Сюзън Джонсън
Забраненият плод (3)

На следващата сутрин Дейзи намери в подноса със закуската си бележка и ухаещо букетче виолетки.

„На Жорж ще му бъде приятно да ти обясни защо най-вероятно е невъзможно да имаме едни и същи предци. Ако желаеш… музеят ще бъде отворен за теб в един часа. Ще ти изпратя каретата си.“

Луксозната хартия с герб в единия ъгъл бе подписана с едно стремително „Е“ и кой знае защо, на младата жена й стана приятно, че ще го види, въпреки че бележката му беше доста неясна. Срещата само за нея ли беше?

Очевидно да, реши тя, след пристигането на екипажа. Херцогът го нямаше. Както и би трябвало да бъде, размишляваше тя, докато се настаняваше в средата на меката кадифена седалка и приглаждаше полите на роклята си с нехарактерен за нея изискан жест. Дейзи не бе от тези, които се впечатляват от гънките и рядко обръщаше внимание на модата. На членовете на семейството й би се сторило твърде странно, че бе оставила в стаята си разхвърляни седем тоалета, очевидно обличани и недоволно изоставени. Ако я бяха попитали за причината, тя вероятно би измърморила нещо за неподходящите за топлия ден материи на опитаните рокли. Естествено, не очакваше херцога.

Миналата нощ тя недвусмислено бе отхвърлила авансите му. Тази сутрин той бе превърнал в действителност поканата си, знаейки интересите й, но също така недвусмислено се бе въздържал от по-нататъшни контакти с нея.

Всичко бе ясно и недвусмислено.

Чувстваше се доволна при мисълта, че му бе отказала.

Беше доволна, нали?

Младата жена обърна поглед към градския пейзаж, стелещ се пред прозорчето на каретата, тъй като търсеният отговор се бавеше. Не й се искаше да признае, че емоциите й не отговаряха напълно на определението „недвусмислени“.

 

 

Жорж Мартел, втори син на втори син, беше слабо подобие на магнетичния херцог. Академичният прах бе смекчил мъжествеността, така набиваща се на очи у братовчед му. Маниерите му обаче бяха също толкова безупречни, а гласът му — също толкова неустоим, когато се впусна в обяснения за започнатите си преди десетина години изследвания.

— Двамата с Етиен обходихме надлъж и нашир Русия в началото на осемдесетте години, проследявайки миграционния маршрут към Северна Америка през Алеутските острови. Пътувахме в продължение на две години.

— Херцогът е бил на научна експедиция?

Скептицизмът в гласа на Дейзи бе повече от очевиден.

Жорж погледна младата жена, седнала срещу него. Лятната й рокля бе като цветно петно от ухаеща женственост сред претъпкания с книги кабинет. Ученият се запита защо ли Етиен го бе помолил за тази визита. Дали защото е решил, че като индианка темата трябва да я заинтригува? Най-вероятно причината не беше чак толкова проста. Гласът на братовчед му му се бе сторил доста смутен, когато бе заговорил за нея. А това наистина бе необикновено. Както и молбата за това посещение. Затова реши да отговори по-подробно на скептицизма в гласа на дамата.

— Етиен финансира експедицията — започна той. — Без него изследванията ми щяха да си останат на книга. Той бе този, който неизменно ме подкрепяше, когато изникнеше някакъв проблем. Ако не беше той, щях да се върна обратно още първия път, когато избягаха водачите ни.

— Избягали ли?

Дейзи имаше някаква представа от пътуванията на белите хора из непознати земи. Налагаше й се непрекъснато да променя образа, който вече си бе създала за ленивия, отдаден на бездействие херцог.

— Първите ни водачи, ташкентци, се оказаха конекрадци. За щастие нямаха интереси към научните ни материали. Етиен ни намери нови коне и водачи…

— И вие сте пътували… цели две години? Семейството ви не се ли възпротиви?

— Не съм женен, а родителите ми поддържат моя избор. Колкото до братята ми… — Той се усмихна. — Те са прекалено заети да се състезават с конете си, за да забележат, че липсвам.

— А семейството на херцога?

Жорж се поколеба, преди да отговори, не знаейки доколко искрена е дамата. В действителност Етиен нямаше семейство. Мислеше, че този факт е всеизвестен. Двамата с Изабел никога не се бяха разбирали. Херцогът обичаше много децата си, но когато те тръгнаха на училище, всекидневието му вече не се определяше от дневния им график.

— Жустен и Жоли ходеха на училище — отвърна лаконично Жорж, тъй като не му се искаше да разкрива подробности от личния живот на Етиен. — Искате ли да видите находките, които донесохме със себе си?

През следващия час Дейзи бе погълната от богатата история на азиатските племена, очарована от бавния поход на човека през континентите. От различните култури, предшестващи нейната с хилядолетия, изплуваха божества, които й бяха познати, които бяха променени с вековете и превърнати в добрите богове, пазещи народа на абсароките. Жорж описа произхода на всяка една от скулптурките, определи възрастта им, използваните от създателите им техники и като че възкреси тези древни култури. Дейзи откри учудващи сходства с нейните собствени традиции, очевидно останали почти непроменени през вековете. Развълнувана и очарована, тя бе истински заинтригувана от публикуваните от Жорж трудове.

По-късно, седнала пред чаша чай в кабинета на учения, докато разглеждаше карти и снимки, на нея й се прииска Етиен да бъде с тях, за да прибави и своя разказ към този на братовчед си. Той бил картографът на експедицията, поредният факт, допринесъл за трансформиране на представата й за херцога. Представяйки си го да прекосява безкрайните руски простори и арктическите студове, изложен на опасности, при екстремни условия, докато Жорж проследяваше пътя им по простряната пред тях карта, тя разбра, че Етиен е доста по-сложна личност от лекия ухажор, за когото го мислеше.

— Заповядайте пак, когато пожелаете — покани я Жорж, когато Дейзи се изправи, за да си върви. — Приятелите на Етиен са винаги добре дошли при мен.

След като бе прекарал известно време с Дейзи, той разбираше по-добре интереса на братовчед си към нея. Очевидно беше интригуваща и много красива жена.

Докато излизаше през внушителните двойни врати на Отел Субиз и пресичаше средновековния, застлан с калдъръм двор, приближавайки се към очакващата я карета, Дейзи се питаше дали херцогът беше отишъл да играе поло и този следобед. В следващия миг вече се упрекваше, че е дотолкова неразумна, че да си задава подобни въпроси. Предишната нощ бе изяснила недвусмислено позицията си. Дори ако херцогът не беше женен, дори ако не беше известен с краткостта на любовните си афери, двамата нямаха абсолютно нищо общо, нищо, което да ги свързва.

Когато приближи, украсената с герб вратичка на екипажа се отвори и от тъмната му вътрешност чу познатия дълбок, провлечен глас:

— Той трябва да те е харесал. Демонстрациите му обикновено траят двайсетина минути.

Необяснимо как, слънцето като че засия още по-силно в небето.

Силната му ръка се подаде навън, за да й помогне да влезе. След като я настани срещу себе си на зелената кадифена седалка, той почука два пъти по ламперията.

— Имаш ли нужда от шери след сухотата на лекцията на Жорж? — попита той, след като каретата потегли.

— Лекцията на Жорж не е суха, както добре знаеш. Защо не се присъедини към нас?

— Опитах се да бъда разумен.

Тя разбра веднага краткото му заявление, което, макар и произнесено безизразно, беше византийско по съдържание.

— Днес не си играл поло.

Искаше й се думите да доведат до разкриването на истинските им чувства.

— Имах други мисли в главата си — отвърна лаконично той, без да използва желаните думи — очевидно не беше склонен да разкрива романтичния характер на импулсите си. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Искаш ли да поговорим?

