Мими Лат
Опасно съдружие (22)

22

Изправена под широката корона на стар клен, Ребека гледаше как децата на детектив Соловски изскачат от колата и помагат на майка си да внесе торбите с покупки в малката къщичка с напукана мазилка, намираща се в Кълвър Сити — един много приятен и зелен квартал в центъра на Лос Анджелис.

Беше ги проследила дотук. Никак не й се искаше да отнема от времето, което Соловски бе определила за децата си, но просто нямаше друг изход. Да разговаря с нея в службата беше изключено, тъй като Уолтърс непрекъснато беше там и я посрещаше като престъпник.

Соловски беше последната й надежда. Надяваше се, че все някак ще я убеди да й помогне. Но преди да я моли за нещо, ще трябва да й обясни защо бе пропуснала да й съобщи информацията за липсващите пари. Отправи една безмълвна молитва към Бога, прекоси алеята и натисна звънеца на входната врата.

Едно момченце надникна иззад завесата и извика майка си. Миг по-късно жената отвори вратата.

— Госпожо Морланд? — попита с потъмняло лице тя. — Какво търсите тук?

— Трябва да поговоря с вас — умолително я погледна Ребека. — Много е важно! Може ли да вляза? Или предпочитате да излезете за пет минути навън?

Соловски се поколеба, после откачи веригата на вратата и махна по посока на дневната:

— По-добре влезте вие… Ще изпратя децата да си пишат домашните в кухнята и веднага идвам.

Ребека влезе в неголямото помещение и се огледа. Върху дивана беше постлано тънко одеяло, край нестабилната масичка за кафе имаше два доста препатили стола, насреща им бе поставен голям телевизор. На стената имаше малко разпятие, около него бяха окачени множество фотографии в рамки. На повечето от тях се виждаше едър и хубав мъж, заедно със Соловски или с някое от децата. Явно този човек беше покойният й мъж. Снимките му бяха навсякъде, очевидно тази жена искаше да внуши на децата си, че баща им продължава да бъде край тях. „И аз вероятно щях да постъпя така — рече си тя. — Но за съжаление не успях да задържа детето на Райън…“ Обзе я дълбока тъга. Това беше нещо, което никога вече няма да се върне…

— Децата са ангажирани за известно време — появи се на вратата Соловски. — Дайте да го използваме…

— Извинявам се, че ви безпокоя у дома, но в участъка просто няма как да си поговорим — детектив Уолтърс се държи прекалено враждебно с мен.

— Той действително беше по-твърд, но май ще излезе прав — хладно я изгледа детективката. — Поне що се отнася до преценката на човешките характери.

— Зная, че сте ми ядосана, и не ви се сърдя — въздъхна Ребека. — Нека поне ви обясня как стоят нещата… — Нервно облиза устни и започна: — Когато партньорите ми съобщиха за липсващите пари, те настояха да им върна каквото е останало, а за другите щяха да ми предложат разплащателна схема. Освен това обещаха да не казват на никого… — Замълча за момент, овладя се и тихо продължи: — Трябва да ми повярвате! Бях абсолютно сигурна, че съпругът ми не може да бъде крадец, но нямах представа как да го докажа. Освен това току-що бях разбрала, че съм бременна. Не исках детето ни да расте в срам, че баща му е бил крадец! — Умолително я погледна. — Вие как бихте постъпили на мое място?

Жената детектив скръсти ръце. Избягваше да гледа към Ребека.

— Трябваше да ми кажете, щях да ви разбера… — промърмори.

— Сигурно. Но щяхте да споделите и с Уолтърс, което означава, че тайната вече нямаше да е тайна. Както и да е… Помните ли, когато дойдох в участъка и ви съобщих за Джон Евънс онова, което успях да науча от бившата му жена?

— Да — кимна Соловски.

— След тази информация вече бях убедена, че Джон има нещо общо с липсващите пари, и реших да го следя… — Този път Ребека разказа цялата история, без да пропуска нищо, включително и за разговора си с Брандън Тейлър в болницата.

— Вижте какво — промърмори Соловски, след като внимателно я изслуша. — Веднъж вече си рискувах службата заради вас… Но аз съм вдовица с две малки деца и не мога да си позволявам подобни рискове… — Поколеба се за миг, после добави: — Дори и да ви вярвам, не бих могла да направя кой знае какво, за да ви помогна.

