Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брадок/Блек (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forbidden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
dubina (2008)
Корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Забраненият плод

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Балчо Балев

История

  1. — Добавяне

Последвалите дни като че бяха излезли от сънищата на влюбените. Дейзи и херцогът живееха в апартамента му край Сена, бяха заедно за първи път, влюбени, обичащи се, щастливи. Отидоха на конните надбягвания заедно с майката на Етиен, избягвайки тълпата. Видяха победата на черния му жребец от усамотението на ложата на херцога. Аделаид и Валентин често ги посещаваха за вечеря, а един ден си направиха заедно пикник в Колсек. Виждайки тайното свърталище, Валентин изумен си даде сметка колко потаен човек е приятелят му. „Двайсет години — помисли си той, — и аз дори не съм чул за това местенце.“

Дейзи и Етиен вечеряха обикновено в „Кафе дьо Мадрид“ или в „Мезон англез“, елегантни ресторанти, посещавани от хайлайфа, както и в сериозни, тежки заведения като „Тур д’аржан“ и „Пер ла Тюил“ в Монмартр, където липсваха позлатата и блясъкът, но кухнята беше превъзходна, а отбраните вина — много стари. Появяваха се в някои от по-малките театри, като „Театр дьо ла Робиниер“ и „Гран Гиньол“. Гледаха някои от леките романтични комедии в „Комеди франсез“ и новите изложби в галериите.

Сутрин оставаха до късно в леглото, като че искаха да проверят докъде се простират границите на любовта и удоволствието, като се докосваха и се усмихваха един на друг. Бяха единодушни в мнението си, че това са техните най-блажени моменти. През някои от следобедите, докато херцогът играеше на поло, Дейзи го придружаваше и наблюдаваше разгорещените мачове. Херцогът кавалерски пренебрегваше заради нея клубното правило да не се допускат жени на тренировките и неговите съотборници проявяваха толерантност.

Пред любовта, заявявана така открито, не можеше да се слагат прегради.

Няколко от следобедите си Дейзи посвети на последните формалности, нужни за добавянето на името на Соланж към собствеността на Емпрес. А понякога просто оставаше вкъщи, за да си почине. Посвещаваше всеки от дните на удоволствието и съзнателно складираше щастливите спомени за идващите тъжни дни. През първите дванайсет години от живота си бе живяла типичния за своето племе номадски живот, който бе несравнима школа за приемането на естествения кръговрат. Разбираше, че животът има своите върхове и спадове, че лятното слънце и изобилие отстъпваха мястото си на зимните бури и лишения. И бе свикнала с мисълта, че е нужно да се трупат запаси за неясното бъдеще. Имаше мигове, когато изпадаше в меланхолия, обикновено следобед, когато оставаше сама, или нощем, когато не можеше да заспи. Тогава се питаше дали наистина бе чула духовете и дали бе разбрала правилно знаците им. Тогава прагматичната, рационалната част на собствената й природа, по-типичната нейна половинка, напомняше на блажена влюбена жена и на четеца на звездите в нея, за всички очакващи я проблеми. А това бе твърде мека дума за намеренията на Изабел, за сериозните, не особено приятни последствия, които щяха да се отразят върху живота на Етиен. Твърде милостиво определение за невъзможността на който и да било от двамата, да изостави собствения си начин на живот и да приеме коренно противоположния свят на другия.

И непрестанно броеше оставащите дни.

 

 

— Ставай — каза през едно слънчево утро Етиен и се наведе към Дейзи, за да я събуди с целувка. — Ще те водя из магазините.

— Не искам да ходя… — измърка младата жена и се завря по-дълбоко под завивките.

Нямаше неговата енергия и издръжливост, които му позволяваха да стои до късно през нощта и да се събужда бодър и весел на зазоряване.

— Уърт ще прави разпродажба.

Той седна на ръба на леглото и й се усмихна. Беше облечен и вече се беше срещал с Бурж.

— И това не искам…

Очите й се затвориха отново. Уърт никога не правеше разпродажби.

— Някои хора са страшно нелюбезни тази сутрин. — Гласът му звучеше невероятно бодро.

— Не е възможно утрото да е настъпило. Махай се.

— Имам среща с Жан-Филип.

— Вече имам предостатъчно рокли.

Тя зарови лице във възглавницата, за да се скрие от светлината, така думите й прозвучаха заглушено. Бяха ходили в модната къща на Уърт и преди. Етиен бе изключително щедър мъж.

— Научих от сигурен източник, че имал някаква рокля, ушита от коприната с цвят на слонова кост, от която беше толкова възхитена миналата седмица на изложбата в галерия „Гийе“.

Очите на Дейзи се отвориха светкавично.

— Коприната в цвят слонова кост, бродирана с лалета ли? — Гласът й бе изпълнен с възторг. Тя се изтърколи към ръба на леглото.

