Мими Лат
Опасно съдружие (8)

8

Даяна Уърлингтън замислено чакаше да й докарат колата. Някои от нещата, които й каза Катрин, доста я тревожеха. Особено фактът, че екипът на Брандън Тейлър е проучвал съпруга й, което означава само едно — вероятно проучват и нея. Тази мисъл я накара да потръпне. Не знаеше дали да каже на Пол. Самата мисъл, че може да обсъжда с него подобни неща, накара зъбите й да затракат. Ако той усети нервността й, нещата положително ще поемат в опасна посока.

Въздъхна дълбоко. От сърце се надяваше, че Райън Морланд не е открил нищо, преди да умре. Имаше основание да мисли по този начин, защото Брандън Тейлър не би пропуснал да се възползва от разкритията му. Реши, че засега е най-добре да изчака хода на събитията.

Спусна ръце и придърпа полата си. Изведнъж си даде сметка, че дрехата й е станала широка. След онази ужасна нощ на яхтата почти престана да се храни. При нормални обстоятелства би се зарадвала на липсата на апетит, тъй като винаги се притесняваше за теглото си. Но сега слабееше толкова бързо, че започна да се тревожи. Прииска й се всичко това да свърши и полицията да приключи с разследването.

Болезнено се нуждаеше от прегръдката на мъжа си, от успокоителните му думи в ухото си. Снощи си бе облякла една съблазнителна дантелена нощница и направи опит да го прелъсти, но той се отдръпна и сухо й напомни, че вече са доста стари за подобни упражнения. Това дълбоко я нарани. Очите й се насълзиха. „Не прави това — напомни си тя. — Само ще си размажеш грима…“

Зърна пиколото зад волана на белия ягуар, който бе изкаран от подземния гараж. Тя му даде бакшиш, настани се на хладната кожена седалка и потегли по Родео Драйв. Телефонът в колата зажужа точно когато пресичаше булевард „Уилшайър“.

— Ало?

— Здравей, Даяна.

Пулсът й се ускори.

— Защо ми звъниш в колата? — прошепна. Опитваха се да избягват разговорите по клетъчните телефони, които бяха твърде опасни.

— Трябва да говоря с теб. Спри някъде и ми се обади. Чакам…

Линията прекъсна.

— О, господи! — промърмори. Имаше час при шивачката и едно евентуално спиране щеше да я забави. Но тя го стори, отбивайки на първия паркинг, който се появи пред очите й. Пусна няколко монети в брояча и се втурна към близкия ресторант.

— Имате ли телефонен автомат?

Мъжът зад касовия апарат кимна с глава към дъното на помещението:

— Ей там.

Даяна откри апарата, пусна в процепа две монети по четвърт долар и набра номера.

— Здрасти, аз съм.

— Чух нещо твърде обезпокояващо — каза той. — Ребека Морланд споделила с един от съдружниците на мъжа си, че Райън по всяка вероятност е бил убит.

— Убит? — попита със свит стомах тя. — Кой от партньорите е казал това?

— Защо питаш?

— Защото току-що бях с Катрин Денисън, която изобщо не спомена за подобно нещо. Ако е знаела, щеше да ми го каже, в това съм напълно сигурна.

— Интересно — проточи Холмс. — Значи е някой от останалите. Междувременно исках да се уверя, че си запазила самообладание и се придържаш към уговорката.

— Естествено.

— Това не ми харесва — промърмори той. — Ребека Морланд трябва да бъде спряна, но все още не зная как… — Прозвуча циничният му смях: — При всички случаи ние с теб трябва да се видим. Чакам те тук утре в един часа.

— Добре — отвърна тя и хвърли поглед на часовника си. — Извинявай, но трябва да бързам, защото закъснявам за една среща.

— Ще се видим утре.

 

 

Максуел Холмс, политически гуру с огромни връзки и влияние, намръщено остави слушалката. Предпочиташе да се срещне с Даяна още тази вечер, но сега не беше времето да поема рискове по отношение на евентуалното й компрометиране. Същевременно нетърпеливо очакваше часа, в който съпругът й ще открие връзката им. Щом си представи картинката, настроението му моментално се подобри: „Господи, нека бъда наблизо, искам да видя лицето на Пол Уърлингтън, когато разбере, че чукам жена му! Това положително ще разбие онзи мръсник, ще разклати земята под краката му…“.

