Сюзън Джонсън
Забраненият плод (2)

По време на следобедния чай Дейзи изглеждаше доста по-различно, облечена в дантелена рокля с цвят мляко с кафе. Единствената й украса бяха две дълги перлени огърлици. Тежките й черни коси бяха хванати с красиви, също перлени гребени. Беше надигнала грациозно до устните си чашата чай.

Елегантният тоалет от валенсианска дантела беше в пълен контраст с кожените панталони и вълнената блуза отпреди час. Единствено леката миризма на бор, носеща се от косите й, напомняше за следобедната разходка из планината.

— Нали нямаш нищо против? — питаше точно в този момент Емпрес, разположена в един фотьойл, тапициран в меки пастелни тонове.

— Не — излъга Дейзи и постави върху масата чашата си. — Париж е прекрасен по това време на годината.

Последното изречение беше в тон с добрите маниери и трябваше да замаже лъжата й.

— С малко късмет правните операции няма да ми отнемат повече от няколко седмици.

— Толкова се радвам. Трей каза, че ще заминеш, но аз знаех, че не си особена почитателка на… е, на висшето общество.

Емпрес говореше с лек акцент, напомнящ за родния й френски език. Външността й беше в пълна противоположност с тази на зълва й — светла прасковена кожа и златисти коси. Красотата й наподобяваше слънчев изгрев или ухаещо на ябълков цвят пролетно утро — нежна, чиста и пищна.

— Ако успея да се разбера с Аделаид, със сигурност ще оцелея — усмихна се Дейзи, уверена в способността си да постави в някакви по-умерени рамки разбирането на приятелката им Аделаид за задълженията й като домакиня.

Миг по-късно се усмихна още по-широко, тъй като в стаята се появи бавачката с кръщелницата й Соланж на ръце. Русо като майка си, бебето подаваше глава от къдравата си розова шапчица и хленчеше, като прелюдия към плача, който щеше да последва всеки момент. Емпрес протегна ръце, за да поеме дъщеря си от ръцете на бавачката и я приветства с усмивка и порой от гукащи звуци, за да я успокои, докато разкопчее кристалните копчета на роклята си. Веднага щом постави бебето пред гръдта си, то спря да рита и да размахва ръчички, а сърдитите му вопли бяха заменени от доволно сумтене.

— Вечно е гладна — заяви с майчинска гордост Емпрес и погледна към дъщеря си, за да се увери, че се чувства удобно, — което обяснява размерите й. Трей казва, че ако запази апетита си, когато порасне ще стане висока колкото него.

Дейзи, която беше висока жена, помисли, че брат й вероятно е прав.

— В такъв случай ще може да се състезава с брат си Макс в игрите на открито.

— Харесваше ли ти това?

Макар да бе прекарала юношеските си години в планината, Емпрес, естествено, нямаше и представа от игрите на открито на абсароките, нито някога бе яздела по техния специфичен начин.

— Състезанията действат много въодушевяващо, победата — още повече — потвърди с усмивка зълва й. — Това, че израснах заедно с трима братя, допринесе за развитието на атлетическите и бойните ми способности. Не съм от скромните млади дами.

Същият този състезателен дух обаче я бе направил по-неуязвима от другите жени за романтичните увлечения, за които споделяха и по повод, на които се кискаха нейните приятелки. Може би ако беше по-податлива за подобни емоции, мъжете щяха да играят по-важна роля в живота й. И тогава тя също щеше да държи бебе в обятията си. Гледката, която представляваха Емпрес и дъщеря й, предизвика лека завист в душата й. Дали някога щеше да намери човек, когото да обикне така, че да се омъжи за него? Дали Мартин щеше да успее да запълни празнотата, която изпита внезапно при вида на майката и детето?

— Като заговорихме за млади дами — започна непринудено снаха й, — се сетих за Сали Нюкомб. Чух, че Мартин се отбил в кантората ти. Би ли се омъжила за него? — попита тя, сякаш прочела мислите на Дейзи.

— Все още мисля… че бих — отвърна с известно колебание младата жена, но в мига, в който произнесе думите, си даде сметка доколко невероятно беше това.

Някак не можеше да си представи Мартин като нужното допълнение за осъществяването на тази прекрасна картина на майката и детето й. Не бе изпитала никаква ревност или чувство на загуба при вестта за внезапната му женитба, а само леко раздразнение. Отгледана в семейство, където политиката играеше важна роля, Дейзи можеше да оцени както подобава едно експедитивно прагматично поведение.

— Но… — опита се да продължи недовършеното й изречение Емпрес, любопитна да научи как се чувства събеседничката й.

Погледът на Дейзи се отклони за миг към потъналата в цвят градина, която се виждаше през вратата на терасата, като че отговорът на въпроса се намираше там. Ако начинът й на живот бе по-конвенционален… помисли си тя, но веднага си даде сметка, че това бе невъзможно при дадените обстоятелства.

Каква трябваше да бъде?

Конвенционална индианка ли?

Конвенционална бяла жена?

Или изобщо конвенционална жена?

Не влизаше в нито една от тези категории.

— Никога не ми се е искало да се разделя със свободата си заради една постоянна връзка с Мартин — обясни Дейзи. — Предполагам нежеланието ми е било свързано със степента, със силата на привързаността ми към него. Той, определено, е красив… и е истинско удоволствие с него да се разискват политически теми…

— Е, в такъв случай това не би могло да се нарече луда, страстна любов — прекъсна я със спокоен тон Емпрес, знаейки от собствен опит как всепоглъщащите чувства могат да променят из основи живота на човек.

— Може би Купидон не се цели със стрелите си във всеки един — рече замислено зълва й, започвайки да се пита сериозно, дали някога щеше да бъде поразена от подобна романтична любов.

— Не бих могла да правя обобщения за любовта в световен мащаб, но със сигурност ще я разпознаеш, когато те порази.

— Тя определено извърши чудотворна промяна с Трей и сложи край на невъздържания му ергенски живот — усмихна се дяволито Дейзи.

— Така казват всички — отвърна скромно снаха й, въпреки че сама знаеше много добре за смайващия брой интимни връзки на съпруга си, предшествали запознанството и брака им.

— Той вече дори не поглежда към другите жени… и, признавам, дори само този факт… бе предостатъчен да ме накара да повярвам в съществуването на „любовта“ с главни букви, макар преди да бях настроена скептично по този въпрос.

Дейзи почти не се шегуваше. Промяната на Трей беше наистина шокираща и можеше да се сравни само със силно религиозно преживяване.

— В такъв случай остава само да намериш човека, който ще наелектризира чувствата и емоциите ти.

— Не мога да кажа, че съм живяла откъснато от света от юношеските си години досега — усмихна се Дейзи. — Но не съм срещнала никой…

— Неустоимо привлекателен.

Дейзи вдигна рамене.

— Тъй като това приказно състояние, изпълнено с щастие, ми е непознато, не знам какво точно търся. Единственото, в което съм сигурна, е, че още не съм го открила. Не че съм го забелязала, като се има предвид натоварената ми работна програма.

— Прекалено много часове отделяш за работа.

— И освен ако този съвършен мъж не влезе в кантората ми…

— Поне Аделаид ще се погрижи в Париж да се срещнеш с много хора, както и да потанцуваш малко.

— За нещастие разбирането на Аделаид за „малко“ е доста повече от собствените ми представи.

— Малко повече срещи няма да ти навредят.

— Не и в Париж. Не се сърди, Емпрес. Редуването на посещения в бални зали, следобедни музикални рецитали и скучни вечери не отговарят на представата ми за приятно прекарване. Но това, което ще ми липсва най-много — въздъхна Дейзи, спомняйки си за следобедната разходка в планината, която щеше да бъде последната й за следващите няколко седмици, — е язденето. Всекидневните ми странствания с Голдън Гърл из планината поддържат както физическото, така и духовното ми здраве.

— Ще кажа на Аделаид да те запознае с Етиен. Той ще ти наеме кон, който ще ти хареса не по-малко от Голдън Гърл. Той разполага с най-хубавата конюшня в цял Париж.

— За дьо Век ли говориш? — В тона на Дейзи прозираше недоволство. — Мъжът, преспал с всяка красива жена в Париж?

— Като оставим репутацията му — отвърна Емпрес, без да се опита да опровергае мълвата, — Етиен е добър човек… и мил. Беше ми приятел тогава, когато отчаяно се нуждаех от такъв.

