Мими Лат
Опасно съдружие (11)

11

На другата сутрин Джон се обади, точно както й бе обещал Брандън. Но разговорът не вървеше и тя предпочете по-бързо да го прекрати. Той се съгласи да й изпрати копие от договора за съдружие на Райън, но категорично отказа да й предостави счетоводната справка за злоупотребите на съпруга й, твърдейки, че все още не е готова. Ребека много се ядоса на друго: мръсникът не пожела да й каже името на служителя, който уж помагал на Райън в престъпните му машинации. Обясни това с искането на застрахователите и съветниците по трудовоправни отношения на фирмата, които държали преговорите с напускащия служител да се водят в пълна тайна.

С това приключи съдействието на Джон. Всъщност тя не бе разчитала на него. Отчитайки факта, че партньорите на мъжа й по-скоро пречат, отколкото й помагат, реши да се заеме с други, също така неотложни неща. С помощта на Люси им беше направила списък.

Спря се на една точка, срещу която пишеше „Застраховка“. До този момент бе отлагала телефонния разговор със застрахователния агент, чийто адрес бе открила в куфарчето на Райън. Причина за това беше поведението на детектив Уолтърс, който очевидно я смяташе за виновна в нещо и бе накарал колежката си Соловски да провери как стоят нещата с евентуалната застраховка „Живот“.

„Трябва да работиш така, сякаш обслужваш един от клиентите си“ — напомни си съвета на Люси. После, тъй като не можеше да намери повече поводи за отлагане, неохотно вдигна слушалката.

Писмото на Райън бе адресирано до човек на име Фред Джексън. Лесно откри, че той е застрахователният агент на цялата юридическа кантора. Търпеливо изслуша любезните му съболезнования, после описа писмото, което бе открила в куфарчето на съпруга си.

— О, да — отговори той. — Получих това писмо ден-два преди нещастието.

— Предполагам, че съм в неизгодно положение — въздъхна Ребека. — С мъжа ми действително обсъждахме въпроса с евентуалните застраховки, но аз нямах представа, че той е предприел практически стъпки в тази посока. Имате ли какво да ми кажете по този въпрос?

— Господин Морланд се свърза с мен преди няколко месеца — отговори Джексън. — Обясни ми, че планирате увеличаване на семейството и прояви интерес към различните форми на застраховка „Живот“. Изпратих му съответната информация по пощата.

Ребека си спомни нощта, в която решиха да си имат бебе. Времето беше необичайно меко и двамата с Райън отидоха на вечеря в един крайбрежен ресторант. После си свалиха обувките и тичаха по пясъка като деца. А накрая се скриха зад една дюна и се любиха без обичайните предпазни мерки.

— Госпожо Морланд?

Тя се стресна и излезе от унеса си.

— Извинете, нещо се отнесох… Мъжът ми потърси ли ви отново?

— Да, няколко седмици по-късно. Поиска да му изготвя полица за сто хиляди долара. За човек на неговата възраст издаването на подобна полица е свързано със задължителен медицински преглед. Практически това стана много лесно — просто изпратихме при него лекаря на нашата застрахователна компания. Всичко беше наред и ние издадохме полицата.

Стомахът й се сви. Не можеше да повярва, че Райън си е направил застраховка „Живот“, без да се посъветва с нея.

— Кога стана това?

— Почакайте за момент, трябва да взема папката…

Сърцето й затуптя по-силно. Човекът скоро се върна на телефона, чу се шумолене на хартия.

— Да видим сега… Ето я. Точно седмица преди смъртта на господин Морланд.

Тя се вцепени. Господи, защо Райън не й беше казал нищо?!

— Господин Морланд е изплатил и вноската за първата година — добави Джексън.

Ребека не можеше да повярва на чутото, но все пак успя да попита:

— А сега какво точно трябва да правя?

— Трябва да попълните съответните формуляри за изплащане — отвърна той, замълча за момент, после добави: — Разбира се, то няма да стане автоматично… При случаи като този на господин Морланд ние сме длъжни да проведем свое собствено разследване.

