Мими Лат
Опасно съдружие (30)

30

Ребека изчака Хуан и братовчедите му да си тръгнат, после бавно пое към мотела. Болеше я всичко, беше на прага на изтощението, прилошаваше й от глад.

Спомни си, че във фоайето на мотела бе видяла някакъв автомат за бонбони и тръгна натам. Купи няколко вида, после се прибра в стаята си. Установи, че никой не е влизал, и с облекчение се отпусна на леглото. Изпитваше отчаяна нужда от сън, но едновременно с това се страхуваше да заспи. Представяше си как кльощавият открива мотела и се промъква в стаята й.

Направи още един опит да се свърже с Даниел, но отсреща отново се включи телефонният секретар. В крайна сметка умората я надви и тя потъна в дълбок сън.

 

 

На другата сутрин точно в девет Ребека набра номера на областната прокуратура на Лос Анджелис.

— Съжалявам, госпожо, но господин Блек замина по спешност, има семейни неприятности. Желаете ли да се обърнете към някой друг?

Обзе я отчаяние. Към кого да се обърне?! „Соловски“ — рече си. После поклати глава. Не бе честно, жената можеше да изгуби работата си.

— Госпожо? — изгуби търпение телефонистката. В слушалката се чуваше настойчивият звън на още поне три-четири телефона.

— О, да… — овладя се тя. — Господин Блек работеше с един следовател на име Джак. За съжаление в момента не мога да си спомня фамилното му име…

— Джак Макензи?

— Да, точно така. Можете ли да ме свържете с него?

— Ще се опитам, почакайте…

Минута по-късно прозвуча плътен мъжки глас:

— Макензи.

— Ало?… Не зная дали Даниел Блек ви е говорил за мен… — замълча, несигурна дали да си каже името.

— Вие сте Ребека Морланд, нали?

— Как разбрахте? — стресна се тя.

— Рано тази сутрин Даниел ми позвъни и ми каза за вас. За съжаление баща му е получил удар и той замина за Ню Йорк. Оттогава насам правя непрекъснати опити да се свържа с вас.

— Защо? — попита тя, обзета от огромно облекчение.

— В самолета Даниел прослушал секретаря си и чул посланието, което сте му оставила. Позвънил ми веднага, но аз не си бях у дома. По-късно проверил секретаря си още веднъж и посланието ви вече го нямало. Това го накарало да изпита сериозни притеснения, помислил, че ви се е случило нещо…

— И наистина ми се случи — отвърна Ребека, после попита: — Сигурна ли е линията, по която разговаряме?

— Би трябвало — отвърна Макензи. — Кажете къде сте и аз ще дойда да ви взема. Тогава ще говорим…

Тя се поколеба за миг, после тръсна глава. Все пак трябваше да се довери на някого.

— Намирам се в един мотел в Литъл Санта Моника. Между другото, бихте ли донесли превързочни материали?

— Какво ви се е случило? — загрижено попита мъжът.

— Скочих в движение от една кола — промълвя тя и докосна пулсиращото си рамо.

— Съдейки по гласа ви, май се нуждаете от лекар — рече Макензи.

— Благодаря — прошепна Ребека.

 

 

Лекарят каза, че трябва да направи снимка на рамото й, но тя искаше да изчака, и той се принуди само да го обездвижи. После почисти раните и охлузванията, превърза най-дълбоките от тях и й даде болкоуспокояващи.

Когато той си тръгна, Ребека започна да разказва. Джак зададе няколко въпроса, после набра номера на Даниел в Ню Йорк и я помоли да повтори всичко и на него.

Даниел също зададе няколко въпроса, после я помоли да предаде слушалката на Джак. Следователят кимна няколко пъти, каза „да“ и отново направи знак на Ребека.

— Решихме, че е време да се обърнем към ФБР — съобщи й Даниел. — Джак има един приятел в тамошното бюро, ще говори с него. После, ако всичко е наред, ще те заведе да дадеш показания. Какво ще кажеш?

— Този план ми се струва добър — отвърна тя, благодарна за помощта.

