Мими Лат
Опасно съдружие (6)

6

Рано на следващата сутрин й се обади Глория Пауъл, административен директор на юридическата кантора на Райън. Тя любезно й съобщи, че партньорите на съпруга й желаят да се срещнат с нея.

Няколко минути преди 14.00 Ребека се качи в червения си джип „Чероки“ и потегли по Родео Драйв. Беше облечена в строго черно костюмче и бяла копринена блузка. Някъде по средата между Санта Моника и булевард „Уилшайър“ се намираше красивата двуетажна сграда с избелели от времето тухлени стени, до входа на която висеше табелка със златни букви: „ТЕЙЛЪР, ДЕНИСЪН И ЕВЪНС — АДВОКАТИ“. Гърлото й се сви, очите й се насълзиха. Колко пъти беше идвала тук да изчака Райън, след което отиваха на кино или да хапнат някъде. А сега него го нямаше!

Вкара джипа в подземния гараж, взе талончето от пазача и влезе в асансьора. Едва се сдържа да не затича по покрития с дебел мокет коридор на първия етаж.

— Госпожо Морланд, заповядайте — надигна се от стола администраторката. — Всички ние ужасно съжаляваме за нещастието, което ви сполетя… Надявам се, че сте добре…

— Добре съм, благодаря — отвърна Ребека и тръсна глава да прогони напиращите сълзи.

— Очакват ви в кабинета на господин Евънс — добави младата жена и й направи знак да я последва.

— Не си правете труда, зная пътя — спря я тя.

Прекоси фоайето, черните й обувки с дебела подметка тропаха по мраморните плочи на коридора. Стените на помещението, от което се влизаше в кабинетите на съдружниците, бяха покрити с махагонова ламперия, а подът — с дебел килим в розово-бежови шарки. Вратата на Райън беше затворена, но споменът за последното й идване тук беше толкова ярък, че тя неволно стисна зъби и притвори очи. Видя го сякаш беше вчера — седнал зад отрупаното с документи бюро със свалено сако и навити ръкави на ризата, радостната искрица в сините му очи, щом я зърна на прага…

Спря пред вратата на кабинета на Евънс с разтуптяно сърце.

Джон се втурна да я посрещне.

— Радвам се, че дойде, Ребека. Заповядай, седни… Какво да ти предложа? Чай, кафе? — Очите му бяха толкова близо едно до друго, че изглеждаше леко кривоглед.

— Не, благодаря — отказа тя.

В продължение на няколко минути говореха за незначителни неща — главно за времето. Усещаше се напрежение, а Ребека продължаваше да се пита защо са я повикали тук.

После вратата се отвори и в кабинета влезе Катрин Денисън. Беше облечена във великолепно шоколадово костюмче и носеше обувки от фина кафява кожа. Тази жена работеше по осемнадесет часа на денонощие, но въпреки това съумяваше да изглежда така, сякаш току-що е напуснала фризьорския салон.

— Как се справяш? — Гласът на Катрин прозвуча необичайно сърдечно, ръката й се протегна и докосна рамото й. Но Ребека моментално усети фалшивата нотка и нервите й се опънаха. Сякаш Катрин знаеше точно как се държи човек в подобна ситуация и играеше добре заучена роля.

— Както може да се очаква — отвърна. Инстинктивно усети, че не бива да показва мъката си пред тези хора.

— Трябва да обсъдим някои неща — каза Джон, после замълча за момент и очите му състрадателно се спряха на лицето й: — Надяваме се, че ще се справиш…

— Няма проблеми — кимна Ребека и леко се завъртя, за да вижда и двамата партньори. — Брандън ще се присъедини ли към нас?

Джон хвърли тревожен поглед към Катрин, която се беше отпуснала на облегалката на креслото му.

— Един от клиентите му преживява криза — поясни тя. — Каза, че ще ти се обади по-късно.

Ребека кимна. Щеше да се чувства малко по-удобно, ако и Брандън беше тук, тъй като го познаваше много по-добре.

— Както знаеш, Райън стана наш партньор през тази година — започна Джон. — Според условията на договора всеки от партньорите притежава част от основния капитал на фирмата, която се изчислява според стажа му в нея. Няма да навлизам в подробности, а ще ти предложа копие от този договор, ако вече не си го открила сред книжата му.

Стана и започна да крачи напред-назад из помещението.

— За съжаление Райън е партньор съвсем отскоро, тъй че дяловото му участие не е голямо. Но преди да говорим за това, искам да обсъдим един друг въпрос.

Ребека любопитно го погледна и кимна.

Той прочисти гърлото си и с леко притеснение продължи:

— Знаеш ли… След нещастието ние направихме нещо като ревизия на фирмата и открихме… хм… известни отклонения… — Замълча за момент, после я погледна право в очите. — Повярвай ми, Ребека, много бих искал да намеря друг начин да ти го кажа, но… — Преплете пръсти и завърши: — По всичко личи, че Райън е използвал средства на фирмата за лични цели.