— Не мога да разбера хора като дьо Век — заяви откровено Дейзи.

И наистина мислеше така. Беше по-строга от Емпрес, но не и с по-малък житейски опит. Разбираше прекрасно цялата сложност на обществото и неуморния стремеж на членовете му към грешни удоволствия. Не можеше да разбере обаче, как е възможно съществуването на подобна повърхностност, на която Емпрес гледаше като на нещо задължително в световното развитие. Как бе възможно хората благоразумно и грациозно да си играят на любов, като включват в това минимално количество чувства. Как бе възможно работещият член на висшето общество да се обявява за предател на своята класа или пък никой да няма представа от елементарна човечност. Нямаше намерение да се запознава — дори това да означаваше, че ще се лиши от качествен кон — с човек, който като че олицетворяваше това общество, което тя презираше.

— Няколко седмици мога да мина и без да яздя — отвърна Дейзи. — Или пък да яздя някое от животните в конюшнята на Аделаид.

— Ще ти напиша препоръчително писмо в случай, че промениш намеренията си. Етиен охотно ще ти услужи с някой от великолепните си коне. Не може да не забележиш и висококачествените му понита за игра на поло, като се има предвид, че семейството ти също отглежда от тях. Родината на понитата на Етиен е някъде в северна Индия. И не се притеснявай, че ще трябва да разговаряш с него — усмихна се Емпрес.

Дейзи се държеше по странно независим начин, понякога дори грубо с мъжете, които не се поместваха в рамките на загадъчните й стандарти.

— Неговият слуга Луи се занимава с почти всичко вместо Етиен.

— Благодаря ти за предложението, Емпрес, но не си прави труда да пишеш препоръчителното писмо — отвърна безстрастно Дейзи. — Няма да имам кой знае колко време за езда.

 

 

Прекосяването на океана беше доста неприятно. Силните ветрове, нехарактерни за сезона, бяха превърнали дори разходките в опасно занимание. Дейзи пристигна с един ден по-късно поради бурите. Аделаид я посрещна в Хавър с ослепителна, щастлива усмивка на лицето. Свитата от слуги около нея, както обикновено, бе достатъчна да осигури коронационната процесия на кралското семейство. А списъкът на социалната активност, изготвен от домакинята в чест на гостенката й, би могъл да изтощи дори една осемнадесетгодишна млада дама, току-що въведена в обществото.

Още във влака за Париж, Дейзи, с възможно най-голяма дипломатичност, изключи всички светски прояви, които успя, използвайки като извинение правната си мисия. Впоследствие се оказа, че в тази претенция има доста истина, защото вписването на името на Соланж в именията край Джордан й отнемаше всеки ден по няколко часа. Френската юриспруденция, която все още не се бе примирила със съществуването на жени-адвокатки, непрекъснато й създаваше пречки, които я забавяха.

След като прекара по този начин две почти непродуктивни седмици, Дейзи вече започна да мисли, че или ще се върне, без да е изпълнила задачата си, или през есента щеше да се наложи да идва отново в Париж. Днес например й бяха отказали да бъде приета в кабинета на важна за задачата й особа с грубост, на която само французите бяха способни. Слепоочията й все още туптяха от главоболието, което я бе измъчвало през целия ден. Гребените в косата и тежките обеци й причиняваха болка, а силната глъчка в балната зала на Аделаид беше прекалено голямо изпитание за финия й слух. „По дяволите — помисли ядосано тя, — с тази задача трябваше да се заеме Хенри, той трябваше да дойде в Париж. А и нямаше да има проблеми, свързани с пола си, единственият предразсъдък, който щеше да го забавя, щеше да бъде националният.“ И, по дяволите, само миг по-рано почти бе успяла да избяга от шумната тълпа в дома на Аделаид.

Почти.

Ако не беше мелодичното приветстване на графиня Гимон, последвано от здраво стискане на ръката й, за да я задържи.

Така че ето я сега, застанала срещу прочутия херцог дьо Век, в очакване да се запознае с него, едва успявайки да прикрие безразличието си.

Херцогът очевидно не можеше да си намери място. Единственото, което го задържаше, както впрочем и Дейзи, бе ръката на графинята.

Беше ясно, че и двамата нямаха желание да бъдат тук.

Когато големият стенен часовник отмери часа, и Дейзи, и херцогът отбелязаха този факт подобно на ученици, броящи всяка минута до бленуваното междучасие.

Дейзи, която по принцип не си падаше по бляскавото общество, ако не бе гостенка на Аделаид, щеше да прекара вечерта в стаята си в четене на книга.

Херцог дьо Век бе пристигнал в последния момент, за да услужи на Валентин, съпруга на Аделаид. Беше се наложило да замести спешно барон Арас, който не бе могъл да дойде за вечерята, защото бе пострадал същия следобед по време на играта на поло. Етиен обаче бе предупредил домакина си, че приятелските му чувства стигаха само до вечерята и че възнамерява да си тръгне веднага след това. И ако не бяха злият орлов поглед и подобните на клещи пръсти на графинята, той сега щеше да бъде на път към жокейския клуб. Вместо това трябваше да стои отегчен тук, изгарящ от нетърпение.

— Етиен, скъпи, познаваш ли мадмоазел Дейзи Блек? Тя е зълва на скъпата ти приятелка Емпрес от Монтана.

Представянето бе направено надменно, хладно и с известно злорадство от Исм, последната любовна авантюра на херцога, плод на скуката му. Графиня Гимон, която все още му беше сърдита за прекъсването на връзката им, се надяваше да го постави в неудобно положение, като го запознае с член на семейството на Емпрес Джордан. Предишната година херцог дьо Век бе ухажвал безуспешно мадмоазел Джордан и това бе дало доста храна на хорските езици. Емпрес бе единственият провал на Етиен в сърдечните дела.

— Дейзи, може ли да ти представя херцог дьо Век. Сигурна съм, че Емпрес ти е наговорила доста хубави неща за него. Двамата бяха много близки миналата година.

Исм имаше вид на недоволна котка, руса и красива, и изпълнена със злоба. По всичко личеше, че изгаря от любопитство да види как ще се развият събитията. Дали Етиен щеше да се почувства неловко от присъствието на Дейзи? Говореше се, че херцогът и съпругът на Емпрес една вечер се срещнали в будоара на Емпрес. Знаеше ли някакви подробности тази жена? С какво око щеше да погледне на известния с лошата си слава херцог дьо Век? Самата тя имаше доста хладен вид. Великолепните тъмни цветове на кожата, очите и косите обаче, както и богатата кремава рокля от атлаз, творение на Уърт, й даваха кралски вид. Исм несъзнателно изправи дребното си чувствено тяло.

— Очарован съм, мадмоазел — усмихна се без усилие херцогът и се наведе към ръката на Дейзи, без да се впечатли от злостния намек на Исм.

Графиня Гимон насочи недоволно виолетовите си очи към своя бивш любовник. Не би трябвало да се учудва. Беше невъзможно херцог дьо Век да бъде смутен.

— Добър вечер, господин херцог — отговори спокойно Дейзи на този мъж, когото познаваше единствено по носещите се по негов адрес слухове.

Каквито и да бяха причините, поради които Исм държеше толкова да ги запознае — очевидно беше стиснала херцога в лапите си — Дейзи нямаше намерение да съдейства за изпълнението на плановете й. Освен това, ако я познаваше малко по-добре, графинята щеше да знае, че зълвата на Емпрес не показва никога чувствата си.

Пролетната вечер беше доста топла въпреки високите тавани и отворените врати на терасата. Жегата се засилваше от големия брой поканени. Когато Исм бе отведена от един млад офицер, който шепнеше нещо в ухото й, Дейзи и Етиен като че бяха единствените мълчаливи присъстващи в препълнената с музика, танци и оживени гости бална зала.

— Толкова топло ли е в Монтана? — попита херцогът.

Темата на времето беше любезен начин за избягване на разговор. Той вече гледаше нататък, над главите на тълпящите се хора, и отмерваше разстоянието до вратата.

— Наистина ли ви интересува? — отвърна Дейзи, докато Исм се отдалечаваше от тях, увиснала на ръката на офицера, подобна на разглезено дете, без да се интересува повече от херцога и новата му познайница, тъй като планът й за отмъщение бе пропаднал.

