Мими Лат
Опасно съдружие (29)

29

Даяна и Пол Уърлингтън даваха прием за лидерите на Републиканската партия в Калифорния. Всичко вървеше отлично. Въпреки късния час на дансинга имаше немалко двойки. Изправена на просторната тераса, където бяха подредени двадесетина маси с чудесен изглед към Нюпорт Бей, Даяна изпитваше дълбоко задоволство. Притворила очи, тя си представяше как някой ден ще дава такива приеми в Белия дом и я обземаше приятна възбуда.

— Извинете, госпожо — наруши уединението й икономът. — На телефона чака един човек, който настоява да говори с вас.

Тя се намръщи. Прислугата много добре знаеше, че не бива да я безпокои по време на подобни събития.

— Кажи му да се обади по-късно! — отсече с нетърпящ възражение тон тя.

— Вече се опитах, госпожо, но той настоява и твърди, че става въпрос за нещо много важно… — Поколеба се за миг, после с объркано изражение на лицето добави: — Не съм много сигурен, но май спомена за визоновото ви палто…

Даяна веднага разбра за кого става въпрос. Холмс знаеше, че трябва да внимава, особено след последния им разговор. Тя го бе предупредила, че Пол подозира нещо и трябва да бъдат много предпазливи.

С нарастваща тревога се запита какво може да го е принудило да я търси тук, по това време. Огледа се за Пол, въздъхна с облекчение, като го видя чак в другия край на терасата, и кимна:

— Добре, ще се обадя…

Когато пое слушалката, ръката й трепереше.

— Ало…

— О, Даяна! — възкликна Холмс. — Как си, скъпа?

— В момента давам прием за около двеста души и вдигам слушалката само защото разбрах, че става въпрос за нещо важно! — Дори не направи опит да прикрие недоволството си.

— Извинявам се — засмя се той. — Но научих нещо толкова хубаво, че нямам търпение да го споделя с теб!

— Казвай, защото трябва да се връщам — нетърпеливо го подкани.

— Току-що получих един изключителен документ!

— Виж какво, Максуел! — окончателно изгуби търпение Даяна. — Защо реши да ми говориш за някакви документи точно когато къщата ми е пълна с гости?

— Защото този документ ще те заинтересува — отвърна Холмс. — Мисля, че вече зная защо твоят мил съпруг упорито отказва да те чука…

— Добре, казвай! — отвърна силно заинтригувана. Същевременно изпитваше и страх.

— Става въпрос за един акт за раждане…

— Какъв акт? В домашния ми сейф имам два такива — моят и на Пол… Ако си забравил, те са нужни при издаването на всеки паспорт.

— Става въпрос за един по-друг акт за раждане — продължаваше да я дразни любовникът й. — Онзи, който родителите на съпруга ти са получили при осиновяването. Оригинал, без никакви печати…

„Откъде Холмс се е сдобил с този документ?“ — учуди се Даяна.

— Добре де, какво толкова странно пише вътре? — попита тя.

— Май е по-добре да седнеш — предложи с леко злорадство в гласа той.

— Благодаря, и така ми е добре.

— Все пак си помисли…

— Добре де, седнах… — Преглътна няколко пъти, за да се овладее. — Сега би ли ми казал за какво става въпрос?

Мъжът направи кратка пауза и после тържествено заяви:

— Във въпросния документ пише, че истинската майка на съпруга ти е била негърка.

„Това е невъзможно!“ — пребледня Даяна. Но веднага се овладя.

— Трябва да е някаква грешка — подхвърли уж с безразличие. — В копието, което притежаваме ние, не пише нищо такова. А доколкото съм запозната със закона, подобен пропуск е немислим при процес за осиновяване.

— Може би осиновителите не са се тревожили от това — отвърна Холмс. — А може би умишлено са пропуснали въпросния текст — разбира се, срещу съответното заплащане. Но едно е сигурно — мъжът ти никак няма да е щастлив, ако тази новина стане обществено достояние. Ами ако се окаже, че в организма му преобладават майчините гени? Представяш ли си какъв скандал ще предизвика това във вашите кръгове?