— Не.

Макар и произнесен тихо, отговорът му прозвуча рязко.

— Къде би искал да пийнем нещо? — попита спокойно младата жена.

Собственото й поведение се отличаваше доста от нормалното, също както при херцога.

Разположен удобно на седалката срещу нея, облечен небрежно в панталони за езда и жакет от лек вълнен плат, с леко прашни ботуши, той я наблюдаваше мълчаливо изпод черните си вежди. Тъмните му копринени коси бяха разрошени, макар непрекъснато да прокарваше пръсти през тях, и се спускаха на вълни по загорелия му врат и кремавата яка на ризата му. Дейзи за кой ли път си даде сметка, че е изключително красив.

— Какво ще кажеш за дома на Аделаид — започна тя, тъй като той не отговори.

— Имам малка къща край Сена.

— Не искам да ходя там — заяви рязко тя.

— Никога не съм водил жена там — каза почти толкова рязко той.

„Дали това включва и съпругата му?“ — помисли против волята си ревниво тя, като същевременно се учуди от собственическото чувство, което започваше да я обзема. Как бе възможно този мъж да я промени дотолкова? Подобно на желана от нея награда или красив предмет, за която трябваше само да протегне ръка, за да я вземе.

— Нито пък Изабел — рече дрезгаво Етиен. — Доволна ли си?

Вече бе започнал да прави отстъпки, и то открито.

— Не искам да бъда претенциозна.

— Но се държиш точно така — отвърна с крива усмивка дьо Век.

— Съжалявам.

Той вдигна рамене, като че искаше да каже, че това е без значение или пък че, дори и да имаше значение, това не го интересуваше, поне сега, в този момент.

„А утре дали ще го интересува? Ще се промени ли светът — мислеше си Дейзи, — или по-точно, ще се промени ли нейният свят?“ За първи път в живота си не можеше да контролира емоциите си. Баща й щеше да бъде щастлив. Винаги бе мислил, че е прекалено сериозна и прагматично настроена. Моментално я заляха мисли за семейството й.

— Ние сме различни — каза тя, като че бе нужно някакво обяснение за изключително важната стъпка, която бе на път да направи.

— А защо искаш да сме еднакви?

Би могъл да бъде по-учтив. Обикновено без усилие засвидетелстваше учтива сърдечност. Сега обаче най-противоречиви емоции раздираха отдавна установените му принципи в живота. Никога досега не бе водил жена в къщата си в Колсек, защото това бе неговото убежище от излишествата в начина му на живот. Колсек бе личното му скривалище, където държеше само един готвач и един лакей. Никой не знаеше за него — нито роднините, нито приятелите му. Днес щеше да извърши светотатство срещу своето светилище. „Единствено поради необходимост“ — опитваше да убеди сам себе си той. Не можеше да заведе Дейзи в дома си, въпреки че Отел дьо Век бе достатъчно голям и той неведнъж бе забавлявал различни дами в апартаментите си, без да засяга близките си. Някак си знаеше, че Дейзи няма да одобри идеята да я заведе там. Още по-недопустимо му се струваше да отидат в ергенския му апартамент край площад „Конкорд“. Беше разбрал, че не можеше да се отнася към нея като към останалите жени.

Затова днес щеше да пожертва светилището си заради странната госпожица от Америка. За миг тази мисъл го притесни, подобно на тесен ботуш.

— Не съм сигурна, че те харесвам, когато си навъсен — обади се Дейзи.

Цялата му отпусната поза, свъсени вежди и мълчанието му говореха, че е недоволен от нещо.

— А аз не съм сигурен, че изобщо те харесвам — прошепна той, а очите му не особено учтиво се спряха върху изпъстрената й с цветя пролетна рокля, спуснаха се към пищните й задни части, и се върнаха към лицето й. — Но въпреки това, не се притеснявай.

— Не се притеснявам. — Ясният й глас прозвуча сигурно. — Достатъчно съм голяма, за да знам какво правя.

— И колко си голяма?

Не че това имаше някакво значение. Просто бе любопитен.

— На трийсет.

Веждите му се вдигнаха изненадано. Изглеждаше много по-млада. Със светлозелените панделки в косите си и деликатната рокля на цветя му се струваше шестнайсетгодишна.

— Защо не си се омъжила?

— Не съм се влюбвала.

Младият мъж се усмихна леко.

— Каква романтична жена. Трябва ли да ти напомням — каза той, като хвърли поглед към гледката навън, — че любовта не е необходимо условие за сключване на брак.

— Би трябвало да знаеш по-добре това — натърти леко думите си тя.

Очите му студено се впиха за момент в нейните.

— И аз би трябвало да го знам — повтори беззвучно той.

При тази бодра констатация каретата спря в края на малка частна алея пред красива вила със сламен покрив, която вероятно не бе толкова скъпа, като тези на Мария-Антоанета във Версай, но очевидно не бе и много по-евтина.

„Наистина е ужасно — помисли Етиен, докато помагаше на Дейзи да слезе от каретата, — да желаеш до полуда една жена.“

„Ако не изглеждаше толкова нещастен — разсъждаваше в това време младата жена, — нямаше да изпитвам такова желание да го утеша.“

Двамата представляваха странна, неподхождаща си двойка, намираща се на ръба на извършването на прелюбодеяние.

За момента не бе ясно кой бе съблазнителят и кой — съблазненият.

Не бе ясно и дали не се готвеха да извършат огромна, фатална грешка.

И като за капак на цялата тази объркана ситуация, се оказа, че и двамата слуги ги няма — това трябва да беше пазарният ден, така и не бе успял да го запомни. Къщата беше здраво заключена.

Вилата бе заобиколена от истинско изобилие от цветя и зеленина — в градината, виещи се по специални дървени решетки, в саксии и в кутии по прозорците. Докато Етиен стоеше на главното стълбище и сипеше проклятия, защото не успяваше да отвори вратата, Дейзи откъсна една бяла роза и я забоде в бутониерата на ревера му.

— Не се разстройвай. Всичко ще бъде наред. Нямам намерение да те ям жив.

Той погледна застаналата до него жена, малката й, все още застинала на ревера му ръка, топлата й открита усмивка, весело проблясващите й тъмни очи, и внезапно се усмихна.

— А пък аз се надявах, че ще ме изядеш.

— В такъв случай мога да направя изключение. Добре е, че слугите ги няма.

Той се замисли за момент.

— Предполагам, че си права.

Усмихна се още по-широко. Никога не бе мислил за прислугата като за пречка. Тя като че никога нищо не забелязваше. Идеята за усамотение с Дейзи някак си му се стори много привлекателна.

— Кога мислиш ще се върнат — приближи се още една стъпка към него тя, — от пазара?

Гласът й се бе променил. Така, както белите рози обрамчваха тъмната й красота, тя му се стори неразделна част от Колсек.

— Тази вечер.

— Толкова късно.

Младата жена се усмихна многозначително, истинска русалка със светлозелени пандели и рокля на цветя.

— Казах ли ти, че те обожавам? — произнесе нежно той и постави длани върху голите й ръце.

— Звучи успокоително — отвърна тя и му се усмихна. — Вече си мислех, че ще си бъдеш все така намръщен, докато се любим.

Прямотата й беше очарователна.

— Предложение ли ми правиш?

— Нима наистина изминахме целия път дотук, само за да пийнем нещо? — попита тихо Дейзи.

Това му припомни, макар и със закъснение, за кочияша.

— Можеш да ме чакаш в селото, Гийом — извика към него той. — Върни се привечер.