— Какво по-точно? — попита с разтуптяно сърце тя.

— Относно причините за смъртта… — Човекът се поколеба, после продължи: — В тази полица е включена една стандартна клауза, която гласи, че компанията не изплаща обезщетение в случай на самоубийство на застрахования в рамките на първите две години от подписване на договора.

— Но тук не става въпрос за самоубийство! — отсече младата жена. — Според мен мъжът ми е убит… — Чу как човекът насреща шумно си пое дъх.

— Обикновено ние правим свое разследване. — Прочисти гърлото си и добави: — Ще ви изпратя нужните формуляри, а разследването ще започнем в момента, в който ги получим попълнени от вас. Засега не мога да ви кажа нищо повече.

Ребека остави слушалката със замаяна глава. Фактът, че Райън си е направил застраховка само седмица преди нещастието, само засили увереността й в насилствената му смърт. Защо? Обикновената логика сочеше, че той не би постъпил така, ако е искал да се самоубие. Опитен адвокат, той със сигурност е прочел условията на договора и е разбрал, че в случай на самоубийство полицата не се изплаща.

Разбира се, полицията може да заяви, че решението за самоубийство е било взето след закупуването на полицата. А опитите на Ребека да го изкара убийство, са с цел да си осигури изплащането на обезщетението. Ето защо тя реши да не повдига въпроса за застраховката, освен ако от полицията изрично не настояват за това.

После й хрумна друга мисъл, от която неволно потръпна. Фактът, че Райън се е застраховал, без да й каже, несъмнено говори за наличието на нещо друго… Той се е страхувал за живота си! И е решил по този начин да осигури както съпругата си, така и нероденото си дете.

 

 

Ребека реши да провери и щабквартирата на предизборната кампания на Брандън Тейлър в Западен Лос Анджелис, тъй като Райън прекарваше голяма част от времето си именно там. Помещението беше наето само около месец преди смъртта му и тя никога не беше ходила там.

Оказа се, че става въпрос за паянтова сграда на булевард „Санта Моника“, вероятно някогашен склад. Единствената украса отвън бяха няколко предизборни плаката на Брандън Тейлър, но вътре цареше голямо оживление. Куп хора се занимаваха с приемане и изпращане на писма, няколко момичета отговаряха на непрекъснато звънящите телефони.

Ребека откри отговорника на тази лудница с цената на доста усилия. Името му беше Скот Рийд — небрежно облечен младеж с пясъчноруса коса, вързана на опашка. Трудно успя да го убеди да й отдели няколко минути от скъпоценното си време.

Разговорът с Рийд й даде първите реални доказателства за странния развой на събитията, предшестващи смъртта на Райън.

— Казвате, че няколко дни преди смъртта си Райън е бил потърсен по телефона от Пол Уърлингтън, така ли?

Младежът кимна.

„Най-сетне попаднах на нещо важно“ — с вълнение си помисли тя.

— Разговорът е бил доста разгорещен, след което съпругът ми се е втурнал навън?

— Да — отново кимна Рийд. — Каза, че отива да се види с тоя тип… — Раменете му леко се присвиха: — Явно ставаше въпрос за Уърлингтън.

Сега най-важното беше да разбере дали Райън действително се е срещнал с Уърлингтън. Когато спомена пред детективите, че този човек може би е бил заинтересуван от смъртта на мъжа й, тя нямаше с какво да подкрепи предположението си. Но сега нещата се бяха променили.

— Позволете ми да хвърля един поглед на бюрото на мъжа ми и ще ви оставя да си гледате работата — помоли тя.

— Съжалявам — поклати глава Рийд. — Брандън Тейлър ми позвъни още на следващата сутрин след изчезването на Райън и заповяда да му изпратим всичко, което се намира в и върху бюрото му.