Погледът му — зелен и леко въпросителен — се насочи незабавно към нея. В очите му проблесна искрица — за първи път проявяваше нещо като интерес на този скучен прием. Когато заговори, гласът му бе също така неутрален, както този на събеседницата му, но очите му едва сега се насочиха към стройната чернокоса жена срещу него с нещо повече от нормалната за него учтива незаинтересованост.

— Интересува ли ви дали ме интересува?

Дейзи отказа да отвърне на очарователната му усмивка. Този човек очевидно знаеше силата на своя чар. Трябваше обаче да намери друга жена, която да се прехласва от качествата му.

— Трябва ли?

„Изключително пряма е“ — помисли Етиен и този път я погледна с истински интерес.

— Не виждам причина — отговори той, а лицето му се разтегна в усмивка, която се бе научил да използва така добре.

Бе научил силата й още на шестнайсетгодишна възраст и оттогава непрекъснато се бе убеждавал в ефикасността й. Жените неизменно й отвръщаха и обожаваха притежателя й.

Жената пред него обаче не отвърна на усмивката му.

„Това е сестрата на метиса — помисли си той — и притежава същата арогантност, очевидно наследствена, като съпруга на Емпрес Джордан.“

— Вие сте сестра на Трей Брадок-Блек — рече херцог дьо Век.

— Полусестра — отвърна рязко тя.

Това уточнение явно бе важно за нея. Младата жена стоеше, без да помръдва. От вида й се излъчваше безкрайно спокойствие. Леко стискаше в ръце дръжката от слонова кост на ветрилото си.

— А… вие сте гостенката на Аделаид.

В гласа му се усещаше доволство: името, лицето, обстоятелствата — внезапно всичко си бе дошло на мястото. Валентин вече му бе говорил за Дейзи — беше дошла в Париж като адвокат на Емпрес.

— Очевидно — отвърна, без да се церемони младата жена, изнервена допълнително от главоболието си, — не сте слушал, когато Исм ме представи.

„Боже, ама тя не си поплюва“ — помисли си херцог дьо Век. Почти веднага в главата му се появи още една неканена, доста привлекателна мисъл, типична за мъж, привикнал да бъде желан гост в будоарите на стария континент. „Дали така не си поплюва и в леглото?“ Идеята беше интересна.

— Извинете ме — рече любезно той, очарован от огънчетата в черните й очи. — Исм има навик да бърбори прекалено много.

— Както правят всички жени ли? — попита заядливо тя.

— В съда ли се намираме?

Гласът му се понижи с една октава и стана още по-мек. Никога не се впечатляваше от сприхавия тон на една жена. Събеседницата му обаче го интригуваше, въпреки заядливото си държане. Освен това, тя беше изумително красива, подобно на романтичната героиня в романа „Атала“ на Шатобриан.

— Не се намираме никъде, господин херцог — отвърна ледено на произнесените му с меден глас думи тя. — А сега, ако обичате, ме извинете…

Загледа се зад младата жена, която си пробиваше път през шумната тълпа и след това се заизкачва по извитото стълбище към горния етаж. Очевидно госпожица Блек напускаше приема.

„Всъщност идеята е наистина добра“ — реши той, когато кремавата атлазена рокля изчезна зад ъгъла. Беше се задържал доста по-дълго, отколкото бе възнамерявал.

 

 

По-късно същата нощ, докато залагаше в Жокейския клуб, херцог дьо Век откри, че макар и съзнателно да бе освободил съзнанието си от сприхавата студена госпожица Блек, след като бе изчезнала нагоре по стълбището, черните й очи го преследваха непрекъснато, както и споменът за изключителната й уравновесеност и арогантност, толкова нехарактерни за една жена. Причината може би беше в шотландската ракия, която пиеше, но така или иначе, се чувстваше странно развълнуван от срещата си с нея, въпреки че доста неща в нея не му се нравеха. Не харесваше грубостта и нетипичното й за жена държание. Беше прекалено директна, като мъж. Това качество у една жена му бе особено неприятно. И не се беше усмихнала поне веднаж. Това също не му се нравеше никак. Нормалните представителки на нежния пол излъчваха някакъв чар, нещо присъщо за пола и общественото им положение.

„Тя е една мъжкарана“ — реши той, като че беше имал възможност да избира и бе отклонил направеното му предложение. „Определено е голяма мъжкарана“ — повтори наум той, като прибираше печалбата от играта.

В следващия миг обаче прекрасните класически черти на лицето й отново изплуваха в съзнанието му. „Като се изключат сприхавостта и грубостта й — помисли Етиен, — не може да й се отрече, че е красива.“ Тъмната й екзотична хубост беше като пъстра райска птица, така както бе изложена тази вечер на бала у Аделаид сред лекомисленото женско тщеславие. Тя бе от тези жени, които привличат погледите. В тежките си черни коси бе сложила красиви пера, на ушите й висяха огромни сапфири, несъмнено прочутите сапфири на Брадок-Блек, а роклята й, творение на Уърт, бе достойна за кралица. Подобна пищна украса би била прекалена за една по-дребна жена. Освен това бе повече от очевидно, че е интелигентна. За първи път срещаше жена-адвокат.

Тя определено беше събудила любопитството му, принуди се да признае той, тъй като в основата си бе човек на логиката. Но това, което истински го бе привлякло, бе очевидният й имунитет към чара му. Всеки друг, който не бе чак толкова уверен в себе си, разумно би се отказал от всякакви следващи контакти с Дейзи Блек и нейния имунитет. Всеки, който бе пил по-малко, не би погледнал на студенината й като на предизвикателство. Повечето хора гледаха на дъщерята на Хейзард Блек като на негово женско копие и благоразумно се оттегляха от бойното поле.

Етиен Мартел, херцог дьо Век и носител на още десетина по-малки титли, не беше като „повечето хора“ и с годините бе свикнал да гледа на себе си като на човек, способен да изпълни почти всяко свое желание.

А той желаеше, внезапно реши младият мъж, да вкара студената мадмоазел Блек в леглото си. Това щеше да бъде като да опитоми някое диво същество или може би като да върже бурята, помисли той, а на орловото му лице се появи лека, хищна усмивка.

Наистина не можеше да устои на подобно предизвикателство.

— Готов ли си, дьо Век? — прекъсна мислите му гласът на един от другарите му по игра.

Етиен се усмихна още по-широко.

— Готов съм — отвърна той и прибра раздадените карти.

 

 

Дейзи бе забелязала погледа на Исм, когато я бе запознала с херцога, бе доловила лукавството в гласа й, и се питаше какви бяха мотивите й. В мига, в който графинята бе заговорила, бе разбрала, че двамата с Етиен са били любовници. В жестовете, в цялото им поведение се забелязваше онази особена интимност, която белязва завинаги отношенията от подобен род, които обаче, като се има предвид репутацията на дьо Век, той сигурно имаше с доста голяма част от женското население. Според онова, което бе чула, той бе най-търсеният мъж в Париж.

И следователно не представляваше интерес за нея.

Абсолютна противоположност на това, което Дейзи търсеше в един мъж, херцог дьо Век бе прекалено красив, прекалено очарователен, прекалено мързелив. Единствените занимания на мъже с неговия ранг бяха спортът и преследването на удоволствия. Според нея аристократичният идеал бе доста осъдителен и достоен за презрение. Това бе срамен начин да прахосаш живота си.

Което правеше необикновената й реакция към херцога още по-смущаваща.

При тази мисъл тя замръзна неподвижно, ръката й увисна във въздуха над сребърната четка върху тоалетната масичка. Още щом ги запознаха, с мъка бе успяла да устои на силния си импулс да протегне длан и да го докосне. Съзнателно или не, херцог дьо Век излъчваше впечатляваща мъжественост. Като че предлагаше безкрайни удоволствия дори с ленивата си усмивка, високото си стройно тяло и красивата си външност.

Този прелъстителен магнетизъм се излъчваше най-силно като че ли от очите му. Те имаха сензационно дълги и гъсти мигли и понякога, въпреки присъщото безгрижие на притежателя си, гледаха напрегнато и сериозно. Бяха тъмнозелени, с цвета на джунглата, като на някоя голяма, дебнеща котка. Дейзи потръпна при тази мисъл. А когато се бе навел над ръката й, погледът му автоматично се бе задържал върху нейния за доста дълго време. В него прочете обичайната за този човек и несъзнателна от негова страна едва забележима покана. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не погали черните копринени коси на приведената пред нея глава. В следващия миг се бе запитала какво ли би било усещането при докосването на силните мускули на раменете му, които се забелязваха под черното вечерно сако при всяка негово движение. Или пък как щеше да изглежда без сакото си.