Тъй като Гийом бе отраснал в Колсек, на него само това му трябваше. Миг по-късно Етиен и Дейзи бяха напълно сами, изправени пред заключената вила.

— Е? — попита Дейзи, с типичния, стар като света женски намек, в очакване на някакво действие от страна на мъжа.

— Стой настрани — отвърна незабавно херцогът.

После вдигна градинската лопата, подпряна на тухлената стена, счупи стъклото на прозореца до вратата, пъхна ръка през него и отключи. Разтвори широко вратата и се усмихна топло на Дейзи. — Добре дошла, мадмоазел Блек, в скромния ми дом.

Вилата беше истинско бижу, отдалечена от определението „скромна“ с няколко милиона франка, изпълнена с любимите картини и мебели на Етиен, както и с много находки, в това число и индиански творения, донесени от експедициите с Жорж. Подът беше покрит с дебели килими на строги геометрични шарки в ярки цветове, получени от естествени бои. Мебелите бяха облицовани с кожа и обсипани с възглавници. Примитивната простота на подредбата напомняше на Дейзи за индианските й корени. Маски, тотеми и скулптури живо й напомняха за цветните щитове, колчани и специално украсени вигвами от родната й култура.

Дейзи стоеше смаяна във вестибюла с дървен таван, обхваната от странното чувство, че вече е виждала всичко това. Дори цветята във вазите и тези, които се виждаха през многобройните прозорци в екстравагантната градина, бяха същите като в родните й прерии.

— Харесва ли ти?

Гласът на херцога звучеше ниско и нежно и съвсем близко.

Не беше нужно да се обръща, за да разбере, че е само на крачка зад нея.

— Цветята — откъде са? — Тя се обърна и застана с лице към него.

— В експедицията имахме ботаник. Всичко беше документирано и грижливо съхранено. Градинарите ми работиха цели десет години, за да извлекат от семенцата тази красота.

— Имам чувството, че съм у дома.

— Надявах се да бъде така. Това бе основната причина да те доведа тук.

— Нарочно ли го направи? Не беше нужно да полагаш такива усилия. — Гласът й бе придобил особени интонации.

— Не — отвърна спокойно, — не беше нарочно. Ако бях действал с умисъл — продължи с равен тон той, — нямаше да те доведа тук.

Пое си предпазливо въздух — не бе свикнал да разкрива съкровените си чувства — и добави:

— Дори приятелите ми не знаят за тази къща. Прислугата ме познава само с една от по-незначителните ми титли. Тук съм в пълна изолация и спокойствие. Така че — не… не съм те довел с предварителен умисъл тук, в Колсек. Това бе едно съвсем безумно решение, в което няма и помен от херцог дьо Век, който ти е толкова неприятен.

— Съжалявам — каза тихо младата жена, — за очевидно лошите си маниери.

— Струва ми се, че аз също бих могъл да се извиня… но защо вместо това да не ти покажа малкото си имение? Не знам — продължи унило той, въпреки че цял следобед се беше борил с това си чувство, — дали искам да се извиня.

— И от какво си толкова възмутен?

— От неподозираната огромна промяна в живота ми — отговори простичко Етиен. — С годините си бях изградил ред и порядък, които ми осигуряваха разумно спокойствие и доволство. — Той огледа вестибюла, който до този ден беше запазен изключително за мъже. — Разбирам, че твоето присъствие — рече едва чуто той, — е заплаха за това разумно спокойствие и доволство.

Тя бе изненадана от избора му на думите.

— „Разумно спокойствие“ не ми се струва особено подходящо определение за твоята публична персона. Ти си човек на излишествата.

— Този термин — отсъди сухо дьо Век, — е толкова безсъдържателен, колкото и идеята.

— Ако и аз ти предложа от тези излишества — заинтересува се Дейзи, опитвайки се да бъде максимално ясна и искрена в това минно поле от възможности, — това би ли било пак заплаха за теб?

Херцогът се усмихна.

— Говорим за различни неща.

— Все пак признаваш, че не си монах.

Той вдигна рамене и протегна ръка вместо отговор.

— Ела. Този разговор не ми допада. Миналото не ме интересува. — Той й се усмихна снизходително като баща. — Стига, разбира се, да не искаш да ми разкажеш за детството си.

Искаше му се да познава малкото момиче, превърнало се в необикновената жена, която желаеше с такива непознати и противоречиви чувства. Като че щеше да успее да разреши загадката за нейната привлекателност и неприличащото на нищо в миналото му желание, ако започнеше от самото начало.

Той я разпитваше за незначителни подробности от живота й, докато обикаляха вилата. Когато влязоха в спалнята с бял таван като в млекарница, мебелирана по спартански само с едно широко легло и един стол, тя се приближи към леглото.

Той проследи с поглед движенията й, докато тя излезе през отворените стъклени врати на малкия балкон, надвиснал над реката, и се настани на един стол, доста стар и разнебитен, подобен на тези, които офицерите носят на военен поход.

— Седни до мен — предложи Дейзи, когато Етиен пусна ръката й и се отдалечи.

— След малко — отвърна той, като че имаше някаква среща, за която тя не знаеше.

Младата жена усети пропълзяващата под кожата й топлина. Той се отпусна на едно плетено столче.

— Разкажи ми за майка си — помоли той, без да може да си обясни защо на никаква цена не искаше да бърза по време на тази следобедна среща. — Тя намери ли щастието в брака си?

Дейзи кимна, питайки се дали именно щастието, което майка й бе изпитала със Седем стрели не я бе отвратило завинаги от браковете по сметка. Бракът на баща й Хейзард също бе по любов. И двамата й родители бяха открили дълготрайно щастие чрез партньора си, в сравнение с което всякакви светски удоволствия бледнееха.

— Майка ми умря — заговори тихо Дейзи, — защото никога не се разделяше със Седем стрели. Когато той отиваше на лов, тя винаги го придружаваше, въпреки че не бе чак толкова обичайно явление жените да ловуват. Когато някаква гризли атакувало Седем стрели, тя се опитала да го спаси. Той имал в себе си само един нож, а нейната пушка засякла и така не могла да изстреля петте патрона в патронника. — Гласът на младата жена се превърна в шепот. Спомените бяха оживели. — И двамата бяха много пострадали.

— Съжалявам… Не трябваше да питам. — Етиен докосна леко ръката й. — Добре ли си?

Тя кимна в отговор.

— Толкова години минаха, спомените не са вече чак толкова мъчителни, но… — Дейзи въздъхна. — Липсват ми дните от детството. Целият ни предишен живот изчезна, като че никога не бе съществувал. — Вдигна очи и го погледна. — Татко е прав, разбира се, че се опитва да спаси това, което може, за своя народ.

— А ти стана адвокат заради тях.

— Очакваха да го направя.

— Това е нещо непознато за мен — усмихна се печално Етиен. — А от мен никой нищо не очакваше. Беше достатъчно, че съм се родил дьо Век.

— Съжаляваш ли за това?

— Не съжалявам за децата си.

Те бяха единственото в живота му, за което бе сигурен, че има някаква ценност.

— И за внука си.

Снимките им висяха по стените на спалнята. Беше го забелязала веднага. Това потвърждаваше, че вилата наистина бе неговото скрито убежище. Човек не водеше любовниците си в оскъдно мебелирана, почти гола спалня, чието единствено украшение са фотографиите на членовете на семейството му. Чувстваше се невероятно стоплена при мисълта, че е била поканена тук.

— Разкажи ми за тях.