Ребека застина. Та това е било станало цял ден преди да открият тялото на съпруга й! Защо Брандън е побързал да прибере личните вещи на Райън още преди да е бил сигурен в смъртта му? Вероятните отговори на този въпрос накараха сърцето й да се свие от мрачни предчувствия.

 

 

Два дни по-късно Ребека се качи в джипа и пое към магистралата „Сан Диего“, по която трябваше да стигне до затвореното общество на хората, живеещи в Нюпорт Бийч. След като не успя да се свърже по телефона с Пол Уърлингтън, стигна до решението да го потърси направо у дома. По този начин щеше да получи възможност да зададе няколко въпроса и на съпругата му Даяна.

Откри адреса на съболезнователната картичка, изпратена от семейство Уърлингтън, а на телефонния секретар в офиса остави съобщение, че в неделя следобед ще бъде в Нюпорт Бийч и би се радвала да бъде приета.

Докато шофираше, направи опит да систематизира информацията, която получи от Скот Рийд — главния координатор на предизборната кампания на Тейлър. Стори й се странно, че Райън не й бе казал нищо за разговор или среща с Уърлингтън. И именно затова реши, че на всяка цена трябва да разбере какво точно се бе случило на яхтата в онази злокобна нощ.

Малко преди да излезе на магистралата забеляза един сив форд, който упорито я следваше, без да прави опит да я задмине. Настръхна. Господи, кой би могъл да я следи?!

Направи рязък десен завой, после свърна в първата пресечка. Пулсът й се ускори. Дали фордът продължаваше да я следва? Колата не се виждаше, но за всеки случай повтори маневрата още няколко пъти. Накрая вече беше напълно сигурна, че колата не е след нея. Дали някой наистина я следеше, или всичко бе плод на въображението й? Разтърсена, Ребека стисна волана и насочи джипа обратно към магистралата.

Половин час по-късно даде мигач, напусна магистралата „Сан Диего“ и пое по панорамния път към океана. Семейство Уърлингтън живееше на остров Харбър, едно изключително скъпо късче земя, стърчащо в центъра на залива Нюпорт Харбър. Някъде беше чела, че жилището им струва осемнадесет милиона долара. Запита се какво ли представлява къща за толкова много пари.

Скоро пред очите й се появи тясното мостче, което свързваше острова със сушата. С изненада установи, че липсва охрана. Мостчето беше толкова тясно, че по него не можеха да се разминат две коли.

Бавно измина с колата краткото разстояние и се отправи по тясната, подобна на алея павирана уличка. Околните къщи бяха строени така, че да гледат към морето, затова от уличката не се виждаше почти нищо от тях.

Скоро откри адреса и отби встрани от пътното платно. Оттук домът на Уърлингтън изглеждаше съвсем скромен, а лицевата част на парцела едва ли надвишаваше петнадесетина метра. Прозорците, които гледаха към улицата, бяха с плътно затворени капаци. Но тежката входна врата придаваше на жилището нужната солидност, до нея имаше една много красива скулптура от тиково дърво и много цветя.

Ребека повдигна масивното парче месинг и го остави да падне върху вратата. Звукът отекна, а тя неволно пое дълбоко дъх.

Отвори й мъж с бяло сако и тъмни панталони.

— Какво обичате?

— Добър ден, аз съм Ребека Морланд. Бих искала да се срещна с господин Уърлингтън, моля…

— Той очаква ли ви? — учудено я погледна мъжът.

— Да. Предупредих го по телефона.

— Съжалявам, госпожо, но господин Уърлингтън в момента отсъства.

— О! — Сърцето й се сви. — Идвам чак от Лос Анджелис… Не знаете ли кога ще се върне?

— Не мога да ви кажа със сигурност, госпожо… Но съпругата му е тук, ако желаете аз ще…

— Да, моля ви — нетърпеливо го прекъсна.

Мъжът отстъпи да я пропусне. Очите й моментално бяха привлечени от прекрасната панорама, разкриваща се към Нюпорт Харбър и пристанището за яхти. Зелените площи на имението стигаха чак до водата. Беше опияняващо красиво.

