Сюзън Джонсън
Забраненият плод (1)

Париж, май 1891 г.

На вратата се почука остро и настоятелно…

Разрушавайки нагорещената тишина в стаята…

Смущавайки златиста светлина, която спокойно навлизаше през отворената балконска врата…

Прекъсвайки концентрацията на херцог дьо Век.

Дългата му черна коса се оплете като копринена вълничка, когато изви глава. Едва при следващия удар на сърцето, съзнанието му успя да се откъсне донякъде от плътските желания, на които се бе отдал в момента.

Решението си взе напълно съзнателно.

Без да се интересува повече от ударите по вратата, той насочи цялото си внимание към движенията на долната част на тялото си и на стоновете на силно възбудената жена под себе си.

— Умирам, Етиен…

Женският глас, или по-скоро шепот, се проточи и завърши като стенание от удоволствие. Малките ръце се притиснаха още по-силно в долната част на гърба му, подсилвайки движенията му надолу, опитвайки се да попречат на тези нагоре.

Младият мъж разкъса прегръдката й само с едно леко движение на силните си бедра.

— Ей сега ще ти стане още по-хубаво — прошепна той.

Възнамеряваше да добави още по-голямо очарование към нейното „умирам“. Излезе почти напълно от нея, спря за изпълнена с напрегнато очакване част от секундата и проникна отново в Исм, която потрепери от желание. В този момент чукането по вратата се поднови и Етиен изпъшка.

— Нали… няма… да ме оставиш.

Гласът на възбудената жена в обятията му прозвуча дрезгаво, ръцете й се вкопчиха отново в тялото му, огънят между краката й беше всепоглъщащ. Тя вдигна бедра, за да достигне до екстаза, който й предлагаше и който беше… толкова… агонизиращо близко.

Възбуденият му член се изду още повече, вероятно вследствие на второто почукване по вратата и изгарящата от желание жена, която надигаше долната част на тялото си, за да го поеме по-пълно, по-дълбоко…

Младият херцог се измести леко, за да намери по-добра подпора за краката си, наслаждавайки се на възбуждащото триене в тесния кадифен проход и прошепна дрезгаво:

— Целият е твой, скъпа…

Прихвана леко голите й рамене, за да не може да мърда, запълни я до край и за миг, изпълнен с блаженство, целият останал свят изчезна за тях.

Тъй като херцогът все още не беше утроил хилядагодишните богатства на рода дьо Век, когато най-силната вълна от усещания попремина, той хвърли поглед към малкия златен часовник на нощната масичка.

Дявол да го вземе, неговият слуга Луи трябваше по-добре да прецени времето.

А Лежер, управителят на бизнеса му, сигурно вече трепереше от нерви.

Голямото оживление на Борсата нямаше да започне, преди да са минали още петнайсет-двайсет минути, твърдяха опитът и комарджийският му инстинкт, а това му даваше възможност да отдели още няколко мига на либидото си. И слава богу, защото изгарящата от страст жена се вкопчи трескаво в него.

Кадифените бедра на Исм бяха мокри от пот, което улесняваше проникването му в нея. Той навлезе дълбоко и дочу сподавения й вик от удоволствие. Очевидно бе силно възбудена. Иначе бледата й кожа беше порозовяла. Японският еквивалент на „Бирмански камбани“ й беше допаднал веднага, още първия път, когато, преди няколко месеца я беше запознал с това несравнимо еротично усещане. Дьо Век се усмихна на изпълнената й с екстаз въздишка:

— О, боже…

„Не е съвсем точно“ — помисли развеселен той. Неговият върховен момент също наближаваше и щеше да е по-добре да бъде последният му за тази сутрин — часовникът и чукането на Луи по вратата му бяха напомнили за неговите задължения.

Заедно с първите леки конвулсии на сладострастната графиня дьо Гимон дойде и собственият му оргазъм. Той изви гръбнак в делириума на удоволствието, което изпитваше. Мускулестото му тяло с цвят на тъмен бронз лъщеше от пот, косата му беше мокра на слепоочията и врата, мощният му гръден кош се издуваше и отпускаше в опитите си да изпълни отново с въздух дробовете му.

Дишането на Исм бе не по-малко бурно от неговото. Известно време двамата лежаха един до друг неподвижни, изтощени, задъхани. Малко по-късно, когато пулсът им беше започнал да се нормализира, тя приближи розовите си устни към лицето му и младият мъж я целуна признателно.

— Благодаря ти, че язди с мен тази сутрин — прошепна той, без да се отделя от устните й.

Вдигна глава и й се усмихна. Беше поразително красив, лицето му бе обрамчено в черната коприна на косите му, а усмивката — предизвикателно-скандална, подобно на неговата репутация.

— Не бих станала толкова рано за никого другиго — измърка доволно Исм.

Гъстите й дълги мигли засенчваха светлолилавите й очи.

— … нито пък бих си направила труда да се обличам на зазоряване.

— А после пък да се събличаш — допълни тихо младият херцог с хищна усмивка. — В такъв случай съм ти задължен за… изключителното внимание към моята особа.

Гласът му се превърна във възбуждащ шепот. Въпреки че искрено ценеше положените от нейна страна необичайни усилия, той си помисли прагматично, че за нещастие, Борсата нямаше да го чака повече. Колкото и голямо да бе удоволствието, което му доставяше страстната графиня, той трябваше да се измъкне от леглото, да се облече и след не повече от пет минути да се заеме със задълженията си, тъй като железопътните му акции бяха изложени на доста сериозен риск.

Дьо Век се надигна на лакът, прибра с умело движение косите зад ушите си и отново погледна към часовника на нощната масичка. Дали Бушар щеше да се обади? Смръщи леко черните си вежди.

— Да не би да те задържам? — присви прекрасните си очи Исм.

Красавицата на Париж за този сезон беше свикнала да бъде обожавана.

— Страхувам се, че закъснявам и че ме чакат в кантората ми. Лежер всеки момент ще получи удар от настъпилата в Борсата лудост да се продава.

Младият мъж се усмихна отново. Зъбите му изглеждаха ослепително бели на фона на загорелия му тен. Отдръпна се от топлото й тяло и я целуна по порозовялата буза.

— Съжалявам, скъпа… Луи всеки миг ще почука отново на вратата.

Беше в полуседнало положение, подпрян на лакти. Здравите, добре оформени мускули на тялото му изпъкваха още по-ясно в това положение. Видът му издаваше безпокойство. Яркозелените му очи като че вече не се интересуваха от нищо друго, освен от зовящия го дълг.

— Кажи му да ни остави на мира. Искам да ме любиш отново… по начина, който харесвам най-много… „Феникс, забавляващ се в…

— … цепнатината на греха“ — довърши услужливо той.

— Точно така.

Етиен беше станал специалист по класическото таоистко изкуство, свързано с въпросите на спалнята, по време на една антропологична експедиция в Азия преди години и Исм бе очарована от богатия му репертоар. Както впрочем и доста други жени преди нея.

— Сънят ми снощи — продължи да говори тя, — беше свързан с теб и с разходката ни с твоята лодка миналата седмица. Не можах да заспя, мислейки си за огромните размери на твоя…

Погледът й се плъзна надолу към члена му, все още забележително възбуден, въпреки прекараните в любовни игри последни няколко часа. Тя вдигна очи, за да срещне неговите. Усмихна се в очакване, изкусителна като Ева. Очевидно нетърпящите му отлагане задължения не я смущаваха.

— Трябва да останеш — тихо настоя тя — разглезена жена, свикнала да си угажда. — Луи ще почака, Лежер също може да потърпи още малко.

