Мими Лат
Опасно съдружие (14)

14

Скрита малко встрани от паркинга, Ребека чакаше края на работния ден в „Тейлър, Денисън и Евънс“. Както обикновено Джон Евънс беше сред първите, които излязоха от входната врата. Тя бързо се отправи към колата му. Постави ръка на рамото му в момента, в който той понечи да отключи поршето си.

— Какво става? — стреснато се обърна Евънс. — О, по дяволите!

— Извинявай, не исках да те изплаша…

— Защо се промъкваш така, за бога?

— Не се промъквам, а те чакам — усмихна се тя. — А ти не ме видя, защото кой знае къде блуждаеш.

— Мамка му! Едва не получих инфаркт!

Ребека осъзна, че наистина се е стреснал, и още веднъж му се извини.

— Добре де — махна с ръка той. — Казвай какво искаш.

— Да ти задам един-два въпроса.

— Сега?! — погледна я с недоумение Евънс.

— Да, сега. Ще ти отнема само няколко минути. Мога ли да вляза в колата ти?

Той се огледа, хвърли поглед на часовника си и колебливо кимна:

— Добре. Но бъди кратка, защото имам среща.

Тя седна на дясната седалка и се обърна с лице към него.

— Работил си с Райън в продължение на пет години и положително знаеш неща, които не са известни на много хора.

— Възможно е — предпазливо отвърна той.

— Имаше ли човек, с когото Райън не се разбираше?

— Не беше любимец на всички, но не разбирам накъде биеш…

— Можеш ли да назовеш името на такъв човек? Брандън, Катрин или може би някой от обслужващия персонал?

— Обслужващият персонал му целуваше задника — изръмжа Джон. — А за Брандън Райън беше любимото момченце със златни къдри, което не може да греши.

— А Катрин?

— Не бих казал, че беше сред любимците й, особено след като я заряза! — отвърна с насмешлив блясък в очите той.

Ребека преглътна, тръсна глава и продължи:

— Знаеш ли защо се разделиха?

— Как да не знам — ухили се мъжът. — Заряза я заради теб! Трябваше да видиш лицето на тази ревнива кучка!

Ребека се изненада и това явно пролича в погледа й.

— Нима никога не ти е казвал, че заради теб е скъсал с Катрин? — присви очи Джон.

— Не.

— Е, това е истината — злобно се усмихна той. — Изглежда скъпата Катрин е крояла планове за семейно гнезденце с мъжа ти! Но може и да не е така, защото нейните планове почти никога не са като на нормалните хора. Може би е мечтала да оглави фирмата, а Райън да й бъде заместник. Едно по-скоро неравноправно съдружие, отколкото брак. Без деца, предполагам…

Ребека усети как страните й пламват. Не беше допускала, че отношенията между Райън и някогашната му любовница са били толкова сериозни, че да мислят за брак.

— Говориш така, сякаш общото бъдеще на Райън и Катрин е било достояние на всички — отбеляза тя.

— Казвам само това, което съм забелязал — започна да барабани по волана Джон. — И бих добавил, че това бе един от редките случаи, в които скъпата Катрин нямаше последната дума. Признавам, че отношенията ми с Райън не бяха кой знае колко приятелски, но когато той отряза квитанцията на скъпата Катрин, аз изпитах уважение към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не ти е ясно, Ребека? — вдигна вежди той. — Катрин беше втора след Брандън в йерархията на фирмата, а Райън — обикновен служител. Като тръгна с нея, той си осигури бърз напредък в кариерата.

— Той не беше такъв човек — възрази Ребека. — Отношенията му с Катрин едва ли са били близки само заради кариерата.

Джон иронично се усмихна.

— Господи, колко си наивна!

— Така ли? — погледна го с леко раздразнение тя.

Той замълча, но продължаваше да я гледа насмешливо.

— Е, хубаво — тръсна глава тя. — Скъсали са преди три години, нали? Катрин едва ли продължава да му се сърди.

— Явно не познаваш жени като нея — поклати глава Джон. — Бих казал, че тя може да таи злобата си с години и да чака момента, в който да си отмъсти.

Ребека се почувства странно. Не би могла да си представи подобно нещо.

