Мими Лат
Опасно съдружие (26)

26

Две седмици по-късно премръзналата Ребека чакаше пред ресторант „Ел Торито“ на Рибарския пристан в Марина дел Рей. Според бележката на Даниел той трябваше да бъде тук точно в четири. Преди да се срещнат, щял да се разходи покрай брега, за да провери дали не ги следят. Чакаше го вече почти час, а той не идваше. Ребека напразно се опитваше да прогони безпокойството, в главата й непрекъснато се въртяха ужасни мисли. Какво ли му се беше случило?

Дали полицията не го беше арестувала по някакви скалъпени обвинения? Ако е попаднал в затвора, няма да може да й се обади… Но това не беше най-страшното. Може би хората, които се опитват да спрат разследването, вече са разкрили тайната ексхумация и са убили както него, така и Джак? Как ще продължава да живее тогава? Не беше лесно да прогони тези мрачни мисли от главата си.

Вятърът се усилваше. Дори в защитената от вълнолом акватория на пристанището се появиха бели зайчета. Ребека стегна шала на главата си и продължи да крачи напред-назад, за да се стопли. Надяваше се, че след ексхумацията вече разполагат със сигурни доказателства за убийството на Райън. Нервите й бяха опънати до крайност, не знаеше още колко ще издържи. Отправи една молитва към Бога всичко това най-сетне да приключи и убийците да бъдат наказани.

Вдигна глава и го видя да бърза към нея. Беше привел глава, за да се предпази от вятъра. Тя бързо се скри зад един от близките бетонни пилони и огледа кея.

Даниел мина покрай нея, кимна с глава и продължи. Тя изчака. След около пет минути, вече сигурна, че никой не го следи, забърза след него.

— Насам — тихо я повика той, скрил се зад ъгъла на ресторанта.

Ребека вече трепереше толкова силно, че чак зъбите й тракаха.

— Да влезем и да си поръчаме нещо топло — разтърка премръзналите си ръце той.

Тя охотно се съгласи.

Настаниха се на една от най-закътаните маси в дъното и той се извини за закъснението. В службата му възникнало нещо спешно, но вече нямало как да я предупреди. В очакване на кафето разговаряха за противното време.

Скоро не издържа и умолително го погледна:

— Хайде, кажи какво стана!

— Извинявай, май забравих какво ти е на душата — промълви младият мъж, а в кафявите му очи се появи някаква особена топлина. — След пълното токсикологично изследване в организма на Райън бяха открити следи от две субстанции: етилов алкохол и амитриптилин.

— Етилов алкохол?

— Той се появява, когато човек е употребил някое и друго твърдо питие — поясни Даниел.

— А другата субстанция?

— Тя е основната съставна част на лекарство, наречено елавил — отвърна той и внимателно я изгледа: — Това име говори ли ти нещо?

— Не. А трябва ли?

— Елавилът е антидепресант — поясни той, без да сваля очи от лицето й.

— Искаш да кажеш, че с него се лекува депресия?

— Точно така — кимна той. — Райън вземал ли е подобни лекарства?

— Не.

— Разбирам — кимна Даниел и отпи глътка кафе.

— Как действа това лекарство?

— Доколкото успях да науча, при първоначална употреба може да предизвика световъртеж и стомашно разстройство. Тези ефекти се засилват, ако заедно с него се приема и алкохол.

— Ето какво било! — блеснаха очите на Ребека. — Значи някой му го е пуснал в чашата!

— Лекарството не го е убило, Ребека — вдигна ръка той. — В най-лошия случай му е прилошало. Ние трябва да докажем, че някой му го е дал нарочно, с мисълта, че след като падне във водата, той ще изпита силна слабост и вероятно ще се удави.

— Какво искаш да кажеш? — взря се в лицето му тя.

