Мими Лат
Опасно съдружие (13)

13

Джон Евънс нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, очаквайки вуйчо му най-сетне да приключи с телефонния разговор. Срещата му с Катрин Денисън мина зле. Отношенията им започнаха да се обтягат в момента, в който Брандън им възложи да разпределят помежду си делата на Райън Морланд.

Катрин явно го смяташе за недостатъчно компетентен и по тази причина си подбра най-важните клиенти — онези, които плащат високи хонорари. А именно от тях зависеше и премията, която всеки от адвокатите в кантората получаваше в края на годината.

След едночасови безплодни пазарлъци тя изгуби търпение, скочи и каза, че има среща с някакъв клиент. А за Джон остана неприятната задача да уведоми вуйчо си за разрива.

Телефонният разговор най-сетне приключи и той навъсено започна да докладва. Брандън го изслуша, после мрачно му напомни, че трябва да търси начин за разбирателство с Катрин.

— Мисля, че системата за разпределение на премиалните е крайно несправедлива! — заяви накрая Джон. — Тя облагодетелства такива като Катрин, които умеят да примамват клиентите, а не такива като мен — които вършат истинската работа!

— Какво по-точно искаш да кажеш, Джон? — нервно го изгледа Брандън Тейлър.

— Ти взе под крилото си Райън, научи го на съответните хватки, а после му прехвърли повечето от клиентите си. Е, добре, вуйчо, и аз искам да получи този шанс. А след това ще видиш какво мога!

Брандън го гледаше и мълчеше.

— На практика аз никога не съм имал шанс — продължи младият мъж. — Израснах в бедност. Никой за нищо не ми е искал мнението. Ако ме вземеш под крилото си и започнем да работим заедно, колегите във фирмата ще започнат да ме уважават, а може би и да се вслушват в мнението ми. А аз имам някои наистина добри идеи, можеш да бъдеш сигурен в това.

Старши съдружникът помълча известно време, после кимна.

— Добре, Джон, изслушах те… Нека да помисля малко, а след това ще видим.

Когато излезе в коридора, Джон едва не се разкрещя от радост. Мечтата му ставаше реалност, нещата най-сетне щяха да тръгнат! Не можеше да повярва на късмета си. Господи, колко малко е било необходимо! Райън Морланд изчезна от фирмата точно навреме!

 

 

Катрин Денисън нямаше никаква среща с клиент. Просто не желаеше да се разправя с Джон. Седмиците напрегнат труд без нито час почивка започнаха да й се отразяват, а освен това преживяваше тежко смъртта на Райън. Имаше нужда от почивка. За нещастие след инцидента на яхтата тя изобщо не можеше да спи, а в редките случаи, когато това й се удаваше, сънуваше ужасни кошмари. Не искаше да се прибира у дома и след кратко колебание се насочи към жилището на любовника си. Там взе един горещ душ, после се просна на леглото и потъна в мъртвешки сън. Събуди се от нежна целувка, протегна ръце и ги уви около шията на мъжа. Любиха се дълго и страстно.

Сега, задоволена и спокойна, тя одобрително оглеждаше голото тяло на любовника си. Антъни Некосия беше строен и мускулест, с приятен загар на кожата. Пръстите й потънаха в гъстите кафяви косъмчета на гърдите му, в душата й нахлу задоволство.

Тони беше превъзходен любовник, обладаваше я бавно и нежно, наслаждавайки се на всеки сантиметър от тялото й. Започваше от пръстите на краката и вървеше бавно нагоре, пъргавият му език не пропускаше нито една ерогенна зона.

Сексът с Тони я докарваше до полуда: когато той беше отгоре, яростните му тласъци я караха да крещи от опиянение и болка; когато тя поемаше инициативата върху него и гърдите й лудо подскачаха, пръстите му нежно насърчаваха пламналите й слабини.

Той беше палав — едно качество, което рядко може да се срещне у човек от професията. Катрин го ценеше особено високо, тъй като сексът се превръщаше в радостна игра и тя често се улавяше да се смее на глас. Нещо, което Райън дори не подозираше. Всъщност и той казваше, че жена като нея се нуждае от отпускане, че не бива да е толкова сериозна. Може би, ако бяха имали по-добър шанс, тя наистина щеше да се отпусне. Беше сигурна, че връзката й с него щеше да стане съвършена, ако не се бе появила Ребека.