Той се отзова на предложението с рядка топлота в гласа. Описа сбито характерите им, жилищата им в огромния Отел дьо Век, настоящите им вълнения и интереси. Жустен неотдавна бил завършил „Сен Сир“ и сега не можел да си намери място. „Също като теб“ — помисли си Дейзи. Жоли се бе омъжила с голяма любов и беше много щастлива. „За разлика от теб“ — отсъди все така наум младата жена. Дълбоките приглушени тонове на гласа му й действаха някак си успокоително като топлия пролетен ден, спокойно течащата под балкона река и щастието на дъщеря му. Когато започна да разказва за внук си Ектор, цялото му лице светна. Беше пределно ясно, че го обожава.

Двамата заговориха за деца, племенници и племеннички, разменяйки шеги за радостите на детството и ранната младост. А по-късно, когато той продължаваше да не се помръдва и дори да не я докосва, така че наистина бе трудно да повярва на славата му като изключително галантен мъж и любовник, младата жена рече:

— Имаш ли нещо против да сваля обувките си?

Той едва се въздържа да не каже „не“, защото не искаше да рискува желанието му да разруши щастието или доволството, или каквато и да е там дума, която най-добре би могла да опише и обясни блаженството, което изпитваше.

Реката течеше бавно под тях. Кой знае откъде се появи водно конче и полетя над бледозелените води, изпъстрени с тъмните сенки на върбите. Дърветата правеха по-умерена слънчевата топлина, а Дейзи Блек, най-интересната жена, която някога бе срещал, стоеше само на три крачки от него, студена и елегантна. Можеше да я има — беше му дала ясно да разбере това.

Това, което не можеше да прецени, беше колко дълго би предпочел да се наслаждава на това абсолютно блаженство за сметка на вероятната неизвестност.

Ако във всичко това не участваха и емоциите му — а до този ден той не бе и предполагал, че те могат да бъдат някакъв фактор при правенето на любов — беше повече от сигурно, че щеше да се спусне да търси удоволствието. Знаеше как ще се чувства преди, по време и след това. Единственото, което се променяше, бяха разни незначителни подробности. Сега, внезапно, той не знаеше как да постъпи. Но тъй като не беше страхливец, Етиен рече:

— Разбира се, че нямам.

И докато младата жена развързваше зелените копринени панделки на обувките си с ниски токчета, а после събу и белите си копринени чорапи, той не можеше да откъсне погледа си от нея, чувствайки, че е на път да загуби самоконтрол. Годините, прекарани в доставяне на удоволствие на жените обаче, го бяха научили да контролира желанията си и да се сдържа, и сега повика на помощ всичкия си опит. Все пак нямаше да я нападне, усмихна се при тази мисъл той, въпреки че импулсите, които го подтикваха да стори това, бяха трудно удържими.

— Усмивката ти ме заинтригува. Може ли да споделиш с мен чувствата, които изпитваш? — каза тихо Дейзи, която вече изгаряше от нетърпение да види дали репутацията на херцога отговаря на истината.

— Ами — погледна я развеселен той, — точно предимствата и недостатъците на евентуалното ми нападение върху ти.

— Такива мисли у човек с твоя финес?

— Сега вече виждаш дилемата ми — усмихна се още по-широко той. — Трябва да се съобразявам с репутацията си.

— Точно тази репутация бих искала да проверя.

— Това проучване ли е? — вдигна иронично едната си вежда той.

— О, боже, не — отвърна Дейзи, докато развързваше една от панделките в косите си. — Помислих си, че бих могла да те науча на това, което аз самата знам.

Той я погледна изненадан и тя се разсмя като дете, открило ново забавление.

— Не знаеше ли, че абсароките са егалитарно общество? — Усмивката й беше закачлива.

— Изглежда съм забравил — отвърна предпазливо херцогът, опитвайки се да разгадае усмивката й, замечтания й тон, загатването за миналото й.

Младата жена махна панделката и я пусна с грациозен жест до обувките и чорапите си. Тъмните й мигли се вдигнаха.

— Уплашен ли си?

— Не мисля — отвърна тихо Етиен и отхвърли с уверен жест сакото от раменете си. — Трябва ли да бъда уплашен? — добави с усмивка той, като се наведе да събуе ботушите си за езда.

Струваше му се, че не е учтиво да спомене постигнатите от него рекорди в публичния дом на мадам Белой, където се ценяха най-вече издръжливостта, виртуозността и новостите.

Дейзи започна да разкопчава роклята си със същата невъзмутимост, с която той се освобождаваше от своите дрехи. Кремавата му копринена риза последва жакета му върху пода на балкона. Когато свали панталоните си за езда, Дейзи отбеляза:

— Тези са по-различни.

Говореше за бельото му, ушито от бял памук и по-късо от типичния мъжки стил. Той го бе поръчал такова за по-голямо удобство — особено при играта на поло.

— Откъде знаеш?

Краткият му въпрос не се базираше на никаква логика, а беше единствено реакция на дързостта и самообладанието й.

— Живея на тази земя от трийсет години и държа очите си отворени през по-голямата част от времето.

— Саркастичните жени ме отегчават — прошепна той, а очите му просветнаха.

— Както пък мен — арогантните мъже. Не ми ли е разрешено да изкажа дори една безобидна забележка?

— Не, ако е свързана с опита ти с мъжкото бельо. Винаги съм мислел, че е неучтиво да се обсъждат предишните любовници.

— Боже, колко сме чувствителни. Споменавала ли съм нещо за любовници?

Усмивката й беше такава, че на Етиен силно му се прииска да я изтрие с подобна безобидна забележка.

— Със сигурност — добави тя, — не би желал жена, която е съгласна във всичко с теб.

— Ние не сме постигнали съгласие по кой знае колко неща — отвърна спокойно той, като се питаше дали този ден не бе допуснал грешка.

Беше се облегнал на парапета от ковано желязо, чувствайки се прекрасно така, облечен само в снежнобелите си долни гащета, загорялото му тяло контрастираше ярко с белотата на памучния им плат, мускулите се очертаваха ясно, като се започне от раменете и ръцете и се стигне до силните му бедра и прасци, използвани редовно за игра на поло. Очевидно не се смущаваше да стои гол пред жена, която едва познава.

Дейзи се усмихна. Баща й Хейзард би разпознал усмивката на майка й.

— Все пак — произнесе съвсем тихо тя, — за едно-две неща — и усмивката се пренесе до дълбините на красивите й тъмни очи, — струва ми се, бихме могли да се споразумеем.

Той се ухили внезапно, спомняйки си, че удоволствието не е умствено упражнение.

— Какво ще кажеш — прошепна той, протегнал ръце, за да й помогне да стане от стола си, — ако не го направим в леглото?

Усмивката, която бе нейният отговор, бе най-предизвикателната и чувствена усмивка, която бе виждал в живота си, прекаран в изучаване на предизвикателната чувственост.

— Мисля — отвърна с пълен с обещания глас тя, — че следващия път бихме могли да опитаме и леглото.

Обхвана дланта й в своята.

— Напълно справедливо — отсъди той.

Етиен привърши с разсъбличането й, махайки дрехите й без прибързаност или несръчност. Очевидно бе добре запознат със сложните кукички, връзки и капси. Когато откри, че не носи долни гащи, той заяви с шеговита усмивка:

— Е, това вече наистина е нещо ново.

Дейзи се усмихна широко.

— Няма да те питам откъде знаеш — прошепна с ирония в гласа тя.

Младият мъж не обърна внимание на закачката й, заинтригуван от откритието си.

— Това на индианския ти произход ли се дължи?

— Бих могла да кажа „да“, защото в прериите наистина не носим бельо, но това не върви тук, в Париж. Истинската причина е — произнесе много, много нежно тя, — че се надявах да дойдеш да ме вземеш днес в един и че ще мога да те позабавлявам в каретата, докато стигнем до музея на братовчед ти Жорж.