Един управител на бизнес бе на сравнително по-ниско стъпало в йерархията на прислугата. В крайна сметка удобството, доброто самочувствие на човек зависеха в голяма степен от личния му слуга. Те обаче и двамата можеха да почакат.

Исм беше изключително пищна, прелестна, невероятно изкусителна блондинка, мислеше си Етиен. За нещастие, тя бе също така и много разглезена по типичния за повечето аристократки начин, които мислеха единствено за себе си. Жени, отраснали и живеещи в общество, което очакваше от тях да бъдат единствено предмети за украса и удоволствие. И тя наистина беше такава. Много сочна. Много атрактивна. Доставяща изключително удоволствие.

— Иска ми се да можех — отвърна невъзмутимо младият мъж.

И ако братя Жермен вчера не бяха започнали да купуват акции и така да вдигат изкуствено цената на облигациите за южните железопътни линии, той с най-голямо удоволствие щеше да изпълни желанието й, което бе и негово. Братя Жермен обаче, съвсем скоро щяха да станат собственици на въпросните акции. Възнамеряваше да ги продаде тогава, когато достигнат най-високата си цена, точно преди… Така, ако всичко вървеше по плана му, щеше да спечели достатъчно, за да откупи контролния пакет акции за новостроящата се железопътна линия Париж-Кан.

— Остани при мен, Етиен. Забавлявай ме.

Беззвучният глас, с който произнесе тези думи, беше нещо, което бе практикувала достатъчно дълго, за да знае силата и ефективността му.

— Много ми се иска, Исм… някой друг път.

„Когато няма да ми струва петдесет милиона франка“ — учтиво се въздържа да добави той.

Отхвърли белия ленен чаршаф, спусна крака от леглото и се изправи с грациозно движение на мускулестото си тяло.

— Ще бъда много недоволна, ако си тръгнеш — обяви тя, излегната в цялото си великолепие върху разбърканото му легло, бялата й кожа все още се розовееше от възбудата и положеното усилие, зърната на тежките й гърди бяха щръкнали в явно очакване. — И ще те накарам да си платиш за това… — продължи раздразнено тя, като наблюдаваше отдалечаващия се от нея мъж, стъпващ леко по зелената коприна на килима. — И трябва да си отрежеш косата, Етиен — допълни заядливо тя с тон на обидена съпруга. — Приличаш на арабски разбойник.

Достигнал прага на стаята, той се обърна да я погледне, поразен от съпружеските интонации в гласа й, от които по гръбнака му пробягаха ледени тръпки. Беше на трийсет и девет години и ако искаше по-къса коса, отдавна щеше да я отреже. Погледна бяло-розовата красота на тази жена, известна както с хубостта, така и с успехите в леглото, и отвърна любезно:

— Не се цупи, скъпа. Ненавиждам нацупените жени.

— А аз ненавиждам разговорите за бизнес.

Исм говореше сприхаво. Надигна се на лакът. Намръщената физиономия обезобразяваше красивите й черти.

— Колко скучно звучиш, Етиен. Борсата ще си бъде на мястото и след час-два.

— Съжалявам, че съм те отегчил.

Херцог дьо Век не прие забележката й като лична обида. За него това беше нещо напълно типично за този тип жени. Прекалено типично, прекалено предвидимо, а също така може би, подобно на нейната оценка във връзка с интереса му към Борсата… отегчително. Хванал полираната златна дръжка на вратата към тоалетната му стая, той със светски тон направи предложение, което обикновено изтриваше нещастното изражение по лицето на неговите познати.

— Искам да ти предложа някое бижу на Шоме. Избери това, което ти хареса, когато се връщаш у дома. В отплата за, както го нарече — добави с небрежна усмивка той, — отегчителните ми интереси, заради които те изоставям.

— Ще ти струва доста скъпо, мили. — Недоволната й муцунка издаваше раздразнението й. — И няма да идвам цяла седмица, за да те науча как трябва да се държиш.

— Смазан съм.

Усмивката му обаче, закачлива и изключително привлекателна, говореше точно обратното.

— Дявол да те вземе, Етиен!

Графинята се изправи върху леглото до седнало положение, пронизвайки с поглед голия мъж, който беше на път да излезе от стаята.

— Наистина ли тръгваш?

Херцогът си пое въздух, когато часовникът върху камината обяви кръглия час и, като издиша тихо, рече:

— Наистина.

Исм и този път не изневери на буйния си темперамент, с който бе прочута. Тя се протегна, сграбчи малкия порфирен бюст на Клеопатра, който Етиен държеше на нощната си масичка и го вдигна високо над разрошената си русокоса глава, давайки ясно да се разбере, че възнамерява да го запрати върху му.

В мига, в който снарядът се откъсна от дланта й, младият мъж се шмугна в тоалетната стая и затръшна вратата част от секундата преди попадението. Малката порфирена скулптурка се разби с трясък върху черешовото дърво. Печалният резултат стана очевиден по звука на разпръсналите се по пода парченца. Херцогът потрепери вътрешно от загубата.

— Графинята нещастна ли е?

Спокойният, сдържан глас на Луи внушаваше мисълта, че бе привикнал на театрални прояви от страна на жени в апартамента на господаря му.

— Очевидно — отвърна сухо Етиен, питайки се дали Русел щеше да успее да му намери нещо, с което да замести любимата си Клеопатра.

Притежаваше елегантната скулптурка от юношеските си години. Беше очарован от екзотичната красота на египетската кралица и от трогателната й, обречена на неуспех борба с римляните. Миг по-късно се отърси от сантименталните размисли и се върна към доста грубата действителност, която го очакваше в Борсата.

— До къде стигнаха акциите? — попита рязко той.

Исм бе забравена, изместена от по-важни въпроси, като например как да спаси петдесет милиона от франковете си.

— При последното обаждане на Лежер преди минутка, цената им се бе вдигнала до 220 франка — отвърна Луи. — Вече се готвех да ви прекъсна, въпреки особения характер на вашите… занимания. Лежер е побеснял.

— Кажи му да изчака още четирийсет пункта и тогава да започне да продава. Успокой го също, че само след петнайсет минути ще бъда облечен и на път към Борсата.

В изпълнение на последното си твърдение, той заключи вратата зад себе си, за да се предпази от по-нататъшни темпераментни прояви, за които нямаше място в напрегнатата му програма. После се обърна и продължи да говори:

— Кажи на Гийом да ме чака отвън. Да не би вече да е отпред? — Дьо Век се усмихна топло. — Какво бих правил без теб? Ще трябва да осигуриш екипаж и за графинята.

На леката усмивка на Луи, Етиен отвърна радостно:

— Предполагам, че си се погрижил и за коня й.

Последва ново утвърдително кимване.

— Нужно ли е да напомням да изпратите камериерка при нея?

— Мисля, че тя предпочита Огюстин, Ваше Височество, което вероятно обяснява настъпилото спокойствие в спалнята ви.

— При всички тези способности, Луи — пошегува се херцогът, — защо не се зае и с проблема в Борсата и тогава нямаше да загубя моята Клеопатра.

— Изкушавах се, но нали познавате Лежер… истински бюрократ е, когато става дума за протокола. А и нарежданията ви бяха съвсем конкретни, сър. Трябваше да се погрижа към десет да бъдете отново на крака и облечен. Все пак, извинете ме, че наруших сутрешната ви… ъъ… среща с графинята.

Етиен вдигна рамене и се усмихна, давайки си сметка, че бе предпочел възможността да се сдобие с нова железопътна линия пред пищното тяло на Исм. „Е, предпочитанието е само интелектуално“ — усмихна се сам на себе си той.