За миг изпита дълбока тъга. Усети леко раздвижване до себе си, после устата на Тони пое зърното на гърдата й.

— Ох! — простена тя, усещайки как топлите вълни заливат слабините й.

Тони отвори очи и я погледна, пръстите му нежно разтриваха зърното.

— Хубаво ли ти е?

— Прекрасно!

Устните му се впиха в нейните.

— Искаш ли още?

— С теб винаги искам още, Тони!

Той я взе в прегръдките си и престорено се навъси.

— Ти си една ненаситна жена!

Отговорът й беше страстна, жадна целувка.

— Как го искаш този път?

— Едно обикновено чукане! Дълбоко и здраво! — простена тя и разтвори крака да го поеме.

После, след като взе душ, тя се изправи пред огледалото и изпитателно се взря в лицето си. Миналата година се беше подложила на пластична операция за премахване на бръчките около очите, за която никой не знаеше. Не би и помислила за подобно нещо в родния си град Минесота, където бе израснала и завършила гимназия, но тук, в Лос Анджелис, конкуренцията беше огромна. Заразглежда тялото си. През последните месеци си бе позволила няколко килограма в повече и фигурата й беше приятно закръглена. На тридесет и девет години не върви да си прекалено кльощава, като Даяна, рече си тя.

Тялото й вече не беше толкова стегнато, но това Тони едва ли можеше да забележи по време на любовната игра. Все пак тя избягваше да се разхожда гола в негово присъствие и постоянно си напомняше, че трябва да се заеме с гимнастика под ръководството на опитен специалист.

Вече се чувстваше по-добре. Сексът винаги я успокояваше, вероятно защото й помагаше да се освободи от натрупаното напрежение. Облече кимоното от лилава коприна, което бе окачено зад вратата на банята, после премина в съседната стая за дрехите си. Докато се обличаше, Тони се събуди.

— Къде отиваш? — попита той. Седна в леглото и се протегна.

— У дома — отвърна тя и се наведе за чорапогащника, захвърлен на прага на спалнята му.

— Три пъти и си готова, така ли? — закачливо подхвърли той.

— Чака ме страшно много работа — отвърна с въздишка тя, а очите й се спряха на тялото му. Тони беше хубаво момче, едва на двадесет и девет. Но макар и млад, в леглото той демонстрираше умения, на каквито не бяха способни два пъти по-възрастни от него мъже.

Но въпреки това тя изпитваше непреодолимо желание да си тръгне в момента, в който приключеха със секса. Сещаше се за модерния, напълно компютризиран кабинет у дома си и нямаше търпение час по-скоро да се озове там.

Когато се облече, се наведе над Тони и докосна с устни бузата му.

— Ще ти се обадя…

Той я изчака да стигне до вратата и тихо подхвърли:

— Минаха седмици, а ние все още не сме си поговорили за смъртта на Райън.

Катрин замръзна.

— Няма за какво да говорим — отсече. — Вече ти казах, човекът бе в дълбока депресия и очевидно е решил да сложи край. От телевизията и вестниците ще научиш всичко останало.

Той стана и пристъпи към нея. Изобщо не се притесняваше от голотата си.

— Зная мнението на медиите. Но зная и нещо друго: преди време ти си обичала Райън, а сега той е мъртъв. Въпросът ми е как се чувстваш: тъжна, радостна, безразлична?

— Смъртта му беше шок за всички.

— Имам предвид твоите чувства, Катрин! — сграбчи ръката й той. — Твоите мисли!

— Не желая да говоря за тях.

— Бих казал, че е крайно нездравословно да таиш всичко вътре в себе си — предупредително я изгледа Тони.

— О, стига! — направи гримаса тя. — Вече сме говорили по този въпрос!

Той понечи да каже нещо, но се отказа и сви рамене.

— Е, хубаво…

Притегли я към себе си и впи устни в нейните — единственият начин да прояви някаква власт над нея.

— Обичам те!

Катрин не отговори, освободи се от обятията му и вдигна чантичката си от пода.

— Грижи се за себе си — подхвърли тя и миг по-късно вече беше навън.

Забърза към колата си, нетърпелива да се прибере у дома. Едностайното апартаментче на Тони в Санта Моника не й беше по вкуса. Помощник-адвокат в една от големите юридически кантори на Лос Анджелис, той изкарваше около осемдесет хиляди годишно. Една прилична сума, но далеч от милиона, който печелеше тя.