Джак я предупреди да заключи след него и да не отваря на никого. Обеща да се обади скоро.

Ребека взе душ и изми косата си, после облече чистите джинси и тениска.

 

 

Хвърли неспокоен поглед към Джак. Намираха се в една от заседателните зали на централата на ФБР в Лос Анджелис и чакаха приятеля му. Слънцето залязваше и последните му лъчи позлатяваха върховете на дърветата.

— Благодаря, че сте с мен — промълви тя.

Той само се усмихна и кимна.

Вратата се отвори и в помещението влезе строен млад човек с кестенява коса и сериозно лице.

— Госпожо Морланд, аз съм специален агент Рой Конърс — представи се той.

Говореше с лек западняшки акцент и изглеждаше прекалено млад за отговорния пост, който заемаше. Но след като Даниел и Джак имаха доверие на този човек, тя също трябваше да му се довери. Стиснаха си ръцете.

— Джак ми разказа за премеждията ви — започна Конърс. — Но все пак бих искал да чуя всичко от вас. Така ще мога да ви задавам и някои въпроси. — Усмихна се и покрай сините му очи се появиха ситни бръчици. — Но преди да започнем, искам да изясня един въпрос: наистина ли познахте човека, който ви нападна?

— Да. Немного отдавна го видях в дома на Максуел Холмс. Успях да запиша и регистрационния номер на колата му.

— Вече го получихме от Джак — кимна той. — В момента го проверяваме. А вашето потвърждение означава ли, че ще го познаете?

— О, да — неволно потръпна тя. — Никога няма да забравя лицето на този човек!

 

 

Същия следобед Даяна Уърлингтън вдигна глава и в очите й се появи учудване. По моравата откъм пристана се приближаваха двама приятни на външен вид мъже — подстригани, избръснати и облечени в костюми. „Кои са те, как са влезли в имота?“ — запита се тя. Малко по-късно икономът ги представи като агенти на ФБР, които желаят да говорят с нея.

Дланите й изведнъж овлажняха. Защо ФБР проявяваше интерес към нея? Трябваше ли да повика адвоката си? Той положително щеше да знае как да постъпи.

Не предприе нищо. Усещаше, че това посещение има някаква връзка с Максуел Холмс. В такъв случай се налагаше да забрави за адвоката си. Той без съмнение щеше да уведоми Пол, а това не трябваше да става. Особено сега, след ужасния скандал, от който и двамата все още не се бяха възстановили. „Ще се оправям сама“ — въздъхна тя и излезе на терасата.

— Госпожо, ние сме специални агенти Рой Конърс и Джак Бъртън.

— Какво обичате? — хладно попита Даяна.

— Извинете за безпокойството, госпожо — любезно се усмихна Конърс. — Но трябва да ви зададем няколко въпроса за нощта, в която Райън Морланд изчезна от семейната ви яхта.

Сърцето й се сви от страх, но тя вирна брадичка и с леден тон отвърна:

— Този инцидент беше разследван от местните власти и тяхното заключение е самоубийство. Не виждам какво може да предизвика любопитството на ФБР.

— Имаме сведения, че през въпросната нощ са били нарушени гражданските права на господин Морланд. По тази причина възбудихме свое следствие. Ще ви бъдем благодарни, ако отговорите на няколко въпроса…

Даяна продължаваше да се колебае относно присъствието на адвоката си. Вдигна ръка срещу полегатите лъчи на слънцето, които я заслепяваха, после бавно кимна:

— Ще се опитам, макар това да ми се струва напълно излишно…

— Благодаря, госпожо — усмихна й се агентът. — Току-що си побъбрихме с някои момчета от екипажа и от тях научихме, че следобеда преди приема вие сте се появили на яхтата с някакви дрехи и други лични вещи. Вярно ли е това?

— Да — кимна със свито сърце тя.

— Научихме също така, че някой ви е придружавал — продължи Конърс. — Това отговаря ли на истината?

— Да — потвърди. — Но какво лошо има в това?

— Кой ви придружаваше, госпожо?

