от мъже.

Гласът му звучеше леко развеселено, зелените му очи гледаха иронично. Действително разбираше несправедливостта на закона, но той също бе страдал заради несправедливостта, причинена чрез връзките на шурея му. Животът невинаги беше справедлив.

— Така, сега вече сме квит, нали?

— Мразя те!

— Този факт като че ли вече ми е известен — отвърна студено той. — Това, което бих искал да разбера, е, дали сега вече ще можем да продължим с развода като разумни големи хора или желаеш да бъдеш извикана пред съда, за да отговаряш за събитията, на които току-що станах свидетел?

— Ще кажа, че лъжеш.

— Шарбо е съдебен пристав.

— Шарл може да го уволни.

— Това, Изабел, не е първият път, когато се забавляваш с тези… Божии адвокати на земята, а само първият път, когато те виждам. Бурж разполага с още доста факти, свързани с теб и твоите млади свещеници, които само чакат да се превърнат в доказателства срещу теб. Ако всичко това се разчуе, папата повече няма да те приема.

— Бракоразводните дела се правят при закрити врати.

— Знаеш каква вреда могат да нанесат клюките… — усмихна се брутално херцогът, — дори когато са неоснователни. Как биха го написали в „Дъ херълд“ или в „Льо Фигаро“… „Видели са херцогиня Х да бъде ободрявана от монсиньор Z, секретар на един от най-значимите ни архиепископи, по време на приема у министъра на правосъдието през месец юни.“ Права си. Никой няма да се досети, че става дума за теб.

— Шарл може да цензурира тези вестници.

— Не разчитай на това. Батист ли беше първият от твоите любовници-свещеници? — попита той.

Това обясняваше черния недоволен поглед, който отправяше към него неизменно кюрето на семейство Монтини.

— Не мисля да обсъждам Батист с теб!

— Близнаците от мене ли са? — попита той просто така, воден от мрачно любопитство.

Доколкото си спомняше кюрето на Монтини беше слабо, със светлокестеняви коси, а децата му определено бяха наследили размерите и цветовете на рода дьо Век. Дори Жоли бе висока за жена.

— Разбира се!

— Не се прави на толкова обидена, Изабел. Сигурно и него си го чукала. Какво се иска от вас, израсналите в манастир дами — да се омъжите девствени или поне да изглеждате такива. Аз лично никога не съм бил убеден в първото, що се отнася до теб. Кога го вкара в леглото си? Сигурно веднага, щом разбра, че си бременна с очаквания наследник.

— Отвращаваш ме!

— Извини ме, че говоря откровено. Забравих колко префинена си. Когато чукаш свещеници, това премахва ли острата миризма на потни тела… и на грях, престъпващ законите?

— Батист вечно повтаряше, че си животно! Как само те сграбчваха всички момичета на празника на цветята в имението ни край село Поас. И ти отвръщаше на шегите им точно като някой селянин. Батист казваше също, че и ръцете ти са като на селянин, прекалено големи, както и тялото ти. Може би гувернантките харесват недодяланите мъже… — Очите на херцога се разтвориха широко за момент, при споменаването на Урсалина. — Каза ми за хубавичката ти гувернантка, която те учила не само на френска литература!

— Като твоят абат, искаш да кажеш. Изненадан съм, че изобщо се съгласи да се омъжиш за мен, след като имам такива ръце, Изабел. Толкова много други семейства се домогваха до богатството на рода дьо Век навремето, че отказът ти нямаше да стане причина за отчаянието ми. Трябваше да избягаш с енорийския ви свещеник.

— Той нямаше пари.

— А… — въздъхна тихичко Етиен.

Внезапно всичко му се бе изяснило. Той беше съпругът, благодарение на когото Монтини ставаха още по-богати, докато абатът не само че вече бе женен за църквата, ами, още по-лошо, беше беден. Странно, но му олекна, като разбра това. През всичките тези години се бе опитвал да не обръща внимание на неуспелия им брак, но въпреки това безразличието на Изабел бе оставило белези в младата му душа. Времето бе изтрило нюанса на самообвинение, след като толкова много жени го намираха привлекателен и възбуждащ, но така и не забрави студенината, с която Изабел бе отказала да изпълнява съпружеските си задължения. Винаги се бе питал дали все пак вината не бе в него.

