Мими Лат
Опасно съдружие (15)

15

Леко напрегната, Ребека се настани на дивана в хола и пусна телевизора. Брандън Тейлър се готвеше да прочете едно официално изявление от името на фирмата си. Първите му думи я накараха да се наведе напред, а стомахът й се сви.

— Налага се да говоря за своя покоен колега и приятел Райън Морланд и правя това с мъка на сърцето — започна президентът на фирмата. — Но съм длъжен да го сторя, тъй като трябва да отговоря на необоснованите обвинения на съпругата му, които се появиха в печата. В навечерието на смъртта си Райън беше в дълбока депресия, но отказваше както медицинска, така и приятелска помощ. Лично аз изпитвам изключително топли чувства към Ребека, неговата съпруга, която за съжаление не иска да приеме простия факт, че мъжът й се е самоубил. Именно този отказ лежи в основата на необоснованите й твърдения в печата. Искрено се надявам, че госпожа Морланд ще намери начин да приеме истината…

Ребека изпита чувството, че ще повърне, и неволно вдигна длан пред устата си. Господи, как е възможно?! Нима трябва да чуе подобно нещо именно от Брандън?! Защо този човек я предава, защо предава Райън?

Смайването й бързо се превърна в гняв: „Как смее да твърди, че Райън бил толкова депресиран, та се нуждаел от лечение?! Откъде знае това? От изявлението на Брандън слушателят остава с впечатлението, че и двамата с Райън сме луди!“.

Вниманието й бе привлечено от гласовете, идващи от екрана. Брандън обяви, че ще отговаря на въпроси, а репортерите бяха готови да попият всяка негова дума. Да, той все още възнамерява да се кандидатира за Сената. Не, все още не знае кой ще заеме мястото на Райън. Не желае да коментира слуховете, че Пол Уърлингтън възнамерява да се състезава с него на предстоящите избори. Може да каже само, че неговата кандидатура се радва на пълната подкрепа на партията. После отново подчерта, че е свикал тази пресконференция, за да разсее всякакви съмнения относно връзката между смъртта на Райън Морланд и предизборната кампания, както и спекулациите, че тази смърт не е резултат на трагичен инцидент.

„Нима това е главната цел на пресконференцията? — запита се Ребека и гневът й се надигна като разяждаща киселина. — Нима Брандън реши да нанесе подъл удар на Райън, за да осигури политическото си бъдеще? — Изпита огромно разочарование. До този момент беше убедена, че ако някой на този свят може да устои на политически натиск, това е само Брандън. — Господи, как е възможно да направя толкова погрешна преценка?“

Пресконференцията беше към края си.

— Вярно ли е, че твърденията на Ребека Морланд за предумишлено убийство на съпруга й са свързани с надеждата да прибере солидна застраховка? — извика един репортер.

Изненадана от този въпрос, тя стисна зъби и зачака отговора на Брандън.

— Не коментирам — кратко отвърна той, после благодари на репортерите и се оттегли.

Откъде знаеха за застраховката? Нали тя самата разбра за нейното съществуване едва преди няколко дни?

Скочи на крака и изтича в съседната стая за бележките си, слепоочията й пулсираха. Откри номера на застрахователния агент Фред Джексън и трескаво го набра. Човекът едва успя да поздрави и тя започна:

— На кого, по дяволите, сте казали за застрахователната полица на Райън?

— Ами аз… — Очевидно объркан от внезапната атака, Джексън започна да заеква: — Може би споменах това пред Брандън Тейлър… Искам да кажа, че след разговора си с вас бях доста объркан и реших да му се обадя…

Ребека изпита чувството, че се е блъснала в бетонна стена. Дълбоко в себе си бе убедена, че именно Брандън или някой от екипа му е накарал репортера да му зададе онзи въпрос.

— Защо питате, какво не е наред? — В гласа на Джексън прозвуча загриженост.