Върна се на мястото си под солариума. Гордееше се с хубавата си фигура и тена си. Когато снимката му се появяваше във вестниците или го показваха по телевизията — нещо, което се случваше доста често, Максуел Холмс винаги изглеждаше по-добре от събеседника си, независимо дали той беше губернаторът на Калифорния или Уорън Бийти.

Отдавна бяха отминали времената, когато висеше в кънтри клуба „Ел Рей“ и беше момче за всичко: изпълняваше дребни поръчки, гонеше топките за голф, удовлетворяваше всякакви молби — дори да изчука съпругата на някой от членовете. В онези дни в клуба членуваха куп известни личности от света на шоубизнеса, а Холмс се сприятеляваше със синовете и дъщерите им. С годините се промени и външният му вид: приятният на вид хлапак се превърна в красив мъж, когото мнозина оприличаваха с Том Селек. Неуморен сваляч на начинаещи актриси, той имаше достатъчно вкус и прозорливост да се сближава с бъдещи звезди и това го направи известен. А самият факт, че е изчукал всички знаменитости на Холивуд, го превърна в нещо като легенда и жените се избиваха да го търсят и да му предлагат ласките си.

Колкото и странно да звучи, именно добрите връзки в Холивуд му помогнаха да си създаде име и авторитет в света на калифорнийските политици. Всички тези влиятелни мъже се ласкаеха от контактите си с шоубизнеса, а големите холивудски звезди от своя страна пък искаха да участват в политиката не само с дарения, а и с популярността си. Холмс бързо прозря това и ловко се превърна в свързващ елемент между тези две социални групи, получавайки особения статут на най-влиятелната личност в щата, която на всичкото отгоре не се нуждае нито от официални постове, нито от гласовете на електората. Надпреварваха се да го канят в различни сенатски комисии — в момента например оглавяваше щатската комисия за крайбрежната ивица, която на практика му осигуряваше контрол върху всички калифорнийски плажове.

Замисли се върху проблема с Ребека Морланд. Онази вечер на яхтата му беше направила много добро впечатление. Голяма част от жените на борда бяха ослепителни, но тя притежаваше една особена свежест, която моментално привлече вниманието му. Спомни си как мъжът й го завари да я ухажва, на устните му се появи усмивка. Ако погледът можеше да убива, жертвата със сигурност щеше да е самият той, а не Морланд. Една самотна вдовица без съмнение е твърде подходяща за ухажване, но Холмс ясно съзнаваше, че сега не е моментът за такива неща. Твърдението на тази жена, че съпругът й е убит, щеше да попречи на плановете му и той трябваше да намери начин да й затвори устата. Налагаше се!

 

 

Ребека натисна звънеца и зачака. Изпитваше безпокойство и смут. В къщата светеше, но това съвсем не означаваше, че домакинът си е у дома. Много хора използват електрониката за включване на осветлението и музиката в домовете си просто като предпазна мярка срещу крадци. Изчака шейсет секунди, после отново натисна звънеца.

Разочарована, тя се обърна и слезе по стълбите, които водеха към колата й, паркирана на извитата алея. Изведнъж откъм улицата блеснаха ослепителни фарове и някаква кола се насочи към просторния гараж, който би побрал и камион. Реши, че това е той, и усети как пулсът й се ускорява.

Няколко секунди по-късно откъм гаража се появи висок и едър мъж.

— Ребека, ти ли си? — попита басово той.

— Аз съм.

Брандън Тейлър се насочи към нея със загрижено изражение на лицето.

— Добре ли си?

— Съмнявам се, че някога изобщо ще бъда добре — промърмори с въздишка тя.

— Знам какво е — рече Брандън и я притисна към широките си гърди.

Ръцете й се обвиха около раменете му. Изведнъж й се прииска да му прехвърли всичките си проблеми и да забрави за тях.

— Ела да влезем на топло.

Последва го в гаража, откъдето имаше вътрешен вход за къщата. Беше стара и хубава, в колониален стил, построена още от дядото на Брандън, а след това разширена и модернизирана.

Преди време Брандън шеговито беше подхвърлил, че иска да я завещае на Райън и Ребека, защото тъй и тъй няма деца. Като си спомни за тези негови думи, в гърлото й заседна огромна буца.

— Да отидем в кабинета — рече Брандън и тръгна към вътрешността на къщата, палейки всички лампи по пътя си.

Обзавеждането на кабинета беше красиво и удобно; имаше високи библиотечни рафтове, мултимедиен компютър, меки дивани и кресла. По стените висяха картини и снимки за спомен с известни политически фигури. За пръв път след смъртта на съпруга си Ребека се почувства на сигурно място, тъй като в тази стая бе прекарала много приятни мигове.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Брандън, докато сваляше сакото си и разхлабваше вратовръзката си.