— Някой друг да е хранел лоши чувства към мъжа ми? — попита.

— Не се сещам — отвърна той и внимателно я погледна. — Ти май продължаваш да си мислиш, че Райън е убит.

Тя само сви рамене.

— Интересно, много интересно — проточи Джон, облегна се на вратата и одобрително я огледа. — Хубава жена си, но голяма наивница… Сражаваш се с вятърните мелници както в службата, така и в личния си живот… Но нещата никога не са черно-бели, Ребека. Твоят Райън също не беше светец.

— Какво? — застина от изненада тя.

— Нищо, нищо — снизходително се усмихна той. — Просто казвам, че като всеки друг мъжът ти имаше и положителни, и отрицателни качества. Имаше амбиции, беше суетен. Знаеше какво иска и се стремеше да го постигне, без да гледа кого мачка по пътя си.

— А кого е мачкал? — попита тя. — Теб ли?

— Е, опита се — въздъхна Джон. — Но допусна грешката да ме подцени.

Ребека изпита непреодолимото желание да се махне някъде по-далеч от този човек.

— Благодаря за времето, което ми отдели — рече и отвори вратата на колата.

— Няма нищо — отвърна той и отново я огледа. — Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря. Колата ми е отсреща. — Изпита неудобство от погледа му.

— В такъв случай лека нощ и карай внимателно.

Поршето стремително потегли, гумите му оставиха черни следи върху асфалта.

 

 

Соловски изчака Уолтърс да си тръгне и едва тогава измъкна папката с делото „Морланд“. Искаше да прочете още веднъж първоначалните им рапорти, а също и резултатите от аутопсията.

Спомни си, че бе предложила на Уолтърс да изпратят екип криминалисти на борда, но той категорично отказа. Защо? Този въпрос си задаваше не за пръв път. Още повече, че в онази нощ не бяха на работа, но въпреки това ги изпратиха да разследват случая. Случайно ли беше това? Кой е пожелал именно Уолтърс да поеме това разследване?

Разгърна рапорта на съдебния лекар и потърси токсикологичната експертиза. Но такава липсваше. Бе взета само алкохолна проба, която беше с положителен резултат. Странно… И двамата с Уолтърс бяха категорични, че Райън Морланд трябва да бъде подложен на пълна токсикологична експертиза.

Реши да поговори със съдебния лекар и му позвъни. Но той не се обади. Явно ще трябва да изчака до сутринта. Направи фотокопия на няколко документа, после върна папката на мястото й.

Прибра копията в чантата си и излезе. Все още беше разстроена от факта, че Уолтърс не й каза за телефонните заплахи срещу Ребека Морланд. Краткият преглед на делото не помогна с нищо за подобряване на настроението й. В това разследване имаше доста странни неща, които трябваше да бъдат изяснени.

 

 

Джон почука, изчака малко, после отключи. Апартаментът тънеше в мрак. Насочи се към спалнята, където работеше телевизор и по стените играеха синкави отблясъци. Изправи се пред леглото и сведе очи към спящата в него жена. После бавно се наведе и докосна с устни шията й.

Тя изпусна тиха въздишка и се обърна. Чаршафите се плъзнаха на пода и разкриха голото й тяло. Джон бързо се възбуди, седна на ръба на леглото и докосна гладката кожа. Започна от вдлъбнатината между гърдите, продължи надолу към плоския стегнат корем, спря върху нежните косъмчета на венериния хълм… Там упражни лек натиск, бедрата покорно се разтвориха, дишането му се учести.

Пое в уста зърното на едната й гърда и започна да го смуче. Жената изви гръб и се притисна в него.

— Задръж само за миг — прошепна той. После бързо започна да се съблича. Дрехите му паднаха на пода, обувките излетяха чак до вратата, чорапите и слиповете бяха почти разкъсани.

Петнадесет минути по-късно той се претърколи, изтощен и задоволен. Усети пръстите на жената върху гърдите си и върху къдравите косъмчета около слабините си.

— Ще останеш ли през нощта?

— Пак ли започваш, Меги О? — попита той, използвайки прякора й. — Знаеш какво става в шибаната кантора! Райън умря, Брандън е потънал до гуша в предизборната си кампания! А такива като мен трябва да работят дори нощем!