— Самото приемане на въпросното лекарство не е достатъчно — започна той. — Ние трябва да докажем връзката между причина и следствие, тоест да бъдем абсолютно сигурни, че лекарството е причина за последвалата смърт на съпруга ти. Или е поставило начало на поредица от действия, довели до тази смърт. Например след приемането на елавила той се е почувствал зле и е тръгнал към долната палуба, за да повърне… — Смръщи се. — Ние трябва да докажем, че неизвестният засега извършител е бил сигурен именно в това въздействие на хапчетата. А след това да докажем, че той със сигурност е насочил Райън към долната палуба, а оттам и във водата… Или поне, че е очаквал това падане след споменатото действие на лекарството.

— Разбирам всичко това, но защо не оставим причината и следствието за по-късно? Защо не насочим усилията си към разкриването на човека, който е дал въпросното лекарство на Райън?

— Съгласен съм. Но преди това искам да те помоля за една услуга…

— Каква? — попита тя, сипа няколко капки сметана в кафето си и вдигна чашата.

— Искам да се свържеш с всички лекари, чиито услуги е ползвал Райън, и да разбереш кога за последен път са го преглеждали, имал ли е някакви оплаквания, искал ли е рецепта за антидепресанти.

— Вече ти казах, че мъжът ми не е вземал никакви лекарства! — гневно го прекъсна тя.

— Моля те, Ребека! — промълви Даниел и покри ръката й с длан. — Зная как се чувстваш, но това е важно. Трябва да бъдем абсолютно сигурни, че Райън не е взел лекарството сам.

Тя рязко отдръпна ръката си, очите й се присвиха.

— Според мен е далеч по-разумно да проверим шкафчетата с лекарства на всички, които са били заинтересовани от смъртта му! Да ги изброявам ли? Това са Пол Уърлингтън, Максуел Холмс, Брандън Тейлър, Катрин Денисън и Джон Евънс!

— Не си усложнявай живота повече от необходимото — тихо рече той.

— Лесно ти е да го кажеш, нали? — ядосано го изгледа тя.

— Виждам болката ти и не те обвинявам за нетърпението… Но сега най-важното е да разбереш, че аз подхождам към случая като прокурор. А това означава, че ти трябва да мислиш като адвокат и да ми помагаш, а не да водиш битки с мен.

Ребека искаше да вярва, че този човек действително желае да й помогне, но в душата й се бяха натрупали прекалено много разочарования. Нима и той щеше се окаже в дългата редица на онези, които вярват в самоубийството на Райън? Дали наличието на антидепресанти в тялото не го е накарало да мисли, че Райън е имал психически проблеми?

Даниел я гледаше с открито съчувствие.

— Виждам, че умът ти работи и си представям какви въпроси си задаваш.

— Да не би да се окажеш ясновидец? — насмешливо го изгледа тя.

Вместо да се обиди, той се усмихна.

— Позна. В момента се опитваш да разбереш дали и аз не съм като всички, с които си се сблъсквала след смъртта на съпруга ти. И се питаш дали наистина смятам, че той е бил убит.

— Прав си — изчерви се тя. — Много ми се иска да вярвам в теб.

— Тогава всичко е наред. Защото аз ти вярвам и съм на твоя страна!

Тези думи стоплиха сърцето й. Тя помълча малко, после кимна:

— Ще направя това, което искаш от мен.

— Много добре — усмихна се Даниел и хвърли бегъл поглед на часовника си.

— Работа ли имаш? — разтревожено го погледна, изведнъж осъзнала колко време му е изгубила.

— Имам, но ще я свърша, когато се прибера у дома. Погледнах часовника си просто защото умирам от глад — вече наближава шест. — На устните му се появи широка усмивка. — Би ли правила компания на един съсипан от работа помощник областен прокурор, който не обича да се храни сам?

— Да, но само при едно условие — изви вежди тя.

— Какво е то?

— Аз да платя сметката!

Този път усмивката на Даниел беше малко смутена.

— А какво ще кажеш за фифти-фифти? — попита. — Това е един разумен компромис…

— Приемам — кимна тя.