Вероятно щеше да се опита да намери отговора на тези въпроси, ако бяха свързани с когото и да било другиго. Не беше от срамежливите, помисли си младата жена, сграбчи решително четката и я прокара през косите си, като че с този жест можеше да изкара херцога от съзнанието си. Емоциите и чувствата не бяха нещо непознато за нея. Всеки, възпитан в културата на абсароките под открито небе във ветровитите северни прерии, разбираше дълбоките чувства.

Херцог дьо Век обаче бе прекалено наясно със силата на своя чар, беше прекалено уверен в способността си да привлича, бе истински похитител на женските сърца. Нямаше намерение да се превърне в поредната му любовна авантюра. Черните коси на Дейзи блестяха на светлината на свещите, докато прекарваше през тях традиционните сто четки, преди да остави гребена на масичката. Така. Най-после бе приключила с тази процедура. Както и с кратката си среща с херцога. Беше права, че бе съкратила дотолкова запознанството им, мислеше си тя, докато връзваше прасковената панделка на ленената нощница на врата си. Нямаше никакъв смисъл да започва приятелство с човек, който гледа на жените само като на средство за постигане на удоволствие. С тази мисъл тя се плъзна в копринените чаршафи.

Сънят обаче бягаше. Музиката в балната зала на Аделаид се носеше нагоре по стълбите и влизаше през отворените прозорци на спалнята й. Какво ли би било, размишляваше младата жена, носена от звуците на виенски валс, докато ноздрите й се изпълваха с уханието на люляк, идващо от градината, да танцува с него, обгърната от ръцете му? Почувства се шокирана не само от тази идея, а и от живия образ, който тя породи в съзнанието й. Това очевидно бе ефектът от музиката и ухаещия въздух, реши тя. Върнала се отново сред действителността, тя си пое въздух — това винаги й действаше успокоително. Отказа да забележи странността на нуждата си от успокоение. Винаги се бе гордяла с благоразумността си, имаше си пълно доверие, доверяваше се на преценките си. Подценявайки необходимостта да се успокоява с познатите си прийоми, тя си припомни, че както инстинктът, така и логиката й бяха преценили херцога като неподходящ за нея.

За по-особените й интереси, доуточни веднага тя. Херцог дьо Век, естествено, бе изключително подходящ и ценен в своя аристократичен свят. Намираше се в близки роднински отношения с кралското семейство, родословното му дърво в някои отношения може би бе по-чисто дори от кралското, богатствата му бяха пословични, личните му качества — вид, очарование, опитът му в спорта, лова и различните игри, успехът му сред жените — бяха сред най-ценените в средите на неговата класа.

Как при това положение бе успял да й направи някакво впечатление, пък дори и най-слабото? Защо изобщо мислеше за него?

Той беше типичен, отегчен благородник, който се грижеше единствено за собственото си удоволствие. А нейните корени се намираха в безграничната свобода и в простичкия начин на живот на предците й, където удоволствието естествено бе част от живота, но не и негова цел, а общността на интересите осигуряваше съществуването на рода.

Дори професията й бе избрана така, че да може да помага на своето племе. Баща й я бе научил да разпознава действителността, да осъзнава връзката си с миналото. Фактът, че бе едновременно свързана с две култури, не бе нещо ново. Тази дилема съществуваше още от времето на първия контакт на индианците с белите хора. Разбираше какво означава асимилацията. Беше осъзнала какво й е нужно, бе научила да прави компромиси и да преговаря, но под самодисциплината й се криеше постоянното и непроменливо съзнание коя е тя всъщност.

Бе дъщеря на вожд, който от своя страна също произлизаше от род на вождове, чиито корени се губеха в зората на времето. Въпреки външния блясък, постигнат благодарение на скъпите тоалети, чуждите езици и обучението в първокласен колеж, тя си оставаше дъщеря на баща си.

И изкусителният, магнетичен херцог дьо Век бе забранен плод за нея.

 

 

На следващата сутрин обаче херцогът, чиито планове бяха напълно противоположни с нейните, уреди да бъде поканен на вечеря в тесен кръг в дома на Аделаид.

— Изненадвате ме, Етиен — каза Аделаид, поразена от факта, че дьо Век и Валентин закусват с нея. — Не знаех, че ставате толкова рано.

„Сигурно не знае и това, че собственият й съпруг също става рано“ — помисли Етиен. Двамата с Валентин всяка сутрин ставаха призори, за да яздят докато е още прохладно и свежо.

— Навик от детството — отвърна учтиво той. — Обвинявам за него дойката си. Тя обичаше изгревите.

— Колко сантиментално.

Думите на Аделаид не бяха резултат от снизхождение. Тя бе искрено учудена, а мнението й за херцога бе претърпяло истинска промяна.

— Много обичах Рени, когато бях дете — заяви искрено Етиен. — Тя бе моето семейство, моят приятел, моят другар в игрите.

Увъртането и хитрината му бяха почти непознати, чувстваше се уверен и сигурен в собственото си самоуважение. Това също приписваше на своята дойка, шотландката. Никой от родителите му определено не беше образец за подражание. Баща му имаше две страсти: хазарта и алпинизма. За щастие имаше успех и в двете, така че семейното богатство не бе пострадало от първата от тях и не затормозяваше особено често дома си с присъствието си. Все пак един ден късметът му изневерил, когато бил на височина четири хиляди и осемстотин метра и така Етиен бе станал следващият херцог дьо Век едва на дванайсетгодишна възраст.

За майка му ролята на вдовица се бе оказала също толкова безинтересна, както тази на съпруга и майка. Привлечена най-вече от гонитба на удоволствия, след изпълнението на съпружеския си дълг и осигуряването на наследник за рода, тя се бе отдала на дискретни развлечения с любовниците си по време на вечните отсъствия на мъжа си. След неговата смърт свободата и независимостта, за които мечтаела, се превърнали в действителност и в начин на живот. Очевидно бе наследил от майка си ненаситността към сексуалните приключения. Бяха станали приятели през юношеските му години, тогава, когато бе започнал да разбира по-добре характера на интересите й. Понастоящем тя бе негов довереник и предпочитан събеседник за обедите.

— Простете, че ви събудихме — добави с усмивка Етиен, разбрал колко усилия полага Аделаид, за да не се прозее.

— Ще ви простя, ако ми обясните каква е тази толкова важна причина, довела ви тук за закуска — обяви младата жена, която чувстваше повече любопитство, отколкото умора.

Тъй като Валентин никога не я беше будил преди единайсет, случаят сигурно беше от голяма важност.

— Етиен би искал да бъде включен сред поканените тази вечер — отвърна между другото мъжът й, сипвайки още една лъжичка захар в кафето си. — Казах му, че ще бъдеш много щастлива да го видиш сред гостите си.

— Няма ли да скучаете? — обърна се Аделаид към херцога. — Поканили сме само няколко човека.

— Ако до мен седи мадмоазел Блек, няма да скучая — отвърна спокойно херцогът.

Човек не можеше да го обвини в прикритост. Беше се изразил пределно ясно. Това обясняваше и причината за ранната му утринна визита.

— Тя не е ваш тип, Етиен.

Аделаид го погледна така, както би постъпила една майка с любопитния си син.

— Нека сам да преценя това, Аделаид.

Гласът на дьо Век звучеше меко, изражението му бе непроницаемо. Младата жена повдигна вежди и леко помръдна рамене, типичен парижки жест.

— Само после не казвайте, че не съм ви предупредила — отвърна бодро тя, докато обмисляше интересните последствия от настоящите усилия на херцога. — Дейзи е по-вироглава дори от Емпрес, инат е и със силно развито чувство за независимост. Сигурно е от въздуха в Монтана. Няма да бъде сговорчива.

— В това се убедих сам снощи, когато се запознахме — отвърна с лека усмивка Етиен. — Въпреки това я намирам за очарователна.

Може би очарователността й се дължеше на пикантното предизвикателство, което представляваше една жена, обърнала му гръб. Не можеше да си спомни това да се бе случвало преди.

