Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (9)

Глава IX
Спомени

Ди лежеше съвсем тихо в тъмнината и слушаше как часовникът удари дванадесет, после един, два; скоро щеше да изгрее слънце и целият свят да засияе в нова красота.

На Ди всичко беше ясно; всичките полунамеквания, всичките недомлъвки на Виолета: Хюг е женен и никога нямаше да бъде свободен, а ако би могло да стане някое чудо, разводът би погубил кариерата му.

„Трябва да надмогна чувствата си — повтаряше си отново и отново Ди. — Ще престана кога да е да се измъчвам — след година няма вече тъй да страдам — само не трябва повече да го виждам.“

Все едно тя беше твърдо уверена: на всичко трябва да сложи край. Въпреки младостта си, тя беше усвоила много житейски правила и първото от тях гласеше: „Не се старай да спечелиш оня, който принадлежи на друга“.

Тя отметна от лицето си гъстия кичур коса и седна на кревата, като обхвана с ръце коленете си.

Трябваше да се махне оттук, да избегне възможността да среща Хюг. „Ако го видя отново, няма да имам сили да се махна“ — казваше си тя.

При спомена за вчерашния ден потрепери; опита се да забрави, да не мисли за неговата целувка, за страшното могъщество на прегръдката му, но беше извън силите й. Без да се гледа на отчаянието й, на мъката й от предстоящото самоотричане, споменът сладко душеше сърцето й.

Тя падна в леглото и скри лице във възглавницата. „О, Хюг, Хюг! — шепнеше. — Не мога да се откажа от тебе, искам те, страшно те искам!“

Младостта увеличаваше силата на страданието й. Ди беше тъй неопитна, тъй се губеше в непознатите чувства, че възторгът и горчивото страдание вървяха, изглежда, ръка за ръка.

Безсилна, тя лежеше, загледана в мрачното пространство пред себе си, с още неизсъхнали от сълзите очи.

Тънка ивица светлина проникваше през черните щори — започваше новият ден.

„Ден, който трябва някак да се изживее — с тъга помисли Ди. — Дълъг ден, през който ще ми се наложи да се преструвам на весела и да скривам от всички сърдечната си мъка; а после ще дойде нощта и ще остана сама със спомените си. И такъв ще бъде моят живот дълги години. Да си спомням, обречена на жалко съществование — ето моята съдба.“

Стаята се изпълни със светлина, почнаха да изпъкват контурите на отделните предмети. През същия отвор на завесата, през който проникна утринната светлина, влезе и слънчев лъч, който падна върху вазата с карамфилите до кревата на Ди.

Тя погледна цветята. Стояха на същото място, както вчера, но тогава с нея беше Хюг… Той бе докосвал цветята, бе дишал от аромата им!

Горещи сълзи отново се показаха на нейните очи. Ди скри лице в букета карамфили и горчиво заплака.