Тя се намръщи, сякаш не беше убедена, че е чула правилно.

— За лични цели ли? — попита. — Не разбирам!

— Може би Катрин ще ти обясни по-добре — побърза да каже Джон и хвърли очаквателен поглед към партньорката си.

Жената леко отмести кичур руса коса от челото си.

— Много ми е трудно да го кажа, Ребека — погледна я в очите. — Но фактите са категорични: Райън ни е обрал!

— Това е невъзможно! — почервеня от гняв Ребека. — Райън не е способен на подобно нещо!

— Разбираме как се чувстваш — отвърна другата жена и кръстоса добре оформените си крака. — Честно казано, и ние сме доста шокирани…

— Имате ли доказателства за подобно обвинение? — попита я с разтуптяно сърце.

— Ще се опитам да ти изясня състоянието на нещата — отвърна тя. — За известно време имахме финансови затруднения, но никой от партньорите не им обърна сериозно внимание. На всяка компания се случва да има големи вземания, но постъпленията да се забавят… В крайна сметка обаче разбрахме, че нещо не е наред. За това ни алармира една счетоводна фирма, която периодично ни прави балансите.

— Райън е злоупотребявал с пари на фирмата от около две години насам — намеси се Джон. — Това е ставало с помощта на човек от нашия счетоводен отдел, в момента изясняваме точно кой е той. Подозираме определен служител, когото изпратихме в отпуск.

Ребека продължаваше да клати глава. Това не можеше да е вярно! По известни само на тях причини тези двамата й бяха скроили някакъв гаден номер! Стегна се и реши да зададе необходимите в подобни случаи въпроси, въпреки дълбокото си убеждение, че обвиненията срещу мъжа й са несъстоятелни.

— За каква сума става въпрос?

— Неколкостотин хиляди долара — отвърна, без да я гледа Джон.

— Това са много пари! — широко разтвори очи тя. — За какво Райън би си позволил да използва подобна сума?

— Надявахме се да го чуем от теб — отвърна Джон и отново стрелна с поглед Катрин.

— Станала е грешка! — напрегнато се наведе напред Ребека. — Познавам мъжа си, той не е крадец! Обратно, той беше най-честният човек, когото съм срещала!

— И аз мислех така — поклати глава Джон. — Не бяхме особено близки, но му имах абсолютно доверие.

— Ти не вярваш, че Райън е крадец, нали? — попита нещастната жена, извръщайки се към Катрин.

Големите кафяви очи спокойно издържаха погледа й.

— Не искам да го вярвам — отвърна тя. — Но уликите са против него. Готови сме да те запознаем с тях в момента, в който пожелаеш. — Обърна се към Джон и подхвърли: — Нали така?

— Разбира се — бързо отвърна той.

— Тогава нека видим тези улики — кимна Ребека.

— Ще позвъня в счетоводството — вдигна телефона Джон. Каза няколко думи, после затвори и поясни: — Трябва да изготвят съответните документи, скоро ще бъдат тук.

— Добре.

— Между другото, ако ти имаш нещо от личната му архива, което го оневинява… — Очите му отново се стрелнаха по посока на Катрин.

— Ще бъдем щастливи да го видим — кимна тя.

Ребека забеляза погледите, които двамата си размениха, и се запита какво крият от нея.

— Ще те помолим да провериш дали някаква част от тези средства все още съществуват — подхвърли Катрин.

— Как? — учудено я погледна. — Имаме общ спестовен влог и известно количество акции, които също са на името на двамата. Щях да разбера, ако мъжът ми е разполагал със стотици хиляди долари! — Изведнъж си спомни за тайнствената банкова книжка в куфарчето на Райън и й прилоша. — Бихте ли ми дали чаша вода, моля? — Гласът й се превърна в шепот, стори й се, че стените на стаята ще паднат и ще я затиснат.

— Донеси вода! — разпореди се Катрин.

Джон изтича навън и извика секретарката си.

Ребека се помоли на Бога да не припадне, подобно унижение й се струваше прекомерно голямо.

— Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания — посъветва я от мястото си на дивана другата жена.

Секретарката й донесе чаша вода и се оттегли. Ребека отпи преднамерено бавно, опитвайки се да спечели време.

— Знаем, че ти е трудно, и искаме да бъдем коректни с теб — обади се Джон.

Тя го погледна недоумяващо.

— Ако ни върнеш остатъка от сумата, ние ще ти предложим схема за изплащане на липсите — поясни той, пое дълбоко дъх и добави: — В случай че се съгласиш, нещата си остават между нас. Нито полицията, нито медиите ще бъдат уведомени… Нали така, Катрин?

— Да.

Ребека направи опит да си представи колко години трябва да изплаща неколкостотин хиляди долара, но бързо се отказа.

— А какво ще стане, ако не мога да намеря тези пари? — Спомни си събитията от отминалата нощ и напрегнато се наведе напред: — Снощи къщата ни беше нападната от крадци!