Дневната беше огромна, разделена на няколко отделни кътчета. Стените бяха боядисани в пастелни тонове, предимно в бяло и бежово. Беше пълно със скулптури и антични съдове, а картините, без съмнение оригинали, положително струваха милиони долари.

Мъжът я отведе в един от ъглите на огромното помещение, близо до панорамните прозорци.

— Моля, седнете — покани я той. — Веднага се връщам.

Твърде неспокойна, Ребека остана права. През прозорците се виждаше просторна веранда от дялан камък, зад който проблясваха водите на плувен басейн. От него до морския бряг зеленееше безупречно поддържана морава. Разстоянието беше не по-малко от сто и петдесет метра.

Когато погледът й се спря на кея, шумно въздъхна. Там беше закотвена „Майорка“ и някакъв мъж усърдно търкаше месинговите парапети на горната палуба. От фаталната нощ не беше виждала яхтата.

Чу потракването на токчета върху мраморната мозайка и се обърна. Появи се Даяна Уърлингтън, облечена в тънки вълнени панталони и яркозелена копринена блуза. На шията й имаше проста, но елегантна златна огърлица. Изглеждаше така, сякаш й предстояха снимки за специализираното списание „Таун енд Кънтри“.

— Ребека? — На лицето й се изписа изненада и безпокойство. — Какво ви накара да изминете целия този път от Лос Анджелис до Нюпорт Бийч?

— Надявах се да заваря съпруга ви у дома. В петък се опитах да се свържа с него, но не успях. Оставих съобщение, че ще се отбия у вас…

— Разбирам — кимна Даяна и нервно опипа златната гривна на китката си. — Нямам нищо против да го почакате… Мисля, че скоро ще се върне.

— Много мило от ваша страна — усмихна се посетителката. Зачуди се дали домакинята е нервна от присъствието й и ако е така — защо… — Имате прекрасен дом, госпожо Уърлингтън.

— Благодаря — кимна тя, направи й знак да седне и се настани срещу нея. — Моля ви, наричайте ме Даяна.

— Надявам се, че не прекъснах нещо важно — продължаваше да се усмихва Ребека, макар че нервите й бяха опънати до скъсване.

— Не, не — махна с ръка Даяна, кръстоса крака и се приведе напред. — Радвам се да ви видя и искам още веднъж да ви кажа колко съжалявам за тежката загуба, която ви сполетя.

Ребека кимна. В гласа на другата жена прозвуча искрено съчувствие, но очите й отбягваха нейните.

— Беше наистина ужасно! — въздъхна Даяна, отправила поглед някъде над главата й. После изведнъж скочи на крака. — О, моля за извинение! Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Чаша вода, ако обичате — кимна, внезапно изпитала жажда.

Домакинята докосна с крак малък месингов бутон на килима и след броени секунди икономът се появи.

— Чаша „Пелегрино“ за госпожа Морланд и сода с лимонов сок за мен — нареди му, после се извърна към Ребека: — За какво искате да се срещнете с Пол?

— Опитвам се да изясня някои неща, случили се в навечерието на смъртта на мъжа ми — отвърна тя, замълча за миг, после добави: — Срещам се с всички, които са имали работа с него през последните седмици от живота му, както и с гостите на вашата яхта в онази нощ.

В очите на Даяна се появи безпокойство.

— Всъщност бих искала да задам няколко въпроса и на вас, ако не възразявате — подхвърли и отново отбеляза, че домакинята избягва погледа й. Явно нещо я тревожеше.

— Не възразявам, разбира се — размаха ръце Даяна.

— Разговаряхте ли с мъжа ми по време на приема?

— Да. Когато даваме прием, винаги се стремя да разменям по някоя дума с всеки от гостите.

Икономът подаде на Ребека чаша вода, тя му благодари и продължи:

— Спомняте ли си за какво точно говорихте?