— Точно така.

Обожаваше детския й ентусиазъм. Той подхранваше човешките му чувства, унищожаваше циничната му жилка, караше го да повярва отново във вълшебни понятия като „безкрайно щастие“.

— Поръчал си да я ушият.

— Ела да я пробваш. — Не отрече предположението й.

— В „Гийе“ казаха, че платът не е за продаване. Бил обещан за „Историческия музей на платовете“ в Лион.

— Гийе е разумен човек.

Неразумният в случая бе херцог дьо Век, който бе заплатил баснословна сума, за да се сдобие с униката.

— Не трябваше да го правиш.

Усмивката й го накара да се почувства много щастлив, че го бе направил.

— Ела да видим как ти стои.

 

 

В „Уърт“ бяха посрещнати лично от Гастон Уърт, който бе видял пристигането на каретата и се бе спуснал насреща им. Не можеше да повери сложната и деликатна ситуация, в която се намираха на никой от персонала, работещ в модната къща. Херцогиня дьо Век бе в една от специалните им стаи за проба, придружена от един млад свещеник, който напоследък ходеше навсякъде с нея. Както, естествено, и от брат му Жан-Филип и от няколко от работещите при тях помощнички. Младият свещеник винаги бе проявявал особен интерес към тоалетите на херцогинята… и обикновено избираше вместо нея модела и детайлите… и, както личеше, бе напълно запознат с вкусовете й и се чувстваше съвсем спокойно пред съблечената по бельо високопоставена дама. Гастон предпочиташе двете групички да не се срещат.

— Добро утро, господин херцог и мис Блек — поздрави задъхано единият от синовете Уърт, тъй като бе слязъл бежешком два етажа, за да не позволи на херцога да заведе дамата си в пробната на втория етаж. — Каква чест, да ни посетите толкова рано сутринта.

— Жан-Филип ни очаква — отвърна спокойно Етиен, усетил напрежението на Гастон.

Той рядко посрещаше лично клиентите си. Беше управителят на къщата.

— Татко ще дойде да ви види веднага. Ще желаете ли чай?

— Не е нужно да притеснявате баща си.

Херцогът знаеше, че Чарлс-Фредерик Уърт почти не участваше във всекидневните дейности, откакто имаше проблеми със здравето.

— Жан-Филип измисли модел на една рокля за мис Блек. Искаш ли чай, скъпа?

— Да — отвърна Дейзи и Гастон видимо въздъхна с облекчение.

— Ще накарам да сервират чая ви в частния ни салон. Денис — разпореди се той, буквално кършейки ръце от нерви, — заведи мис Блек и херцог дьо Век в светложълтия салон.

Младежът, застанал целият в слух до вратата, реагира светкавично като добре обучен войник, макар че се усмихваше приветливо.

— А аз ще кажа на Жан-Филип да донесе веднага роклята на мис Блек — обеща Гастон и припряно даде знак на друг от подчинените си да дойде, за да приеме съобщението му.

— Не бързаме особено — отвърна любезно херцогът, поразен от неспокойното държание на домакина си.

Какво го притесняваше толкова? Ако не го познаваше по-добре, можеше да си помисли, че нервността му бе причинена от незаконната връзка на дьо Век с Дейзи. Но като се имаше предвид, че модна къща „Уърт“ печелеше значителна част от приходите си именно от богати мъже, които купуваха тоалети за любовниците си, това бе напълно невероятно.

— Колко мило, Ваше Височество. Денис — кимна към салона Гастон, — е на ваше разположение, Ваше Височество. Ще поръчам лично чая ви. Само малко от вашето търпение, мис Блек — промърмори той и, след като се поклони безупречно, напусна салона.

Чаят бе пищно поднесен, светложълтият салон на партера не му отстъпваше в нищо. Младият мъж, оставен, поне така предполагаше херцогът, да се погрижи да не напускат въпросния салон, бе олицетворение на вежливостта. А когато, не след дълго, Жан-Филип връхлетя в разкошната стая, задъхан и задавящ се от извинения, последван от две помощнички, носещи роклята на Дейзи, Етиен бе искрено смаян.

— Не е нужно да се извинявате, Жан-Филип, Денис се погрижи прекрасно за нашето удобство — отвърна той, отпуснал се в един фотьойл, достатъчно здрав, за да издържи дори неговите килограми. — Рано ли пристигнахме?

— Не, не… господин херцог. Единайсет и половина, спомням си, че казахте така, но татко… се почувства неразположен — започна да импровизира Жан-Филип. — О, нищо сериозно — побърза да добави той, видял съчувствието, изписало се по лицето на херцога. — Сега си почива горе.

„Странно… — помисли си Етиен, — а само преди пет минути Гастон ме убеждаваше, че «татко» им помагал при правенето на пробите.“ Любезен както винаги, той запази съмненията за себе си.