— Никога не ти беше приятно, нали? — попита тихо, безизразно Етиен, вперил поглед в жената, която толкова дълго бе мислил за своя съпруга, смазан от съсипания им живот.

— Боже мой, Етиен — отвърна нетърпеливо и раздразнено Изабел, — винаги си бил романтично настроен. Романтиката и любовта нямат нищо общо с брака. Живеем както всички останали, както са живели нашите родители и техните родители преди това.

— А къде остава щастието?

— Новата ти разгонена кучка ще ти го даде. Впрочем, тя е забележително тъмна… като негърка.

„Това са разбиранията й за щастието“ — даде си сметка херцогът.

— Нищо не може да бъде по-черно от проклетото ти сърце, Изабел — рече той, усещайки, че го залива огромна вълна от умора и омраза, тъй като си припомни, че съпругата му бе способна да изпитва някакви чувства единствено към самата себе си. — И ако чуя още една дума за Дейзи, гарантирам ти, че няма да остане и един човек в Париж, до когото да не достигне описанието на интересната ти проява на религиозен еротизъм. И макар да не бях представен на партньора ти, познах герба, избродиран на бельото му — рече херцогът и погледна отново към изоставените черни копринени долни дрехи. — Предполагам херцог дьо Нант няма да ти бъде особено благодарен, че развращаваш скъпия му син. Той има доста голямо влияние пред папата, доколкото съм чувал. Може би ще го накара да отлъчи от църквата тебе или лицемерния ти братовчед — архиепископа. Помисли за това една-две минути, докато вземаш решението си във връзка с развода ни. Но побързай, тъй като нямам време.

— Имам ли някакъв избор?

— Зависи от желанието ми за отмъщение. През последните няколко месеца ти превърна живота ми в ад, Изабел.

— Това не ме засяга особено.

— Най-после да признаеш нещо откровено. Какво ще кажеш адвокатите ни да се срещнат, за да започнат преговорите… да речем след час?

— Невъзможно!

— Какво е невъзможно? — попита заплашително той.

Тя беше достатъчно разумна, за да отвърне:

— Този час… невъзможно е само след един час.

— Може би, в такъв случай, някой от твоите духовни съветници ще направи чудо, защото искам Летев да бъде в кантората на Бурж след един час. Утре заминавам за Америка.

Той видя злобните светлинки в очите й.

— Копеле такова! — възкликна тя.

— Щастливо копеле, искаш да кажеш — поправи я с усмивка той. — Предупреди Летев да не иска прекалено много — добави припряно той, — защото все още не ми е минало от онзи опит да ми отнемат железопътните линии, в който участва и ти.

— Ще те спипам някой ден, Етиен. Дяволите да те вземат!

— Възможно е — рече дьо Век, без да се усъмни и за момент в злобните й отмъстителни намерения. — Но помисли си само за добрата страна на това разрешение, Изабел. Когато всички тези процедури около развода приключат, ще имаш повече време, за да бъдеш „слугиня“ на всички тези бледи и светли младежи.

Тя вдигна една от наследените от прадедите на Етиен вази от династията Минг, затова той благоразумно реши, че е време да си тръгва.

— Това ще бъде приспаднато от твоята издръжка, Изабел — ухили се той и се измъкна бързо през вратата.

— Две — промърмори херцогът, като бързаше по коридора, докато трясъкът от първата ваза бе последван от втори.

Когато стигна до стълбището, той се обърна и премигна при звука на разбит порцелан.

— Три.

 

 

Етиен накара кочияша си да бие всички рекорди по пътя до кантората на Бурж, който го очакваше, за да разбере резултата от посещението му при Изабел. Преминавайки през двете приемни по пътя си към кабинета на Фелисиен, херцогът се усмихваше за поздрав на всички служещи. Усмивката му се разшири още повече, когато махна с ръка на младия помощник на адвоката и сам отвори вратата към кабинета.