 

 

Измина почти седмица от токсикологичните изследвания на Райън. За това време Ребека успя да се свърже с всички познати лекари. Резултатът беше, че нито един от тях не му бе предписвал лекарство срещу депресия, нито пък го бе насочвал към съответните специалисти. Възнамеряваше на другия ден да телефонира на Даниел и да му съобщи тези резултати.

Сипа си чаша мляко и продължи да вкарва сметките за месечните си разходи в компютъра. Миг по-късно телефонът иззвъня, тя посегна да вдигне слушалката и част от млякото се разля по клавиатурата.

— По дяволите! — изруга тя и трескаво се зае да бърше клавишите. Другата й ръка механично вдигна слушалката.

Беше междуградски разговор, обаждаше се майка й. В желанието си да не тревожи излишно близките си, преди известно време Ребека им беше казала, че вече е на работа, но все пак най-лесно ще я намерят на домашния телефон.

— Всичко е наред, мамо — каза й. — Да, храня се, спя… Слушай, нека ти позвъня след малко, защото направих една беля и трябва да избърша компютъра… — После и двете си дадоха сметка, че вече е прекалено късно, и се разбраха да се чуят през седмицата.

Измина почти цял час, преди да отстрани пораженията и отново да се залови за работа. Междувременно се чу с Люси относно някакво спешно дело в кантората.

Настани се удобно на стола и даде няколко команди. Но върху екрана не се изписа това, което очакваше. Явно при бърсането на клавишите беше набрала някакви други команди.

Извика главната директория и започна да търси обозначението, което й трябваше. Повечето от заглавията й бяха познати още от времето преди смъртта на Райън — например маршрута на последната им съвместна отпуска. Вниманието й бе привлечено от следващия файл, който носеше името „Дженсън“. Какво беше това? Не помнеше да е въвеждала файл с такова име. Дженсън се казваше един техен професор по право.

Цифрата след името на файла показваше, че документът е доста дълъг. Веждите й учудено се повдигнаха. Нима е възможно да не помни един толкова голям файл?

Извика го на екрана и когато зърна първите изречения, настръхна. Изпита чувството, че Райън й говори от гроба…

„Мила Ребека, надявам се, когато откриеш този файл, всичко да бъде наред. Но за всеки случай бъди сигурна, че го виждаш само ти…“

Най-сетне си даде сметка, че тайнственият файл бе дело на Райън, и сълзите рукнаха от очите й. Той го беше скрил в нейния компютър, следователно подозренията й бяха верни — съпругът й наистина е знаел, че животът му е в опасност! Обви раменете си с ръце, опитвайки се да спре тръпката, разтърсила тялото й. Сега трябва да е силна! Изпитваше ужас от това, което й предстоеше да прочете, но нямаше избор…

 

 

Тони бе заел маса в „Мортън“ — едно от най-нашумелите заведения на Холивуд, и нетърпеливо поглеждаше входната врата. Обикновено Катрин беше точна, но днес закъсняваше вече с петнадесет минути. Най-сетне се появи на входа, моментално го забеляза и леко кимна.

Беше облечена в един от най-хубавите си костюми на „Армани“, мнозина мъже извърнаха глави след нея. Тя спокойно започна да си пробива път между масите, спирайки се да поздрави неколцина познати агенти и холивудски знаменитости.

На практика Тони не обичаше подобни заведения, предпочиташе тихите и романтични ресторантчета. А в „Мортън“ идваха предимно хора, които искаха да се покажат и да демонстрират близост с елита на Холивуд.

Понечи да стане и да издърпа стола й, но студеният й поглед го спря. Тя не обичаше любезности от тоя сорт. Много му се искаше да получи една приятелска целувчица, но Катрин се задоволи само със сух поздрав, след което се извърна към келнера, който бе изскочил край масата:

— Скоч с лед, моля!

Келнерът изчезна. Тони направи опит да докосне ръката й, но тя я отдръпна като опарена.

— Моля те, не пред хората!

Отношението й го вбеси. Защо държи връзката им в тайна, по дяволите? Нали би трябвало да го обича?

