Сюзън Джонсън
Забраненият плод (20)

В действителност в момента всички членове на семейство Брадок-Блек бяха на път, Хейзард и Трей се връщаха в мината, а Емпрес и Блейз — в Елена.

Конят на херцога бе откаран в „Клиър ривър вали“, затова Етиен взе назаем един кон и едно палто на Трей, за да го наметне върху мокрите си дрехи. Дългото кожено, подплатено с вълна палто щеше да му топли по обратния път. Не искаше да губи време да се преоблича. А и не беше сигурен дали търкането щеше да се хареса на ожуленото му тяло.

— Ще опитате ли да се свържете със семейство Брадок-Блек след малко — попита херцогът, докато провираше ръцете си, с прилепналите към тях мокри ръкави на ризата, в палтото на Трей. — Ако телефоните в моята ферма не работят, няма да мога да се свържа с тях.

След като се ръкува отново с всички усмихващи се мъже в канцеларията, той се сбогува и излезе.

— Хубаво е, че сте жив, сър — повтаряше развълнувано Джо. — Доставихте ни голяма радост.

Служещите в канцеларията, както и миньорите, бяха приятели на Дейзи, тъй като тя бе израснала едва ли не под земята — придружаваше баща си като дете и, естествено, се бе включила в производствения процес, като възрастна. Дейзи разговаряше с тях точно така, както го правеха и баща й, и брат й. Знанията й в областта на минното дело бяха равностойни на техните. Бяха свикнали с нея и се шегуваха с младата жена така, както биха го правили с дъщеря си или сестра си. Още като дете бе започнала да слиза под земята, карайки всички да се възхищават на смелостта й. Беше израснала, както се казваше, с меден прах на зъбите и бе всеобща любимка.

— Поздравете специално мис Дейзи от наше име — каза Джордж, изразявайки чувствата на всички присъстващи.

Така, както стоеше до вратата, Етиен внезапно им заприлича поразяващо много на Хейзард и Трей, и приликата се подсилваше още повече от факта, че бе облякъл палтото на Трей. Правилно изсечените му мъжествени черти и дългите черни коси му придаваха вид на индианец. Той ги поздрави с жест и рече с усмивка:

— Лично ще предам поздравите ви.

 

 

Етиен пристигна в „Клиър ривър вали“ за рекордно кратко време. Грубата дървена къща му се стори толкова красива, че в този момент можеше да я сравни с архитектурните чудеса на всички епохи.

Искаше му се да крещи от радост.

Когато приближи обаче, откри, че къщата е необичайно тиха. Доста странно за това време на деня, особено като се има предвид, че семейство Брадок-Блек бяха тук. Още по-любопитен бе фактът, че когато слезе от коня си и изкачи стъпалата пред входа, никой не дойде да му отвори.

Във вестибюла, вече освободен от ловните трофеи, цареше невероятна тишина. Стори му се, че би могъл да я докосне. Той погледна нагоре към тъмния коридор и се запита дали бе възможно Дейзи да не се бе прибрала в тяхната къща.

Започна да се изкачва припряно по стълбите, за да провери сам какво става, закрачи по постлания с дълги килими коридор, а ботушите му жвакаха при всяка крачка и оставяха мокри следи по виненочервения килим. Отвори припряно вратата на спалнята и замръзна на място при вида на Дейзи.

И разбра за първи път пълния смисъл на абсарокския израз „сърцето ми запя от радост“.

Дейзи се бе свила на топка в неговото кресло и спеше, обгърната от полумрака в стаята.

Етиен затвори внимателно вратата зад себе си и застана неподвижно пред нея, опивайки се от тази безценна за него гледка, а сърцето и душата му преливаха от любов и възхищение. И, преизпълнен с благодарност, отново обеща щедро възнаграждение на боговете, които му бяха дали възможност да се спаси, за да се наслади на тази гледка.

Колко вълнуващо бе просто да стои в тази скромна стая и да знае, че отново може да вземе в обятията си Дейзи и да я притисне силно към себе си. Че ще може да бъде до нея, когато се роди детето им. Че ще може да си ляга с нея вечер, а сутрин да се събужда до нея в леглото си.

