Мими Лат
Опасно съдружие (24)

24

Даниел Блек бързаше да приключи едно дело, което предстоеше да се гледа в съда само след седмица. В кабинета му влезе първият заместник областен прокурор Ланс Ренуей.

— Трябва да поговорим — каза той и внимателно затвори вратата след себе си.

Даниел предусети какво ще последва.

Ренуей започна направо:

— Миналата седмица те попитах дали Ребека Морланд се обръща към теб с официална жалба и ти отговори „не“.

Той замълча, решил първо да чуе какво иска Ренуей.

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Зависи — отвърна привидно спокоен Даниел. — Чакам да чуя въпрос…

— Ще отречеш ли, че си душил в службата на шерифа, опитвайки се да научиш нещо повече за делото „Морланд“? — намръщено го изгледа шефът му.

— Сериозно ли говориш, Ланс? — усмихна се той. — Откога прокурорите нямат право да задават въпроси на силите на реда, с които работят в тясно сътрудничество?

— Предстоят избори! Отношенията между шерифа Куентин и областния прокурор са достатъчно обтегнати!

— И моите въпроси са утежнили положението, така ли?

— Нека речем, че нашият общ началник не иска проблеми с шерифа и подчинените му? И по тази причина те моли да спреш.

Даниел беше смаян от факта, че изобщо водят този разговор.

— Предай на шефа, че молбата му е получена — отвърна най-сетне.

Вратът на Ренуей почервеня.

— Защо рискуваш блестящата си кариера, Блек? Съвсем наскоро областният прокурор каза, че те готви за ключов пост тук. Не мога да допусна, че заради една хубава жена ще обърнеш гръб на възможността да бъдеш следващият областен прокурор на Лос Анджелис! — Замълча, оставяйки го да обмисли казаното, после добави: — Не забравяй, че бюджетът ни е силно орязан и ние сме принудени да се занимаваме единствено с приоритетите си! Ясен ли съм?

— Абсолютно — отвърна Даниел.

— Много добре. В момента госпожа Морланд е политически неудобна, затова те съветвам да се държиш настрана от нея.

Младият мъж усети как пулсът му се ускорява.

— Нима искаш да кажеш, че не мога да я виждам и като частно лице?

— Хайде, Даниел, не сме от вчера тук! Това е реалният свят, а той е изграден от политически задължения, които трябва да бъдат спазвани. Ще бъда максимално ясен: ако твоето приятелство с тази жена създаде погрешно впечатление у някои хора, аз ще бъда принуден да го имам предвид, когато се обсъжда твоето бъдеще!

— Не мога да повярвам, че…

— Достатъчно! — вдигна ръка първият заместник областен прокурор. — Знаеш как стоят нещата. Топката е в твоето поле. Играеш ли по правилата — оставаш титуляр. Не играеш ли, отиваш при дълбоките резерви.

Ренуей се обърна и излезе, а Даниел направи опит да потисне обзелото го раздразнение. Този тип се опитва да му налага с кого да се среща и с кого не! Изведнъж видя в съвсем различна светлина историята, която му разказа Ребека Морланд. Тя беше права, че срещу нея се е изправил противник с огромно политическо влияние. А той трябваше да го открие…

Грабна сакото си и изскочи навън сред смога на калифорнийския ден.

 

 

Ланс Ренуей влезе в кабинета си и вдигна слушалката.

— Предадох му посланието, кратко и ясно — каза. — Мисля, че не остана особено очарован…

Послуша за момент.

— Не — рече. — Според мен е изпитал съжаление към една хубава жена, не очаквам проблеми…

— Да, разбирам. След като смятате, че си струва… С подслушването на телефона й по принцип няма проблеми, но сам разбирате, че не мога да го разпоредя официално. Фактически предпочитам изобщо да не знам…

— Да. Не… Разбирам. Може би сте прав. Това е най-добрият начин да разберем с кого се среща и какво възнамерява да направи. Не, разбира се… Направете това, което смятате за необходимо, но ме дръжте в течение…

 

 

Седнал на една пейка в парка „Макартър“, Даниел разсеяно подхвърляше храна на гълъбите. Няколко минути по-късно до него мълчаливо се настани следователят Джак Макензи с обичайната чаша кафе в ръка.

— Откъде го взе? — вдигна глава Даниел.

Едрият като централен защитник мъж с оплешивяваща глава кимна по посока на една невзрачна количка за разносна търговия в дъното на алеята.

— Не те ли е страх, че ще се отровиш?