Разчел правилно изражението върху лицето на херцога, Валентин се почувства задължен да го предупреди:

— Дейзи е наша гостенка, Етиен. Няма да позволя да й направиш нещо лошо.

Дьо Век се бе разположил в един стол до прозореца с такъв вид, като че всеки ден закусваше заедно с принц и принцеса дьо Шантел.

— Бъди спокоен, Валентин — успокои приятеля си той.

Двамата наистина закусваха заедно много често, обикновено в дома на херцога. — Нямам намерение да изнасилвам дамата.

В гласа му се долавяше спокойната увереност на мъж, свикнал да бъде обект на любовни аванси, да бъде търсен, а не той да търси.

Аделаид се разсмя. Звукът бе ярък, вибриращ, светъл като струящото през прозорците слънце.

— Вие, мъжете, сте… — Тя се усмихна разбиращо над ръба на чашата си с чай, проследявайки с поглед двамата мъже, които изглеждаха като момчета така, както бяха по ризи и панталони за езда. — … много наивни във връзка с Дейзи.

 

 

Дейзи почти се обърна с намерение да излезе от гостната тази вечер, когато забеляза разположилия се в един от бродираните столове пред камината херцог дьо Век, стиснал чашка с някаква течност в широките си длани.

Когато младата жена влезе в стаята, очите им се срещнаха, като че той бе очаквал появата й. Дейзи нямаше намерение да остави у него впечатлението, че присъствието му не й беше безразлично.

Въпреки, че той нито веднаж не се приближи до нея през последвалия половин час преди обявяването на вечерята, тя на няколко пъти улови върху себе си погледа му… и тогава той й се усмихваше с тази своя обещаваща удоволствие усмивка, която успяваше същевременно, освен несъмнено чувствена да бъде толкова приветлива и нежна.

По тялото й пробягнаха горещи тръпки, когато той й се усмихна. Преструвайки се, че не забелязва нищо, тя се опитваше да потуши тези горещи тръпки, без да е сигурна дали те се дължат на гняв или на очакване, без да иска да признае, че изпитва каквито и да било чувства, свързани с тъмнокосия красив мъж сред групичката, дискутираща оживено играта на поло.

Той като че не участваше в разговора, освен когато му зададяха директен въпрос, отбеляза младата жена и в следващия миг се смъмри сама, че обръща такова внимание на заниманията му. Преди да заспи миналата нощ вече бе обсъдила невъзможността за каквато и да било връзка с печално известния херцог дьо Век, припомни си тя и се обърна отново към дамите, насядали около Аделаид. Насила насочи цялото си внимание към предимствата на розовите диаманти, последен вик на модата в областта на аксесоарите, и се концентрира в дискусията, посветена на бижутата и прическите. Чу с облекчение да обявяват, че вечерята е сервирана точно в мига, в който херцогиня Монтен я запита за мнението й във връзка с комбинирането на жълти и розови диаманти в едно украшение.

Облекчението й обаче не трая дълго, тъй като херцог дьо Век се представи като неин съсед по маса, и с лек поклон й предложи ръката си, за да я придружи до трапезарията. Той й се стори, може би заради изненадата й, огромен така надвиснал над нея. Не можеше да устои на близостта му, която разрушаваше твърдото й намерение да се държи резервирано. Искаше й се да попита: „Защо правите всичко това?“. Наоколо обаче имаше прекалено много хора, а подобен въпрос би навел на мисълта, че той прави нещо, за което може би и не бе помислил, както и би издал възбудата й. Затова тя сдържа напиращите да излязат от устата й думи, когато херцогът рече любезно:

— Добър вечер, мадмоазел Блек. Колкото мене ли сте гладна?

Тя стана от стола си и го изгледа остро, питайки се дали нарочно бе вложил този двоен смисъл в думите си, или тя просто бе изтълкувала неправилно словата му.

Реакцията й накара Етиен да се усмихне леко, тъй като коментарът му беше напълно безвреден. „Колко приятна е възбудата й“ — помисли си той.

— Пропуснах обяда си — продължи да говори невъзмутимо той, като че всеки ден от седмицата му се налагаше да успокоява сексуално възбудени млади дами, което всъщност, не бе кой знае колко далече от истината. — Играх поло.

Дейзи си пое дъх, леко успокоена, и леко подпря длан върху ръката му. Очевидно преиграваше, този човек сигурно не бе способен на двусмислици. Забележката му за пропуснатия обяд вероятно бе напълно безобидна. Подобни хитрости не бяха по силите му. Играл поло. Това бе основното му занимание. А когато не играеше поло, ходеше на лов, играеше хазартни игри или се забавляваше с чуждите съпруги. Типичен представител на расата със синя кръв. Цели поколения от безполезни и мързеливи хора. Когато влязоха в трапезарията, тя вдигна поглед към него и каза с известно напрежение в гласа:

— Вие никога не работите, нали?

— Играта на поло днес не бе лека работа — отвърна любезно той, без да обръща внимание на заядливата й забележка и се усмихна. — Мисля, че отслабнах с цели два килограма.

— В такъв случай как ли трябва да са се потрудили конете за поло, при положение, че носят и вашата тежест.

Започнаха да обикалят малката маса, подредена за десет души, търсейки картончетата с имената си.

— Струва ми се прекрасно, че си имате професия, мадмоазел Блек.

След като той не правеше въпрос от необикновения й избор на професия, не виждаше причина пък тя да се заяжда с привидната му липса на занимание.

— Към моите коне за поло се отнасят кралски.

— Бедни създания, които припечелват с мъка колкото да издържат семействата си.

Тонът й беше същият, като предишната нощ — умишлено неутрален. В него той долови известно задоволство, като че бе спечелила точка за своя отбор или за клиента си в съда.

Той спря. В първия момент младата жена реши, че е постъпил така, защото думите й са оказали нужното въздействие, но после разбра, че просто бе открил местата им.

— Вие социалистка ли сте, госпожице? — попита меко той, отпращайки с жест лакея, тъй като възнамеряваше сам да я настани на стола й. — Доколкото разбрах, радикализмът е най-новата мода сред интелектуалците.

— Не е нужно да си социалист — противопостави се тя, вдигайки полите си, така че Етиен да може да бутне напред стола, — за да се интересуваш от живота на хората.

Голите й рамене бяха на сантиметри от дланите му, възбуждащи, гладки като кадифе. Искаше му се да попита: „А ако стана социалист, ще останете ли с мен тази нощ?“. Той беше изключително гъвкав и отстъпчив човек. Вместо това рече:

— Колко сте права. — И след като й подаде салфетката, се настани до нея на свой ред.

За да запознае по-добре събеседницата си с действителното състояние на нещата, а може би и за да й се хареса, херцогът добави:

— Бихте ли се почувствали по-добре, ако разберете, че именията ми бяха дадени за пример във „Фигаро“? Очевидно през вековете сме успели да развием някаква форма на комунално управление и разпределение на печалбите между фермите и работниците. Предполагам, че за това трябва да се винят утопичните принципи на прапрадядо ми.

— И вие не сте съгласен с това.

Това беше типичен глас на адвокат, макар, подобно на неговия, да звучеше учтиво, резултат на дългогодишна практика.

— Напротив — усмихна се Етиен, изпитвайки желание да заличи с целувка недоволните бръчици по лицето й. — Хваля предвидливостта му. Именията ми наистина дават много големи печалби. Вие, несъмнено, имате сериозен принос за добруването на вашето…

Той спря, тъй като не искаше да я обиди, използвайки невярната дума.

— „Племе“ е точната дума, господин херцог.

В тона й се долавяше нещо ново, някаква докачливост, като че бе прекарала живота си в обяснения, предназначени за света извън расата й.

— Да, разбира се — отвърна той, внимавайки, както винаги, да не нарани културните представи на когото и да било. — Разбрах от Емпрес, че вашите хора живеели при много добри условия. Страната ви е наистина завидна.

„Почти се усмихна“ — отбеляза младият мъж. Беше улучил темата, която вълнува красивата мадмоазел Блек от Америка. Сърцето й принадлежеше на Монтана.

— Израснах в планината — съобщи почти предизвикателно тя.

Херцог дьо Век се запита колко ли пъти беше изтърпявала обиди и клевети. Явно — достатъчно, за да заеме войнствена позиция, когато стане въпрос за индианския й произход.