Можеше да вземе ръката й в своята и пръстите им да се преплетат с любов — колко простичък акт, обикновен и земен. Почувства се преизпълнен с толкова искрена и дълбока благодарност, че затвори очи за момент и прошепна в притихналата, потънала в мрак стая:

— Благодаря.

После тихичко се приближи до своето кресло, клекна, така че дългото му палто се провлече по пода и видя засъхналите следи от сълзи по лицето на Дейзи, видя стиснатата й в юмрук малка ръка, пъхната под брадичката, видя нежната извивка на бузата й, подпряна на меката странична облегалка на фотьойла. Тя бе преобразила празното му, лишено от удовлетворение съществуване, беше го дарила с любовта си и скоро щеше да му даде и дете. И Етиен, който по природа бе човек на риска, потръпна от ужас при мисълта, как за малко щеше да изгуби всичко това. Дори най-безумният играч не би заложил подобно нещо. Херцогът се усмихна на невероятния си късмет. Той протегна ръка и погали нежно копринените черни коси, паднали на рамото й. Очите й се отвориха бавно.

— Намерих обратния път — прошепна той.

Искаше с тези думи да омекоти шока. Така формулирана, информацията бе по-лесна за възприемане. А когато тя отвори широко очи от учудване, той се усмихна.

„Неговото лице — помисли си младата жена — е най-красивото, едновременно семпло и прекрасно моделирано, създавано някога от човек или бог.“ Като се има предвид вярата й в чудесата и в доброжелателните духове, тя не изпита ужас, нито се запита дали да вярва на очите си. Просто прие невероятния факт на неговото възкресение.

— Ти си се върнал — прошепна тя и протегна ръка, за да го докосне, като че той наистина току-що бе пристигнал от света на мъртвите.

— Не можех да те изоставя.

— Молих духовете, намиращи се от другата страна на хлъзгавия брод да те върнат при мен.

И наистина бе уверена, че бяха изпълнили молбата й.

— Me voila^[1] — промърмори той, а усмивката му й се стори до болка красива.

Тогава тя се изправи до седнало положение и разтвори приветствено ръце, а тъмните й очи гледаха все още сънено.

— Мокър съм — отвърна той и хвана ръцете й, преди да го е докоснала.

— Жив си — поправи го тихо тя.

Етиен кимна, изправи се гъвкаво и, като я придърпа нагоре, я притисна към тялото си. Останаха така неподвижни неопределено дълго време, наслаждавайки се на близостта си. Дейзи бе вдигнала лицето си към неговото и той изпиваше с поглед красотата на усмивката й.

— Не трябваше да предлагаш услугите си — смъмри го тя. — Никога повече няма да те изпускам от погледа си. — Макар че се усмихваше, тя говореше сериозно.

— Поставянето и взривяването на динамита мина безупречно — отвърна дипломатично той.

Бе истински рай да слуша отново гласа й, а насладата, която изпитваше, като я държеше в обятията си, не се поддаваше на каквото и да било описание. Усмихна се при мисълта, че не би заменил за нищо на света това усещане. Помисли си също така: „Ще я целуна и ще я целувам в продължение на хиляда години“. Блаженството, което го бе обхванало, не се съобразяваше с теорията на относителността. Потръпвайки от щастие, предвкусвайки радостта, която го очакваше, той разбра, че думата „бъдеще“ вече щеше да има по-друг смисъл за него. Това щеше да бъде една ежесекундна наслада от живота, благодарност за всяка следваща глътка въздух.

Никога повече нямаше да се хвърля така с главата надолу.

— Триуейн каза, че си го спасил.

— Той падна. — Думите му прозвучаха простичко, като че това бе нещо, което би сторил всеки честен човек.

— Повече няма да те пускам да слизаш под земята.

Очите на херцога светнаха в усмивка.

— Обожавам заповедите ти. Казвал ли съм ти го?

Разбира се, че не беше й го казвал. Преди или не им обръщаше внимание, или ги заобикаляше, или й даваше възможност да прави това, което иска по типичния си галантен начин.

— Говоря сериозно, Етиен. Напълно сериозно.

— Това е като да паднеш от коня, скъпа — прошепна той и се наведе, така че устата му се доближи до нейната.

Сърцето на Дейзи започна да бие по-бързо и силно, когато топлият му дъх докосна лицето й.