— Едва ли. Разговарях с толкова много хора, че всичко в главата ми се е объркало.

— А разговаряли ли сте с Райън преди този прием?

— Не, само сме се поздравявали.

— Следователно нямате основания за преценка на поведението му онази вечер, нали?

— Така е, но все пак… — Даяна замълча и сведе поглед към коленете си.

— Моля, продължавайте.

— Това, което ще кажа, вероятно ще ви разстрои, Ребека — преплете пръсти домакинята. — Но след като сте изминали толкова път дотук, трябва да чуете истината, нали?

— Точно така — кимна тя, едва сдържайки нетърпението си.

— Според много хора на борда на „Майорка“ в онази нощ, включително и членовете на екипажа, вашият съпруг… хм… беше попрекалил с алкохола…

Понечи да протестира, но Даяна вдигна ръка.

— Казах, че вероятно ще се разстроите, но ми позволете да довърша… — Приглади с длан косата си и продължи: — Била съм на много приеми на вода както на моята яхта, така и на чужди… Не знаете колко често съм се сблъсквала със ситуацията, в която бе изпаднал вашият съпруг. Винаги някой изпива толкова алкохол, че има опасност да падне зад борда. — Леко поклати глава. — Корабът се клати, знаете… И когато човек е пийнал…

— Бях до него минути преди да изчезне — възрази с разтуптяно сърце Ребека. — Състоянието му беше напълно нормално!

— Можете да ми вярвате — снизходително се усмихна Даяна. — Имам доста голям опит в тези неща… Някои мъже са в състояние да погълнат големи количества алкохол и да не им личи, но… На практика са си пияни до козирката! А когато човек е в лошо настроение… — Поколеба се за миг, после добави: — Тогава се случват и някои необясними неща…

Ребека започна да се изнервя от покровителствения й тон и особено от категоричността й относно състоянието на Райън.

— Госпожо Уърлингтън, извинете… Даяна… Мисля, че не ме разбрахте добре…

— Много добре ви разбрах — прекъсна я тя, после понижи глас и съчувствено добави: — Разбирам и състоянието ви, Ребека…

Откъм входа долетяха приглушени гласове, миг по-късно в дневната се появи Пол Уърлингтън.

— Чух, че имаме гостенка — каза на Даяна той, после зърна Ребека и веждите му въпросително се извиха. — Госпожо Морланд?

Висок и слаб като жена си, Уърлингтън беше облечен в кадифени панталони и мек пуловер от кашмир, под който носеше бяла риза с отворена яка. С леко посребрената си коса и той също като съпругата си сякаш бе излязъл от кориците на някое модно списание.

— Ребека твърди, че ти е оставила съобщение за предстоящото си посещение — обясни жена му.

— Така ли? — В сините му очи се появи недоумение. — Съжалявам, но не съм го получил.

Гостенката бързо се възстанови от забележките на Даяна и любезно се усмихна.

— Търсих ви няколко пъти в петък и вчера, но така и не успях да се свържа с вас. Затова реших да отскоча дотук, като ви оставих едно съобщение.

— Тази седмица бях много зает — сви рамене той.

Ребека потисна желанието си да каже нещо остро, тъй като прекрасно съзнаваше, че трябва да се държи любезно, ако иска да измъкне нещо от тези хора.

— Пише го и във вестниците — пресилено се усмихна тя. — Вие май планирате да се кандидатирате за Сената?

— Още не съм сигурен — отвърна Уърлингтън и очите му одобрително огледаха фигурата й. — Но от ентусиазма, с който много членове на партията приветстват тази идея, стигам до заключението, че те може би се нуждаят от един по-консервативен кандидат. — Брадичката му се вирна. — Тези дни трябва да обявя решението си.

Извърна се леко към съпругата си и подхвърли:

— Даяна, позвъни на Свен и му кажи да ми донесе питието. — Посочи към чашата на Ребека: — Да допълним това, което пиете?

— Не, благодаря.

Уърлингтън седна и кръстоса крак върху крак, десницата му описа широк кръг.