— Имах късмет да пътувам из тези места и многократно да участвам в лова преди години. Това, което преживях, беше наистина изключително.

Дейзи знаеше добре за какъв лов ставаше дума. Беше виждала подобни ловни експедиции неведнъж: десетина водачи, трийсетина коня, поне шест фургона, които осигуряват нещо като селска къща насред пустошта. И, естествено, наставаше истинско клане на животни, за да се достави удоволствие на богатите ловци.

— Израснах в едно от онези селца, в които се правеха подобни ловни експедиции като тази, в която сте участвали. Живеех във вигвам.

Повечето богати ловци предпочитаха да стоят по-надалеч от поселищата и гледаха на индианците като на част от пейзажа — живописни благородни диваци, или просто като на диваци, но във всеки случай — нищо повече от сценичен детайл. Младата жена почувства изненада, че това безразличие все още можеше да я възмути — мислеше, че отдавна е претръпнала и е неспособна да изпитва подобно безсмислено раздразнение.

— Беше ни осигурено удоволствието да спим във вигвам, госпожице — отвърна спокойно херцогът, без да обръща внимание на презрителната й забележка, истински влюбен в спомените си от дивия запад. — Когато спиш, няма нищо по-красиво от светещите над главата ти звезди и нищо по-меко от леглото от кожи…

Думите му накараха приятните спомени да оживеят.

— Или пък от прозиращото през стените на вигвама утринно слънце — добави тя.

Дочул оживлението в гласа й, Етиен се почувства странно въодушевен от майсторството си. Колко тривиално и същевременно — колко вълнуващо бе да стане причина в очите й да проблеснат огънчета. Почти веднага си припомни, както бе направила преди малко тя, че трябва да се впечатлява по-малко от нейните ум и близост.

Дейзи не желаеше да пилее чувствата си по един очарователен прелъстител като херцога. Той от своя страна предпочиташе нещата да се развиват по познатия начин. Единственото, което го интересуваше, бе да се позабавлява. Нямаше намерение да включва и емоциите си.

И двамата бяха сигурни — вярната логика щеше да се окаже решаваща както винаги досега в живота им.

Така че тази нощ двама души разговаряха край маса, отрупана с изкусно приготвени блюда и много от най-качествените вина на Валентин, като се чувстваха господари на съдбата си.

Дьо Век постепенно смекчаваше някои от най-крещящите предразсъдъци на госпожицата както към него самия, така и към неговата класа.

С минаването на времето, Дейзи се чувстваше все по-успокоена. Херцогът беше най-обикновен човек — разбира се, с много по-привлекателна външност от повечето хора, не можеше да му се отрече, че бе изключително чаровен. Беше успяла обаче да се пребори с необяснимите си предишни желания и чувственото привличане, което изпитваше към него. Усещаше се отново господар на действията си.

Херцогът беше не по-малко самодоволен. Не беше крил сексуалността си от юношеските си години. Маскарадът сам по себе си бе вълнуващо еротично преживяване. Беше играл ту обрекъл се на въздържание монах, ту женомразец, предлагащ само приятелството си. Много често се бе чувствал като Големия зъл вълк, облечен като бабата в „Червената шапчица“.

Обсъдиха вълненията във връзка с влизането на господин Лекал в Камарата на депутатите и бяха единодушни в неразбирането си на необикновената творба на Русо, представена на изложбата на независимите художници през миналата седмица. „Не му липсва ум“ — откри Дейзи, променяйки отчасти първоначалното си мнение за мързеливия херцог дьо Век. Той от своя страна намери госпожицата толкова ерудирана, колкото и бе предполагал, както и учудващо приятна.

По време на десерта херцогът попита Дейзи дали е видяла разположената край Отел Субиз частна антропологична колекция на професор Мартел, посветена на номадите.

Тя вдигна очи в мига, в който леденият плод почти бе достигнал устата й. Някой ден ще трябва да я почерпи със заледени малини, реши той. Гледката на леко разтворените й само на сантиметри от ледените плодове устни, се оказа сериозно изпитание за намерението му да не се впечатлява. Тя изчака малините да се разтопят в устата й, преди да отговори. Етиен се запита дали не си играеше с него, или действително бе толкова невинна.

— Не, не съм я виждала — отвърна след малко тя, — нито пък съм чувала за професор Мартел.

Така както бе вдигнала учудено вежди, той отново се запита дали беше чак толкова опитна кокетка или бе наистина така свежо наивна.

— Изследванията му доказаха миграцията на многобройни племена през някога съществувала суша, свързваща първоначалната им родина с Аляска. Вашите предци, несъмнено.

Гласът му, както през цялата вечер, звучеше неутрално. Разбра, че я е заинтригувал, така че забързано продължи.

— Вашите и моите предци може би са били едни и същи. С помощта на лингвистиката корените на бащиния ми род са проследени до централните равнини на Азия. Въпреки, че племената са се разделили географски преди няколко хиляди години.

— Предците ни не са едни и същи, господине — рече натъртено, макар и учтиво Дейзи, — нито пък са били, дори и преди няколко хиляди години.

„И слава богу“ — помисли Етиен, поглъщайки с поглед прекрасните й голи рамене и възбуждащо деколте.

— Само в антропологичен смисъл, мадмоазел — усмихна се любезно той. — Пределно ми е ясно, че нашите интереси и произход са съвсем различни. Ако все пак искате да чуете едно по-пълно и точно обяснение, ще бъда щастлив да ви уредя среща с Жорж. Музеят е частен, но той ми е братовчед.

Това обясняваше нещата. Скитащите племена и предисторическата антропология едва ли интересуваха херцога, чиито график бе прекалено претрупан с играта на поло, лова и жените.

— Може би някой ден по-нататък, господин херцог — отвърна Дейзи.

Гласът й отново прозвуча резервирано. Въпреки че темата я интересуваше, тя предпочиташе да има възможно най-малко контакти с дьо Век.

— В момента съм прекалено заета с възложената ми от Емпрес задача. Името на дъщеря й трябва да бъде вписано в регистрите на рода Джордан, за да се уреди наследството й. Трябва да придвижа и доста други правни въпроси, свързани с Емпрес и семейството й.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Младата жена го погледна с нескрито учудване. Как би могъл да й помогне?

— Министърът на правосъдието ми е шурей — отвърна със спокойна увереност Етиен, който знаеше не по-зле от Дейзи, че не справедливостта движи колелата на правосъдието.

Гладкото движение на въпросните колела зависеше най-вече от подлизурската смазка на влиянието, властта и парите.

— Да не би да сте роднина с всички, които имат някаква важност, господине? — попита Дейзи.

Студенината в гласа й напомняше блестящи снежни кристалчета. Роднинските му връзки с претендента за трона, както и с парижкия архиепископ, бяха всеизвестни. Сега и министърът… А собствените й взаимоотношения с министъра бяха доста затруднени. Не й беше приятно, че кавалерското държане и влиянието на херцога вероятно щяха да се окажат по-ефективни от опита и знанията й в правото.

„Колко приятно би се почувствал този, който успее да разтопи сдържаността на тази млада дама“ — помисли си Етиен.

— Всъщност, би могло да се каже — ослепи я с усмивката си той. — И за мен би било чест да поставя семейните си връзки на вашите услуги, мадмоазел. — „Както и някои други неща“ — добави радостно наум той. — Ако мога да ви бъда полезен с нещо, моля ви, не ми отказвайте това удоволствие.

— Благодаря, но мога да се справя и сама.

Дейзи бе свикнала с мъжката съпротива срещу жените адвокатки, с невидимата или явна преграда, поставена на входа към мъжката територия. Затова парижките предразсъдъци не бяха нещо ново за нея. Щеше да изпълни задачата си. Аделаид вече й бе предложила съдействието на Валентин, така че херцогът не бе първият, чиято помощ отказваше.

— Не бих искала да отсъствате заради мен от играта на поло — добави тя.

Без да се засяга от сарказма й, той отвърна:

— Може би преуморените ми понита биха оценили почивката.

Познавайки добре антифеминистките възгледи и реакционното мнение на шурея си Шарл по повод даването на равни права на жените, Етиен добави като че между другото:

— Предложението остава в сила, в случай, че промените мнението си.

След което, сякаш правата на жените като цяло и борбата на Дейзи с министерството на Шарл, в частност, бяха свързани с кулинарните му удоволствия, попита:

— Не обичате ли фазан?