Тони беше идеалното средство за потискане на болката от загубата на Райън. Още повече, че безусловно спазваше условията на тяхната връзка, които тя изискваше: да бъде моногамен, да се подлага на периодични прегледи срещу СПИН и венерически болести. И да използва презерватив, въпреки тези прегледи. Катрин никога не си позволяваше небрежност.

Когато за пръв път й каза, че я обича, тя се разтревожи. Едно е да задоволяваш страстите си с по-млад мъж, но съвсем друго — да кроиш планове за бъдещето с него. А тя по принцип не беше от жените, които се стремят към общо бъдеще с когото и да било. „Тези дни ще трябва да си поговоря с Тони — рече си с въздишка. — Някои неща трябва да се избият от главата му, докато е време.“

Спря на червен светофар и се замисли за днешния разговор с Джон, по време на който трябваше да разпределят делата на Райън. Господи, за какъв се мислеше тоя тип? Нима си въобразяваше, че ще получи даром най-вкусните хапки?

Само допреди няколко месеца бе убедена, че единственият й конкурент във фирмата е Райън. Той притежаваше не само чар и приятни обноски, но беше и превъзходен юрист.

Дори през ум не й беше минавало, че един ден ще се наложи да се състезава с Джон. А Брандън трябва да е превъртял, ако си въобразява, че ще му позволи да прехвърли на племенника си най-важните дела.

 

 

Ребека спря пред къщата си и се изненада, като видя на входа Брандън Тейлър. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, а от походката, с която я последва в къщата, личеше, че е на ръба на изтощението.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Просто съм уморен — призна той и се отпусна в едно кресло. — Разбрах, че днес си идвала в кантората да прегледаш документите за липсващите средства. Е, доволна ли си?

— Не зная… Вече ти казах, че не ме бива в сметките. Не разбрах доста голяма част от това, което ми беше показано. А и цели пасажи бяха покрити с черно.

— Разбираш, че някои неща са поверителни и нямаме право да ти ги показваме — промърмори Брандън.

— Сигурно — сви рамене Ребека. „Или пък манипулирани“ — добави мислено. Но премълча, тъй като все още не беше готова за подобни обвинения.

— Ходих в службата на шерифа, както ти обещах — смени темата той.

— И какво? Успя ли да разговаряш с Уолтърс и Соловски?

— Само с Уолтърс — отвърна Брандън. — Соловски не беше там.

— О… — разочаровано въздъхна тя. Жената детектив не отхвърляше съмненията й, докато Уолтърс продължаваше да се държи враждебно с нея и поведението му не се промени дори когато му съобщи за телефонните заплахи. Сухо заяви, че в случая полицията не може да направи нищо, й я посъветва да се обърне към телефонната компания.

— От Уолтърс научих, че си бременна — обидено я погледна Брандън. — Защо не си ми казала?

— Не намирах подходящия момент — виновно отвърна тя.

Той продължително я изгледа, очевидно не знаеше как да приеме подобно обяснение.

— Разбирам — промърмори най-сетне, а в гласа му се долови напрежение.

— Какво друго ти каза Уолтърс? — възползва се от паузата Ребека.

— Не това, което би искала да чуеш. Беше абсолютно категоричен, че няма никакви признаци за извършено престъпление. Обясни, че имат достатъчно опит в подобни разследвания и трябва да призная, че в думите му имаше много логика.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Съпоставянето на фактите подкрепя тезата на детектива — отвърна, без да я гледа Брандън. — Имам предвид поведението на Райън. Мълчалив и потиснат в един момент, гневен и избухлив в друг. — Очите му най-сетне се спряха на лицето й. — Обсъдихме тези симптоми много задълбочено, Ребека… Според Уолтърс такова е поведението на хора, които в един момент решават да посегнат на живота си.

— И ти си съгласен, така ли?! — извика извън себе си Ребека, забравила за намерението си да не избухва.

— Стига, момичето ми! Не можеш да се държиш така, сякаш целият свят се е изправил срещу теб. Аз също не искам да повярвам, че Райън се е самоубил, защото оставам с чувството, че съм го предал.

— Но прекрасно знаеш какво беше отношението му към самоубийството, нали? — настоятелно го погледна тя.

