След девет дни херцогът беше в Монтана, застанал на перона на железопътната гара в Елена, а леденият есенен вятър рошеше косите му, докато той се взираше към улицата, водеща към града. Луи беше още вътре и проверяваше дали всичкият им багаж е пристигнал наред, а Етиен се питаше, дали не бе написал грешна дата в телеграмата си от Чикаго.

Тъй като Дейзи все още не се появяваше, херцогът телефонира в дома на Брадок-Блек, откъдето му казаха, че мис Дейзи е в съда. Когато се представи, икономът изрази учудване, че вече е пристигнал в Елена и се извини, че не е изпратил никой, за да го посрещне. Каза, че ще изпрати веднага една карета.

— Наложи се спешно да отиде в съда днес, Ваше Височество — отвърна учтиво мъжът от другата страна на телефонния кабел. — Очаквахме да пристигнете чак с вечерния влак.

Тъй като бе още десет часа сутринта, Етиен попита кога трябваше да се прибере Дейзи.

— За вечеря, Ваше Височество. Мога да изпратя някой да я уведоми за пристигането ви — предложи икономът на дома на Брадок-Блек. — И се извини отново за недоразумението.

— Не я притеснявайте в съда — отговори херцогът. — Моят човек ще пренесе вещите ми в каретата.

Той веднага отпрати Луи и накара да го откарат до някоя агенция за недвижими имущества. Тъй като разполагаше с цял ден, реши да си намери къща. Тъй като не бе виждал Дейзи повече от месец, нямаше намерение нито да гостува в дома на Брадок-Блек, нито да живее в хотел. Нито едно от тях не му осигуряваше спокойствието и усамотяването, които търсеше.

След като разгледа няколко снимки, Етиен се спря на две ферми и бе съпроводен от един изключително почтителен агент, за да ги огледа на място. И двете ферми бяха обявени за продан от собствениците си англичани след страшната зима на осемдесет и шеста година, когато три-четвърти от добитъка бе измрял. През въпросната година много чуждестранни инвеститори се бяха провалили и изоставили бизнеса си.

— Добитък ли ще отглеждате, Ваше Височество? — заинтересува се агентът.

Мълчаливият херцог, който се бе спрял върху двата най-скъпоструващи имота, дори не го бе попитал за земята. Единственото, което го интересуваше, бе дали къщите са годни за живеене.

— Вероятно не — отвърна Етиен, вперил поглед в красивия планински пейзаж, запречил хоризонта.

— За постоянно ли оставате?

Херцогът се обърна и го изгледа. Не бе свикнал непознати да му задават въпроси от лично естество. Откровеността и откритата проява на приятелски чувства на американците винаги го бяха смущавали.

— Вероятно не — отвърна отново той — човекът все пак сигурно очакваше да получи някакъв отговор.

— Всички емигранти загубиха и ризата на гърба си през зимата на осемдесет и шеста. Затова реших да ви предупредя, ако сте решил да гледате говеда. Имам имения, които са по-добри за тази цел от въпросните две ферми.

— Всъщност аз търся къща, където човек би могъл да се усамоти — отговори меко херцогът.

Тонът му накара агента да се зачуди още повече. „Всички тези чужденци са странни хора, размишляваше той, като наблюдаваше крадешком Етиен. — Лентяи, изпратени от семействата си да живеят тук до изтичането на някакъв изкупителен период, едва след който те можеха да се върнат в европейското общество. Шотландски бизнесмени, талантливи в правенето на пари, но не и в разговорите, като този господин. Онази френска двойка, която купи мястото на Уинтър Маунтин преди няколко години, като си мислеше, че може да се занимава с фермерство. Никой от тях обаче не знае нищо за тази работа.“ Той обаче харесваше цвета на парите им. Затова се усмихна на едрия, добре облечен мъж на седалката пред себе си и рече:

— Е, щом търсите усамотение, и двете постройки са толкова изолирани, че дори пушекът от комините им не може да се види от най-близките обитавани места.

— Имам нужда и от телеграфна линия. Кога най-скоро бих могъл да разполагам с такава?

Бурж щеше да се опита да се свърже с него може би всеки момент и предпочиташе това да не става от публично място.

— Зависи.

— От какво? — Всъщност вече знаеше отговора.

— От това, с колко пари разполагате.

— Добре.

Бизнесът се правеше навсякъде по един и същ начин.

Хареса повече къщата във втората ферма. Беше по-голяма и по-скоро обитавана и нямаше застоял дъх на тютюн като първата. И двете бяха построени грубовато от дървени трупи и имаха широки веранди, заемащи цялата им фасада, но сградата в „Клиър ривър вали“ имаше още един балкон на третия етаж и така даваше възможност да се излиза навън от главната спалня… и да се наблюдава великолепната гледка. Застанал на балкона на спалнята, Етиен бе омаян от спокойното величие на планинския пейзаж, от бързата река, виеща се из покритата с гъста трева долина, от тъмните борове и оцветената от четката на есента трепетлика, покриващи неравния планински терен. Имението бе близо до града, което бе от значение за Дейзи, тъй като тя трябваше да пътува всеки ден дотам. Херцогът извади джобния си часовник. Нямаше три. Все още имаше възможност да напазарува. Той се обърна към агента, който си свиваше умело цигара, и рече:

— Тази ще свърши работа.

— Ще свърши? — Том Бърнет искаше да бъде сигурен, че е разбрал добре мълчаливия мъж. Облиза хартията и притисна леко краищата й.

— Ще я купя, но след малко предварително договаряне.

Том разбра: клиентът му се опитваше да смъкне от цената, защото знаеше, че къщата не е била обитавана от почти четири години.

— Сигурен съм, че ще достигнем до някакво споразумение — отвърна агентът, като вече пресмяташе доколко да слезе при първия рунд.

— Искам до един час тук да има достатъчно хора, за да я изчистят и лъснат от край до край до осем вечерта. Наемете толкова души, колкото е нужно. А когато се върнем в града, ще купя малко мебели. Можете ли да се погрижите да ги доставят веднага тук? Ако къщата е почистена, затоплена и годна за живот около осем часа тази вечер, ще платя награда от сто долара на всички работили в нея.

— Уговорено — рече Том Бърнет — дъхът бе секнал в гърлото му от учудване. — Значи — до осем часа.

— След колко време ще можем да бъдем обратно в Елена?

— Със сигурност — след половин час.

— Банкерът ще напише на ваше име банков ордер за стойността на имението. Коя банка бихте препоръчали на един новодошъл?

Етиен носеше кредитни писма от Амстердам и Париж. Бе пристигнал с настройката да купи къща, макар да не бе предполагал, че щеше да го направи толкова скоро. Но беше доволен, че му се бе удала възможност да уреди този въпрос толкова бързо. По-късно щеше да построи нещо по-солидно от дървена къща, но дотогава щеше да разполага със собствено жилище. За разлика от Изабел, той никога не се бе чувствал удобно в домовете на другите и не можеше като нея да стои в продължение на безкрайни седмици подред на гости някъде в провинцията, по време на ловния сезон или на морския бряг през лятото. Винаги бе предпочитал да разполага със собствени жилища. Пък и нямаше търпение да остане насаме с Дейзи тази нощ.

Приключил с банковите операции след завръщането си в града, Етиен избра няколко най-необходими мебели в един магазин, продаващ стоката на лондонския „Либърти“, а след това купи от един реставратор на антични мебели и едно легло, което наподобяваше кревата в ловната му къща в Нормандия. Богатствата от полезни изкопаеми и дървен материал в областта около Елена, бяха станали причина в града да има голям брой, за скромните му размери, милионери. Затова беше напълно естествено, че търговците предлагаха много и разнообразни луксозни стоки. Етиен намери дори кожено кресло като това, което имаше вкъщи.

Познатият фотьойл му помогна да се приспособи като че ли по-леко към толкова много новости. Разположи го пред камината в главната спалня. До канапенцето, което бе купил за Дейзи. „Не, няма да стане така“ — помисли си миг по-късно херцогът. Желаеше да я притиска в обятията си. Креслото можеше да отиде до прозореца и да се използва при четене. След това добави една удобна, тапицирана с кадифе кушетка. Така. Поне тази нощ щяха да се чувстват удобно. А утре Дейзи можеше да купи всичко, което сметнеше, че е нужно за обзавеждането на новия им дом.

— Купил си къща!? Тимс каза, че си купил къща — прошепна шокирана Дейзи, докато Етиен я притискаше в обятията си в широкия вестибюл в дома на семейството й.

— Ти щеше да се прибереш едва за вечеря.

Беше натоварил Луи със задачата да закара багажа и новите мебели във фермата и когато преди около половин час бе излязъл оттам в леката двуместна кола, която бе купил също през този ден, всички прозорци на къщата светеха весело, миришеше на чистота, сапун и восък, Луи се бе заел с приготовлението на любимия му пунш, а покритото със зелено кадифе канапе бе заело мястото си пред камината в главната спалня.

— Ще ти я покажа по-късно тази вечер — промърмори той.

— Къде се намира тя? Как я откри?

— Това е фермата в „Клиър ривър вали“. Божичко, изглеждаш прекрасно. Тези седмици ми се сториха безкрайни. И си прекрасна и на пипане — добави с усмивка той и я пусна от обятията си, тъй като тях се приближаваха членовете на семейството й. — Както виждам всички са тук.

Дейзи кимна и в същото време повдигна въпросително вежди. Искаше да зададе още десетки въпроси, но родителите й, Трей и Емпрес чакаха да поздравят херцога с пристигането му в Елена. Всички бяха останали тази нощ в града, за да го посрещнат.

— Съжалявам за объркването на гарата. Възнамерявахме цялото семейство да дойдем да те посрещнем — каза Хейзард, все още с дрехите, с които бе седял в съда.

Вечерите в семейна обстановка в дома на Брадок-Блек не бяха ограничавани от протокола за облеклото.

— Телеграмата ми явно не е била особено ясна — отвърна Етиен и подаде лекото си вълнено пардесю на Тимс. — Не е нужно да се извиняваш. Използвах времето, за да се установя някъде. Купих къща, наех прислуга и, в общи линии, успях да създам някакви удобства.

Той хвана Дейзи за ръката, придърпа я към себе си и се усмихна топло.

— Надявам се, че „Клиър ривър вали“ ти харесва.

— Купил си фермата на виконт Енфийлд. Имението е хубаво — заяви Трей. — Конюшните му са построени по образец на тези на баща му, в Ирландия. Първокачествени са.

— Все още не съм могъл да ги видя, но агентът спомена, че са просторни. Надявам се да отгледам в тях бегачи, потомци на моя кон, който спечели Голямата награда и умря това лято.

„Кажи ми за Изабел, как стана така, че промени внезапно намеренията си?“ — искаше да попита Дейзи, когато Етиен заговори за чистокръвния си жребец Мороко. Предпочиташе да изчака обаче, когато останат насаме. Телеграмата му гласеше само „Изабел се съгласи с развода. Прави сватбени планове“. Младата жена стисна ръката му и Етиен се обърна, за да й се усмихне, преди да насочи вниманието си отново към брат й.

— Ще трябва да дойдеш с нас на летния лов догодина — казваше Трей. — Тук водят коне чак от Западното крайбрежие да се състезават с нашите. Големите залози правят състезанията още по-интересни.

— Тимс ми дава знак, че вечерята е готова. Ти водиш, Трей — рече Блейз. — А ако дойдеш на надбягванията, Етиен, ще откриеш, че летният лов е истинско състезание.

— Дейзи сигурно не ти е казала, че абсароките са непоправими комарджии — обади се Емпрес, като изгледа шеговито мъжа си.

Двамата предшестваха Дейзи и херцога към столовата.