— Как ви харесва гледката?

— Невероятна е! — искрено отвърна младата жена.

— Още в мига, в който зърнах този имот, аз разбрах, че трябва да го имам, каквото и да ми струва това!

Ребека трепна от това „трябва да го имам“, произнесено властно, с нетърпящ възражение тон.

Икономът му подаде питието и безшумно се оттегли.

— Е, предполагам, че не сте тук, за да обсъждаме гледката — отбеляза домакинът. — Имате ли специална причина, за да искате среща с мен?

— Да — кимна Ребека и повтори това, което вече беше разказала на жена му.

— Не зная дали ще мога да ви помогна — отвърна малко напрегнато той. — Но нека чуем въпросите ви…

Тя направи опит да се държи по-освободено, отколкото се чувстваше. Не беше лесно, особено под любопитните погледи на домакините.

— Преди време, малко преди увеселението на яхтата ви, се запитах добре ли се познавате със съпруга ми — започна тя.

— Познавахме се достатъчно добре — предпазливо отвърна Уърлингтън.

— Мога ли да попитам често ли се срещахте?

— Не особено, но сме разговаряли…

— Помните ли това да е станало непосредствено преди приема на яхтата? — попита и отпи глътка вода.

— Не — поклати глава Уърлингтън. — Доста отдавна не бяхме се виждали.

„Значи и тук ще има увъртания“ — рече си.

— Научих, че малко преди смъртта му сте го търсили по телефона в предизборния щаб на Брандън Тейлър.

— О, извинете — разтърка чело той. — Бях забравил. Наистина му се обадих, исках да му задам един въпрос.

Ребека изпита облекчение. Все пак не посмя да я излъже. Но очевидното му нежелание да навлиза в тази тема я накара да бъде нащрек.

— Мога ли да попитам за какво разговаряхте?

— Нищо особено — отвърна той с тон, който потвърди първоначалното й впечатление. — Просто исках да разбера дали Брандън ще изнесе една лекция в моя клуб.

Отговорът му не прозвуча убедително.

— Научих, че няколко дни преди увеселението на яхтата вие и съпругът ми сте имали някакъв спор по телефона — подхвърли тя. — Веднага след него Райън е напуснал щаба и е тръгнал за среща с вас. — Забеляза изненадания поглед на Даяна към Пол и побърза да завърши: — Бих искала да науча нещо повече по този въпрос.

Домакинът не бързаше да отговори, пръстите му механично опипваха ръба на панталона. После изостави небрежната поза, наведе се напред и тя усети напрежението.

— Не зная откъде черпите информацията си, но това не е истина, Ребека… Имахме един кратък разговор и това бе всичко, както вече ви казах.

— Имам свидетел, който е чул Райън да разговаря с вас.

— В такъв случай — ледено се усмихна той, — по неизвестни за мен причини този свидетел ви е излъгал! — Замълча за момент, после добави: — Аз не съм психолог, Ребека… Но в онази нощ на яхтата Райън не изглеждаше особено щастлив.

„Опитва се да измести насоката на разговора от себе си към Райън“ — кипна вътрешно Ребека.

— Това, което не знаете, е просто, господин Уърлингтън — отвърна тя. — Съпругът ми никога не би се самоубил! При това точно в момента, в който очаквахме едно радостно събитие.

— Да не би да сте бременна? — смаяно прошепна Даяна и се приведе напред.

— Да, бременна съм.

Лицето на другата жена побеля.

— Радвам се за вас — прошепна и хвърли кос поглед към съпруга си.

Уърлингтън с известно закъснение разбра, че от него се очаква да каже нещо, и промърмори:

— Да… Моите поздравления…

— Благодаря.

— Но след като не се е самоубил, какво е станало? — напрегнато я погледна домакинята.

— Даяна, ние не се интересуваме от различните версии — предупредително се обади съпругът й. — Властите го смятат за самоубийство, а това е тяхна, а не наша работа, нали? — Гласът му звучеше спокойно и убедително, но брадичката му издайнически потрепваше.