Загорялото му лице внезапно се озари от усмивка, която заблестя в очите му.

— Сега съжалявам, че бях толкова благоразумен.

— Това ще ти покаже лудостта на предпазливостта.

Тя се надигна и прокара устни по брадичката му.

— Значи предпочиташ непредпазливостта — измърмори Етиен, като прокара длани по раменете й.

— Да — отвърна младата жена, потръпваща от докосването му и си пое дъх, за да успокои нервите си.

Широките му ръце пипаха опитно — знаеше точно как да прокара топлите си длани по гръбнака й, да докосне едва доловимо, но възбуждащо гърдите й, после да запълзи нагоре, докато пръстите му се плъзнат сред копринените й коси.

— И риска — спокойно продължи той.

— Да — отвърна едва чуто Дейзи, усещайки, че издърпва първата фиба от косите й.

— Нещо по-диво сигурно би те заинтересувало. — Гласът му бе хладен, като че не произнасяше „диво“.

— Да — каза много тихо тя, знаейки, че мъж с очи на дива котка наистина би могъл да бъде див.

Косата й падна свободно по раменете й, когато той измъкна и последната фиба, истинска тежка черна коприна, която той повдигна в дланите си, уви около китките си и дръпна към себе си, така че скоро тя се притисна към силното му тяло и усети бясното пулсиране на възбудения му член на корема си.

— Значи искаш нещо безразсъдно и лудо.

Дълбокият му глас едновременно питаше и обещаваше.

— Да — отвърна жената, която винаги се бе гордяла със сдържаността си. — Да — повтори тихо тя, мислейки, че несъмнено е загубила разсъдъка си.

Етиен я вдигна внезапно, като че тя бе малък лек предмет, и я постави върху малкото канапе, което бе обиколило света заедно с него. Ленените възглавници бяха избелели от слънцето и порядъчно износени, каквито впрочем бяха голяма част от нещата тук. Очевидно парадирането не бе присъща черта на великолепния, елегантен херцог дьо Век. Уединеното му убежище беше скромно, простичко.

Махайки припряно бельото си, той я последва върху канапето и тя се запита, когато той се разположи отгоре й, дали то щеше да издържи тежестта и на двамата. Дали имаше телепатични способности или въпросът беше изписан толкова ясно в очите й… или просто той си спомни и други подобни сцени, станали върху старото лагерно диванче? Колко ли жени от различни места по цял свят бяха лягали преди нея върху тази мебел, запита се тя.

— Не питай — рече той, преди тя да успее да отвори уста. — И ме целуни.

И Етиен я целуна, изпреварвайки я, но тя изгаряше от желание да направи същото — желание, което не й даваше мира от вечерта у Аделаид, когато го бе изоставила така рязко и нелюбезно. И след големи вътрешни борби, тя беше тук, и той беше тук, а слънцето топлеше приятно кожата й.

Тя се надигна да си поеме въздух след тази първа, дива, зашеметяваща, изпълнена с богато въображение целувка, която като че бе излязла от света на мечтите, и все още задъхана, каза:

— Много си добър.

— Редно е да бъда. Но — добави учтиво и като че леко недоволно той, — ти също си много добра.

— До твоята опитна особа бледнея — прошепна тя, спуснала срещу слънцето тежките си мигли, — но може би — продължи с леко предизвикателна усмивка тя, — това не е въпрос на количество.

— Защо ли непрекъснато изпитвам силно желание да те напляскам? — изпъшка младият мъж, подпря се на лакти и я загледа леко намръщен.

— Защото си разглезен от всичките тези превзети жени, олицетворяващи мъжките ти възгледи за женския род. Онова, което ти предлагам, е мое, за даване, а не твое, за вземане. И въпреки това всеки път, когато престъпя твоите изключителни права, ти се мръщиш. А сега се надявам, че думите, които възнамерявам да кажа, няма да станат причина да ме набиеш — струваше му се особено изкусителна така, както бе вдигнала предизвикателно брадичка и вежди, — но ако не започнеш веднага да ме любиш, аз ще те напердаша.

Етиен реагира така, както бе очаквала, типично за него, човек непринуден и опитен. Все пак, само за миг, тя прочете в очите му леко колебание, докато той се питаше дали да не си тръгне.

— Не мога да не приема — каза тихо той, — подобно очарователно предложение.

— Кое от двете? — попита кокетно Дейзи.

— И двете — отвърна весело той.

И той започна да люби, първоначално нежно, като я целуваше и галеше, без да пропусне и най-малка част от затопленото й от слънцето тяло, докато тя не започна да се пита дали всички екстравагантни истории, които бе чула по негов адрес в дома на Аделаид, бяха истина и той може здраво да играе на любов в продължение на дни.

Точно сега обаче не й се искаше да чака повече, за да открие истината, така че тя хвана дланите му със своите, спирайки движението им, и каза:

— Моля ти се, Етиен…

— Всичко ли… скъпа?

Очите й светеха от желание, малките й ръце изгаряха дланите му, устните й се движеха бавно под неговите, като го молеха:

— Толкова дълго вече… може ли да отложим това „всичко“… за по-късно? — прошепна тя, разкъсвана от сладостното желание.

Той само се усмихна, мислейки, че тя все пак може би не беше чак такава привърженичка на риска, както бе претендирала. От юношеските си години досега никога не се бе лишавал за дълъг период от секс. В следващия миг се упрекна, че реагира по подобен, нехарактерен за светски мъж начин и че е останал доволен от факта, че Дейзи не си пада по случайните връзки.

Тогава навлезе бавно в нея, докато я запълни докрай, а въздишката, която прозвуча до ухото му, беше пълна с блаженство. Започна да се движи бавно и предпазливо. Вече не беше толкова сигурен в степента на опитността й — думите и делата й бяха доста противоречиви — като внимателно преценяваше доколко силно бе желанието й.

Ръцете й почти веднага се вкопчиха в раменете му, а малко по-късно се плъзнаха надолу по гърба му, за да го притиснат по-силно към нея. Усещаше я като топло кадифе и той на свой ред също въздъхна дълбоко от удоволствие. Телата им си пасваха така безупречно, както бе предвиждал по време на разгорещените фантазии, обзели мислите му, откакто я бе срещнал. Беше слаба, но не и крехка, висока, но не прекалено, чувствена, но по здрав, свеж начин, доста различна от цъфтящата, показна пищност на досегашните му любовници.

— Прекрасна си — прошепна той и отново се плъзна в нея, като че искаше отново да изпита съвършенството й.

Удоволствието обзе сетивата му, подобно на настъпление на кавалерията, последвало отстъплението.

Недоволството в гласа му бе очевидно и тя бе очарована от наивния му протест. Почувства се още по-очарована от констатацията, че нейните собствени чувства бяха в същия дух. Въпреки че не беше някоя уплашена девица, опитът й не се простираше кой знае колко надалеч, може би защото до този момент не бе усещала подобна изгаряща и всепоглъщаща страст. В противен случай нямаше да може да устои и щеше да я търси отново и отново.

До него тя изглеждаше малка, въпреки че беше висока жена. Дланите й галеха силното му мускулесто тяло. Усещаше по реакциите й, че я опиянява. Всеки път, когато проникваше в нея, тя сдържаше дъх, за да не наруши с нещо концентрацията върху смайващите подлудяващи я усещания. И всеки път, когато й се струваше, че почти е стигнала върха, той се отдръпваше и започваше да я целува, докато тя се отъркваше и притискаше в него, поглъщаше устните му и го молеше за още.