Партньорите си размениха разтревожени погледи, после Катрин попита:

— Какви крадци?

Ребека им разказа за обира.

— Знаеш ли какво липсва? — попита Джон.

— За по-едрите неща вече ви казах, освен това са изтрили всички данни от компютъра на Райън.

— Ужасно! — Скочи той и започна да кръстосва из кабинета. — Ужасно! Да не би Райън да е криел парите някъде из къщата?

— А кой може да знае подобно нещо? — попита Ребека, след което си отговори сама: — Може би човекът от вашето счетоводство, когото подозирате в съучастничество. — Очите й напрегнато блеснаха: — Може би този човек е извършил обира, за да прикрие уликите срещу себе си!

Джон разтревожено я погледна.

— А ти имаш ли представа за информацията, която Райън е съхранявал в компютъра си?

— Не — поклати глава тя.

Той свъси вежди и се извърна към Катрин.

— Разполагаме ли с някакви дискети на Райън тук?

— Ще проверя, но той едва ли е копирал данните на личния си компютър. — Безупречно лакираните й нокти забарабаниха по кожената облегалка на дивана: — Виж какво, Ребека… Ще ти дадем достатъчно време да прегледаш личните книжа на Райън, а после отново ще поговорим.

Стана на крака, придърпа полата си и добави:

— Имам среща и трябва да вървя. Съжалявам за това, което научи тук, Ребека… Надявам се, че ще се справиш…

Джон изчака вратата да се затвори зад гърба на Катрин и каза:

— Важно е да изясним тези неща, тъй като не можем да постигнем споразумение, без да знаем каква ще е възстановената сума.

— Мога ли да получа последната му заплата? — вдигна глава Ребека. — Имам много сметки за плащане.

— Не виждам как ще стане — поклати глава той. — По всичко личи, че Райън дължи на фирмата неколкостотин хиляди долара, а след приключването на ревизията те могат да се окажат и повече.

Младата жена имаше чувството, че потъва в подвижни пясъци. Положението се влошаваше с всяка изминала минута.

— Зная, че ти се струпа много, и съжалявам — погледна я Джон. — Но има и още нещо важно, с което трябва да бъдеш запозната…

Тя потръпна от лошо предчувствие.

Той се изправи пред нея, помълча малко и подхвана:

— Нашето желание е разследването на смъртта на мъжа ти да приключи бързо. Колкото повече се проточва то, толкова по-тежки са щетите за фирмата и лично за Брандън, който, както знаеш, се е кандидатирал за парламентарните избори… — Въздъхна и продължи: — Не трябва да забравяш, че Райън беше взел присърце политическата кариера на Брандън.

— Не е нужно да ми го напомняш — отвърна с горчивина Ребека. — Но за приключване на разследването е рано. Последните две седмици бяха кошмарни за мен, все още всичко ми е като мъгла… Но в едно съм абсолютно сигурна: Райън не се е самоубил и не е присвоил никакви пари!

— Знам, че ти е трудно, Ребека — погледна я състрадателно Джон. — Но фактите са си факти. През последните седмици от живота си Райън беше силно потиснат и се държеше странно… Сега вече знаем защо — заради липсващите средства. Вероятно си е давал сметка, че това не може да остане в тайна и… — Пристъпи от крак на крак и колебливо добави: — Предполагам, че нещата са се усложнили и той е взел единственото възможно решение.

— Не! — гневно извика Ребека. — Райън не беше крадец! Никога не е вярвал, че самоубийството е решение, освен това… — Помълча малко, после добави: — Освен това мислеше, че съм бременна…

— А ти бременна ли си? — изненадано я погледна той.

— Още не съм сигурна, чакам резултатите от изследванията, които наскоро си направих. — Гърлото й се сви: — Но това няма нищо общо с твърдото ми убеждение, че Райън е убит!

— Ти си твърде разстроена, Ребека — погледна я стреснато младият мъж. — Искаш ли да помоля някого да те откара до дома?

— Не, ще се оправя сама! — тръсна глава тя и вдигна чантата си.

— Чакай малко — докосна я по рамото Джон. — Искам да те питам дали си извадила нещо от куфарчето на Райън, преди да ни го предадеш?

Сърцето й се сви, стори й се, че няма как да не се издаде. Червената коса и бялата кожа на лицето й винаги бяха подчертавали и най-лекото изчервяване. Очите на Джон не се откъсваха от нейните. „Дали знае за банковата книжка?“ — запита се тя.

Неспособна да приеме всичко, което й беше поднесено в този кабинет, тя имаше едно-единствено желание — да избяга, преди да е припаднала… Побърза да каже „довиждане“ и изскочи навън. „Не, това не е истина! — стенеше душата й. — Някой е допуснал ужасна грешка, или…“ Или тя не е познавала съпруга си толкова добре, колкото си беше въобразявала.