— Залаганията правят надбягванията още по-вълнуващи и доставят допълнително удоволствие на победителя — отвърна Трей. — Книгата с облозите в Жокейския клуб не е нещо по-различно. Когато бях в Париж за последен път, вървяха басове за това, дали съпругата на херцог дьо Ришельо ще избяга с коняря си или ще изчака старият Ришельо да умре и тогава да се ожени за младия. Впрочем, как завърши тази история? — попита Трей, докато настаняваше Емпрес на стола й.

— Тя не изчака.

— Колко романтично — рече Емпрес и усмихнато огледа подред събеседниците си.

Носеше семпла вечерна рокля с плитко деколте в свеж зелен цвят, който подхождаше чудесно на очите й. На врата й блестеше перлено колие.

— Но непрактично — отбеляза херцогът, смаян от прекрасния контраст между тъмните цветове на Трей и златната красота на съпругата му, които сякаш се подчертаваха едни други, както и от начина, по който той следеше с поглед всяко нейно движение. — Тя трябваше да прояви по-голяма практичност — добави иронично той, — защото Ришельо умря само два месеца, след като го напусна.

— Вие, мъжете, сте прекалено практични — отбеляза закачливо Емпрес.

— Вярно — заяви сухо херцогът.

Ако той беше практичен човек, щеше да избяга от чувствената мис Блек в миг, в който бе усетил, че нуждата му да бъде с нея заплашваше удобното му съществуване. Един практичен мъж нямаше да се озове в граничната област в Монтана, в Елена, като нов собственик на обширна триетажна дървена къща, седнал до бременната от него жена, за която може би щеше да успее да се ожени, а може би — не, преди раждането на детето им.

— Е, някои мъже са практични — усмихна се нежно Дейзи, а дълбокият й горещ поглед го изпълваше с надежди, както още през онази първа вечер у Аделаид.

— И пак някои от мъжете са щастливци — измърмори тихо херцогът, като се питаше колко време щеше да се точи тази вечеря и колко време трябваше да останат с Дейзи, за да не проявят неучтивост.

— Щом всички са толкова възпитани, че не смеят да попитат, тогава аз ще го направя — наруши Блейз настъпилото мълчание, тъй като двамата влюбени сякаш забравиха за момент, че не са сами. — Защо Изабел промени намеренията си спрямо развода?

На херцога му бяха необходими няколко секунди, за да успее да отвлече вниманието си от Дейзи, която вече в мислите му лежеше върху новата кушетка, и да отговори:

— Оказа се, че тя също е вид комарджийка — рече той. — Нещо като съпругата на Ришельо. Само че в случая с Изабел конярят бе заместен от свещеник.

— Свещеник ли? — Тонът на Хейзард бе развеселен.

Тъй като бе виждал херцогиня дьо Век, Трей бе смаян.

— Сигурен ли си? — попита тихо той, като остави на масата вилицата си за риба.

Хладна, почти студена, винаги прекрасно облечената и безупречно фризирана херцогиня му се струваше последната сред жените, която би се отдала на подобни потресаващи крайности.

— Абсолютно — усмихна се едновременно топло, любезно и триумфиращо херцогът.

— А защо е проявила подобна непредпазливост… като се има предвид умишленото й задържане на развода? — попита Трей.

Дори бившата му съпруга Валери бе разбрала, че при известни обстоятелства трябва да проявява известна сдържаност, а тя, за разлика от херцогиня дьо Век, за която чувствата и емоциите бяха просташки прояви, живееше доста разпътно.

— Изабел си беше у дома, където се чувстваше в безопасност. Прислугата никога не бе допускана в стаята й без специално повикване.

— Кой разкри… положението? — попита Дейзи, прикривайки любопитството си с възможно най-тактични изрази.

— Аз — отвърна Етиен.

Всички бяха достатъчно учтиви, за да не разпитват за подробностите. Но Хейзард, който познаваше много добре света, в който живееха, попита:

— Има ли свидетели?

— Един, и то много добър. Именно това убеди Изабел, струва ми се, да преразгледа позициите си. Разводът ще бъде приключен след четири или най-много — шест месеца. Така ми каза Бурж. Аз му обясних, че четири би било по-приемливо.

— Значи ще правим зимна сватба — възкликна бодро Блейз. — Хермелин и бяло кадифе биха свършили чудесна работа.

— С бели орхидеи — добави Емпрес. — И оркестър от Виена.

— И децата ще пръскат розови листенца.

— Облечени в стила на Гейнсбъро^[1].

— Ти може би също ще искаш да кажеш нещо, Дейзи — пошегува се баща й, — преди те да са планирали и медения ти месец.

— Това има ли някакво значение за теб? — обърна се Дейзи към Етиен, която знаеше, че на нея й е напълно безразлично, но все пак не бе сигурна какво чувства той.

— Не — отвърна тихо той. Начинът и подробностите около сватбата им не бяха от значение за щастието му. — Ще можем ли да си тръгнем скоро? — прошепна той.

Младата жена кимна.

— Даваме ви разрешение свободно да планирате сватбата по свое желание — усмихна се тя на Блейз и Емпрес. — Стига да не трябва да правя списъци или да нося рокля, предназначена за някое наивно момиче.

— В такъв случай, без бял газ в стил Гейнсбъро за Дейзи — каза Емпрес, правейки се, че записва нещо върху разтворената си длан.

— И без огромни тълпи. Мразя блъсканиците. А сега, ако ни извините, ние си тръгваме — добави младата жена, бутна назад стола си и подаде ръка на Етиен.

— Почти нищо не сте яли — обади се Блейз.

— Сигурен съм, че прислугата на Етиен ще успее да им приготви нещо за ядене по-късно — противопостави се Хейзард.

— Можете ли да освободите Дейзи за няколко дни от съда? — попита Етиен.

Въпросът му беше само проява на любезност. Нямаше намерение да им я върне, преди да е минала поне една седмица. Беше засвидетелствал в достатъчна степен учтивостта си, присъствайки на сервирането на три блюда, които бяха с цели три блюда повече, отколкото му се искаше.

— Разбира се — отвърна Хейзард. — И без това Дейзи напоследък не работеше по много. Днес просто заместваше за един ден. Кажете ни, ако имате нужда от нещо там горе в долината.

— Тази седмица ще ми прокарат телеграфна линия и телефон, така че скоро вече няма да бъдем изолирани.

Застанал така, както бе хванал Дейзи за ръката, той изпитваше непреодолимо желание да я прегръща, без да я пуска в продължение на хиляда години. Последните седмици се бе чувствал отчаяно самотен. Младата жена стисна ръката му, като че усещаше чувствата му.

— Ще ви се обадим — каза тя.

Всички разбраха думите й… посетителите не бяха желани.

Нощният въздух беше студен. През октомври есента беше навлязла напълно в правата си на тази надморска височина. Звездите светеха ярко в небето. Етиен управляваше малката карета без никакво усилие из улиците на града, навил леко юздите около облечените си в ръкавици ръце. Когато излязоха от Елена, той премести юздите само в едната си ръка и докосна дланта на любимата си.

— Достатъчно топло ли ти е?

Тя кимна. Бе увита в подплатено с кожа наметало, притиснала сгорещеното си тяло в неговото, изпълнена с невероятно и неизразимо доволство.

— Уморена ли си?

— Малко.

Напоследък се чувстваше често приятно уморена, бебето поглъщаше част от енергията й.

— Само след двайсет минути ще те сложа да спиш. Луи каза на готвачката да ти приготви топло бадемово мляко.

— Ако ще се грижиш все така добре за мен, може да ми стане навик да нося децата ти.

Усмивката, с която го озари, нямаше нищо майчинско, а бе прелъстителна. Усещаше допира на рамото, ръката и бедрото му и това й действаше като подлудяващо обещание.

— В такъв случай — отвърна развълнувано херцогът, — грижите ми за теб ще имат още едно… предимство. — Той докосна леко бузата й с опакото на дланта си. — Ти сияеш. Нима си толкова доволна, колкото съм и аз? — Усмихна се на звездната светлина той и добави шеговито: — Никой не може да бъде доволен колкото мен, но доволна ли си поне наполовина от мене?

— Гледам се в огледалото стотици пъти на ден, в очакване да видя… първите признаци. Няма търпение да зърна видимите доказателства за съществуването на нашето дете. — Тя протегна шия и целуна хладния му врат. — Чувствам се на седмото небе от щастие. Благодаря ти, че дойде толкова бързо. Казах на баща си, че ми се иска да бъда по-зряла и търпелива, но исках да бъда с теб… и то веднага. Не можех да чакам.

— Когато получих телеграмата ти и я прочетох, нормалното функциониране на мозъка ми спря за момент и аз като че увиснах в безтегловност. След секунди ми се стори, че всичко около мен придоби ярки цветове и че зазвучаха фанфари. Бурж каза, че буквално съм спрял да дишам за момент. И да искаше, не би могла да ме задържиш далече от себе си.

— Колко можеш да останеш? — попита припряно тя, подобно на малко дете, което се интересува от лошите новини, свързани с ранното му лягане.

— Надявам се да остана толкова, колкото ще имаш нужда от мен.

Думите му я притесниха малко, защото в тях не ставаше дума за нещо постоянно. Макар да разбираше с мозъка си, че не можеше да й предложи това, което желаеше.

— Радвам се, че си намерил къща.

Беше казал, че ще се оженят, когато получи развод. Тогава щеше да бъде неин и според правилата на неговия свят. Трябваше да бъде доволна от това. Не можеше да иска всичко. Трябваше да приеме, че през идните месеци щяха да се разделят. И въпреки всичко част от съзнанието й не преставаше да се тревожи заради тези предстоящи раздели, не можеше да се пребори с ревността си. Какво щеше да прави Етиен и с кого… ако трябваше да се разделят редовно?

— Ще построя нещо по-добро… по-късно.

— Откривам, че инстинктът ми за свиване на гнездо се е активизирал. Очевидно биологична реакция, защото досега никога не съм се интересувала особено къде живея. Винаги съм имала своя апартамент в къщата на родителите си и съм била доволна.

Не добави, че изпитва непреодолимото желание да включи и него в гнездото си. Това бе някаква ирационална ревност, стремеж да го запази само за себе си.

— В такъв случай утре можеш да походиш из магазините. Днес купих само най-необходимото. Прави гнездото както ти сърце иска. Аз ще ти помагам.

— Мисля да купя детски дрешки.

Ръцете му обхванаха раменете й и той я притисна още по-силно към себе си.

— Ще изкупим целите магазини.

— О, Етиен… — прошепна Дейзи и по бузите й покапаха сълзи.

Сърцето й преливаше от толкова много любов. Струваше й се, че безкрайното небе е прекалено малко, за да побере щастието й. Херцогът спря каретата, когато разбра, че любимата му плаче, придърпа я в обятията си и я целуна нежно. Студените му устни се допряха деликатно до бузите й.

— Не плачи — прошепна той. — Не е нужно да изкупуваме магазините.

Дъхът му галеше устните й. Дейзи се усмихна през сълзи и после изля сърцето си, защото не можеше да сдържа повече думите си, защото не можеше да приеме и да се примири, или да бъде практична, каквато трябваше да бъде, каквато беше през по-голямата част от живота си.

— Толкова те обичам — рече с треперещ глас тя, — и съм по-щастлива отколкото съм предполагала, че е възможно, но съм също така ревнива и дребнава и искам да бъдеш до мен всеки ден, всяка минута. Искам да останеш при мене и след като купим бебешките дрешки, искам да останеш при мене и когато нашето бебе вече няма да е бебе, и когато си има братчета и сестрички, и се страхувам от желанието си да притежавам. Ще те прогоня с това свое неистово собственическо чувство. Съжалявам. Иска ми се да бях по-…

— Покорна? — опита се да й помогне Етиен, а гласът му прозвуча развеселено.

Клепачите на Дейзи се повдигнаха рязко.

— Тази дума не ми допада.

На херцога му стана приятно да види, че скъпата му Дейзи отново си е същата като преди.