— Какво не е наред ли? — пламна тя. — Не е наред това, че моите отношения с вашата застрахователна компания не влизат в работата на никого, ето какво! В тази връзка ще направя всичко необходимо и останалите ви клиенти да разберат, че имате прекалено голяма уста! А междувременно ви препоръчвам да я държите затворена! — Слушалката с трясък се стовари върху вилката.

За момент остана напълно объркана. Беше съвсем сама, нямаше към кого да се обърне за помощ.

Очите й попаднаха на полицата над камината. Стана и пристъпи натам, пръстите й докоснаха снимката от сватбеното им пътешествие на Хавайските острови, която бе прибрала от бюрото на Райън. Господи, колко бяха щастливи! Млади и влюбени, готови да завладеят целия свят. Кой би могъл да предположи, че всичко ще свърши по толкова ужасен начин?

— Престани да се самосъжаляваш! — заповяда си полугласно Ребека и тръсна глава да прогони сълзите. Трябваше да бъде твърда заради Райън, защото от този момент нататък само тя бе в състояние да разкрие истината за края на неговия неизживян живот.

 

 

Пресконференцията на Брандън Тейлър само засили съмненията на детектив Соловски. Справката със съдебния патолог стана причина да се запознае с един твърде неприятен факт. Лекарят заяви, че по нареждане на детектив Уолтърс е отбелязал в протокола единствено наличието на алкохол в кръвта на Райън Морланд и нищо повече. А това означаваше, че партньорът й бе направил точно обратното на това, което решиха двамата: да подложат трупа на пълно токсикологично изследване.

Сега, седнала пред телевизора заедно с Уолтърс и още няколко колеги, Соловски слушаше изявлението на Брандън Тейлър с все по-нарастващо безпокойство. Очевидно Уолтърс имаше намерение да й натика проклетата застрахователна полица право в гърлото. Не бе направила необходимите проверки просто защото се предовери на госпожа Морланд, която обеща да проучи въпроса, но очевидно не го беше сторила. Вероятно е забравила, но това нищо не променя. Дори твърденията й да целяха получаване на обезщетение, те все пак нямаха нищо общо с факта, че Уолтърс бе променил искането за пълна токсикологична експертиза.

Стана й мъчно за госпожа Морланд. Много е неприятно да чуеш по телевизията как доскорошният шеф на мъжа ти намеква, че и двамата имате психологически проблеми. А последният въпрос на един от репортерите й прозвуча съвсем нагласено. Хората неволно започват да мислят за евентуалните облаги от едно обезщетение, въпреки отказа на Тейлър да коментира този въпрос… Сега вече мнозина ще бъдат убедени, че съпругата иска да се добере до парите. Но Соловски знаеше, че Ребека обича мъжа си и това ръководи всичките й действия.

По-рано през деня попита Уолтърс защо не й е казал за телефонните заплахи срещу Ребека Морланд. Той само сви рамене и отвърна, че това е поредната инсинуация на вдовицата.

— Да отидем да хапнем нещо — подхвърли тя, а лекото кимане на главата й трябваше да подсети Уолтърс, че иска да говори с него.

— Къде? — попита с многозначителна усмивка той.

— В кафенето „Бахамас“ — предложи тя. — Тъкмо ще погледаме и яхтите…

Той й хвърли внимателен поглед, сякаш искаше да отгатне какво е намислила. После сви рамене:

— Както кажеш…

Взеха пластмасовите чашки, излязоха от кафенето и бавно се насочиха към един от многобройните пристани на Марина дел Рей.

— Е, казвай какво си си наумила — промърмори Уолтърс, докато очите му не се откъсваха от една новичка двайсет и пет метрова яхта.

— Искам да си поговорим за случая Морланд.

Той я погледна.

— Мисля, че след телевизионното изявление на Брандън Тейлър вече е време да развееш белия флаг. На всички е ясно, че тази жена иска да докопа парите от застраховката.