— Вече сме се разбрали за тези публични прояви на близост — прошепна тя. — Искам да вечерям на спокойствие, денят ми беше достатъчно тежък!

— Какво се е случило? — съумя да се овладее той.

— Брандън иска максимално да се възползва от благоприятната промяна в общественото мнение и по цял ден е на разни срещи и приеми! — недоволно свъси вежди Катрин. — Съответно всички бъркотии във фирмата са струпани на моята глава! — Пое питието си от ръката на келнера, който се появи толкова бързо, колкото беше изчезнал, отпи и добави: — Не ми тежи чисто юридическата дейност, с нея отдавна съм свикнала. Но управлението на кантората буквално ме вбесява! — На лицето й се изписа обидено изражение. — Адвокатите сякаш са се наговорили да се оплакват, че са отрупани с дела! Изобщо не си дават сметка, че за три месеца губим двама съдружници и сега е моментът да се представят добре!

— А не го правят, така ли? — попита Тони.

— Изобщо! — отвърна тя и отмести кичур коса от очите си. — Навремето, когато някой съдружник ни заповядваше да скачаме, ние задавахме само един въпрос: от каква височина?

— А сега?

— Сега чувам какви ли не извинения — артистично извърна очи тя. — На един момчето му заминавало на лагер и трябвало да го придружи, на друг дъщерята се записала да играе бейзбол… На кого му пука, по дяволите?

— Светът се променя — успокоително рече Тони. — А заедно с него се променят и приоритетите. Доста от младите адвокати изобщо не се стремят да стават съдружници, тъй като това означава осемдесетчасова работна седмица и отказ от семеен живот… — Погледна я внимателно, очаквайки да реагира на намека.

— Тогава да си търсят друга професия! — изстреля в отговор тя. — Много бих искала да ги видя какво ще говорят, ако им се наложи да висят на опашка пред бюрата за безработни!

Той понечи да каже нещо, но в същия момент към масата се приближи плешив възрастен мъж с козя брадичка и Катрин моментално се разтопи в любезности. Тони изчака известно време с надеждата да бъде представен, после сам протегна ръка:

— Здравейте, аз съм Тони Некосия.

Мъжът се представи. Беше известна личност, собственик на една от големите филмови къщи в Холивуд.

Очите на Катрин се присвиха от гняв, но в следващата секунда устните й се разтегнаха в широка усмивка.

— Ние с господин Некосия правим опит да уредим едно дело — заяви тя. После настъпи Тони под масата и започна да говори за някаква сделка.

Тони сериозно се замисли как да реагира. Ако сега се намеси и каже, че делото е само претекст, а всъщност те имат интимна среща, Катрин щеше да се окаже в глупаво положение, също като него… Не го стори просто защото усещаше, че тя никога няма да му прости подобна постъпка.

Съвсем скоро й се беше оплакал от липсата на дълбочина в техните отношения. После, за негова огромна изненада, тя направи няколко сериозни опита да говори за чувствата си. Но мигът бързо отлетя, а заедно с него и надеждите му. Вече не беше сигурен, че може да издържа униженията, на които го подлагаше. Реши, че след като тя не го възприема като равен и го държи настрана от всичките си познати, някой трябва да сложи край. Ще й го каже още тази вечер. Веднага след като се приберат у дома…

 

 

Ребека четеше писмото на Райън, спомените за миналото се смесваха с настоящето, много неща придобиваха смисъл…

„… Открих, че юридическата ни фирма прикрива един фалшив договор за строителство, чието финансиране минава през осигурителните фондове на компанията. По компютърен път успях да проследя източника на тези средства — някаква офшорна фирма. Част от средствата отиват в друга офшорна компания, с която е свързан директно Максуел Холмс. Това все още не съм го доказал с факти, но зная, че е така…

Веднага уведомих Брандън за разкритията си, но за голямо мое учудване той ми каза да забравя за тях. Не можех да сторя това, просто не приемах мисълта, че Брандън може да бъде замесен в нечисти сделки.