— Мразя тази кантора! — капризно сви устни тя. — Чакам те с часове, а когато най-сетне се появиш, само удряш една пушка и бързаш да изчезнеш отново! Чук, тряс, мерси, мадам! Това е унизително за мен.

— Не говори така — погали я той. — Нима не се грижа за теб?

Жената продължаваше да се цупи.

— Хей, стига! Обещах ти, че скоро всичко ще се промени. Трябва да имаш вяра в мен. Вуйчо Брандън започва да отстъпва, вероятността да поема фирмата след неговото оттегляне става по-голяма…

— Понякога имам чувството, че си женен — изгледа го подозрително Меги.

— Не съм — засмя се той и я целуна по носа. — И няма друга жена в живота ми. В това мога да ти се закълна.

Няколко минути по-късно, освежен след набързо взетия душ, Джон я целуна и излезе.

Седна зад волана и хвърли поглед към часовника на арматурното табло. Едва десет и половина вечерта! Добре, рече си доволно. Щеше да има достатъчно време и за другата си любов…

 

 

Брандън Тейлър също погледна часовника си. Десет сутринта, а племенникът му все още не беше дошъл на работа. След последния разговор остана с впечатлението, че Джон ще се опита да промени навиците си. Стори му се, че най-сетне е узрял за истинска отговорност — онази, която е неразделна част от поведението на съдружник в сериозна юридическа кантора. Но сутрешните закъснения не говореха за подобна отговорност, особено днес, когато вестниците бяха пълни с обвиненията на Ребека Морланд.

На вратата се почука и Джон надникна в стаята.

— Влизай, влизай! — махна му с ръка Брандън. — Минава десет, къде се губиш досега?

— Среща с клиент, вуйчо — отвърна той с усмивка.

За миг Брандън се изкуши да го поразпита за тази неизвестна никому среща, която изобщо не бе отбелязана в програмата на бюрото му, но се отказа. Трябваше да разгледат други, далеч по-важни въпроси. След разговора с Ребека той искаше да си изясни някои неща, но предизборната кампания поглъщаше изцяло времето му.

— Сядай — сухо нареди.

— Нещо не е ли наред? — изненада се от тона му Джон.

— Зависи. Ще ти задам няколко въпроса, на които искам честни отговори. Ясно ли е?

— Разбира се. Винаги съм бил честен с теб.

Възрастният мъж пропусна забележката покрай ушите си и мрачно попита:

— Защо си излъгал Ребека, че в нощта на изчезването на Райън си дошъл в кантората в шест, след като подписът ти в регистъра сочи един и четиридесет и три след полунощ?

В очите на Джон се мярна тревога, която бързо се стопи.

— Не съм казвал подобно нещо! — отсече той. — Ребека вероятно се е объркала. Казах й, че съм дошъл тук направо от яхтата.

— А защо? — попита с леден глас Брандън.

— Помислих си, че някой трябва да бъде тук, на разположение на полицията — сви рамене Джон. — Не знам, това ми се стори най-разумното за момента.

— И какво прави тук цяла нощ?

— Влязох в кабинета си и заспах… Събудих се чак към шест… — Замълча, после театрално се плесна по челото. — Ето защо се е объркала Ребека!

„Изигра го превъзходно. Този тип или казва истината, или е голям артист!“ — помисли си Брандън.

— А писмото? — попита той. — Кога го откри?

— Малко преди да позвъня в полицията. Още като дойдох, си бях наумил да погледна в кабинета му, но бях толкова изтощен, че не усетих кога съм заспал… Когато се събудих, навън беше светло. Нямах избор… Измих се в твоя кабинет, после се преоблякох в ежедневния си костюм.

— Сигурен си, че писмото беше на бюрото на Райън, така ли? — попита с присвити очи възрастният мъж.

— Защо питаш? — неспокойно се размърда под погледа му Джон.

— Защото в онази вечер Глория си е тръгнала последна — отвърна спокойно той и скръсти ръце пред гърдите си. — И не е видяла никакво писмо върху бюрото на Райън.

Върху лицето на племенника се появи объркано изражение.