Той неизменно се подчиняваше, но с умереност, на която бе ненадминат майстор, така че тя най-накрая не беше способна да контролира повече дивото си желание. И когато най-после получи оргазъм, тя се отпусна в обятията му, уви се около него, шепнейки неразбираеми звуци от удоволствие, които го накараха да се усмихне.

След малко ресниците й се повдигнаха и Етиен каза:

— Здравей.

— Ммм — измърка младата жена, протегна се доволно и впери поглед в съвършеното му лице. — Здравей и благодаря.

— Няма защо, по-скоро аз трябва да ти благодаря. Ти си прекрасна компаньонка за топъл пролетен ден.

— Струва ми се, че съм ти задължена… — Очите й все още бяха чувствено полузатворени.

— Няма да бъде за дълго — рече тихо Етиен, отдели се от нея и, като я взе на ръце, се отпусна върху канапето.

После, подпрян на покритата с възглавници облегалка, я обърна с лице към себе си и бавно я спусна върху възбудения си член.

Тя затвори очи. За момент й се стори, че двамата бяха единствените хора на света, като че бяха открили приказната земя и че ако си поемаше дъх на малки глътки, нямаше да се пръсне на хиляди парченца.

„Това не може да бъде истина — помисли си той, — този вълшебен, невероятен екстаз.“ Не обичаше тази дума като определение за нещо несъвместимо с този несъвършен свят. Въпреки това той несъмнено изпитваше екстаз и то само защото някаква пряма жена с пищни форми, която едва познаваше, беше поела в себе си възбудения му член и се бе вкопчила в него с изненадваща сила.

Етиен нарочно се размърда в нея, мислейки, че това ново, смущаващо усещане ще изчезне и ще бъде заменено от по-познатия му вариант на удоволствието. Когато обаче той помръдна, тя също се размърда, той се издигна нагоре, а тя — надолу и той реши, че мозъкът му ще изскочи от черепа. Ръцете му автоматично стиснаха бедрата й и ги натиснаха надолу, защото всеки опитен и страстен привърженик на подобни удоволствия, какъвто бе и той самият, реагираше автоматично, рефлекторно, за да възпре силните усещания. Неговите очи също се затвориха и той се почувства така, както се чувстваше и тя. Като че двамата се носеха, останали сами в целия свят.

Дейзи се размърда след няколко секунди, той я последва, после очите й бавно се отвориха, последвани от неговите, и те се усмихнаха един на друг с чувството, че са последните останали върху земята хора.

Когато Етиен най-после достигна оргазма си, тя се присъедини към него и на младия мъж му се стори, че е отново на петнайсет години, изпълнен с радост и жизненост.

Тя се спря точно навреме, миг преди да каже: „Обичам те“.

Слава богу, думите не успяха да излязат от устата й, защото бяха предназначени за мъжа, който, цял Париж знаеше това, не вярваше в любовта.

Следващия път, когато се любиха, тя бе седнала на парапета на балкона, като се държеше здраво, за да не падне в течащата под него река. Когато малко по-късно херцогът я свали от перилото и я притисна с гръб към студената каменна стена на вилата, а опитните му ръце започнаха да я възбуждат за трети път, тя попита:

— Нарочно ли избягваш леглото?

Той я погледна, без да знае какво да отговори. „Вероятно си права“ — отвърна наум дьо Век.

Нито една жена не бе спала досега в леглото му.

— Просто попитах — рече небрежно Дейзи, тъй като не изпитваше нужда да нахлува в личната му територия.

Удоволствието, с което я бе дарил, само по себе си бе прекалено щедър дар.

— Това е само едно легло — отговори решително младият мъж, усещайки, че правото му на самота губи почва под краката си по-бързо, отколкото бе очаквал.

Взе ръката й в своята и се запъти към вратата.

— Сигурен ли си? Не е нужно да правиш това.

— Рядко съм сигурен в нещо, с изключение във възможностите ми като играч на поло. Това изглежда е единственото, в което съм дотолкова сигурен, че мога да разчитам на него.

— Толкова сте циничен, господин херцог — пошегува се Дейзи, а очите й се смееха.

Пищното й тяло се движеше до неговото така, като че се бяха съединили веднаж завинаги, необратимо, като че живееха заедно от много дълго време.

— Смятайте се щастливка, мадмоазел — проточи бавно думите си той, — че сте се отървала от подобно усещане.

— Заместено днес от — нали съм права — много по-радостни чувства? А леглото ти ми харесва.

То беше много широко, строго, с проста конструкция, направено от светла бреза.

Прямотата й му действаше изключително освежаващо, нещо повече — обновяващо, като че тази жена успяваше да обезоръжи черните демони, измъчващи душата му. И, за разлика от другите жени, знаеше кога да сложи край на моментното си настроение за самонаблюдение.

— Да — каза Етиен, — аз също харесвам леглото си. Изпитваш ли интерес да го огледаш по-отблизо?

Усмивката му бе несъмнено хищна и това накара Дейзи да се разсмее от удоволствие.

— Прекалено красив си за собственото си добро — смъмри го тя, отдръпна назад глава и го изгледа с шеговито неодобрение.

Този мъж беше олицетворение на физическото съвършенство, беше несравним в това отношение. От този тип, който кара другите мъже да се примирят, а жените — да повярват, че Господ е изпълнил молбите им.

— Вие, госпожице, нямате право да протестирате. Няма съмнение, че целият свят лежи в краката ви още от времето, когато сте били в люлката.

— Би ли искал да се присъединиш към въпросния свят?

Тя се шегуваше, но в същото време, с типично женско тщеславие, изпитваше властта си над него.

„Прекалено съвършена е — помисли си херцогът, — застанала така предизвикателно гола пред мен, прекалено екзотична, прекалено привлекателна, прекалено сигурна в екстравагантната си красота.“

— Може би някой друг път — учтиво отклони предложението й той, а в очите му видя познатия язвителен поглед на известния херцог дьо Век.

— Виждам, че си се сблъскал с доста много досадни жени — схвана веднага положението Дейзи. — Прости ми. Казах го само на шега.

Облекчението му не си пролича веднага. Очевидно бе искала прекалено много от него, реши тя. А може би — какъв срам — бе му дала прекалено малко.

— Искаш ли да коленича пред теб? Лишена съм от каквато и да е гордост.

Смайващо изявление за дъщерята на Хейзард Блек, която всички без изключение възприемаха като изключително горда.

— Не.

Чувстваше се неудобно, беше сигурна в това, като че в съзнанието му бяха нахлули много неприятни спомени.

— Ако не се усмихнеш, никога повече няма да те чукам. — Учудващата й декларация го накара да се усмихне.

— Никога не казвай, че съм глупак — рече весело той.

— Имам трима братя — рече тя, като че искаше да обясни грубостта си.

— Колко хубаво — отвърна невъзмутимо той.

Не искаше обяснения. От години нищо не бе успявало да го шокира.

— А сега, тъй като вече се усмихвам, мисля, че съм готов за грациозното ти предложение.

И той игриво я бутна с лакът върху леглото си, а после я последва върху памучната кувертюра. Притискаше я леко с тялото си към кревата, а ръцете му нежно галеха лицето й. Слънцето бе изминало дневния си път по небето, дългите сенки на късния следобед обвиваха стаята в нежна златиста светлина. Дейзи лежеше на бялата кувертюра с разпръснати в безпорядък черни коси, очарованието, което я бе обзело, се четеше ясно в големите й очи, нежните й устни бяха прекрасни, истинско изкушение. Златистата й кожа бе толкова кадифена, че в главата на Етиен се въртяха сантиментално-романтични изрази, като „гладка като алабастър, естествена красота“. А топлината на тялото й, затиснато от неговото, бе опияняваща, като вечерния въздух край Пирамидите. „Още една сериозна романтична аналогия“ — помисли леко изумен той. Несъмнено се движеше по напълно непознати територии. Чувстваше се странно, усещането бе напълно ново, затова се наведе и я целуна — похотливостта му бе много по-позната.