— Някой друг би могъл да помогне на мис Блек за пробата, ако имате проблеми в момента.

— Не… Не… Татко вече е добре. Аз съм напълно на вашите услуги — заяви Жан-Филип, чието дишане почти напълно се бе нормализирало. — Татко настоява да яде салам сутрин, и то след като знае добре, че не му понася на стомаха. Малка почивка и ще се оправи напълно. Харесва ли ви? — попита с усмивка той и посочи към великолепната дреха в цвят слонова кост, която двете помощнички държаха пред тях.

„Истинско ботаническо тържество — помисли Дейзи, — фойерверки от невероятно червени и златни лалета със зелени като мъха листа и дръжки върху светла коприна.“ Никой не би се учудил, че платът бе спечелил голямата награда за модна къща „Гур“ на Световното изложение. Тъканта, наречена „Холандски лалета“, бе наистина великолепна.

— Невероятно красиво е. — После младата жена се обърна към Етиен и прошепна: — Благодаря ти.

За този очарователен, изпълнен с признателност поглед, херцогът с радост би откупил всички тъкачни фабрики в Лион. Самият Гийе, съгласил се неохотно да продаде плата, бе реализирал печалба, с която можеше да открие собствена тъкачница.

— Я да видя как изглеждат лалетата в близост до кожата ти — рече тихо дьо Век. — Тази вечер ще можеш да излезеш с новата си рокля.

— Ще ходим някъде ли? — Лицето й светна като на малко момиченце.

— Помислих си, че може би ще искаш да те видят с този тоалет в операта.

— „Травиата“! Ще ме водиш на „Травиата“?!

— Нали си заслужаваше да станеш толкова рано днес? — Гласът му звучеше шеговито.

— О, да — отвърна буйно тя, но веднага изтрезня, давайки си сметка колко малко дни още й оставаха да чува този весел тон, както и да се събужда в леглото му. — Да — въздъхна замислено младата жена. — Несъмнено.

Помощничките на Жан-Филип помогнаха на Дейзи да се съблече по бельо, докато херцогът гледаше с видимо удоволствие. Докато другите жени трябваше да слагат корсети, нейният тънък кръст нямаше нужда от ограничение, точно както и високата й гръд не се нуждаеше от поддръжка. Грациозната извивка на бедрата й предлагаше безупречна чувствена симетрия за окото. Връхчетата на гърдите й се виждаха под дантелената долна риза и предизвикателно привличаха погледа на очарования Етиен.

Той се усмихваше леко, от време на време хвърляше възхитен поглед към Дейзи, над главите на момичетата, които я обличаха и правеха пробата. В отговор на това младата жена усещаше, че зърната на гърдите й потръпват от вълнение, като че той бе протегнал ръка и ги бе докоснал. Смутена от готовността да му се отдаде, породена само от подобна случайна проява на интерес, тя сведе очи. „Проявата й на срамежливост е също толкова опияняваща — помисли си херцогът, — колкото и неукротимата й чувственост.“ Той беше наистина голям щастливец.

Жан-Филип се суетеше край жените, даваше нареждания и мърмореше коментарите си, докато помощничките му оформяха роклята по тялото на Дейзи. Когато най-после великолепният модел, истинско произведение на изкуството сътворено от Жан-Филип, започна да се очертава пред очите на присъстващите, създателят възкликна:

— Съвършенство! — А след това, без излишна скромност и сдържаност, се обърна към херцога: — Какво ще кажете?

— Абсолютно съвършенство — прошепна тихо дьо Век, видимо развълнуван от драматичното противоречие между класическия тоалет и първобитната красота.

Прекрасният нюанс на златиста слонова кост на роклята беше прекрасен фон за тъмната кожа на Дейзи, а златните и огненочервени лалета като че акцентираха върху огнената й страст.

— Ела тук — нареди тихо той, чувствайки нужда да я докосне.

Това бе проява на първобитен акт на притежание, на подсъзнателен стремеж да сложи знак, че е негова. И тя се приближи, защото също желаеше да му принадлежи. Макар да знаеше, че не може. И че времето им заедно бе много ограничено… Макар да знаеше, че сърцето й щеше да се пръсне, когато си замине…

Етиен се поизправи във фотьойла си и пое ръката й в своята. После я придърпа между коленете си, пусна я и разположи дланите си около тънката й талия. Усети топлината на пръстите му, които почти успяха да обгърнат кръста й през тънката коприна. Сториха й се толкова твърди и силни, колкото и банелната конструкция, която избутваше бюста й нагоре, за да изложи по-голяма част от него на погледите. Той леко отпусна хватката си, вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Изпитвам такава непреодолима нужда да те притежавам — прошепна младият мъж, — че се нервирам.

— Знам.