— Страшно сериозна съм — повтори тя, но гласът й не звучеше така назидателно.

— Ще те вземам с мен.

И тъй като устните му вече се допираха до нейните, Дейзи възприе с думите и прелъстителните му слова.

— Ще поговорим отново за това — прошепна младата жена, която все още владееше разсъдъка си, тъй като ужасът, че за малко не бе го загубила, бе още жив в нея.

— Ще трябва да сваля тези мокри дрехи и тогава ще поговорим.

Устните му леко, макар и нетърпеливо, докосваха нейните.

— Трябва първо да поговорим.

— Ще ме хване пневмония. — В гласа му прозвуча ирония.

— Аз ще те стопля.

— Надявах се да кажеш това.

— Всички проблеми не могат да се решат с прелъстяване.

— Така ли? — повдигна едната си вежда Етиен и се усмихна.

— Не е лесно да отклониш вниманието ми, когато обсъждам сериозна тема.

Обожаваше пълната липса на каквото и да било лекомислие в характера й, нейната сериозност, вярата й, че светът може да се променя благодарение на решимостта, упоритостта или желязната воля… тази непоколебима енергия, която й бе позволила да направи толкова много за себе си и за другите. Същата тази енергия, проявяваща се като самоувереност, го бе привлякла към нея през онази нощ, когато я бе видял за първи път в дома на Аделаид. Както, разбира се, и красотата й.

— В такъв случай ще трябва да преразгледам методологията си — пошегува се херцогът.

— Това би била разумна постъпка.

Онова, което имаше предвид, нямаше нищо общо с разума. То бе много по-фундаментално. Основно. Не толкова интелектуално. „С по-малко приказки — помисли Етиен, с типично мъжко незачитане към тълкуването на злободневните теми, — и с много повече докосване.“

Когато я целуна отново, като наблегна определено върху докосването, очите на Дейзи се разтвориха широко от учудване. След това клепачите й отново се притвориха и в гърлото й потрепери тих стон. Сетивата й пламнаха и сериозните разговори бяха забравени.

Етиен доближи устни до ухото й и започна лекичко да го хапе и целува, като шепнеше колко много я обича и че възнамерява да й го докаже. Тези слова сгорещяваха едновременно чувствеността и интелекта й. А когато й припомни това, което нарисуваните овчари и овчарки бяха видели от удобните си места по стените над широкото му легло, тя бе загубила окончателно.

— Така винаги можеш да печелиш — смъмри го едва чуто тя, докато ръцете й се бяха заели с копчетата на коженото му палто.

— Следващият път е твой ред.

Дланите му се плъзнаха под червения й пуловер. Тънките му пръсти бяха топли, макар кожата й да бе още по-гореща от тях и жадуваше само да бъде докосвана.

— И този път е мой ред — усмихна се тя. — Ще бъдеш щастлив, че си се върнал от света на мъртвите.

Погледите им се срещнаха и в тях те видяха отразено чудото на любовта си. Блестящозеленият цвят се срещна с тъмнокафявите дълбини и остана съединен с тях в продължение на безкрайно дълъг, изпълнен с блаженство миг. Бяха се намерили отново, прекосили черната бездна на смъртта. И тогава устните на Етиен се разтеглиха в хищна усмивка, много по-позната и обичайна, която не напомняше чак толкова много за това, което едва не бяха изгубили.

— Колко си щастлива? — попита едва чуто той.

— Остави ме да ти покажа — ослепи го с усмивката си тя.

И действително го направи.

 

 

А след това лежаха в новото легло, което бе купил за дома си в Монтана, а пердетата бяха дръпнати широко, така че следобедното слънце да влиза свободно в стаята.

— Добре дошъл у дома — промърмори Дейзи, притиснала топлото си тяло в неговото и се усмихна по същия момичешки начин, който Етиен си спомняше от онзи първи техен следобед в Колсек, когато го бе попитала дали може да развърже обувките си.

— Мисля, че този път ще остана — отвърна тихо той.

Всичко му се струваше незначително на фона на крехкостта и уязвимостта на живота и красотата на тяхната любов. Дълбоката благодарност, която го изпълваше за това, че се бе отървал от смъртта, правеше да изглеждат нищожни стремежите, ръководили съществуването му до неотдавна. Всеки разполагаше с ограничено време на тази земя. Дейзи като че също бе разбрала това.