Графинята наистина беше много опитна в изкуството да възпламенява мъжа, въпреки че накрая му бе додеяла с нацупените си сцени. Днес беше поредният пример за опитите й да нахлуе в личния му живот, без да я е канил там. Беше го изненадала с появата си в Булонския лес, където Етиен яздеше със сина си и с приятели, както обикновено. Въпреки че си падаше по чувствеността й, предпочиташе да държи инициативата на връзките си с жените в свои ръце, не обичаше да го притискат. Особено му бяха неприятни претенциите за постоянство в една връзка, които започваха с дребните изисквания към времето му, собственическите, напомнящи цензуриране нотки, неизбежния стремеж за заемане на изключително място в живота му.

Като наследница на владения в Северните департаменти, където се намираха най-големите залежи от въглища в цяла Франция, Исм беше свикнала желанията й да бъдат изпълнявани безпрекословно. Етиен нямаше да позволи да се превърне в обект на тези желания, ако те прехвърлят границите на флирта. Ако тя искаше нещо повече от свободната им, неограничавана от нищо връзка от последните няколко месеца, тогава намеренията им се различаваха.

— Ако графинята ме търси, няма ме вкъщи, Луи — взе набързо решението си херцогът, който вече имаше пребогат опит в тази област.

— За какъв период, сър?

— Както за близко, така и за далечно бъдеще, Луи. Иди да купиш Чиги касета, на която тя се възхищаваше в магазина на Русел — тази, която е нарисувана от Рафаел — и й я изпрати с поздравления от мое име.

— Да, сър.

— В касетата постави една от огърлиците от розови диаманти, които ни достави миналата седмица Шоме. Сложи и визитната ми картичка.

— Много добре, сър.

Отговорите на Луи бяха абсолютно безизразни. Херцогът естествено имаше предвид визитните картички, с готов надпис, предназначени за анонимен получател: „С най-добри чувства, Етиен“. На изложба за ограничен кръг посетители миналата седмица, Русел с гордост бе показал на херцога своята ренесансова касета, украсена с рисунки от Рафаел, предназначена за Агостина Чиги. Щедрият подарък, който дьо Век възнамеряваше да поднесе на графинята говореше, че това бе краят на връзката им.

Етиен бе насочил зелените си очи към прозорците на тоалетната му стая, наслаждавайки се на яркото утринно слънце.

— Слънцето се е показало — заяви меко той, като че възможността да се отърве по такъв скъпоструващ начин от една любовница беше нещо също толкова прозаично, колкото и коментарът му за времето.

— Да, сър, преди около час.

Не беше забелязал, отдаден на разточителни удоволствия.

— Е, в такъв случай земята най-после ще изсъхне.

Приближи се до ваната със златни крачета, поставена в центъра на стаята върху килим, който имаше достатъчно качества, за да се превърне в музеен експонат, и отвори кранчетата. После се изправи и попита:

— Валантен обаждал ли се е?

— Два пъти, сър. Казах му, че все още сте… зает.

— Не забравяй за розовите диаманти — усмихна се херцогът. Исм го бе дарила с несравними удоволствия през изминалите седмици.

При напомнянето Луи засвидетелствува лека обида.

— Прости ми — извини се тихо Етиен — Луи винаги се бе проявявал като изключително изпълнителен и експедитивен.

— Мистър Бушар обажда ли се пак?

— Не, сър.

Дьо Век се намръщи леко. Бушар трябваше да се обади в девет и половина с информация за продажната цена на братя Жермен. Херцогът отново хвърли бърз поглед към часовника — десет и пет — смръщи още по-силно вежди и вдигна рамене. Въпросният Бушар беше загадка за него още от момента на първия им контакт. Напълно възможно бе да е човек на братя Жермен, изпратен, за да го обърка с помощта на неверни сведения. Беше казал на Лежер да продава при цена двеста и шейсет франка. Тъкмо се готвеше да изпрати Луи да говори отново с Лежер, дори беше отворил уста, когато телефонът иззвъня. Почувства силна радост, подобна на тази, която го бе обхванала след невероятната му печалба в Монте Карло. Знаеше кой се обажда, точно както беше разбрал, че номерът му е печеливш още преди да му дадат картата.

— Аз ще вдигна — рече лаконично Етиен.

С три големи крачки достигна масичката до прозореца и взе слушалката.

— Дьо Век на телефона.

Дълбокият му глас прозвуча невъзмутимо, тъй като се досещаше, че Бушар е изнервен и пренапрегнат и има нужда да бъде успокоен.

Младият мъж стоеше пред прозореца, а нахлуващата през него светлина обрамчваше тялото му и създаваше нещо като сияние около черната му коса.

— Да. Да — говореше тихо в слушалката той. — Не, няма да е нужно. Утре? Да. Благодаря.

Без да трепне, дори без да учести дишането си, той накратко повтори току-що получената информация.

— Щели да продават на цена двеста седемдесет и пет — рече дьо Век, като внимателно постави слушалката на мястото й.

Фините му ноздри като че вдъхваха с наслада утринния въздух. Очевидно беше доволен. Опитът и инстинктът бяха главното в тази дейност, но винаги беше добре дошло да имаш в своя лагер недоволен служител на противника. Допреди малко не знаеше дали може да вярва на Бушар и все още му нямаше пълно доверие. Но… Устните на Етиен се разтегнаха в усмивка.

— Кажи на Лежер да изчака до двеста седемдесет и три, преди да започне да продава — разпореди се той, приближи се до ваната и стъпи в надигащата се вода.

Настани се в нея, протегна дългите си крака и се облегна на хладния мрамор.

— Мистър Бушар утре ще дойде тук, за да получи възнаграждението си.

Потопи се за миг и после се подаде, напълно мокър и усмихнат.

— А сега успокой бедния Лежер, Луи — рече той и взе любимия си благоуханен сапун. — Сам ще се облека.

Само след час херцог дьо Век вече притежаваше контролния пакет акции на поредната си железопътна линия. Освен това бе сложил край — с подходящ за случая подарък за спомен — на поредната си любовна връзка. Последното беше доста често събитие в живота на Етиен Мартел. След като обядва в клуба си, той се отправи към едно от най-близките парижки предградия за ежедневната си игра на поло. Приятният пролетен въздух навлизаше през прозорчето на каретата му и му действаше успокояващо.

Беше в изключително добро настроение.

 

 

Само един ден по-късно, но на другия край на света, Дейзи Блек, млада жена от племето на абсароките и една от петдесетте адвокатки в Америка^[1], стоеше в съдебната зала в Елена, щата Монтана. С най-спокойно изражение тя си мислеше поне за хиляден път, откакто пледираше своя случай пред съдията Нот, колко по-добър и по-хубав би бил светът, ако можеше да се отърве от незнанието и простотията.

Размислите й определено не бяха особено забавни.

Въпреки че законите в Монтана преди две години бяха позволили жените адвокати да практикуват на територията на щата, съдията Райън Нот, лично несъгласен с нововъведението, беше открил съдебното заседание с думите:

— Мис, какво правите в съдебната зала^[2]?

При опита на Дейзи да отговори, Нот остро я бе прекъснал:

— Мис Блек, само ако посмеете да произнесете и думичка, ще престана да ви уважавам.

Уебстър Дрейк, противниковият адвокат, има доблестта незабавно да се изправи и да се намеси, подчертавайки както това, че нямаше нарушение на закона, така и факта, че Дейзи имаше вече доста голям опит в съдебните дела. Дори тогава, без да обръща внимание на внушителния списък спечелени дела от Дейзи, Райън Нот не особено любезно предложи компанията „Брадок-Блек лимитид“ да си намери „по-способен“ адвокат.