— Дори не мога да проявя нужната учтивост и да поискам твоето разрешение. — Гласът му едва се чуваше, беше нещо като пресипнал шепот.

— Знам.

Веждите му се повдигнаха въпросително. Дейзи рядко биваше толкова послушна.

— Искам да си тръгнем или да ги помолим да излязат и да заключат вратата.

Младата жена помръдна едва доловимо под ръцете му в чувствен отговор на думите му.

— Защо да не изпробваме границите на притежанието в твоя дом? — промърмори с очарователна усмивка тя. — Предпочитам усамотението.

Ръцете на Етиен се свлякоха встрани и той се изправи рязко.

— Пелерина за дамата, Жан-Филип. Ще вземем роклята.

Желанието на херцога бе изпълнено за рекордно кратко време. Тези, които се занимаваха с херцогиня дьо Век в другата пробна получиха нареждане да я задържат поне още десетина минути, докато каретата на херцога бъде докарана до вратата. Малко след това дьо Век и мис Блек излязоха от модна къща „Уърт“ сред облак скъпа, богато бродирана коприна.

С усещането, че е избегнал на косъм катастрофата, Жан-Филип изпрати с поглед екипажа на херцога и избърса потта по челото си.

 

 

— Не, Етиен… изчакай да се приберем. Роклята струва цяло състояние.

Изказаните шепнешком протести на Дейзи бяха придружени от игриво шляпване по ръцете на младия мъж. Никой не знаеше това по-добре от него. Незачитането на сумата от половин милион франка се дължеше на силната му възбуда.

— По-късно ще я върнем в „Уърт“, за да я изгладят.

И той избута встрани подобната на пяна дантела на деколтето й.

— Ти си безотговорен — препречи пътя на пръстите му Дейзи.

— Ти си неотразима.

Естествено беше по-силен от нея.

— Страшно удоволствие ми достави гледката на щръкналите ти зърна по време на пробата. За мене ли мислеше? — прошепна бавно той, а пръстите му се мушнаха под коприната, за да докоснат набъбналите връхчета на гърдите й. — За мене… — добави той, а топлата му усмивка почти се допираше в лицето й.

— Не трябва…

Тялото й обаче съвсем не беше толкова предпазливо. Струваше й се, че целият свят се съсредоточава около малките зърна, които Етиен държеше между върховете на пръстите си. Опияняващото усещане запулсира надолу по тялото й и усети, как цялата се разтваря за него, за да го приеме.

— Имаш толкова много фусти — рече той, докато едната му ръка се бореше с пречещото му бельо.

— Съжалявам… — прошепна тя, а тъмните й очи го гледаха страстно, и шеговито, и изкусително.

— Няма да е за дълго — обеща с многозначителна арогантност Етиен и усмихнатите му устни се сляха с нейните. — Целуни ме.

 

 

Следващият понеделник Дейзи получи послание от Шарл, което бе донесено до апартамента на Етиен от един слуга на Аделаид. Двамата тъкмо закусваха на балкон, гледащ към Сена. Младата жена още не бе свършила да чете, когато любимият й разбра, че новината не е от приятните.

— Пише, че са изникнали някакви проблеми при уреждане на формалностите във връзка с именията на Емпрес.

— Какви проблеми? — попита меко херцогът.

— Не казва.

Дейзи сгъна писмото, прибра го в плика му и се върна на масата, опитвайки се да скрие бушуващите в нея чувства. Беше свикнала с уклончивите, неопределени, безпочвени откази, тези, на които човек нямаше как да се противопостави. В крайна сметка тя беше само една представителка на племето на абсароките и живееше в страна, където по-голямата част от индианците нямаха право на глас[1]. Беше просто една жена, без право да пристъпва прага на най-престижните училища по право. И беше доста съмнително, че без богатството и влиятелността на баща й, щеше да бъде допусната до съдилищата в Монтана.

— Отказът на Шарл да помогне бе само въпрос на време, нали? — попита тихо тя. — Макар да се надявах, че ще забрави… като се имат предвид всички други дела, лежащи на главата му — добави с печална усмивка тя.

— Двете неща нямат нищо общо. Мисля, че Шарл не би постъпил така глупаво.

— Той не може да наложи възбрана на трансфера на собственост, при положение че… — опитваше се да се пребори с отдавна познатото й чувство на обида и възмущение Дейзи, — че вече почти всичко по въпроса е направено. А останалото може да бъде уредено и по-късно.

— Работата не е там — отвърна отривисто херцогът, чувствайки нужда да предпази жената, която обича.

Как смееше Шарл да намесва правните дела на Дейзи в борбата около развода му?

— Работата е там, скъпи — отговори младата жена, — че си се влюбил в неподходяща жена. — Тя се усмихна, за да омекоти удара от голата истина. — Шарл просто опитва да се предпази. Трябваше да го очакваш.