— Давам си сметка, че ви подведох — призна Ребека. — Но в онзи момент всички мислеха, че мъжът ми се е самоубил, и аз не знаех как да постъпя. Съжалявам, че не бях напълно откровена с вас и не искам да ви създавам неприятности. Но това разследване не се води както трябва и вие прекрасно го знаете. Твърде много неща се разминават, твърде много хора крият истината… — Замълча за момент, после добави: — Моля ви да проверите две неща. И двете няма да ви донесат неприятности. А после ще прецените сама.

— Какви неща? — стрелна я с неспокоен поглед Соловски.

— Джон призна, че именно той е действал под името Ърл Андърс, но аз нямам доказателства за това. — Ребека обясни как е ходила в банката, но оттам отказали да й дадат информация. — Ако вие вземете спестовната книжка и тази снимка и просто проверите дали някой от служителите си спомня за собственика на сметката… — Подаде й книжката и една снимка, на която бяха Райън и Джон.

— Откъде взехте това? — попита Соловски и посочи към книжката.

— Беше в куфарчето на мъжа ми — призна със свит стомах Ребека. — И до днес не съм сигурна чия е, но ми се струва, че има някаква връзка с кражбата. Ако в банката посочат мъжа ми като приносител, обещавам да не ви безпокоя повече. Така е честно, нали?

— Не знам — неохотно промърмори другата жена. — Какво е другото?

Обясни й как е открила и изгубила следите на Зои Олин, после помоли да я засекат с помощта на компютърните системи и другите средства за информация, които са на разположение на полицията. Смяташе, че Соловски би могла да я открие без особени усилия.

— Не съм приготвила вечерята — изправи се домакинята. — Освен това искам да погледна как се справят децата… Извинете ме за няколко минути…

Откъм кухнята се чуваше гласът на Соловски, която говореше нещо на децата си. Колко ли й е трудно, въздъхна Ребека. Цял ден на работа, после се връща у дома и започва отначало — готвене, чистене, пазаруване, проверка на домашни и прочие, и прочие… Без съпруг, който да поеме част от тези съвсем нелеки задължения.

— Не зная какво да ви отговоря — върна се след известно време Соловски. — Уолтърс приключи следствието, а мен ме чакат спешни задачи… Ако се наема да ви помогна, ще трябва да го направя в свободното си време, а както може би се досещате — такова май изобщо нямам.

— С радост ще ви помогна! — отвърна Ребека и отмести кичур коса от челото си. — Мога да ви пазарувам, мога да се занимавам с прането и химическото, да водя децата на училище, да ги прибирам обратно… Ще ми бъде много приятно да бъда в тяхна компания, докато вие извършите проверките.

Соловски изглеждаше доста изненадана от това предложение.

— Нека първо видим как ще потръгне — рече.

— Значи ще го направите? — затаи дъх Ребека.

— Оставете ме да си помисля още малко — остро отвърна тя, очевидно не беше успяла да се освободи от съмненията си.

— Добре — неохотно се подчини Ребека, съзнавайки, че не може да направи нищо повече. Единствената й надежда беше, че тази жена все пак ще се опита да й помогне още веднъж.

 

 

На другата сутрин детектив Соловски откара децата на училище и се насочи към банковия клон в Сенчъри Сити, решила все пак да използва част от свободния си ден за Ребека. Салонът бе обзаведен луксозно, с мрамор, дебели килими и гишета от солидно дърво. А хората, които работеха вътре, приеха с уважение служебната й значка и охотно й предоставиха исканата информация. Показа снимката на Райън Морланд и Джон Евънс на няколко служителки, които обработваха новооткрити сметки, но едва последната от тях си спомни нещо.

Жената свали очилата си, разгледа внимателно фотографията и обяви:

— Да. Господинът от снимката е този, който откри въпросната сметка при нас.

— Бихте ли посочили точно кой от двамата?

— Този.