Почервенял от гняв и безсилие, защото все пак не можеше да я изгони от залата, съдията представи възгледите си за жените със следната възбудена, безспорно антифеминистка тирада:

— Не може да не се съгласим — започна той, пренебрегвайки законите на щата като несъвместими с личните му възгледи, — с обичайното право, което не допуска жените в нашия бранш. Самата природа е предназначила женския род за износване и отглеждане на децата на нашата раса (на това място ставаше ясно неодобрението му към расата на Дейзи, подчертано от пронизващия му недоволен поглед, насочен към младата адвокатка). Женският род трябва почтено и с любов да поддържа човешките домове. И онези жени…

Гласът му ставаше все по-силен, а долната му челюст затрепери, дотолкова се вживяваше в казаното.

— … които не изпълняват обществените задължения, определени за техния пол, като например занимаващите се с правораздаване…

Бузите му порозовяха леко, толкова силни бяха емоциите му.

— … са отклонение от природните норми, а когато постъпват така по собствена воля, са предатели в буквалния смисъл на думата^[3]!

Така започна съвместната им работа и, уви, продължи в същия дух. Съдията непрестанно укоряваше напълно незаслужено Дейзи, говореше й или с безразличие, или с крайно неучтив тон, или с пренебрежение. Всички тези прояви бяха напълно безпочвени, тъй като представянето и разпита на нейните свидетели бяха безупречни и тя успя да докаже незаконността на нахлуването на „Хана майнинг“ в медните мини на „Брадок-Блек“. Без да обръща внимание на предразсъдъците на Райън Нот, младата жена спокойно и хладнокръвно запозна съдебните заседатели със своите доказателства. По принцип Дейзи Блек рядко показваше чувствата си както в съда, така и навсякъде другаде. За тези времена бе истински подвиг една жена да влезе в братството на американските адвокати и тя го бе постигнала с цената на упорит труд и волеви контрол на емоциите си. Културата на абсароките ценеше сдържаността и самообладанието и не беше чудно, че за нейните представители белите хора бяха прекалено емоционални, гръмогласни и невъздържани. Дейзи Блек се отличаваше с изключителното си спокойствие и хладнокръвие, спечелили й прозвището „железните гащи“.

Вбесен от последния коментар на съдията, брат й Трей се изправи на крака, надвеси се с войнствен вид над масата за персонала на „Брадок-Блек“. Изглеждаше, като че възнамерява да прескочи над покривката. Сребристите му очи горяха от гняв, гръбнакът му бе изпънат като струна и само баща му, който го хвана за ръкава, успя да го възпре.

— Това, дали съм омъжена или не, съдия Нот — отвърна невъзмутимо Дейзи на грубия му намек, че е все още мома заради липсата на нежност и грация, типични за нейния пол, — няма връзка с представянето на случая по възможно най-интелигентен начин, нито пък с факта, че специализацията ми в минното право обрича на неуспех „Хана майнинг“ в стремежа й да си присвои част от медните залежи на „Брадок-Блек лимитид“. А колкото до нежността и грациозността, типични за моя пол, виждала съм много омъжени жени в Монтана да орат, да садят и да карат фургони, за да гледам на отпуснатата женственост и на деликатните чайни церемонии като на реквизит, присъщ на брака.

Съдебните заседатели се изкикотиха, Трей се облегна на стола си с усмивка на уста, а Хейзард Блек, бащата на жената, поставила съдията Нот на мястото му, прошепна на сина си и на другите двама адвокати на „Брадок-Блек“, седнали край масата:

— Нот току-що се прости с назначаването си във федералния съд.

Огромното богатство беше причината Хейзард Блек, въпреки индианските си корени, да се ползва с голямо влияние. Райън Нот беше направил сериозна грешка, обиждайки дъщеря му.

Макар да бе възпитан във военната индианска култура, Хейзард Блек се бе научил да се справя с неприятелите си по съвместими със законите начини. За щастие правосъдието в граничните райони често бе съвсем формално. Щатът беше слабо населен и в повечето случаи най-близките представители на властта се намираха на часове и дни разстояние. И въпреки странните ограничения, наложени от белите хора върху типичното за абсароките разбиране за справедливостта, Хейзард Блек редовно плащаше дълговете си.

На този факт обърна внимание и Дейзи по-късно същия ден, когато се връщаха към дома си след приключване на съдебното заседание.

— Едно приятелско предупреждение, татко. Не искам да отмъщаваш на съдията за намеците му, че не съм омъжена. Вярно, че бяха напълно незаслужени и персонално насочени от останалите му грубости, но той е само един глуповат и тесногръд човек, с когото мога да се оправя и сама.

Гласът на Дейзи звучеше спокойно, като че не предупреждаваше баща си да се откаже от всяка мисъл за отмъщение. Познаваше достатъчно добре правилата на абсароките, за да знае какви мисли се въртят в главата му.

В усмивката на Хейзард Блек, когато се обърна към дъщеря си, нямаше повече топлина и благоволение от пролетното слънце над тях.

— Ти се справи изключително добре, скъпа. Не е нужно аз да те защитавам от глупостта на Нот — отвърна баща й, тъй като не възнамеряваше да обсъжда с нея мъжкия си етичен кодекс.

Доволна, че баща й се съгласи, без да спори, Дейзи любезно му припомни, че не се сблъсква за първи път с мъжките предразсъдъци.

— Той не е единственият — обясни тя, — който се опитва да обясни на жените, занимаващи се с право, че „мястото им е вкъщи“.

— Или в някой публичен дом — добави със саркастичен тон Трей, изкривил устни в иронична усмивка.

Продължавайки да върви редом със сестра си, той впи развеселения си поглед в очите й.

— Нот прекарва голяма част от времето си там — продължи да говори подигравателно младият мъж.

„И в бъдеще ще има възможност да прекарва още по-дълго време там — помисли хладно Хейзард, — когато загуби работата си, стига, разбира се, да може да си го позволи.“ Въпреки привидното съгласие с дъщеря си, Хейзард бе решил твърдо да накара Нот да плати за грубостта си. Бе прекарал живота си в борба за оцеляването на своя клан и за постигането на известно равенство в едно общество на неравенство. За щастие в американската култура богатството беше достатъчно, за да те уважават. Човек можеше да стане милионер само за един ден в богатия с всевъзможни полезни изкопаеми Запад, а миналото му никога не се гледаше под лупа. А и това не беше особено безопасно в щат, в който голяма част от въпросите все още се уреждаха с оръжие в ръка.

— Честно казано, изненадан съм, че той постъпи толкова глупаво, настройвайки те срещу себе си — каза Трей на баща си.

— Може би се чувства сигурен, благодарение подкрепата на Уейнрайт.

Белите панделки на сламената шапка на Дейзи се понесоха от ляво на дясно, когато тя завъртя глава, поглеждайки ту баща си, ту брат си. И двамата бяха високи, силни мъже, хора на действието.

— Не искам никой да се настройва срещу никого по повод грубостта на Нот.

Младата жена вирна предизвикателно класическата си брадичка.

— Не се нуждая от защита. В известен смисъл вашата намеса е също толкова резултат от предразсъдъци във връзка с половете, колкото и намекът на Нот за „ролята на жените“. Не е необходимо да бъда защитавана от мъже.

Защитата на Хейзард нямаше нищо общо с половете. Хейзард защитаваше всички членове на своя клан, независимо от пола им. Ако го признаеше обаче, значеше да издаде намеренията си, затова каза:

— Говорех по принцип. Както знаеш, Нот се надява да бъде назначен на федерална служба и разчита за това на подкрепата и парите на Уейнрайт.

— А вие с Уейнрайт сте смъртни врагове заради пасбищата — добави безизразно Дейзи.

— Положението не е чак толкова драматично. Просто не ми се нрави, че събаря нашите зидове и убива конете ни.