— Тук ме хвана, вуйчо — промърмори, скочи на крака и нервно закрачи напред-назад. — Писмото не беше на бюрото, а на пода, зад кошчето за отпадъци. Но не беше смачкано. Прецених, че ако съобщя на полицията къде съм го намерил, те може би ще решат, че Райън го е изхвърлил. — Ръцете му се разпериха в безпомощен жест. — Бях убеден, че Райън се е самоубил, затова казах, че писмото е било върху бюрото. — Спря пред Брандън. — Съжалявам, вуйчо… Трябваше да ти кажа истината веднага. Просто се опитвах да бъда полезен.

Брандън нерешително мълчеше, пръстите му нервно барабаняха по бюрото. От неудобното положение го извади телефонът.

— Да — изрече. — Идвам веднага… — Погледна към Джон и намръщено добави: — Имам посетител, ще говорим по-късно!

Племенникът се обърна и тръгна към вратата, а Брандън бе почти сигурен, че успя да зърне усмивката на облекчение върху лицето му.

 

 

Няколко минути по-късно в кабинета се появи Максуел Холмс с протегната напред ръка.

— Брандън, благодаря ти, че ме прие веднага — изрече той със звучния си бас. Изпод мишницата му стърчеше сгънат вестник.

— Здравей, Максуел — стисна ръката му Брандън и махна към близкото кресло.

— Нека седна на дивана — направи шеговита гримаса Холмс.

— Добре — кимна той, нареди на секретарката си да не ги безпокоят и седна до госта. Питаше се на какво дължи неочакваното посещение.

— Предполагам, че вече си видял това — промърмори Холмс и удари сгънатия вестник в дланта си. От първа страница ги гледаше снимката на Райън Морланд, а над нея с големи букви беше изписано: ВДОВИЦАТА НА АДВОКАТА ТВЪРДИ, ЧЕ ТОЙ Е БИЛ УБИТ.

— Видях го — мрачно кимна Брандън.

— Лошо, много лошо — въздъхна посетителят. — Тази мадама вдига шум, който ще се отрази зле на кампанията ти, и затова трябва да бъде спряна.

— Вече се опитах. Няколко пъти разговарях с нея, но без никаква полза…

— Момчетата са доста неспокойни — неодобрително поклати глава Холмс.

Брандън му хвърли тревожен поглед. Добре знаеше, че без подкрепата на този човек и хората под негов контрол трудно би останал единствен кандидат на партията в предстоящите избори.

— Разбирам ги добре — кимна той. — Райън беше един от най-близките ми сътрудници. Но не мога да забраня на вестниците да публикуват обвиненията на Ребека Морланд.

— Но можеш друго — спря черните си очи върху лицето му Холмс. — Ще свикаш пресконференция, а ние ще се погрижим на нея да присъстват подходящите хора. Ще обясниш на проклетите репортери защо си убеден, че Райън сам е скочил в морето.

— Не мислиш ли, че така само ще подкрепя твърденията й? — възрази Брандън. — Според мен е по-добре изобщо да не им обръщам внимание.

— Не става! Репутацията на нашия кандидат с нищо не бива да бъде накърнявана! Репортерът намеква, че Райън е открил нещо. Не зная какво точно му е разказала мадамата, но не е толкова трудно да се отгатне, че то хвърля петно върху теб.

— Никак не е смешно и ти добре го знаеш! — ядосано отвърна на усмивката му Брандън.

— Трябва да направиш изявление! — отсече Холмс и протегна крака. — В противен случай партията може би ще потърси други решения…

— Други решения ли? — пламна той. — След всичко, което върша за тази партия в продължение на години?

— Някои членове може би мислят като теб — рече гостът. — Но не забравяй, че Уърлингтън се е разтичал като бесен да си осигури по-широка подкрепа!

— Не вярвам някой да смята кандидатурата му за по-сериозна от моята — възрази Брандън. — Той е много краен, освен това няма почти никакъв принос за партията. — Насочи пръст към гърдите на Холмс. — Имам всички основания да смятам, че именно Уърлингтън стои зад тази кампания в печата!