Не, не го беше очаквал. Не очакваше Шарл да постъпи така глупаво, че да стъпи на извънредно опасната територия, засягаща личните му чувства.

— Е, аз пък не го очаквах — отвърна меко Етиен, като вече правеше промени в следобедния си график, за да посети шурея си. — Шарл обикновено е по-предпазлив.

Беше й познат този нюанс на мъжкия глас. Мъжете от собственото й семейство бяха изключително енергични и винаги действаха според принципа, че отстъплението назад е невъзможно. Така че мъжката агресивност й бе добре позната.

— Моля те, не прави нищо глупаво. Формалностите по уреждане на желанието на Емпрес са почти приключени. Всъщност, тъй като писмото пристига толкова късно, когато процедурата е достигнала почти до края си, това е по-скоро символичен жест. Формалност, целяща да достави удоволствие на Изабел.

— Може би си права.

Херцогът не възнамеряваше да се впуска в спорове с Дейзи по повод писмото на Шарл. Щеше да се заеме с тази работа по свой начин.

— Шарл е предан — добави с вежлива усмивка той. — Значи си сигурна… че тази работа може да почака, така ли?

— Сигурна съм — усмихна се младата жена. — Няма смисъл да настройваш още Шарл срещу себе си… заради някакво си незначително късче собственост.

— Много добре. — И той придружи лъжата си с ослепителна усмивка.

 

 

В действителност Етиен беше бесен и това пролича ясно, когато нахлу в кабинета на Шарл след обяд и прекъсна провеждащото се там заседание.

— Малко от времето ти, Шарл, веднага! — заяви той, а едва сдържаният гняв си личеше в прекалено спокойния му и тих глас.

Секретарят на министъра на правосъдието, с гръб към вратата, където го бе блъснал Етиен, както и двамата мъже, разговарящи с шурея му, го гледаха с широко отворени от смайване очи, чувствайки, че опасността е съвсем близо. Съобразителността и здравият смисъл, които му бяха помогнали да се издигне до настоящото си положение, накараха Шарл да произнесе учтиво:

— Бихте ли ме извинили за няколко минути, господа.

Херцог дьо Век наблюдаваше намръщено и безмълвно излизането на посетителите, последвани от секретаря, който бе успял да овладее страха си дотолкова, че да се отдели от стената. След като затвори с трепет и облекчение вратата, която ги отделяше от херцог дьо Век, той започна да се моли работодателят му да излезе жив и здрав от тази среща. Херцогът го бе избутал без никакво усилие, като че ставаше въпрос просто за някаква досадна муха.

— Успокой се, Етиен — каза Шарл, след като се обърна, за да се увери, че гостите му са излезли… и че няма да го чуят. — Да поговорим за това.

Шарл беше съвършен политик, ненадминат в изкуството да сдобрява враждуващи страни и да намира общото в противоречиви гледни точки. Беше постъпил по този начин, сметнал погрешно, че Дейзи е просто една от многото жени в живота на зет му.

— Седни — предложи на своя посетител стол с типичната си учтивост той.

— Изненадваш ме, Шарл — започна херцогът, без да обръща внимание на поканата му да седне, все така смръщил горящите си очи. — Не те мислех за толкова глупав, че да престъпваш дадените на мис Блек обещания.

— Нямах избор, Етиен, знаеш това.

Шарл се запъти към мястото си на масата, където стояха чашката му с кафе и недовършената му торта. Протегна ръка към кафето си, но в този момент камшикът на херцога изхвърли настрани чашката.

— Не говориш с човек, който тепърва се сблъсква с похватите на семейство Монтини, Шарл. И двамата прекрасно знаем какво можем и какво не можем да сторим.

Шарл седна на стола, съсредоточил цялото си внимание към опасния камшик, разбрал, че бе подценил чувствата му към Дейзи Блек. Наблюдаваше как деликатната дръжка на камшика отстранява от пътя си тортата и се чудеше, дали Етиен щеше да запази самообладание до края на срещата им. Рядко го беше виждал ядосан, но резултатите винаги бяха печални за противниците му.

— Приемам дългите отлагания и протакания, които предвижда Изабел — каза толкова тихо Етиен, че шуреят му трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Съгласен съм да изтърпя и нежеланите визити на проклетия ти братовчед, архиепископа, и на твоята — тук той направи едва забележима пауза, в която точно се вместваше премълчаният обиден епитет, — майка, и то, за да ми дават ултиматуми във връзка с църковната доктрина. Готов съм дори да преживея и неприятни сцени като тази в операта, но няма да позволя Изабел да протяга нокти към Дейзи.

Етиен бе поставил ръцете си с дланите надолу върху поставения на масата камшик, очите му така бяха потъмнели от гняв, че почти не изглеждаха зелени, а раменете му под бялото джърси се сториха на наблюдаващия го замислено Шарл широки колкото масата.