— Зная — кимна Брандън. — Опитът за самоубийство на майка му е оставил дълбока рана у него още в детството. Но когато човек е толкова отчаян, че търси изход в самоубийството, той не разсъждава трезво. Потъва в мрак, отстъпва пред болката, не вижда никакво бъдеще пред себе си.

Ребека продължаваше да клати глава.

— Нещата не съвпадат. Ще ти дам един пример: Джон Евънс твърди, че сутринта след инцидента се е появил в кантората в шест часа сутринта, но в присъствената книга е отбелязан точният час на пристигането му — един и четиридесет и три след полунощ. Освен това твърди, че предсмъртното писмо е било на бюрото на Райън, но Глория Пауъл е сигурна, че предната вечер не е било там. Тя е готова да заяви под клетва, че е останала последна в кантората, а преди да си тръгне, е хвърлила по едно око на всички кабинети.

— Какво говориш? — стреснато я погледна Брандън и лицето му пребледня.

Ребека му разказа подробно за това, което беше открила. Той дълго мълча, после се приведе напред и взе ръцете й в своите.

— Слушай, Ребека… Дълбоко в себе си знаеш, че Райън не беше на себе си. Нека приемем, че е бил депресиран. Съгласна ли си?

Тя неохотно кимна с глава, но вътрешно си остана сигурна, че Брандън не може да я убеди.

— Онази вечер на яхтата той доста си пийна, нали?

— Не чак толкова — възрази му.

— Но доста — меко настоя Брандън. — Според всички учебници по психология алкохолът е най-големият враг на човек, изпаднал в депресия. Той потиска централната нервна система и човек има чувството, че е попаднал в дълъг тъмен тунел без изход.

— Пет пари не давам какво пише в тези учебници! — пламна Ребека. — Аз бяха до него, аз танцувах с него! Той ме държеше в прегръдките си и ми каза, че ме обича! — От очите й рукнаха сълзи. — В поведението му нямаше нищо неадекватно, готова съм да се закълна в това! Наистина беше угрижен, но не беше пиян!

— Добре — смени тактиката Брандън. — Не вярваш, че се е самоубил, но защо не се замислиш върху вероятността от нещастен случай? Поглъща доста голямо количество алкохол, което неизбежно се отразява на състоянието му, нека го наречем „угрижено“. Всички твърдят, че Райън е пил концентрат, а ние с теб най-добре знаем, че той рядко го правеше. Твоят мъж предпочиташе виното, нали? Съпоставяйки всичко това, не можем да изключим вероятността да му е прилошало.

— Не — поклати глава тя. — Аз щях да забележа, ако му беше прилошало.

— Едва ли, ако това е станало внезапно — настоятелно рече той. — Представи си следната ситуация: Райън слиза на долната палуба, за да изпуши една цигара. Между другото, той не беше пушил месеци наред, а паленето на цигара след толкова дълго въздържане често води до прилошаване. И тъй, става му лошо, иска да повърне. Логично решава да се облекчи в океана, вместо да търси разни тоалетни. Не иска да цапа около себе си и по тази причина отваря вратичката към кърмовата част, от която се спускат лодките.

— Не, не е станало така!

— Вероятно не се е спуснал чак долу, а просто е отворил вратичката — продължи, без да обръща внимание на забележката й Брандън. — В момента, в който се надвесва над парапета, яхтата е разклатена от силно вълнение, той губи равновесие и… В следващия миг се озовава във водата. Помисли си за подобна вероятност, Ребека. Тя съвсем не е изключена.

— Не искам да си мисля за такива неща! — проплака и притисна длани към ушите си.

Той се протегна, взе ръцете й в своите и бавно, но решително продължи:

— Озовал се във водата, Райън изпада в паника. Като всеки на негово място… — Гласът му укрепна и започна да звучи като пред съдебни заседатели по време на процес. — Наоколо цари непрогледен мрак, водата е студена, яхтата бързо се отдалечава. Вероятно е направил опит да извика, но кой ще го чуе? Грохотът на дизелите и музиката заглушават виковете му. Много хора твърдят по-късно, че когато си започнала да го търсиш, те едва са чували призивите ти по радиоуредбата. Междувременно той прави опит да плува след яхтата. Никой не може да каже какво е станало след това. Може би се е предал на умората, а може би го е нападнала акула…

— Стига! — изкрещя тя и скочи. — Не искам да слушам повече! — Картината, която се появи пред очите й — Райън сред студените вълни, протегнал ръце за помощ — беше непоносима за нея. Заключи се в банята, падна на колене пред ваната и избухна в плач.