— Вярно е, че няма принос за партията — кимна Максуел. — Вярно е, че повечето членове изпитват към теб уважение и благодарност. Заслугите ти не подлежат на никакво съмнение. Но главната ни цел е да спечелим ноемврийските избори, да победим демократите. По тази причина името на нашия кандидат не трябва да се замесва в скандали.

Брандън тежко въздъхна. Не понасяше някой да му нарежда, особено пък Холмс. Дядо му и баща му са били известни политици в този щат още когато семейството на този идиот едва ли е знаело, че има право на глас. „Успокой се — заповяда си. — След победата в изборите ще имаш възможност да си отмъстиш!“

— Добре — изрече на глас. — Ще направя необходимото.

 

 

Ребека набра телефонни услуги и поиска номера и адреса на Зои Олин — счетоводителката, която уж помагала на Райън в кражбата на служебни пари. Оказа се обаче, че жена с такова име не фигурира в указателя на Лос Анджелис и околните общини.

Наложи се да притисне Глория, но се оказа, че във фирмата разполагат само с адреса на майката на Зои. Според администраторката Зои споменала пред някаква секретарка, че възнамерява да се мести, и това станало само няколко дни преди да я изпратят в принудителен отпуск.

Съмняваше се, че майката ще разговаря с нея, ако се представи като вдовицата на Райън Морланд. Но как да се сдобие с нужната информация? Идеята й хрумна след доста размисъл, сега оставаше да провери дали ще излезе нещо от нея.

Снимката й излезе в повечето от ежедневниците и тя реши да не рискува. Облече най-скромните си дрехи, сложи си евтина, но все пак добре направена перука, която откри в някакво магазинче, на носа й кацнаха очила.

Пристигнала на адреса в долината Сан Фернандо, тя се представи като следовател от застрахователната компания на „Тейлър, Денисън и Евънс“. Обясни, че трябва да разговаря с дъщерята, тъй като задачата й е нещата да се уредят без съдебни дела. Жената веднага й даде адреса, а после дори й благодари. Почувствала се виновна, Ребека побърза да си тръгне.

Двадесет минути по-късно спря пред блока на счетоводителката. Остави колата си на паркинга, приближи се към домофона и почти веднага откри името „З. Олин“. Натисна звънеца и сравнително бързо убеди пискливия женски глас да й отвори, използвайки същата история, която бе пробутала на майката на Зои. Изкачи се по стълбите, откри апартамента. Вратата се отвори в момента, в който се готвеше да почука.

Зои Олин се оказа млада и изключително привлекателна жена, която едва ли бе навършила тридесет. Имаше хубава кестенява коса и големи сини очи. Леката рокличка на цветя подчертаваше добре оформената й фигура.

Устата на Ребека изведнъж пресъхна. Изправила се лице в лице с тази жена, тя се почувства нервна въпреки убеждението си, че Райън не се е докосвал до никакви служебни пари. В главата й нахлуха объркани мисли. Ами ако той е имал връзка с тази красива жена и парите са отишли за… В очите на Зои се появи особен блясък.

— Вие сте съпругата на Райън Морланд, нали? — попита и леко наклони глава, сякаш се опитваше да прецени какво става.

Явно дегизировката не й беше помогнала много.

— Съжалявам, че се правя на чучело — рече с въздишка тя и усети как бузите й се зачервяват. — Но искам да ви задам няколко въпроса и трябваше да ви открия…

— Нямам желание да разговарям с вас! — отсече Зои и понечи да затвори вратата.

Ребека я спря:

— Моля ви. Няма да ви отнема много време, обещавам!

— Не. Вървете си, иначе ще извикам полиция!

За миг се запита дали тази жена би се обърнала към полицията, но после решително заяви:

— Добре, извикайте я! Законът не забранява на никого да задава въпроси!

— Но вие проникнахте в сградата с измама, нали? — повиши тон Зои.

— В закона не пише нищо и срещу подобни дребни трикове — отвърна Ребека, опитвайки се да запази самообладание. — Искам да разбера дали мъжът ми е злоупотребил с някакви средства на фирмата, както твърдят неговите доскорошни съдружници.

В очите на момичето се мерна страх.

— Аз… Аз не искам да говоря с вас…

— Направил ли го е? — попита тя и изпитателно се взря в лицето на момичето.