Стаята се завъртя пред очите на Даяна, за миг изпита чувството, че ще повърне. Нима това е истина? Нима по тази причина Пол не желаеше деца? Затова ли избягваше всякакви интимни контакти с нея?

— Там ли си? — обади, се Холмс.

— Да — прошепна тя.

— Помислих, че си припаднала…

Шеговитият му тон започна да я плаши.

— Как мислиш да използваш тази информация, Максуел? — рязко попита и затаи дъх.

— О, не знам… Мисля, че трябва да обсъдим това при следващото ти посещение с визоновото палто… — Този път той открито се изсмя. — А сега можеш да се връщаш при гостите си. По-късно пак ще поговорим за това…

През прозореца видя, че прислугата е започнала да поднася последните коктейли. Всичко изглеждаше съвсем същото, но тя вече бе убедена, че нищо няма да е както преди…

 

 

Ако не беше малкото недоразумение, наречено Ребека Морланд на свобода, Максуел Холмс би имал всички основания да бъде щастлив.

Докато обикаляше из солариума си, той мълчаливо проклинаше младата жена. Това помещение беше неговото убежище. Тук имаше чувството, че е като някогашните плантатори от Юга, заобиколен от стотици роби, готови да изпълнят всяко негово желание. И робите ще я открият, няма начин да не я открият! Добре поне, че вече не разполага с дискетата…

Тръсна глава и вдигна слушалката. Трябваше да свърши и още една работа.

След няколко сигнала се обади Брандън Тейлър:

— Ало?

— Аз съм — рече Холмс. — Изглежда те събудих…

— Не си — мрачно отвърна той. — Седя си тук и разсъждавам…

— Можеш да се отпуснеш, имам добри новини за теб.

— Какви новини?

— Мисля, че открих вълшебната стрела, която ще те отърве от опасния съперник Пол Уърлингтън.

В слушалката се разнесе рязък звук, почти изхълцване.

— Какво имаш предвид?

Разказа му какво беше открил за Уърлингтън.

— В момента, в който разбере, че притежавам всичко това, той сам ще се откаже от надпреварата — заключи. — А ние великодушно ще му позволим да се измъкне с някой благовиден предлог, например влошено здравословно състояние.

— Как се добра до този документ? — попита Брандън.

— О, да речем, че го получих от милостивите ангели… — Холмс помълча, после подхвърли: — Но какво има? Мислех, че ще затанцуваш от радост!

— Нищо. Предполагам, че не съм добре. Май ме е пипнал някакъв грип.

— Лошо — цъкна с език събеседникът му. — Исках просто да ти кажа, че няма от какво да се безпокоиш. Сега вече можеш да си сигурен, че ще спечелиш не само предварителните избори…

Беше изключително доволен. Брандън ще му бъде благодарен до гроб. А какво по-хубаво от това да си имаш свой сенатор във Вашингтон? Сега оставаше да спипа онази кучка Морланд и всичко щеше да бъде наред!

 

 

Брандън Тейлър остави слушалката и се замисли. Новината, която току-що му съобщи Холмс, би трябвало да го направи щастлив, но вместо това той се почувства зле. Беше убеден, че цената на този компромат за Уърлингтън ще бъде ужасно висока. Максуел Холмс никога не вършеше безплатни услуги, а той му беше продал душата си. Мечтата му да стане следващият сенатор от Калифорния бе на път да се сбъдне, но на каква цена?

Внезапно му хрумна, че Райън сигурно бе открил абсолютно същата информация. Сега вече разбираше неохотата му да се рови в миналото на Уърлингтън. Стана му още по-тъжно, като си даде сметка, че съдружникът му не е споделил нищо с него, тъй като се е опасявал от желанието му незабавно да се възползва от информацията. Но тук не е бил прав… Защото Брандън никога не би използвал такъв компромат. За съжаление това не се отнасяше за Холмс…

Спомни си последния разговор с Ребека и отново се запита дали е постъпил правилно. Ако беше казал на Холмс за писмото на Райън Морланд до съпругата му, това би означавало собственоръчно да подпише смъртната присъда на младата жена. Следователно трябваше да се опита да я открие и да я убеди да не използва материалите, попаднали в ръцете й. Те просто не струваха колкото живота й…

Изведнъж всичките му мечти загубиха своята привлекателност, в устата му се появи горчив вкус.