Гласът на Хейзард, подобно този на дъщеря му, звучеше меко и спокойно.

„По-меко — помисли си Трей, — отколкото преди един месец, когато двамата стояхме пред Уейнрайт и хората му край Котънууд Крийк и баща ми бе допрял дулото на пушката си в шкембето на Уейнрайт.“

„Още една стъпка нататък по земите ми — бе рекъл тогава Хейзард с леден като стомана глас и искрящи от гняв очи, — и сам ще решиш проблема ми.“

И Хейзард, и Трей нямаха равни в стрелбата — това бе общоизвестен факт, който им позволяваше да постигат целите си, в това число и да накарат наемниците на пребледнелия като платно Уейнрайт да се оттеглят. Задържаха го още малко, преди да го пуснат. Военният кодекс на абсароките не им позволяваше да го убият така хладнокръвно.

„Това понякога наистина е досадно — беше промърморил с усмивка малко по-късно Хейзард, — да си възпитан по правилата на честта.“

— Уейнрайт напоследък като че е поразмислил — заяви с напевен глас като момче от църковния хор Трей, а очите му, със също толкова невинно изражение, се насочиха към Дейзи. — От месец не се е докосвал до нито един от плетовете ни.

— В такъв случай съдебното разпореждане е свършило работа — обади се младата жена, която бе представяла пред съда компанията и в този спор. — Поне засега.

— Така изглежда — отвърна любезно Хейзард.

„Заедно със смъртната опасност за живота му“ — въздържа се да добави Трей.

— „Хана майнинг“ също ще загуби — каза Дейзи. Невъзможно бе някой да устои на усърдието й в търсенето и представянето на доказателства срещу опитите за нахлуване върху териториите с мини на „Брадок-Блек“. — Присъдата им няма да е лека. Предполагам, че ще си получим всичките пет милиона.

Тя беше в добро настроение въпреки неудоволствието на съдията от присъствието й в съдебната зала. Не за първи път се сблъскваше с неприязънта на хората. Това само я бе закалило още повече. Доброто подготвяне на делото и компетентността в съда бяха единствените условия, нужни, за да спечелиш. Е, и подкрепа също така. Съдебните заседатели бяха добре подбрани и почтени. Претенциите на представяната от нея компания бяха напълно законни, а „Хана майнинг“ шикалкавеше и увърташе още от първия ден. Утре щеше да мине в настъпление.

— Предполагам, че решението няма да отнеме много време на съдебните заседатели. На кой адрес искате да бъде изпратен чекът?

Усмихна се развеселено и уверено, какъвто бе и гласът й.

 

 

Когато след няколко минути Дейзи Блек влезе в кантората си, гледаща към „Монтана клъб“, тя се закова на прага на стаята, а веждите й се повдигнаха леко от изненада. На черното кожено канапе се бе разположил Мартин Соудберг, опънал напред дългите си крака, облегнал едната си ръка върху меката облегалка. Пясъчнорусите му коси бяха разрошени, като че бе яздил в бурно време. Дрехите му, точно обратното, бяха безупречно изгладени.

— Какво искаш? — попита тя мъжа, за когото беше мислела да се омъжи преди неочакваната му женитба преди две седмици.

— Искам да бъдем приятели.

Тя замълча за миг, обмисляйки последствията.

— Чудесно — отвърна учтиво и невъзмутимо. — Нека бъдем приятели.

— Добре нареди Нот днес в съда.

— Благодаря. Не те видях там.

— Пристигнах по-късно — отвърна с типичната си момчешка усмивка той, която според нея бе най-привлекателната черта на Мартин, — точно преди да изкажеш мнението си по повод брака в Монтана.

— Между другото, поздрави от мое име Сали — каза Дейзи. — Тя трябва да е много доволна.

— Ще й предам. Да, доволна е — отвърна без увъртане младият мъж.

И двамата знаеха, че Сали Нюкомб беше достатъчно грозна, за да е готова да се омъжи за когото и да е. Баща й обаче бе успял да купи красивия млад шериф на Елена, осигурявайки му мястото на ковчежник.

— Предполагам, че си се отбил не само за да се видим — каза Дейзи и махна от главата си сламената шапка, като тръгна към бюрото си в заляната от слънце стая.

Мартин сигурно търсеше поддръжници, подготвяйки се отсега за политическата кампания през есента, помисли си младата жена, докато поставяше украсената си с панделки шапка върху една полирана масичка. Докато обещанието за мястото на ковчежник бе във възможностите на бащата на Сали, нищо не беше сигурно в доста бурния политически свят на Монтана.

Мартин се размърда за първи път от влизането на Дейзи в кабинета и поизправи горната част на тялото си в седнало положение. За момент впери поглед в поизносените си ботуши с привидно наивен вид. Мартин обаче беше тип политик, помисли си Дейзи, и този факт обикновено изключваше наивността. Младият мъж вдигна очи към домакинята си и рече тихо:

— Не, не единствено за да се видим. Красива си както винаги, Дейзи — добави прямо той. — Дори в тези дрехи.

Усмивката му бе мързелива, изпълнена с топлота.

Въпросните дрехи — черен копринен костюм и бяла блуза с почти незабележимо деколте, бяха семпли и без друга украса, освен блестящата брошка с топаз на гърлото й.

— Би трябвало да нося нещо по-подходящо за „прекрасния пол“ — отвърна с усмивка тя. — Може би червен атлаз като младото момиче, което Нот посещава в публичния дом на Руби. Не знам обаче дали това би се харесало на съдебните заседатели.

— Би им допаднало страшно, според мен.

Тихият глас на Мартин бе пълен с намеци, скрити под шегата.

Не й беше приятно да й припомня за общите им спомени сега, след като вече бе женен. Предпочиташе да разбере веднага за какво бе дошъл, не се нуждаеше нито от дълги предговори, нито от намеци за интимността им в близкото минало. С любезна усмивка на лицето Дейзи се настани на един удобен стол срещу госта си и посочи към масичката с напитки под прозореца.

— Заповядай, обслужвай се сам. Или да поръчам да донесат кафе? — След като приключи със задълженията си на домакиня, тя попита тихо: — И ми кажи какво ти е нужно.

— Бих пийнал бърбън, ако не възразяваш — отговори младият мъж, надигна се от мекия диван и си наля щедра порция. — Рано ли е за теб?

Знаеше, че тя не пие в кабинета си. Нервността му бе очевидна.

Дали не би могла да улесни задачата му? Ако не бе започнала да усеща умората, която се появяваше винаги след изчерпването на подплатената с адреналин енергия, нужна й за пред съда, вероятно щеше да се постарае да изговори някое друго встъпително изречение. Вместо това тя наруши краткото мълчание, настъпило, след като гостът й седна отново, с типичната си прямота:

— Не ти се сърдя, Мартин. Баща ми и братята ми ще подкрепят назначението ти. Биха могли да променят позициите си, ако изразя желание за подобно нещо, но аз няма да го направя. Така че имаш моите благопожелания и поддръжката на семейството ми.

Загорялото синеоко лице отсреща й буквално просветна от облекчение. Напрежението в позата му изчезна, пръстите поотпуснаха хватката си около чашата с бърбъна, така че кокалчетата им вече не бяха толкова бели.

— Ти никога не си проявявала особен интерес към връзката ни — рече тихо той, погледът му, впит в нейния, беше познат, близък, пълен със спомени, — иначе щях да изчакам.

Остана поразена от неприятната истина, съдържаща се в думите му, но веднага си припомни за напълно прагматичния характер на брака му.