— Ще ти помагам да отглеждаш понита за поло.

Той я погледна изпод полуспуснатите си ресници.

— И кой ще се оправя с вашите дела?

— Някой от останалите двайсет и няколко адвокати на фирмата.

— И двамата сме невъздържани души.

— Сигурно затова се разбираме… толкова добре.

— Понякога можеш да ми помагаш при отглеждането на понита за поло — усмихна се Етиен. — Империята Брадок-Блек има нужда от тебе.

— А Бурж ще има нужда от някои указния поне от време на време.

Той въздъхна — трябваше да приеме изискванията на реалността, нарушаваща хармонията в техния вълшебен свят.

— Да.

— Но въпреки всичко, ще намираме време за… благодарност.

Имаше предвид благодарност, която излиза от рамките на обичайното, благодарност за втория шанс, който им бе даден.

— Да — отговори отново той — нараненото му болезнено тяло му го припомняше непрекъснато. — Никога няма да забравя това.

Едва не бе умрял, едва не бе загубил завинаги Дейзи.

— И ще създадем американския клон на рода дьо Век.

Той я притисна още по-силно в обятията си.

— В такъв случай ще трябва да купя още земя.

— Купи много.

Бе подпряла брадичка на гърдите му, а очите й, които го гледаха от съвсем близо, го омайваха с красотата си.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да изпълня определена производствена квота?

— Точно това искам да кажа.

— Колко хубаво — прошепна Етиен и я придърпа към себе си, така че устните им почти се допряха, без да обръща внимание на болката, предизвикана от това движение. — Ще се захванем ли с практикуването му веднага, за да не…

Дейзи кимна и облиза долната му устна с връхчето на езика си.

— За да не загубиш майсторлъка си.

Херцогът, който бе поддържал високо ниво на майсторство в продължение на години, реши, че е най-разумно да отговори така, като че това бе нещо ново за него.

— Каква хубава идея.

 

 

При завръщането си Етиен не бе открил следи от прислугата, защото Луи бе събрал всички слуги в кухнята, за да ги инструктира как да се държат и грижат за мис Дейзи през следващите дни. Искаше да се отнасят изключително внимателно с нея, да се съобразяват с желанието й да тъгува насаме и в никакъв случай името на херцога да не се споменава пред нея. Готвачката трябваше да приготовлява най-вкусните си блюда, за да събужда апетита й, а всички трябваше да се движат възможно най-тихо из къщата, за да не смущават съня й. И до следващо нареждане, на всички посетители трябваше да се отговаря, че мис Дейзи не си е у дома.

Самият той се зае много грижливо с приготвянето на бадемовото мляко по рецептата на майка си, надявайки се, че то ще й помогне да спи през по-голямата част на тази най-ужасна нощ в живота й. А готвачката добави върху подноса и един от своите специалитети от макарони.

Когато малко по-късно почука на вратата на спалнята, Луи бе шокиран да чуе да му отговаря гласът на херцога. Годините, прекарани в служба на такъв темпераментен и необичаен господар бяха развили у него голяма доза невъзмутимост, така че самоувереността му бе разклатена само за момент. Той влезе в окъпаната от слънце стая, и макар гласът му да бе сдържан, мустачките му щръкнаха нагоре от радостната усмивка, озарила лицето му.

— Истинско удоволствие е, че се върнахте, сър — каза той.

— Някои хора могат да бъдат убити по-трудно от други — отвърна от леглото Етиен, като се усмихна до уши.

— Какво щастие е това, господин херцог, за всички нас.

— Дейзи ми каза, че си се съгласил да останеш.

Дьо Век стискаше в дланта си ръката на любимата си, която се бе покрила до раменете. Той от своя страна, без да се смущава от голотата си, се бе облегнал удобно върху възглавниците, завит отчасти с един чаршаф.

— За мен беше удоволствие, сър.

— Радвам се. Ние имаме нужда от теб, Луи. А скоро ще се появи и друг дьо Век, когото ще трябва да възпиташ както подобава.