— Стомахът ми е железен — ухили се Джак. — Хайде, казвай какво има… Предполагам, че е нещо сериозно, след като ме каниш на среща тук, а не в удобния си кабинет.

— Точно така — кимна с нещастен вид младият мъж. — Изглежда, трябва да сме доста по-предпазливи, отколкото предполагах.

— Какво имаш предвид? — изпитателно го погледна Джак.

Даниел накратко му предаде разговора си с Ланс Ренуей.

— Сам виждаш, че първият заместник съвсем открито ме предупреди да се държа настрана — заключи.

— Защо? — вдигна вежди Джак.

— Каза, че тази година има избори и областният прокурор бил загрижен… Но според мен някой в службата на шерифа е доста притеснен от интереса ти към случая „Морланд“.

— Правилно — кимна следователят. — И това ме навява на мисълта, че може би ще е по-разумно да се обърнеш към ФБР или Главната прокуратура.

— Не съм сигурен — въздъхна Даниел.

— Имам приятели в Бюрото — подхвърли Джак и несъзнателно опипа възела на вратовръзката си. — Искаш ли да поговоря с тях?

— Не съм убеден, че ще действат както трябва. След като се запознах с историята на Ребека Морланд, изпитвам и нещо като отговорност, ако разбираш какво имам предвид.

— Разбирам — кимна другият мъж. — Може би ще се разберете да работите съвместно.

— Как не — изгледа го с мрачна ирония Даниел. — Аз ще си мисля, че работим съвместно, но на практика ще е съвсем друго. В момента, в който им съобщя каквото зная, случаят ще бъде практически приключен за мен. Онези копелета имат твърде високо самочувствие, за да споделят информацията си с когото и да било.

— Може би си прав…

— А ако решат да запазят лаврите за себе си и използват Ребека само като примамка за едър дивеч?

— Това също е напълно възможно — призна с въздишка Джак. — И тя може да пострада…

— Има и друг проблем — продължи все така мрачно прокурорът. — В момента, в който заместник-шефът или онзи, който му дърпа конците, научат, че подхвърляме информация на федералните ченгета, с нас е свършено. Ще ни изхвърлят без предупреждение и тогава закъде сме?

— За никъде — призна с нещастен вид Джак.

„Трябва да му дам възможност да се откаже — съобрази Даниел. — Нещата стават прекалено сложни и прекалено опасни, нямам право да рискувам хляба на този човек.“ Погледна го право в очите и каза:

— Ако искаш да се откажеш, бъди сигурен, че ще те разбера…

— Вътре съм — отвърна без колебание Джак.

— Много добре — въздъхна с открито облекчение Даниел. — Тогава да продължаваме да душим. Но съвсем предпазливо. Нека го направим така, сякаш отдавна вече сме забравили за случая Морланд.

— Добре. Казвай какво си намислил.

— Засега ще се държиш на разстояние от службата на шерифа. Насочи вниманието си върху отношенията между Пол Уърлингтън и останалите играчи, включително Холмс. Тези двамата имат широки връзки по върховете, нека видим какви влечуги ще изпълзят изпод камъните.

 

 

Ребека искаше да подготви своите свидетели, ако Даниел Блек решеше да се заеме със случая. Първият беше Скот Рийд от предизборния щаб на Брандън Тейлър, с когото не се беше виждала, откакто разбра за разгорещения телефонен разговор на мъжа си с Пол Уърлингтън.

Датата на предварителните избори наближаваше, но Брандън не беше сигурният победител отпреди няколко месеца, когато Райън все още беше жив. Сега трябваше да се бори с Пол Уърлингтън, един наистина силен противник.

„Дано Брандън не е там“ — рече си Ребека. За последен път го видя в болницата, непосредствено след смъртта на Джон Евънс. И искрено се надяваше да не го вижда повече. Защото този човек бе предал и Райън, и самата нея.

Влезе в помещението и установи, че то е доста по-оживено отпреди, може би защото бяха вкарали допълнителни бюра и столове. Вместо двама хората, разпределящи кореспонденцията, бяха поне десет. Непрекъснато звъняха телефони.

— Мога ли да ви помогна?

Пред Ребека се беше изправило младо момиче с дълга черна коса.

— Да, бих искала да говоря със Скот Рийд.

— За кого да съобщя? — попита момичето.

— Казвам се Ребека Морланд.

Момичето кимна и се отдалечи. „Най-сетне някой, който да ме приеме нормално“ — въздъхна с облекчение Ребека. Беше й дошло до гуша от многозначителни погледи и подмятания зад гърба, мечтаеше за някогашната си анонимност.