— Вече не му помня името — отвърна със зле прикрита нервност тя. — Един приятел ме помоли да му дам някаква работа и аз го накарах да ми пренеса багажа.

Конърс леко повдигна вежда.

— Доколкото ни е известно, онази вечер на яхтата са имали достъп само хора, чиито имена фигурират в списъка на гостите или на екипажа — подхвърли той. — Или може би греша?

Тя преплете пръсти, за да скрие треперенето на ръцете си, и кимна:

— Не грешите.

— Името на вашия помощник беше ли в някой от тези списъци?

— Не. Но това не беше необходимо, тъй като остана на кораба съвсем за малко.

Конърс внимателно я огледа, помълча и зададе следващия си въпрос:

— А спомняте ли си точно кога напусна яхтата ви?

Даяна се поколеба, сърцето й бясно препускаше.

— Не помня часа и минутата. Трябва да е било малко след пристигането ни… Защо?

— Имаме информация, че този човек не е напуснал яхтата. Свидетели са го видели там и по време на приема.

— Бих могла да се закълна, че си тръгна веднага — тръсна глава тя, опитвайки се да прикрие тревогата си. — Може би вашите свидетели грешат…

— Моите свидетели са двама мъже от вашия екипаж — изгледа я тежко Конърс. — Видели са го да се появява на яхтата, но не и да слиза от нея.

Тя хвърли поглед към пристана и забеляза необичайното оживление, което цареше там. До борда на „Майорка“ се поклащаше моторница — вероятно именно с нея бяха пристигнали агентите на ФБР.

— Госпожо Уърлингтън!

— Всъщност, аз не го видях повече — с леко раздразнение отвърна тя и махна с ръка. — Доколкото ми е известно, той си тръгна далеч преди началото на приема. — Очите й се спряха върху намръщеното лице на Конърс. Чудеше се дали й вярва?

— Споменахте, че сте направили услуга на свой приятел — продължи агентът. — Как се казва той, госпожо?

Даяна шумно си пое дъх. Ето го въпроса, на който не желаеше да отговаря.

— Вижте какво, специален агент Конърс! — бавно и отчетливо започна тя. — Ако този проблем е наистина важен, може би ще е по-добре да повикам адвоката си! — В очите й блесна предизвикателство.

Погледът на сините му очи изобщо не се отмести от лицето й.

— Ако имате чувството, че трябва да получите юридически съвет, преди да отговорите на този въпрос — моля, повикайте го — рече той. — Ние с удоволствие ще почакаме.

Блъфът не мина, даде си сметка Даяна. Може би трябва да им каже името и тогава всичко ще приключи. Какво могат да й направят, ако продължава да твърди, че не знае нищо повече?

— Госпожо — прекъсна разсъжденията й Конърс, — ще ни кажете ли името на вашия приятел, или ще извикате адвоката си?

— А вие защо се интересувате толкова от някакъв човек, който просто ми е помогнал да си пренеса дрехите?

— Имаме основания да го подозираме в убийство.

— Убийство?! — Ръцете й неволно стиснаха облегалката на един от плетените столове наблизо. — Това е изключено! Нещо сте се объркали. И кого е убил?

— Райън Морланд, госпожо.

— Не! — ахна тя и вдигна длан пред устата си. — Райън Морланд се самоуби! Всички казват така, освен това е оставил предсмъртно писмо…

Специален агент Конърс мълча дълго, очите му изпитателно я оглеждаха. После въздъхна и тихо попита:

— Сега ще ни кажете ли името на вашия приятел, госпожо Уърлингтън?

Даяна кимна и едва чуто прошепна:

— Максуел Холмс… — После тръсна глава и добави: — Останах с впечатлението, че този човек си тръгна веднага след като ми помогна в пренасянето. Това е всичко, което знам… Приключихме ли, или имате и други въпроси?

— За момента приключихме — отвърна Конърс, наклони глава и добави: — Благодаря за любезността, госпожо. Много ни помогнахте.