„Спокойно — рече си тя. — Най-важното сега е да не губиш самообладание.“ Засенчи очите си с длан, отпи глътка кафе и извърна глава към партньора си.

— Не се ли питаш какви всъщност са залозите? Не си ли задаваш въпроса, защо и тримата партньори на Морланд толкова усърдно обвиняват един човек, който вече не е в състояние да се защити?

— О, не знам — сви рамене Уолтърс. — Чувал съм, че деловите отношения нямат нищо общо с любовните. Хората си подбират деловите партньори по съвсем други причини.

— Имам чувството, че в тази фирма не всичко върви така гладко, както изглежда — подхвърли тя и тръгна по дебелите греди.

Той сложи ръка на рамото й.

— Защо не престанеш да се занимаваш с този случай? Всички са убедени, че става въпрос за самоубийство, а и ние си имаме предостатъчно работа, за да продължим да се ровим. Мисля, че вече е време да внесем предложение за прекратяване на разследването.

Тя вдигна глава да го погледне, очите й се присвиха срещу слънцето.

— Добрите детективи трябва да правят всичко възможно за данъкоплатците… Нали така беше?

— Разбира се.

— Но в този случай не сме го направили, нали?

— Какво означава това? — намръщено я изгледа Уолтърс.

— Не проверихме всички улики — поясни Соловски, притеснено преглътна няколко пъти, после продължи: — Например пропуснахме да направим пълни токсикологични анализи на Морланд…

Той внимателно я изгледа.

— Аутопсията показа, че в кръвта му има високо съдържание на алкохол. Какво повече искаш?

— Искам да знам какво друго е имало в кръвта му. Прегледах най-внимателно всички рапорти. От тях стана ясно, че ти си отменил пълната токсикологична експертиза.

— Реших, че не ни трябва — сви рамене той. — Какво толкова е станало?

— Бяхме се разбрали за обратното.

— А после аз си промених мнението — погледна я с леко нетърпение Уолтърс. — Реших, че няма смисъл да харчим парите на данъкоплатците за нещо излишно.

— О, нямах представа, че толкова си се загрижил за парите на данъкоплатците — иронично подхвърли тя.

Лицето му заплашително се надвеси над нейното.

— Аз съм по-старши от теб! И никак не ми харесва да чувам подигравки по свой адрес!

— Не се подигравам — издържа погледа му тя. — Но не мога да разбера защо непрекъснато ми се правиш на началник! Защо отказваш да разгледаш делото Морланд и от друга светлина? Започвам сериозно да се тревожа, да знаеш…

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че поведението ти в това разследване е доста странно! — отсече тя.

— Ако не си доволна и ме мислиш за тъпак, лесно ще уредя да те преместят. — В гласа му прозвуча недвусмислена заплаха.

Соловски имаше желание да постави тоя тип на мястото му, но чувството за самосъхранение надделя. Един глас настойчиво й прошепна да се отдръпне от ръба на пропастта, докато все още има време… Лесно би могла да го изкара от кожата му, но от това щеше да пострада само тя.

Показалецът на Уолтърс предупредително се насочи към нея.

— Имам чувството, че си готова да обърнеш гръб на бъдещето си заради една жена, която те прави на глупачка! — изръмжа той. — По дяволите, нима не разбираш, че мадамата те излъга? Трябваше да те информира за застрахователната полица, но не го стори, нали? Нея трябва да разпънеш на кръст, а не мен!

Даваше й възможност да се измъкне. „Нима наистина съм готова да върна значката си заради Ребека Морланд и нейните теории?“ — запита се Соловски. Колебанието й продължи няколко секунди. После неохотно и с гняв тя преглътна гордостта си и промълви:

— Нямах намерение да проявявам неуважение към теб. Извинявай, ако ти е прозвучало така…

Колкото и да съчувстваше на Ребека Морланд, не можеше да си позволи разрив с Уолтърс. Неговата атестация беше от жизненоважно значение за бъдещето й в полицията.