— Мисля, че се чувстваш така заради бебето… подобно на новопоявилия се инстинкт за свиване на гнездо. Няма да ходя никъде… не се безпокой.

— А трябва да ходиш. Бурж не може да ти телеграфира за всичко, както и управителят на бизнеса ти или…

— Остави тази грижа на мене. Чувствай се свободна да изпитваш колкото си искаш силни собственически чувства. Ще се отбранявам, ако станеш прекалено досадна — добави със снизходителна усмивка той.

— Няма ли да имаш нищо против? Това няма ли да ти се стори непоносимо? — въздъхна тихо тя. — Страхувам се, че постепенно ще ставам все по-лоша.

— И по-дебела — добави с усмивка херцогът.

— И тогава няма да искаш дори да ме погледнеш — нацупи се младата жена.

— Или пък ще изпитвам още по-голямо желание да те гледам — повдигна нежно брадичката й той със свития си показалец. — Пък аз също съм обсебен от своето чувство за собственост. Ти носиш моето дете и аз искам да наблюдавам как то расте в тебе.

— Сигурен ли си? — попита неуверено тя, нуждаейки се успокоение.

— Откакто получих телеграмата ти, броях дните и часовете до мига, в който щях да мога да те видя отново. Отидох при Изабел с намерението да я моля, ако трябва и на колене, да ми даде този развод. Сигурен съм — рече приглушено той, — никога не съм бил толкова сигурен за каквото и да било друго в живота си.

Дейзи се усмихна блажено.

— Значи ще ми позволиш да бъда взискателна?

— Ще ти позволя всичко, скъпа. Благоразположението ми към тебе е безгранично.

— Сигурно затова те обичат жените.

Заяви го прямо и безхитростно, като че не беше същата изискана жена, която го бе прелъстила така, както не бе успяла никоя друга жена преди нея. „Заради малко по-друг вид благоразположение ме намираха привлекателен“ — помисли си херцогът, но знаеше, че Дейзи имаше предвид друг, лишен от материални измерения смисъл, затова рече:

— Стига да ме обичаш, аз съм доволен.

Пристигнаха в „Клиър ривър вали“ след няколко минути. Триетажната дървена къща бе кацнала в единия край на алеята от дървета и като че ги приветстваше с топлия блясък на светналите си до един прозорци.

А когато Луи отвори вратата пред тях, Дейзи изпита несравнимото блажено усещане, че се връща у дома. Луи се бе превърнал в неделима част от съвместния й живот с Етиен в дома му край Сена и на младата жена за миг й се стори, че е отново в Париж. Полицата за оръжието във вестибюла и окачената на стената еленова глава й припомниха, че не се намира в космополитния Париж.

— Утре юздите ще бъдат само в твоите ръце, скъпа — рече Етиен, забелязал направлението на погледа й, докато се изкачваха по широкото стълбище, застлано с дебел вълнен килим на карета, типичен за мъжките ловни хижи. — Времето днес стигна само за чистене. Очевидно виконтът е бил ерген.

— Няма ли да имаш нищо против?

— Това е и твой дом.

— Тогава еленовата глава ще си отиде оттук.

— Свали еленовата глава, Луи — обърна се херцогът към лакея, който вървеше пред тях нагоре по стълбите.

— Незабавно, Ваше Височество.

— Сутринта ще свърши добра работа, Етиен.

— Тогава утре сутринта, Луи — каза дьо Век. — Стига някой от помощниците да не е останал тук за през нощта.

Луи разбра, дори без да се обръща, че херцогът изискваше незабавни действия.

— Много добре, сър — отвърна той, отвори вратата към господарската спалня и се отдръпна встрани. — Пуншът ви е готов, сър, на масата до камината е, а млякото на мис Дейзи ще бъде донесено веднага.

— Благодаря, Луи. Кажи на готвачката, че ще закусваме късно.

— Разбира се, сър, и, ако мога да кажа това, сър, много ми е приятно, че мис Дейзи е отново в дома ви.

— Можеш да й го кажеш сам, Луи. Церемониите нямат място в тази обстановка — усмихна се топло Етиен.

Луи се обърна към младата жена с лек поклон и приветствена усмивка.

— Удоволствие е да бъдете отново с нас, мис Дейзи. Липсвахте ни.

Говореше по кралски маниер от първо лице множествено число, както правеше често и Етиен. Грижеше се за протокола повече от господаря си. Младата жена се усмихна на спретнатия мъж на средна възраст, който се грижеше за Етиен от мига, в който за първи път бе имал нужда от лакей.

— И за мене е удоволствие да бъда отново с вас, Луи. А утре ще трябва да ми помогнеш да въведа ред в тази къща.

— Разбира се, мис Дейзи. Сега, след като къщата си има господарка, декорът има нужда да бъде подновен. Чакаме с нетърпение нарежданията ви.

Етиен стоеше търпеливо до любимата си, но очите му обхождаха неспокойно стаята. Беше разделен с Дейзи прекалено дълго, за да изтърпи повече любезна размяна на мнения. Погледът му, остър и красноречив, се насочи към Луи, който веднага разбра смисъла му.

— Лека нощ, сър. Ще желаете ли нещо друго?

— Не — отвърна едва чуто херцогът.

— Лека нощ, мис.

— Лека нощ, Луи.

И когато след секунда вратата се затвори зад Луи, той придърпа младата жена в обятията си и я зацелува жадно, буйно, с нарастваща страст. Досега трябваше да стои до нея и да говори, като можеше да я докосва само по предписанията на учтивостта, докато вечеряха със семейството й. Сега най-после бяха само двамата и, след дългата раздяла, усещаше, че изгаря от бясно желание.

Струваше му се по-мека, отколкото си спомняше, тялото й като че се бе позакръглило, притиснатите й към гръдния му кош гърди като че бяха наедрели. А устните й, топли и влажни, му предлагаха нежност, за която бе копнял в продължение на седмици.

Дейзи обхвана врата на Етиен и се повдигна на пръсти. Притиснатите й към него устни изискваха повече, молеха за повече, тялото й му предлагаше страстта си. Езикът му проникна бавно в устата й. Тя усети възбудения му член до корема си. Той повдигна леко глава, за да целуне очите й. Младата жена се протегна нагоре, в желанието си да достигне отново устните му, да усети натиска и вкуса им. Херцогът се отдръпна леко.

— Обещах да те сложа да спиш… — рече той, спомнил си изведнъж.

— Не съм уморена — рече задъхано Дейзи.

Сгорещената й кръв пулсираше из тялото й, а допряният му до тялото й възбуден член, твърд и дълъг, като че я изгаряше. Облиза долната му устна, тази, която можеше да достигне.

— Целуни ме…

— Не би трябвало… — промърмори Етиен, но за да не й отказва, я погали леко с уста, — трябва да спиш.

Ухапа нежно горната й устна, а тя се раздвижи, за да усети по-добре възбуждащата топлина между бедрата си.

— Сега трябва да спиш за двама… — прошепна той, а ръцете му бавно се движеха по плавната извивка на кръста й, устните му отново се сляха с нейните.

— Ммм — въздъхна малко по-късно младата жена, когато устите им се разделиха.

Ръката й се плъзна по меката вълна на реверите му, мина през предницата на сакото му и продължи по-надолу, до издатината в панталоните.

— Ти също не изглеждаш уморен… — погали го нежно в долната част на корема тя.

— Ммм.

Отговорът на херцога завибрира дълбоко в гърлото му. Устните му се разтегнаха в усмивка — спането бе последното, за което се бе сетил.

— Разсънвам ли те? — попита закачливо и престорено срамежливо Дейзи, а чувственият й масаж увеличи допълнително размерите на възбудения член на Етиен.

— Невероятно — сведе зелените си очи надолу към нея той. Погледът му беше премрежен и опиянен от желание. — Имам чувството, че няма да си легна през по-голямата част на нощта — прошепна той. — Ако нямаш нищо против.

В гласа му прозвуча невъздържаност и Дейзи усети познатата трескава, опияняваща възбуда. Зърната на гърдите й щръкнаха, сякаш пробудени от намека в думите му, гърдите й я боляха от желание да ги докосне. Внезапно започнаха да усещат дразнещия допир на долната й риза. Пулсирането между краката й ставаше в ритъма на ударите на сърцето. Стори й се страшно трудно да изкара въздуха от дробовете си.

— Нямам нищо против…

Изкусителните й ресници се повдигнаха с още едва забележима частица от сантиметър и той видя пламъка в очите й.

Въздухът ухаеше на борови трупи, огънят бе затоплил стаята сякаш до същата температура, която бе запалила страстта в телата на приемниците си. Единствената керосинова лампа, на чийто стъклен глобус бе гравиран пасящ елен, светеше в златистото си великолепие от тоалетната масичка, а светлината й се отразяваше от огледалото зад нея.

— Пусни си косите — рече тихо Етиен и се освободи нежно от прегръдката й.

— Предпочитам да смъкна дрехите ти — заяви младата жена, а пръстите й се докоснаха до копринената му вратовръзка.

Прекъсна ги леко почукване по вратата.

— По-късно — обеща херцогът. — Предполагам, че е млякото ти.

И той сложи Дейзи да легне върху покритата със зелено кадифе кушетка.

— Почакай ме тук.

Погледите им се срещнаха за миг на светлината на танцуващите пламъци.

— Не искам да чакам дълго — прошепна тя.

— Не искам изобщо да чакам — отвърна той и прокара леко ръка по налетите й гърди.

Младата жена притвори очи под напора на желанието.

— Не мърдай — промърмори той и я целуна нежно по устата.

После закрачи забързано към вратата, отвори я, пое подноса от Луи, благодари и му кимна в знак, че не му е нужен повече. Затвори вратата, заключи я, остави табличката на нощното шкафче и се върна при Дейзи.

— А сега си пусни косата — рече тихо той, като съблече сакото си, придърпа един стол и се настани до нея.

Кадифеното канапенце беше много меко, покрито с удобни възглавници. Младата жена като че бе потънала в него. Беше се облегнала на високата, мека странична облегалка, протегнала напред кръстосаните си в глезените крака. Ръцете й вече се суетяха около главата, за да изпълнят желанието му и с това движение повдигаха гърдите й нагоре.

Наблюдаваше жадно как тя бавно вади една по една скъпоценните фиби, придържащи косите й, как тежките кичури се плъзват по раменете и маслиненозелената й рокля. Той се протягаше, поемаше фибите от ръцете й, като приближи още малко стола си, за да му бъде по-лесно. Когато всичко бе свалено, той остави шепата бляскави фиби на масичката до канапето. После се обърна отново към нея, докосна тежката й копринена черна коса, погали я, остави я да се разпилее между пръстите му, приглади я надолу така, че да прикрие гърдите й.

— Това е мое — каза той, поел един лъскав кичур в дланта си. — Ти си моя — добави и погали устните й с крайчеца на косите й. — Липсваше ми — прошепна той.

— Чувствах се, като че бях лишена… — изви леко гръбнак тя, а гърдите й се вирнаха предизвикателно, — … от всичко.

Етиен се усмихна — разбираше я прекрасно.

— Тук съм, за да се погрижа повече да не се лишаваш от нищо.

— Това ми допада.

Пръстите й разкопчаха горното копче на маслиненозеления й корсаж.

— Имаш доста… професионален вид — промърмори херцогът, заинтригуван от броя малки копчета от черен кехлибар, които оставаше да бъдат разкопчани, — в тези мъжки тип дрехи.

Роклята й беше със строга кройка, с дълги ръкави и яка и маншети от черно кадифе и изглеждаше почти по военному.

— Това е съдебната ми същност.

— За разлика от?

— От личния ми живот.

— Който ще бъде… изложен на показ сега.

С всяко следващо копче предната част на корсажа й се разтваряше още малко и излагаше на показ атлазената й кожа, дантелите на долната й риза и привлекателно закръглените й гърди.