Вперила очи в отдалечаващите се агенти, Даяна не забеляза, че е стиснала облегалката на стола, а два нокътя от безупречния й маникюр се бяха счупили…

 

 

Легнал гол на дивана в солариума, Максуел Холмс говореше по телефона.

— Няма проблеми, приятелю — разсеяно промърмори, докато очите му оглеждаха положението на трите лампи за нагряване. Окачени над главата му, те бяха насочени към различни части на тялото му. По кожата му вече блестяха първите ситни капчици пот.

— Точно така — рече, дръпна от пурата си и пусна кръгче дим. — Казах, че ще ти доставя една красавица, и го сторих. Винаги изпълнявам обещанията, които давам на приятелите си…

Млъкна и разсеяно изслуша пикантните подробности от предишната вечер, които започна да му разказва човекът насреща. Те му бяха до болка познати, просто защото знаеше всичко за въпросната жена. „Нима този човек не се досеща, че сам съм се възползвал от уменията й?“ — запита се леко развеселен той.

На вратата се почука.

— Задръж за момент… Кой е?

— Аз съм — прозвуча гласът на иконома.

— Влизай, да те вземат мътните! Къде се губиш? Вече цял час чакам кафето с лед!

— Съжалявам, но беше свършило и трябваше да отскоча до магазина.

— А защо не провери навреме? За какво ти плащам, по дяволите?

Икономът остави подноса на масичката в съседство и Холмс отпи глътка от гъстата течност. После забеляза, че човекът продължава да стои изправен до него.

— Какво има още?

— Навън чакат двама души, които настояват да говорят с вас. — Той му подаде картичка с някакво име, под което пишеше „Специален агент на ФБР“.

Нима онази кучка Ребека Морланд се бе обърнала към ФБР? След неуспешните опити на хората му да я открият той беше стигнал до заключението, че се е скрила вдън земя. Не се обезпокои, тъй като бе сигурен, че агентите на ФБР няма да й повярват. Тя не разполагаше с никакви доказателства.

— Ще ти позвъня по-късно, приятелю — рече в слушалката той. — Едни хора искат да разговарят с мен…

— Подай ми халата — заповяда на прислужника. — А после ги покани да влязат.

Когато двамата млади мъже се появиха на прага, той внимателно ги огледа и попита:

— С какво мога да ви бъда полезен, господа?

Изслуша обясненията им за човека, който е придружавал Даяна Уърлингтън на яхтата и който бил забелязан от двама членове на екипажа, и в очите му проблесна недоумение, примесено с гняв.

— Нямам представа защо госпожа Уърлингтън е заявила, че ми върши услуга! — отсече. — Изобщо не зная за какво става въпрос!

— Това означава ли, че не сте молили Даяна Уърлингтън да намери работа на някакъв ваш познат? — попита Конърс.

— Никога! — отсече Холмс, забеляза недоверието, изписано върху лицето на агента, и с въздишка си рече: „Майната им, все едно дали вярват на версията ми или не. Главното е, че няма да открият никакви доказателства, и те прекрасно го знаят!“. Вдигна ръка и небрежно добави: — Освен това на яхтата се допускаха само хора от предварително изготвени списъци. Охраната я е претърсила от кърмата до носа преди началото на приема и аз съм готов да заложа последния си долар, че добре си е свършила работата. Защото там бяха кметът и други известни личности на този щат. Да не говорим за бижутата, с които се бяха накичили дамите. Смешно е да се допуска, че при подобни обстоятелства някой може да се скрие на яхтата! — Забеляза погледите, които си размениха агентите. Очевидно им беше подхвърлил нова идея за размисъл.

— Случайно да знаете името на шефа на охраната, извършила това претърсване? — попита Конърс.

— Не, но мога да го открия — отвърна с усмивка на превъзходство Холмс. — На ваше място, момчета, аз бих проверил още веднъж достоверността на своята информация. Може би членовете на екипажа имат зъб на госпожа Уърлингтън. Може би тя не им е повишила заплатите, или пък те просто искат да си видят имената във вестниците… — Повдигна рамене. — Кой знае?