— Съпругът ми е убит! — заяви Ребека. — И аз съм твърдо решена да открия кой е сторил това!

Съпрузите отново си размениха кратки погледи.

— Човек трудно приема, че някой, когото обича, може сам да посегне на живота си — хладно отбеляза Пол.

— Много трудно — съгласи се тя. — Особено когато не е вярно. Онзи Райън Морланд, когото познавах, никога не би напуснал доброволно яхтата ви. — Въздъхна и продължи: — Ще ви отнема още съвсем мъничко време, после си тръгвам… — Обърна се към Даяна: — Бих искала да получа списък на гостите на онзи прием, а също и името на компанията, осигурила храната и напитките.

— Няма проблеми — кимна тя. — За съжаление тази информация е на разположение на секретарката ми, която днес не е тук. Но утре ще ви изпратя всичко.

— Ще ви бъда благодарна, ако го сторите — кимна Ребека, отвори чантата си и надраска няколко цифри на един лист. — Това са номерата на телефона и факса ми. А сега, ако не възразявате, бих искала да поговоря с екипажа на яхтата.

— Разбира се…

— Днес екипажът има свободен ден — намеси се Пол. — На борда няма никого.

— Но аз видях, че…

Устните на Уърлингтън се превърнаха в тънка черта, той се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Членовете на екипажа ми вече дадоха показания пред полицията — отсече. — Не виждам причина да ги безпокоим. Ако се нуждаете от допълнителна информация, обърнете се към детективите, които разследват случая.

Ребека се запита защо не иска да я допусне до яхтата. Защо не желае да разговаря с екипажа и излъга, че на борда няма никого? От какво се страхуваше Уърлингтън?

— Един последен въпрос — изправи се тя.

— Какъв е той? — с присвити очи я изгледа Уърлингтън.

— Знаехте ли, че Райън разследва вашето минало?

Очите му се разшириха, а Даяна хлъцна и вдигна ръка пред устата си. Уърлингтън хвърли остър поглед към жена си, после бавно се извърна към Ребека и отбеляза:

— Не съм изненадан от факта, че Тейлър е паднал толкова ниско. Подозирам, че такъв е подходът му към политиката изобщо.

Младата жена се отправи към изхода, оставайки с впечатлението, че домакинът е знаел за разследването на Райън. Реакцията на жена му обаче беше наистина интересна. Дали онова изхълцване означаваше, че тя не е знаела този факт, или просто се е опасявала, че предстоят неприятни разкрития?

Фактът, че Уърлингтън не пожела да я допусне до яхтата си, означаваше само едно — на всяка цена трябваше да се промъкне на нея, дори и без знанието му. От това посещение стана ясно, че той знае за смъртта на Райън доста повече, отколкото пожела да сподели.

 

 

Озова се на тясната павирана уличка, качи се в джипа си и потегли. Спря едва когато беше сигурна, че не могат да я видят от къщата на Уърлингтън.

Тръгна обратно, използвайки за прикритие храстите и цветните лехи. Дали не може да стигне до пристана през някое от съседните имения? Не всички имаха високи огради и портали. Тръгна покрай стената на една голяма къща, надникна иззад ъгъла и видя водата. Може би оттук…

— Къде отивате? — спря я гневен глас.

Ребека рязко се обърна и се озова лице в лице с възрастна жена, облечена в градинарски дрехи.

— Възнамерявах да хвърля едно око на имението, което се намира малко по-надолу — отвърна. — Обявено е за продажба и ми се иска да видя как изглежда отпред… — Пресилено се усмихна. — За съжаление не разполагам с яхта…

— Намирате се върху частна собственост! — мрачно отвърна жената. — Предлагам веднага да си вървите!

— Да, разбира се… Извинете…

Обърна се и тръгна обратно към колата си. По дяволите, трябваше да се добере до яхтата на Уърлингтън!