Беше хубав мъж. Лесно можеше да си представи как е изглеждал преди двадесет или тридесет години. Умен, очарователен, словоохотлив, неотразимо привлекателен за повечето жени… Част от похожденията му бяха публична тайна; носеха се слухове, че негови любовници са били няколко от най-красивите жени на света. Но си беше останал ерген. Според Райън човек като Брандън Тейлър не може да живее в брачен съюз, просто защото е устроен другояче.

— Чаша минерална вода, ако обичаш — отвърна тя.

— Настанявай се удобно, ей сега се връщам.

Ребека потъна в дълбокия кожен диван и усети как напрежението я напуска. Трябваше да го посети по-рано, но беше заета с роднините си. Отправи една безгласна молитва към Бога, много й се искаше Брандън да й даде поне част от отговорите на въпросите, които я измъчваха. И най-вече на този, който бе свързан със смъртта на съпруга й.

— Заповядай.

Брандън се изправи пред нея с кристална гарафа „Уотърфорд“ в едната ръка и висока чаша в другата. На себе си бе налял два пръста бренди.

— А сега ми кажи какво те води у дома посред нощ… — седна на съседното кресло той.

— Извинявай, но от секретарката ти разбрах, че ще закъснееш, тъй като си имал ангажимент в кънтри клуба. Как мина, между другото?

— Много добре — усмихна се той. — Слава богу, повечето членове са на моя страна, проявиха достатъчно щедрост за финансирането на предизборната ми кампания.

— Това е хубаво — кимна Ребека, прочисти гърлото си и добави: — Съжалявам, че не успя да присъстваш на днешната среща в кантората.

— Исках, но един от клиентите ми получил съдебен запор и вратите на ада се разтвориха. Нали не ми се сърдиш?

— Не, няма за какво — въздъхна тя. — Но след тези две ужасни седмици изведнъж се изправих пред тежките обвинения на Джон и Катрин и това ми дойде много… — Гласът й заглъхна.

— Мога да си представя какво си изпитала — кимна Брандън.

— Не вярвам на всичко това! — погледна го в очите младата жена.

— Аз също не повярвах — отвърна с лека въздишка той и отпи глътка бренди. — Винаги съм мислил, че ако Райън се нуждае от нещо, би могъл просто да ми каже.

Стомахът й се сви на топка и тя рязко се приведе напред.

— Не мога да повярвам на ушите си! Райън ти беше като син! Нима наистина мислиш, че е откраднал парите ти?

— Бях готов да се закълна пред куп библии, че това е невъзможно! — направи гримаса Брандън. — И се молех на Бога да е станала грешка… Но съм безсилен пред доказателствата. Казано най-общо, постъпващите при него суми вероятно са били превеждани не по сметка на фирмата, а в някаква друга — негова лична сметка.

— Вероятно са били превеждани? — попита тя с разтуптяно сърце. — Означава ли това, че ти не си бил в течение?

Той се усмихна и покрай очите му се появи мрежа от ситни бръчици.

— Забравих, че срещу мен седи юрист. Но съм затънал до гуша в работа… Движа нещата, свързани с предстоящите избори, освен това на главата ми са и всичките дела, с които се занимаваше Райън… Джон ме запозна със състоянието на нещата, а аз помолих Катрин да ги провери. — Замълча и отпи от чашата си. — Според нея Райън е отклонил от сметките на фирмата около двеста и петдесет хиляди долара, а може би и много повече. Всичко това е станало за период от около две години.

— А мотив? — попита Ребека. — С нещо да си е проличало? Райън няма нито скъпи дрехи, нито бижута. Никакви нови коли. Едва ли си е купил яхта или частен самолет, тъй като и аз щях да зная за това, нали?

— Така е.

— Добре, но как тогава е изхарчил парите ви? — започна да се ядосва тя.

— Нещата наистина не се връзват — кимна Брандън и замислено прокара пръст по устните си. — Но може би е имал някакви неизвестни за нас неприятности. Като имаме предвид това, което се случи с него, той явно е взел тези пари, макар да не подозираме за какво са му трябвали.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се в него Ребека.

— Оставил е предсмъртно писмо — не издържа на погледа й възрастният мъж. — И… Всъщност останалото ти е известно…

— Райън не се е самоубил! — решително възрази тя. — В нощта на изчезването му ти на няколко пъти повтори, че ако си знаел за душевното му състояние, си щял да направиш нещо… Какво имаше предвид?