— Сигурно, след като го обвиняват! — извика Зои. — А сега се махайте, иначе ще започна да викам!

Сърцето на Ребека се разтуптя, но тя отказа да признае, че е загубила. Надяваше се, че жената срещу нея няма да изпълни заканата си.

— Толкова много ли го мразите? — промълви тя.

— Не го мразя — стреснато я изгледа Зои. — Той беше добър човек. Вижте, адвокатът ми е забранил да разговарям по този въпрос с когото и да било… Моля ви, вървете си!

— Мога ли да ви оставя телефона си, в случай че промените решението си?

— Не, не искам — поклати глава младата жена. После с рязко движение блъсна вратата. Ребека изгуби равновесие и се олюля, а вратата се захлопна под носа й.

Облегна се на стената и се замисли. Би могла да остане тук и да чака Зои да излезе, би могла да стори същото и долу, на паркинга. А би могла и да я проследи, тъй като вече знаеше как изглежда.

Чу стъпки по коридора и се обърна. Видя едър мъж с червеникава брада, който заплашително избоботи:

— Аз съм домоуправителят! Получих оплакване от една наемателка и ви приканвам незабавно да напуснете, госпожо. Ченгетата вече са на път.

Някъде беше чела, че полицията реагира прекалено бавно на повиквания от долината Сан Фернандо, особено пък когато става въпрос за някакво дребно нарушение на обществения ред. Това й даде увереност, че ще има достатъчно време, за да избегне неприятен сблъсък с някоя от патрулните коли. Но въпреки това реши, че няма смисъл да предизвиква мъжа срещу себе си.

— Тръгвам си — кимна с глава тя и се наведе да вземе чантата си, която беше изпуснала. Кратката среща със Зои Олин беше достатъчна, за да разбере, че съдружниците във фирмата не са й казали цялата истина за липсващите средства. Реши, че на всяка цена трябва да си поговори с тази жена.

 

 

Върна се у дома, седна на дивана и замислено прелисти бележника с телефонните номера на Райън. Загадката около липсващите средства продължаваше да изглежда неразрешима. Оставаше й да провери онази банкова сметка, но нямаше желание да го стори. Страхуваше се, че тя наистина ще се окаже на Райън…

Вдигна слушалката и набра номера на Глория Пауъл.

— Искам да ви задам един-два въпроса — изрече бързо. — Преглеждам разни бележки върху бюрото на мъжа си и искам да разбера дали да ги изхвърля… — Пое си дълбоко дъх и продължи: — Говори ли ви нещо името Ърл Андърс?

— Ърл Андърс? — бавно повтори Глория, помълча малко, после каза: — Не, не мога да се сетя…

Човекът не е клиент на фирмата и това е добре, светкавично съобрази Ребека.

— Искате ли да потърся това име в главния компютър? — попита Глория.

— А можете ли да го сторите, без да разберат останалите?

— Разбира се. Непрекъснато го върша, защото трябва да сме сигурни, че няма да попаднем на конфликт на интереси между клиентите си. Ще го направя и утре ще ви позвъня.

— Благодаря, Глория. Ценя високо вашето желание да ми помогнете.

— Няма проблеми — отвърна жената, после понижи глас и добави: — Вижте, не съм в течение на нещата, но дочух, че утре сутринта господин Тейлър ще даде пресконференция. Това е всичко. Моля ви, бъдете дискретна. Ако някой разбере, че съм ви предупредила, моментално ще ме уволнят!

— Няма да кажа нито дума, обещавам — промълви Ребека, опитвайки се да се успокои. Остави слушалката и се замисли. Защо Глория й съобщава под секрет за някаква обикновена пресконференция? Брандън никога не би обсъждал публично смъртта на Райън, без предварително да я уведоми. Вероятно става въпрос за нещо друго. За официално включване в предизборната надпревара или нещо подобно… Политиците мислят, че изборите са най-важното нещо на света. Но за всеки случай ще бъде пред телевизора.

Загледа се в книжката на масичката. Ърл Андърс не е клиент на „Тейлър, Денисън и Евънс“, но банковата му книжка се оказа в куфарчето на Райън… Защо?