— Може би си прав — отвърна дипломатично тя, отблъсквайки обхваналия я трепет, причинен от спомените, със съзнанието, че е безполезно да обсъжда нещо, което не може да се върне. — А да имам приятел с твоя пост няма да ми навреди.

Усмивката му бе искрена и сърдечна. Дългите му пръсти барабаняха лекичко по тежката чаша. Беше се облегнал отново назад, очевидно смущението му бе преминало.

— Заповядай на вечеря тези дни. Никоя друга жена не се оправя така добре с политика както ти. Бих могъл да те използвам в кампанията си, Дейзи. Ако приемеш тази работа, бих искал да застанеш начело на политическата ми кампания. Помисли за това. Не ми отказвай веднага. Би могла да наредиш така задълженията си, че да успееш.

Младата жена се усмихна на ентусиазма му. Политическите дискусии винаги бяха най-силната част на връзката им. Все пак не прояви неучтивостта да му каже, че съпругата му я бе предупредила с доста живописен език, който не оставяше ни най-малко съмнение в смисъла на думите й.

— Той вече носи моето клеймо, сега и завинаги — бе заявила, без да се церемони тя.

Сали Нюкомб знаеше, че женихът бе купен за нея от баща й и бе достатъчно разглезена, за да мисли, че по този начин би могла да си осигури и верността му. Дейзи обаче съвсем не бе толкова сигурна, че Мартин бе продал и верността си, когато се бе подписал редом до Сали. Вярно, той не бе загубил кой знае колко време, за да възстанови приятелството си с нея, но ако политическите му амбиции изискаха определена „близост“ с други, не особено принципни жени, нямаше съмнение, че Сали щеше да има съпернички.

— Както знаеш — отговори Дейзи, доволна, че има напълно законно, добре известно основание да му откаже, — в процес сме на разработване на нова мина и съм потънала до шия в работа. Все пак, благодаря ти за предложението.

Двамата с Мартин бяха добри приятели, известно време дори бяха повече от приятели, и въпреки разпалените претенции за собствена територия на Сали, си оставаха приятели. Особено ценеше момчешкото очарование и искреност на Мартин.

— И предай на Сали, че с удоволствие ще дойда на вечеря — усмихна се невинно тя.

— Извинявай. Не знаех, че си имаш компания.

Агресивният тон контрастираше с любезността на словата.

Два чифта очи се извърнаха към застаналия на вратата Трей, впил сребристия си поглед в госта. Беше все още в официалния си морскосин костюм от фин вълнен плат, но видът му бе не по-малко заплашителен, отколкото ако бе облечен в украсена с мъниста кожа и държеше копие в ръката си.

— Съжалявам — добави тихо Трей, но гласът му не звучеше нито учтиво, нито извинително.

Чудеше се, дали Мартин бе желан или нежелан гост в кабинета на Дейзи.

— Мартин тъкмо си тръгваше — обади се сестра му, което не даде отговор на въпроса му, но във всеки случай пренасочи мислите му в малко по-друга посока. — Казах му, че може да разчита на нашата подкрепа в предстоящата предизборна кампания.

Разбрал указанието, криещо се в думите й, Трей се усмихна. Очевидно нямаше нужда от проява на кавалерство и защита, защото, по всичко личеше, двамата се бяха сдобрили.

— Само ни кажи с какво бихме могли да помогнем, Мартин — каза Трей, подкрепяйки по този начин обещанието, дадено от сестра му. — Въпреки, че Дейзи е по-добра в стратегията от когото и да било другиго по тези места.

Тъй като домакинята любезно бе дала да се разбере, че е време да си тръгва, Мартин пресуши чашата си и я сложи на масата.

— Точно се опитвах да уговоря Дейзи да се заеме с ръководството на предизборната ми кампания — каза, като се изправи той.

Износените му ботуши бяха в ярък контраст с великолепния килим под краката му.

Удобно отпусната върху меката облегалка на стола си, младата жена се усмихна на високите мъже пред нея.

— А аз казах на Мартин, че графикът ми е препълнен за следващите пет години… или може би десет? — повдигна иронично едната си вежда тя. — Може би съдията Нот е прав. Наливането на чай и свиренето на пиано би било доста по-спокойно занимание.

— Тъй като на теб, слава богу, не би ти се наложило да ореш земята — напомни й закачливо Трей.

После се приближи до бюрото й и, след като се отпусна в стола пред него, подпря обутите си в ботуши крака върху безупречно подреденото писалище.

„За верния мъж сигурно бих го сторила“ — отвърна сама на себе си Дейзи. Тази мисъл я изненада. Тя обясняваше също така защо неочакваната женитба на Мартин не бе я наранила особено дълбоко.

Усмихна се автоматично, за да скрие посоката на мислите си — земеделието изобщо не съществуваше в културата на абсароките.

— Поздрави Сали — чу се да казва тя, мислите излизаха инстинктивно и механично от устата й.

Ръката на Мартин, стиснала нейната, беше все така топла, както и в спомените й.

Двамата се усмихнаха.

Трей също каза нещо, но тя не го чу. „Би трябвало да съм тъжна, а не съм“ — мислеше тя. Това не беше самоанализ, а просто наблюдение — Дейзи не бе интроспективна натура. Подобно на баща си и братята си, тя бе човек на действията.

— Нямаш разстроен вид — каза тихо Трей, след като вратата се затвори зад Мартин, доволен от откритието си.

Дейзи повдигна едва забележимо рамене.

— Знам. И това ми се струва странно.

Имайки значително по-богат опит от сестра си в дивия свят на любовта и страстта — повече опит, твърдяха някои, от когото и да било другиго, след като индианската външност и чар на баща му бяха прелъстили легиони от жени една генерация по-рано — на Трей това не му се стори ни най-малко странно. Преди да срещне Емпрес, нито една любовна връзка не го бе разстройвала.

— Може би с Мартин се познавате прекалено отдавна — разсъждаваше от мъжка гледна точка брат й.

Любовните връзки — поне доколкото си спомняше — никога не траеха особено дълго. Не след дълго възбудата неминуемо започваше да намалява и изчезваше. И, боже господи, та Дейзи се срещаше с Мартин от колко, от повече от две години!

— Значи си се изненадала?

Светлите му очи я гледаха развеселено изпод полуспуснатите ресници, и гласът, и позата му бяха отпуснати.

— Нима това е чак толкова нормално?

Тя също говореше тихо. Спокойствието в стаята ги обгръщаше гостоприемно.

— Ти си красива, скъпа, а Сали — не.

Размислите на брат й отразяваха фактите. Те не бяха плод на суета — всички членове на семейството им бяха привлекателни хора.

— Освен това — добави той, натъртвайки леко думите си, — тя никога не се е отличавала с особено благ характер.

— Какъв експерт си само, братчето ми, как разбираш жените…

В тъмните й очи проблеснаха дяволити пламъчета.

Той се усмихна широко.

— Практика.

— В такъв случай кажи ми… ще трае ли бракът им?

— Интересува ли те?

— Само от любопитство.

— Тогава ще ти отговоря честно. Да. Мартин е взел разумно решение, свързано както с близките, така и с по-далечните му амбиции. Не мислиш, че новата служба ще му бъде достатъчна дълго време, нали? Насочи се към богатството и политическите достижения на Нюкомб, след като разбра, че ти скоро няма да заговориш за брак. Беше решил да осъществи намеренията си на всяка цена.

— Дори без любов?

— Надявам се, че ще намери и нея някъде — отвърна цинично Трей.

След появата му в кантората й днес, тя самата се бе убедила, че подобна проява няма да е изключена. Мартин изобщо не се държеше като младоженец.

— Така че — продължи да говори все така тихо Трей, — след като не се измъчваш от загубата… — усмихна се широко той. — Изглежда дойдох точно навреме, за да накарам Мартин да си тръгне.