 

 

Ребека спря пред дома си, събра пликовете с покупки от седалката и се приготви да слезе. В този момент от храстите изскочи някакъв мъж с фотоапарат и се втурна към колата.

— Хей, вие, какво си въобразявате? — изненадано извика тя.

— Госпожо Морланд, дали самоубийството на мъжа ви се дължи на нещо във връзка с предизборната кампания на Брандън Тейлър?

Тя бе буквално парализирана от проявата на подобно нахалство.

— Махайте се веднага, или ще повикам полиция!

Мъжът вдигна апарата си и започна да я снима, а тя инстинктивно скри лицето си. После тръгна към вратата, опасявайки се, че този нахалник ще направи опит да я последва и вътре. Но другата възможност бе да остане в колата си и да го изчака да се махне.

Вдигна чантата пред себе си и приготви ключовете. Мъжът продължаваше да върви подире й.

— Ей сега ще позвъня в полицията! — изкрещя тя, втурна се в антрето и затръшна вратата след себе си.

 

 

Даяна Уърлингтън внимателно се огледа, преди да отвори вратата на белия си ягуар. Искаше да бъде сигурна, че никой не я е проследил и наоколо няма никакви познати. Ранният следобед беше топъл и слънчев, това я накара да се почувства смешна с дългото си палто от визон. Затръшна вратичката и изтича към входната врата.

Почука, отдръпна се зад саксията с декоративни дръвчета и се помоли на Бога той да отвори по-бързо. След няколко секунди, които й се сториха часове, вратата най-сетне се плъзна назад.

— Здравей, Даяна — усмихна й се Максуел Холмс. Беше облечен в бяла риза с дълъг ръкав и зеленикави бричове от тънка материя, а на краката му имаше ботуши с доста висок ток. Веднъж му беше казала, че в тези одежди прилича на робовладелец, който надзирава събирането на суровина от каучуковата си плантация.

— Ти си абсолютно откачен! — прошепна тя в момента, в който вратата се затвори зад гърба й.

— Защо? Защото само при мисълта, че пристигаш, бях готов да се изпразня в бельото си? — Той се засмя, хвана ръката й и я притисна към внушителната издутина на панталоните си. — Виж какво правиш с мен!

Тя само кимна.

— Да идем в солариума — предложи той.

Тръгна подире му. В един момент Максуел се обърна и с невинна усмивка попита:

— Искаш ли да окачим палтото ти в дрешника?

— Не, благодаря.

— Тогава да вървим — отново се засмя той.

Стаята, която наричаше солариум, беше обзаведена като плантаторска ферма отпреди войната. Беше зърнал подобно нещо в някакъв стар черно-бял филм и веднага се беше запалил. Извади копие от този филм, а после нае професионален дизайнер, който трябваше да пресъздаде точно видяното.

Даяна не беше броила растенията в тази стая, но те бяха стотици, а може би и хиляди. Всички от различен вид, някои от тях истинска рядкост. Холмс обичаше както топлината, така и влагата. Твърдеше, че те запазват кожата му свежа и млада. Даяна винаги се задушаваше от жегата в този солариум, да не говорим за палтото, което носеше днес. Усети как потта започна да се стича между гърдите й.

— Струва ми се, че доста си се сгорещила, Даяна — подхвърли Максуел, който обичаше да говори двусмислено. — Мисля, че е време да свалиш това палто…

Под палтото беше чисто гола. Тялото й блесна с млечна белота под лъчите на слънцето, проникващи през широкия прозорец.

— О! — Той отстъпи крачка назад и хвърли палтото върху един нисък диван, покрит с леопардова кожа. — Обърни се, Даяна. Хмм, да… Изглеждаш прекрасно, както винаги. — Очите му гледаха лениво, ръката му се спусна върху издутия панталон. — Господи, откога не съм бил толкова разгорещен! Сякаш ми е за пръв път! — Устните му се разтеглиха в усмивка. — Това не те ли развеселява?