Брандън взе от масата кутийката с инкрустации. Замислено отвори капачето, после отново го затвори.

— Беше ясно, че Райън не е на себе си — отвърна най-сетне. — Няколко пъти го попитах какво не е наред, но не получих отговор. Стигнах до извода, че напрежението около предизборната кампания му е дошло твърде много. — Раменете му леко се повдигнаха. — Исках да му дам малко спокойствие, или по-скоро малко време за адаптация. — Прочисти гърлото си, след което продължи: — Ако бях усетил намеренията му да се самоубие, положително щях да му помогна. — Очите му внезапно се насълзиха. — Извинявай… Но не мога да се освободя от чувството, че съм го предал… Не зная как и с какво, но… — Стана и бързо излезе от стаята.

Ребека остана потресена от сълзите му. Изведнъж осъзна, че не само тя страда от загубата на съпруга си. Беше ясно, че този човек също не проумява как се е стигнало до липсата на служебните пари. Може би се бе държала с него неоправдано рязко…

Когато се върна, вече се беше овладял. Седна на мястото си и взе чашата.

— Какво те накара да мислиш, че Райън не е на себе си? — попита с променен тон тя.

Брандън замислено потърка челото си и леко въздъхна:

— Неговото чувство за хумор правеше впечатление на всички. Но изведнъж той престана да се усмихва, а няколко души от персонала се оплакаха, че им крещи — нещо съвсем неприсъщо за него. За седем години съвместна работа нито веднъж не съм го чувал да повиши тон на когото и да било. Разбира се, понякога си позволяваше да скастри някого от юристите в кантората, но никога секретарка или обикновен чиновник.

— Това ли беше всичко?

— Не. Беше разсеян. Понякога му задавах един и същи въпрос по два-три пъти, докато получа отговор. Поведението му беше странно, сякаш се беше пренесъл на друга планета.

Ребека усети студени тръпки по гърба си. Брандън споменаваше неща, която и тя беше забелязвала в поведението на съпруга си.

— Друго? — глухо попита тя.

Той я изгледа продължително, после тихо попита:

— Защо се измъчваш, Ребека? Защо измъчваш и мен? Добре знам колко много го обичаше… И двамата го обичахме. Нека не правим нещата по-тежки, отколкото са.

— Ти повече от всички хора би трябвало да търсиш истината! — повиши тон тя.

Той стисна зъби.

— Зная, че кипиш от гняв и си го изкарваш на мен, защото няма на кого друг! Не е зле да ти припомня, че двамата с теб сме в един отбор.

Младата жена вдигна чашата си срещу светлината и се загледа в мехурчетата. Съзнаваше, че нервите й са опънати до крайност, но въпреки това не намираше сили да се извини.

— В онази нощ на яхтата разговаря ли с Райън? — попита най-сетне тя.

— Няколко пъти — кимна Брандън и в погледа му се появи загриженост. — Съмнявам се, че мога да повторя това, за което си говорихме… Просто общи приказки, като на прием.

— Мислех, че Райън е там, за да ти осигури подкрепата на някои влиятелни хора. Не бих казала, че това са общи приказки.

— Права си, но ако той наистина си вършеше работата — кимна събеседникът й и разклати кехлибарената течност в чашата си. — За съжаление съпругът ти наблягаше на алкохола. Никога не го бях виждал да се налива така и направих опит да го спра. Той не ме послуша и аз не настоях, тъй като нямаше смисъл да се карам с него в това състояние. Реших на другата сутрин да поговоря сериозно с него.

Сведе очи към дланите си и тя не успя да разбере дали в тях отново няма сълзи. Когато проговори отново, гласът му беше толкова тих, че младата жена се напрегна, за да го чуе:

— Както и двамата знаем, този разговор не се състоя…

Ребека стана, пристъпи към камината и взе една снимка, на която Брандън и Райън щастливо се смееха. Господи, нима оттогава беше изминала само една година, запита се тя. Колко се беше променило всичко!

— Катрин ми каза за кражбата — обади се домакинът.