Херцогът се бе хранил със завиден апетит и очевидно удоволствие по време на разговора им. Събеседницата му бе започнала да се чуди как можеше да бъде толкова слаб и строен при подобно чревоугодие.

— Вече ядох прекалено много.

— Почти не сте яли.

Изненада се, че бе забелязал това.

— Затова пък вие ядохте за трима.

Веждите му се вдигнаха незабавно.

— Така ли мислите. Трябва да го изгарям.

Леката му усмивка беше или многозначителна, или напълно безобидна. Дейзи не беше сигурна, затова реши да го възнагради със съмнение, вместо с обвинение. Етиен помръдна ножа си.

— Имате ли нещо против да изям и вашия? Срамно е да се прахосва талантливата интерпретация на „фазан по ловджийски“ на Арман. Като че ли го е приготвил специално за мен. Знае, че това е любимото ми ястие.

— Заповядайте — предложи Дейзи, като погледна подозрително плътно прилепващата по тялото му бяла брокатена жилетка.

Уверила се, че по стройното му мускулесто тяло няма и грам излишна тлъстина, тя внесе поредната малка промяна в предишното си мнение за херцога като за ленив аристократ.

— Сигурно сте се научили да готвите като дете? — отбеляза между две хапки събеседникът й. — Абсароките имат ли нещо подобно на „фазан по ловджийски“? Той става прекрасен и когато е приготвен при полеви условия.

Младата жена се бе облегнала на стола си. Угощението от десет блюда бе с осем блюда повече от нормалния й апетит.

— Приготвяме фазана с местни зеленчуци, но вкусът му е доста по-различен и… да, някога готвех, въпреки че вече, страхувам се, съм забравила тези си умения.

Ръцете му бяха изключително големи и загорели от слънцето. Изглежда не яздеше с ръкавици.

— Летните лагери ми дават възможност от време на време да поопреснявам спомените си — продължи тя, като несъзнателно се възхищаваше от силната му челюст, — но все по-рядко имам възможност да прекарвам дълго време там, горе в планината.

— Колко жалко — обърна се към нея той, — … заради планината, искам да кажа. Готвенето, естествено, не влиза сред изискванията към репертоара на една красива жена.

Внезапно изпита любопитство, защото й се стори, че долови съжаление в гласа му. Вероятно се бе объркала, реши в следващия миг тя — със сигурност жените от неговата класа от векове дори не са се доближавали до кухнята. А когато се замисли върху изказването му за репертоара, вече бе сигурна, че не го бе разбрала добре. Забележката му криеше чиста господарска арогантност.

— Мислите ли, че изобщо има някакви изисквания? — попита много тихо тя.

Схващането, че жените имат репертоар и неговата цел й се сториха върха на шовинистичната глупост.

Доловил резкостта в тона й, младият мъж разбра, че е засегнал някакво слабо място. Като американка, тя автоматично минаваше в авангарда на независимите жени. А като индианка, извършила достойния за възхищение подвиг да стане адвокатка, определено се издигаше доста над нормата. Тя беше рядкост. И тъй като той желаеше тази рядкост, реши да я предизвика, защото подозираше, че разгорещените спорове могат да я заинтригуват повече от обикновения протокол на съблазняването. Това му предположение се базираше върху личния му опит с жените по принцип, а не конкретно с адвокатки от племето абсароки. Струваше му се, че тя, също като него, предпочита предизвикателството. И, естествено, щеше да й бъде приятно да победи. Както и на него. На това място на съревнованието обаче свършваха претенциите за равенство. Той възнамеряваше да победи. Както дамата, така и страстта й.

— Има някои основни изисквания, разбира се — отвърна любезно той и премести настрани празната си чиния, за да може да се концентрира върху приятната червенина, породена от гняв върху бузите й.

— Като например? — осведоми се хладно тя.

Златистата й кожа бе порозовяла от раздразнение.

— Да речем — красота — отвърна невъзмутимо той, без да изчака одобрението й — бе взел разгорещения й поглед за знак на съгласие. — Добротата, жизнерадостността мисля, че са също важни. И никога не вреди, ако една жена може да язди и танцува добре.

— Съдейки по вашето описание, господин херцог — започна Дейзи с лекота, свидетелстваща за огромното й самообладание, — бих се осмелила да отбележа, че единственото качество, което пренебрегнахте в този кратък каталог, е достъпността.

— Прецених, че не е нужно да го споменавам. Всички жени са достъпни.

Събеседничката му стисна здраво ръце, за да не го удари заради самодоволството му.

— Вие, естествено, сте женен.

— Да.

— Съпругата ви също ли практикува тази „достъпност“?

Надяваше се да нарани гордостта му.

— Страхувам се, че изобщо не съм обръщал внимание на това — отвърна меко той.

Гордостта му никога и по никакъв повод не бе била свързана с неговата съпруга. Бракът им беше съюз между династиите, уреден още когато двамата с Изабел бяха съвсем малки. Традицията за свързване на силните фамилии посредством брака беше вековна и много практична. Връзката им не бе плод на любовта и всичките им приятели го знаеха прекрасно.

Някога, много отдавна, се беше чувствал доста нещастен заради брака си и бе завиждал на тези от приятелите си, които бяха успели да намерят любовта в брака по сметка. Младежките му чувства на съжаление бяха преминали, както и младостта му, и двамата с Изабел водеха съвместно съществуване, характерно за повечето от аристократичните семейства. Той се грижеше за именията, тя — за многобройните им домове, разговаряха рядко, когато се случеше да прекарат заедно някоя вечер вкъщи. Искаше му се да каже поне, че тя бе отгледала децата им, но в действителност това бяха сторили дойките и гувернантките. И въпреки че бракът им никога не му бе носил радост, той бе благодарен на Изабел за това, че го бе дарила с две деца, които обожаваше. Близнаците се бяха родили точно девет месеца след сватбения им ден, при което Изабел бе дала ясно да се разбере, че с това съпружеските й задължения са приключили. Затова отговорът му на въпроса на Дейзи, макар и може би нелюбезен, бе верен. Вече нямаше причина, след като Изабел бе изяснила позициите си, да се отдава на излишни неприятни разсъждения кой за кого бе достъпен.

— Вижте — каза той с внезапно променено настроение, както ставаше обикновено, когато се споменеше за съпругата му, — съжалявам, че ви ядосах. Опитът ми да ви подразня беше истинска детинщина. Извинявам се.

Тонът и изражението му се бяха променили така ненадейно, толкова неочаквано и нехарактерно, че събеседницата му се взря в лицето на Етиен, опитвайки се да различи признаци, че той продължава да й се надсмива. Очите му й се сториха по-тъмни под надвисналите вежди, като че бяха засенчени от някаква неуловима мъка.

— Приятели ли сме? — попита нежно той, а бронзовата му длан като че внезапно бе замръзнала пред нея. — Вие сте красива, интелигентна, изключително уверена в себе си млада жена и аз съм сигурен, че семейството ви много се гордее с вас.

След кратко колебание Дейзи осмисли странния комплимент, опитвайки се да прецени доколко искрен бе той. После, усмихвайки се срамежливо, пое ръката му.

В този момент му се стори много млада, а усмивката й — неуверена и невинна. Тя леко притисна една в друга сочните си розови устни, добавяйки лека чувственост към нея. И Етиен Мартел, двайсет и седмият херцог дьо Век, се усети обхванат от изненадващи, непознати, силни емоции.

Давайки си моментално сметка за силното въздействие, което бе оказала усмивката й върху му, херцогът, типичен продукт на своята класа и пол, започна да търси обяснение на това, което изпитваше. Красотата й беше безупречна. Естествено бе, че го е привлякла. Вече си бе дал сметка за това привличане, всъщност, именно то бе причината тази вечер да се намира тук. Освен това тя бе необикновена жена — рядко съчетание между красота и интелигентност. И естествено, бе предизвикала нещо повече от нормалната му реакция при вида на една очарователна жена. Може би бе зашеметен от съчетанието от екзотични качества на червенокожата раса и на далечния див запад, които прозираха под външното лустро. Може би очакваше да бъде изяден жив щом веднаж я вземеше в леглото си и тялото му изгаряше от нетърпение. А може би това бе просто реакция на възрастта му — на следващия си рожден ден щеше да навърши четирийсет — и цъфтящата й младост бе завъртяла главата му.