Конърс кимна и зададе следващия си въпрос:

— Какви са отношенията ви с Даяна Уърлингтън, господин Холмс?

— Приятелски — отвърна с усмивка домакинът.

Агентите отново се спогледаха.

— Благодаря, засега това е всичко — кимна Конърс. — Бяхте много любезен…

Холмс затвори вратата след тях, усмивката му се стопи, а юмрукът му се стовари върху стената. Как е възможно Даяна да му праща тези типове в къщата?! Умът ли си е изгубила?! Първата му реакция беше да вдигне телефона и да я скастри здравата за тази очевидна глупост, но после промени намеренията си. В негови ръце беше дискетата на Райън Морланд, разполагаше и с писмото, което той бе написал на жена си. Беше се погрижил да изтрие информацията от компютъра в къщата. Значи можеше да бъде спокоен. Тези типове не разполагаха с нищо, освен непотвърдените обвинения на Ребека Морланд…

 

 

През деня Ребека разгледа няколко фотоалбума, които й предостави ФБР. В един от тях откри кльощавия и научи името му — Виктор Ъруин. Само няколко часа по-късно федералните агенти успяха да го открият и да го арестуват.

В момента Ъруин беше подложен на разпит, на който зад еднопосочно стъкло присъстваше и Ребека. Агентите го притискаха здраво, а той — за изненада на всички изобщо не поиска адвокат.

Младата жена наблюдаваше лицето на кльощавия, представяше си как е убил мъжа й и се задушаваше от гняв.

Той упорито отричаше да има нещо общо с убийството на Райън, но Конърс и колегите му не показваха никакви признаци на умора. Спокойно и убедително младият специален агент разясняваше на арестанта, че положението му е неспасяемо — срещу него вече има повдигнати обвинения за отвличане и опит за убийство, които, прибавени към обвинението в предумишлено убийство на Райън Морланд, без съмнение ще му донесат смъртната присъда. Единствената му надежда за по-лека присъда е пълно съдействие на следствието.

И Ъруин най-сетне се предаде. Приведе се над масата, вдигна ръце и промърмори:

— Добре, добре… Ще ви кажа какво се случи…

Парализирана от ужас, Ребека слушаше изповедта на престъпника. Бил нает от Холмс със задачата да ликвидира Морланд, но убийството да изглежда като нещастен случай или доброволно самоубийство. Качил се на „Майорка“ заедно с Даяна Уърлингтън, която го скрила в гардероба на каютата си по време на задължителното претърсване.

Ребека дишаше дълбоко, опитвайки се да овладее огромната ярост, което разтърсваше тялото й. За пръв път в живота си изпита желанието да убие някого и това беше именно този противен тип. Дори нещо повече — със смайване установи, че първо иска да го подложи на изтезания, да го накара да изпита поне малка част от това, което беше преживяла самата тя, а и нещастният й съпруг…

— Казвам ви истината, момчета — промърмори Ъруин. — Когато слязох до пушалнята, за да свърша работата, Морланд вече беше изчезнал. Не съм го убил. Нямаше как да го убия, защото не беше там…

От лицата на агентите личеше, че не вярват нито дума на това изявление, също както и самата Ребека.

Очевидно решили да оставят открит въпроса за убийството на Райън, агентите смениха тактиката.

— Имаш ли представа защо Даяна Уърлингтън е проявила желание да помогне на Максуел Холмс? — попита Бъртън.

Виктор Ъруин само сви рамене.

— Нямаш ли впечатлението, че двамата са любовници? — добави Конърс, приковал сините си очи в лицето на арестувания.

— Може би — сви рамене той. — Госпожа Уърлингтън беше чест гост в дома на Холмс.

— Споменавала ли е, че ти помага по молба на Холмс?

— О, да. Каза, че Холмс иска да се скрия добре, а най-подходящото място за това била нейната каюта. После рече да не се тревожа, щяла бързо да ме освободи от гардероба…

Агентите се спогледаха. Конърс поклати глава и въздъхна:

— Мисля, че трябва отново да посетим госпожа Уърлингтън.

— При това веднага — съгласи се Бъртън.