— Той тъкмо ставаше.

— Точно така ми се стори и на мен — отвърна иронично младият мъж.

Дейзи настръхна леко от тона му.

— Двамата с татко се държите прекалено покровителствено. Напълно съм способна да се справям сама.

Брат й се ухили отново.

— Знам.

— Нямам предвид това.

В очите й проблеснаха непокорни искрици.

— Разбира се, че не — опита се да премахне ироничните нотки от гласа си Трей. — Но, вместо да спорим по повод намесата в твоите работи… — Усмихна се отново, въпреки усилията си да се сдържи. — … лични и професионални, по-добре да поспорим по един по-продуктивен въпрос — от моя егоистична гледна точка.

— По-точно? — В тона й се прокрадна подозрение, леко, като следобедна отмала.

— Бих искал да отидеш в Париж, за да се погрижиш името на Соланж да бъде внесено в документацията на именията на Емпрес.

Ръцете на Дейзи паднаха изпод брадичката й и тя изохка. Трябваше да се досети. По време на вечеря миналата седмица Емпрес учтиво я бе запитала за възможността да отиде в Париж. В отговор Дейзи любезно отклони темата на разговор.

— Знаеш колко са ми неприятни големите градове като Париж — започна дипломатично и уклончиво тя. — Изпрати някой друг да направи трансфера на името върху собствеността на Емпрес. Наеми адвокат-французин. Той би се справил по-добре с подкупите на нужните за тази работа длъжностни лица. Знаеш каква е френската бюрокрация. Също така знаеш по-добре от всеки друг колко работа имаме сега покрай откриването на новата мина. Да не говорим за делото, което се разглежда в момента. Намери някой друг.

— Емпрес иска ти да отидеш. Аз ще поема и твоите задължения по новата мина. Освен това знаеш много добре, че делото ще приключи най-много след четири дни. Твой ред е — завърши с дяволита усмивка младият мъж и сключи ръце зад главата си, създавайки впечатление, че се готви да престои тук още дълго време.

— Трансферът на имения е рутинна правна дейност. И Хенри може да го направи. Изпрати него.

Това бе характерният й тон, нетърпящ възражение, който използваше в практиката си на адвокат. — Той говори френски.

— Но не както теб.

За разлика от нейния, гласът на брат й звучеше спокойно, невъзмутимо.

— Ласкателството няма да ти помогне, мили братко, така че не си прави труда. Френският на Хенри е повече от достатъчен за въпросната работа. В Париж се задушавам. Знаеш как ме изнервят размерите на този град.

— Цялата работа няма да ти отнеме повече от две-три седмици — отбеляза търпеливо Трей, твърдо решен да получи своето, но и със съзнанието, че една жена, която може да се защити сама при лов на гризли, не може да се изнерви толкова лесно.

— Бъди реалист. Говорим за френската бюрокрация.

— Добре — отстъпи той. — Четири-пет седмици.

— Ако имам късмет и ако прекося океана за рекордно кратко време.

— Ти си кръстница на Соланж. Приеми го като твой дълг.

— Откога представител на нашето семейство има чувство за дълг?

Широката усмивка затвори наполовина очите му и скри шеговитото им изражение.

— Тогава го приеми като жест към мен — рече бодро той, — за да ощастливим Емпрес.

— Не е справедливо.

— Вероятно не се и опитвам да бъда справедлив. Може би искам да отидеш именно ти, защото никой друг не е така умен и способен като теб и защото Соланж е моето бебе.

Дейзи не отговори веднага, за да събере мислите си, за да обуздае емоциите си. Честно казано, още от самото начало бе разбрала, че ще трябва да отиде, но все пак трябваше да положи усилие да се отърве от парижкото общество. Всъщност точно това не харесваше от Париж тя.

— Предполагам, че ще мога да отседна в онзи малък пансион край Нотр Дам — отстъпи най-накрая тя.

Според нея пансионът бе достатъчно отдалечен от „обществото“, за да й даде възможност да се чувства по-добре. Харесваше дребния стар портиер, средновековните стаи с ниски тавани, живописната гледка към Сена.

— Аделаид вече пита за теб. Тя също живее недалеч от Нотр Дам.

— Казал си й, че отивам там? — изгледа го заплашително сестра му.

— Казах й, че може да отидеш — излъга Трей.

Сега вече беше невъзможно да се отърве от любезността на Аделаид. Принцеса дьо Шантел, приятелка на Емпрес от детството, мислеше, че е неин дълг да прави компания и да развлича членовете на нейното семейство.

— Ще ми бъдеш длъжник, братче.

Мъжът, разположил се срещу нея, трудно можеше да бъде наречен „братче“ — тъмен и чернокос като греха, със забележителни размери и конструкция, въплъщение на мъжествеността.

— Кажи какво искаш — отвърна простичко той.

Любовта на Трей към съпругата му не беше нещо често срещано. Той беше готов да премести небето и земята заради нея. В действителност Дейзи се възхищаваше от дълбочината и силата на чувствата му.

— Ще помисля за нещо достатъчно скъпо, което би могло да компенсира месеца, който ще трябва да прекарам… в Париж.

Последните две думи бяха произнесени с леко отвращение.

— Прекрасно.

Не поиска никакви уточнения повече, очевидно бе готов да изпълни всяко нейно желание. Младият мъж свали крака от бюрото — беше изпълнил задачата си.

— Можеш ли да се видиш с Емпрес днес следобед?

Беше прибягнал до пълния си запас от очарование. Сестра му въздъхна — вече можеше да види списъка с гостите на Аделаид и това й причиняваше киселини в стомаха.

— След като пояздя — съгласи се не особено охотно тя.

Трей се изправи, усмихнат щастливо, без да обръща внимание на съпротивата на сестра си, както обикновено постъпват всички братя.

— Чудесно.

 

 

— Трябва да се върнеш към четири и половина.

Дейзи се намръщи на дребничкия коняр с подобно на пергамент лице, който държеше изрисуваната й кобила. Лек полъх на вятъра запрати кичур коси върху лицето й, като че искаше да изтрие изписаното върху му неудоволствие.

— Каза ми да ти напомня.

Без да се смути ни най-малко от нацупената й физиономия, жилавият човек погали лъскавата, безупречно сресана кафяво-бяла козина на животното. Тъй като действително бе дала подобно нареждане, когато се бе прибрала, за да се преоблече, Дейзи се усмихна унило.

— В такъв случай — до четири и половина — въздъхна тя и, като стъпи върху събраните ръце на коняря, възседна кобилата. — Въпреки, че може и да закъснея, ако…

— По-добре не закъснявай — смъмри я рязко Реджи и вдигна предупредително едната си вежда.

Верният слуга се бе превърнал в част от семейството още от нейното детство, беше в течение на всичко, което ставаше и Трей вече го бе предупредил да се погрижи Дейзи да не закъснее за срещата си с Емпрес.

— Да не си ми надзирател?

Гласът й звучеше шеговито, въпреки че веждите й все още бяха събрани недоволно.

— Да, разбира се, че съм — усмихна се безсрамно той. — Във всеки случай няма да ти навреди да отидеш в Париж. Чувам да говорят, че Париж бил прекрасно място по това време на годината… през пролетта де.

— Тогава би трябвало да отидеш ти, Реджи, и да ми спестиш всички тези неприятности.

— Ако бях ходил да уча на Изток всичките тези години като теб, непременно щях да отида, за да помогна на мис Емпрес.

Емпрес беше любимка на целия персонал не само защото се държеше мило с всички. Отнасяха се към нея с уважение и дори със страхопочитание, като към единствената жена, която бе успяла да създаде семейство с най-скандалния ерген в Монтана.