 

 

След като нададе пронизителен писък, Ребека остана на мястото си, неспособна дори да помръдне. Двамата младежи спряха.

— Хей, госпожо — вдигна ръце единият. — Няма да ви сторим нищо лошо. Тук сме, за да ви отведем при Хуан…

Тя се опита да види дали имат оръжие.

— Защо е изпратил вас?

— Искаше да е сигурен, че сте сама. Това е всичко.

— Въоръжени ли сте?

— Не.

Ушите й изведнъж писнаха от пронизителното скърцане на автомобилни гуми. Дали беше човек, от когото би могла да получи помощ, или съучастник на тези двамата? Колата очевидно се изкачваше по серпантините към горните етажи.

Младежите също извиха глави. Затаила дъх, Ребека чакаше. Зад волана на колата седеше непознат мъж, който се насочи към изхода, без да им обръща никакво внимание. В следващия миг тя реши да тръгне с непознатите.

— Вървете след нас — нареди й единият.

Тя кимна и ги последва. Скоро стигнаха до пространството, маркирано с жълти цифри. Младежът, с когото беше разговаряла до този момент, вдигна ръка:

— Той е там, горе…

По всичко личеше, че няма да тръгнат по стълбите с нея. Ребека се огледа. Огромната площ на паркинга беше абсолютно пуста, макар че тук би трябвало да има охрана. Погледът й се спря на открехнатата врата към горното ниво.

Ако двамата искаха да я ограбят, вече отдавна да са го сторили, съобрази тя. А може би чакаха да поеме нагоре по стълбите и да я ликвидират там, където никой не може да чуе виковете й… Отново изпита желание да побегне, но веднага си даде сметка, че няма никакви шансове.

„Моля те, Господи, нека Хуан наистина е този, за когото се представя!“ — безмълвно простена тя. После протегна ръка, бутна вратата и стъпи на първото стъпало. Вратата шумно се затръшна зад гърба й и тя бе обзета от ужас. Миг по-късно се окопити и бързо огледа полутъмното стълбище.

— Тук, горе! — обади се сподавен глас със силен испански акцент.

Само след няколко секунди щеше да разбере дали е извършила последната глупост в живота си, приемайки да се появи сама на подобно място.

В очите й блесна ослепителна светлина, тя объркано се спря.

— Но какво става, за бога?

— Сама ли сте, госпожо Морланд? — Английският му наистина беше ужасен.

Бяха й необходими няколко безкрайно дълги секунди, за да осъзнае, че е заслепена от лъча на ръчно фенерче. Не виждаше абсолютно нищо, ужасът я скова.

— Още две стъпала…

Тя колебливо вдигна крак. Едно стъпало, после второ… Неясният силует зад лъча на фенерчето постепенно придоби очертания. Това наистина беше младият мъж, когото бе забелязала на яхтата. Нямаше как да разбере дали е въоръжен.

— Сама ли сте? — отново прошепна той.

— Да, за разлика от теб. Долу се натъкнах на приятелите ти…

— Те са ми братовчеди. Единият работи тук, на паркинга.

Едва сега тя разбра защо бяха избрали това място.

— Седнете — рече младежът и нервно махна с ръка.

— Само една секунда — отвърна тя, изкачи тичешком останалите стъпала до горното ниво и предпазливо надникна. Огромната площ беше пуста. — Тази вечер ме нападнаха и искам да съм сигурна… — поясни.

— Аз внимателен — увери я младежът. Приклекнал в ъгъла до вратата, той наистина изглеждаше нервен.

Ребека приклекна едно стъпало над него, облегна гръб на стената и застана така, че да вижда и в двете посоки.

— Дори не ти зная цялото име — рече тя.

— Хуан Мартес.

— Защо пожела да ме видиш?

— Носите ли парите?

— Да — кимна и извади от чантата си петстотин долара.

— Gracias. — Момчето натика банкнотите в джоба си, без да ги брои. — Моя леля чете вестник и казва вие мислите, че ваш мъж убит…

— Така е — кимна Ребека. — Какво знаеш по този въпрос?