Устата, която се докосна до нейната, бе въплъщение на мечтите на всички млади момичета, едновременно взискателна и нежна, движеща се по устните й с достатъчно силен натиск, за да почувства как в отговор из тялото й, подобно на разтопена струйка злато, започва да се разпространява топлина. В отговор Дейзи го целуваше така, както само една девойка би могла да го стори, с пълно себеотдаване, протягайки се нагоре, за да се притисне още по-плътно към него, с единственото желание той никога да не я остави. Тя обаче не беше девойка, а той бе най-малко достъпният мъж на света, така че още при следващия удар на сърцето си тя отблъсна юношеските си мечти, отвори очи, възхити се от прозрачната златиста светлина, изпълнила малката стая, за кой ли път бе поразена от красотата на човека, когото държеше в обятията си и произнесе по типичния за възрастните хора начин, без да отделя устните си от неговите:

— Мисля да те задържа за ден-два.

Той се усмихна с лекота, а отговорът му дойде толкова лесно, че тя не успя да прецени дали той беше просто безупречно учтив или развълнуван като нея.

— Точно това си мислех и аз — каза едва чуто Етиен, като че се страхуваше да не разруши магията, надвиснала над стаята. — Ще трябва да известим готвачката какво предпочиташ за вечеря.

— Не е нужно да изпълняваш буквално думите ми — обясни тя, чувствайки силно задоволство. — Нямаш ли някакви други планове?

— Нищо така интересно, като да прекарам ден-два в леглото с теб.

— Сега, когато най-после успях да се добера до твоето легло.

Натъртването върху последната дума доказваше, че си дава сметка за постижението си.

— Да, сега, когато най-после успя.

Гласът му прозвуча по-нежно, отколкото бе възнамерявал, по-бавно, като че несъзнателно си даваше сметка за съдържащото се в тези прости слова пророчество.

 

 

Любиха се в свещеното легло и след това Етиен си помисли, че олтарът на неговото усамотение не би могъл да бъде осквернен по по-приятен начин. Дейзи му припомняше смеха, младостта и освежителната искреност на чувствата, за чието съществуване бе забравил.

Много по-късно, когато тя заспа в обятията му, изтощена от странното си попадане в свят на чувственост, каквато никога преди това не бе изпитвала, той продължи да будува. Дните и нощите на Етиен често изискваха от него голяма физическа издръжливост. Това, което бе изтощило Дейзи, не можеше да му повлияе. Чувстваше се обаче много приятно, нещо повече — изпълнен с рядко и удовлетворено усещане за спокойствие. Като че ли вече нямаше нужда от социални ангажименти, за да се справи със скуката, като че нямаше значение фактът, че бе отложил задълженията си за два дни и дори пренебрегваше дълга и честта да присъства на предварителното тържество по случай рождения ден на краля, което трябваше да се състои тази нощ. Празненство само за членовете на семейството.

Когато по-късно слугата почука леко на вратата и влезе, за да попита какво би желал за вечеря господарят му, той застана като вкаменен на прага, вперил поглед в спящата дама. Херцогът го отпрати с жест. Трябваше да поговори с Франсоа и готвачката, когато се събуди Дейзи. Тъй като никога досега не бе водил жена в Колсек, не му се искаше да я смущават с явното си оглеждане и изучаване с ококорени очи. За разлика от прислугата в Париж, която не би трепнала при подобна ситуация, тази в околностите, отличаваща се с провинциалните си маниери, не съумяваше да се държи така, като че не забелязва нищо.

Когато младата жена се събуди, той й достави всичко нужно, за да се измие, извади няколко от своите роби, за да си избере някоя от тях и после слезе долу, за да уведоми Франсоа и готвачката, че гостенката му ще остане през нощта. Освен това учтиво ги предупреди, че държи много на тази дама и че трябва да се отнасят с изключително уважение към нея. Прислугата вече самостоятелно бе достигнала и до двата извода, тъй като през изминалия час бе обсъждала в кухнята видяното през деня. А след това изготви меню, което по негова преценка щеше да допадне на Дейзи, и остави смаяната двойка.

Вечерята бе олицетворение на мечтите на прислугата — подобно на кралицата в ролята на млекарка. Малката трапезария във вилата бе осветена със свещи, слугите прислужваха, без да се натрапват, готвачката бе надминала себе си в чест на госпожицата, доволна, че господарят им има компания и не е в привичното си меланхолично настроение. И двамата надничаха от време на време през вратата и се усмихваха доволно един на друг. Господарят и неговата дама, само по пеньоари, очевидно бяха влюбени. Държаха ръцете си, усмихваха се един на друг, смееха се. Той хранеше нея, тя — него. После се целуваха и отново се усмихваха.

Етиен и Дейзи заспаха прегърнати, а когато на следващия ден бяха събудени от свежестта на утрото, той й показа какво удоволствие е да се плува в реката. Младият мъж скочи от парапета на балкона, гмурна се, почти без да вдигне никакви пръски и изплува на повърхността малко по-нататък, като усмихнат й махна с ръка, призовавайки я да го последва. Тя се поколеба само за момент, преди да скочи на свой ред в синьо-зелената вода. Способността й да се гмурка бе резултат от факта, че бе прекарала детството си край Йелоустоун и планинските езера. Двамата плуваха, шляпаха в реката и се целуваха, лудувайки като малчугани, пуснати по-рано от училище. А по-късно, задъхани и развеселени от играта във водата, се любиха върху мекия, покрит със зеленина бряг, под дантеления балдахин на плачещите върби.

И сега Етиен се чувстваше предоволен и разтревожен. Както и безумно влюбен и обсебен от тази жена. Не можеше да й се насити.

В това време Дейзи си мислеше, че е разбрала, защо жените го обожават. Той беше несравним.

 

 

Когато дойде време да си тръгне, прекалено скоро — като че щастието се бе наговорило със стрелките на часовника да се движат по-бързо от обикновено, младата жена откри, че дрехите й са изпрани и изгладени и висят спретнато окачени в гардероба на Етиен. Двамата се облякоха — тя — със своята рокля на цветя, която завинаги щеше да му напомня за тези изпълнени със страст часове, а той — с ленен костюм в пясъчен цвят, за който Дейзи се запита, дали не бе избран от съпругата му. Докато всеки се занимаваше с тоалета си, помежду им се възцари непознато мълчание, въпреки че и двамата се стараеха да поддържат разговор на безобидни теми, както го изискваше доброто възпитание. Обратният път до Париж премина дори в още по-пълна тишина. Всеки бе погълнат от собствените си мисли, всеки си даваше сметка, че ще трябва да се върне в старото русло на живота си.

Херцогът не слезе от каретата, когато спряха пред дома на Аделаид. Каза само едно „Благодаря“ с приглушен, дълбок тон и целуна леко Дейзи по устата.

Ако имаше късмет, Аделаид все още нямаше да се е прибрала и Дейзи щеше да успее да влезе в апартамента си, без да се налага да дава по-подробни обяснения от вече написаното в бележката, която й бе изпратила вчера, и в която обясняваше, че е останала с приятели край реката. Възнамеряваше да не се показва за вечеря, извинявайки се с главоболие, защото чувстваше, че няма да издържи компанията на гостите на Аделаид тази вечер. Баналните разговори не бяха по силите й. Беше обзета от меланхолия и напълно объркана от желанието си да има нещо напълно непостижимо.