— Изглеждаш като невероятно щастлив и тържествуващ човек… човек, който отново е повярвал в справедливостта.

Етиен разтвори широко ръце, като че искаше да включи целия свят в прегръдката си.

— Явно се е случило някакво чудо — усмихна се в отговор Бурж. — Той вдигна още малко навитите си ръкави, кръстоса ръце зад главата си и, като се облегна назад в стола си, добави: — Запознай ме с великолепните подробности.

— Първо, Летев ще бъде тук до един час. С шапка в ръка, предполагам. — Етиен хвана един стол и го придърпа към бюрото на Фелисиен. — Колкото до подробностите, те са наистина великолепни, но същевременно малко вредни за репутацията и определено греховни — усмихна се весело дьо Век.

— Предполагам, че не става дума за някакво решение, взето на чаша чай, след всички тези месеци, през които трябваше да се разправяме със злобните разбирания на херцогинята за това що е правосъдие.

— Може би щеше да има и чай. Макар гладът им да беше от друг вид.

— Гладът „им“ ли? Въображението ми започва да работи…

— Тези „им“ бяха моята съпруга Изабел, която само допреди половин час не вярваше в развода и приятелят й от изложбата онази вечер. Виждам по физиономията ти, че очакваш с нетърпение разказа ми.

— На местопрестъплението?

— Точно така.

Фелисиен, който си оставаше адвокат при всяка ситуация, не забрави да попита:

— Шарбо стана ли свидетел на случилото се?

— В края. Съвсем на място, при самата консумация, както се казва.

Дори Бурж бе шокиран от разказа му, а не можеше да се каже, че бе видял малко. Беше се убедил, че порокът си е един и същ сред различните класи, само дето на върха се проявява сред по-разкошна обстановка. Но херцогиня дьо Век изглеждаше изключително високомерна и арогантна жена, която създаваше впечатление, че никога не губи хладнокръвието си.

— И ти видя всичко това?

— Всяка една перверзна подробност.

— Можеше да убиеш и двамата.

— Знам. Казах й го^[2].

Бурж изви леко тъмните си вежди.

— Може би си бил прекалено мил.

— Тази мисъл се появи за миг в главата ми. Но подобни неща се вършат, когато човек бъде обхванат от страст, а страстта съвсем не е сред емоциите, които свързвам с Изабел.

— Прави се и след като хладно се пресметнат предимствата от подобна постъпка.

— Това би ми спестило доста пари, нали? Но, боже, за това трябва да я мразя повече. По дяволите, когато ги видях на грозното, тапицирано с розов атлаз канапе, което Изабел кара да подменят толкова пъти — и сега вече знам защо го е правила — омразата бе последното, което изпитвах. Настроението ми се възвиси по-високо от вечно покритите със сняг хималайски върхове. „Свобода! — помислих си аз. — Бленуваната свобода!“

— Колко малко би искал да й оставиш?

— Каква разлика само — разтегна се в усмивка устата на Етиен. — Отидох да се моля, буквално да прося. Дали късметът й изневери в крайна сметка или все пак има Божия справедливост?

— Струва ми се, че ти просто никога досега не си търсил доказателства — отговори спокойно Бурж.

— Искаш да кажеш, че ако го бях направил, щях да открия това отдавна.

— Много отдавна. Струва ми се също така, че се надяваше да уредиш развода като джентълмен.

— А ти знаеше по-добре.

— Виждал съм толкова много подобни случаи. Човек се научава.

— Какво предлагаш?

— Да й върнеш зестрата. Законът не изисква нищо повече от това.

— Бих искал да получа дома си. Днес разбрах, че спомените, свързани с двореца на рода дьо Век са от голямо значение за мен. Мога да й дам достатъчно средства, за да си построи или купи друго жилище.

— Не е нужно да проявяваш великодушие към нея.