— Онази нощ на яхта имаше мъж без име в списък…

Тялото й се стегна, сърцето лудо заблъска в гърдите й.

— Искаш да кажеш човек, който не е бил от екипажа?

— Si.

На смесица от английски и испански момчето разказа своята история.

— Аз помага на готвач на „Майорка“. Преди начало на парти на борда идва госпожа Уърлингтън, носи много дрехи и други неща. Един мъж помага нея. Капитан предупредил на борда идват само екипаж и хора по списък, много важни хора. Каза, ако видим непознат, веднага съобщим на охрана…

— Продължавай — нетърпеливо го подкани тя.

— Аз мия картофи и гледам, но мъж не си отива. По-късно охрана проверява кораб и казва всичко окей. Аз мисли мъж се крие и казвам на готвач.

Силен тътен накара Ребека да подскочи.

— Какво беше това?

— Не знам…

Хуан се плъзна по стълбите и предпазливо надникна навън.

— Виждаш ли нещо? — попита с разтуптяно сърце Ребека, изправила се зад гърба му.

— Не — поклати глава той. — Там мои братовчеди. Мисля всичко наред…

Тя направи опит да се убеди, че е така, и се върна на мястото си.

— Продължавай.

Готвачът го успокоил, че всичко е наред и мъжът вероятно отдавна си е тръгнал.

— Вече не мислил за това до по-късно…

— Значи пак го видя, така ли?

— Si — кимна момчето. — Видял него в зала… Същата зала, където вие дошла по-късно…

Очевидно има предвид коридора, по който се стига до пушалнята, съобрази Ребека.

— Помниш ли как изглеждаше този мъж? — попита тя.

— Si.

Момчето описа висок и слаб мъж. С разтуптяно сърце тя разбра, че става въпрос за човека, който я беше нападнал тази вечер. Вероятно именно той бе убил Райън. Но кой му бе възложил това — дали Холмс, или Уърлингтън?

— Защо чак сега се обади? — попита тя и настойчиво погледна младежа. — Защо не съобщи това на детективите, които разследваха случая?

Лицето му потъмня от приток на кръв и това беше видно въпреки слабата светлина.

— Lo siento — извинително промърмори той. — Има проблеми с документи. Уърлингтън много строг, а аз показал фалшиви документи. Говоря с ченгета — те проверяват мен и гонят от страна. Mi madre в Мексико много болна. Няма пари за лекарство и тя умира…

— Тогава защо реши да ми се обадиш сега?

— Mi madre… Умряла преди два дни… — Отговори той, без да я погледне. — Аз си отива у дома. Затова ми трябва пари…

— Съжалявам за майка ти — промълви Ребека, помълча малко, после вдигна глава. — Кой друг знае за този мъж?

— Само готвач.

— Той приятел ли ти е?

— Si.

— Сигурен ли си, че няма да каже на никого?

— Si.

Ребека обясни, че в смъртта на съпруга й са замесени корумпирани ченгета, а Хуан очевидно знаеше за какво става въпрос. После каза, че би искала да съобщи името му на един заместник областен прокурор, който не е корумпиран. Но той трябва да знае къде може да го открие.

Хуан каза, че в Мексико нямат телефон. А да търсят готвача на яхтата е опасно, тъй като всички от екипажа ще опровергаят думите му, за да угодят на Уърлингтън. Предложи да използват леля му. Била много смела жена и при нужда щяла да осигури връзка както с готвача, така и със самия него. После записа телефона й на лист хартия, който му подаде Ребека.

Миг по-късно се чу затръшване на врата, последвано от бягащи стъпки.

— Да се махаме! — извика някой отвън.

— Братовчед ми! — скочи Хуан.

„Нима ще ме нападнат?“ — изтръпна Ребека. Вече бе сигурна, че това момче няма да й стори нищо лошо, тъй като очевидно бе по-уплашено и от нея. Натика листчето в чантата си и стана.

— Тръгвай, аз ще съм след теб!

Затича надолу по стълбите с разтуптяно сърце и след миг се озова на нивото, от което бе дошла. Очакваше всеки миг някой да стовари ръка върху раненото й рамо или пък да опре пистолет в слепоочието й…