— Затова, Шарл, ако ти е мило здравето, трябва да изпълниш даденото обещание за уреждане на прехвърлянето на имуществото. Разбрахме ли се?

Шарл се колебаеше, опитвайки се да прецени доколко бяха възможни всякакви преговори при дадените обстоятелства. Мис Блек очевидно беше от много по-голямо значение за зет му, отколкото бе предполагал. Това, което бе неизвестно за Изабел, не можеше да му причини неприятности, реши той, тъй като надвисналата над главата му заплаха изглеждаше напълно реална. Пък и така или иначе, въпросът на мис Блек бе почти напълно уреден. Това не бе подходящо време за водене на преговори, заключи той, застанал само на сантиметри от камшика на Етиен. Трябваше да преглътне, преди да отговори, за да е сигурен, че гласът му няма да секне.

— Ясно.

Херцогът се изправи с решително движение. Смръщената му физиономия просветна, пръстите му върху камшика се отпуснаха.

— Благодаря ти, Шарл — рече саркастично той, — за разумната преценка.

Трябваше да минат цели пет минути след излизането на Етиен, преди пулсът на шурей му да се върне в нормалния си ритъм и преди пребледнялото му лице да добие някакъв цвят. И още пет минути, преди да се почувства достатъчно успокоен, за да позвъни на секретаря си.

Виденията на мъжете, които Етиен бе убил по време на дуел го преследваха през целия ден и той се стряскаше при всеки звук на приближаващи се към кабинета му стъпки. Никой не можеше да се спаси от гнева на Етиен, ако го предизвикаше, и Шарл само можеше да се поздрави, че се бе измъкнал невредим.

По дяволите Изабел. Едва не изяде пердаха заради няколко мижави съдебни процедури. Този камшик бе прекалено близо, за да се чувства спокоен.

 

 

— Шарл размисли — обяви херцогът, когато се върна в апартамента си доста по-късно този следобед. — Така и очаквах.

Дейзи беше в градината, разположила се удобно в един шезлонг и четеше, когато Етиен влезе в малкия двор. Тя вдигна въпросително вежди, докато Етиен се отпусна на тревата.

— Защо ли? Струва ми се, че това означава този поглед — рече с усмивка той и, след като кръстоса ръце под главата си, вдигна невинно очи към нея. — Защото е размислил, и след като е направил това, е стигнал до извода, че е постъпил глупаво, изпращайки това писмо. Така че всичко е отново в ход. Дъщерята на Емпрес няма да бъде лишена от нито един метър от полагащата й се собственост.

Ако не беше дотолкова силно привързана към своето разбиране за независимост и толкова объркана заради цената, която той трябваше да плати за приятелството и любовта си с нея, щеше да се почувства много доволна, че Етиен бе успял да принуди своя шурей да промени мнението си. Защото беше принуден, в това нямаше никакво съмнение. Въпреки че как точно, не й беше ясно.

— Благодаря ти — рече тя, — макар да ми се искаше да не го беше правил. И така се чувствам много виновна, че застанах между теб и съпругата ти… и цялото й семейство.

Младият мъж се изправи до седнало положение и я изгледа, като че очаквайки да направи някакво откритие.

— Не говориш сериозно — каза най-после той с леко объркано изражение.

— Наистина ценя усилията ти.

— Не, имах предвид това, че се чувстваш виновна.

— Разбира се, че се чувствам виновна. Трябва да имам слонска кожа, за да остана безчувствена към клюките, погледите и жадното любопитство. Каквото и да чувстваш ти самият, за повечето хора аз съм причина за развода ти. Чувствам се виновна.

— Не! — извика почти яростно той. — Не казвай никога повече това. Закъсняла си с цели двайсет години, за да се нагърбваш с тази вина. И всички, които ме познават, го разбират. Дори тези, които Изабел счита за свои приятели, разбират. Ти си последният човек, който би трябвало да бъде обвиняван.

— Бъди реалист, Етиен — отвърна тихо Дейзи. — Ако не бях те срещнала през онази нощ в дома на Аделаид, животът ти все още щеше да си тече по стария начин… бракът ти щеше да продължи съществуването си.

— Нямам нужда от мъченици — отговори също така тихо херцогът. — Няма защо да проявяваш благородство към мене. Прекалено съм циничен, за да приема и двете понятия като несъвместими с нашия свят. Но ако вярвам в нещо, то е в онези шамански богове, които са ме погледнали с подобна благосклонност през въпросната вечер. — Той се усмихна и докосна носа на бялата й кожена обувка. — Не ставай сериозна, миличка, не е нужно да се притесняваш за развода, или Шарл, или пък това, което би могла да измисли Изабел. Аз ще се грижа за теб. Ще се погрижа за всичко.