Скот Рийд излезе от канцеларията си. Пясъчнорусата конска опашка беше изчезнала, косата му беше подстригана късо. Вероятно Брандън бе решил, че трябва да промени външния му вид в съответствие с ролята, която му бе възложил.

— Не ви очаквах, госпожо Морланд — промърмори Рийд и очите му неспокойно се отместиха от лицето й.

„Защо му е неудобно да разговаря с мен?“ — запита се тя и хлад полази по гърба й.

— Бих желала да си поговорим — усмихна му се тя.

— Много съм зает — промърмори Рийд и хвърли поглед към часовника си. — Вижте… Тук наблизо има един малък ресторант… — Спомена име, което тя за пръв път чуваше. — Защо не ме почакате там? Най-много след петнадесетина минути ще бъда при вас.

— Има ли смисъл? — вдигна вежди Ребека. — Ще ви отнема само няколко минути.

— Не, моля ви… Мисля, че така ще бъде по-добре.

Скот Рийд очевидно искаше да я отпрати. Вероятно защото се опасяваше да не ги види Брандън. Явно той вече го бе предупредил, че тя е врагът.

— Добре, ще ви чакам там.

 

 

Откри ресторанта сравнително лесно. Беше съвсем малко заведение, притиснато между стените на две високи сгради. Зад тезгяха пушеше възрастна жена, очите й бяха приковани в телевизора. Имаше само две-три маси, цялото заведение беше горе-долу колкото кухнята на Ребека. „Защо Рийд ми посочи тази дупка?“ — запита се тя.

— Какво ще поръчате? — обади се жената, без да отмества поглед от телевизора.

Ребека поиска бутилка „Пелегрино“ и седна на една от масичките да чака Рийд. Много беше любопитна да види как ще поздрави собственичката.

Той скоро се появи, пристъпи до тезгяха и пожела да узнае цената на чаша кафе. Значи наистина не искаше да го видят в нейната компания.

Пристъпи към масичката, разбърквайки захарта в чашата си.

— Е, как я карате?

— Все едно и също. Опитвам се да открия убиеца на съпруга си.

— О? — Очите му останаха сведени към чашата с кафе. — Четох във вестниците за тази ваша теория, но останах с впечатлението, че нещата са изяснени. Райън е злоупотребил със служебни пари, а след това се е самоубил.

— Мъжът ми не е откраднал тези пари и не се е самоубил — поклати глава Ребека. — Бил е убит… Исках да ви предупредя, че скоро може би ще изискам вашите показания.

— Какви показания? — учудено я изгледа Рийд. — Аз не знам нищо!

— Искам да потвърдите това, което ми разказахте последния път. За телефонния разговор между Райън и Пол Уърлингтън, след който Райън е тръгнал на среща с него.

— Не помня да съм ви казвал такова нещо — поклати глава младежът.

— Значи ще забиете нож в гърба на мъжа ми, като всички останали?! — смаяно го изгледа Ребека.

— Не си спомням за такъв разговор! — упорито повтори той, а вратът му почервеня.

Тя изпита чувството, че отново е попаднала в Зоната на здрача.

— Кой те изплаши? — повиши глас. — Брандън Тейлър ли ти каза да си затваряш устата? Или Пол Уърлингтън направи така, че да си изгубиш паметта?

— Нямате право да ми говорите по този начин! — изръмжа Рийд, остави монета от четвърт долар върху масата и стана. — Трябва да се връщам на работа!

Ребека с мъка сдържа сълзите, които напираха в очите й. От реакцията на Скот Рийд беше ясно, че е докоснала оголен нерв. Но все още не можеше да разбере коя от всичките й теории отговаря на истината. Райън е мъртъв, следователно не може да бъде от полза на Рийд. Но Уърлингтън и Брандън спокойно биха могли да му дадат това, за което мечтае — най-вероятно добър пост във вашингтонските им екипи. На кой кон е решил да заложи?

 

 

Спря на паркинга пред магазина на Ралф на булевард „Вентура“ в Енсино и си спомни с какво удоволствие пазаруваше след работа, а после бързаше да приготви вечерята на Райън. Днес за нея отбиването в магазина беше една досадна необходимост и нищо повече. Купуваше само това, от което се нуждаеше, за да може да се крепи — кафе, портокалов сок и тоалетна хартия. След смъртта на Райън се хранеше изключително с полуфабрикати. И все се заканваше, че вече е крайно време да се върне към здравословния начин на хранене.

Влезе в магазина, взе една количка и тръгна между рафтовете. В един момент усети тежка ръка върху рамото си, обърна се и се озова очи в очи с Даниел Блек.