Тогава, с развитата до съвършенство от многогодишната практика вещина, той помете всички необясними въпроси и веднага се възползва от предимствата си.

Тя се усмихваше искрено, малката й длан се криеше в неговата, упоителното й ухание изпълваше ноздрите му.

— Искате ли да танцуваме? — усмихна се любезно той, нищо в грациозните му маниери не й се струваше заплашително. — Мисля, че достатъчно уважих блюдата на Арман, а и чувам, че музикантите на Аделаид вече се настройват.

Изведнъж тя престана да обръща повече внимание на неща, с които би трябвало да се съобрази, като например: скандалната му репутация, необходимостта да стои по-надалеч от любимеца на парижанките, славата му като непоправимо неверен и непостоянен. Чувствата, които винаги досега я бяха карали да не понася мъжете, които са толкова красиви, че могат да живеят единствено от външността си — практични съображения, които я бяха направили безчувствена към ослепителните усмивки и култивирания чар — бяха изоставени на заден план. Единственото, което усещаше в момента, бе топлината и силата на ръката му, обхванала нейната.

— Обикновено не танцувам — каза тихо той.

Младата жена разбра какво искаше да й каже. Спокойствието и искреността му я смириха.

— Бих танцувала — заяви тя и кимна леко.

Диамантите на ушите й проблеснаха при това движение и в този момент му се прииска да й подари диамантите на баба си и да й каже: „Заповядай… ти ще ги разкрасиш“.

Тъмните й коси и кожа бяха в прекрасен контраст с техния блясък, подобно на звездите сред нощното небе.

Аделаид и Валентин се спогледаха, когато херцогът се извини от името на Дейзи и от свое име, и стана от масата.

— Преди десерта? — възкликна една млада пухкава матрона, вперила лаком поглед в ягодовия сладкиш, поднесен току-що от един лакей.

— Ще опитаме десерта по-късно — отвърна учтиво Етиен, без да пуска ръката на Дейзи.

— Дотогава той може да е свършил — настоя дамата, искрено загрижена, че някой може да изпусне този истински шедьовър на главния готвач.

Херцогът само се усмихна, сдържайки нелюбезния отговор, който напираше да излезе от устата му.

— Имаш ли нещо против, Аделаид, ако изоставим ягодовия сладкиш? — попита Дейзи.

— Разбира се, че не. След малко и ние ще се присъединим към вас — каза тя и ги отпрати с мила усмивка.

„Прекрасна двойка са“ — отбеляза наум Аделаид, когато Дейзи и херцогът излязоха от стаята, и двамата високи, чернокоси и с матова кожа. Може би Етиен не беше загорял от слънцето, може би корените му наистина се криеха в азиатските равнини, както бе споменал по време на вечерята. Това щеше да обясни и необикновените му очи. Трябваше да попита Каролин, която го бе забавлявала преди две години, когато бяха плували покрай Сардинските брегове. Тя трябваше да знае дали външността му се дължи на слънцето или той си беше естествено тъмен.

 

 

— Някакви изисквания? — попита Етиен и погледна Дейзи, докато стояха насред покрития с паркет под на малката стая, която тази вечер щеше да играе ролята на бална зала за малобройните гости на Аделаид.

— Да не бъде нещо енергично — усмихна му се тя. — Струва ми се, че ми се приспа от всичката тази храна.

Въпреки че думите й го изкушаваха да предложи поне хиляда различни отговора, той предпазливо се въздържа да ги изкаже. Не трябваше да бърза.

По негова поръчка музикантите засвириха нежен валс и когато младият мъж обхвана Дейзи в обятията си, и двамата изпитаха странни усещания. Странни за херцога, прекарал целия си живот в търсене на различни форми на прекалени удоволствия, не по-малко странни и за Дейзи, изпитваща неопределено чувство, че търси нещо. И двамата усетиха едно и също — облекчение.

Тя вдигна лице към него, докато двамата се носеха уверено из стаята, Дейзи танцуваше без напрежение в синхрон с него, стройното й елегантно тяло в ръцете му се движеше без усилие.

— Трябва да можете да яздите — каза херцогът, усмихна се и добави закачливо, — въпреки че това не е сред изискванията. Просто исках да кажа, че сте изящна танцьорка.

— Прекарах голяма част от първите дванайсет години от живота си върху гърба на конете. Преследвахме бизони.

Усмивката й отразяваше както удоволствието й от тези спомени, така и прекрасното й самочувствие в момента.

— Ще трябва да пояздим заедно.

Направи му впечатление, че непрекъснато се опитваше да намира обяснение на всяко ново усещане.

— Искам да кажа, че можем да яздим в Булонския лес. Рано ли ставате?

Тя се усмихна. Той отвърна на усмивката й.

— Простете. Не възнамерявах да намеквам каквото и да било. За първи път в живота си — добави с игриво извиване на устните той.

— Благодаря — отвърна простичко Дейзи, давайки си прекрасно сметка за значимостта на краткото му доуточнение. — А аз пък за първи път в живота си все още не съм претеглила следващите по хронологичен ред десет възможности.

— Това да не е следствие от религиозен опит? — попита Етиен с широка усмивка, напомняща за светски удоволствия.

Нейната усмивка пък му навя спомени за слънчевите небеса от детството му.

— Ако беше така, църквите щяха да бъдат претъпкани с народ.

— Как успявате така лесно да четете мислите ми, мадмоазел Блек? — Гласът му се бе превърнал в шепот.

— Може би защото мислите ни са в пълен синхрон, господин херцог.

Гледаше го право в тъмнозелените, с цвят на растителността в джунглата, очи. „Разкошна“ бе най-подходящата дума, за да се опише черната красота на собствения й поглед.

— Дали тази хармония би придобила и по-реални форми, мадмоазел Блек?

Той спря рязко, обърквайки музикантите, които пропуснаха две времена, преди да продължат да свирят. Етиен обаче не пусна талията й. Всъщност той постави другата си ръка в долната част на гърба й и нежно я придърпа още по-близо до себе си. Роклята от сребрист тюл на младата жена подхождаше прекрасно на блясъка на диамантите й. Така, застанала до високия, силен херцог, черен като дявола в строгия си вечерен костюм, тя изглеждаше нереална като лунен лъч.

— Уви, мосю — отвърна тихо, с леко съжаление в гласа тя, без да отделя длани от черния атлаз на реверите му, — вашата репутация ви преследва. Как бих могла да се превърна в поредната ви любовна авантюра?

— Доста груба дума за удоволствието, мадмоазел. — Гласът му бе едва доловим.

— Не удоволствието поставям под съмнение, Етиен — за първи път го нарече с малкото му име тя, — а по-скоро неговата продължителност.

— Обещание ли искате?

Никога не го бяха питали така открито. Жените обикновено засягаха тази тема, използвайки по-заобиколни пътища.

— Не мисля, че искам точно това. — Черните й очи го гледаха втренчено.

— Какво искаш?

След като щяха да бъдат прями, нямаше ли право и той да зададе един директен въпрос?

— Нещо — отвърна съвсем тихо тя, — което не мисля, че би могъл да ми дадеш.

— Ти не ме познаваш — отговори също толкова тихо той. — Не знаеш, какво мога да ти дам.

— Знам що за човек си. Това е игра за теб.

— Това може да бъде игра и за жените.

— Не искам това.

Той помълча за миг, докато стояха насред стаята, наслаждавайки се на рядката красота от близостта си, като че усещането за магия нямаше нищо общо с обсъжданата от тях тема.

— Всичко това е съвсем ново за мен — каза най-после той.

Дейзи се усмихна.

— Не мисля така. Всъщност — продължи тя с тон, който според Етиен вероятно използваше, когато трябваше да разясни нещо на клиентите си, — всичко това ти е напълно известно. Струва ми се, че разясних позициите си.

— Излиза, че скрупулите ти не са свързани с този акт, а с мен.

Младата жена въздъхна и поне това му достави удоволствие.

— Да — отвърна най-после тя.

Той бе по-опитен от нея, безкрайно по-опитен.

— Много добре — каза привидно примирен той, като че, макар и против волята си, се отказваше от по-нататъшното й ухажване. — Разбирам. Жалко, че не мога да променя миналото си. Но ти танцуваш превъзходно, най-красивата жена в Париж си и това също ми стига.

Защо ли, запита се Дейзи, се чувстваше така, като че е загубила нещо важно?