— Беше ужасно! — обърна се тя. — Унищожиха всички файлове на Райън, компютърът му се оказа абсолютно празен. Работа на професионалисти. Това е едно от нещата, които ме карат да мисля, че някой е искал смъртта му…

Успя да забележи проблясъка в очите му, но това беше единствената реакция на обвинителните й думи. Продължи да описва фактите, които я бяха довели до убеждението, че мъжът й е убит. Започна с часовете, които бе прекарвал насаме със своя компютър, нахлуването в дома им и липсващите файлове, желанието им да имат дете, последните му думи на борда на онази проклета яхта. Разказа за всичко, като премълча само за писмото и спестовната книжка, която бе открила в куфарчето на Райън.

Брандън отново гледаше в чашата. Изчака я да свърши, помълча малко, после тихо промълви:

— Помисли си внимателно, преди да ми отговориш на един въпрос, Ребека… Ти запозната ли си със съдържанието на тези файлове?

— Не.

— Имаше ли някакви спомагателни бележки?

— Те също изчезнаха — сви рамене тя.

— Ясно… А сещаш ли се за някое друго място, на което Райън би съхранявал важни документи?

Вгледа се в лицето й. Тя се запита дали не намеква за спестовната книжка? Понечи да му каже за това, което бе открила в куфарчето, но нещо в положението на тялото му я накара да се откаже.

— Не зная за такова място.

Дали мъжът насреща й изпита облекчение, или само така й се стори? Дойде ред и тя да зададе един въпрос:

— А възможно ли е Райън да е знаел нещо важно, заради което да са го убили?

— Поне аз не мога да се сетя за такова нещо — поклати глава Брандън.

Стори й се, че клепачите му леко потрепнаха. Смени позата си и зададе следващия си въпрос:

— С какво по-точно се занимаваше Райън?

— С отстраняване на евентуалните проблеми в предизборната ми кампания, с изграждането на благоприятен имидж пред медиите. Много го биваше в тази работа, бих казал, че бе направо гениален. На няколко пъти ме отърва от сериозни неприятности. — Хвърли й един бърз поглед и добави: — Нима не е споделял с теб?

— Не — въздъхна тя. — Никога не говореше за работата си.

Този път бе готова да се закълне, че видя облекчението в очите му.

— Предполагам, че така е по-добре… Макар че лично аз не бих имал нищо против да споделя с теб.

— Благодаря за доверието.

Той отпи глътка бренди.

— Една от задачите му бе да проучи Пол Уърлингтън — добави. — Чувала ли си нещо за това?

Сърцето й ускори ритъма си и тя се приведе напред.

— Може би тук се крие ключът към загадката! Може би е открил нещо нелицеприятно за Уърлингтън и онзи е разбрал… Съобразил е, че компрометиращата информация е в компютъра, наредил е да ликвидират Райън и да унищожат тази информация!

— Признавам, че и на мен ми хрумна подобна мисъл — кимна Брандън. — Но не виждам как човек като Уърлингтън може да стигне до убийство. Той е достатъчно умен, за да не се кандидатира в парламентарните избори, ако има нещо компрометиращо в миналото му.

— Нещата никога не са толкова прости — промълви Ребека.

— Мисля, че Уърлингтън би желал достъп до тези секретни файлове по други причини. И те са свързани с желанието му да се добере до информация за мен и моята кампания.

— Не съм се сетила за това — призна тя.

— С кого си споделила подозренията си?

— Казах на Джон, че според мен Райън е убит… Това стана, след като Катрин излезе. Казах и на полицията, но те не ми повярваха… — Въздъхна и тихо попита: — Би ли поговорил със Соловски и Уолтърс? Теб може би ще послушат…

Той помълча, после кимна с глава.

— Ще видя какво мога да направя…

Остави чашата на ниската масичка пред себе си, стана и сложи ръце върху раменете й.

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома… Изглеждаш така, сякаш не си спала от седмици.

Тя понечи да възрази, но той сложи пръст върху устните й.

— Безпокоя се за теб, искам да си починеш… Става късно, а да не забравяме, че аз съм човек, който участва в предизборна надпревара. По тази причина не мога да допусна една красива млада жена да си тръгне сама от къщата ми в един часа през нощта!

Ребека неволно се усмихна.

 

 

Брандън затвори входната врата едва след като колата на Ребека се изгуби от погледа му. Изпита жал към младата жена. Не е лесно да изгубиш любим човек. Разтри слепоочията си. За него Райън беше синът, когото никога не бе имал. Беше силно привързан към него. Но в последните седмици от живота си Райън бе станал друг човек, с болка въздъхна той.

Райън беше млад, животът беше пред него. Защо не се вслуша в предупрежденията му? Защо не повярва на думите му, че започва игра, която не е по силите му?