— За теб — допълни го с изкусителна усмивка на лице тя.

— Само за мен — прошепна той, но веднага се усмихна. — Извинявай. Господарските ми права като че се пробуждат в твое присъствие. Искаш ли помощ?

Младата жена поклати глава — почти бе привършила с разкопчаването на копчетата. Горницата на дрехата се разтвори като яке. Бе съставена от блуза и пола, която Дейзи започна да смъква бавно, усещайки настойчивия поглед на Етиен върху себе си. После се наведе, за да освободи китките си от маншетите, и при това движение гърдите й едва не се изсипаха от деколтето на долната й риза. А херцогът се раздвижи неспокойно на стола си. Подаде му с усмивка ръкавела си, като че той беше някой лакей. Дьо Век го пое и го подхвърли върху съседния стол дори без да го погледне, неспособен да откъсне очи от нея.

— Гърдите ти вече са започнали да наедряват — прокара той пръстите си по меката й плът, покрита с лилавата коприна на долната й риза.

— Чувствам ги… по майчински — въздъхна от удоволствие младата жена. — Усещам допира на въздуха по тях, като че е чаршаф… всяка промяна в температурата. — Очите им се срещнаха. — Както сега.

— Имаш ли нещо против да бъдеш бременна?

Изглеждаше толкова красива и сияеща, лъскавата й коса рисуваше причудливи арабески по меката извивка на раменете й, слабите й, атлетични ръце лежаха отпуснати върху облегалката на кушетката, сладострастните й форми като че олицетворяваха плодородието.

— Това състояние направо ме опиянява — отвърна с усмивка тя и се протегна като котка, а гърдите й се раздвижиха под дантелите на долната й риза. — Пък и ти обеща да ми угаждаш и да ме глезиш.

— Точно така — измърмори той. Подутината на панталоните му се виждаше още по-добре от близкото разстояние, на което бе застанал. — Имаш думата ми за това.

— В такъв случай може би ще се погрижиш да махнеш дрехите си, защото не съм те виждала от месеци и съм нетърпелива.

— За по-голямата скорост ли става дума? — повдигна закачливо вежди той.

— Определено.

В гласа й долови същото страстно обещание, което четеше и в очите й. Етиен измъкна вратовръзката си, постави я на облегалката на стола, разкопча бързо жилетката и ризата и ги съблече с едно движение, а после ги пусна на пода с безгрижието, типично за човек, който през целия си живот е бил обслужван от слуги. След това разкопча катарамите на обувките си, освободи се с ритник от тях и измъкна копринените си чорапи, върху които бе избродиран семейният герб. Когато се изправи, за да се заеме с панталоните си, Дейзи се вторачи като хипнотизирана в пръстите му, които пъргаво разкопчаваха опънатия от възбудения му член плат. Херцогът вдигна усмихнат очи за момент.

— Шивачите никога не се съобразяват с любовните ситуации — слагат дяволски много копчета.

Обърна за момент мощния си мускулест гръб към нея, докато се освобождаваше от финия вълнен плат, последван със същата лекота от долните му дрехи с избродиран върху тях герб. Беше така красив, както си го спомняше, тъмен като арабин, силен и елегантен. Възбуденият му член й се стори толкова голям, че дъхът й секна.

— Забравила съм…

— Тогава нека опресня паметта ти.

Тропически зелените му очи проблеснаха развеселено и разбиращо, в тона му се долавяше известна арогантност. Прекалено много жени бяха прошепвали същия коментар. Знаеше как изглежда във възбудено състояние.

— Би трябвало да се възмутя от подобен тон.

— Може би при други, не толкова драматични обстоятелства би могла да си го позволиш — отвърна нежно той и седна до нея на канапенцето.

— Нима има драматизъм в бясното желание?

— В известен смисъл. Всъщност — добави закачливо усмихнат той, — това надминава многократно всичко друго. Виж сърцето ми.

И като взе ръката на Дейзи я постави на гърдите си. Тя усети силното и забързано препускане на сърцето му под дланта си.

— Това означава, че участваш и емоционално. — Усмивката й изразяваше удоволствие от този факт, а в гласа й прозвуча възбуда, вълнението й се засили още повече от ускорения му пулс.

— О, да — прошепна той и повдигна зелената коприна на полите й.

След това бавно отмести полупрозрачните й лилави фусти и прокара ръка нагоре по копринените й чорапи до жартиерите.

— Имаш доста бельо по себе си — усмихна се Етиен и плъзна надолу по бедрото й единия жартиер, — за човек, който бърза. Добре защитена си срещу евентуално посегателство.

— Това са дневните ми дрехи. Прибрахме се доста късно от съда.

— И носиш дори долни гащи — отбеляза той и я погледна дяволито. — Спомням си, когато специално отбеляза, че няма да носиш.

Херцогът развърза връвта на кръста й и смъкна украсените с дантела пликчета надолу по бедрата й.

— Сега, щом вече си тук — промърмори Дейзи, усетила, че я повдига, за да може да ги махне, — отново имам причина да се откажа от тях.

— За да бъдеш винаги готова за мене ли? — погали копринените косъмчета в долната част на корема й той.

— Да… — прошепна тя.

Пръстите му се плъзнаха надолу, за да се потопят в течното доказателство на желанието й, а след това проникнаха в нея нежно, дълбоко, и тя изохка, завладяна от нови, силни, подлудяващи усещания.

— Ти си готова — промърмори Етиен.

„Винаги съм готова за теб“ — помисли си младата жена. Беше като някоя одалиска, посветила се на удоволствието на своя господар. Винаги се бе учудвала как дори самото му присъствие стимулираше еротичните й усещания — неговото докосване, красотата му, гласът му. Усмивката му можеше да я накара да забрави напълно коя е и къде се намира, да се откаже от грижливо възпитаното си чувство за независимост, да се почувства като поддаващо се на всякаква обработка, безволево притежание. Тя се усмихна на собствения си ентусиазъм.

— Когато ме докосваш, целуваш, желаеш, аз се отдавам напълно, ставам мека и покорна, сякаш трябва да изпълня всичко, което искаш или…

— Или? — настоя нежно той, докато пръстите му я галеха, все така проникнали дълбоко в нея.

Тя бе полупритворила очи под влияние на усещанията, пулсиращи по тялото й.

— Което не искаш…

— Аз обаче искам — прошепна Етиен, чиито умели пръсти почти я бяха докарали до оргазъм. — И те разбирам.

Знаеше чудесно какво иска да каже Дейзи, защото собствената му нужда да я има бе променила до неузнаваемост живота му. И ако някой му беше казал само преди шест месеца, че ще срещне жена, която ще стори всичко това с него, той щеше да се изсмее.

— Не мога да чакам — придърпа го към себе си младата жена.

Ръцете й стискаха раменете му силно, настойчиво. А когато той се настани върху любимата си, за да задоволи страстта й, пръстите й обхванаха нежно възбудения му член и го насочиха към пулсиращия триъгълник между бедрата й. Той проникна в нея бавно, постепенно, докато я запълни докрай. После прокара длани под бедрата й и натисна още малко, като че искаше да навлезе още с един милиметър. А когато запълни и това минимално разстояние, Дейзи извика в екстаз.

— Добре дошла вкъщи — прошепна Етиен.

Първия път се любиха трескаво и бурно върху кушетката пред огъня, защото раздялата се бе сторила прекалено дълга и за двама им. И свършиха бързо.

— Караш ме да се притеснявам — каза малко по-късно задъхан Етиен, а дългите му коси се свлякоха надолу по раменете му, когато се надигна да я погледне. — Чувствам се като невъздържан ученик.

— И аз се чувствам безсилна пред същата неудържима страст… така че сме си лика-прилика — промърмори Дейзи и докосна чувствената извивка на пълната му долна устна.

— Ще се постарая да бъда на нивото ти. — Тонът му беше едновременно сериозен и шеговит.

— Мъжът на моите мечти.

— Ненаситна жена.

Тя се усмихна омайващо.

— Е, значи не съм съвсем съвършена.

„Но си“ — помисли си той, както би помислил всеки влюбен мъж.

След малко я пренесе до леглото, сложи я да седне на ръба му и се зае с окончателното й разсъбличане. Развърза панделите, пристягащи долната й риза през деколтето и я измъкна през главата й, докато тя покорно вдигна ръце, изпълнявайки прошепнатите му команди. Когато се захвана с копчетата на полата й, тя се усмихва и рече:

— Цялата лепна.

— Ще оправим това. А сега бъди послушна и стой мирно — нареди херцогът, защото тя бе започнала да се протяга, — докато приключа със събличането ти. После ще те измия.

— Не звучи… неприятно. — В гласа й се долавяха обещаващи нотки.

Той я погледна с хищна усмивка.

— Как звучи?

— Като че някаква гореща част от теб е все още вътре в мене.

— Умно момиче — пошегува се той и я целуна по пълната долна устна. — Забелязала си.

— Целуни ме и тук — посочи към възбудените зърна на гърдите си тя.

Те бяха все още толкова твърди и щръкнали, сякаш тялото й бе готово отново за любов.

— Остави ме първо да те съблека или никога няма да успеем да се освободим от останалите ти дрехи.

— Как можеш да звучиш и да изглеждаш толкова разумно.

Тя протегна ръка и докосна възбудения му член. Бе станал отново толкова твърд и обемен, като че не бе получавал оргазъм само преди няколко минути.

— Някой трябва да бъде разумен — отвърна с усмивка той.

— Защо? — погледнаха го кокетните й тъмни очи.

— Защото искам да се отърва от проклетите пола и фусти, които само ми се пречкат. Коланът ти е прекалено стегнат — добави той, като продължаваше да се бори с копчето му.

— Започвам да надавам тук-там по някой сантиметър.

Той я изгледа с изпълнен с желание, с любов и странно доволство поглед.

— Приятна мисъл — промърмори най-после херцогът. — Значи имаш нужда от подновяване на гардероба. Утре.

— Утре можем да правим каквото си искаме и аз може да не пожелая да стана от леглото цял ден.

— Обещаваща вероятност — отвърна приглушено той. — Тогава вдругиден. А може да повикаме някой от продавачите да дойде тук, така че изобщо да не се налага да ставаш от леглото.

— Това не е упадъчният Париж.

— Нима търговците в Монтана отказват да получават пари?

— Клюките се разпространяват бързо в толкова малък град.

— Както и в Париж. Тогава?

— Винаги ли ще бъдеш разглезеното дете на съдбата? — усмихна се Дейзи.

— В някои отношения — да. Възнамерявам да те задържа завинаги. В това отношение съм абсолютно непреклонен. Отказвам дори да споря и по някои други по-дребни подробности — измъкна копчето с лек разкъсващ звук той. — От сега нататък — или по-малки копчета, или по-широки илици — заяви той, а очите му се смееха. — Дори ако се наложи аз да шия и да обличам дрехите ти.

— Както и да ги събличаш.

— В такъв случай още повече ще се нуждаем от улесняване на операциите.

— Точно сега се чувствам така, че с радост не бих се обличала още цял месец.

— Ще уредим това.

— Ще умра от блаженство… преди да е минала една седмица.

— Няма да ти позволя.

— Какъв арогантен човек.

— Четох някъде за това — усмихна се той.

— Без да говорим за десетките томове собствен опит.

— Верен съм ти от деня, в който те срещнах. А сега се изправи и нека да се освободим от…

Тя го обгърна през раменете и го целуна, обзета от пристъп на любов, поразена от собствените си чувства и неговата вярност.

— Каквото трябваше ли казах? — извиха се в дяволита усмивка устните му, когато Дейзи го пусна.

— По-добре беше да не си такова съвършено олицетворение на съвършения чар — отвърна привидно неприветливо тя.

Всъщност и двамата знаеха, че се шегува.