Луи беше камериер на бащата на Етиен до неговата смърт и след това бе продължил да служи на самия Етиен, който бе научил много от него.

— С нетърпение очаквам този момент, сър.

— А Дейзи ми каза, че няма да се отървеш само с един повереник, затова реших да те предупредя.

Дейзи не се смути ни най-малко от шеговитото фамилиарничене на любимия си. Напротив, изпита истинско удоволствие от факта, че Етиен бе толкова щастлив, че споделя с други семейните им планове.

— Каквото и да пожелае мис Дейзи, сър — отвърна Луи, — аз съм на нейно разположение. Това е за вас, мис Дейзи — добави той и постави сребърния поднос с млякото, макароните и сладките на нощната масичка. — Помислих, че може би ще имате нужда се подкрепите след това изпитание. Вие ще искате ли, сър? Млякото ще ви успокои и ще възвърне силите ви. Много е здравословно, нали знаете?

Етиен погледна към Дейзи и видя, че очите й се смеят.

— Няма да ти дам моето — рече тя.

Херцогът трябваше да положи усилие, за да говори сериозно.

— В такъв случай ще искам и за мене, Луи.

Само свръхусилията на волята задържаха устните му да не се разтегнат в усмивка.

— Много добре, сър.

В гласа на Луи се отрази спокойствието на представител на десетото поколение, служещо на херцози.

— Ще искате ли и макарони?

— Да, Луи, и макарони.

Беше приятно да взема такива всекидневни, обикновени решения.

 

 

Докато Луи приготвяше бадемовото мляко за господаря си, Дейзи се обади на своите родители. Хейзард и Трей току-що бяха научили новината при завръщането си в мината.

— Дължиш ни по едно в „Скала“ — припомни шеговито Трей, когато херцогът взе слушалката, за да разкаже подробности около невероятното си спасение.

Блейз и Емпрес бяха на седмото небе. Бяха единодушни, че случилото се бе истинско чудо.

А когато Луи се върна с млякото, получи нареждане да не ги смущава повече с никакви обаждания.

— Искаме малко спокойствие — каза Етиен.

— А вечерята по-късно ли да бъде сервирана, сър?

— Много по-късно.

— Да, сър.

Готвачката бе информирана без особени церемонии, че херцогът и мис Дейзи ще вечерят много късно тази вечер.

— Предлагам да си поспите сега, докато можете, мисис Девизмънт.

Никой не разбираше по-добре настроенията на Етиен от Луи.

Предимствата на топлото бадемово мляко бяха изпробвани многократно през този следобед и бяха направени ценни изводи. Експериментите не бяха от научно естество. Но доставяха изключително удоволствие. Това бе една емпирична демонстрация на качествата на бадемовото мляко като афродизиак.

Домашните роби на Дусе бяха извадени от кутиите им и използвани за целта, за която бяха предназначени — като безсрамно допълнение към страстта. Креслото на херцога бе изпробвано както заради възможностите, които даваше формата му, така и заради усещането на тапицерията му върху голата кожа. Кадифената кушетка изпълни едно от главните си предназначения, заради които бе купена. Тя бе толкова удобна, че дори едър мъж като херцога нямаше проблеми с размерите си при изпробването на различните пози.

А много, много по-късно, докато лежаха в обятията си на разбърканото легло, те се отдадоха на съзерцание на чувствата си. Разгорещени, запотени, дишайки все още неравномерно, със сгрети от удоволствие сърца, те се усмихваха един на друг и нямаха нужда от думи, за да се разбират. Бялата копринена кувертюра се търкаляше върху пода, чаршафите бяха събрани на топка в единия край на леглото, единственият звук в смълчаната стая бе все още учестеното им дишане.

— Не си… загубил майсторлъка си — рече задъхано Дейзи.

Бе положила глава на ръката му, а косата й приличаше на черна река от коприна на лунната светлина.

Етиен се бе обърнал така, че стройното му мускулесто тяло да се допира до нейното по цялата му дължина. Очите му й се усмихнаха от съвсем отблизо и тя усети, че по гръбнака й пробягаха тръпки.

— Ами, благодаря ви, госпожо — отвърна все още задъхан той, като се усмихваше ангелски, а голото му тяло проблясваше от пот. — Стараем се…