Чертите й омекнаха. Никога не би му признала, че изпитва огромно удоволствие да го възбужда като някакъв неопитен ученик. И това удоволствие ставаше многократно по-голямо при мисълта, че десетки красиви жени с трепет очакват и най-малкия сигнал, за да скочат в леглото му.

— Както обикновено? — попита той.

— Да, моля — нервно отвърна тя, тъй като знаеше какво ще последва.

Холмс пристъпи към телефона на стената и нареди:

— Чанг, донеси разхладителните!

Няколко секунди по-късно на вратата се появи икономът китаец. В ръцете му имаше замръзнал шейкър с мартини, очите му старателно избягваха голата Даяна.

Когато това се случи за пръв път, тя едва не получи удар, въпреки уверенията на домакина, че Чанг никога нищо не вижда. Работеше при Холмс от десет години и по-скоро би умрял, отколкото да разкрие това, което ставаше в къщата. Присъствието му обаче я изнервяше и въпреки горещината Даяна леко потръпна.

Обърна се да погледне Холмс. Вече знаеше, че той третира прислужника си като неодушевен предмет — това изглежда бе неразделна част от процеса на възбудата…

Пръстът му докосна зърното на гърдата й. То моментално се втвърди, по тялото й пробяга нова тръпка. Другата му ръка бавно се плъзна надолу по потрепващото й тяло, докосна корема и спря в основата му. Тя го посрещна с подканяща влага. Изпита леко притеснение от бързия отклик на тялото си.

Той отпи една глътка от чашата си, задържа няколко бучки лед в устата си и леко захапа другото й зърно. Чувството беше невероятно. Процесът на топене върху гърдата й сякаш запали огромен пожар в други части на тялото й. Неспособна да се контролира, Даяна се предаде и тялото й се разтърси от пристъпите на бурен оргазъм. Дочу лекото захлопване на вратата зад гърба на китаеца и за миг изпита срам.

 

 

По-късно, изправена пред огледалото, тя старателно оправяше грима си. Холмс се приближи, постави ръка на рамото й и каза:

— Чувам, че Ребека Морланд обикаля всички, които са били на яхтата в онази нощ… Идва ли у вас?

— Да. Появи се в Нюпорт Бийч.

— Така ли? — изви вежди той. — И какво искаше?

— Интересуваше се какво сме говорили със съпруга й. Продължава да твърди, че той не се е самоубил. — Даяна не искаше да споменава пред Холмс за спора, който според Ребека са водили Пол и Райън, нито пък за предполагаемото разследване на Райън относно делата на Пол.

— Друго?

— Май това беше всичко — отвърна тя и приглади косата си. Беше изтощена от ласките му. Невероятно, но този мъж наистина беше неуморим любовник! — О, каза още, че е бременна… Но после дочух, че е пометнала.

— Лошо — поклати глава Холмс.

— Нима още не е стигнала до теб?

— Не — отвърна той и лицето му потъмня.

— А какво възнамеряваш да й кажеш, когато го стори? — погледна го внимателно Даяна.

— Не се грижи за това, красавице — отвърна с усмивка той. — Все ще измисля нещо… — В очите му проблеснаха весели искрици. — Може би ще й кажа, че в онази нощ си прелъстила бедния й съпруг и той толкова се вцепенил, че паднал във водата!

„Никак не е смешно“ — рече си тя, после поклати глава и заяви:

— Трябва да тръгвам.

Смрачаваше се. Сега наистина ставаше страшно. Холмс не й разрешаваше да облича никакви дрехи, твърдейки, че това би развалило всичко.

Уви се във визоновото палто, изтича към колата и хвърли поглед на часовника. Ставаше късно, предстоеше й да шофира в натоварения трафик. Тази вечер двамата с Пол бяха канени на някакъв официален прием. Обикновено избягваше да посещава Холмс преди подобни събития, но днес той беше особено настоятелен. Надяваше се да се прибере преди съпруга си.