Колко ли често, мислеше си тя, щеше да му се налага да се грижи и за нейните неща? Колко ли пъти през идващите години щеше да се налага да заплашва тези, които говорят за нея като за фаталната жена, разбила семейството му? На каква цена щеше да продължава да живее в обществото, в което се бе родил? Нямаше ли в крайна сметка да се умори да носи непрестанно подобен товар? Етиен бе привикнал на лесен живот, на обожание и привилегии. Колко време щеше да мине, преди да се умори да защитава непрестанно своя брак и своята съпруга-чужденка?

— Не искам да се грижат за мене — отвърна едва чуто Дейзи.

Това го пресече за момент, но само докато си спомни, че е американка.

— Все забравям, че не си…

— Изабел ли?

— Като която и да било от жените, които съм познавал. Прости ми. — Лицето му се озари от усмивка. — След като си толкова независима, би ли искала ти да се грижиш за мене?

Дейзи се разсмя както на изражението му, така и на възможността да се натовари с отговорността за безотговорния херцог дьо Век.

— Нямам нужната енергия да наглеждам един непоправим и дързък мъж, който е свикнал да гледа на себе си като на златното дете на света.

— А би ли имала енергия да наглеждаш… поне малка част от живота ми? — попита с хищна усмивка той.

— Мисля, че не е нужно да питам точно за коя част става дума? — отвърна, усмихната също така щедро, Дейзи.

Винаги успяваше да я накара да се почувства така, сякаш слънцето грееше единствено за нея. За тях двамата.

— Вероятно си права — прошепна той, движейки пръсти по белите й копринени чорапи. — Не ти ли е топло с тези чорапи?

— До преди малко не ми беше топло.

— Мога да те поразхладя.

Тя повдигна вежди.

— Нима? Това ще бъде нещо ново.

— Исках да кажа, като ти събуя чорапите — усмихна се широко Етиен.

— Колко си мил.

— Много пъти са ми го казвали.

— Казвали ли? Кои? — Тонът й беше кокетен.

— Майка ми, естествено.

— Разбира се. Трябваше да се досетя. Моите родители също често са ми правили комплименти по повод на моите… маниери.

— Но не и когато си имала досег с други мъже — прошепна той, но този път се шегуваше само донякъде.

Когато ставаше въпрос за Дейзи, не можеше да контролира ревността си, изпитвайки смъртоносно озлобление към всички мъже, които някога я бяха ухажвали.

— Ти, естествено, също можеш да ме увериш, че си водил подобно на това, монашеско съществувание — отвърна саркастично тя.

— Ти си много взискателна жена. — Усмивката се усещаше както в гласа, така и в очите му.

— Да — рече тя и говореше сериозно.

Никога нямаше да му позволи това, което му бе разрешавала Изабел по времето, когато са били женени. И макар да се опитваше с разсъдъка си да разбере нуждата на Изабел да поддържа лишения от любов и привързаност брак, не можеше да проумее този факт със сърцето си.

— Радвам се — отговори херцогът, разбирайки прекрасно нуждата, която изпитваше всеки един от тях.

Изпитваше удовлетворение от прибавилата се напоследък към характера му невинност. И най-после, след всичките тези години, беше истински обичан.

„Колко дълго обаче това щеше да му носи радост?“ — се питаше младата жена. Не можеше да забрави за миналото му. Едва се бе върнал от обичайната си игра на поло и от срещата с Шарл, и вече, без никакво усилие, я бе пленил с чара и красотата си. Този ден вероятно с нищо не се различаваше от хилядите други преди него, от обичайното му всекидневие. Което бе толкова различно от нейното.

— Аз съм по-ревнива от Изабел — заяви простичко тя, запознавайки го с един елемент от чувствата си към него, макар и не с основното. — Никога не бих те делила с когото и да било.

— Добре. — Думата прозвуча като обещание. — И, щом стана дума за делене, дали бих могъл да те убедя да ме последваш вътре? Така че прислугата да не сподели възторга ни от любенето — усмихна се извинително той. — В града човек не може да разчита на усамотение.

„Когато обича една жена“ — продължи наум мисълта си той. При подобни обстоятелства в миналото не би проявил такава загриженост.

Херцогът отнесе на ръце Дейзи вътре, през големия вестибюл и после нагоре по стълбището, покрай десетина усмихнати слуги, чийто шепот ги последва.

— Те са разбрали — промърмори Дейзи, усещайки, че бузите й пламват, когато минаха покрай момичето, носещо ваза със свежи цветя.

Звънкият й смях се понесе из тъмния коридор.

— Хората в Америка не се ли любят?

— Ами… разбира се… искам да кажа…

— Не и в присъствие на слугите, така ли?

— Ами…

Дейзи се сети за брат си Трей, който доскоро бе живял по същия начин като Етиен.

— Ами, аз поне, никога не съм.

— Това значи, че други пък са също така неразумни като мен — пошегува се той.