Поспорихме доста, после той ми обясни за какво става въпрос. Джон натрупал огромни дългове на комар и брокерът му се заканил да го очисти. Признал на вуйчо си и той веднага се опитал да уреди въпроса. Брокерът се съгласил да вземе парите, но настоявал Джон да получи един добър урок — за поука на другите като него. Уплашен за живота на племенника си, Брандън се обърнал за помощ към Максуел Холмс. Знаел, че този човек има връзки навсякъде…“

Дотук историята на Джон се потвърждаваше изцяло. Ребека натисна клавиша за следващата страница.

„Холмс приел да помогне на Джон срещу една-две услуги от страна на Брандън. Убеден, че става въпрос за еднократна операция, той му превел известни суми от осигурителния фонд на фирмата, маскирайки операцията като договор за строителство…“

Тя неволно потръпна. Нищо чудно, че Брандън отказа да сподели с нея каквото и да било.

„Но скоро Холмс поискал нова услуга. Брандън отказал, но онзи го заплашил. Споменал, че парите на фирмата били използвани за нечисти операции — с тяхна помощ били изпрани средства на няколко доста влиятелни личности. Така Брандън вече бил част от престъпен заговор…“

Ребека се облегна назад. Беше ясно, че Райън е бил убит заради своите разкрития. Но кой го бе сторил? Брандън? Холмс? Или и двамата?

 

 

Даниел Блек работеше в малката, неизползвана от никого спалня на апартамента си в Западен Лос Анджелис. Беше претрупан с телефонни справки, текущи дела в съда и разпити на свидетели, работното време никога не му стигаше. А това означаваше допълнителна работа у дома — нещо, по което не се различаваше от останалите помощник областни прокурори.

Разтърка тила си, схванат от напрежение. Общината не разполагаше със средства за назначаване на нови прокурори и това означаваше прекалено натоварване на всички в областната прокуратура. Освен това той сериозно се бе заел с тайното разследване на случая „Морланд“.

Преди малко му позвъни Джак. Натъкнал се на стена от подозрително мълчание, бил принуден да прекрати издирванията си, поне засега. Младият мъж се ядоса, но съзнаваше, че едва ли може да направи нещо повече по този въпрос.

Телефонът го извади от състоянието на дълбок размисъл.

— Ти ли си, мамо? Чувам те лошо, не разбирам какво казваш…

Майка му беше изпаднала в истерия. Новината беше страшна: баща му получил масивен инфаркт, шансовете му да оживее били нищожни.

— Моля те, Господи! — простена той. — Запази го жив, докато стигна там!

Обеща да тръгне веднага, после набра номера на първата авиокомпания, която откри в указателя, и си запази място за следващия полет до Ню Йорк.

 

 

Ребека продължаваше да чете, като си мислеше: „Господи, колко ли е бил разстроен Райън, когато е научил за незаконните действия на Брандън!“

„Холмс продължавал да го заплашва, по тази причина помолих Брандън да се обърне към властите. Наистина беше сбъркал, но имаше и смекчаващи вината обстоятелства — искал е да спаси живота на Джон. Най-лошото беше да продължава да задълбочава грешката си. Но Брандън беше категоричен — разплитането на тази история щеше да означава край на политическата му кариера. Отново ми нареди да се държа настрана…“

Гърлото й пресъхна и тя стана да си налее чаша вода. Най-сетне откри причината за странното поведение на съпруга си през последните седмици от живота му. Бил е съсипан. Човекът, от когото се възхищаваше, изведнъж се бе оказал замесен в престъпление. Нищо чудно, че Райън не бе споделил с нея — вероятно горчиво е съжалявал за своите разкрития…

Преди смъртта на Райън и самата Ребека не би повярвала, че Брандън може да се замеси в подобни неща. За нещастие фактите сочеха противното. Прекалените амбиции го бяха превърнали в безчестен човек.

Остави празната чаша в умивалника и отново се върна пред компютъра.