Нямаше представа колко дълго е останала там, кога сълзите най-сетне са спрели да се стичат по страните й. Изведнъж чу Брандън, който повтаряше зад заключената врата.

— Ребека! Моля те, отвори!

— Добре съм… — отвърна тя, макар да се чувстваше смазана. — Искам да бъда сама… Върви си, моля те!

— Няма да те оставя! — отвърна възрастният мъж. — Особено пък в това деликатно състояние, в което се намираш. — Топката на бравата се завъртя.

— Наистина съм добре — извика тя, свали една кърпа и избърса лицето си. — Но предпочитам да остана сама.

— Сигурна ли си?

— Да. Ще… Ще ти се обадя по-късно.

Чу стъпките му, последвани от затръшването на входната врата. Имаше чувството, че е прегазена от влак. Сълзите отново рукнаха, но този път не направи опит да ги спре.

 

 

Само двадесет и четири часа след неприятния разговор с Брандън Ребека претърпя втората си тежка загуба. Според лекарите основна причина за помятането се е оказал стресът от загубата на Райън. В първия момент се почувства така, сякаш светът се бе разпаднал. Възможно ли бе Бог да бъде толкова жесток? Остана на легло, без да се храни, без да вдига телефона. Единственото й желание беше да умре.

Разтревожена от факта, че вече втори ден никой не вдига телефона, Люси се появи в дома й. Наложи й се да звъни на вратата около половин час, докато Ребека най-сетне отвори. Двете жени се прегърнаха и дълго плакаха. Първа се овладя Люси, която тръсна глава и каза:

— Ако не успее да ни убие, болката ни дава нови сили!

— Кого цитираш? — озадачено я погледна Ребека.

— Мама — отвърна приятелката й. — Тя твърди, че Бог никога не ни наказва с повече болка, отколкото можем да понесем.

— Завиждам й за тази вяра — въздъхна Ребека и мрачно поклати глава.

Но след няколко дни на дълбока депресия тя разбра, че Люси е права. Има само два начина да се справиш с това, което ти поднася живота: или се предаваш, или се бориш докрай. Избрала втория от тях, младата жена отново се изпълни с решимост да открие убиеца на мъжа си.

 

 

Зае една маса в дъното на „Джерис Дели“ и търпеливо зачака. Сладкарницата беше част от оживен търговски комплекс, разположен в централната част на Марина дел Рей. Успя да се свърже с детектив Соловски и да я убеди да се срещнат без смразяващото присъствие на Уолтърс. Жената детектив се поколеба, но в крайна сметка прие.

Ребека я видя да влиза и й помаха с ръка.

— Здрасти — поздрави я с усмивка Соловски и седна на стола срещу нея.

Изглеждаше зле, както винаги, отбеляза Ребека. Пясъчнорусата й коса беше разрошена, а гримът около очите й се беше поразмазал. Въпреки това я харесваше и изпитваше необяснимо доверие към нея.

— Благодаря, че дойдохте — промълви.

— Няма нищо.

— Доколкото разбрах, и вие сте вдовица — продължи Ребека, неволно потръпвайки от тази ужасна дума. — Права ли съм, или греша?

— Права сте — погледна я в очите Соловски.

— Мога ли да попитам какво се е случило със съпруга ви?

— Разбира се — кимна жената. — Ранди също беше детектив. По време на нощно дежурство спрял кола, от която изскочили двама хлапаци и хукнали да бягат. Той започнал да ги преследва. Единият се обърнал и стрелял. Ранди умрял моментално, там, на улицата…

Всичко това беше изречено спокойно, но Ребека ясно усети болката в думите й.

— Ужасно! — въздъхна тя. — Имате ли деца?

— Две — кимна жената. — Тимъти и Поли, момче и момиче.

Ребека изслуша краткия разказ за децата и остра болка прониза сърцето й.

— Имате късмет — промълви. — Мисля, че децата ви са прекрасни!

— Наистина е така — светна лицето на Соловски. — Честно казано, не зная как бих издържала без тях.

— И аз се надявах на подобна утеха, но… — Довърши с едва доловим шепот: — Така ми било писано…

— Да не би да сте изгубили детето си? — стреснато я погледна другата жена.

Ребека само кимна и отмести очи, за да скрие сълзите си.