 

 

Когато се прибра, херцогът намери бележка от съпругата си. Искаше да говори с него незабавно. Той въздъхна, прокара пръсти през косите си и постоя за миг абсолютно неподвижно, като държеше главата си. После позвъни, за да извика някой от прислугата и му каза да уведоми жена му, че след десет минути ще бъде в библиотеката на нейно разположение.

Изабел все още беше с роклята си за чай, когато съпругът й влезе в библиотеката. Без да го поздрави, само кимвайки с глава в отговор на поздрава му, тя се настани срещу него на стола, купен от дядо му при разпродажбата на мебелите на Наполеон. Стилът „Ампир“ подхождаше прекрасно на студената красота на Изабел. Дребна и крехка като майсенска порцеланова фигурка, руса, на същите години като херцога, тя бе толкова слаба, колкото в деня, в който се бяха оженили. Херцогиня дьо Век гледаше на самодисциплината си като на своята най-голяма добродетел.

— Трябва да е била нещо изключително, щом заради нея не дойде на семейния прием на краля — започна остро Изабел. — Всички забелязаха отсъствието ти.

— Съжалявам — отвърна само Етиен. Отдавна бе минало времето, когато хапливите забележки на съпругата му можеха да му причинят болка. — Ще изпратя извиненията си.

— Вярвам, че ще бъдеш на официалната церемония утре. Жустен и Жоли естествено също ще бъдат там, заедно с Анри и Ектор.

Беше сигурен, че Анри ще бъде заедно с Жоли. За разлика от тях двамата с Изабел, дъщеря му и съпругът й обичаха да бъдат заедно.

— И Ектор ли? — заинтересува се той. — Прекрасно.

Знаейки, че Етиен обожава внук си, Изабел бе направила всичко възможно, за да е сигурна, че Ектор също ще присъства. Това бе застраховка, която трябваше да осигури присъствието на херцога на публичното празненство, посветено на рождения ден на краля. Общественото положение и власт бяха от първостепенно значение за Изабел. Както нейното семейство, така и това на Етиен бяха в близки роднински връзки с Бурбоните и Орлеанските принцове, а дворцовите тържества бяха място, където можеха да парадират със своята високопоставеност. Там имаха възможност да напомнят на останалите, че семейство дьо Век и нейното собствено семейство са едни от най-старите и богати фамилии на Франция.

— Градинският прием на краля започва в два, последван от нашия малък прием във, вероятно, седем?

Тя остави умишлено изречението си висящо.

— Прием ли ще правим?

Доколкото си спомняше, се бяха споразумели да не правят такъв.

— Само няколко от най-близките ни приятели… за да пийнем и за вечеря.

Това означаваше поне петдесет човека и дълга нощ в компанията на приятели главно на Изабел, и доказваше за кой ли път, че тя постъпваше така, както й харесва. Етиен се запита кога ли най-после щеше да научи, че думата й не означаваше нищо.

— Заедно ли ще отидем дотам? — заинтересува се той.

Нямаше смисъл да спори по повод на приема у тях, който сега, когато оставаше по-малко от денонощие, бе почти факт.

— Да.

— Ще бъда готов — облегна се на стола си той. — Има ли още нещо? — попита младият мъж, тъй като тя не се помръдна.

Разговорите им се ограничаваха само до най-важните неща. Изабел никога не оставаше само за да си побъбри с него.

— Жустен — обяви тя.

— Да?

Мразеше навика й да дава информацията си на части, вместо просто да изложи фактите. И той си помисли за прямотата на красивата мадмоазел Дейзи Блек. Тя винаги казваше точно това, което мисли.

— Не мога да го убедя.

— В какво, Изабел?

— Знаеш, колко е упорит.

— Понякога, струва ми се, е упорит, както впрочем всички ние. И за какво по-точно става дума?

— За пътуването.

— Пътуване ли?

— До Египет. Все още настоява да пътува до Египет.

Значи това било. Най-после. Не можа да се сдържи и въздъхна раздразнено.

— Мислех, че с този въпрос приключихме още преди няколко месеца.

Жустен искаше да пътува, и то не кой знае колко надалеч. Египет, можеше да се каже, беше в съседство с Франция, задължителна спирка за всякакви пътувания.

— А какво ще кажеш, ако бъде ранен, или хване някоя мръсна болест, или се удави в някоя мътна, мрачна река?

Безупречно гримираното й лице бе присвито презрително.

— Изабел — започна спокойно Етиен, извиквайки на помощ цялото си търпение, защото вече бяха разисквали този въпрос поне десетина пъти.

Според жена му всичко друго, освен най-големите европейски градове, бе краят на света, населен с разбойници, чужденци и босоноги селяни, които не смяташе за човешки същества и които не би искала да види близо до себе си.

— Жустен е вече на двайсет години. Нил не е някоя мътна река, а люлката на древна цивилизация, която заслужава да се види. Достатъчно е голям, за да пътува, където му харесва и има предостатъчно пари, за да може да го прави и без нашето съгласие. Беше безкрайно любезен изобщо да обсъжда с нас това. А сега остави на мира бедното момче.

Тя присви устни в характерното изражение, което слугите виждаха често, когато бе недоволна.

— Винаги си вземал страната на децата. Слабохарактерността ти като баща вероятно се дължи на социалистическите ти възгледи.

Изабел беше роялистка и гледаше на всички политически възгледи, намиращи се вляво от реставрирането на монархията, като на социалистически. Етиен бе умерен в политическите си разбирания, дори след двата си мандата в Сената преди години, когато олюляващата се република отчаяно се опитваше да намери изход след разгрома на Франция във Френско-пруската война. Вярваше в правата на личността, а не в божественото право, също както вярваше, че желанията на децата трябва да се уважават.

— Съжалявам — отвърна безизразно той, — че мислиш така.

Този спор беше много стар. Изабел гледаше на всеки, който не бе съгласен с нея, като на свой враг. През изминалите години неведнъж му се бе налагало да защищава децата от често доста по-строгите й възгледи за възпитанието и поведението.

— Слушай, Изабел — продължи успокояващо херцогът, уморен от вечното им противопоставяне, — децата вече са големи. Жоли е щастливо омъжена и има свое дете. И двамата са господари на парите си от две години. Трябва да престанеш да се месиш при вземането на решения от тях.

— Искаш Жустен да бъде като теб и да обикаля света като някой скитник.

— Не искам да бъде като мен — отвърна с възможно най-мек тон Етиен.

Това бе последното, което би пожелал на сина си — празнотата, в която съществуваше.

— Искам само да има известна свобода.

Тя изсумтя и съпругът й отново помисли, че така тя приличаше и звучеше като котка.

— Ти със сигурност имаш достатъчно свобода — погледна го унищожително тя.

„В рамките на здравите решетки, изковани от споразумението между семействата ни и традицията“ — помисли той, но това също беше било тема на разговор поне хиляда пъти досега.

— Искам друг вид свобода за него, Изабел. Но ти вероятно няма да разбереш. А сега, след като вече приключихме, бих искал да отида да видя Ектор.

Дъщеря му живееше със семейството си в собствен апартамент от другата страна на градината, в отделно крило на Отел дьо Век.

— Те излязоха — обяви злорадо жена му, доволна, че може да провали плановете на мъжа си, който прекарваше прекалено много време с внук им.

Само глезеше момчето, точно както бе разглезил и Жустен, и Жоли.

— В такъв случай ще изляза. До утре, в апартамента на краля. Красива си както винаги, Изабел — добави галантно той.

Застана прав, подпрял леко длан на бюрото си и изчака жена му да излезе, усещайки да го обзема силна меланхолия и познатото чувство на празнота.

Щеше да отиде в клуба. Беше прекалено късно за езда.