— Брат ми, преди да се ожени — добави припряно тя. — О, боже, не искам да изглеждам като някоя пуританка или представител на цензурата… — Гласът й секна под ироничния поглед на Етиен.

— Тъй като очевидно не те привлича мисълта за развратничене пред прислугата, първо ще се уверя, че вратата е заключена. — Усмивката, която се появи на лицето му, беше скандална.

— Наистина ли ще го направиш?

Младата жена внезапно осъзна колко примерен бе досегашният й живот.

— Разбира се, че не — отвърна той, усмивката противоречеше на словата му.

— Измамник.

Гласът й бе пълен с любов. Той я целуна. Тази единствена думичка го бе накарала да се сети за Шарл и Изабел, а той искаше да се отърве колкото се може по-бързо от подобни представи. Целувката изпълни много добре предназначението си. Тя не само прогони всякакви неприятни образи от съзнанието му, но и го накара да ускори крачка.

Съблече Дейзи в спалнята си, на дневното легло до закритите с дантелени пердета прозорци. Събу белите й кожени обувки и светлите копринени чорапи, и после съблече лимоненожълтата лятна рокля бавно и замечтано. Шарл бе напълно забравен. Слънчевата светлина чертаеше дантелени арабески по тях. Лекият ветрец поклащаше завесите.

Тя на свой ред му помогна да измъкне ризата през главата си и наблюдаваше с възхитените очи на влюбена жена как събува обувките си. Широките му рамене и мускулестата грация на тялото му я очароваха. Силните му бицепси мърдаха плавно под кожата на ръцете му. А когато след това се хвърли по гръб върху леглото, тя погали твърдия му гладък корем.

— Безупречен си — прошепна тя, движейки пръсти по очертанията на коремните му мускули.

— За какво? — Блестящите му зелени очи я погледнаха весело.

— За всичко.

Обичаше да бъде близо до него и да знае, че той е доволен и влюбен. Тя също изпитваше несравнимо удоволствие.

— Не мога да готвя. Нито пък да играя бридж особено компетентно. Държанието ми е безобразно според някои. Всъщност, дори съм чувал да казват, че изобщо нямам такова. И танцувам само по принуда. За всичко друго съм на твое разположение… макар да нямаме време за всичко, ако говорим в библейския смисъл на думата — усмихна се Етиен, — защото сме обещали да отидем на пиесата на Боазел в „Шатле“ тази вечер.

— Похотливец.

— Плътските знания и умения заемат едно от първите места в списъка на моите „всичко“.

— Какъв късмет.

— Обожавам интелигентните жени.

Той протегна ръка и докосна връхчето на носа й с палеца си.

— Можеш да ме целунеш — опита се да прозвучи поучително тя, но развали ефекта, тъй като в крайна сметка не издържа и се разсмя.

И Етиен направи точно така… и добави още много други, заслужаващи внимание неща от внушителния си списък от „всичко“.

Бележки

[1] До вземането на т.нар. решение на „Седящата мечка“ през месец май 1879 г., политиката на Съединените щати, отнасяща се до гражданските права на индианците не е единна и се решава различно при отделните случаи. Тогава се взема решение „индианците, достигнали определено ниво на цивилизация, да бъдат освобождавани от контрола на Бюрото по индианските въпроси и да получават правата и привилегиите на свободни хора“. Освен това обиколката, която прави Седящата мечка по източното крайбрежие (макар това съвсем да не е първият случай, в който водач на коренното население се изправя в защита на своята кауза пред тълпи от симпатизанти) засилва критиката към правителствените програми, а индианският проблем се превръща в национален. Така че през 80-те г. на 19 век вече не става въпрос дали ще бъде променена системата с резерватите, а кога и как ще стане това. Егоизмът обаче се оказва по-силен от идеализма и в периода от 1880 г. до 1896 г. от племената се отнемат 60% от оставащите им земи. Доският документ от 1887 г., първата федерална програма за поставянето в резервати на коренното население, която обещава получаването на граждански права и социална интеграция, в крайна сметка се оказва предимно средство за по-нататъшното присвояване на индианските земи. Във всички щати със значително по брой коренно американско население се гласува срещу правото му да участва в избори. При направените през 1919 г. проучвания става ясно, че само 25 000 от 336 000 индианско население са гласували.

През 1883–84 г. метисът Луис Рийл се опитва да организира метисите от Монтана да защитят правото си на глас и един съдия републиканец от Форт Бентън го арестува, за да го отстрани от политическата сцена по време на изборите. Когато метисите се опитвали да гласуват, повечето били връщани, а тези, които все пак били оставени да гласуват, по-късно открили, че гласовете им са обявени за негодни. С подкрепата на демократите, които разчитали на гласовете на метисите, делото на Рийл било прехвърлено на един съдия демократ от Елена, който го освободил от затвора. — Б.авт.