— Лошо, много лошо! — съчувствено промълви Соловски.

Ребека въздъхна и си напомни, че не бива да й губи времето. Отпи глътка кафе и направи опит да се овладее. После попита:

— Имахте ли възможност да проверите някои от нещата, за които говорихме?

— За съжаление не. В момента при нас е истинска лудница.

— Надявам се, че нямате нищо против молбата ми да се видим насаме — погледна я в очите Ребека. — Не ви познавам, но интуитивно почувствах, че трябва да си поговоря с вас открито, като жена с жена. Професията ми е такава, че непрекъснато се занимавам с чуждите съдби, благодарение на нея усещам и лъжата.

— Аз също — усмихна се жената детектив. — Без подобен усет не можеш да бъдеш ченге.

— От доста време насам разпитвам хора, които са били на борда на онази яхта във фаталната нощ — продължи Ребека. — Открих, че много от тях не ми казват истината, или поне скриват част от нея.

— Бихте ли посочили конкретни примери? — любопитно я погледна Соловски.

Тя започна да разказва. Някои от нещата вече бе споменавала пред детективите, но този път навлезе в повече подробности. Описа партньорите на мъжа си, наблягайки на скандала между Райън и Джон Евънс на борда на яхтата. Скандал, който след това Евънс отричаше. Спомена за категоричното искане на Катрин Денисън да получи куфарчето на Райън още на следващата сутрин след изчезването му, далеч преди някой да знае какво го е сполетяло. След известно колебание реши да не споменава нищо за Брандън Тейлър, но подробно описа срещата си със семейство Уърлингтън. Отбеляза лъжата на Пол Уърлингтън, отказал да признае за срещата си с Райън в навечерието на смъртта му, както и нежеланието му да я допусне на яхтата.

Накрая предаде и думите на Глория Пауъл, която категорично бе заявила, че вечерта преди приема върху бюрото на Райън не е имало никакво предсмъртно писмо. После добави, че Джон Евънс е прекарал в кантората по-голямата част от нощта. Пропусна да спомене за липсващите средства, просто защото съдружниците все още не бяха уведомили полицията за това.

— Зная какво си мислят повечето хора — приключи с тежка въздишка тя. — Убедени са, че съм заровила главата си в пясъка, но това не е истина. Аз съм убедена, че Райън не се е самоубил. Сигурна съм, че нещата са се развили по друг начин. Вероятно е разкрил нещо страшно по време на своите разследвания. Толкова страшно, че не е посмял да го сподели с мен, за да не ме излага на опасност. Това е единственото логично обяснение. Всичко друго той несъмнено би ми разказал.

Соловски замислено мълчеше.

— Помислете си — продължи Ребека. — Кой би си направил труда да проникне в чужда къща само за да изтрие паметта на един персонален компютър? Човек, чието бъдеще е поставено на карта, нали? Да не забравяме и заплахите по телефона…

— За какви заплахи говорите? — вдигна вежди жената детектив.

— Уолтърс не ви ли каза? — учуди се на свой ред тя.

Соловски само поклати глава.

Побърза да я запознае с инцидента отпреди няколко дни, доста озадачена от поведението на Уолтърс. Жената детектив изглеждаше разтревожена, но мълчеше.

— Не вярвам, че думите на мъжа ми бяха случайни и общо казани — продължи Ребека. — Имам предвид това, което сподели с мен няколко дни преди смъртта си… Че бил ужасен от това, на което някои хора са готови, за да постигнат своето… Мисля, че се опитваше да ме предупреди за нещо… — Замълча, въздъхна и тихо попита: — Детектив Соловски, не бихте ли могли да се поразровите във всичко това? Сигурна съм, че няма да останете с празни ръце.

— Предполагам, че мога да проверя някои неща — кимна след известен размисъл тя. — Но от вас искам да не ме търсите в службата и да не ми задавате никакви въпроси в присъствието на Уолтърс. Ако открия нещо важно, ще ви потърся у дома. Няма смисъл да дразним партньора ми, който и без това е настроен зле към вас.

— Напълно сте права! — развълнувано отвърна Ребека. Очите й заблестяха, прииска й се да прегърне тази жена. — Нямате представа колко съм ви благодарна!

— Запазете си благодарностите за накрая — промърмори малко смутено Соловски. — Нека най-напред да видим дали ще успея да направя нещо.