Лакираният нокът на жената се спря върху Джон Евънс. Соловски развълнувано си пое дъх. Ребека Морланд май беше права — по всичко личеше, че крадецът наистина щеше да се окаже Евънс. Тогава показанията му срещу Райън Морланд, включително и онези, в които твърди, че през фаталната нощ Райън е бил много пиян, трябва да бъдат приети с много резерви. На всичкото отгоре Джон Евънс беше човекът, открил предсмъртното писмо, и пак той беше вдигнал тревога за липсващите служебни пари.

— Готова ли сте да потвърдите това под клетва в съда? — попита Соловски.

— Предполагам, че да — отвърна жената, а в гласа й се появи леко колебание.

— Важно е — предупреди я детективката. — Този човек може би е престъпник…

Служителката придърпа реверите на морскосиньото си сако и се усмихна:

— Готова съм да го сторя.

Соловски си записа показанията й, предупреди я да чака призовка, след което напусна банката. Преди да сподели разкритията си с Ребека, искаше да провери и другата следа.

Доста се колебаеше относно начините, по които да се заеме с търсенето на Зои Олин. Действително би могла да използва определени компютърни програми в полицията, но трябваше да действа изключително предпазливо. Никак не й се искаше Уолтърс да разбере, че пак се занимава с неща, които той не одобрява. „Днес той също е в почивка — съобрази тя. — Дано не се появи в управлението…“

 

 

Няколко часа по-късно вече разполагаше с новия адрес на Зои и потегли към Бърбанк — един квартал за хора средна ръка източно от долината Сан Фернандо, където имаше няколко телевизионни и киностудиа.

Натисна звънеца и убеди Зои Олин да отвори. Макар и със зачервени от плач очи, жената беше млада и хубава.

А също и готова да отговаря на въпроси — разбира се, след като й бе показана служебната значка. Соловски успя да разбере кой стои зад прословутата кражба.

— Значи сте помогнали на Джон Евънс, а не на Райън Морланд, така ли?

— Точно така — кимна Зои и издуха носа си в книжна салфетка. — Ние с Джон се обичахме и възнамерявахме да се оженим! Наричаше ме Меги О… Пълното ми име е Зои Маргарет Олин, но той не понасяше Зои… — Сълзите й отново рукнаха. — Не мога да повярвам, че е мъртъв! Само преди две вечери беше тук!

— Съжалявам — промълви Соловски, отново принудена да утешава жена, която бе изгубила любим човек.

Макар и предупредена за правата си, Зои изрази желание да говори, за да успокои съвестта си. Детективката извади портативния си магнетофон, постави го на масата и зададе първия си въпрос:

— Бихте ли описали как осъществихте кражбата?

Зои описа подробно сложната система, с чиято помощ Джон бе прехвърлял служебни пари в банковата сметка, открита специално за целта.

— Имате ли представа защо е избрал да натопи именно Райън Морланд?

— Джон мразеше Морланд. — Избърса очите си тя. — Беше убеден, че той е влязъл под кожата на Брандън Тейлър и му отмъква всички перспективни клиенти. Това не беше обикновена кражба, това беше отмъщение.

— Сигурна ли сте, че Джон Евънс няма нищо общо със смъртта на Морланд?

— Абсолютно — кимна жената. — Той нямаше тайни от мен. Освен това не беше такъв човек…

Тази забележка Соловски остави без коментар и попита:

— А имате ли представа кой би желал смъртта на Морланд?

— Не. Джон никога не е споменавал за вероятността да бъде извършено убийство. Според мен той искрено вярваше, че Морланд се е самоубил или е станал жертва на нещастен случай… Разбира се, смъртта му му донесе огромно облекчение, тъй като вече спокойно можеше да припише кражбите на Морланд.

— Вие знаехте ли, че Джон играе хазарт?

— Понякога играеше карти — отвърна с усмивка Зои. — Но едва ли беше истински комарджия…

Соловски реши да не я разпитва повече. Нямаше смисъл да причинява допълнителна мъка на тази нещастна жена. Вече бе научила достатъчно.

 

 

Когато се появи в управлението на следващата сутрин, Уолтърс вече я чакаше. Лицето му бе мрачно.

— Ела да се повозим — предложи със заплашителен глас той.

— Какво се е случило? — трепна тя.

— Ще ти кажа навън — отвърна, без да я гледа партньорът й. — Хайде…

Излязоха и се насочиха към колата му. Седнаха и закопчаха коланите.