— Прощавай, ако съм те стреснал — извинително промълви той.

— Няма… Няма нищо — успя да си поеме дъх тя. — Какво се е случило?

— Трябва да поговорим. Колко време ще ти отнеме пазаруването?

— Десет минути.

— Добре. Ще те чакам в книжарницата отсреща. Трябва да сме сигурни, че не ни следят. Ето какво ще направиш… — Обясни й с няколко думи, после попита: — Разбра ли?

— Да — прошепна тя.

— Добре, тогава ще се видим след малко…

 

 

Ребека отвори багажника и сложи вътре покупките си. Предпазливо огледа жената, която товареше торбите си в паркирания наблизо микробус. Дали не я следи? Ами онзи тип пред входа, който бавно си пали цигарата, преди да влезе в червената си спортна кола? Не, този не — прецени тя. Когато следиш някого, едва ли ще го правиш с такава запомняща се кола.

Нервите й бяха опънати от всичко, което й се беше струпало на главата. А сега и това… Няма ли най-сетне да свърши този кошмар?

Книжарницата наистина беше на няколко крачки и Ребека реши да не мести колата си. Погледна часовника си, облече един лек пуловер, а след това заключи джипа. Наближаваше шест, но все още беше светло. Дните ставаха по-дълги, след няколко дни щяха да въведат лятното часово време.

Влезе в бара оттатък алеята, купи си чаша капучино с две бисквити, после се насочи към книжарницата. Слава богу, че тук позволяваха да се влиза и със закуски. В просторното помещение бяха пръснати удобни кресла, хората можеха да четат на спокойствие.

С облекчение забеляза, че един от диваните в дъното беше свободен. Седна на меките възглавници и внимателно се огледа. Пред високите рафтове с книги имаше няколко посетители, но никой не й се стори подозрителен. Всъщност нямаше никаква представа как може да изглежда евентуалният им преследвач.

В дъното се появи Даниел и тя отвори книгата, която бе пуснала в скута си. Усети го да сяда на съседното кресло, но не вдигна глава. Той мълчеше и отпиваше от картонена чаша с кафе.

— Забеляза ли нещо подозрително? — най-сетне прошепна младият прокурор.

— Не — поклати глава тя. — Какво става?

Той накратко изложи развоя на събитията и стомахът й се сви. По всичко личеше, че всеки, който вземе присърце проблемите й, бързо се натъква на необясними трудности, а вероятно се излага и на опасност.

— Все още нямам нищо определено за теб — приключи Блек. — Но по всичко личи, че подозренията ти са напълно основателни.

В това нямаше нищо ново, но думите на този безспорно храбър и честен човек й дадоха нови сили.

— Останах смаян от бързината, с която стигнаха до мене — добави Даниел, небрежно прелиствайки някаква книга. — Затова е абсолютно задължително да не казваш на никого, че съм се заел с тази работа!

— Дори и на Люси? — попита тя, после с няколко думи му обясни за своята вярна приятелка.

— От думите ти разбирам, че тя е свястно момиче и много ти помага. Но колкото по-малко хора са в течение, толкова по-добре. Както за нас, така и за тях.

Ребека кимна. Случаят със Соловски й беше достатъчен. Не искаше да вижда и Люси ужасена… за себе си и за малката Габи.

— Няма да кажа на никого — обеща тя.

— Ще ти се обадя в момента, в който науча нещо ново — затвори книгата Даниел.

— Добре.

— Съмнявам се, че ще стигнат чак до подслушване на телефоните ни, особено този в кабинета ми… Но за всеки случай ще ограничим използването им до минимум. Има и други начини на връзка.

— Като този в супермаркета ли?

— Да — усмихна се за пръв път той. — Не се тревожи, сигурен съм, че ще разплетем кълбото докрай.

— Надявам се — въздъхна младата жена. — Изобщо не искам да мисля, че тези мръсници ще се измъкнат безнаказано!

— Няма — усмихна й се отново, после стана и се отдалечи.

Ребека остана на мястото си още няколко минути. Много й се искаше това за кълбото да излезе истина. За съжаление твърде дълго се беше опитвала да го разплита сама и в хода на този процес изгуби доверие в хората, дори и към този очевидно добър и честен млад мъж. В същото време не можеше просто да седи и да чака някой друг да й разплита кълбото. Отчаяно се нуждаеше от помощ и се молеше на Бога да я получи от този човек. Междувременно щеше да продължава да търси и сама отговорите на въпросите, които я измъчваха…