— Донесох ти и подаръци, като доказателство за съвършения си чар. Надявам се да свършат работа.

— По какъв начин?

— По обичайния начин — подразни я Етиен. — Престани да се цупиш — добави игриво той, — или няма да ти ги дам.

— Не се цупя — отвърна младата жена, издала сладко долната си устна тя, полусериозно, полу на шега, поразена от мисълта за колко ли други жени бе купувал също така подаръци. — Очевидно и преди си имал успех с раздаването на любовни подаръчета.

— Не обичаш ли подаръците? — попита той, като я изправи, за да измъкне полата и фустите й. — Моите подаръци ще ти харесат — продължи той, без да обръща внимание на ревността, като я постави да легне отново върху снежнобелите възглавници. — Скоро.

След това я изми с топлата ухаеща вода, приготвена и поставена на умивалника. Тези действия сами по себе си бяха доста еротични, тъй като Етиен бавно прокарваше памучната кърпа нагоре по бедрата й, за да обере остатъците от любовните мигове, които бяха споделили преди малко.

На Дейзи й беше приятно да го остави да се грижи за нея. Чувстваше се мързелива и отпусната след наскоро изживяния оргазъм, загрята както от топлината в стаята, така и от огъня, горящ във вените й.

После Етиен избърса и себе си с експедитивност, която едновременно я изпълни с възхищение и недоволство. Колко ли пъти бе вършил същото това нещо, в колко будоара и пред погледите на колко възхитени дами?

Той беше силно възбуден, но това като че не го смущаваше. Младата жена се зачуди за кой ли път, как успяваше да подчини така добре очевидното си желание на разума, на изискванията на някакво разписание, даващо му възможност да бъде толкова щедър в любовта. По-късно обаче тя откри, както той бе направил още преди години, че отсрочката само увеличава още повече приливите и отливите на страстта.

Херцогът донесе малка кожена папка, извади от нея няколко гравюри и ги разпръсна по леглото. И двамата, той с чаша пунш в ръка, а тя — с бадемовото си мляко, седнаха по турски върху бялата атлазена кувертюра на леглото, за да се възхитят от изкуството на Бонар и изкусителните му голи жени. Дребни женствени създания, в различна степен на разголеност, се къпеха или ставаха от леглото, излежаваха се лениво, събуваха или обуваха стройните си крака с дълги черни чорапи, наслаждаваха се на хубостта си пред огледалото, докато мързеливо решеха косите си.

— Красиви са — рече Дейзи, — и много стилни в черните си чорапи.

— Но бледнеят в сравнение с тебе, скъпа — отвърна херцогът, за когото чувствените форми на любимата му бяха върхът на съвършенството. — Помислих си обаче, че чувството им за независимост и очарователната им освободеност ще ти допаднат. Имам още една, но в доста по-различен стил — добави той и стана да донесе картината, скрита зад един стол.

Тя изобразяваше млада жена, държаща бебето си, току-що извадено от банята. Това бе деликатна композиция, очевидно под влияние на японските гравюри, но пропита с усещането за трогателната връзка между майката и детето.

— Тя е дело на една американска художничка — Мери Касат. Реших, че ще ти хареса.

И майката, и бебето имаха черни коси. Бяха доближили глави, и жената притискаше с любов детенцето към себе си. Дейзи се изпълни с радост и вълнение от нежната сцена… както и от вниманието на Етиен.

— Аз не съм ти купила нищо — рече тихо тя. — Чувствам се виновна.

Пръстите й галеха златната рамка на картината.

— Никакъв подарък не може да се сравни с детето, с което ме даряваш.

И той се наведе и я целуна, дълга, бавна, страстна целувка, изпълнена с любов и нежност. Тя усети желанието да се пробужда отново във вените й.

Херцогът почувства реакцията й, почувства, че устните й се разтварят под неговите, в желанието си да приемат езика му по-навътре, усети по-скоро, отколкото чу, доволното й мъркане. И той я целува дотогава, докато на Дейзи й се прииска нещо повече. Етиен се отдели от устата й и пое празната чаша, която тя все още стискаше в ръката си.

— Не зная, дали Луи има представа за това — рече той, впил поглед в изпълнените й със страст очи, — но топлото бадемово мляко, препоръчвано от майка му като успокояващ еликсир, се използва със съвсем друга цел в арабския свят.

— Може би именно заради това го смятат за панацея срещу умората — усмихна се очарователно младата жена.

— Възможно е — прошепна Етиен и прибра гравюрите и картината от леглото. — Сигурното е, че е много здравословно заради млякото и меда, бадемите и яйчните белтъци — добави той. — А ние трябва да се грижим за здравето ти.

Дланите му се плъзнаха по гърдите й, после надолу и настрани към мишниците и достигнаха щръкналите зърна. Погали ги нежно и, преди да поеме едното от връхчетата в устата си, промърмори:

— Ще им помогна да привикнат на това, за да са готови за бебето, което очакваме.

В началото засмука нежно, а постепенно — все по-настойчиво, първо едната, а след това и другата гърда, докато Дейзи не рухна върху възглавниците. Сетивата й бяха съсредоточени върху нетърпимо приятното усещане, което й доставяха устните му, желанието завладяваше всяка една клетка на тялото й.

— Искам те — прошепна тя, впила пръсти в черните му коси.

Извиваше гръбнак, за да повдигне и доближи гърдите си до устата му, затворила очи от наслада. Херцогът, без да отговори, продължи да смуче, ближе и хапе лекичко втвърдените зърна, докато тя не усети, че от главата до петите я връхлита бурна вълна, която я изпълни с блаженство. Затова, когато той най-после повдигна глава, която тя все така не изпускаше от ръцете си, младата жена не можа да помръдне за момент.

— Отвори си очите — прошепна Етиен и провря длан между бедрата й.

И когато тя най-после бавно изпълни молбата му и отпусна ръце край тялото си, връщайки се с усилие от чувствения рай, той добави:

— Виж това.

И херцогът постави малък, красиво опакован пакет, който измъкна от чекмеджето на нощното шкафче, върху корема й. Докато развързваше копринената пандела, пръстите му се плъзнаха към тъмното триъгълниче между краката й и се насочиха към тръпнещия отвор под него.

— Не мога да се съсредоточа, когато правиш това — рече задъхано тя и замря, за да се наслади на усещането.

— Ето, ще ти помогна — каза Етиен и разгъна сребристата хартия със свободната си ръка. — Харесват ли ти?

В кутията имаше десетина чифта копринени чорапи във всички цветове на дъгата, едноцветни, на линии, с шарки, и задължително изключително фини.

— Великолепни са.

Дейзи ги докосна лекичко. Чувстваше се порочна само като ги гледаше. Обикновено носеше чисто бели или кафеникави чорапи. Тези чорапи бяха предназначени за прелъстяване, за страстни срещи, за събличане пред любимия. Вълнението, което й причиняваха неуморните пръсти на Етиен я караха да се чувства така, като че бе предназначена да носи тези ярки цветове на желанието… вечно.

— Сложи си черните — като голите жени на Бонар — каза херцогът. — С лилавите жартиери.

— Ще трябва да си махнеш ръката.

Тя говореше приглушено. Думите му и собственият й глас й се сториха без всякаква връзка с чувственото опиянение, съсредоточено между краката й. Той поклати едва забележимо глава и продължи възбуждащите си действия. Младата жена си помисли, че всеки момент ще се разтопи от удоволствие.

— Сложи ги — настоя тихо и прегракнало той.

Дейзи се подчини, защото той искаше това, а тя бе почти обезумяла от страст и желание да му достави наслада. Както и на себе си. Когато повдигна коляно и след това изпъна крак, за да опъне чорапа, пръстите му се плъзнаха още по-дълбоко, тъй като изпълнявайки тези манипулации, се разтвори още повече. Тя затаи дъх от силните усещания. Тъй като се разсея за момент, херцогът й помогна да прокара лилавия жартиер през крака си и го плъзна нагоре по мекото й закръглено бедро.

— Не искам да се чувствам като робиня — промърмори младата жена.

— Да спра ли?

Тя не отвърна веднага, все още заинатена, въпреки заливащите я вълни от удоволствие.

— Да спра ли?

Дейзи поклати глава, тъй като той започна бавно да измъква пръстите си, а на нея повече й се искаше това усещане да продължи, отколкото да бъде независима.

— В такъв случай — ето ти другият чорап.

Младата жена си помисли, че ще издъхне от екстаз, когато повдигна другия си крак, за да опъне чорапа по него. „Възможно ли е човек да загуби съзнание от подобни силни усещания?“ — зачуди се тя. И погледна блесналите зелени очи, които й се усмихваха.

— Имам намерение да те накарам да чакаш — прошепна той.

— Не можеш.

Как би могъл? Как би могъл да контролира възбудата й?

Той обаче явно знаеше кога да забави и кога да забърза движенията на пръстите си, кога да проникне по-дълбоко и кога да ги измъкне навън. Знаеше как да я държи на границата на оргазма.

И докато една част от мозъка й бе благодарна за виртуозното му майсторство, другата част мразеше опита му, благодарение на който бе постигнал това майсторство.

Тя отвори широко очи, защото майсторството му й бе допаднало толкова, че като наркоманка, копнееше за още.

— Това е и заради бадемовото мляко — рече тихо той. — Не обвинявай само мене.

— Аз съм ненаситна — потрепери от желание и почуда гласът на Дейзи. — И причината си ти — допълни тя, припомнила си дните, които бе прекарала с него в Париж, когато не беше чувала дори за въпросното мляко.

Чаршафите й се струваха студени в сравнение с пламналото й тяло, затова пък температурата на въздуха беше така балансирана, че го чувстваше като коприна по кожата си. Гласът на Етиен й изглеждаше триизмерен. Той не изрази несъгласие с нея, а каза само:

— А това как ще ти се стори?

Той обхвана с длани едната й гърда и я натисна леко, така че връхчето й щръкна нагоре. „По-различно е“ — помисли си тя и въздъхна пресекливо, като че гърдите й бяха самостоятелни, автономни, сами по себе си обект на желание и желаещи да получат собствено удовлетворение.

— А това…

Ръцете му се плъзнаха към топлата вътрешна повърхност на бедрата й, от края на черните й чорапи към влажния триъгълник, който бе накарал да запулсира от наслада. Тя се изви под горещите му длани, които сякаш изгаряха като въглени плътта й, но той я натисна към леглото. — Усещанията са по-ярки, биенето на сърцето и препускането на кръвта са по-силни и по-бързи, нервните окончания са по-чувствителни. Изобщо бадемите са изключително хранителни — добави с усмивка той.

— Колко мило, че ще знам това, когато предам богу дух от екстаз — промърмори тя и бавно облиза с връхчето на езика пълните си устни.

— Искаш ли да те целуна?

— И това искам — отвърна тя, подобна на очарователна русалка.

— Ще го направя, ако отвориш още няколко подаръка.

— Непременно ли трябва да го направя? — нацупи се тя, но в същото време красивите й очи го гледаха изкусително, безсрамни в съзнанието за властта, която имаха над него.

Трябваше да положи значителни усилия, за да отмести погледа си от нейния, но искаше тя също да узнае какво има в кутиите.

— Непременно — отвърна твърдо херцогът и й подаде две кутии, една по-голяма и една по-малка, чието съдържание бе дело на „Дусе“.

Дейзи разпозна модната къща и разбра какво трябва да очаква. Бельото, което шиеха там, бе великолепно, но белия дантелен корсет, който измъкна от едната кутия, бе изработен по по-различен начин. Банелите бяха разположени така, че да отделят гърдите и да ги поддържат поотделно. Тя го вдигна пред себе си и попита усмихната:

— Искаш ли да видиш дали ми става?