В колата имаше дрехи. Навлече забързано някакви широки шорти и бяла тениска. Визоновото палто щеше да натика в багажника, преди да влезе в къщата. Ако Пол е там, ще каже, че е била на джогинг. Той несъмнено ще се ядоса, че закъснява, но това бе нищо в сравнение с истината.

 

 

Ребека изгаряше от нетърпение да намери отговор на въпросите, които я измъчваха. По тази причина вдигна телефона и потърси детектив Соловски в участъка, въпреки обещанието да не прави това. Съобщиха й, че тя отсъства и я помолиха да я потърси по-късно. Тя нетърпеливо изчака само няколко минути и отново набра номера.

За нейно огромно смайване слушалката вдигна детектив Уолтърс.

— Не, Соловски не е тук — съобщи той. — Но ако това ви интересува, аз получих някои резултати от разследването.

— Какви резултати? — попита със свито сърце Ребека, притеснена от шеговитата нотка в гласа му.

— На първо място — относно проникването с взлом в къщата ви — започна той. — Според заключението на криминалистите там липсват неидентифицирани отпечатъци.

— Разбирам.

— Второ, върху предсмъртното писмо на господин Морланд са неговите отпечатъци и тези на Джон Евънс — човека, който го е открил.

Тя прехапа устни, за да не изкрещи.

— Госпожо Морланд? Там ли сте?

— Да, слушам ви.

— Аз пък си помислих, че сте се разстроили и сте прекъснали линията… Има и още…

Ребека си даде сметка, че този човек се опитва да я изнерви, и реши да не му достави това удоволствие. Пое дълбоко дъх и хладно изрече:

— Моля, продължавайте.

— Според заключението на графолозите бележката е написана с почерка на господин Морланд. Аз, разбира се, предупредих Соловски, че искането за графологична експертиза е загуба на време, но тя отказа да ме послуша.

Ребека бе отчаяна. Тайно се беше надявала, че тези експертизи ще подкрепят подозренията й за убийство. Запази самообладание, сдържано благодари и затвори. Сълзите на безсилен гняв се затъркаляха по бузите й едва когато слушалката легна върху вилката.

 

 

Вечерта направи усилие, облече се и отиде на балетната постановка, в която участваше Габи — дъщерята на Люси. Никак не й беше до това, но искаше да достави удоволствие на приятелката си, която толкова й помагаше. А Габи беше чудесно дете. Не можеше да я разочарова.

Минаха зад кулисите. Габи направи изящен пирует, личицето й грееше от щастие. Ребека я поздрави за чудесния балетен костюм и й пожела успех.

По време на представлението продължаваше да е напрегната. Все още не бе преодоляла шока от изявлението на Брандън пред представителите на печата, както и от появата на онзи нахален репортер пред дома й. На всичкото отгоре и детектив Соловски изчезна някъде, а Уолтърс не пропусна да й съобщи лошите новини. С изключение на Люси целият свят беше срещу нея. Много й се искаше да наеме частен детектив за разследването, но финансовото й състояние не й позволяваше.

Забеляза разтревожения поглед на Люси, успя да й отвърне с нещо като усмивка и се опита да насочи вниманието си към сцената. Но мислите й бяха далеч оттук.

Парите, които й изпрати Брандън, светкавично се стопиха покрай погребението, билетите на родителите й и месечните разходи. Основната част обаче отиде за покриване на разходите, направени с кредитната й карта „Виза“.

В момента все още не беше решила към кого да се обърне за дела на Райън в адвокатската фирма. След тази ужасна пресконференция изобщо не искаше да вижда Брандън. Отношенията й с Джон Евънс трудно можеха да се нарекат приятелски, а след като научи от него за поведението на Катрин след раздялата й с Райън, изобщо не изгаряше от желание да се срещне и с нея. Колкото и да бе неприятно, май щеше да се наложи да заведе дело срещу фирмата. Което означаваше, че съдружниците моментално щяха да заведат контра дело за липсващите средства и публично щяха да обвинят Райън. Целият свят щеше да научи, че съпругът й е бил крадец. Не знаеше на колко възлиза делът на Райън във фирмата. Може би беше толкова малък, че от финансова гледна точка завеждането на дело не би било оправдано.