— Работата е изключително неприятна, Реджи. С радост бих останала тук.

— Е, изключително неприятно е и да носиш девет месеца едно бебе, а мис Емпрес дори не може да се наспи с това новородено, така че наистина нямаш избор. А сега гледай да не яздиш като луда, за да не извадиш душата на Голдън Гърл^[4], както си ядосана. Ще те чакам тук в и половина. Не закъснявай.

— Държиш се нагло, Реджи. Би трябвало да те уволня.

— Не знам какво точно значи „нагло“, мис Дейзи, но въпреки това трябва да си тук в четири и половина. А ако татко ти не се нуждаеше така от мен, за да поддържам в такова прекрасно състояние конете му, вероятно би могла и да ме уволниш.

Конярят се усмихна широко и приятелски. Беше я поучавал и изслушвал, когато имаше нужда от изпълнен със симпатия слушател, още от времето, когато бе момиченце и носеше къси полички.

— Може и да не се върна — заяви Дейзи, нацупила по детински устни, и поведе коня си към алеята.

— В и половина, мис Дейзи. — Гласът на Реджи я настигна, когато вече бе тръгнала по безупречно изравнения път. — Точно.

 

 

Беше свикнала да язди без седло и с минимално количество юзди още от четиригодишна възраст. Пришпори стройната си кобила и се понесе в галоп още преди да достигне края на алеята. Домът им се намираше на една от крайните улици. Това позволяваше конете им да пасат наблизо. Също така им осигуряваше известно усамотение и им даваше възможност да излизат от града за рекордно кратко време.

Дейзи насочи галопиращото животно към близките хълмове, наслаждавайки се на свежия пролетен ветрец, на топлото слънце, на уханието, носещо се от разпукалите се листа и цветове. Говореше нежно на Голдън Гърл, прилепила се към врата й, търсейки утеха в копринената й козина и познатия мирис, които я връщаха в детството. Носеше кожени панталони и мокасини, а топлата вълнена блуза я пазеше от студения планински въздух. Всичко това й даваше възможност да избяга от официалното облекло, от условностите и ограниченията на всекидневието, от напрежението в съда и от злобните тесногръди съдии като Райън Нот. Яздеше всеки ден за духовно подмладяване и терапия. Отиваше в планината, за да разговаря с духовете на своя клан, за да се увери в индианския си произход, за да потвърди идентичността си.

Голдън Гърл започна да се изкачва по склона, поклащайки ритмично глава, като душеше свежото планинско ухание. Познала местността, където минаваше всекидневният маршрут на господарката й, доволна, че е на свобода, тя затанцува възбудено.

Малко по-късно, след като излязоха от трепетликовата горичка, оцветена в лимоненожълтия цвят на ранната пролет, Голдън Гърл започна постепенно да забавя темпото. Познала малкото пасбище, тя се запъти към леденостудения поток, който се спускаше от покрития със сняг планински връх, наведе глава и започна да пие от бистрата му вода. Дейзи стоеше неподвижно, с невиждащ дори природните красоти поглед, размишлявайки за наложената пряко волята й екскурзия до Париж. Най-после кобилата изви въпросително глава и изпръхтя, като че искаше да попита: „Защо още не си слязла от гърба ми?“.

Развеселена от реакцията на коня, младата жена се спусна на земята.

— Днес може и да не се върна — измърмори тя, като че животното можеше да я разбере.

Пусна юздите върху тревата и потупа кобилата по мускулестия хълбок.

— Отивай да ядеш на воля, момичето ми.

Помежду им съществуваше силна духовна връзка, която им позволяваше понякога да общуват. Голдън Гърл отвръщаше винаги с разбиране на настроенията й… „Също като Реджи“ — помисли с усмивка Дейзи. Дребният миньор бе поел в свои ръце конюшнята на баща й преди доста години, когато плевритът го бе принудил да излезе на повърхността на земята. Помагаше й да се грижи за коня, който бе довела от селото на майчиния си род и й позволяваше да каже това, което иска. Дори тогава се беше отнасял към нея като към възрастна по типичния си непретенциозен, открит начин. С годините приятелството им се бе затвърдило, близостта им бе станала по-голяма. Веднъж Реджи бе споделил, че би приел брака й с Мартин, въпреки че момъкът не бил достатъчно добър за нея. Тя на свой ред пък не одобряваше слабостта му към наскоро наетата камериерка, която бе достатъчно млада, за да му бъде внучка.

Не след дълго, излегната под колибата от клони, която бе построила сама, за да я пази от дъжда и слънцето, Дейзи подпря глава на ръцете си и въздъхна нещастно. Париж. Уф! И то за няколко седмици. Уф! Доставяше й удоволствие да се цупи на воля сега, когато никой не можеше да я види. Въздъхна отново, още по-горестно. Господи, Аделаид щеше да я умори с желанието си да я накара да вечеря, и да танцува, и да посещава приятелите й. Щеше да се наложи да се усмихва непрекъснато в продължение на часове и дни — както и в продължение на безкрайни нощи — на говорещи тихо жени, чиято главна грижа бе тоалетът и външността им, и на мъже, чийто най-изнурителен труд бе аматьорското им спортуване.

Нямаше да може дори да язди, тъй като за тази цел там се използваха само добре поддържаните алеи в Булонския лес. Освен това, естествено, щеше да й се наложи да се справя с досадната, тежка френска бюрокрация, за която протоколът беше много по-важен от експедитивността. Нямаше съмнение, че терминът „мъжки свят“ даваше определение най-вече на неговия механизъм на действие. Трей и Емпрес имаха прекалено голямо доверие в способностите й. Младата жена направи нещастна гримаса. Естествено можеше да направи това, което я молеха, помисли си уверено тя, само че целият този процес щеше да бъде невероятно неприятен.

„Скъпоструващ“ беше много меко определение за това, което щеше да й коства всичко това. Кралско трябваше да бъде възнаграждението, за да заплати настоящите й мъки. Скъпото й братче отнемаше цял отрязък от живота й. Дявол да го вземе. В чистия планински въздух се понесе нова тежка въздишка.

Изпълнението на Дейзи продължи още известно време, оправяйки настроението й, заличавайки мрачните й мисли. Двамата с Трей имаха силно развито чувство за дълг, въпреки недоволните й демонстрации. Той помагаше на нея, тя — на него, двамата заедно работеха за благоденствието на семейството и на клана. Здрави, като планините в земите на племето й, присъщи, като аромата на боровете и на градинския чай, безкрайни, като безграничните хоризонти, някога означавали свобода за нейния народ, постоянството и чувството за дълг бяха неразделни техни качества.

Така че тя, естествено, щеше да отиде в Париж.

Но преди това — още десетина минути свобода.

Младата жена се изправи до седнало положение, огледа се, като се опитваше да запамети обкръжаващата я красота, за да я съпътства през дългите седмици на предстоящото заточение в Париж. Пое си дълбоко въздух, поемайки живия планински дух чрез ноздрите, очите, кожата и душата си. Всичко в живота бе тясно свързано със земята, всяко нещо имаше душа, всяко листенце, тревичка, извисилите се към небето върхове. Ах-бадт-дадт-деах, Създателят на всичко живееше както в нея, така и край нея. Понякога виденията й я издигаха над обикновения човешки опит. Но сега нямаше време да прочисти и укрепи духа си… при положение, че я очакваха и Емпрес, и Реджи, и Париж. Тя затвори очи, за да запамети по-сигурно заобиколилата я красота.

Когато погледна отново, край нея стоеше Голдън Гърл, като да бе разбрала, че бе дошъл краят на времето на виденията.