„Когато се уверих, че Брандън не желае да постъпи доблестно, аз реших да си подам оставката. Копие от молбата ми ще откриеш в края на този файл.“

Ребека бързо натисна няколко клавиша. Искаше да види какво точно пише в тази молба. Но пред очите й изведнъж се появи нещо много познато…

„Драги Брандън,

Дълго мислих върху този проблем и вече взех своето решение. Никой не може да ме разубеди. Обичам тази фирма, денят, в който станах съдружник, беше един от най-щастливите в живота ми. Но сега просто нямам друг избор, освен да си подам оставката…“

Ребека изведнъж си даде сметка, че първите два реда от този текст представляват началото на прощалното писмо, което според полицията Райън оставил на бюрото си. Вероятно Джон беше открил написаната на ръка чернова и е откъснал началото и края.

Облегна се назад и потъна в размисъл. И тя, и Соловски бяха останали с чувството, че тази бележка е някак недовършена. Сега вече разполагаше с доказателство, че е било точно така.

Върна се на мястото, откъдето беше прекъснала, сведе глава и продължи да чете.

„Реших да пусна оставката си в едно от чекмеджетата и да направя последен опит. Да отида при Холмс и да го предупредя, че ако не остави Брандън на мира, ще се обърна към полицията. Имах чувството, че този тип ще ме послуша, но той буквално побесня. Същата вечер ми позвъни Брандън и каза да престана да се правя на Господ. После ме помоли да се извиня на Холмс, който явно веднага го беше информирал за моето посещение. Брандън изтъкна, че този човек има влиятелни приятели сред най-висшите ешелони на властта и да го заплашваш си е чиста лудост. Не искам да се извинявам, Ребека. Убеден съм, че на това трябва да се сложи край. Но вече имам всички основания да се страхувам за живота си и по тази причина реших да скрия този файл в твоя компютър. Преди да се обърна към властите, ще открия достатъчно доказателства за престъпната дейност на Холмс.“

Младата жена въздъхна и притисна пръсти към слепоочията си. Явно убиецът на Райън беше Максуел Холмс. А Брандън е предпочел да остане настрана. Обзета от паника, тя побърза да прочете писмото докрай.

„Бъди изключително предпазлива, Ребека. Не искам и ти да умреш. Ако успея да открия доказателства, преди да ме ликвидират, веднага ще се обърна към ФБР. Надявам се, че връзките на Холмс са на щатско, а не на федерално ниво. Моля те, не търси тези доказателства, в случай че ме премахнат. Предай това писмо на ФБР, заедно с всичките улики, които съм успял да събера до момента. Ще ги откриеш в края.

Искам да знаеш още две неща. Първо, открих, че Джон краде пари от фирмата. В куфарчето ми е скрита една банкова книжка, която доказва това. Второ, Брандън ме помоли да проуча миналото на Пол Уърлингтън. Открих нещо, което не бих желал да зная. То не бива да се използва за политически цели, но се страхувам, че ако научи за него, Брандън без колебание ще го използва. Оставил съм го на съхранение в шкафчето на фитнес центъра. Реших да го унищожа, но ако не успея — моля да го направиш вместо мен.

Обичам те с цялото си сърце, скъпа. И ужасно съжалявам, че те забърквам в тази мръсотия. Моля те, внимавай! Тези хора са опасни.“

Ребека опря глава на екрана и избухна в сълзи. Дълго време не беше в състояние да се овладее. Най-сетне тръсна глава, целуна последните думи върху екрана и тихо прошепна:

— И аз те обичам, скъпи!

Предстояха й важни дела, трябваше да се владее. Все още смаяна от ужасната тайна на Райън, тя започна да обмисля следващите си действия.

Първата й работа беше да копира писмото на Райън на две отделни дискети. Едната от тях пусна в плик, адресиран до родителите й, с молба да я запазят. После извади бележника от чантата си и трескаво го разлисти. Трябваха й домашният телефон и адресът на Даниел Блек. Ръцете й трепереха и тя отново си напомни, че трябва да се владее.

В дома на Даниел се включи телефонният секретар. Тя погледна часовника си — наближаваше десет. Дали е възможно вече да спи, или просто не желае да вдига? Но може и да е някъде навън… Реши да му остави послание.