Шансовете й да получи обезщетение по застрахователната полица също бяха минимални, тъй като полицията всеки момент щеше да прекрати разследването с мнение за самоубийство. Нещата бяха прости и ясни: не се ли върнеше на работа, нямаше да има пари… Заплатата й в обществената юридическа кантора беше незначителна в сравнение с това, което би могла да изкарва в някоя частна фирма. Но тя не се блазнеше от такава перспектива и единствената й възможност май беше да обяви къщата за продан.

Отправи молба към Бога най-после да настъпи някакъв обрат в разследването. Много й се искаше да принуди Зои Олин да й сътрудничи, беше твърдо убедена, че тази жена знае повече, отколкото казва. Дано само не излезе така, че нежеланието й да говори е свързано с някакви лични отношения между нея и Райън, въздъхна Ребека.

Представлението свърши, двете с Люси се втурнаха зад кулисите и Ребека прегърна Габи.

— Беше страхотна! — похвали я тя. Детското личице светеше от пот, яркият руж и червилото стояха някак неестествено върху него. — Освен това изглеждаш съвсем като голяма!

Габи беше радостно възбудена и не я сдържаше на едно място. Майка й й бе обещала да я води на сладкарница.

— Много съм уморена — отклони поканата й Ребека. — Нека го оставим за друг път.

— Да, разбира се — кимна приятелката й и загрижено я погледна.

Без да забелязва безпокойството на майка си, Габи уви ръце около шията на Ребека и я целуна. За миг тя зарови лице в топлото вратле на детето, после с въздишка се отстрани.

Навън валеше. Стиснала волана, Ребека внимателно напусна паркинга на хотел „Бевърли Хилтън“.

Монотонното движение на чистачките постепенно я успокои. Скоро обаче си представи празната къща, която я очакваше, и сърцето й отново се сви.

Преди да се запознае с Райън живееше в апартамент, разположен в покрайнините на Западен Холивуд. В блока имаше охрана, но въпреки това бяха регистрирани няколко кражби, главно в гаражите. Ребека не помнеше да се е притеснявала от факта, че живее сама — също както и доскоро, преди смъртта на Райън. Но сега нещата коренно се промениха: първо дойде нещастието с Райън, после получи и заплахи по телефона… Даваше си сметка, че всеки момент ще изпадне в нервна криза.

Нещо в огледалцето за обратно виждане привлече погледа й. Колата отзад се движеше прекалено близо, а това бе опасно, особено в дъждовно време. Несвикнали да шофират при лоши атмосферни условия, калифорнийците често забравят, че при дъжд пътната настилка става доста хлъзгава. Телевизията непрекъснато показва тежки катастрофи, станали при усложнена пътна обстановка.

В първия момент реши да отбие встрани и да пропусне колите зад себе си, но после се отказа. Само след една пресечка щеше да излезе на Бенедикт Каниън — един от тесните, изпълнени със завои пътища, които се пръскаха звездообразно по посока на Бевърли Хилс, Бел Еър и долината Сан Фернандо. Къщата им се намираше в близост до Мълхоланд Драйв, до нея се стигаше или по магистралата „Сан Диего“ на изток, или по този второстепенен път, който, макар и да имаше много завои, беше по-къс.

Колата я последва и също зави по Бенедикт. Обзе я тревога. Тук пътното платно беше тясно, а движението — двупосочно. Нямаше къде да отбие, за да пропусне трафика. Осветлението също беше слабо, особено пък сега, при лошото време. От двете страни на пътя се издигаха стръмни хълмове, на места банкетът минаваше на сантиметри от дълбоки пропасти. Тук шофьорите винаги трябваше да са внимателни, но при дъжд ставаше направо опасно, тъй като често ставаха свличания, а от околните зъбери понякога падаха и камъни.