Той само се усмихна в отговор, излегнат до нея. Дългото му стройно тяло заемаше учудващо голямо пространство от леглото. Тя спусна обутите си в черните чорапи крака над ръба на кревата. Дари го с омайващ поглед, стана и се запъти така, съвсем гола, към високото огледало. Наведе се леко напред и намести налетите си гърди в дантелените чашки. След това се изправи отново и отметна дългата си черна коса на гърба. Прихвана краищата на корсета отзад с ръце и рече, усмихвайки се предизвикателно:

— Естествено знаеш, че ще ми е нужна помощ за връзването, ако ще те прелъстявам с това еротично бельо.

— На вашите услуги, госпожо — отвърна лениво Етиен, имитирайки безупречно акцента на жителите на Монтана, и стана от леглото, за да й помогне.

Сребристата връв бе прокарана в сребристи дупчици, имитиращи метал, и бе в ярък контраст с бялата дантела. Като че индустриалната революция се бе срещнала с упадъчния разкош. Сребристата украса бе не по-малко елегантна екстравагантност, защото бе не машинна, а ръчна изработка и всяка малка капсула имаше гравирана декорация, а лентата бе плетена на ръка от фина сребриста нишка.

— Кажи ми, ако те стягам много — рече той, като опъна връвта.

Тези му действия повдигнаха нагоре бюста й, стесниха талията и подчертаха чувствената извивка на бедрата й.

— Става ми — прошепна Дейзи и го погледна усмихнато през рамо. Херцогът завърза сръчно и красиво лентата. — А Дусе няма мерките ми.

Всичко бе направено като че по мярка, всеки един от размерите пасваше точно, като се почне от дължината на тялото й от бедрата до гърдите и се стигне до чашките, които сякаш бяха правени специално за нея.

— Имам добра памет — усмихна се на образа й в огледалото Етиен и обхвана гърдите й в дланите си. — А Дусе разбра обясненията и описанията ми.

Пръстите му пропълзяха нагоре и започнаха да дразнят вирнатите връхчета на гърдите й.

— Корсетът е създаден, за да доставя удоволствие.

Платът бе толкова фин, че дрехата несъмнено не бе направена с цел да изпълнява практически задачи. Получашките само повдигаха закръглените гърди на младата жена, повдигаха ги и в същото време ги разголваха и предлагаха, за да създават и получават удоволствие. А украсената с пандели и воланчета дантела в долната част на корсета явно имаше за цел да подчертава мястото, където се събират женските бедра.

Дейзи се облегна назад на любимия си, подпря глава на рамото му и се загледа в обутите си с черните чорапи стройни крака и в подчертаващия женствените й форми бял дантелен корсет. В блаженството на себеотдаването усети, че отново я обзема страстно желание. Приличаше на древна богиня на плодородието, парадираща с утробата си, даряваща живот и с гърдите, даващи храна.

Тя като че обединяваше героините в гравюрите на Бонар и картината на Касат, олицетворяваше едновременно и страстната, и плодовитата женственост. И двете особи в нея желаеха да консумират страстта си към високия тъмен мъж. Тя се обърна с лице към херцога, гърдите й се допряха в неговите, ритмичното поклащане на бедрата й го възбуждаше още повече.

— Само още един пакет — промърмори Етиен.

И когато Дейзи изпъшка недоволно, той я вдигна на ръце, пренесе я до леглото, седна на ръба му и я обърна с лице към себе си. После я повдигна колкото да може да го възседне и бавно я спусна върху възбудения си член.

— Това ли искаше? — попита нежно той, когато тя се вкопчи в него, докато първата влудяваща вълна от удоволствие попремине. — Така по-добре ли е?

И той постепенно навлезе по-дълбоко, като в същото време притисна с ръце бедрата й надолу.

— Не мърдай — прозвуча дяволито пресипналият му от вълнение глас.

Знаеше добре, че всичките й сетива бяха съсредоточени върху твърдия му член, който я изпълваше и я даряваше с еротично удоволствие. Протегна се, за да вземе голямата кутия от модна къща „Дусе“, разкъса панделите, захвърли встрани капака и измъкна оттам полупрозрачна роба в слънчево-златист цвят, сякаш не усещаше лудата възбуда на любимата си. Напъха ръцете й в обшитите с дантела ръкави, обличайки я нежно като малко дете, и издърпа ефирната дреха, която издаде характерното копринено шумолене, нагоре до раменете й. Кремавата дантела украсяваше щедро платките на гърдите и обемните ръкави.

— Етиен, умирам…

Гласът на Дейзи прозвуча приглушено. Струваше й се, че стегнатият корсет увеличаваше още повече чувствителността на гърдите й. Усети, че той помръдна лекичко в нея и се привдигна, за да му отвърне.

— Почакай — възпряха бедрата й ръцете му.

— Не — опита се да се пребори с натиска на дланите му тя.

— Само минутка още.

Гласът му звучеше спокойно, като че не неговият член, твърд и възбуден, бе в нея, като че тя не се мяташе задъхана върху бедрата му, като че знаеше, колко по-хубаво щеше да стане, ако почака. Тъй като не можеше да помръдне под натиска на ръцете му, младата жена затвори очи. Миг по-късно той отдръпна леко дланите си, като започна да ги отдалечава бавно и постепенно… изчаквайки да се убеди, че тя ще стои неподвижно. Когато се увери в това, херцогът завърза прилежно тафтената панделка зад врата й. Робата обгърна тялото й, отворена отпред, подчертавайки белия й дантелен корсет и повдигнатите й нагоре гърди, плъзна се по меката плът на бедрата й и по голите крака на Етиен.

— Харесва ли ти?

Галеше леко връхчетата на гърдите й, докато говореше и с бавно движение нагоре я разшири още повече, докато бедрата му я повдигаха цялата. Тя изпусна гърлен звук на удоволствие.

— Радвам се — промърмори той. — А сега искаш ли да получиш оргазъм? — прошепна Етиен и я вдигна така, че възбуденият му член излезе почти напълно, а след това бавно я спусна надолу.

В момента бе неспособна да говори, но той разбра смисъла на въздишката й, когато прокара пръсти в дългите му черни коси. И само след секунди, цялата трепереща, достигна до оргазъм. Херцогът я галеше и целуваше нежно и успокояващо, разбирайки, че неукротимото й желание можеше да трае още няколко часа. Знаеше, че за това отчасти бяха виновни обстоятелствата. За чувствена жена като Дейзи, седмиците на самота бяха истинско изпитание. Бадемовото мляко понякога също оказваше странно силен възбуждащ ефект. Сам той бе почувствал голяма изненада, когато Луи му го бе дал за първи път против умора. В други случаи, когато го бе пил обаче, млякото бе оказвало определено успокояващ ефект. А той не бе правил достатъчно опити, за да достигне до някакви по-научни заключения по този въпрос, тъй като досегашните му любовници никога не бяха предизвиквали симпатиите на Луи.

— Обичам те — каза едва чуто Дейзи — рамото му, в което бе долепила устни, заглушаваше думите й.

— И аз те обичам.

Словата, които само допреди няколко месеца не бе изричал никога, като че сами излизаха от устата му. Мислеше си, как бе открил земния рай в лицето на една красива тъмнокоса жена, пленила сърцето му.

— Ще те направя щастлива.

Тя вдигна глава и се усмихна.

— Вече ме направи…

В този момент се чувстваше дотолкова препълнена с любов, че искаше да има цял рояк пълни розовобузи бебета от този мъж, когото обичаше до побъркване. Искаше целият й живот да бъде изпълнен с неговата нежност и шеговити усмивки, както и с вълшебната му страст. Дали детето му щеше да наследи неговата очарователна усмивка? Или особената форма на веждите му? Дали щеше да има нещо против, ако се роди момиче? Някои мъже имаха.

— Момиче ли искаш или момче? — попита тя в желанието си да му достави удоволствие.

— А ти какво искаш? — отвърна на въпроса й с въпрос Етиен и, като я вдигна от скута си, я сложи да легне върху възглавниците.

— И двете.

— В такъв случай няма проблем. Ще бъдеш доволна каквото и да се роди. И след това би могла да имаш друго бебе.

— Мисля да те заключа, за да не можеш да ме изоставяш повече и да ходиш в Париж — рече нежно младата жена, легнала в облака златиста коприна на новата си роба. — За да можеш да ме дариш с повече деца.

Херцогът се излегна до нея, развърза панделата на врата й и я целуна по устата.

— Понякога идвай с мене и тогава ще правим бебетата и в Париж. Но засега Монтана ми харесва — добави припряно той, забелязал тревогата в очите й.

— Не си видял кой знае колко, но все пак ти благодаря — отвърна тя със съзнанието, че той се опитва да приспи страховете й.

— Ти си тук. Това е достатъчно. А Жустен би могъл да изучи бизнеса, така че да бъда на твое разположение, заключен и посветен на твоите удоволствия.

— Изключително вълнуваща перспектива.

Тази нощ двамата говориха много между любовната игра. Сгушени върху кушетката пред огъня, или легнали на широкото разтурено легло, двамата обсъждаха бъдещето си, детето, което очакваха, споделяха надеждите и мечтите си, изпълнени с щастие от чудото на любовта си. И двамата бяха в основата си практични хора, понякога дори цинични, когато ставаше въпрос за вярата им в доброто по света, но бяха съгласни, че духовете, или шаманите, или доброжелателните богове им бяха направили неоценима услуга, когато им дадоха възможност да се срещнат през онази нощ у Аделаид.

— Не те харесах първия път, когато те видях — рече Дейзи, притисната към солидното му мускулесто тяло.

Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Топлината й му напомняше за сигурността, която бе изпитвал в детството си и за изгревите, които бе наблюдавал от прозореца на стаята си в компанията на своята бавачка. Бе обичал бузестата Рени Маклийд също така всеотдайно.

— Аз също не те харесах — отвърна Етиен, кръстосал ръце под главата си, като се усмихна дяволито, — но тогава и не търсех приятел. Иначе ми се стори очарователна.

— В такъв случай трябва да благодарим на твоята похотливост за тази съдбоносна среща — изгледа го кокетно и игриво тя.

— Нещо такова — кимна леко той. — Както и на счупения на игрището за поло крак на барон Ара. Към списъка трябва да добавим и настойчивостта на Валентин. Отказвах му три пъти, преди да капитулирам. По онова време не вечерях често навън.

— Защо?

Тя се отърка в него и допирът на меките й чувствени форми го разсея моментално. Желаеше я отново. „Не, не отново — помисли си той, — … а винаги.“

— Кажи ми — настоя тя.

Искаше й се да узнае колкото се може повече за мъжа, който се бе превърнал във всичко за нея. Понякога изглеждаше толкова невинна, толкова открита в непрестореното си любопитство, като младо момиче. Това го караше да бъде по-внимателен в избора си на думи, като че цинизмът на живота, който бе водил, преди да се запознае с нея, би могъл да измърси тези изпълнени с нетърпение, широко отворени към него очи. Вечерите навън бяха нещо прекалено блудкаво за него през онези дни — предпочиташе по-директните форми на прелъстяване, без часовете, изпълнени с флирт и празни разговори по време на сервирането и консумацията на двайсетина блюда, като прелюдия. Дейзи обаче го бе омагьосала така, че в нейна чест бе забравил предразсъдъците си по повод вечерите сред обществото.

— Имам превъзходен готвач — отвърна той.

Това бе самата истина, но не и пълната, тъй като умишлено избягваше някои по-провокиращи моменти.

— В моите клубове сервираха превъзходни вина — продължи обясненията си той, — а разговорите по време на вечеря винаги са ме отегчавали. Те неминуемо се въртят около светските клюки.

— Сам ли се хранеше?

Тя си го представи седнал сам на дългата няколко метра маса.

— Обикновено — не — отговори уклончиво той, залитайки, въпреки нежеланието си, все по-дълбоко в извъртания.