Той проговори едва след като колата напусна паркинга пред управлението и се смеси съживеното движение.

— Винаги съм те смятал за умна жена, Соловски — процеди той. — Бях дълбоко убеден, че от теб ще излезе прекрасен детектив, но вече не съм толкова сигурен…

— Какво искаш да кажеш? — попита с пресилено спокойствие тя.

— Добрият детектив знае как да изпълнява заповеди, но ти очевидно не си съвсем наясно по този въпрос…

— Защо мислиш така? — попита го, усещайки как пулсът й се ускорява.

— Защото ти заповядах да прекратиш всякаква работа по случая Морланд, който е приключен за нас. Но ти как реагираш на тази заповед? Продължаваш да се ровиш!

— Кой ти каза?

— Жената от банката, която те потърси в управлението.

Соловски въздъхна и започна да говори:

— Ребека Морланд се оказа права по отношение на липсващите средства от фирмата на мъжа й… В банката идентифицираха Джон Евънс като човека, открил специална сметка за източването на стотици хиляди долари от юридическата фирма. Разполагам с признанията на Зои Олин — счетоводителка във фирмата. Тя заявява, че е помагала за тази измама не на Райън Морланд, а на Джон Евънс. — Спря да си поеме дъх, после подхвърли: — Сам разбираш, че тези разкрития поставят под съмнение показанията на Джон Евънс.

Уолтърс отмести очи от пътя и мрачно я изгледа.

— Ти май все още не включваш, а?

— Какво да включвам? — Гласът й издайнически трепна.

— Тук не става въпрос какво е направил или не е направил Райън Морланд, а за определени заповеди, кратки и ясни. Пет пари не давам за разследването, разбираш ли? Имаме заповеди, които трябва да изпълним. Точка по въпроса. Бях сигурен, че си разбрала това, но…

Най-сетне призна, че някой друг има пръст в тази работа, въздъхна Соловски.

— Кой е издал тези заповеди? — внимателно го погледна тя.

— Не е твоя работа! — сряза я Уолтърс. — Достатъчно е да знаеш, че такива заповеди са спуснати и трябва да се изпълняват!

— Вероятно са спуснати от същия човек, който ни изпрати на яхтата в онази нощ, нали?

— Какво от това, дори да е така… Вече ти казах, че това няма никакво значение. Но какво правиш ти? Тръгваш да разпитваш хората, правиш се на голям детектив! Опитах се да те предпазя, от тук нататък можеш да се сърдиш само на себе си!

— Защо не ми кажеш за какво става въпрос? — попита Соловски, забравила предпазливостта. — Говориш така, сякаш съм извършила нещо толкова страшно, че ме чака уволнение! Това ли искаш да ми кажеш?

— Страхувам се, че става въпрос за нещо по-сериозно от уволнение — въздъхна Уолтърс и отстрани някаква невидима прашинка от ревера си. — Всичко, което мога да ти кажа, е много да внимаваш! Знаеш, че с Ранди бяхме приятели и аз му обещах да се грижа за теб. Но вероятно разбираш, че няма да рискувам главата си… Точно тук съм длъжен да тегля чертата… — Млъкна, пое си дъх и тихо добави: — Ще ми бъде много неприятно, ако се случи нещо лошо… На теб или на хубавите ти дечица…

Ледени тръпки пробягаха по гърба на Соловски. Не можеше да приеме, че като продължава да се интересува от едно прекратено следствие, тя поставя живота на децата си под заплаха… Особено след като вече успя да докаже, че подозренията на Ребека Морланд са напълно основателни. Какво означаваше всичко това? Прилоша й при мисълта, че току-що я бяха заплашили. Не само нея, но и децата й…

— Сега разбираш ли колко сериозни са нещата? — рязко попита Уолтърс.

— Да — кимна тя. Беше прекалено уплашена, за да добави нещо друго.

— Тогава дай касетата — протегна ръка той.

Понечи да откаже, понечи да излъже, че записът от разпита на Зои Олин не е у нея… Но веднага разбра, че това ще бъде безполезно. Порови в чантата си, откри касетата и с въздишка я подаде на Уолтърс.