Дали този зад нея не е нахалният репортер, който дебнеше в храстите пред дома й, запита се тя. Отби плътно вдясно и намали, надявайки се, че онзи отзад ще пресече жълтата линия, за да я изпревари. По принцип това бе забранено, но всички го правеха, още повече, че пътната полиция рядко идваше насам.

Чу как моторът на колата отзад изрева. Добре. Тоя тип най-сетне ще се разкара и тя ще може да продължи спокойно пътуването си.

Колата беше черна. Ребека забеляза цвета й в момента, в който тя се изравни с нейната. Шофьорът не се виждаше, тъй като беше прекалено тъмно. Изведнъж предницата й кривна надясно и се заби странично в джипа.

— Господи! — хлъцна Ребека и инстинктивно натисна клаксона. Но черната кола се отдръпна само за миг, после отново я удари.

— Този е луд! — прошепна тя, а сърцето й се сви от ужас. Явно не беше никакъв репортер, а най-вероятно престъпник, който е решил да я обере или да й отмъкне колата. Инстинктивно натисна педала на газта, джипът полетя напред. В продължение на няколко безкрайно дълги секунди имаше усещането, че не може да контролира колата. „Никаква паника!“ — заповяда си тя. Преглътна буцата в гърлото си и направи опит да овладее волана.

Вече беше убедена, че трябва да избяга. Приближаваше най-опасния участък от пътя, веднага след него беше отбивката за Мълхоланд Драйв. Трескаво започна да обмисля възможните решения. Би могла да опита обратен завой, след който да поеме отново нагоре, но това беше твърде рисковано, тъй като джипът не можеше да го направи без маневра.

Блестящата черна лимузина се изравни с нейната кола точно в средата на следващия остър завой. Тя усещаше близостта й, но не я виждаше, тъй като бе твърде заета с волана. Започна да й се гади, тъй като с безпощадна яснота разбра какви са намеренията на непознатия — да я изтласка извън пътя. Обзе я паника.

Изведнъж насреща блеснаха ослепителни фарове. Водачът на колата изобщо не си направи труда да премине на къси светлини. Приведена напред и с лудо разтуптяно сърце, Ребека натисна клаксона и започна да примигва с фаровете. Надяваше се, че сигналът й за помощ ще бъде възприет.

Черната лимузина се стрелна напред и след секунди червените й стоп светлини изчезнаха зад завоя. Ребека горчиво съжали, че в колата й няма телефон.

Насрещното превозно средство профуча покрай нея. Шофьорът с нищо не показа, че е забелязал сигналите й. Явно не разбра, че се е разминал на косъм с вероятността да стане свидетел на тежък инцидент.

Треперейки като лист, Ребека се опита да разсъждава. Кой искаше да я изплаши? Или още по-лошо — да я убие? Опитвайки се да разкрие убийците на Райън, тя бе забравила, че те биха могли да премахнат и нея. Но защо? Замисли се върху това, което знаеше, за да прецени кого би могло да заплашва то. После изведнъж всичко дойде на мястото си. Убийците на мъжа й не знаеха какво е успяла да открие, но предпочитаха да я премахнат, за да са спокойни.

Нямаше представа към кого да се обърне за помощ. Не беше в състояние да разбере кой я лъже и кой казва истината, кой се опитва да я сплаши или да я убие. Не можеше да повярва, че всички тези ужасни неща се случват именно с нея. Дали и Райън се е чувствал така в последните дни от живота си? Дали някой не се е опитал да го премахне и преди онази фатална нощ на яхтата?

Понякога става така, че човек не е в състояние да открие дори един смислен отговор на въпросите, които го измъчват. Стиснала здраво волана, Ребека се запита какво ли още я чака.