— Даниел, обажда се Ребека Морланд. Открих един важен документ, който съпругът ми е оставил в моя компютър. В него са описани всички факти и обстоятелства около събитията, предхождащи смъртта му. Мисля, че вече зная кой и защо го е убил. Вече е късно, но въпреки това мисля да ти донеса файла още тази вечер. По този начин ще можеш да се запознаеш със съдържанието му още сутринта. Обади ми се веднага след като се прибереш…

 

 

Максуел Холмс дремеше пред телевизора. Телефонът иззвъня и той отвори очи.

— Ало?

— Ребека Морланд остави послание на телефонния секретар на онзи помощник областен прокурор, при когото ходи преди няколко дни — информира го познат глас. — Мисля, че името му беше Даниел Блек… Чуй го…

Холмс изслуша посланието и усети как слепоочията му започват да пулсират.

— Трябва да я спрем, при това бързо! — извика. — Тази жена явно не може да бъде уплашена, а онова копеле Блек души наоколо! Ако информацията все пак попадне в ръцете му, ще трябва да премахнем и него! Изпрати хората си в къщата на Ребека Морланд и веднага ми се обади!

— Може би вече е тръгнала…

— Мамка му! — Холмс скочи на крака и започна да кръстосва из стаята. — Знаем ли къде живее онзи областен прокурор?

— Мисля, че лесно ще научим.

— Тогава го направи! Един човек да я чака там, а друг — пред къщата й. Действай! О, и още нещо…

— Казвай…

— Някой да влезе в къщата на Блек и да изтрие посланието!

— Вече съм се разпоредил. В момента един техник се опитва да го махне по електронен път…

— Много добре — въздъхна с облекчение той. Отдавна му беше дотегнало сам да се грижи за всичко. — За всеки случай бъди готов и с резервния вариант…

— Няма проблеми. А какво да правя с тази Морланд, като я хванем?

— Опитайте се да разберете дали не е споделила разкритията си с някого, а после елиминирайте както доказателствата, така и проблема! — отсече Холмс.

 

 

Заел място в туристическа класа, Даниел гледаше как самолетът набира височина. Нощта беше ясна, светлините на Лос Анджелис се простираха надалеч. Спомни си първото пътуване от Ню Йорк до Калифорния. Беше преди дванадесет години, веднага след като се беше дипломирал и търсеше работа. И тогава гледаше като омагьосан през илюминатора, а човекът до него бе казал:

— Онези сините точици виждате ли ги? Това са все плувни басейни.

Смаян, Даниел бе преброил стотици, а може би и хиляди сини петънца. После бе попитал:

— Защо са им толкова много басейни?

— Плуват непрекъснато, дванадесет месеца в годината…

Родителите му никак не бяха доволни от решението да работи в областната прокуратура на Лос Анджелис. Твърдо убедени, че семейството е всичко на този свят, те не можеха да разберат защо Даниел отива да живее толкова далеч от тях. Но у дома той се задушаваше. Братята и сестра му щяха да се грижат за родителите им, а той искаше да опита начисто, съвсем сам.

Това не означаваше, че е скъсал със семейството си. Напротив. Посещаваше ги няколко пъти в годината и винаги се радваше да е с тях. Мисълта, че може би няма да завари баща си жив, го прониза като с нож.

Затвори очи и се опита да мисли за делата си. Нямаше време да ги прехвърли на колеги, но възнамеряваше да стори това веднага след като пристигне в Ню Йорк. Е, вероятно ще събуди един-двама, но това беше неизбежно.

Представи си лицето на Ребека Морланд. Нейният случай не можеше да прехвърли на никой друг просто защото отговорността беше огромна. Може би трябваше да й даде телефонния номер на Джак, който знаеше как да се свърже с него.

Стана му неприятно, че тръгна, без да й се обади. Но смъртта на мъжа й бе останала загадка цели три месеца, няколко дни повече едва ли ще променят нещата…