 

 

Ребека нямаше отговор за параноичното поведение на Соловски. Нали е давала клетва да защитава и закриля гражданите на Лос Анджелис? Въпреки това й се подчини. Обади се на Соловски от една телефонна кабина, изчака я да позвъни обратно от друга. Едва тогава получи инструкции относно времето и мястото на срещата им. „Дано знае какво върши“ — рече си с въздишка тя.

От години не беше използвала градския транспорт. Но сега, уверила се, че никой не я следи до платения паркинг в центъра, тя взе автобус от авеню „Феърфакс“ до булевард „Сънсет“, там слезе и се прехвърли на друг. В автобуса имаше само двама-трима пътници, никой не й обръщаше внимание.

Малко преди авеню „Хилгард“, след което започваше просторният парк на студентския град, в автобуса се качи една жена. Оглеждайки се, тя бавно тръгна към дъното, където седеше Ребека. В първия момент изобщо не разбра, че това е детектив Соловски. Беше облечена в тясно прилепнали джинси и тениска с емблемата на Дисниленд. На главата й имаше шапка на Мики Маус, носеше слънчеви очила, а устните й бяха ярко начервени. Не си спомняше да е виждала тази жена дори и с грим. Няколко минути пътуваха в мълчание, после Соловски започна да говори.

— Нали ти казах? — възкликна Ребека, току-що научила, че именно Джон Евънс е открил допълнителната банкова сметка.

Детективката се усмихна на вълнението й, после разказа за признанията на Зои Олин.

— Ти се оказа права — заряза официалния тон тя. — За съжаление не зная как да използвам тази нова информация…

— Все някой в тази система заслужава доверие — промълви Ребека.

— Положително, но в момента аз не знам към кого да се обърна — рече с въздишка детективката. Помълча известно време, после несигурно подхвърли: — Има един помощник областен прокурор, за когото съм чувала добри неща… Казва се Даниел Блек и има славата на човек, който не се страхува да сложи пръст в раната, дори когато са замесени влиятелни политически личности… Ще те помоля само за едно, в случай че се обърнеш за помощ към него — не казвай кой те праща! Облаците над главата ми са сгъстени и тук вече не става въпрос само за работата ми…

Младата жена внимателно я погледна и тихо попита:

— Нима си получила заплахи?

Соловски кимна, поколеба се за миг, после й предаде разговора си с Уолтърс.

— Господи! — изтръпна от ужас Ребека. — Нима в Америка още стават такива неща?! Толкова съжалявам! Няма да си простя, ако нещо се случи на теб или на децата ти! Ще направя каквото пожелаеш! Заклевам се, че никъде няма да споменавам името ти!

— Вярвам ти. Няма да ни причиниш умишлено зло… Но мисля да взема децата и да заминем някъде, докато всичко това отмине…

— Къде?

— Не знам.

— Бих могла да ти помогна с малко пари — прехапа устни Ребека.

— Страхувам се, че ще ги взема — бледо се усмихна Соловски. — Нямам дори цент настрана…

— Тогава всичко е наред — кимна тя, като се замисли кои неплатени сметки могат да почакат още известно време. — Господи, наистина се чувствам ужасно!

— Престани да се измъчваш. Ясно е, че в смъртта на мъжа ти имат пръст доста влиятелни личности, които здравата са притиснали шерифа и очевидно не се спират пред нищо…

— Това ми е ясно. — Ребека се замисли за момент, после тръсна глава: — Ще отида при този Даниел Блек! Може би той ще има повече кураж от нас…

 

 

Докато лежеше в спалнята с широко отворени очи, постепенно започна да проумява какво е преживял Райън през последните седмици от живота си. Страхувал се е не само за себе си, но и за нея. Вероятно е разбрал, че тези хора няма да се поколебаят да използват крайни средства както срещу него, така и срещу всеки друг, който се изпречи на пътя им…

И беше излязъл прав. Тайнствените противници на Райън бяха готови да отстранят от пътя си не само детектив Соловски, но и невинните й деца. Такива хора Ребека не можеше да разбере. Помоли се помощник областният прокурор да има достатъчно кураж, за да се изправи срещу това зло, после се помоли и за себе си… Да бъде жива, за да открие могъщите си врагове…