Обикновено вечеряше в някоя от стаите, които предлагаха голяма част от модните ресторанти, в компанията на приятели и няколко красиви и не обичащи да отказват нищо дами.

— Е?

— Не ме питай, скъпа — отвърна херцогът, който наистина се чувстваше неудобно. — Това бе толкова отдавна.

— О — възкликна Дейзи, разбрала, че мисленият образ, който си бе създала, е неверен. — Но сега ме обичаш лудо — рече, изпълнена със сигурност и разбиране тя.

— Лудо — повтори той, извади ръце изпод главата си и ги плъзна надолу по гърба й. — Дълбоко като океана. Лудо като младеж. Толкова лудо, че можеш да ме помолиш да се откажа от полото и аз ще го направя.

Усмивката му я стопли с искреността си. Ръцете му, поставени ниско долу на гърба й, я притискаха нежно и собственически и тя го разбираше, защото собствените й чувства бяха подобни на неговите.

— Докато боровете пожълтеят… — прошепна младата жена и погали тъмните му коси, разпилени по възглавницата.

— Дотогава — обеща тихо той.

Дочула отварянето и затварянето на вратата, Дейзи бавно отвори очи.

— Колко е часът? — попита сънено тя.

Стаята бе потънала в полумрак, тежките завеси закриваха напълно прозорците, така че Етиен се виждаше като неясна сянка, застанала до вратата.

— Вече си облечен.

— Единайсет часа е.

— Отдавна ли си станал? — протегна се с наслада младата жена.

Допирът на тежкото одеяло бе приятен за кожата й, възглавниците под главата й бяха меки, а спомените от изминалата нощ — страстни и незабравими.

— Не много отдавна — отвърна учтиво Етиен и тръгна към леглото. — Изглеждаш отпочинала.

Той спря до нея. Стори й се свеж като утро сред полето в бялата си риза и дълги кожени бричове. Ботушите му за езда бяха покрити с тънък слой прах. Наведе се да я целуне, по-скоро леко, нежно, целомъдрено да докосне устните й със своите.

— Ммм… Не съм спала до толкова късно…

— От Париж ли? — усмихна се мило той.

Тя се усмихна в отговор и отметна кичура коса, паднал върху челото й.

— Винаги ме държиш будна до късно през нощта.

— Доколкото си спомням — отвърна закачливо и приглушено херцогът, — ти беше тази, която все повтаряше: „Само още веднъж“.

Така си беше, не можеше да го отрече.

— Не те чух да се оплакваш — отвърна с капризния тон на малко момиченце тя и го погледна изпод полуспуснатите си ресници.

— Никой досега не ме е обвинявал в глупост — рече развеселен той.

— Трябва ли да се извинявам?

— Надали. По-скоро искам да изразя дълбоката си благодарност.

— Тогава може би няма да имаш нищо против да ти задам един… малък въпрос.

— Питай — повдигна едната си вежда той.

— Днес наистина ли ще прекараме деня в подреждане на къщата, за което Луи има нужда от помощ, и в ходене по магазините?

— Това ли е въпросът ти?

— Част от него.

— Предполагам, че ще правим точно това. И?

— Мислиш ли, че би могъл да ме любиш… в такъв случай… преди… да се захванем с всичко това?

— Имам чувството — усмихна се херцогът и започна да разкопчава ризата си, — че нивото на продуктивността ще е доста ниско наоколо.

— Нивото на част от продукцията — поправи го младата жена. — Аз се старая много, за да оформя добре бебето ти.

— Нивото на част от продукцията, в такъв случай — съгласи се със снизходителна усмивка Етиен. — Ще трябва да върша работата си докато спиш.

Захвърли ризата си върху таблата на леглото.

— За да можеш да ме забавляваш, когато съм будна.

Седнал на леглото и наведен напред, за да събуе ботушите си, херцогът изви глава, за да я погледне през рамото си.

— Може да поискаш да си лежиш само в леглото, а аз ще проверявам от време на време дали си готова — усмихна се той, — да бъдеш забавлявана.

— Това е идея — прошепна Дейзи, шокирана от мисълта, че би могла да се изкуши от подобна перспектива.

Почувства се смаяна от факта, че тя, жената, която винаги бе слагала на първо място кариерата си, като че бе склонна да приеме ролята на изпълнена със страст държанка. Реакциите на тялото й обаче не бяха чак толкова интелектуални. То вече бе започнало да пулсира нетърпеливо, готово да приема, изпълнено с очакване. А когато миг по-късно Етиен отметна завивката, внимателно се намести отгоре й и прошепна:

— Вече е утро, мис Блек, дойдох да ви събудя. — Тя престана да си задава повече въпроси във връзка с мотивите си.

Усещаше само, че се разтапя, че се слива с него, че обкръжаващият свят като че престава да съществува и че по всеки неин тръпнещ нерв, във всяка глътка въздух и удар на сърцето й се разлива невероятно блаженство.

Той се превръщаше за нея в наркотик, без който не можеше да живее. Струваше й се, че желанието й я погълна цялата.

Когато след това дръпна широко завесите, за да пусне слънчевата светлина в стаята, херцогът предложи на Дейзи да закуси в леглото. Той пиеше кафе, докато тя се хранеше, тъй като бе изял закуската си още преди часове. Когато тя приключи с яденето, Етиен й помогне да се измие и да се облече с дрехите, които бе донесъл от Елена.

— Вече си ходил в града? — възкликна младата жена, когато видя окачените в гардероба рокли. — Спал ли си изобщо?

— Трябваше да доведа конете си — рече той, докато вадеше някакъв вълнен жакет от гардероба, без да отговаря директно на въпроса й.

Не бе имал време за спане.

— Сега си облечи това и ще те изведа да пояздим.

Дейзи бе седнала на ръба на леглото, облечена в топъл пуловер и кожени панталони за езда, и поклащаше лениво босите си крака. — Как докара дотук конете си?

— По обичайния начин, скъпа, в конюшнята на яхтата ми.

— Не, искам да кажа, как ги докара дотук толкова бързо?

— С конски вагон по железопътната линия. Не исках да ги оставям дълго в обществената конюшня, където ги бяха приютили. Те са свикнали да бъдат глезени.

— Като мен — усмихна се младата жена.

Той й подаваше с хищна усмивка якето.

— Не съвсем.

— Дали няма да се измориш от молбите и изискванията ми? — попита тя, докато промушваше ръце в якето.

Въпросът бе зададен с типичната й прямота и дързост и отразяваше действителната й загриженост.

— Ще ти кажа — рече Етиен, като закопчаваше големите розови копчета, — ако се изморя.

— Толкова те обичам — заяви Дейзи и го обгърна с ръце.

Светът, в който живееше, внезапно се бе смалил до размерите на присъствието на този мъж, неговото докосване, неговата усмивка, желанието му да я има. Неговото дете, което растеше в утробата й, увеличаваше още повече любовта й, като че бе вместилище на страстта му, като че бе доволна и цялостна само в обятията му.

— Ти ми принадлежиш — каза тихо той, притиснал я към тялото си, като усещаше меките й коси под брадичката си, — и аз — на тебе. И ще те обичам… вечно.

— Изнервям се, Етиен — вдигна поглед към него Дейзи, — да бъда погълната до такава степен от желанието си за теб.

— Аз също съм обсебен единствено от теб, скъпа. Не мога да разбера това — усмихна се той, — но наистина сме невероятно щастливи.

— Наистина ли харесваш Монтана?

Това бе нейният свят и тя искаше да бъде сигурна.

— Монтана е красива — като тебе. И тъй като вече притежавам шестте хиляди акра земя, които вървят заедно с къщата, защо не ми покажеш част от нея?

Излязоха да се разходят, яздейки два от конете, които херцогът бе докарал от Париж — красива сива арабска кобила за Дейзи и любимият му черен жребец за него, с чиято помощ бе вкарал повечето си голове през последната година. Дейзи го поведе през долината към подножието на хълмовете, които опасваха равнината. Виждаше я за първи път на гърба на кон, защото тя отказваше да язди в Булонския лес. Той й се струваше прекалено скучен и еднообразен. Както бе очаквал, имайки предвид произхода и средата, в която бе отраснала, тя бе изкусен ездач. Седеше спокойно върху непознатото животно, като държеше юздите по типичния само за най-добрите ездачи нехаен начин.

В кожени панталони, мокасини и червено вълнено яке, и с пусната върху раменете дълга черна коса, Дейзи изглеждаше в пълна хармония с естествената красота на местността. Познаваше прекрасно терена и обръщаше вниманието му към една или друга интересна особеност, показваше разграничителните гранични маркировки, като не пропускаше дори старите означения, вече потъмнели и обрасли с трева и храсталаци. Знаеше всяка една означителна линия и когато херцогът изрази учудването си от богатата й информация в тази област, младата жена каза:

— Борим се за земите си от почти трийсет години. Аз лично участвам в тази битка от десет години, така че познавам всяка подробност така, както знам името си. Така, както знам законите в областта на рудодобива и минното дело. Вероятно — добави, като се усмихна леко тя, — така, както ти познаваш железопътния бизнес.

— В такъв случай ще се възползвам от твоята — погледнаха я шеговито зелените му очи, — … опитност.

— Аз определено с удоволствие се насладих на твоята — отвърна в същия дух тя. — След тази нощ се чувствам задължена към теб. Какво искаш да знаеш?

И двамата обсъдиха с подробности възможността да разкрият своя мина и за най-доброто влагане на парите си. Херцогът наистина разбираше от железопътни линии, но компетентността на любимата му във връзка с минното дело бе направо смайваща. В ранния следобед спряха, за да изядат обяда, който Луи бе приготвил в една кошница и продължиха да градят плановете си, обмисляйки евентуално сътрудничество с нейното семейство.

Хапнаха с удоволствие от сандвичите с ростбиф и прасковения пай и пиха от бистрата студена вода от поточето в другия край на полянката, на която се бяха разположили. А когато Дейзи се прозя за трети път в продължение на едно изречение, Етиен й предложи да подремне, преди да поемат обратния път.

— Щяхме да ходим да купуваме детски дрешки? Късно ли е вече?

Изпитваше непреодолимо желание да избира мънички, украсени с дантела бебешки принадлежности. Миниатюрни обувчици и декорирани с панделки шапчици, сребърни дрънкалки и гравирани чашки.

— Вече е три и половина. Няма да успеем да се върнем в ранчото, да се преоблечем и да отидем в града. Ще свършим това утре… ако се събудиш достатъчно рано — пошегува се той.

— Не мисля да поемам цялата вина за умората си — запротестира развеселена Дейзи.

— И не е нужно — усмихна се топло Етиен. — Но тъй като има още седем месеца и половина, докато бебето започне да се нуждае от свой гардероб, мисля, че спокойно можем да изчакаме още ден-два, преди да се погрижим за дрешките му. Тази седмица ти е забранено да работиш. Трябва само да почиваш и да се грижиш за себе си.

— И за теб.

— И за мен — съгласи се тихо той.

Приготви й легло от ухаещи борови клонки, покри ги с якето си, седна до нея и държа ръката й през цялото време, докато тя спеше. Той, който все не можеше да намери удоволствието, най-после бе доволен. Той, който никога не бе познал щастието да обича една жена, сега бе напълно преобразен. Той, който винаги се бе гордял с произхода и с името си, неделима част от културното минало и традиция на неговата страна, беше седнал край току-що купените си земи в полудивите области на една непозната страна и държеше ръката на жената, която бе причината сега да се намира тук.

И която също така бе причината скоро отново да стане баща.

И вероятно бе причина за доста големите промени, настъпили в разбиранията му за ценностите в човешкия живот.

Щеше да се наложи Бурж да започне да взема все по-активно участие в бизнеса му. Имаше му доверие. Жустен също постепенно щеше да поема все по-голяма отговорност.

След раждането на бебето и приключването на делата, които Дейзи водеше в момента, щяха да се споразумеят да прекарват част от времето си и в Париж.