Етиен вдигна рамене. Чувстваше се толкова щастлив, че се бе издигнал над отмъстителността.

— Мога да си го позволя… както и да й отпусна известна сума за издръжка.

— С някои уговорки, които да предпазят двама ви с Дейзи от евентуалните й бъдещи опити да ви създава неприятности.

— Добре, заеми се с този проблем. Разбирам колко мъдро е предложението ти, но някак си не ми се занимава с всички възможни последствия. Победата ме изпълва с милосърдие и дори, странно защо, чувствам известен срам от подобно щастие… Щастлив съм заради Дейзи, и нашето дете, и нашето общо бъдеще. Със сигурност забавленията на Изабел с малките синове на аристократи, откупили епископска титла за семейния си герб, ще престанат да я удовлетворяват… след време. Говоря като напълно реформиран привърженик на бившия си начин на забавление.

— Ех, любов — въздъхна тихо Фелисиен.

Сам бе забелязал огромните промени, настъпили у херцог дьо Век, сравнявайки го с човека, който бе влязъл в кантората му за първи път преди няколко месеца — резервиран, високомерен, привикнал на привилегиите на тесния аристократичен кръг, сред който бе роден. Беше неузнаваем.

— Препоръчвам ти я — рече простичко Етиен.

— Все още ли ще заминаваш утре? — попита Бурж, който знаеше, че причината за прибързаното му отпътуване бе пак любовта.

— Да. Ти ще трябва да се заемеш с всичко. Пращай ми телеграми, когато имаш въпроси и аз ще ти отговарям бързо. Жустен ще бъде в Париж още няколко седмици, преди да замине на Изток. Той е моят пълномощник и може да подписва всичко, което е необходимо в мое отсъствие.

— А какво ще правим с предложението на Уърт?

— Плати им нещо за желанието, което проявиха да ми сътрудничат. Попитай тях за цената им.

— А амстердамската спекулация?

— Искам само да върна парите си… това, което ми струваше откупването на забърканата от Верлен и Марвей каша. Към тях също съм настроен доброжелателно. Уговори нещо, след като купят фалшивата мина. Ще бъдат доволни, че са се отървали така леко.

— Никакво отмъщение, така ли?

— Двамата с Дейзи ще имаме дете — отвърна Етиен. — Ще се оженим след уреждането на този развод. Отмъщението падна много ниско в скалата на ценностите ми.

— Все пак едно малко предупреждение в този щастлив рай. — Зелените очи на херцога се вторачиха в тези на адвоката в потъналата в следобедния полумрак стая. — Дори при сегашното положение, окончателното получаване на развода ще стане след няколко месеца.

— Колко месеца? — Етиен пресмяташе времето, оставащо до раждането на детето му.

— Четири, може би пет, вероятно шест.

— Направи ги четири.

— Ще направя всичко, което зависи от мен.

— Трябва да се видя още с Жустен и Жорж. И двамата имат нужда от средства за експедицията. — Херцогът се изправи и подаде ръка на Бурж. — Благодаря както за всичко, което направи, така и за това, което ще направиш в бъдеще. Ще ти изпратя покана за сватбата — усмихна се щастливо той. — Не съм съвсем сигурен какво представлява сватбената церемония в Монтана. — В думите му като че изведнъж се дочу отзвук от хилядагодишното наследство и самосъзнание на рода дьо Век и навика към кралски привилегии. — Но съм изключително благодарен, че младоженецът ще бъда аз — добави скромно той.

— Знаеш ли кога ще се върнеш?

— Зависи от Дейзи.

Бурж кимна, изпълнен с разбиране към чувствата на херцога.

— Тогава ще очаквам да получа вести от теб. И — моите поздравления.

— Благодаря — затвори за миг очи Етиен и си пое дълбоко въздух, усетил ледена тръпка да пробягва надолу по гръбнака му. — Всичко се уреди в последния момент, нали?

— Това бе чудо — отвърна тихо Фелисиен, — с невероятни пропорции.