Той се усмихна леко.

Може би.

Може би щеше да бъде по-лесно да уговори Бурж да стане управител на бизнеса му. Много му се искаше да даде възможност на Дейзи да прави това, което желае.

Слънцето започна да се крие зад хоризонта, като оцвети небето в огненочервен цвят, увисна за момент над планинската верига и се гмурна зад нея, вдигайки златни пръски.

Тишината над горската поляна стана още по-плътна във вечерния полумрак и когато Дейзи най-после се размърда, шумоленето на боровите клонки се чу отчетливо.

Като че почувствала липсата на светлина, тя отвори очи и постоя неподвижно за момент, докато разбере къде се намира.

— Съжалявам, че спах толкова дълго — прошепна тя, усетила топлината от дланта на Етиен, обхванала нейната, което й създаваше впечатление за сигурност. — Не ти ли е студено?

Херцогът поклати глава.

— Слънцето току-що се скри.

— Мисля, че трябва да ставам…

— Мога да те отнеса обратно.

Младата жена си даде сметка, че той действително щеше да го направи и се запита, дали ако се оставеше на нежните му грижи, нямаше да се разглези прекалено и да бъде неспособна да се справя повече със света. Ако пожелаеше, можеше да не върши абсолютно нищо и това бе наистина смайваща промяна, като се има предвид досегашния й независим начин на живот.

— Миналата нощ бе доста изтощителна. Тази нощ ще бъда по-предпазлив и ще те оставя да поспиш.

— Сигурно си изморен — рече Дейзи, като се изправи до седнало положение.

— Чувствам се чудесно — отвърна херцогът, който бе привикнал с безсънните нощи. — Сама ли искаш да яздиш или с мен?

— Черният ти жребец може да започне да се оплаква.

— Няма. Днешната разходка е като почивка за него, сравнена с две полувремена от игра на поло. Все едно че е на санаториум.

В крайна сметка Дейзи язди до фермата сама, след като дълго се прозява и протяга, докато се разсъни напълно. През това време Етиен оседла конете. А когато пристигнаха, херцогът настоя любимата му да влезе вътре, докато той заведе животните в конюшнята.

— Облечи си нещо удобно за вечеря. Луи каза, че новата ни готвачка била много темпераментна и държала особено на спазване часа за вечерята.

— Трябваше да ме събудиш по-рано. Закъснели ли сме?

— Винаги мога да наема друга готвачка, скъпа. Ти си… незаменимата. Но мисля, че пристигнахме навреме, за да избегнем разправията.

Вечерята бе във френски дух с лек креолски оттенък, тъй като готвачката, наета от Луи, бе родом от Нови Орлеан.

Сосът за рибата бе много приятен, деликатният му аромат напомняше на Дейзи за босилек.

Овнешкото с чушки бе горещо и с много подправки и бе сервирано с яркожълт ориз, който бе еднакво приятен и за езика, и за окото.

Лимоновият сладкиш се услади толкова на Дейзи, че тя привършваше третото си парче от него под развеселения доволен поглед на Етиен, когато каза:

— Готвачката си заслужава да изтърпяваме по някоя разправия от време на време. В колко трябва да слизаме за закуска?

— Надявам се, че по този въпрос ще успеем да постигнем взаимно съгласие — засмя се херцогът. — Мисля, че тя също знае цената си.

— Къде я намери?

— Луи свърши тази работа. Той нае цялата прислуга. Доколкото разбрах, тя дошла от един от хотелите в града. Не открил никъде главни готвачи.

— Никога досега ли не си имал жена-готвачка?

— Мисля, че не. Луи би могъл да ти отговори по-добре на този въпрос. Той поддържаше връзка с кухненския ми персонал. Тя е добра, нали? Вземи се още — предложи с усмивка той.

— Не трябва.

— Позволено ти е да се поглезиш малко, скъпа.

— Ще надебелея много.

— Сега си на почивка.

Не беше нужно да я убеждава дълго, при положение че вкусният сладкиш я мамеше с лимоновия си аромат, апетитния крем и захарната глазура.

— Както виждаш — рече тя, като се пресегна да вземе още едно парче, — не са ми нужни кой знае какви извинения.

— За всеки случай, имам поне още десетина извинения за теб.

Бяха останали сами за десерта. Етиен бе разпуснал прислугата за през нощта, за да не ги безпокои.

— Нима те са задължително условие за благородния ти произход?

— Не, под влияние на мама, никога не съм се нуждаел от извинения. Тя винаги е окуражавала свободата на избор.

— Но все пак запази брака си, въпреки съветите й.

— Преди да те срещна, това беше без значение за мен. Всеки от нас живееше самостоятелно.

— Кажи ми, че си щастлив — прошепна Дейзи, завладяна внезапно от несигурност и безпокойство заради това, че Етиен говореше така нехайно за напълно разделения начин, по който бяха съществували със съпругата си.

Бяха съвсем сами в осветената от лампите трапезария, пред огромната маса, която бе прекалено голяма само за двама човека. Високият таван допринасяше още повече за внушителните размери на помещението. На младата жена й се струваше, че са изолирани от целия свят — в тази обзаведена и декорирана типично по мъжки стая, с тежки мебели и оръжие, в тази закътана сред планините долина, разделена със седем хиляди мили от ярките светлини на Париж. „Дали няма да се върне към старите си привички, когато попадне отново в предишната си среда?“ — питаше се неспокойно тя.

— „Щастлив“ е прекалено слаба дума — отвърна тихо херцогът. — Задоволство — също. Макар, че изпитвам и двете. Обикалях света в търсене на нещо неизвестно… нематериално. Но тогава не можех да разбера, не можех да зная, че съм търсил теб… възможността да стоя така и изпълнен с блаженство да те гледам, облечена в нощната ми риза, с навити ръкави, разрошена коса и пудра захар по устните.

— Добре — отвърна простичко тя, както би постъпило едно доволно дете, тъй като думите му бяха прогонили старите й страхове. — И се радвам, че харесваш роклята ми за вечеря — допълни Дейзи и облиза захарта по устата си, а усмивката отразяваше радостта й. — Някой друг път ще сложа творенията на Дусе.

— Ако искаш никога не ги слагай, това ми е напълно безразлично.

Етиен се бе облегнал на облегалката на стола си, блажено отпуснат, обхванал в длан чашата си с коняк.

— Харесвам те в нощницата си.

Младата жена бе подгънала крака под тялото си и памучната дреха висеше край нея от стола, а снежната й белота подчертаваше бронзовия цвят на кожата и гарвановочерната й коса. Устните й създаваха контраст с черешовочервения си цвят.

— Луи е донесъл предостатъчно от тях, за да има какво да обличаш за вечеря доста дълго време — рече с широка усмивка той. — Аделаид не би разбрала това, нали? — добави тихо херцогът. — Нито пък Валентин. И двамата предпочитат да се обграждат с хора. А аз искам да бъда насаме с теб.

— Ако семейството ми не беше тук, нямаше да имам нищо против да се зазидаме в долината и да заключим вратите.

— Не искам да мислим за никакви семейства тази нощ — въздъхна Етиен, който също не бе забравил за многобройните им задължения и за това, че Бурж вероятно вече се чудеше защо телеграмите му остават без отговор. — Нека да поживеем в тази блажена заблуда още няколко часа. Утре ще трябва да отидем в града, макар и за малко. Наложително е да се започне прокарването на телефонната и телеграфна линии.

Преди да се качи горе, Етиен реши да провери как се чувстват конете му през първата си нощ в новата конюшня.

— Връщам се веднага — каза той, докато дърпаше стола на Дейзи, за да й помогне да стане от масата.

— Идвам с теб.

— Тогава ще трябва да ти намерим палто. Късите ти якета няма да стоплят краката ти, както си облечена само с тази нощница.

В гардероба във вестибюла намери вълненото си палто и помогна на Дейзи да го облече, а след това и да го закопчее до яката. Наметна коженото си яке и я вдигна на ръце.

— Прекалено е студено за боси крака — обясни той.

Когато стигна входната врата, я отключи с върховете на пръстите си и я отвори с ритник.

— А пък аз съм мързелива след четирите лимонови сладкиша, които изядох — добави младата жена, сгушена до силното рамо на херцога.

— Не трябва да идваш. Изчакай ме в леглото.

И той понечи да се обърне, за да влезе отново в къщата.

— Не. Изпаднал си в състояние на пълна зависимост. Искам да ме носиш, да ме прегръщаш, никога да не ме оставяш, да ми повтаряш, че обожаваш всеки косъм на главата ми и всяко пръстче на ръцете и краката ми, всяка глътка въздух, която вдишвам. И да ме целуваш.

Той направи точно това, а усмихнатите му очи проблеснаха на лунната светлина.

Пътят им към конюшните бе прекъсван още на няколко пъти поради подобни на тази причини. Небето над главите им бе обсипано със звезди. Дъхът им оставяше подобна на пара диря в студения въздух, но сърцата им бяха затоплени от любовта, страстта и предаността, които изпитваха един към друг.

— Любовта ми към теб е толкова голяма, че се простира отвъд звездите и границите на галактиката — прошепна Дейзи, когато любимият й я остави върху постлания със слама под на конюшнята.

През отворената врата навлизаше лунната светлина и в тишината се чуваше шумоленето от движенията на конете.

— И вече не ме интересува, ако ще всички дьо Век да се обърнат в гробовете си, когато се разведеш.

— Никога и не е било нужно да се съобразяваш с нещо такова — отвърна нежно Етиен, като я взе в обятията си. — Ти не си причината, а само поводът за един развод, с който трябваше да приключа още преди години.

— Понякога ми става тъжно — рече тихо младата жена, — че допринесох голяма част от представителите на твоята среда да те отхвърлят.

— Боже, Дейзи, не казвай това, дори не го мисли — повдигна брадичката й с върха на показалеца си той и произнесе съвсем тихо: — Ти си причината, основата на най-голямата радост, която някога съм изпитвал.

Очите й му се сториха огромни в тъмнината.

— Не се жениш за мене… само… заради… бебето.

Тази мисъл я бе подлудявала от време на време, но никога досега не бе я изразявала пред него.

— Не, ни най-малко, въпреки че щях да го направя, разбира се, ако не бях… О, по дяволите. Не — започна отново той, — не се женя за теб поради тази причина. Вече не мога да си представя живота без теб — въздъхна херцогът и дланите му се плъзнаха надолу по ръцете й. — Макар че се надявам, да проявиш търпение. Това може да се проточи още няколко безкрайни месеца.

— Можем да се оженим тази нощ — каза приглушено Дейзи, чувствайки се смутена, че тя е тази, която настоява.

— Кажи ми как — отвърна без спорове херцогът.

Беше му предложено да осъществи мечтата си и той искаше да се възползва от тази възможност на всяка цена, каквото и да му струваше това.

— Моите богове не са твои богове… но са доброжелателни духове.

— Вече от хиляди години — допълни нежно Етиен, разбрал, че Дейзи му предлага да се оженят според традициите на нейния народ.

— Взимам те за свой съпруг. Аз казах и е така.

Топлият й дъх се издигна като пара нагоре, чувстваше топлината на тялото й, а вдигнатото й към него лице сияеше от любов.

— Взимам те за моя съпруга.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й и той се наведе към устните й, като мислено благодареше на благожелателните духове, които говореха в синьото небе, и в тъмнината на нощта, и сред вятъра, на боговете, които защитаваха абсароките от неизвестните демони и известните им врагове, боговете, които обичаха народа от северните равнини.

— И е така — прошепна Дейзи, скрепявайки окончателно брака си.

Бележки

[1] Английски художник, живял и творил през XVIII в. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сюзън Джонсън Забраненият плод (18)

Метаданни

Данни

Забраненият плод

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сюзън Джонсън
Забраненият плод (18)